scaner

Ние сме човеци по произхода си, и човешкият живот няма възможностите да промени това. Дали ще търсим смисъла на нашият живот, или ще считаме че той е изначално безсмислен и смисъла го създаваме самите ние чрез някакви цели, ние пак ще сме човеци. Ако имаш предвид "човеци" с някакви други букви, тогава влизаме в полето на идеологиите, кой как вижда човека и какво трябва да се случи с него, тогава имаме различни "смисли" за живота, свързани с различни цели, тогава някой намесва и Бог заради идеологията си. И цитираният Витгенщайн по-горе дефинира "смисъл" чрез "Бог", макар и да не става ясно що за Бог е това и защо всъщност трбва да е такава е връзката. Както виждаш, нямаме консенсус с него по повод смисъла, затова неговото твърдение е лично мнение, това е смисълът който той влага Но след като човешкият живот не е предназначен да станем човеци (защото вече сме!), остава въпросът какво все пак е предназначението му. Самата етимология на думата пред-назначение предполага че някой е назначил някакви цели преди животът да е започнал. Тоест терминът не е коректен, защото такъв "някой" може да няма - освен преките родители, които със сигурност не са предназначавали нещо на животът преди да се роди човек Съгласен съм, да не изместваме повече темата.

Аз виждам нещата така. За Бог като създател на живота и света смисълът е един, за човека като потребител смисълът е друг. За това и тук няма смисъл от намеса на Бог - той е непознаваем, смисълът който той е влагал е недостъпен за нас. Ние може да обсъждаме смисъла, който ние придаваме на нещата, и целите които си поставяме във връзка с това. И тъй като и ние, и Бог влага някакъв смисъл, нещата изначално са лишени от такъв, смисълът не е тяхно качество, а на личността. Какво е изначалното предназначение на живота, за да доловим разлика с нещо друго?

Смисълът на вашият живот например, кой трябва с консенсус да решава нещо по него, и какво е решил? Ако не се постигне консенсус, понятието "смисъл" ще остане ли лишено от смсъл? Да опитаме по-прост път: разликите и приликите на "смисъл" и "предназначение", "цел"? Или чрез позитивна или апофатична дефиниция например: "смисъл" е..., "смисъл" не е...

Предназначението е целта. Вие какво разбирате под "смисъл"?

Дора, може и по друг начин да се погледне. Предметите, процесите, светът, животът, сами по себе си не носят смисъл. Те нямат вложен смисъл. Смисълът се добавя от мислещите същества, в зависимост от техният подход към света и живота. Смисълът на камъка за първобитният човек е да направи връх на копие например. Смисълът на живота за един съвременен човек може да бъде да яде и пие до пръсване, или да съгради нещо полезно за другите. Ние сме тези които даваме смисъл на обръжаващият ни свят и на предметите с които боравим. Не е нужно непременно да се намесва Бог за щяло и нещяло.

Кинетичната им енергия нараства неограничено, когато скоростта се доближава до тази на светлината. И за промяна на тази скорост, за да я доближиш до светлинната, трябва да влагаш все повече енергия. Във формулата за кинетична енергия участва освен масата на обекта, и един безразмерен член, който нараства бързо когато скоростта се доближава до светлинната. И измамно привлекателно е било навремето двата члена да се обединят в маса, променяща се със скоростта. Оттам и версията за променливата маса. Но чисто идеологически това не е оправдано, има други сериозни причини срещу него, затова се счита за погрешно увлечение. Този нарастващ член е част от кинетичната енергия (както и от импулса), но не влияе на масата. Например, ако на една система предадеш кинетична енергия, центърът на масите и ще се задвижи така, все едно там има частица със сумарната маса на системата, на която си предала енергията. Същото е с импулса. Теб те смущава това, че системата е от много обекти. В примера с фотоните, ако промениш енергията или импулса на единия фотон, се променя поведението на центъра на масата на системата им моментално. Но няма как да действаш директно на центъра на масите - той не е реален обект, и често на неговото място няма нищо материално. Например центъра на масата на куха сфера е в геометричният център на кълбото, от което е сферата, а там няма нищо.

какво разбирате под "силови линии", че чак ги отъждествявате с геодезични линии? Всъщност какво разбирате и под "геодезични линии"? Питам, защото става ясно, че известните им значения нямат общо с терминологията която сте си измислили.

