scaner

Много точно.

Без да се напънете да разберете нещо, няма да го разберете. Ето, пак се опитвате да ме опровергавате на база някакви невнятни представи, без да схванете какво ви се казва. Вземете примера с морето. Гледате веднъж - да, синьо е, потвърждавате. Гледате за петнайсти път - да, синьо било. Но шестнайсетият път е жълтеникаво. Това вече не потвърждава твърдението, и то се отхвърля като недоказано. Схванахте ли разликата между потвърждение и доказване? Ако не сте, просто си кажете, а не се опитвайте да се оправдавате. Вие приказвате без изобщо да сте наясно с темата. В случая може да твърдите за цвят нба водата. Но морето само по себе си няма собствен цвят, цвета му се определя от мнофго външни фактори, един от които е (и не главният) замърсяването. Прочетете малко повече, след като излиза че за море знаете само по слухове. След това трябва да ви стане ясно кое е логически състоятелното твърдение. Как стигнахте до този извод? Не сте виждали кристално чисти изумрудено зелени заливи? Водораслите са много по-тъмни, и веднага си личат на снимките като тъмни петна. Пак се изказвате абсолютно неподготвен. Примера ми не е за постулат, а за това че фактите не са постулати. Още не сте го разбрали значи. Да постулирате нещо без да сте го наблюдавал е безсмислица. Защо не постулирате тогава, че слънцето не залязва или не изгрява изобщо? Освен това, изгряването на слънцето само от изток има обяснение, затова не може да бъде постулат. Още много сол има да изядете, докато се доближите до смисъла на постулатите. Опитайте да давате примерите след като сте ги обмислили, не преди това.

Правите ли разлика между "доказан" и "потвърден"? А трябва. Постулатът, както и аксиомата (синоними) не може да бъде доказан, но може да бъде потвърден. Потвърждението е единичен акт, доказването е комплекс от всички възможни потвърждавания, във всички мислими случаи. Доказват се теореми, но те са следствия, не са постулати. Верен постулат е този, който няма изключения при потвърждаването. Изключенията определят границите му на приложимост, на него и на изводите от науката в чиято основа е. Това са постулатите в основата на всяка наука. В този смисъл постулатите не са факти, а са абстракции. Аз никъде не говоря за "доказване" на постулати, това е някаква ваша приумица. Повтарям всеизвестни истини, защото от ваша страна има очевидно недоразбиране и зацикляне на база някакви предразсъдъци. Което се утежнява от факта, че не четете за разбиране, а игнорирате всички факти само и само за да се опитвате да "доказвате" погрешните си представи, което няма как да стане. Това елементарно ще ви обясни и липсата на резултат при вас. Ходил съм на море, но това не може да изключи прилагането на логическото мислене. Няма отделни въпроси тук, при така формулираното твърдение. След като морето в някаква ситуация може да не е синьо, то "морето е синьо" е логически несъстоятелно твърдение. Може да формулирате друго твърдение, "когато морето не е замърсено от спектрално-активни примеси, в област с големи дълбочини е синьо, а в плитчини с чисто дъно е зеленикаво", което ще бъде вярно винаги. Но самото твърдение се формулира като следствие, и за това не може да бъде постулат. А може би вие никога не сте стъпвали близо до море? Ако бяхте прочели всичко което съм ви написал, вместо да спирате още в началото само за да търсите за какво да се заяждате безсмислено, щяхте да разберете, че това е само пример. Така както постулатът от теорията на относителността може да се формулира в смисъл, че скоростта на светлината е константа, така и в този случай може да се зададе постулат че земното ускорение в дадена точка е константа (и съответно да се посочи стойността, ако е налична). За примера такава формулировка е напълно достатъчна, защото демонстрира отделни качества на постулатите по принцип, а не обсъжда самият него като конкретност. При постулатите/аксиомите имаме следните базови възможни и изключващи се положения. 1. Постулатът е абстракция идваща от практиката. Това е твърдение, което характеризира някаква особеност на обкръжаващата ни действителност, която не може да се обясни от наличните знания. Използването на тази особеност в някакъв модел ни дава възможност да направим връзки с други характеристики на обкръжаващата ни действителност и да постигнем теория, която има свойството да предсказва. Така работят математиката, физиката. 2. Постулатът не идва от практиката. Но той не е следствие и от други постулати, по определение.Тогава такова твърдение няма никакво отношение към обкръжаващият ни свят. То не може да допринесе с нищо за създаване на предсказания, за обяснение на нещо от обкръжаващата ни реалност. Такива постулати биха имали изключително ограничена приложимост като някаква характеристика на феномена на мисленето, което би могло да ги създаде. Но тази област от познанието още не е развита, и не обсъждаме такива постулати. Затова постулатите/аксиомите са задължително следствие от практиката (1), и като такива те са вече проверени (не доказани, виж началото). Както виждате, аксиомите не може да не са свързани с практиката, в което вие се заблуждавате непрекъснато. Изглежда представите ви за постулати нямат нищо общо с общоприетите, а времето което губите да се обяснявате и да се оправдавате че "не било така" е много по-добре да използвате за да поработите върху себе си и да получите полезни знания.

