scaner

О, изобщо не съм си и помислял да обиждам. Съвременният образ на изобретателят на вечни двигатели се създава от средствата за масова информация, и най-чести негови атрибути са "инженери" и "учени". Нали не мислите, че и сериозните учени не са учили нужните неща? Масово разпространени в гугъл клишета са "инженер изобрети вечен двигател", "учени и инженери създадоха машина, която не иска гориво", "наш инженер създаде вечен двигател", ей сега попадам на "Бразилски инженери създадоха генератор на енергия с КПД 5000%"... Думата "инженер" в тези случай е нарицателно за човек, който разбира от машинни части, в най-общият случай. Дали е завършил инженерство или не, няма значение, така се е утвърдила тази типизация. Аз я използвам в абсолютно същият масов контекст. Ако с нещо съм обидил, моля да бъда извинен, погрешно съм разбран.

Целта би имала смисъл, ако има възможности за постигането и. Но от всичко това дето изложихте става ясно, че вие разчитате на някакво взаимодействие между материята и електромагнитното поле, при което се надявате (неизвестно защо), че ще се наруши един основен закон - законът за съхранение на импулса. Този подход по нищо не се отличава от одисеята с вечните двигатели - някой инженер предполага, че ако закрепи едно винтче не така а иначе, и вечният двигател ще тръгне да работи. Причината да не тръгне не е във винтчето, а много по-дълбока. Както е дълбока и причината поради която се задвижва кондензатора и по същата причина няма да се задвижи кутията в която е той - това е горният закон. Появата на силата и задвижването на кондензатора не противоречи на този закон, поведението на кондензатора в кутията също не може да му противоречи. А това поведение е такова, че кутията няма да се движи като цяло. Пренебрегвайки всичко това, от тук нататък вие се впускате да фантазирате на голо поле, без никакви ограничения които налага реалността. Но това не може да доведе до нищо смислено. Това е адски непродуктивен подход - надявайки се че някакъв много добре проверен физически закон изведнъж ще се наруши (при това в една съвсем ординарна конфигурация), да градите някакви планове и цели. Колкото и мощност да бъхтите във вашият диелектрик, никога до сега не е установявано нарушение на споменатият закон. Примерът с барон Мюнхаузен е алегория за този закон, за да схваанете колко е комична ситуацията. Спрете се, няма смисъл да обсъждате много или малка мощност и каква е нужна, обсъждайте има или няма изобщо причина да имате очакваното движение. Ако има такава причина, всичко друго се свежда до оптимизация. А в слиучая нещата се свеждат до това че няма причина за живот на вашата идея. Единственият шанс за подобна идея е да извадите реален резултат от експеримент, че споменатият закон се нарушава. Вие, естествено, нямате такъв резултат, и до този момент никой не може да се похвали че има. Ако сравняваме шансовете в подобен експеримент да се намери някакво положително доказателство за нарушение на споменатият закон, то спрямо 2000-ната година те са намаляли драстично. Тогава споменатите процеси бяха доста неясни за мнозинство експериментатори (и съответно даващи надежди), от тогава доста разочарование се натрупва. Това разбира се не е аргумент прави или не са тези експериментатори. Просто и преди шансът законът за съхранение на импулса да бъде опроверган бяха нищожни, сега са още по-малки. Помислете за тази аналогия между вашият концепт и концептът за вечният двигател. Поучително би било.

Ами аз от началото наблягам, че имаме взаимодействие на електростатично поле с веществото. Влага се енергия във веществото, генерира се сила между въздуха и конструкцията, тази сила оказва действие на кондензатора и противодействие на въздуха. Действието е равно на противодействието, и барон Мюнхаузен не може сам да се повдигне, дърпайки се за косата. Тогава, от какъв зор тръгвате да спекулирате с някакви възможости за нарушение на закона на запазване на момента на импулса, та очаквате кутията с въздух, поместена във вакуум, да се самозадвижи? Добре проучените закони на електромагнетизма и физиката не позволяват това. Следователно, или трябва да се търси изключително експериментално ефект, който пряко да нарушава тези закони (гарантирана Нобелова награда), или се търси нов, никога не срещан досега ефект свързан с изкуствена гравитация (също гарантирана Нобелова награда). Но да си седим тук и да се надприказваме, че видиш ли, резултатът от горният експеримент бил вече ясен на някого, това са глупости. И в двата случая резултатът няма как да ви е ясен, както твърдите. Във вашият подход няма абсолютно нищо ново - той също е форма на взаимодействието на електромагнитното поле с веществото, описвано много добре с уравненията на Максуел. По никакъв начин вашият подход не променя нещо в основният принцип - действието е равно на противодействието. Не разбирам какво очаквате тогава? Помислете малко, почетете какво се случва. Запознайте се с т.н. EM drive. Замислете се: ако вашият ефект беше толкова очевиден, че може да се демонстрира с проста вакуумна камера, защо хората са тръгнали да изследват (безуспешно също) един ефект, който е много пъти по-слаб от вашият? Всеки гледа да грабне Нобеловата награда, мислите ли че с лека ръка биха се отказали от ефекта на Бифийлд-Браун, ако даваше някаква надежда? P.S. Сетих се онзи учен, дето демонстрира въртенето на везна с кондензатора на едното рамо, Стоян Съргойчев. Но демонстрацията беше във въздух, с обещанието много скоро да го демонстрира във вакуум. Скоро, скоро, това беше някъде 2010 г.

Какъв неутралитет искате да запазя? Освен че липсващ резултат не е резултат, до доказване на противното? Вярата в резултат, който не е доказан, е религиозен акт. Ако ще говорим за наука, дайте да не стигаме до там. Това е положението: докажете че резултатът е такъв, и ще го обсъдим. До тогава сме в областта на фантастиката, без никаква почва под краката. Положение, което е абсолютно несериозно.