Първото твърдение визира известно положение от релативизма: обект, който има маса, може да се намира в състояние на покой и да има ненулева енергия. Второто твърдение е в съвсем друг контекст: то визира, че и система от безмасови частици (в частност само една частица) може да притежава "център на масите". В релативизма той съвпада с "център на енергиите", и безмасовите частици притежават такъв, защото пренасят енергия. Центъра на масата (или "център на енергията", ако така по- ти харесва) на една система има качествата и поведението на обект. Често е удобно поведението на цяла система да се описва чрез поведението на центъра на масите: цялата маса, енергия и импулс на системата може да се разглеждат съсредоточени в тази точка. Както една частица с ненулева маса не може да се движи със скорост равна или по-голяма от тази на светлината, същото е валидно и за центъра на масите. Ако центъра на масите (енергиите) се движи със скоростта на светлината, системата няма маса (на покой, както обичам да добавям) - например два фотона в една и съща посока, примерът който разискваме. Ако центъра може да се движи с по-ниска от светлинната скорост, то такава система има ненулева маса, и в частност може (центъра на масите) да се намира в покой - два разнопосочни фотона.

В това няма проблем, в релативизма радиус-векторът на центъра на масите се дефинира чрез енергиите на частиците така: Безмасовите частици имат енергия, и не правят изключение. Шпага, считай в казаното от мен "маса на покой" за синоним на "маса".

Това ми звучи твърде неясно. Как си представяте намаляващ интензитет, който отива към безкрайност? Преди това е бил по-голям от безкрайност, и намалявайки клони към нея? Предполагам че и на вас ви е толкова мътно... Затова нека поговорим с числа. Интензитетът на полето, създаден от точков източник, по разстоянието до него се определя от следната формула: Отрицателният знак идва от положението, че интензитетът е насочен обратно на радиус-вектора. Големината на вектора е очевидна: , знакът по-горе определя посоката на вектора. По-горната формула описва източник, който се намира в началото на координатната система (точка r=0 съвпада с точка (x,y)=0). Забележете свойството на интензитета: той нараства по големина с приближаване към източника, и намалява с отдалечаване от него. Това е логично: интензитетът е пропорционален на силата на привличане на дадено разстояние от източника, а посоката на силата е насочена към самият източник.. Нека се съсредоточим върху полето само по оста Х. Тогава интензитетът ще бъде: Нека разгледаме и втори източник на гравитация с маса М2, намиращ се на оста Х на разглежданата координатна система, но на разстояние +а от началото, т.е. от първият източник. нека за простота ни интересува само полето по оста Х (иначе ненужно ще усложним задачата). Ако този източник се намираше в центъра на координатната система, тогава формулата за интензитета щеше да бъде такава каквато сме я написали по-горе, само масата щеше да е друга. Но в нашата координатна система източникът се намира на разстояние r=x-a, затова интензитетът (говорим само за интензитетът по оста Х, не в останалото пространство) който той създава в тази координатна система ще се опише като: Нека сега се ограничим върху полето в интервалът Х=(0,a), т.е.между двата източника.Интензитетът на общото поле ще бъде векторна сума от интензитетите създадени от всеки от източниците. Големината на интензитетът от първият източник в тази област трябва да вземем със знак '+' : радиус-векторът описващ полето е насочен обратно на растящите стойности на Х, т.е. е отрицателен вектор, компенсиращ минусът на формулата. За вторият източник в разглежданият интервал радиус-векторът |x-a| е по посока растящите Х, и се запазва отрицателният знак на формулата, т.е. интензитетът на второто поле в посоченият интервл ще е отрицателен. Общото поле ще има големина на интензитета (векторната сума!): Лесно се вижда, че интензитетът се нулира в точката между двата източника: Тяло, поставено на тази координата между двата източника няма да изпитва гравитационна сила, ще се намира в безтегловност. Забележете, тук никъде не участва масата на обекта, който би тествал това поле. Силата, с която това поле ще му действа, се получава ако умножите интензитета по масата на обекта. Но масата на обекта не зависи от полето, тя е външен за него параметър. Не се нулира