Точно това е постулат. Постулатът е твърдение, което не може да бъде изведено (доказано) на база другите приети постулати в рамките на дадена парадигма - той е външно за парадигмата твърдение. Всички останали твърдения, които могат да бъдат изведени, да се представят като следствия, не са постулати. Минималната база външни твърдения се нарича аксиоматична база. Постулатите в аксиоматичната база са точно каквито ги описвате: недоказуеми логически (на база другите постулати), но очевидно верни практически, без изключение. Дадох ви линк към статия в българската уикипедия. В английската е още по-кристално ясно. Но вие в предишното си превъплъщение на астралопитек не желаехте да четете, очевидно нищо не се е променило. Опитвате се да отричате общоприети дефиниции. В съвременният свят постулат и аксиома са пълни синоними. Чисто исторически аксиомите се употребяват повече в математиката, но само това е разликата. След като морето в резултат на замърсявания може да не е синьо, то "морето е синьо" не е вярно твърдение, нали? Освен това синият цвят на морето е следствие от други процеси (структурата на водната молекула, водеща до съответната спектрална дисперсия и т.н., освен това не е синьо а е зелено), поради което изобщо не става за постулат. Между постулатите и фактите има голяма разлика. Ето ви един пример. В някаква точка от земната повърхност стойността на земното ускорение е 9.82. Това е нашият постулат за примера. Нека вие се опитвате да измерите земното ускорение в тази точка. Вземате хронометър, метър, качвате се на високо и почвате да пускате камъчета измервайки ускорението. Опитайте, ще получите стойност обиковено в интервала 11 до към 17 м/с^2 (точно така се получава с подръчни средства). Факт е, че сте извършили измерване на земното ускорение, факт е че сте получили някаква стойност. Но не е факт, че сте получили вярната стойност. Величината на полученият от вас факт не съвпада с величината, която постулатът посочва. Защото величината която постулатът визира не е резултат от един факт, а обобщение от всички налични факти, с отстраняване на всякакви възможни грешки при измерванията. Много рядко може да се срещнат постулати, които да съвпадат с единичните факти.

Значи вие не виждате разлика между наука и религия? А трябва. Вземете математиката, постулатът "през две точки може да се прекара само една права". Опитвате, става. Опитвате в друг вариант, става. Няма изключения. Къде виждате тук приемане на вяра на постулата? Вярата е в съвсем друга област: че приемате постулатът за верен и във ситуациите, които не сте пробвали, т.е. винаги. Затова в науката постулатите са верни докато не бъдат опровергани, в религията те не могат да бъдат опровергани по принцип, защото обикновено не могат да бъдат и проверени. Същото е и в другите науки: проверка търпи или самият постулат, или неговите следствия. Морето не винаги е синьо, затова това не може да е постулат. Не минава практическата проверка. Но не пречи да си изградите религия на такъв постулат. Това е разликата с науката. Освен това постулатът трябва да е твърдение, което не следва от други твърдения, а само от практиката. "Морето е синьо" може да се проследи като следствие, например от спектралните свойства на водата при определени условия. Затова не става за постулат.

Постарайте се тогава да направите разлика между постулатите на науката и на религията. И това ще ви изясни всичко. На фактите, на които се основават научните постулати.

Дедуктивният метод (основаващ се на аксиоми и постулати) е основен за науката, това че ви се струвал ненаучен е само ваш проблем. Ето повече информация. Не всяко твърдение може да бъде постулат. Постулатите са твърдения, които задължително се приемат за верни докато не бъдат опровергани, защото са били проверимо верни във всички случаи до момента на приемането им. И още малко за аксиоматичният метод.

Мога да се изкажа само на база най-общи принципи от астрономията и физиката. В подобна система на практика няма стабилни орбити за планетите, както е в системи само с един голям гравитационен източник (както нашата). Това ще рече, че в рамките на стотици (хиляди) обиколки по някаква орбита, тя ще се промени съществено с времето. Което за живот ми се струва контрапродуктивни условия - планетата в еволюцията си ще се доближава и отдалечава силно от текущата звезда, която обикаля. Нашата земя много дълго време е в на практика стабилна орбита, която поддържа водата в течно състояние, в един изключително тесен температурен диапазон, и причината за това са стабилните орбити около един гравитационен източник. А историята на живота тук е поне няколко стотин милиона години, около двойна звезда няма такъв кредит. В такива двойни системи квазиустойчиви са орбитите близо до едната звезда. Квазиустойчиви означава, че са устойчиви по-дълъг период, като орбитата се променя бавно, докато излезе от устойчивост. В зависимост от масите на звездите и разстоянията квазиустойчивите орбити могат да достигат десетки и стотици хиляди оборота, рядко милиони. Орбитите които са по-далеч от звездата, по-близо до центъра на масата на системата, са силно неустойчиви. Ако има и други планети, възможни са и взаимни влияния, които да доведат и до изхвърляне на някоя от планетите извън системата, или промяна на орбитата и сблъсък с някоя от звездите. Основният проблем тук е да се получи съчетание на сравнително стабилна орбита (отстояние до звездите) с условия за живот (достатъчна енергия от звездите, и стабилност на тази енергия). Тоест имаме произведение на две и без това малки вероятности, което прави ситуацията невероятна. Това много силно зависи от характеристиките на звездите. Колкото за виждането, вариантите са много. Има вариант едната звезда да е дневно, другата нощно светило, едната да се вижда непрекъснато (от една част на планетата), другата да има поведението на нашето слънце, малко са тук ограниченията.

