scaner

Тц. Реално няма значение това разстояние. Защото резултата от двете тръби се сумира, и то изчезва Заознай се с пълната схема на експеримента, по-горе дадох линк.

Увличането се изразява в "отнасяне" на светлината от нормалната и траектория. При Фио това отнасне внася допълнителна скорост, при напречен лъч, като от звездите, трябва да доведе до допълнително отклонение. Което обаче не се наблдава. Както обикновено, изобщо идея си нямаш от експеримента, но бързаш да се произнесеш От тука са ти повечето беди...

Тръбата изобщо не трябва да е изработена с точност до микрони, няма такова изискване. В експеримента се мери разлика в оптическите пътища. И тъй като тази разлика също е произволна (поради произволната конструкция на тръбата), се мери промяна в разликата на оптическите пътища в зависимост от скоростта на течността. Тук вече се намесва интерференцията, и при Физо с доста добра точност. Доколкото мога да се справя с моя френски, точността е 1/100, което е доста добре. Ето статията с опита и подробно описание на измерването.

Тогава как се проявява увличането? Защото какво значи хем да има увличане, хем да не се проявява? Нали увличането е точно това - светлината да промени траекторията си от увличащата я среда? Това няма как да не се отрази на аберацята. А не се отразява. Което говори против увличане. При този вариант проблемът остава. Увличането хем не се наблюдава, хем е само частично, хем трябва да е пълно. Да напомня, етерът е хипотетична среда, чиито собствени трептения са светлината. Собствените трептения обезпечават постоянна скорост на светлината относно етера. Всяко увличане на светлината, било фотони или каквото и да е, изисква етерът да се увлича също (при предположение че го има и е свързан със светлината). Всичките тези противоречия по-горе показват, че минимумът, необходим за тяхното разрешаване е разкъсана връзка между етер и светлина. Тогава етерът не задава кинетичните свойства на светлината, неговото увличане ако го има не влияе на светлината (а по предположението това е единственото проявление на неговото качество "движение"), а самата светлина си има собствено поведение, и така стигаме до СТО.

Напротив, има я. Всички тези опити разчитат на интерференчни картини, което е доста усъвършенствана техника. Самата дължина на вълната е под микрон, хората отчитат до 1/60 отместване спрямо нея в картината. Схемата в LIGO например позволява да се измери чрез интерференцията отклонение под размера на протона. И е интересно да научиш как става А може би ти нещо не разбираш в цялата тази работа? Не си ли се замислял в тази насока? Дали един курс по експериментална физика няма да ти дойде добре? Замислял ли си се как хората са успявали още преди 300 години да измерват ъглови отклонения на положението на звездите от порядъка на едва няколко ъглови секунди, при това при въртяща се земя? Това е отклонение от порядъка на сантиметър на разстояние 1 километър. Има адски много интересни похвати в измерителната техника, за справяне със всякакви проблеми.

Ами аз точно срещу това давам примерът. Ще го повторя. Знаем причината за аберацията която се наблюдава при звездите - движението на земята около слънцето, и знаем величината на тази аберация, знаейки скоростта на това движение. Тоест знаем аберационната константа за земята, 20.5 ъглови секунди. Пита се в задачата: ако имаме увличане - независимо каква е причината му, голяма маса или някъде във високите слоеве, какво ще наблюдаваме? Щом наблюдаваме аберацията която съответства на движението на земята (както и реално наблюдаваме), то увличането не оказва никакво влияние на светлината. Тоест липсва. Би имало увличане, ако резултатът от наблюдение на аберацията не съвпада с теоретично очакваният. Но не сме в тази ситуация. За водата и въздуха Физо проверява има или няма увличане на етера от тях. Причини за това увличане може да се измислят много, всяка теория си има собствено обяснение - квантовата физика едно, максуеловият електромагнетизъм друго, етерната хипотеза трето и т.н. Резултатът Физо е използвал да провери хипотезата за етера. И показва достатъчно слабо, т.е. частично увличане на етера върху земната повърхност. Опитът на Майкелсън и Морли също е правен на земната повърхност (после и високо в планината Маунт Уилсън, със същият резултат), т.е. ако има увличане то трябва да е частично, както при Физо. И това също е проблем.

