scaner

Предлагам да подходим прагматично. Какви са разумните основания (изключвам това че запълваме празнини в познанието с интерполация) да вярваме в Бог (какъвто и да е), а не в Спагетеното чудовище? Или все пак в материализма? Защо вярата в нещо ненаблюдаемо би ни дала правилен подход към нещата, за да я приемем на въоръжение? Защото аргумента с 'началото' на вселената по-горе изобщо не е сериозен, и напълно разбирам Хокинг в това отношение.

Може и така да се каже, макар че му се крие смисъла. Аз бих го обяснил и по друг начин. За да говорим за сила, трябва да има ускорение. Ускорението е втората производна от пътя, изразено математически. Ако смятаме ускорението в една четиримерна геометрия за нашият случай, с отчитането на метричният тензор (който индиректно включва кривини всякакви) ще получим нула. Тоест няма ускорение по собственото време, няма сила. Ако обаче смятаме с координатите на разделеното на пространство и време (тук трябва да го приемеш на доверие), възникват едни преводни членове при това диференциране до втора производна, и нещата вече не са нулеви. Те ще са нулеви само когато метричният тензор е с константни величини, т.е. когато пространството е евклидово или подобно. Съжалавам че няма нагледна демонстрация какво се случва, но кривината на пространство-времето изначално е математически обект и трябва да се обработва по подходящият за нея начин.

Има ли някакъв напредък по това съпоставяне, за да видим резултатите кое е по-голямо и кое не?

Точно за настоящата дискусия мисля че не е нужно да намесваме Пенроуз. Проблемът е какво разбираме под ИИ. Пенроуз разглежда ИИ всестранно, достигайки до оценка на качества като съзнание. Но ИИ сега (а и в настоящата тема) се разглежда като системи възпроизвеждащи ограничен кръг качества у човека, които може да притежава и машината. В този смисъл ИИ имат различна сложност. Това са системи, които могат да разпознават (не само лица и картинки, а и последователност от събития, поведение), както и системи които могат да прогнозират. ИИ може да взема решение и при двете стратегии (разпознаване и прогноза), стига да е обучен в подходящо направление. ИИ могат да симулират поведение (да говорят добре по телефон, да отговарят на въпроси в зависимост от "квалификацията" им, т.е. от приложеното обучение, могат да извършват дейности съобразявайки се с на практика случайна обстановка (потърсете клипчета с робота Atlas на Boston Dynamics ("boston dynamics atlas robot"), потресаващи са постиженията им), и за всичко това не е нужно да се разрешава проблемът със съзнанието на ИИ. Работата в тази посока е работа да си създадем конкурент в хранителната верига :), ако мога така да се изразя, сега основните дейности свързани с ИИ е да се създадат ефективни системи за обучение, за да може да замести човека в нетворческите професии (и в някои творчески, ако се получи качествено). Съзнание не е нужно, за да може ИИ да разбира по-добре човека (нужно е да се подобрява интерфейс), и да реагира на неговото поведение (common sense проблемът по-горе). Разбира се решаването на проблема с изкуствено съзнание ще разреши много от настоящите проблеми автоматично, но за сега не се вижда решение в тази посока, пък и според мен не си струва, не сме опряли до необходимост, а и пред вид възможните опасности от излизане от контрол. Аз не съм много експерт по съзнанията. Доколкото съм чел по въпроса, всичките (продуктивни) спекулации в тази посока се основават на постулата съзнанието като процес. Любителите на класическите процеси залагат на процес в система класически обекти, надхвърлила някакъв праг на сложност и количество връзки между елементите. Едни от идеите се базират на модела на мозъка като невронна мрежа. Но в тази посока за сега като че ли сме в задънена улица: можем да създаваме мрежи с обем надхвърлящ капацитета на нормален мозък (вярно, с количеството връзки още куцаме), но съзнание на хоризонта изобщо не се забелязва. Възможните причини са твърде много. Другата идея стъпва на съзнанието като макроскопичен квантов процес. На практика познаваме само няколко такива процеси - това са свръхпроводимостта, свръхфлуидността, кондензатът на Бозе-Айнщайн, и на практика още няколко не толкова изявени. Към тях можем да добавим и квантовото сплитане: макар че то става между микрочастици, то се запазва и когато тези частици се раздалечат на големи разстояния, и по този начин добива право на представката "макро-". Поне с това с което съм запознат, идеята е квантовостта на съзнанието да се основава на някаква колективна проява на процесите на сплитане (нещо като колективното поведение на раздалечените електрони при свръхпроводимостта например, но само като далечна аналогия). Нещата в тази област се основават силно на спекулации, няма нещо практическо. Мечтите са за все още далечни постижения: например квантовите компютри, които при сходна с класическите компютри памет могат да обработват на порядъци повече информация. Квантова невронна мрежа звучи много примамливо. Това би било едно измерение, в което усложняването на мрежите би било сравнително лесно достижимо... Не става думи за кванти на съзнание, а за процеса съзнание като основан на квантови явления, макроскопичен квантов процес. Но както споменах, доколкото знам всичко това все още е само спекулации.