Не, не зная такъв експеримент във вакуум. Именно за това искам да ме убедите, че такъв е извършен и резултатите са каквито предполагате. Науката е консервативна конструкция, новите резултати в нея винаги са приемани с подозрение в началото, докато не се потвърдят. Така че моето поведение на отхвърляне е напълно обяснимо.

Щом ви е ясен резултатът, може ли да ни убедите в него? Някой който го е проверил, публикация, проверки, да разберем заслужават ли доверие условията при които е проведен експеримента, и т.н.? Защото това че ви е ясен резултатът съвсем не означава че той на практика е истина.

Ами изпробвайте, кого чакате? Като се получат положителни резултати, може да се похвалите на света. До тогава това остава една идея без научна основа, чисто предположение - точно както и посещенията на извънземните. Още повече че нямате предположение за причината, което всъщност би могло да се дискутира. Пък ако не се получат положителни резултати, няма да сте последният на който се случва така. Но преди да пробвате, какъв е смисъла да обсъждаме възможни резултати? Възможностите трябва да бъдат намалявани, а празните приказки около тях - ограничавани.

Всичко това са предположения. Вие обсъждате предполагаем резултат от някаква хипотеза. Все едно обсъждаме колко добре би било да се закваси морето, и как това ще реши всякакви продоволствени проблеми, ще попаднем в светлото бъдеще, и т.н. Да, има такива експерименти, дето се върти в кръг като описаната от вас конструкция, но все във въздух, не вакуумна камера. Не помня вече кой го беше предложил, имам спомен за българин живеещ някъде в Щатите беше, и филмче беше заснел. По-късно може и да се сетя кой беше.

В какво греша? Твърдението че "въздухът е диелектрик" в случая не е обяснение на причината на ефекта, защото и вакуумът е равностоен диелектрик - в електромагнитно отношение кондензатор с вакуум между плочите се проявява както и кондензатор с въздух между плочите. По-горе ви дадох обяснение. Вашият чертеж ще стане верен ако нарисувате допълнително и една противоположна стрелка на вашият чертеж, която ще изобрази откатното движение на въздуха, отнасящо равностойно количество импулс колкото и самият лифтер. И в резултат няма да има причина за движение на цялата конструкция, по всички закони на физиката. А очаквани неизвестни ефекти, като електрогравитацията, трябва да се проявяват и във вакуум, но не би.. Не ме карайте сам да правя експеримент. Лесно мога да проверя в литературата, че няма потвърден експеримент с положителен резултат. Доста по-способни в ръцете от мен хора са го проверили. Споменатият Jonathan Campbel от НАСА е достатъчен авторитет в случая - експериментът във вакуум е опровергал личните му патенти за движител, нямаме основание да се съмняваме в коректността на резултата. Човекът очевидно е честен, въпреки че претърпява загуби. И от тогава до сега не се съобщава да е подобрил с нещо този резултат. В подобни експерименти, някакво начално трепкане на жиците (разклащащо целият кондензатор) може да има по много причини - взаимодействие на токовият импулс с магнитното поле на земята, с метални елементи от камерата, да не изброявам още причини. Но сила (постоянна при това) не се наблюдава.

Чакайте малко, недейте така. Това не е вярно. Нали за това говорим, каква е ролята на диелектрика? Вакуумът също е диелектрик, при това с диелектрична проницаемост практически равна на тази на въздуха. Един кондензатор има същите капацитивни свойства както с въздух между плочите, така и с вакуум. Ролята на диелектрика е, че ако неговите молекули се поляризират, това би спомогнало електрическото поле да се съсредоточи в обема между плочите на кондензатора, което би повишило количеството заряди, които могат да се натрупват на плочите му, т.е. ще повиши неговият капацитет. Нищо летящо няма до тук, нали? Затва в нашият случай ролята на въздуха в отличие от вакуума е в друго. Въздухът се състои от молекули, които при високо напрежение могат да се йонизират, докато вакуумът няма такова свойство. Във вакуумът при високо напрежение може да протича само електронен ток. Тоест стигаме до основната разлика, която обяснява "пропулсионната сила" - наличието на йонизирани молекули при виско напрежение. При високи напрежения протичат няколко процеса. Единият е протичане на слаб ток между електродите, водещ до йонизация и молекулно състезание (много добре е разгледан теоретично например в тази работа), и на него се базира чистият ефект на Бифийлд-Браун. Друг съществен процес е йонният вятър, генериран от тихи коронни разряди по острите ръбове на конструкцията. Има и други ефекти. В зависимост от изпълнението йонният вятър може да е по-силен или по-слаб от основният ефект, както и да действа в неговата или в противоположна посока. Затова при много експериментатори се появяват съмнения, че ефектът на Бифийлд-Браун не бил изучен. Много добре е изучен, просто трудно се проявява в чисто състояние. Както и да е, всички тези ефекти се свеждат до едно - предаване на реактивна сила между излъчените от протичащият в кондензатора ток йони и въздухът. Такъв процес, ако се извършва в затворена кутия, няма как да доведе до нейното движение - силата придавана на кутията нагоре се уравновесява от реактивната сила, предавана и надолу чрез въздуха. Да се разчита че такава кутия ще се движи е все едно да се разчита, че барон Мюнхаузен може да се изтегли сам за косата от блатото. Другият вариант, причината за пропулсивната сила да е електрогравитация, не би трябвало да зависи от въздуха, и трябва да се проявява и във вакуум. Това е единствената надежда да се получи някакво движение, с кутия или без. Един много запален учен, Jonathan Campbel от НАСА, е проучвал този въпрос. Самият той в периода 2000-2001 г. е заявил няколко патента в тази насока. През 2008 г. обаче експериментира с достатъчно добър вакуум (10 на -7 тора) и напрежение до 50 киловолта - ефектът е нулев. И други са опитвали, със същият успех. Съжалявам, но това твърдение няма никаква реална основа. Нито напрежението само по себе си, нито диелектрикът са причина за проявяващата се сила. Силата се проявява по причина промените, които настъпват в диелектрика под въздействие на напрежението (и протичащият ток). По-горе това беше изяснено. Прилагането на AC е с доста неясен резултат - проявяват се бързо редуващи се потоци от йони в противоположни направления, едва ли това е продуктивно. Рзбира се, може да се разчита на някакъв дъгов разряд, но това принципно нищо няма да промени в по-добра посока. Твърдият диелектрик събира електрическото поле в кондензатора, при което силно намалява способността на полето да създава външни йони (йоните в самият диелектрик при движението си не създават откатна сила). При това положение чистият Бифийлд-Браун ефект намалява силно. Остава ефекта на йонният вятър, от особеностите на конструкцията като остри ръбове и т.н. Това няма да промени принципно нещата - един такъв "движител", затворен в кутия, няма да я помръдне. А във вакуум пък хич.