Дали е съществувала, и дали изобщо е била нужна най-вече, ти явно не знаеш. Физо е публикувал резултатите си преди 170 години, и всички последващи повторения дават много близък до неговият резултат, иначе нямаше опитът му да е сред трите основни, показали взаимоизключващите се свойства на очакваният етер. Което само означава, че произволните фантазии, чрез които правиш "заключенията" си, не разботят изобщо. Младенов, трябва много четене преди писането...

Ще повторя и за тези с капаците. Физо се е постарал да установи зависимост на увличането от коефициента на пречупване. Тоест опитът му е достатъчно прецизен, за да не може да пропусне някакво пълно увличане. И е повтарян многократно от други хора, дори в наши дни. Със същият резултат, само точността се вдига. Та тази зависимост от коефициента на пречупване отслабва с намаляване на този коефициент. И за въздуха увличане на практика не може да има. Което, при цялата му дърварщина, е несъвместимо с резултата на Майкелсън и Морли. Не, не стигаме до парадокс. И вече написах защо. Но пак не четеш. Е, както искаш. Кой разбрал, разбрал. Точка.

Значи, аберацията може да се наблюдава от наблюдател извън атмосферата, и тя трябва да даде наблюдаемият резултат който дава, защото той е потвърден и по други методи - ъгъл на отклонение, съответстващ на скоростта с която земята обикаля слънцето. Нека сега влезем в атмосферата. Тя някак увлича, под някаква граница светлината. Какво ще се случи? Ще наблюдаваме същата величина, и тогава увличането не променя нищо? Или ще трябва да наблюдаваме друга величина, което пък противоречи с другите данни по-горе? Не е това пътят, нали? Етерът не усвлича светлината, тя е негово собствено трептение. Физо е предполагал, че материята може да увлече етера, и от там светлината. Тоест каквато и причина да има за взаимодействие и увличане на светлината, то и етерът ще се увлича с нея, поради базовата им връзка. И той е установил, че това увличане е пропорционално на коефициента на пречупване приблизително. Значи и атмосферата, ако увлича, ще го прави много слабо, защото нейният коефициент на пречупване практически е единица. А ние очакваме по ММ пълно увличане, което противоречи на тези наблюдения.

Ами погледни чертежите де. Нали смятам за да определя именно разстоянието, на което осветеностите се получават еднакви. Значи не е за всяко разстояние. В случая това е разстоянието което светлината ще измине допълнително в подвижната система, догонвай бягащата там стена. Тоест за всяко разстояние на което е неподвижната крушката, има разстояние на което ще отстои подвижният източникза да са им еднакви осветеностите които правят. И то е пропорционално на нейната скорост както се и очакваше. Е, ще повтаряме ли още пъти?

И като как така? Където и да става, увличането означава да се компенсира точно скоростта на земята спряммо източника. Тоест резултатът ще е липса на аберация. Освен това Земята е кълбо. Това значи лъчи попадащи под различен ъгъл в атмосферата (за разични географски ширини) да дават различна аберация (защото подобен ефект би бил близък по геометрия с пречупването). А опитът сочи, че не е така. И друго, опитът на Физо сочи, че увличането от въздух е пренебрежимо. Докато опитът на Майкелсън и Морли изисква обратното. Трябва да се гледат всички експерименти. За всеки поотделно може да се измисли някакво обяснение, важното е то да обяснява всичките, което е проблемът.

Ако погледнеш отново сметките, за които става дума, ще забележиш следното дребно нещо - интензитетът на подвижният източик ще съвпадне с интензитетът на подвижният но когато е на друго разстояние от стената. Което по никакъв начин не пречи интензитетът да зависи от разстоянието. Сам се сещаш, както е нарисуван ъгълът а, когато източникът се отдалечи повече, то лъчът ще покрива по-голяма площ от стената, съответно енергията на единица площ ще намалява. Така че всичко си зависи от разсстоянието, просто при подвижният източник зависимостта е друга, поради несферичното светлинно поле което той създава. И изобщо, в обясненията ми става дума за осветеност - при нея ще има парадокс. При интензитет няма да има. Така че като казвам интензивност, разбирай осветеност.

Пак не си вникнал в смисъла, за което нямам вина. Така е, като четеш само по едно изречение и не вникваш в описваната ситуация. Само потвърждаваш заключението ми. Не мога да ти помогна.