Моралната преценка, както и отлагането на печалбата във времето почиват на правила и стратегия, които са част от рационалният подход. Мисля че не би трябвало да са проблемни за ИИ. Тук вие засягате наистина тежък проблем: оценката на добро и лошо. Тя не е свързана само с рационални правила, тук нещата се пречупват и през целите на индивида. А в настоящият момент целите на ИИ могат да бъдат програмирани външно (или да се програмира алгоритъм, който да поставя цели, което е същото). Засега това е нерешима задача, и е сериозен проблем. Но дори да я оставим нерешена, тя няма да се отрази силно на common sense - винаги в компанията има и по някой, който нещо не е разбрал Така ИИ ще изглежда още по-човечен. Мисля че цивилизацията е стигнала дотук защото повечето решения се вземат рационално, след преценка на множество фактори.

Да, права сте, машината е изцяло рационална. Тя контролира всички фктори, на база на които тя взема решение. Но интересното на невронните мрежи е, че те могат да се обучават. Тоест каква може да бъде реакцията и на най-алогичното, нерационално поведение. Подобно нещо се наблюдава и при хората. Високофункционалните аутисти въпреки че в ранните си години сериозно се отличават от връстниците си, с времето могат да се научат как да реагират и обработват такива ситуции, стига да полагат усилия. Не е лесно, но се случва, имам опит в това отношение. Няма основание обучението на ИИ да не доведе до същият успех, стига да се извърши коректно и успешно. Тук проблемът е друг, как да се изгради стратегията на такова обучение, повече техническата страна... От друга страна, това че има примери за правилни решения които не са плод на рационална калкулация, е до известна степен подвеждащо. Дали броят на тези решения процентно е по-голям от броят на решенията, взети след рационална преценка, или не?

Напълно разбирам какво искате да кажете, но не мисля да се отказвам от моята теза. Дядо ми на времето казваше: има една истина, но много правди. Всеки разбира на база натрупаните знания, на модела който е изградил. Близоста до истината се определя от адекватността на изграденият в главата модел, до способността му да предсказва. Няма едно единствено 'разбиране', да не говорим (за науката например) че моделът се мени с времето, и разбиранет се променя с натрупваните знания. Но без знания няма как да се разбира каквото и да е. В този смисъл задължително е разбиращите и да са знаещи. Струва ми се че няма изключения от тази връзка. Но обратното не е вярно, не всички знаещи са разбиращи, поради различчното им ниво на притежавано познание. По нормалният път, уменето за разбиране се изгражда с натрупване на знания. В реалният живот има и други фактори, на някои хора невронната мрежа е по-дейна и им трябват по-малко обучение за да разберат нещо, на други повече. Сега, въпросът си е доста сложен, ние тук можем само на препускане да го скицираме...