За да говорим че нещо нараства или намалява, трябва да го определим количествено. Освен това, не можем да очакваме от тъмната материя поведение, сходно с това на обикновеното вещество - тогава нейното въвеждане става излишно и необосновано. Затова тук ще опитам възможно най-опростено да опиша какво е сега положението, и къде се намира тъмната енергия в цялата картинка. За целта обаче ще ми е нужна една изключително проста формула. В Общата теория на относителността гравитацията се създава не само от енергията (под всичките и форми, включая разпределение на веществото), а и от налягането което се създава. Една проста формула свързва плътността на налягането и плътността на енергията в така нареченото уравнение на състоянието (не хапе!): p = w.e където p - плътността на налягането продукт на енергията e - плътността на самата енергия w - коефициент на пропорционалност, около който е същността на обясненията ми по-долу. Коефициентът w определя доминантното поведение на вселената, независимо че в някои нейни подсистеми ситуацията може да е различна (например в локални газови облаци гравитацията е положителна и др.). Той индиректно е свързан и с критичната средна плътност на материята във вселената. В зависимост от величината на коефициента w, уравненията на ОТО дават различна еволюция на една вселена. Този коефициент може да бъде както положителен, така и отрицателен. На пръв поглед отрицателен коефициент звучи странно: положителна плътност на енергията да създава отрицателно налягане (как пък не), както и положително налягане да се създава от отрицателна плътност на енергията (какво ли е това изобщо? отрицателната енергийна плътност е едно много опасно и непродуктивно допускане.). Въпреки всичко в ОТО се допуска отрцателно налягане, за което малко по-долу. Докато ежедневният здрав разум изисква положително налягане, за да имаме раздуване на нещо (балон например), то раздуването (разширението) на Вселената се основава на отрицателно налягане. Ето няколко по-важни варианта. 1. w < -1. В ОТО този режим описва среда с отрицателна гравитация. Силата на тази гравитация с времето нараства, вселената се разширява с ускорение и след крайно време може да достигне безкраен размер (достига до сингуларност, край на времето в бъдеще.) Това води до сценария с Голямото Пукване (Big Rip). При този модел колкото и да е странно, плътността на енергията (която предизвиква процеса) се увеличава с времето. Енергията, която води до такова поведение е кръстена фантомна енергия, а космологията която тя описва - фантомна космология. Любопитното е, че всички съвременни наблюдения не противоречат на поведението, описвано от фантомната космология. Модел за тази енергия е някакво хипотетично скаларно поле. Тъй като расте плътността на тази енергия с времето, всеки два свързани с друга сила обекти с времето ще бъдат откъснати един от друг. Според този сценарий ние живеем в уникално време, когато във вселената все още са възможни по-сложни структури. С напредване на времето при този сценарии обектите ще се раздробяват на съставните си частици и взелената все повече ще се хомогенизира. 2. w = -1. Този режим описва обикновен квантов вакуум. Това също описва среда с отрицателна гравитация. Указаната стойност описва вакуума като форма на енергия, която има навсякъде и винаги еднаква плътност (плътност която не зависи от времето, поне докато му се спазват условията за устойчивост, т.е. липсата на "фазови преходи"). Поведението на този вакуум съвпада с поведението на т.н. космологична константа, участваща в уравненията на ОТО и въведена едно време от Айнщайн. Основният проблем тук е, че величината на енергията на вакуума, предсказана от теориите, е 120 порядъка над нужната да обезпечи наблюдаемото разширение... Ако се осъществи пробив в тази посока, това е най-реалистичният кандидат за тъмна енергия. 3. -1 < w < -1/3 Енергията, която има плътност в този интервал, се нарича квинтесенция. Тя също предизвиква отрицателна гравитация, т.е. също способства за ускоряване разширението на вселената. Но при тази енергия нейната плътност в процеса на разширение намалява. И в двата последни варианта свързаните обекти ще останат свързани и в бъдеще. Останалите стойности на w в положителната област описват поведението на нормална (тъмна и обикновена) материя в различни състояния, с положителна гравитация. Те водят до еволюцияна описвана от моделите на Фридман, например до колапсираща след време вселена или до безкрайно разширяваща се с постоянна скорост. Описаните варианти: фантомна енергия, вакуум и квинтесенция - са кандидатите за това което наричаме тъмна енергия. Видяхме, че фантомната енергия води до сингулярност в бъдеще - край на времето, свързан с Big Rip. Вакуумът и квинтесенцията не водят до такива сингулярности, при тях е възможно вселената да се развива до безкрайност във времето, но ускорявайки разширението си. Но наблюдаемите данни не позволяват да се разграничи кой от вариантите се реализира на практика, грешката в наблюдението все още е висока. Има още един кандидат за тъмна материя: холографската тъмна материя, следваща от холографския принцип и идеята на Верлинде, но за нея някога по-нататък... Тъмната енергия вече е незаобиколим фактор в космологическите хипотези, след засичането на ускореното разширение на вселената и след наблюдаване на интегралния ефект на Сакс-Волф при реликтовите фотони. Така че сме принудени да приемем странното поведение на нейната плътност. Така както приемаме и отдалечаването на далечните галактики спрямо нас с надсветлинна скорост, въпреки привидното противоречие с други теории.