Хвърлих бегъл поглед на статията. В нея е описан на практика широко известният ефектът на "йонен вятър", който се създава при тих коронен разряд на заредени до високо напрежение обекти във среда от газ (в случая въздух). Това е отдавна известният ефект на Бифилд-Браун. На практика във вакуум този ефект отсъства (при не добре направени експерименти във вакуум, при високо напрежение остри ръбове от проверяваният образец се разпрашват, и така се симулира фалшив ефект). Затова и проверките във вакуум на този ефект са толкова противоречиви - хем го има, хем го няма, хем силно се отличава от всякакви теоретически предсказания. А в тази статия измерванията се правят на въздух, така че никакви изненади не могат да се очакват. Но това няма нищо общо с някаква електрогравитация. В статията веднага се хвърлят на обяснения с "квантов вакуум", "откат от празното пространство", без да имат някакви сигурни експериментални основания че във вакуум такъв ефект изобщо съществува. Ей на, същата истерия беше наскоро с EM-drive, мъчиха, мъчиха, и колкото по-добри експерименти правеха, толкова ефекта бягаше и ставаше по-слаб. Спекулации са това. И да отбележа, както ефекта във вакуум става безумн слаб, няма как да се използва във НЛО за каквото и да е задвижване.

На мен не ми стана ясно на какъв физически принцип лежи създаването на пропулсионна сила при прилагане на DC напрежение върху кондензатор?

Правите едновременно няколко грешки. Първо, 2013 година не имунизира експериментаторите от грешки. Напротив, цялата разработена технология дава възможност да се правят грешки по начини, невъобразими за 1851 г.. Анализът който ви направих безапелационно сочи това. Второ, не се позовавайте на статистиката. Статистиката еднозначно сочи, че експериментът в тази статия е погрешен. Ако 100 опита за мерена на една величина показват стойност 5 с отклонение 0.1, и изведнъж се изтъпанчи някой със стойност 10, ясно ви е какви са възможностите. Или той да бърка, и да е нужно повторение на измерването, или измерваният обект (водата в нашият случай) да си е променила силно свойствата в годините след последното измерване. Опитайте да оцените вероятностите за двата варианта, и после продължете с вярата си в цитираният експеримент Трето, ако вие се постараете да проведете коректно един експеримент, и получите близки резултати до това което камара други експериментатори са получили преди вас (е, някакво уточнение в някой знак), това няма да ви направи по-известен. Но да опитате да опровергаете Айнщайн, това е несъизмерим стимул. Той лежи в причината един некоректен експеримент (както вече обясних) да бъде публикуван. Така все някой ще научи за съществуването ви. Дали ще прилагаме Галилеевите трансформации, или апарата на СТО, решава единствено природата, чрез резултатите от експеримента. Тези резултати - и на Физо, и на плеядата учени които са получили сходни резултати, и дори въпросната статия - еднозначно сочат, че прилагането на Галилеевите трансформации дава некоректен резултат. Това е величината FSn както я обозначих по-горе, и тя се отхвърля от експерименталните данни. От друга страна, резултатът предсказан от СТО е много близо до експерименталните данни, те могат да се считат за негово потвърждение. Въпросът ви: природата или СТО - е некоректен. Природата не изключва СТО, а казва, че тя е правата. Факт. Ако се научите да задавате парвилни въпроси, ще ви е много по-лесно да разберете отговорите които получавате. Изводът: не трябва да се ползват Галилеевите трансформации (особено при скорости близки до тази на светлината), защото те не могат да предскажат коректно резултатът. СТО е моделът, който трябва да се ползва за описание на законите на природата. Горният пример само показва, че вие изобщо не сте в течение какво правят физиците, а говорите по някаква непонятна инерция. Величината FSr както я обозначих, е изведена на база въздействието на оптическата среда в СТО. Забележете, точно този резултат е много по-близо до резултатът от експеримента, отколкото FSn, резултатът предсказан с Галилеевите трансформации. Любопитно е защо си затваряте очите пред фактите и продължавате да отричате неща, които физиците отдавна са направили. Свикнете с мисълта: "физиците са се усетили, ама аз не съм схванал...". Вече споменах за предразсъдъците, нали? Четете, при вашето състояние трябва много да четете за да наваксате. Това вече не знам какво е, проява на неграмотност, или самозаблуда? Имате един милион теории. Всяка от тях може да предскаже различна скйорост на светлината. Ей на, СТО предсказва (за вашият пример, аквариум движещ се с 0.5c), скорост на светлината 0.9c. Класическата физика - 1.25c. Само една от тези възможнио скорости може да бъде резултатът от измерването. И в нашият случай това не е резултатът предсказан от класическата физика. Резултатите на опита на Физо са пирон в ковчега на Галилеевите трансформации. Така че това за двете скорости на светлината в една отправна система си го сложете в рамка, и като ви засърби да опровергавате СТО, го препрочитайте внимателно, докато ви мине. Не ви ли омръзна да изказвате твърдения, към които СТО няма нищо общо? Наблюдател в аквариума ще определи скорост на светлината c/n и никакво забавяне на времето. А скоростта на светлината за външният стационарен наблюдател в случая ще бъде c по условието на задачата. Това което пропускате е в конкретният случай е, каква ще е скоростта на светлината за външният наблюдател, ако аквариумът се движи. Дали времето в аквариума се забавя или не, си е проблем за наблюдателя в аквариума, и няма нищо общо за обяснение на наблюдаваното от стационарният наблюдател - това е още един аспект, който не сте разбрали от СТО. И както видяхме, експериментът показва, че за стационарният наблюдател светлината не може да достигне 1.25.с независимо как се движи аквариума. Експерименти, факти, проумейте защо не може да ползвате Галилеевите трансформации. Не е голяма философия. Какви факти ви се привиждат, след като резултатите от експеримента отхвърлят тази интерпретация като невярна? Фактите са, както вече казах няколко пъти, че предсказанията, които дава класическата физика под формата на FSn, не се потвърждават. Следователно тя не може да опише коректно нещата в случая и не трябва да се използва. Казано просто, за такива скорости класическата физика тя не е вярна. Трябва да се използва СТО. Това са фактите. А вие си измисляте някакви фантазии, и ги кръщавате "факти". Но това е положението, реалността е жестока и някак трябва да свикнете да се примирявате с нея. Забравете за Галилеевите трансформации при такива скорости.