Не бих се съгласил напълно с това. Обучението създава връзки "Ако А е зелено, то В е червено". Но може В да е синьо, ако С е жълто. И т.н.Тези връзки създават модел. А разбирането е това: да намерите добро прилягане на входните параметри към модела, да получите адекватен отговор от модела. Тогава идва "разбрах!"? Ако не дойде, значи модела е лош, трябва да се изгражда с още обучение. Тук обучението може да е на най-различни ннива, директна комуникация със средата, или на база вторични характеристики, вече абстрахирани от средата, и т.н. Вярно е, конструкцията на съвременните невронни мрежи не позволява да се извърши обратно трасиране, за да се отговори на въпроса "защо": защо В е синьо? Технически обаче това може да се реши със допълнителна, спрегната с основната, невронна мрежа, т.е. не е принципен проблем. Тогава В ще е вход, а А и С - изходи, а двете мрежи ще се обучават синхронно. Проблемът с common sense е, че задачата е с изключително много параметри. Което за невронна мрежа води до проблем с архитектурата. Обучаването на невронните мрежи се свежда до създаване на връзки, както между входните параметри, така и с изходните. При органичните неврони в мозъка нещата са лесни: невронът може да пусне допълнителни израстъци към други неврони, или да прекъсне ненужните връзки. При съвременният хардуер това не може да се случва, там всички възможи връзки ги има изначално. Там при обучението се определя които връзки са съществени (имат по-голями тегла), коит са по-малко съществени (имат по-малки тегла, т.е. по тях сигнал ще се движи с по-малка вероятност, по-рядко). Целта на обучението е натрупването на тези тегла, които на практика симулират свързаността на невроните в човешкият мозък. Тук са възможни оптимизации, групиране на различни групи от входнитте сигнали да се обработват от различни невронни мрежи, а техният резултат също да се обработва от невронна мрежа - нещо като специализираните дялове на мозъка. Но с какво ще се захранват тези мрежи, как ще си взаимодействат - това е сложният въпрос. В теорията на игрите всички възможни положения на играта се описват от т.н. дърво на решенията: всички възможни комбинации, всеки възможен ход от тях води до нови комбинации, и така до края - с победа или не. Анализирането на такова дърво може да покаже правилната стратегия. При малките игри (например с кръстчета и нули) дървото е малко, то дори може да се програмира твърдо като алгоритъм. Или да се подходи както е показал Мартин Гарднер, създавайки самообучаващ се автомат от кибритени кутии (това впрочем е първообразът на невронните мрежи). Но такова обучение лесно става при малко количество връзки. За по-големи проблеми, като играта Го или шаха, дървото на решенията става изключително голямо. Там трябва да се търси друг подход - обучителната извадка не може да включва всички решения. Тук невронните мрежи идват на помощ. Проблемът с тях е, че обема им зависи от количеството връзки, на които искаме да наблегнем. И докато при задачите с шаха или играта Го тези проблеми могат да се оценят, а по-малкият хардуер би се отразил в контролирана степен на качеството на играта, при common sense нещата са много неясни. Задачата тук е много по-сложна (при сегашният характер на хардуера, както и състоянието на алгоритмите за обучение), и статията е от типа "дайте да дадем", за да навлезем по-сериозно в проблема. Съвременното състояние на алгоритмите за обучение също не е много розово. С нарастване на параметрите, на база които се правят връзките, алгоритмите стават по-бавни, сходимостта им намалява, стават неустойчиви. От революцията в началото на този век в областта на невронните мрежи, сериозен напредък в тази посока няма. А това е изключително сериозен проблем, ако искаме да натрупаме 'разбиране' за такъв многостранен проблем. Затова и казах, че съвременното състояние на хардуера (и софтуера) все още не е пригодно за да реши адекватно такава задача.

В края на крайщата усетът се свежда до оценка на постъпващата информация по някакъв адаптивен набор правила и разбира се, на натрупаният опит. Това се все основни стълбове на които разчита и ИИ: да натрупа опит как се реагира в различни ситуации. Колкото по-широко е обучението му, толкова по-изучен ще става, по-неотличим от човека. Засега основният му проблем (и слава богу!) е, че няма тази система от чувства (основно биологични), на базата на които той може да си поставя цели (и евентуално да счете човека за пречка пред тях, тогава ще стане страшно). Но може да анализира чуждите чувства, изразени чрез мимики, език на тялото, поведение (това са каналите за усета), може и да симулира доста успешно свои. Например Google assistent е неотличим в речта си по телефон от човек, дори хъмка на подходящи места Проблемът е само в обучението... Точно както се обучава малко дете. То изначално не знае какво е добро и лошо. Може да убие котенцето, просто защото го може. Едва като му се покаже че не бива, защото..., то научава нещо. Това не се отличава от обучението и на ИИ. Проблемът е че областта на това обучение е доста обширна, и все още недостъпна за настоящите изчислителни ресурси.