Всъщност и F ще бъде нула, така че имаме m=0/0, което е неопределеност, може да бъде всяко число. Например може да твърдим че m=5. Проверка: 5.0 = 0, вярно е Но може и да е -16. Затова такова равенство е неопределеност, и не може да се интерпретира с определена стойност на m, в частност да се твърди че е нула. Може и малко по-"механистично" да се разсъждава. Центъра на масата на покой на една система от два фотона, движещи се в една и съща посока, ще се движи също със скоростта на светлината, тоест такава система не би трябвало да има маса. От друга страна, центъра на масата на една система от разнопосочно движещи се фотони ще бъде в покой (или ще се движи с подсветлинна скорост). Такава система ще има ненулева енергия, т.е. ще се държи като обект който трябва да има маса (не може обект в частност в покой да има енергия, а да няма маса).

Нещо не сте добри приятели с математиката Да се върнем на F=m.E. Това е израз на пропорционалност: F е пропорционално на E, с коефициент на пропорционалност m. Величините F и E не са свързани поотделно с някаква функционалност с коефициента на пропорционалност m. Ако Е = 0, то и F=0, независимо каква е стойността на m. .От посоченото равенство изобщо не следва, че m се променя от силата и интензитета на полето. Погледнете го от друга гледна точка: колкото и малко да е Е, но да е ненулево, масата m е константна величина. Защо изведнъж тя трябва да променя - и то със скок! - стойността си, когато Е стане точно нула? Тук трябва някакъв физичен принцип, с който да се обосновете за това превръщане, не математика. А такъв няма.

Как стигате до такъв извод?

Гравитационната маса не зависи от полето. Теоретически може да съществува практически всякакво поле, например поле, чийто интензитет в голяма област е нула. В куха сфера например е така, там обектите не се привличат от стените.. Правилото е, след като полетата не си взаимодействат (гравитационното, както и електростатичното полета не си взаимодейства само със себе си, значи няма да взаимодействат полетата от два източника), че във всяка точка на пространството се сумират потенциалите на полетата от различните източнници, и се получава потенциала на общото поле. Ускорението в дадена точка тогава ще се определи от промяната на този потенциал в пространството (нарича се градиент). Това е еквивалентно на векторна сума на интензитетите на полетата, създадени от всеки източник. Може да се каже, че полето е нула (няма поле) само когато потенциалът е нула. Интензитетът може да е нула и при ненулев потенциал, както в примера с точката между луната и земята.. За Шпага: всичко това са разкази на тема Нютонова гравитация. При ОТО е малко по-различно - там в общият случай полето няма потенциал и не може да се смята толкова просто, потенциал има само в приближение на слаби полета.

Ускорението в тази точка е нула, защото интензитетите на двете полета - на земята и луната - в нея са еднакви по големина и противоположни по посоки, т.е. се уравновесяват взаимно. Сумарният интензитет, т.е. интензитетът на общото поле, ще бъде нула. Поведението на всяко тяло се определя от интензитета на общото поле в дадена точка.

Вие бъркате потенциал и интензитет. Това което сте написали е валидно за потенциала.

Така е. Маса на пробният обект равна на нула е еквивалентна на липса на обект. Липсващ обект не изпитва сили. Говорим за класичеката физика. Фотонът има маса нула, но той не е класическа частица, и не се описва от нютоновата гравитация, така че да не го намесваме. Интензитетът на поле е "ускоряващ" винаги, когато не е нула, независимо дали полето е хомогенно или не. Хомогенността се определя от еднаквостта на интензитета (като вектор) във всяка точка. На земята в малки области с много добро приближение е така: интензитетът в близки точки има една и съща величина и на практика едно и също направление. Е, хомогенното поле е когато това приближение стане точност.