За да не съм голословен, ще ви направя един много кратък и повърхностен анализ на статията, която дадохте за пример. В него се виждат сериозните проблеми в нея от пръв поглед. Като имате този поглед, надявам се сам да видите и проблемите от втори поглед Абстракт: в него са дадени на кратко резултати. До колко са верни, на този етап не може да се прецени. Експериментална постановка: нормална, схемата се ползва във всички експерименти свързани с увличането по Физо, няма специфични особености. Методика: мътен момент е определянето на скоростта на водата, измервайки дебитът. Разчита се на някаква преводна формула. В статията на студентите, която дадох, те правят калибрационна крива, за да проверят преходният си коефициент между дебит и скорост. Тук се разчита само на формула.Това може да е проблем. Теоретична постановка: на стр. 305 (стр. 9 от файла) са приложени основните теоретични изходни положения. Ще въведа малко по-различни имена, за да ги различавам в последствие (в реда, в който са дефинирани в страницата): FSn - отместване на ивиците според класическата физика (Нютоновата теория); FSr - отместване на ивиците според теорията на относителността; FSd - отместване на ивиците според "теорията на Доплер". Опс! Теория на Доплер? Лампата светва, но за това по-нататък. Какво е характерно за резултатите по-горе? Според дадените формули на споменатата страница, имаме следните съотношения: FSn : FSr : FSd = n^2 : n^2.(1-1/n^2) : 1 От друга страна, според стойностите дадени в абстракта (и на още няколко места в статията), имаме отношението: FSn : FSr : FSd = 0.0784 : 0.0151 : 0.0441 За да се ориентираме в тези резултати, ни е нужен коефициентът на пречупване на водата, който е ползван в статията. За да го оценим, ще използваме част от тези съотношения: FSn : FSd = n^2 : 1 = 0.0784 : 0.0441 или n^2/1 = 0.0784/0.0441 = 1.777 откъдето n = 1.33 Коефициентът на пречупване който получихме с много добро приближение съвпада с коефициента на пречупване на водата от справочниците, така че тук няма място за съмнение в публикуваните числа. Сега да проверим останалата част от резултата - дали величината, дадена като резултат (отклонение на ивиците) според специалната теория на относителността е вярна? Използваме полученият коефициент на пречупване в съотношенията (x е очакваното отклонение според теорията на относителността при зададеният коефициент на пречупване): FSn : FSr = n^2 : n^2.(1-1/n^2) = 0.0784 : x След елементарна сметка се получава x = 0.034, докато в абстракта и в цялата статия (включая графиката) се използва x = 0.0151 - стойност повече от два пъти по-малка от току-що изчислената. Ако нанесем новата величина на графиката, то тя уверено започва да минава през експерименталните данни. Тази стойност (0.0151) е спомената на няколко места в статията, така че не може да става дума за типографска грешка. Дали авторите умишлено са фалшифицирали тази стойност, опитвайки се да я отдалечат от резултатите и да оправдаят свои представи какво би трябвало да се получи, или нещо са сбъркали? Склонен съм към второто предположение, пред вид последващият анализ. НО, това е ясен сигнал, че статията трябва да се чете с нужната доза съмнение. Да продължим с "Доплеровата теория", която възникна от небитието. Авторите се позовават на литература [10], която също се оказва пак тяхна статия. Тази статия може да се намери на адрес http://lamp.ictp.it/index.php/aphysrev/article/view/417/188 и е поучително да бъде прочетена. В нея авторите извеждат величината на FSn (според Нютоновата теория) коректно, величината FSr (според релативизма) коректно, и накрая величината FSd. И тук удрят в греда... Какво се случва в тръбата на Физо? Имаме светлина, която се разпространява във водата, и вода, която се движи относно тръбата. Поведението на светлината може да бъде оценено с различни параметри. Единият е фазовата разлика, която се получава по причина, че скоростта на светлината във водна среда се влияе както от параметрите на средата, така и от преносната скорост на оптичната среда - това е величината, вече оценена като FSr. От друга страна, може да се определи евентуален доплеров ефект, по причина че предното стъкло на тръбата може да се разглежда като подвижен наблюдател спрямо водната среда (доплеров ефект в среда, в която се движи както наблюдателя - предното стъкло, изходно, така и източника - задното, входно). Определяйки доплеровият ефект, ние можем да определим евентуална промяна на честотата на източника (входното стъкло) измервана от наблюдателя (изходното стъкло). И ако не ни мързи (авторите са тръгнали по този път), на база това изменение по друг начин да определим отместването на фазата, което обаче трябва да съвпада по величина с другото изчисление, което вече проведохме - FSr, защото става дума за един и същи процес на движение на светлината. Но не съвпада. На вас за втори поглед оставям да определите къде в изчислението авторите са допуснали грешка (просто е, още в началото са изтървали коефициента на пречупване), а тук ще изкажа няколко основни положения, които допълнително потвърждават наличието на тази грешка: 1) и входното, и изходното стъклосе движат спрямо средата (водата) с една и съща скорост. Класическата формула за Доплеров ефект в среда определя, че при това положение наблюдателят няма да наблюдава честотно отместване, т.е. Доплеров ефект няма. Оценката чрез методите на специалната теория на относителността трябва да даде същият резултат. Но резултатът който са получили авторите няма нищо общо; 2) Авторите са получили резултат за FSd, който не зависи от коефициента на пречупване на средата, т.е. от характеристиките на средата. Това означава, че резултатът ще е еднакъв независимо от оптическите свойствата на средата която се движи в интерферометъра, дали е вода, мляко или въздух, което противоречи на експерименталните данни на самият Физо (и останалите), който е установил конкретно зависимостта от коефициента на пречупване (за различни среди). Нещо повече, тази формула би трябвало да е валидна и за липса на среда (за вакуум), независимо че там скоростта v няма смисъл поради своят произвол; 3) Ако имаше доплеров ефект, честотата на светлината, напускаща изходното огледало на тръбата, щеше да е различна от честотата на източника. Двете изходни огледала на двете тръби, които насочват светлината към интерференционната картина, ще излъчват два снопа с различни честоти. При това положение няма да може да се наблюдава интерференционна картина, поради промяната на фазовите разлики от двата лъча с времето. Самият факт че такава интерференция се наблюдава показва, че няма Доплеров ефект, и че FSd е просто грешка в изчисленията на авторите. Затова и по-горе предположих, че те неумишлено са се въвели в заблуждение. Ако някой професионалист им беше рецензирал тази статия и показал тези неуредици, нямаше да я има тази която в момента обсъждаме. Всичко това сочи нова причина за недоверие в интерпретацията на резултата в статията. Да се върнем на основната статия. Като изключим FSd от разглеждането по горните причини, остават два потенциални обясняващи резултатите ефекта - FSn и FSr. FSn предсказва доста по-голямо очаквано отклонение, и стои доста далеко от експерименталните данни, т.е. класическата физика не може да обясни резултата. От друга страна, FSr = 0.034 е доста по-близо до измереното 0.0419. Тогава малката разлика от около 0.007 (влизаща в дисперсията на данните) лесно би могла да се обясни най-вероятно от малка систематична грешка, основана на пресмятането на скоростта на водата от измереният дебит, без да има допълнителна калибрация. Разбира се, може да има и други не толкова очевидни източници на систематична грешка, но това е за втория поглед. Но като за анализ от пръв поглед толкова. Сега ясно ли ви е, че не всичко което хвърчи, става за ядене? И че подобни статии, показващи силно различаващи се резултати от сериозно натрупаните данни, не заслужават доверие докато не се докаже противното? И трябва да се четат много внимателно.