При изкуственият интелект алгоритмите в такъв смисъл не са определящи за действието. ИИ се гради на принципа на обучението: задавате някаква ситуация, и задавате каква (или какви) са очакваните реакции, и това изгражда определени връзки между входа (рецепторите за средата) и изхода (поведението, решението за действие). Тези връзки не са твърди, при натрупан опит те позволяват да се реагира адекватно и на близки до обучителните ситуации. Тоест обучавате системата как трябва да се държи, така както се обучава малко дете да различава различни поведения. Основните проблеми тук са свързани с обучението: как да се представи ситуацията/информацията на достъпен за машината (и обозрим) начин, как да се намали обучителната извадка, кои елементи от задаваната ситуация да имат (хардуерно) предимство, т.е. да са априори по-важни от другите, и др. Ако се решат добре тези проблеми, ИИ може да стане експерт в съответната област. В нашият случай той може да бъде обучен за комуникация със една или няколко различни по комуникационни характеристики човешки групи. "Алгоритъмът" който имате пред вид се изгражда сам, в процеса на обучение, а не се залага предварително. Това е огромното предимство на ИИ, той може да продължи се обучава и сам, без намеса на оператор, ако е добре проектиран - така стана с ИИ който играе играта Go по-добре от човека. Но ако не е добре проектиран, обучението му може да доведе до катастрофален резултат, както се случи с расистските истъпления на майкрософтската роботка Тай преди две години :) Основните проблеми във всяко подобно обучение са изворите и представянето на информацията към машината. Разбира се, и обемът на невронната мрежа, защото common sense се базира на много информационни връзки, дори не съзнаваме колко много.

ОТО описва нещата в пространство-времето. Ние при нашите наблюдения винаги го делим на пространство и време. И в това описано от нас пространство, това което не е сила в 4-мерната нотация, предизвиква ли ускорение между телата? Предизвиква. И според простите формули от класическата физика, на това ускорение трябва да съответства сила. Да, кривината на пространство-времето в проекцията на прострнството се проявява като сила. Но ти знаеш, понятието 'сила' на практика напуска съвременната физика: не се ползва в квантовата механика, а в теорията на относителостта е само по исторически причини. Всичко може да се опише чрез поведението на енергията и импулса. Имаше една хубава статия на Франк Уилчек във Physics Today, в съкратен вариант даже я имаше някъде и на български...Накратко, понятието 'сила' пречи на съвременната физика, вредно е за нея.

Това е гледна точка, която не лежи на никакви проверими предположения, не дава логически свързани с нея следствия и по тази причина няма (и не може да има!) нищо общо с реалността и физиката. Не е тук мястото да се дискутира една произволна измислица доколко някаква статия се съчетава с нея или не. Вече сме дискутирали тази тема. Вашето понятие "неподвижен" в случая няма физически смисъл. Помните ли, всеки опит да налеете някакъв смисъл ви довежда до противоречие с основни следствия на квантовата механика и релативизма. Нещо по-лошо - не означава и че има поле! Допускането за нещо там, където то не се проявява по нужният начин с нужните свойства, е по-лошо и от вашето фантазиране. Спазвайте принципът на Окам, не внасяте нови същности когато не са необходими. Хипотезата ви не е научна и няма никакво отношение към статията. Ходете в "Паранауки" и там си пишете за хипотезаата колкото искате, не мърсете смислените теми с нея. Точно това противоречи на фактите: близките галактики не се отблъскват, а хаосът няма никакъв принос в това. Дайте количествена оценка, за да потвърдите тезата си, не става само с писане на букви. Защото досега всичко казано от вас е измислено и без никакви доказателства - на това се вика нагаждане и подправяне. С прости думи в науката на това му се вика лъжа и измама. И тъй като го правите умишлено - с користна цел. Пак използвате за аргумент позоваване на една безсмислена и недоказана хипотеза? До кога? Ами съпоставете ги, какво чакате? Става много просто: написвате големините според вашата теория, и въпросът е решен. Пък после и погледнете наблюденията, има ли такива сили, доколко съвпадат с вашите оценки. Но вие не го правите, само говорите. А не го правите, защото ще лъсне лъжата и глупостта на хипотезата, от която това са "следствия". Пък и се замислете: как промяната на формата и обема и скоростта на една галактика ще въздейства на съседната, че и да я отблъсква постояно във времето при това? Събудете се, сбъркали сте филма. Лични нападки няма. Всеки може и има право да си измисля глупави хипотези, ударението е че са глупави, а не каква е личнността на измислящият ги. Личността тук се проявява индиректно, чрез упоритостта с която прокарва тази глупост. Но това си е за нейна сметка и не коментирам вероятните причини за тези действия. Докажете тезите си, вместо да пишете поеми.