Наблюдението на аберацията от близки и далечни източици изисква да няма никакво увличане от етер или атмосфера. Пък и още Физо доказва, че ако има увличане, то е частично и много слабо. И атмосферата с неният никакъв коефициент на пречупване би го правила съвсем незабележимо и неоткриваемо. Тези експерименти са възлови и не могат да се подценяват. От подценяването им идват основните сбъркани представи и фантазии на антирелативистите. Но то е очевидно защо са сбъркани. И това е цялата трагедия на всяко увличане

Така си мислиш. То беше ясно, че няма да вникнеш и на йота в смисъла на сметките. Какво да очаквам при това положение, освен оправдания за безсилието? Друго и не очаквам.

Хехехе, не знам тази слепота до къде ще те отведе Тук никакви очила не помагат. Трагедия... С прости средства трансформирах един избран лъч какви са му геометричните характеристики и къде ще отиде в другата система. Там той е същият по смисъла на задачата. Приложих неявно (чрез закона за събиране на скоростите) Галилеевите трансформации, така че всичко е ток и жица. За който разбира физика, е ясно, за останалите няма значение

Аз само казвам, че парадокс може да има при осветеността, не при интензивността.

Шпага, ти се опитваш да навлизаш в една много специфична терминология, която може да е много объркваща... Светлинен поток, интензивност, осветеност, яркост, разсейване са все величини, с които се занимава основно фотометрията и хората работещи в областта на оптиката. Сега ще ти изясня за какво е спорът, защото и самият Младенов не е наясно, а само цитира формули без да ги разбира. Всъщност не става дума за интензитет. Става дума за осветеност. Осветеността е величината, която се характеризира с разпределението на определено количество енергия върху определена площ. Попадайки върхи някаква площ, тази енергия е способна да инициира материални процеси, да възбуди, да разпадне, да взриви, да стопи и т.н. неща, стига да е в нужната плътност, количество. Тоест ако в двете системи върху дадена площ имаме различна осветеност, това е парадокс - в единият случай ще има енергия която да надвиши прагът на някаква реакция, в другият случай няма да има. И аз смятам сметките по отношение на осветеността. Интензитетът характеризира самият лъч, колко енергия има той в един пространствен ъгъл. Тази величина не може да доведе до парадокс - тя не засяга праг на материално взаимодействие, затова може да е най-разнообразна във всяка система и ситуация. Един ненасочен източник може да даде същата осветеност, както един по-насочен източнник, но намиращ се на по-голямо разстояние - такова, че на единица площ и двата да дадат еднаква плътност на енергията. Тоест ако имаме източнници с различна интензивност но на различно разстояие, това няма да доведе до парадокс. И ние имаме точно тази ситуация - аберацията "фокусира" лъчите по-близо към хоризонталната ос, дава в единица пространствен ъгъл повече енергия, по-голям интензитет, и по тази причина източикът ще е по-далече, осигурявайки същата осветеност, което разрешава "парадокса". Така че осветеността е величината, която може да даде парадокс, не интензитета. Сега, да тръгна на Младенов да му обяснявам каква е разликата между осветеност и интензитет, знаеш че е мисия невъзможна, още 200 коментара трябва да се изпишат минимум и пак няма да стане. Той още не може да схване - я колко коментара вече - че формулата която копира е само за сферичен източник, който в нашият случай е неподвижният, не подвижният. Затова играх хорото, използвайки осветеността

Нарисувал съм картинките. Крайно време е да ги погледнеш.

Зависи и от посоката. Когато източникът се приближава към стената, ъгълът намалява. Когато се отдалечава, обратно, ъгълът расте. Това е вследствие векторната сума, посоката на скоростта в нея я променя. Това е поведението и на аберацията. Разстоянието също влияе, косвено чрез ъгълът b. Той се определя от това, как се вижда точката Н от разстоянието на което е неподвижният източник R.