Един познат дядко на времето така казваше: чадо, запомни - истината е само една, но правдите са много.

Ама вие сериозно ли? Не помните ли българската поговорка, "Една птичка пролет не прави"? Така не се прави наука. Разбира се за науката, физиката, всеки различен резултат е интересен. Но преди да се приеме за сериозно обсъждане, трябва да бъде потвърден. Потвърден от независими екипи. Защото шанса за грешка, методична грешка, систематична грешка в самата опитна постановка, в методиката на измерване, трябва да бъде изключен. Затова хората публикуват в рецензирани списания - не да им е гадно на читателите, че трябва да плащат за достъп, а защото статиите се преглеждат от рецензенти, хора които разбират от конкретната материя и могат по-лесно от останалите (например вас), да видят проблемите. Защото иначе интернет голям, всеки може да публикува всичко (както и става), и как тогава ще разберете дали не ви лъжат (или авторите дали не се лъжат сами)? При Майкелсън е същото, първият му резултат е посрещнат със съмнение, открили са му дори теоретическа грешка в оценките. Но после той многократно е повторил, и други са повторили. С Физо е същото В момента имаме много просто средство да проверим дали авторите на споменатата статия заслужават доверие. Има огромна маса експерименти на база опита на Физо. Дадох ви линк, може да се заровите по специализираните списания, пък и Гугъл е голям. Какво е странното с посочената от вас статияя? Огромното болшинство резултати сочат добро съвпадение с даните на самият Физо и с предказанието на СТО, само един единствен експеримент - вашият (е, не е единствен, има и други кандидати за слава, които дават несъвпадащи данни дори с показаната от вас статия, което е същата диагноза...), се различава много съществено. Дори неизкушен във физиката човек, на база простата логика, трябва да му светне лампата, че нещо не е наред тук. Вашата защо не светва? Не казвам че статията е погрешна. Естествено, има някаква ненулева вероятност всички да са заблудени, само авторите на вашата статия да виждат нещата ясно. Само че в науката резултатите трябва да водят до консенсус, а не до такъв хаотичен разнобой. Друг път можем да си поговорим за псевдонауката. Сега ще ви дам друга статия, също от нашето съвремие и от предната година на вашата, която пък опровергава вашата: Fizeau’s “aether-drag” experiment in the undergraduate laboratory, Thierry Lahaye, Pierre Labastie, Renaud Mathevet, 2012 Например, обърнете внимание на фигура 6 на страница 6, на която са основните резултати за вода. И си задайте въпроса, след като на практика всички проверяващи този експеримент получават сходни на тези данни, доколко може да се вярва на данните от вашата статия? Дали за една година параметрите на водата толкова силно са се променили? Но, както казах, когато предразсъдъците се превърнат в убеждения, вече е късно за промяна...