Тази мъдрост не бях забелязал. Пропуснали сте най-важното условие за резонанс: съвпадение на фазите. Ако няма такова, колкото и "падащи фотони" да трупате, кратни или не кратни, нищо няма да се случи. Затова и 'резонанс' не трябва да се употребява когато не трябва. Особено за "обяснение" чрез хипотеза в която няма логика.

Отново продължавам с въпросите. Къде в статията става дума за 'зрънца', и къде се твърди нещо за тяхното местене или не местене? Наистина ли нямате спирачка за фантазията си и ви липсва всяка връзка с реалносстта? Дали това, че сте си имислили че ви сърби засяга някой друг? Това червеничкото казва само, че има и неизвестни още частици. В съвременната физика всяка 'частица' е квант на поле, затова са споменаати и полетата. Изключение прави тъмната енергия - тя не е поле, няма поведение на поле, няма и свойствата на поле. В хипотезата ви може и да е поле, но това си е ваш проблем, просто некачествена измислица. Тези тълкувания са поредната тесла от 'хипотезата' ви. Според това което сте казал, силата на отблъскване между близки галактики е по-голяма от силата между раздалечени галактики. Ако продължим разсъжденията ви, колкото са по-близо два обекта, толкова силата на отблъскване трябва да превишава силата на привличане. Интересно, какво тогава задържа луната около земята и земята около слънцето, че сила на отблъскване в тези случаи е точно нула? Спрете се в приказването на безсмислици. Фактите са обратни. Подчертал съм твърдението ви, което противоречи на всички наблюдения, поне до мащаби с размера на локалната ни група галактики. Изследването, открило разширението на вселената с ускорение показва, че до преди около 7 милиарда години ускорение е липсвало, т.е. липсвал е наблюдаем ефект от всякакво отблъскване, с което вие щедро дарявате какво ли не, само за да нагодите една глупава измислица... Освен това се опитвате да сравнявате "гравитация и ентропия съизмерими по големина"???. Ентропията не е сила, "ентропийна сила" е нещо коренно различно и не винаги право пропорционално по величина на ентропията. Ентропията се измерва в съвсем различни единици от гравитацията, на какво основание се опитвате да ги съпоставяте? Ентропията се измерва в единици джаул/келвин, гравитацията: джаул/метър (както всяка сила). Нерде келвин, нерде метър... Но това са просто съпътстващите измислянето на нагаждания към 'хипотезата' ви изцепки... Не е лошо все пак да се следва някаква логика, по-малко хаос в нагаждането, повече някакви следствия а не произволни измислици...

В статията се казва:  "Хипотезите на струнната теория предполагат, че има допълнителни, преди това неизвестни частици, които могат да бъдат описани като полета." Предполага се, че именно тези частици/полета "изграждат" тъмната енергия - която, въпреки названието "енергия", всъщност е някакъв вид материя. А щом в крайна сметка става дума за частици материя, ясно е, че те трябва да имат собствени трептения. Ясно е и че при такава постановка може да се говори за "зърнест модел". Шпага, между 'частици' и 'полета' има все пак някаква разлика, нали? Аз питам нещо за полеватаа форма, не за частиците, те са ясни по всички учебници. Хайде да не се отдаваме на свободна фантастика. Купата в статията се 'създава' не от други частици, а е характерна форма на потенциала на взаимодействие между тях. И купата, и ябълката са дадени само за да се придобие някаква представа с по-ежедневни понятия. Защо не резонират самите частици от купата тогава? Защо не резонират частиците на пейката в парка? Еднакви са, на практика. Резонансът е нещо много различно от представата на Малоум, поради която зададох въпроса си.