Дали това са общоизвестни факти? Съмнявам се... Кое в поведението на фотона потвърждава вашата представа? Вълната има едно важно каество: нейният спектър от енергии е непрекъснат, а тя се стреми да заеме цялото пространство. Вълната взаимодейства нелокално, нейният фронт може да взаимодейства едновременно с много раздалечени точки. По тази причина вълната при взаимодействие отдава само част от енергията си, само тази част от вълната, която се намира в областта на взаимодействието. Фотонът, за разлика от вълната, се характеризира с фиксирана енергия, и при взаимодействие отдава цялата си енергия. Това е невъзможно, ако по време на разпространението фотонът се разпространява като вълна - няма как при взаимодействието тази разпростираща се все повече в пространството вълна изведнъж да се събере на едно място и да отдаде цялата си енергия. Ефектът на Комптън е добра демонстрация, че светлината се разпространява не като вълна, а запазва квантуваността си - вълната не може да създаде това, което се наблюдава при този ефект. Друг е въпросът, че фотонът при определени взаимодействия проявява и вълнови свойства. Имате "блокче" енергия при излъчване, което "блокче" взаимодейства по-късно, пренасяйки своите характеристики, импулс и енергия едно към едно. Някой между излъчването и поглъщането на това "блокче" трябва да помни неговите параметри. Това, което "помни" съответните параметри, е наречено фотон. Очевидно става някакъв пренос на тази енергия между точките на излъчване и поглъщане, следователно фотонът се движи. Друг е въпросът с каква скорост се движи този фотон. Както казва Файнман в една книжка, фотоните могат да се движат (във вакуум) с най-различни скорост, но най-вероятната между тях е скоростта на светлината. Вие изглежда си представяте някаква "умна" вълна, която изглежда изобщо не е вълна. Създайте модел на тази вълна, опишете я количествено, и веднага ще се види има ли живот за нея, или е противоречиво създание. Вашата представа е много коректна. И гравитационното, и електрическото полета имат две основни характеристики: потенциал и интензитет. И за двете полета интензитетът е вектор, който определя посоката на силата. Интензитетът E, зарядът q и силата F в такова поле са свързани чрез равенството F = q.E При гравитационно поле зарядът съвпада с гравитационната маса, а интензитетът количествено съвпада с ускорението, което пробно тяло ще придобие в полето. Хомогенно поле означава поле с еднакъв интензитет във всяка точка, точно както си го представяте. Само дето бъркате: след като във всяка точка на полето пробно тяло ще придобие едно и също ускорение, то няма как да съхранява движението или покоят си, защото ще се движи с ускорението, определено от интензитета на полето, казано по друг начин - пада свободно в това поле, ако не му действа друга, удържаща сила. Така че изречението, началото на което съм подчертал, не е вярно.

За целта трябва да имаме и "физическа хипотеза", и обяснение. В случая не е на лице нито едно от двете.

Здравей Шпага! Прощавай че чак сега отговарям, но тази седмица нямах никакво време... Това което казах е следствие от физическите закони, които познаваме. Много често е трудно да се проследи някаквоо "физическо" обяснение зад подобни твърдения. Например, от изотропността на пространството следва, че действието е равно на противодействието. Но никакъв "физически" механизъм не можем да илюстрираме тук. Аз се опитах да пресметна за себе си как една такава конфигурация на фотоните би се илюстрирала чрез инертна маса на системата и, в някакво взаимодействие. Тъй като ефектът не е класически, трябва да се ползват законите на СТО, и сметките изобщо не са за слабонервни :), затова се отказах. Някакъв "физически" процес който да води до това, не зная. Всичко се основава на мистериозната връзка на маса и енергия, в която се намесва и импулсът. Импулсът, знаем, в ОТО може да е причина за гравитация, т.е. за проява на гравитационна маса. В СТО в разглежданият пример виждаме проява на импулса в промяна на инертната маса. На това се основава твърдението ми, че масата е феномен на движението. Но физически процеси, които да управляват тази връзка, мисля че никой не знае.

Защо? Може би вие си представяте нещо различно като "хомогенно поле" от това, което съм обяснил. Нима е неправомерно падането в поле, чийто интензитет е еднакъв вектор във всяка точка? Кой ще ни забрани да падаме? Я го покажете Да, изглежда представата ви що е хомогенно поле не е коректна. Аз все пак говоря за хомогенно поле. Вие сте показали как се опровергава нещо в нехомогенно поле, като това на земята. Това не ни интересува за настояният случай. Инерциалната система, както и всяка друга отправна система, е запълнена с целият свят. Но това са базови неща. Отлитате в някакви схоластични разсъждения, с материя, без материя...