Всъщност формулата на Физо е първо приближение при малки скорости от формулата на СТО за наслагване на скорости. И реално това и е смисъла: според схемата на Физо се наслагват скоростта на светлината в средата и скоростта на преместване на средата. Удивително е, че Физо е получил първото количествено потвърждение на СТО почти 55 години преди нейното създаване :) Този опит проверява дали скоростта на светлината може да зависи от скоростта на наблюдателя спрямо някаква хипотетична среда. Докато при опита на Майкелсън някои възражения са, че наблюдателя е "неподвижен спрямо някаква хипотетична среда, тук наблюдателят се движи, докато източникът е неподвижен. Търси се ефект подобен на доплеровият ефект когато наблюдателя се движи през средата. Тоест, етера дори да е увлечен напълно на земната повърхност, експериментът трябва да даде резултат ако скоростта на светлината е относителна. Но резултатът не показва наличие на такава проява (на среда или относителност на скоростта).. Айнщайн не е разчитал на споменатите експерименти. Има предположение че може и да не е знаел за опита на Майкелсън. Той чисто умозрително е построил теория, която да няма недостатъците на електромагнитната теория на Лоренц, най-напредналата тогава теория базирана на етера, и да не си противоречи с всички натрупани исторически данни и измервания. Всички потвърждения на теорията му идват в последствие. Но пък с какъв размах :) Експериментът на Физо е повтарян също многократно, в най-различни варианти. Няма празно място по него. Всичките резултати до сега с добра точност покриват обяснението на този експериент с релативистската формула за наслагване на скорости. Което пък опровергава относителността на скоростта на светлината. Това си е ваш проблем. Би трябвало да може да използвате логиката, че, първо, никой не е успял да докаже практически (и теоретически!) че това е грешка, и второ, че всички следствия основани на тази грешка, се потвърждават винаги от практиката. Логическият извод тук може да бъде само един: тази грешка е сгрешена, т.е. не е грешка. Но, както казах, проблемът дали вярвате на експерименталните резултати, не е на СТО. Обикновено човек първо избира убежденията и вярванията си, и после търси обосновка за тях. Така че се замислете, защо нямате потвърждения за тази "грешка", а само куп голи съмнения (отдавна развеяни от куп допълнителни експерименти, но филтърът ви не позволява да ги припознаете :) ). Едно просто обяснение е, че сте от грешната страна.

И с колко се увлича светлината? Хайде, сметнете, дадох ви формулите на Физо, сметнете и докажете, и чак тогава продължавайте с недоволството, ако имате още основание. Такива голи предположения, ама можело, ама някак си, що пък да не допуснем заквасване на морето, във физиката нямат място. Трябва да може да оценявате предположенията и следствията им количествено, за да стават за дискусия и сравнение с фактите. И тогава ще се види има или няма логика. Аз оценявам количествено всяко число, което давам за оценка, за да се види какво е влиянието. Направете го и вие.

Дадох ви статии с ексерименти, в които измерването е направено във вакуум, което доказва, че атмосферата няма никаква роля и няма никаква грешка. И това е проверено преди почти 100 години, а от тогава още хиляди пъти. Хайде да затворим тази фалшива латерна "грешка, та грешка". Става ли?

Можете да бъдете напълно сигурен, физиците са тествали всевъзможни варианти. От прима виста се сещам за Babcock and Bergmann, Journal Opt. Soc. Amer. Vol. 54, pg 147 (1964). това е базов експеримент, който проверява влиянието на движението на източника на светлината, във вакуум. Но вие пак се хлъзгате по понятия без смисъл, "движение спрямо оптическа среда" която е с напълно неопределени свойства по отношение на "движение". Но пак ви казвам, продължавате да движите на предразсъдъци, без изобщо да познавате какво са правили физиците. Увличането го е измерил Физо, и е дал една емпирична формула с коефициента на пречупване на средата. Според нея увличане в атмосферата е ненаблюдаемо със средствата с които той е раззполагал. Той е опитвал, и за това после се е прехвърлил на вода, защото е с по-голям коефициент на пречупване. По формулата която дава Физо, увличането в атмосфера трябва да е около 1000 пъти по-малко от усличането във вода. Приложено към опита на Майкелсън, увличане от атмосферата е ефект, напълно пренебрежим пред влиянието на коефициента на пречупване върху светлината във вакуум - който пък би променил резултата с под 0.1%. Така че напълно основателно не се тразглеждат тези ефекти. Хайде сега пак някакви терминологични мъгли... Просто е. Увлича се етера, което се проявява в промяна на скоростта на светлината, защото етерът е нейна преносна среда. Причината за увличането е съпротивлението, което оказва средата чрез своят коефициент на пречупване, и проявление, наподобявайки вискозитетът на течностите в хидродинамиката. Колкото по-голям коефициент на пречупване, токова по-голямо увличане, толкова по-голям "вискозитет" ако оставаме на аналогията. Но, атмосферата има по-малък коефициент на пречупване от този на водата, съответно "вискозитетът" на въздуха е около 1/1000 от този на водата. На практика, всичко зависи от 'входната скорост", скоростта на светлината във вакуум, и от преносната скорост на етера спрямо наблюдателя. Нулев резултат при Майкелсън означава пълно увличане, докато според Физо се очаква практическа липса на увличане. Именно, плитка е и не би трябвало да може да увлече преносната среда. Но резултатът от опита на Майкелсън не може да се обясни (чрез етера и относителната скорост на светлината), ако увличането не е напълно. И в това е проблемът. На повърхността на земята коефициентът на пречупване на въздуха е от порядъка на 1.0003, за разлика от този на водата, който е около 1.33. По тази прчина според Физо не се очаква увличане, независимо колко е дълбока атмосферата. Физо не е установил зависимост на увличането от дебелината на стълбът вода, само от скоростта и коефициента на пречупване (ето формулите). Това ни позволява да прогнозираме уверено и за атмосферата. И забележете коренът на противоречието: ние се намираме на дъното на тази атмосфера и там правим наблюденията. Очаква се, че атмосферата (или каквото там се включва да и помага, без значение) ще увлича напълно етера, за да се обясни резултатът на Майкелсън. Но в същото време се очаква, че тя няма да увлича нищо, за да се обясни звездната аберация, която наблюдаваме от същото място. Това е непримирима несъвместимост.