Именно закъснението с което идва информацията до нас (и продължава да идва) ни позволява във всеки момент да погледнем в миналото и да оценим какво се е случвало някога. Само трябва точно да преценим разстоянието, от което идва наблюдаваната светлина, и можем да се произнесем какво се е случвало някога. По този начин може да се направи карта за поведението на вселената във времето. За нашият случай са нужни две неща. Еталонен "светофар", по който да определяме разстоянието от което идва светлината, и измерване на нейното червено отместване, отместването на Хъбъл. За еталонни светофари са взети свръхновите от тип Ia. Поради близките си параметри, лимитирани от масата си те имат на практика еднаква светимост. При измерване на видимата звездна величина (която намалява с квадрата на разстоянието, както при всеки източник) може с много добра точност да се оцени разстоянието до тези звезди. А ефектът на Хъбъл - увеличаване на червеното отместване на спектъра на светлината с разстоянието до източника, ни дава информация обект на известното ни вече разстояние с каква скорост се отдалечава от нас. СЪпоставянето на такива наблюдения поне засега дава извода, че скоростта на разширение не е постоянна, а расте с времето, т.е. вселената се разширява с ускорение. За което сравнително скоро беше дадена нобелова награда. Единственият кандидат, предизвикващ подобно поведение на Вселената, засега е тъмната енергия. Характерът на ускорението с разстоянието показва, че нейното действие нараства с разстоянието (а от там и във времето, поради продължаващото разширение) - поведение, сходно с това каквото дават и уравненията на Айнщайн в ОТО.. Тоест ускорението се появява едва след като вселената е надхвърлила някакъв размер, някъде към 7 милиарда години след възникването си.

В статията дадена от Малоум става дума за тъмната енергия. Нейните предполагаеми свойства са различни, тя засилва действието си на свртх-галактични разстояния, за разлика от тъмната и светлата материя.

Къде в статията се говори изобщо за "зърнест модел на вакуум"? Или това си е някаква ваша приумица, която вие си разобличавате за всеки случай? Тоест разобличавате и собствената си хипотеза? Състоянието на ябълката е пример за устойчиво състояние, защо я възприемате буквално? Къде се говори че полевата форма има свойството "да резонира", че и има собствени трептения? Или и това си е ваша приумица, която си и разобличавате? Къде става дума за "енергия за средни мащаби"? Дали ЕМП има изобщо свойство "дължина на вълната", или това е свойство само на ЕМВ, която е частна форма на промяна на ЕМП? Да задавам ли още подобни въпроси? Не е ли по-добре първо да се събудите, а чак после да кометирате, ако изобщо има какво?

Кое му е неправилното и защо е неправилно? Енергията се оценява така, енергията на един квант по броят кванти в съответното състояние. Какво от това че амплитудата е "недосегаема за реален експеримент", след като никой не го интересува и не участва като параметър? Кому е нужен резонанс и за какво? Като че ли по-нискочестотните кванти дето можем да наблюдаваме имат някакво отношение към някакъв резонанс? Какъв е смисъла на целия коментар? Каква му е връзката с цитираната статия? Или е само поредното недоволство от живота?

Така. От къде сте сигурен, че това което ви донасят сетивата е резултат от взаимодействие, за да говорим кое е правилно и кое не?

От къде следва че е правилна? Защото ако не е правилна, даването на възможност за проверими от науката модели ще се окаже огромна измама и заблуждение. Бъркате правилността с потенциалните перспективи.