Само да дам линк към първите 30 страници от книгата "Нашето последно изобретение" на Джеймс Барат, достатъчни за запознаване със съдържанието и (на руски). Книгата разглежда актуални проблеми, свързани с навлизането и развитието на ИИ и възможните опасности и ползи от него, въпроси които засягахме в други околни теми.

Така се получава. Наблюденията представляват известно количество импулси в малък интервал от време, филтрирано от основният шум. Нито е ясно какво е това, нито има достатъчно количество информация за 'разшифроване' на съобщение. Затова интерпретациите че са от изкуствен произход, че са в 'заплашителен формат' или че съдържат заплаха са безпочвени. Предположението, че са от изкуствен произход, лежи на следната хипотеза. Биологичната цивилизация след усвояване на радиото има ограничено време (само няколко стотин години) за да развие изкуствен интелект и да се слее с него, като след сливането радиокомуникация с хаотично излъчване в околното пространство не е нужна. Няколко стотин години са много малко време в космически мащаби, и това би обяснило защо ние не 'чуваме' сигналите на други цивилизации, ако ги има. Тази хипотеза предполага че всички сигнали, които успеем да хванем, ще са от пост-биологични цивилизации, почиващи на ИИ. Идеята е разработена в книгата "Нашето последно изобретение" на Джеймс Барат (Our Final Invention). Книгата е добре написана, който разбира руски може да я потърси в мрежата в безплатен и читаем вид: "Последнее изобретение человечества".

Бързо препускане по мрежата ме доведе до следните резултати. Зад изказването стои реално космическо наблюдение, публикувано в The Astronomical Journal Това наблюдение се коментира в ограничен кръг публикации, и в някои от тях се цитира изказване на Сет Шостак, което още не мога да намеря като първоизточник. Ето една статия свързана с наблюдението, където се цитира Шостак към края. Ето регулярните новини от SETI за септември, където в първата част се обсъжда споменатото наблюдение. След първата част има списък на линкове към други статии, коментиращи сигналите от галактика на 3 милиарда светлинни години от нас, т.е. същото. Seth Shostak малко ми прилича на нашият професор Лъчезар Филипов, който все за извънземните се изказва. Така че много е възможно да се е изказал в стила, подхванат и от българските медии.

И аз се присъединявам към това питане. Наистина ли няма кой да отговори на многократно вече поставяния въпрос, или трябва да търсим някаква конспирация?