Колко пъти трябва да ви казвам че трябва да четете повече? Какъв космос за оптическа среда ви гони? Идеята на всички опити, до Айнщайн, е била да се установи скорост спрямо преносната среда. Етерът е представян за преносна среда. Разликата между оптическа среда и преносна е огромна, и вие дори не я осъзнавате. Етерът е този, който е трябвало да бъде носителят на светлината, и във вакуум - скоростта на светлината във вакуум - е трябвало да бъде скоростта на светлината спрямо етера(константата, дето дава Максуел), и самата скорост на етера спрямо наблюдателя. Ако земята се е движела относно етера със скорост +v, измерената скорост трябвало да бъде c+v. Ако се е движела в противна посока, измерената скорост е трябвало да бъде c-v. Разликата между двете скорости се е опитал да измери Майкелсън. Повтарям, и двете скорости са скорости на светлината във вакуум, в зависимост от посоката на движение на земята спрямо отправната система на етера. Какво се случва в атмосфера? Гледаме същият този Максуел. Скоростта на светлината по неговите уравнения в някаква среда (атмосферата) е равна на скоростта на светлината във вакуум, разделена на коефициента на пречупване. И обратно, скоростта на светлината във ввакуум е равна на измерената скорост в средата, умножена по коефициента на пречупване. Мислите ли, че Майкелсън, създал такъв шедьовър за интерферометър, е малоумен и не знае какво е коефициент на пречупване? Естествено че е знаел, но е знаел и друго - този коефициент за въздух е толкова близо до единица, че няма да даде съществена промяна в крайният резултат (разликата с или без отчитане на този коефицент е под 0.1%). Атмосферата не е преносна среда, тя не може да зададе каква да е скоростта на светлината, а само да затрудни свелината, пренасяна от етера (който задава величината на скоростта). Коефициентът на пречупване играе ролята на съпротивление, не определя скоростта, а само забавя от зададената от етера скорост. Така че със или без атмосфера, очакваният резултат трябва да е ненулева, и то голяма, разлика (очаквало се е да се определи разлика равна на два пъти скоростта на земята по нейната орбита). След като обаче в атмосферата не се определя такава разлика, по простата формула с коефицента на пречупване няма такава разлика и в скоростта на светлината във вакуум. Но, отплеснахме се. Важното е какво се е мерило, и че оптическата среда може да повлияе контролирано на резултатът спрямо преносната среда, който се е търсел. Така че престанете с тази каша, космосът като оптическа среда. Не забелязвате ли, че всичките противоречия и неразбиране на основни неща ви идват от объркване на основни понятия?

Ама тя тая работа не става с клъвване тук, после клъвване там. Запознайте се малко с цялата история преди и около опита на Майкелсън. Никой, абсолютно никой до 1900-на година не е изказвал и хипотеза, че скоростта на светлината не е относителна. Напротив, по тази причина са считали, че уравненията на Максуел са верни само в една единствена отправна система. Всички експерименти са тръгвали от презумпцията, че в светоносната среда светлината ще получи и преносна скорост, и задължително скоростта и трябва да бъде c+v или c-v. Това е бил абсолютен консенсус. Цялата литература до тази година ориентировъчно разисква само относителна скорост на светлината. Единствен Хевисайд забелязва, че уравненията на Максуел са инвариантни не относно галилеевите трансформации (на база които следва относителност на скоростта на светлината), а на трансформации с други свойства, наречени по-късно лоренцови. Едва Айнщайн успява да проумее, че ако се махне относителността на скоростта на светлината, и се преработи мехханиката да е съвместима с посочените трансформации, всички проблеми изчезват като с магическа пръчка. И това е било спасението за физиката, след кошмара с противоречията в етерната теория. Един неразрешим до този момент проблем бива разрешен. Тя СТО не се е появила поради доброто желание на хората, а защото опитите да се обяснят резултатите от експериментите с относителна скорост на светлината са се сгромолясали във вътрешнопротиворечиви хипотези, като тази за етера. Пълно е с опити да се обясни защо Майкелсън установява пълно увличане, независимо че средата е атмосфера. И хипотезата е, че атмосферата няма значение, защото тя сама по себе си не може да създаде такова увличане. Етерът се увличал от основният материал на земята, и около земята се появявало нещо като тих залив от етер, който пътувал заедно със земята. И това е достатъчно да установи изотропност в скоростта на светлината на земната повърхност, където се провеждат експериментите - етерът е напълно увлечен. Само че възникнали куп други проблеми. При такова увличане, на границата на увлеченият етер и нормално движещият се около земята ще трябва да се получат завихряния, свързани с аномални оптични явления, каквито нямало. Но това бил малкият проблем, големият се получил със звездната аберация - за да се обясни тя със същият етер, той изобщо не трябва да се увлича от земята. Ако се увлича, няма да се наблюдава аберацията, а тя се наблюдава. И това съсипва току-що изградената хипотеза за напълно увлекаемият етер: на едно и също място на земята и по едно и също време, етерът трябва да е напълно увлекаем (Майкелсън) и напълно неувлекаем (аберацията). Няма да добавяме и Физо, че кашата ще стане пълна. Е, няма такава среда, която едновременно да има такива взаимоизключващи се свойства. Ето от този разпад на теорията на етера идва СТО и обяснява всичко. Това че според вас в литературата нямало никакъв дебат означава само че не сте чели литературата. Иначе нямаше изобщо да спорите сега тук. Ехо, бяхте цитирали книгата на Едмунд Уитакър за историята на теориите на етера? Там има огромна част от дискусиите, и по референциите също. Четете каквото сте цитирал. Харесва ви или не ви харесва, предсказанията и се потвърждават. А другите идеи, за относителна скорост на светлината, се опровергават. Нали само едно опровержение беше достатъчно? Е, за относителната скорост всички потвърждения на резултати за СТО са опровержения. Какво правим тогава?