Благодаря за комплиментите. Старая се колкото мога Но в случая разглеждам казуса не като упражнение, а виждам в него по-дълбока логика. Досега няколко пъти обсъждахме усещанията но забележете, на един единствен човек, човек изолиран от другите хора. За такъв човек проблемът на отношението усещане/среда е на прага на солипсизма. Солипсизма е най-простото решение в случая, дори по критерия на Окам - не е нужно да се допуска нищо повече, за да се получи завършена конструкция. Дали сетивата предават някаква връзка към външният свят или просто ме лъжат - изборът е 50/50, който и вариант да избера това ще е на случаен принцип, нямам някакви аргументи които да натежат в едната страна. Постулатът 'има и други хора' не спомага много в това отношение, даже хич. Според мен решението идва, когато започнем да изучаваме опитът на тези хора. Тогава правим корелации между техните и нашите усещания, и информацията която получаваме чрез сетивата. Разчитаме че сходни по конструкция тела ще реагират по сходен начин на независим дразнител, т.е. на обективно въздействие. Колкото повече хора участват, толкова повече грешката на експеримента намалява, шумът от някои малки индивидуални различия се филтрира, и изпъква обективната действителност извън нас. Получава се интересен момент, както при филтриране на шумовете в спектроскопията: наслагването многократно на един и същи полезен сигнал, дори покрит със шумове, води до усилване на сигнала, и елиминиране на шумовете (защото те са равновероятни и сумата им средно е нула, докато на сигнала не е). Това вече ни дава предимство кой от вариантите да предпочетем. Затова в това отношение вашите примери за тениса и футбола са точно в целта, макар че мисля че ги дадохте в леко друг контекст. Тук възникват няколко интересни плоскости за размишление. Едната е: бихме ли стигнали до идеята за обективна действителност, ако бяхме много различни, и не можеше да се направи ясна корелация между усещанията на индивиди в група с някакво външно въздействие? Втората насока също е любопитна: обективността е колективно качество. Или артефакт на мнозинството (както и нормалността). От друга страна, приписването на така установеното отношение на обективността и усещанията е постулат - ние не сме обобщили опитът на всички хора, а само на една доста ограничена група, с която сме контактували, и сме го приписали за всички. Идеализирането на това отношение за всички хора въвежда елемент на абстракция: обективната действителност като абстракция.... Но началната ми идея беше да дадем практически метод по който да се определи кое е обективно и кое субективно. Според мен това което обосновах по-горе би свършило работа, въздействие което корелира по резултат при много независими екземпляри може да се нарече обективно, или външно. С някои уговорки, но за тях друг път.

Ползването на термометър само отмества проблема към интерпретация на други усещания, този път визуални. Как ще определите, че показанията на термометъра отразяват нещо обективно, а не са също фалшиви сетивни усещания, както самата топлина? Защо трябва да вярвам на показанията на термометъра и да ги интерпретирам едностанно като някакво взаимодействие със среда? Всичко до тук се свежда до това, коя интерпретация трябва да считаме за правилна: че някои сетива ни насочват за 'взаимодействие със среда', или че тези сетива фалшифицират усещанията ни и такова взаимодействие няма.

Изглежда пак не съм разбран. Вие използвате незъзнателно и неправомерно допълнителни аксиоми: 'всичко което усещам е взаимодействие със средата', а това не е вярно. Как споменатият критерии разграничава наистина 'взаимодействие със средата' и вътрешна модулация на сетивата, фалшифицираща същите усещания? Например най-простото, усещането за топлина, как разграничавате външен топлинен източник от болестно състояние или хормонален дисбаланс, които също водят до усещане за топлина?

Точно така, проблемът е с интерпретацията. Ако ги нямаше сетивата като непреодолим посредник, нямаше да има и проблем. Нямаше да възникне идеята за солипсизма. Ето, аз дадох пример: струва ми се, че определен човек има една ръка, а не две. Това е моята интерпретация на идващото от сетивата. Това интерпретация на обективна действителност ли е, или не? Използувам 'струва ми се', защото ако бях сигурен, нямаше да възникне проблем изобщо. Въпросът е как да съм сигурен, че отразявам обективна действителност? Да дам насока: аксиомите 'има обективна действителност', и 'има други хора освен мен' ни извеждат извън солипсизма, но не са достатъчни за да определим кое от усетеното чрез сетивата е обективно.