Отново не искам да се съглася :) Подобни ситуации се срещат често. И на мен скоро ми попадна подобна задача, не беше свързана с превод, но текстът беше така преплетен, че така и не стана възможно да определя за кой от двата му възможни смисъла се отнася. Затова не е странно, че и машината може да бъде изправена пред такъв проблем. Дори настоящите десктоп преводачески системи (Promt например, него съм човъркал повече) имат възможност да дават няколко варианта на превода, когато намерят такива. И предоставят задачата на потребителя, да си избере какво му трябва (което влиза в малко противоречие, когато потребителят не знае съвсем английски и не схваща кой вариант е по-добър. Този подход е добър за по-професионални преводачи, на които ще им спести занаятчийската работа по по-тривиалният превод. Преди време Гугъл включваха от време на време такава възможност, тестваха нещо, но го изключваха после... Това е всъщност системата начални/подчинен, за която говорих по-горе: началникът контролира резултата на подчинения и го поправя ако е нужно, а подчиненият (ИИ в случая) върши рутинната работа. Но тук би трябвало да е основната роля на невронната мрежа - да избере най-адекватният на контекста превод (и да поизлъска останалият поток). Анализ на контекста е възможен, на това може да се обучи, тъй като и човек е минал по тоя път - обучил се е да разбира конструкции. Под конструкция не става дума за фрази или идиоми, а за по-цялостни характеристики обхващащи много по-голяма част от текста. Това включва стил, тема, отношения между параграфите и различните части. На пръв поглед изглежда много трудно, но такива стилови анализатори вече има, по написаното могат да извлекат дори такива неща като емоционално състояние, което иска да предаде авторът например. По написан текст да се прави психологически профил (чел съм за опити, не знам сега какви резултати са достигнали).Текущата ми работа е свързана с подобна работа свързана с ИИ (не за превод, слава богу :) но в хода и съм срещал съобщения и предложения как там в Гугъл си правят състезания да създадат програма, която по дадена фотография да разпознае обектите и да направи преразказ с думи какво има на картинката, къде е там, в какъв ракурс, фон, физиономиите засмяни или тъжни, абе играят си хората там... Във Фейсбук до преди време имаше програма, която автоматично разпознаваше участниците на една снимка според снимките в профилите им. Разпознаването на лица е по-атрактивна демонстрация от разпознаване на смислови връзки, но се работи активно и по двете. Иначе нямаше да възникне и проблемът с common sense. Бих казал че проблемът до голяма степен вече преминава в занаятчийската сфера, от научната. С това съм напълно съгласен, и си е за страх. Но пък от друга гледна точка, някак странно изглежда да заставяме хората да вършат труд който друг би свършил по-бързо и по-ефективно (и вероятно по-екологично) от тях, само и само да не им закърнеят интелектуалните способности. Наблягам на 'заставям' като действие контрастиращо с личният избор при предоставени възможности. Който не иска да деградира, може да си намери занимание чрез съзнателно действие и решение. Който му е по-лесно нищо да не прави, ще си деградира със съзнателно бездействие. Мисля че тук естественият подбор ще си каже сравнително бързо думата. Имаше хубав филм на близка тема, "Идиокрация" преди време Вероятно ще се сблъскаме с проблемите, възникнали в 19-ти век с началото на техническата революция и движението на лудитите, само че на друг по-висок кръг вече от спиралата. Тогава светът е оцелял, и от сегашно време погледнато, това е дало възможност за прогрес.

А, тук не мога да се съглася. Вземете най-елементарен пример от обществото - отношенията началник/подчинен. И двамата имат съзнание, но това не отменя контролът който началникът осъществява. Независимо че подчиненият има съзнание, той не може да замени началника - няма нужните знания. Един ИИ, обучен с нужните знания (и прилична комуникация с хората, да разбере заповеди и да дава отговори, а common sense е екстра която в повечето такива случаи не е и нужна) безпроблемно би заменил подчиненият, и наличието на съзнание не е съществено предимство в този процес. Една еквивалентна йерархия: началник и подчинени ИИ, които той да контролира и направлява, или класическата йерархия началник/подчинени, всеки от тях обаче да контролира ИИ, което би му вдигнало работоспособността, са напълно жизнеспособни варианти и сега. Кой от тях би се реализирал, зависи от други фактори, не липсата на съзнание в ИИ, а основно икономически. Същата схема я има до голяма степен и в творческият процес, в който ИИ би заменил много рутинни дейности. Отношенията редактор/писател са сходни с описаните по-горе: писателят твори нещо, редакторът го контролира да е в нужните релси. Не става дума да се замени самият писател, но много негови дейности, проучване, развиване на сюжети по зададени схеми и т.н. могат да се поемат от ИИ, под контрол. Това е добрата алтернатива, когато целта на ИИ се задава от човека в груби граници, не детайлно (ако човек тръгне да описва детайлно действието, може да се получи по-икономично той сам да го извърши). ИИ със съзнание би бил нужен тогава когато сам може да поставя целите си, или те са формулирани в твърде широки граници ("защитавай родината!"). Това е някаква далечна за сега алтернатива, и не е безопасна по много показатели. Човек се движи, без да влага някаква мисъл в детайлите на движението си, детайлите се прилагат рефлекторно, защото ние някога сме се научили кое как се прави. В настоящият момент обучението на детайлите на движението е една от атрактивните демонстрации свързани с ИИ. Гледали ли сте това филмче? Това е една от първите демонстрации на робота Atlas. Към 1:25 минута има демонстрация как той се опитва да постигне зададената задача, въпреки че човекът му пречи. В основата на тази възможност - да се реагира на определен клас неочаквани въздействия лежи ИИ. Да се научи да ходи по неравен терен - също. Това се разбира сега под ИИ, а не нещо със съзнание (то също е ИИ, но съвсем друг клас, и за сега не му се обръща внимание). И това са демонстрации от един много ранен етап. Ето нещо съвсем прясно. И не, не стои някой отзад да му управлява движенията, те са автономни, роботът сам оценява околната среда и преследва зададената цел. А това е обзор и за другите роботи на фирмата Boston Dynamics, препоръчвам го. И накрая, успехите които се демонстрират от ИИ при движението, той може да постигне в почти всяка друга област, за която не е нужно съзнание. А това покрива на практика почти цялото ни ежедневие Безусловно е така. Човешкият фактор може да бъде изваден от картинката, когато извдим от нея и самият човек. Но тогава всичко това става безсмислено. Основната идея е ИИ максимално да облегчава човека, човека е във фокуса, и човек трябва да контролира ИИ. Не подценявайте машината! Предполагам вашата представа за машинният превод се основава основно на Гугъл-преводача, и някои по-разпространени програми, например руската Сократ, Dicter или Prompt. Споменатите програми не се базират на ИИ, те се основават на твърди алгоритми (т.н. статистически превод) и бази данни обхващащи определен клас връзки между думите. Те наистина не се справят много добре, освен в някакви тесни области, на които е наблегнато с повече връзки. Гугъл преводачът е тръгнал по сходен (техен си) път - алгоритмичен превод, с много слаба намеса на невронна мрежа. Миналата година обявиха, че преводачът минава на самообучаващи се невронни мрежи, но доколкото знам, резултатът е все още за вътрешно ползване и тестове, не е публичен. Невронната мрежа може да се обучава на нюанси и особености на езика, стига да се съчетае с друга подобна мрежа която да открива тези нюанси (щях да кажа 'просто да се съчетае', но не е просто). Човекът всъщност се е научил по абсолютно същият начин :) Надявам се в близките години да видим резултат.