Вашето е философстване. Прочели сте една статия, даже не цялата, и си вадите някаква измислени заключения. Както Дорис посочи по-горе, както на мен ми омръзна да повтарям, въздействието на атмосферата в случая може да се отчете, макар че нейният принос е нищожен. Но не, грешка било, защото сте пропуснали този пасаж Ми четете други статии, този опит в най-различни варианти е повторен хиляди пъти, и с много малко изключния всички са във вакуум. Например, далечната 1930 г, Gеorg Joos, Annalen der Physik. (1930). - във вакуум, потвърждаваа резултатът на Майкелсън и Морли. Какво става с грешката на СТО? Или например 1927 г., K. K. Illingworth, A Repetition of the Michelson-Morley Experiment Using Kennedy's Refinement, извършен в хелий, среда със различен от въздуха коефициент на пречупване, но даваща още по-добри резултати от оригиналния експеримент. Или направо да се спрем на експериментите, които не само доказват изотропността на скоростта на светлината във вакуум, ами я измерват по абсолютна стоност с грешка метър за секунда? Ми ето, 1958 г. A new determination of the free-space velocity of electromagnetic waves, K. D. Froome , пълна изотропия, разлики в различните посоки под 100 м/с; 1972 г. Speed of Light from Direct Frequency and Wavelength Measurements of the Methane-Stabilized Laser, K. M. Evenson , пълна изотропия, разлики в различните посоки под 1.5 метра. Този резултат заляга в стандаарта на метъра, 1983 г. Трябва ли да повтарям, че и тези експерименти са естествено под вакуум? Появяването на лазерите като източици вдига точността на порядъци. И се появяват такива резултати, като Ragulsky, “Determination of light velocity dependence on direction of propagation”, Phys. Lett. A, 235 (1997), pg 125. Mueller et al., “Modern Michelson-Morley Experiment using Cryogenic Optical Resonators”, Phys. Rev. Lett. 91, no. 2, 020401 (2003). и подобни, докарващи разликата в изотропността на скоростта на светлината до 10 сантиметра/секунда? Майкелсън ряпа да яде пред тази точност. Вие си представяте че физиците трева пасат и си крият грешките от хората. Предразсъдъци, колко пъти да ви го повтарям? С предразсъдъци не можете да опровергаете нищо. Напротив, пуснете едно търсене по който и да е физически журнал, например Physics Review, D, E, или от по-новите, от този списък например, ще ви затрупа с проверки на СТО и базовите експерименти като този на Майкелсън. Затова се счита че СТО не е опровергана, защото въпреки жестокият поток от проверки, които се изсипват върху нея, тя не помръдва. Но, както казах, когато предразсъдъците се превърнат в убеждения, няма никъде спасение. Особено когато са подкрепени от незнание на основни положения, с какво се яде коефициента на пречупване например, става неспасяемо. Сори. Но пък по горният ссписък сега ви дадох материал да търсите грешки, на воля

Аз бих направил друг разбор и интерпретация на тази сценка. Ежедневието на Мохамед е напрегнато, той е приучен да носи отговорност, и стресът го преследва. Това което Мохамед забелязва от пръв поглед в горният пример е, че той установява ред причинно-следствени връзки: той завърта ключа, колата тръгва, завърта кормилото, колата сменя посоката, дава газ, колата се ускорява. Близко е до ума да се приеме, че с тези действия той е въздействал над колата, принудил я е да промени положението си спрямо планината и мола, т.е. той е предизвикал движението, и той е този който бяга с колата от планината към мола. И му се налага да поеме тази вина, нали е отговорен човек, и стресът му расте ли расте... Но има един друг поглед, съзвучен с релативизма, който обсъждаме, който снема вината от него, и я прехвърля изцяло на планината - тя се движи и бяга от него. Как се получава? Светът е пълен с отправни системи. Например, планината е неподвижна спрямо земята. Но тя се движи бързо по посока на звездата Спика от съзвездието Дева. Или върви леко в дясно на Бетелгейзе от Орион. Или каквото и да се сетим, отправни системи безброй, и всяка от тях описва движението (или относителният покой) на планината. Същото е и за големият атрактор. Винаги може да се намери отправна система, в която мола да се движи към Мохамед и да му дойде на тепсия, както се казва. Какво му остава на Мохамед? Елементарно, да си избере подходящата отправна система, да изчака в покой в нея докато молът дойде при него, и да прескочи в друга отправна система, в която мола е неподвижен. Ако не може с една стъпка, може да постигне това с няколко прехвърляния през отправни системи - все пак на околовръстноото има завой, там е по-удобно да се прехвърли на отправната система на мола, иначе мола ще мине доста далечко от него, като през турски гробища... Разбира се, пак трябва да се пали колата, да се натиска газта и да се върти кормилото, но това е механизъм за избор на отправната система, в която както си седи в покой, ще попадне най-удобно в отправната система на мола, без мола да се блъсне тежко в Мохамед. Хубавото на този метод е, че освобождава съвестта от вината, че той е предизвикал движение на колата си и се е движел спрямо планината или мола... Много по-удобно е планината да поеме вината за собственото си движение, нали? Докато чака неподвижно мола да му дойде, може на воля да псува срещнатите шофьори заради неудачният им избор на отправна система, застрашаващ останалите шофьори. Така че можем да издигнем лозунг: със СТО към мола за повече психично здраве!

За гледане отдавна виждам... Но да допуснем, че това е грешка, че атмосферата има някакво магическо влияние на резултатът от опита. Въпросът е: какво е това влияние? Как атмосферата е формирала точно тази конкретна константа на скоростта на светлината? И най-важното, да не забравяме, че става дума за оптическа среда - как се формира скоростта на светлината в оптическа среда? Като се помъчите да си отговорите на тези въпроси, ако сте си учили уроците в училище, би трябвало да стигнете до величината "коефициент на пречупване" и неговата роля, определяща скоростта на светлината. Защото не ми е приятно да повтарям "аз нали ви казах"...