Етерът, като светоносеща среда, както се е предполагал, има изначални свойства - скоростта на светлината в неговата отправна система е фиксирана. Следователно, за всеки който се движи спрямо етера, самият етер се движи спрямо него, т.е. имаме етерен вятър. И тъй като скоростта на светлината в етера е фиксирана, а допълнително самият етер носи светлината при това относително движение с някаква скорост, то скоростта на светлината при такова движение трябва да е различна в различните посоки, и това е основното свойство на етерният вятър. Него са търсели. Каквото ще друго да е етерът, ако той е средата чийто трептения са светлината, по законите на тогаващната физика горното свойство е следствие. Е, оказва се че светлината не е трептение на такава среда, и не се нуждае от такава среда. Което е стъпката напред. Може светлината да се нуждае от друга среда, но още не сме опряли да ограничим какви свойства тя трябва да има, за да ги търсим. Специално съм наблегнал, че ъгълът b е един и същи за двата източика в тяхната система на покой и това е по условие. Това че ъглите са различни в друга система не променя факта, че фотоните попадат на едно и също място, т.е. енергията е еднаква - тя е такава още при излъчването по условието. Колкото фотони са излъчени в ъгъла b, същата бройка е в другата система в ъгълът a. Това че и твойто мислене е изпаднало в коловоз, не промення фактите.

Само да поясня: в класическата физика аберацията се обяснява още на ниво светлината като поток частици, както я е разглеждал Нютон, т.е. без нужда от етер. Когато са въвели идеята за етера, тогава се появява изискване той да е неподвижен, за да се обясни при него аберацията. "Пълното увличане", както се интерпретира резултатът на Майкелсън-Морли, убива идеята за етера поради това, че той трябва да притежава едновременно несъвместими качества - хем да се увлича, хем да не се увлича а да е неподвижен, щото аберацията никой не я е отменил.

Няма "уж" в случая. На най-базово ниво всеки лъч е отделен фотон. Аз показвам, че и от двата източнника едни и същи фотони (излъчени под един и същи ъгъл в системата на източика), попадат на едни и същи места в другата система, независио че подвижният източик е по-далеко. Това гарантира еднаква енергия върху разглежданата площ. Това питие не ти се отразява добре.

След като едни и същи лъчи попадат на една и съща площ и в двата случая, коя енергия се променя? Ай стига с тези предразсъдъци.

Пак започваш с предразсъдъци. Нали чертежа показва точно това - едни и същи лъчи попадат на еднакво място върху площа при две различи разстояние. Ако номерираме лъчите, излизащи от неподвижният източник и попадащи на стената, същите лъчи излизащи от подвижния ще попадат на същите места на стената, въпреки по-голямото разстояние - това показва анализът, и това следва от произволният избор на лъча. Тоест при две различнни разстояния ще имаш еднакъв интензитет върху стената. Демек аберацията променя зависимостта от разстояннието за интензитета и "заключението" ти не следва от никъде. Това че един лъч, насочен под ъгъл b в едната система променя ъгъла си на по-малък, a в другата система, не ти ли прилича на "фокусировка"? Това е очевадно. И това е валидно за всеки ъгъл, b е избран произволно. При това положение вече не можеш да прилагаш учебникарските формули, защото светлинното поле вече не е сферично. Няма леща която да прави тази фокусировка, затова съм я сложил в кавички поради аналогията, тя е резултат от аберацията, резултат от отношението на отправните системи. Подобно на вятъра, като духне един сферичен облак и го разтяга в дадена посока. А причината е, че в неподвижната система движещият се източнник се измества спрямо светлинното поле което създава - и това също е аберацията. Но това е твърде сложно за тебе Светлинна сфера имаме само в системата на източника (по условие!), тоест лъчите от неподвижният източник на моята картинка. Същите тези лъчи вече са под друг ъгъл за подвижният източик, т.е. сферата вече е деформирана - подвижният източнникът не е в центъра на сферата (където е неподвижният), а пак попада в точка Н. Следователно формулата която си дал - валидна за частен случай на сфера - тук не е валидна. Научи се да не копираш нещата от външни източици, преди да си осмислил какво искаш да демонстрираш. Така само се излагаш. Но това ти го разправям вече над десет пъти. Поредният предразсъдък - сфера. Лекувай се. Така е. Когато използваш калпави аргументи, всичко ще стане невалидно. Ма това си е само твой проблем Има една африканска поговорка: можеш да докараш коня до реката, но не можеш да го накараш да пие. Е, довел съм ти реката. ..