Тук Стивън Хокинг не греши. По простата причина, че по-горните умозаключения са направен чрез ред необявени и некоректни предположения. Ще опитам да направя кратък анализ. 1. Всичко, което започва, има причина да започне. Това е принцип, основан на наблюденията в макросвета. Тоест няма причина да е така, просто нещата които наблюдаваме следват такова поведение. В квантовият свят обаче нещата не са точно така. Там има определена вероятност една система да премине от едно състояние в друго, по-вероятно, без да може да се проследи причина. Например възбуден атом след някакво време излъчва, без някой да му въздейства. Квантовите флуктуации непрекъснато възникват и изчезват без причина. А се предплага че вселената е възникнала в някакъв сходен на квантов процес. 2. Вселената е започнала да съществува. : Освен това когато нещо започва, може да се посочи момент от време когато е започнало. При вселената обаче (съвременният модел на Големият взрив) проблемът е, че и времето и пространството във формите които сега ги употребяваме (и забележете, формата използвана за указване на начало) не са съществували преди появата на вселената, те са възникнали с нея. Ние можем да опишем с време вселената след нейното създаване, но моментът и мястото на възникването са извън времепространството на вселената. В този смисъл вселената съществува краен интервал от време, но няма начален момент на възникване, няма момент в който да се посочи прилагането на причина. 3. Вселената има причина за своето съществуване От казаното до тук следва, че това заключение няма основание. Възникването на вселената е изключителна ситуация, за която понятието 'причина' е неприложимо. Проблемът с началото на вселената има и друг аспект. Теорията на Големият взрив не твърди, че преди това ("преди" в общоприетият смисъл, екстраполация на оста на времето преди неговото започване ) не е имало нищо. Най-естественото предположение е, че началото на вселената е промяна на някакво състояние на материята: тя от едно състояние минава в друго, познатото ни, при което времето и пространството се пораждат от някакви форми които сега не се наблюдават. Разбира се, това е предположение, лежащо на наблюдаемият факт, че материята не се създава от нищото а само участва в движение, промяна. Това отваря възможно поле за изучаване. Но не е достатъчно да въведем Бог, само защото не се сещаме друго. Друг добър кандидат, обясняващ 'пораждането' на вселената, е инфлационната теория. Космическата инфлация като процес е залегнала в теорията на Големият взрив като основен елемент, формиращ вселената в началните моменти (и за сега няма алтернатива). Тя добре се стикова с теорията на относителността, поне като динамика (не като причини, те трябва да са квантови, но за сега не ги знаем). Тази теория има продължение, теорията на вечната инфлация. Нейната основна теза е, че Големият взрив продължава вечно, просто на фронта на взрива (който се движи с надсветлинна скорост) непрекъснато се пораждат вселени (възможно като нашата, възможно с различни качества), и нашата вселена е част от една такава вечна мултивселена. Особеното на такава мултивселена е, че отделните вселени не могат да влизат в причинно-следствена връзка помежду си, всяка на практика е сама за себе си (има някакви възможности за слаби въздействия, но това е друга тема). В този модел няма нужда от начало и свързаните с него причини. Може би изглежда, че вярата в такива модели по нищо не се различава от вярата в Бог, но не е така. Тези модели се изграждат на база работещи познания които имаме, в тяхната основа стоят проверени закономерности. Слабото място е, че се предполага, че тези закономерности може да са приложими за по-екстрени условия, от тези при които са проучени. Това е въпрос на изследване и доуточняване. Но все пак се стъпва на нещо реално, за разлика от идеята за Бог. От тази гледна точка идеята за Бог като ръководна в естествените науки е изключително слаба. В най-добрият случай тя трябва да се състезава с всички останали възможности за да се докаже, а не да се поставя като неподкрепен с нищо постулат. Стивън Хокинг ги познава тези модели, защото той участва в разработката и идеите на част от тях. Обясненията за времето, началото и т.н. имагинерно време (опит за продължение на времето 'преди') са популярно (доколкото може) описани например в "Кратка история на времето". Аз просто се опитах да ги изложа в друга популярна форма.