Дорис, не сте права по отношение на дефиницията. Определението което аз давам, е по-стриктно от вашето и намалява по-силно общността на инерциалните системи. Тоест през вашето определение може да мине една система, която да наречете инерциална, докато за моето определение тя ще бъде неинерциална. Но дори и само първият закон да приемем, както казвате, то той се спазва в падащата отправна система. Малко повече за определението за инерциална система. Определението, базиращо се само на първият принцип на Нютоновата механика, е най-разпространено и насаждано в главите на учениците, по исторически причини, и защото е доста представимо. От появата на теорията на относителнстта обаче, се налага една по-строга форма на това определение, изказана чрез принципът за относителност: инерциални системи са всички отправни системи, в които физическите закони (тук влизат и базовите, на Нютон) се изразяват в най-проста форма (първият принцип е сред тези закони, разбира се). Сигурно сте срещали тази форма на принципът на относителност. Изискването към координатните трансформации (Лоренцовите за случая) е те да запазват тази форма на физическите закони. За повече информация за тази дефиниция може да погледнете основополагащата статия по СТО от 1905 г. Там ще забележите една фундаментална уговорка която прави Айнщайн - във всяка инерциална система ще считаме валидни законите на класическата механика, защото те са експериментално проверени, и те идват в СТО анблок. От тук следва и дефиницията, която аз ползвам. Как ще разберете, че асансьорът се движи ускорено, като гледате движението на околните тела извън асансьора? По какво се проявява ускорено движение на самият асансьор? Да опростя въпроса: по какво се проявява (и въобще проявява ли се?) равномерното и праволинейно движение на колата, която засегнахме в по-горните коментари? Казно по-просто, как мислите да преборите принципът за относитеността в примера с колата и да определите нейно абсолютно движение? Поразсъждавайте за колата, после всички аргументи ще пренесем за случая с асансьора.

Аз говоря за хомогенно гравитационно поле. Това е поле, във всяка точка на което интензитетът е един и същ. В него няма споменатите от вас ефекти, и нищо не се налага да пренебрегваме.

Няма значеие от какво е направено. Ние търсим да установим дали този етер има качество "движение". Това са съвсем различни неща. О не, това дето може да измисля може да търси навсякъде. С какво мислите си изкарват хляба писателите фантасти? Вашата хипотеза се различава от техните творения само по едно качество - те все пак получават някакви пари за труда си Това да не са механични вълни, дето може Изследовател да си "управлява" средата - да не е на течение, че ще настине. Точно обратното е - светлинните вълни "управляват-задават" свойствата на средата - всички "части" на средата на разпрастранение се правят от качествата на етера (по хипотезата) - и Лоренц-Фитцджералд - са намерили обяснението на ММ-опита - обектите се скъсяват по посока на относителната скорост. А защо се скъсяват - се обяснява с непрестанното образуване на обектите от "светлина" (ЕМПоле и ЕМВълни). Коментирате нещо което изобщо не сте разбрали. Спомням си Файнман- Казва, че даже в микросвета консервативността се запазва, по данни от най-нови изследвания. Ха, чакайте малко. По-горе ми приведохте Файнман като аргумент, че при микромащаби се нарушавал обратният квадрат. После приведохте за аргумент твърдението, че обратният квадрат е свързан с кнсервативността на силата, цитирам го: Законът за обратните квадрати при грави-сила и електрическа сила показва, че и двете полета (грави и електрическа. - статика) са консервативни (централни).. А сега ми привеждате пак Файннман като аргумент, че консервативстта се запазвала? Какъв е изводът? Или Файннман е приказвал противоречиви измислици, или вашият аргумент не струва? Уточнете кой от вариантите е, за да знаем Може би все пак ще обърнете внимание, че аз говоря за хомогенно гравитационнно поле?