Не, нямам нищо против потвържденията, свързани с Исус като съществувала историческа личност. Това кога се е родил и че е бил екзекутиран от римската власт е проверимо и вероятно има исторически документи. Става въпрос долколко исторически е потвърдено останалото: че е бил лечител, пророк, проповедник. Има ли документи за това или не? Доколко проповядваното от неговите последователи (записано? от други неизвестни много по-късно!) е вярно като исторически факт? Доколко написаното във евангелията (неизвестно от кого писани) е потвърдено исторически (изключвам съпровождащи исторически събития несвързани с Исус, както и споменаване на съществуващи географски наименования от тогавашната география). Поне аз доколкото знам, тук няма единно мнение сред изследователите и още по-малко доказателства. Нали все пак трябва да стигнем до разумни аргументи, а не аргументи основаващи се на вяра? Защото обосноваване вярата в Бог чрез опосредстваща вяра в някаква история разказвана от неизвестно кой не прилича на разумен аргумент.

Доколко това наистина са исторически сведения? Нямам пред вид самата личност на Исус, а всичко случвало се около него? Или още очакват да станат исторически, като им дойде времето?

Предлагам да подходим прагматично. Какви са разумните основания (изключвам това че запълваме празнини в познанието с интерполация) да вярваме в Бог (какъвто и да е), а не в Спагетеното чудовище? Или все пак в материализма? Защо вярата в нещо ненаблюдаемо би ни дала правилен подход към нещата, за да я приемем на въоръжение? Защото аргумента с 'началото' на вселената по-горе изобщо не е сериозен, и напълно разбирам Хокинг в това отношение.

Може и така да се каже, макар че му се крие смисъла. Аз бих го обяснил и по друг начин. За да говорим за сила, трябва да има ускорение. Ускорението е втората производна от пътя, изразено математически. Ако смятаме ускорението в една четиримерна геометрия за нашият случай, с отчитането на метричният тензор (който индиректно включва кривини всякакви) ще получим нула. Тоест няма ускорение по собственото време, няма сила. Ако обаче смятаме с координатите на разделеното на пространство и време (тук трябва да го приемеш на доверие), възникват едни преводни членове при това диференциране до втора производна, и нещата вече не са нулеви. Те ще са нулеви само когато метричният тензор е с константни величини, т.е. когато пространството е евклидово или подобно. Съжалавам че няма нагледна демонстрация какво се случва, но кривината на пространство-времето изначално е математически обект и трябва да се обработва по подходящият за нея начин.

Има ли някакъв напредък по това съпоставяне, за да видим резултатите кое е по-голямо и кое не?

Точно за настоящата дискусия мисля че не е нужно да намесваме Пенроуз. Проблемът е какво разбираме под ИИ. Пенроуз разглежда ИИ всестранно, достигайки до оценка на качества като съзнание. Но ИИ сега (а и в настоящата тема) се разглежда като системи възпроизвеждащи ограничен кръг качества у човека, които може да притежава и машината. В този смисъл ИИ имат различна сложност. Това са системи, които могат да разпознават (не само лица и картинки, а и последователност от събития, поведение), както и системи които могат да прогнозират. ИИ може да взема решение и при двете стратегии (разпознаване и прогноза), стига да е обучен в подходящо направление. ИИ могат да симулират поведение (да говорят добре по телефон, да отговарят на въпроси в зависимост от "квалификацията" им, т.е. от приложеното обучение, могат да извършват дейности съобразявайки се с на практика случайна обстановка (потърсете клипчета с робота Atlas на Boston Dynamics ("boston dynamics atlas robot"), потресаващи са постиженията им), и за всичко това не е нужно да се разрешава проблемът със съзнанието на ИИ. Работата в тази посока е работа да си създадем конкурент в хранителната верига :), ако мога така да се изразя, сега основните дейности свързани с ИИ е да се създадат ефективни системи за обучение, за да може да замести човека в нетворческите професии (и в някои творчески, ако се получи качествено). Съзнание не е нужно, за да може ИИ да разбира по-добре човека (нужно е да се подобрява интерфейс), и да реагира на неговото поведение (common sense проблемът по-горе). Разбира се решаването на проблема с изкуствено съзнание ще разреши много от настоящите проблеми автоматично, но за сега не се вижда решение в тази посока, пък и според мен не си струва, не сме опряли до необходимост, а и пред вид възможните опасности от излизане от контрол. Аз не съм много експерт по съзнанията. Доколкото съм чел по въпроса, всичките (продуктивни) спекулации в тази посока се основават на постулата съзнанието като процес. Любителите на класическите процеси залагат на процес в система класически обекти, надхвърлила някакъв праг на сложност и количество връзки между елементите. Едни от идеите се базират на модела на мозъка като невронна мрежа. Но в тази посока за сега като че ли сме в задънена улица: можем да създаваме мрежи с обем надхвърлящ капацитета на нормален мозък (вярно, с количеството връзки още куцаме), но съзнание на хоризонта изобщо не се забелязва. Възможните причини са твърде много. Другата идея стъпва на съзнанието като макроскопичен квантов процес. На практика познаваме само няколко такива процеси - това са свръхпроводимостта, свръхфлуидността, кондензатът на Бозе-Айнщайн, и на практика още няколко не толкова изявени. Към тях можем да добавим и квантовото сплитане: макар че то става между микрочастици, то се запазва и когато тези частици се раздалечат на големи разстояния, и по този начин добива право на представката "макро-". Поне с това с което съм запознат, идеята е квантовостта на съзнанието да се основава на някаква колективна проява на процесите на сплитане (нещо като колективното поведение на раздалечените електрони при свръхпроводимостта например, но само като далечна аналогия). Нещата в тази област се основават силно на спекулации, няма нещо практическо. Мечтите са за все още далечни постижения: например квантовите компютри, които при сходна с класическите компютри памет могат да обработват на порядъци повече информация. Квантова невронна мрежа звучи много примамливо. Това би било едно измерение, в което усложняването на мрежите би било сравнително лесно достижимо... Не става думи за кванти на съзнание, а за процеса съзнание като основан на квантови явления, макроскопичен квантов процес. Но както споменах, доколкото знам всичко това все още е само спекулации.

Моралната преценка, както и отлагането на печалбата във времето почиват на правила и стратегия, които са част от рационалният подход. Мисля че не би трябвало да са проблемни за ИИ. Тук вие засягате наистина тежък проблем: оценката на добро и лошо. Тя не е свързана само с рационални правила, тук нещата се пречупват и през целите на индивида. А в настоящият момент целите на ИИ могат да бъдат програмирани външно (или да се програмира алгоритъм, който да поставя цели, което е същото). Засега това е нерешима задача, и е сериозен проблем. Но дори да я оставим нерешена, тя няма да се отрази силно на common sense - винаги в компанията има и по някой, който нещо не е разбрал Така ИИ ще изглежда още по-човечен. Мисля че цивилизацията е стигнала дотук защото повечето решения се вземат рационално, след преценка на множество фактори.

Да, права сте, машината е изцяло рационална. Тя контролира всички фктори, на база на които тя взема решение. Но интересното на невронните мрежи е, че те могат да се обучават. Тоест каква може да бъде реакцията и на най-алогичното, нерационално поведение. Подобно нещо се наблюдава и при хората. Високофункционалните аутисти въпреки че в ранните си години сериозно се отличават от връстниците си, с времето могат да се научат как да реагират и обработват такива ситуции, стига да полагат усилия. Не е лесно, но се случва, имам опит в това отношение. Няма основание обучението на ИИ да не доведе до същият успех, стига да се извърши коректно и успешно. Тук проблемът е друг, как да се изгради стратегията на такова обучение, повече техническата страна... От друга страна, това че има примери за правилни решения които не са плод на рационална калкулация, е до известна степен подвеждащо. Дали броят на тези решения процентно е по-голям от броят на решенията, взети след рационална преценка, или не?

Напълно разбирам какво искате да кажете, но не мисля да се отказвам от моята теза. Дядо ми на времето казваше: има една истина, но много правди. Всеки разбира на база натрупаните знания, на модела който е изградил. Близоста до истината се определя от адекватността на изграденият в главата модел, до способността му да предсказва. Няма едно единствено 'разбиране', да не говорим (за науката например) че моделът се мени с времето, и разбиранет се променя с натрупваните знания. Но без знания няма как да се разбира каквото и да е. В този смисъл задължително е разбиращите и да са знаещи. Струва ми се че няма изключения от тази връзка. Но обратното не е вярно, не всички знаещи са разбиращи, поради различчното им ниво на притежавано познание. По нормалният път, уменето за разбиране се изгражда с натрупване на знания. В реалният живот има и други фактори, на някои хора невронната мрежа е по-дейна и им трябват по-малко обучение за да разберат нещо, на други повече. Сега, въпросът си е доста сложен, ние тук можем само на препускане да го скицираме...