Дорис, изглежда прекалено експресивно подходих с разсъжденията, разчитайки че всичко би трябвало да е ясно и очевидно, а то изглежда не е, за което моля приемете моите извинение! Ако внимателно поставим нещата на мястото им, те ще изглеждат горе-долу така, и никакъв Биг Брадър няма да се заформя: 1) Отправната система не е изолирана кутия. Тя описва поведението на всички обекти в целият свят чрез термините пространство и време. Има един частен случай, локална отправна система, предназначена за описание само на ограничен обем Например, принципът за еквивалентност при нехомогенни полета може да се формулира за много малка област, клоняща към точка, и поведението на обектите в такава област се описва от локална отправна система. Самият принцип се нарича локален принцип на еквивалентност. Този локален подход довежда в крайна сметка до свързване на гравитацията с локалната кривина на пространството. Но това което имам пред вид, не е локална отправна система - нека за простота в хомогенното гравитационно поле разглеждаме обикноена отправна система, описваща целият свят. С това отговарям на критиката за кутията 2) Физическите закони в една отправна система са нейно вътрешно присъщо качество, те определят нейният характер. Ако в една отправна система се спазват законите на Нютон в най-простата им форма (без допълнителни сили), тя е инерциална. Ако са необходими допълнителни сили, за да може да се сведе до инерциална, то такава система е неинерциална. Например отправната система, свързана с въртящ се диск е неинерциална - за да я опишем с инерциалните закони, трябва да въведем центробежната и кориолисовата сили в тях. Характерът на системата не зависи от поведението на околните тела, тя само ги описва. В този смисъл ние можем да определяме характерът на системата дори когато се намираме в затворената кутия на асансьора, без да поглеждаме навън. Примерът не е подвеждащ. С това оправдавам стоенето в кутията. 3) В нахвърляните си разсъждения аз имам пред вид двама наблюдатели: един свързан неподвижно с източника на гравитация (именуван като "земя") , другият е свободно падащ в хомогенно гравитационно поле. Нямаме всевиждащ наблюдател, имаме две различни гледни точки, и можем да споделяме какво вижда всеки от тях. Може би бързата разходка между тези гледни точки е въвела някакво усещане за Биг Брадър, но няма такова нещо И така, какво имаме на масата? а) Неподвижният с източникът на гравитационно поле наблюдател изследва физическите закони. Пуска пробно тяло, за да провери първият закон на Нютон. Пробното тяло пада "надолу" с ускорение, а не се движи равномерно и праволинейно, в частен случай в покой. Разбира се, на това тяло му действа гравитационната сила. В една инерциална система по права линия се движат телата, на които не действат некомпенсирани сили. Проблемът обаче е, че гравитационната сила не може да се екранира. Няма принципна възможност да се демонстрира инерциалността на тази отправна система. Друг експеримент, изследва се вторият закон на Нютон: F=m.a. Опитите сочат, че се спазва законът F=m.(a+g), където g е ускорението предизвикано от гравитацията. Изводът: законите на Нютон се спазват, ако се добави допълнителна сила - тази на гравитацията. Заключение - тази отправна система не е инерциална. Общо взето в класическата физика не се обръща внимание на това положение. б) свободно падащият наблюдател също изследва физическите закони. Пуска предмет, на който в неговата отправна система не действат сили. Предметът стои неподвижно, или се двивжи праволинейно с постоянна скорост (и наблюдателят и предметът падат с еднакво ускорение според неподвижният с източника на полето наблюдател). Тоест, първият закон на Нютон се спазва в най-простата си форма. Проверка на вторият закон: F=m.a се спазва без намеса на допълнителни сили. Други закони? Моля. Заключение: такава отправна система е инерциална според дефиницията си. Странно ви се струва, че за падащият в хомогенно гравитационно поле целият свят ще се движи ускорително? Да разчепкаме този проблем. Не ни се струва странно, ако сме в инерциалната система на движеща се кола, че целият свят се движи спрямо нас? Добре, всеки със странностите си Говорим за падане в хомогенно гравитационо поле. Такова поле се създава от безкрайна гравитираща равнина, нито повече, нито по-малко. Но при такава равнина всички обекти по света, които нямат собствен мотор и все още не са паднали върху равнината, ще падат заедно с падащият наблюдател. За него светът ще изглежда напълно обичайно, и няма да се движи с ускорение (в неговата отправна система). Поглеждайки този пример от друг ъгъл, може да заключим следното: ако някъде извън хоризонта на видимост на вселената има безкрайна гравитираща равнина и ние падаме към нея, наблюдавайки поведението на другите обекти това падане не може да бъде открито. Гравитацията предизвикана от тази равнина не може да бъде открита. В нашата падаща отправна система гравитация няма, тя принципно не се проявява. Сега някой ще дойде да каже, ама няма безкрайни равнини (от къде ли знае?), няма хомогенни полета. Поуката от всичко това е, че щом гравитацията има качеството да изчезва напълно в една теоретично възможна ситуация, тя не е физическо поле. Тя е поле от друг тип, поле на кривината (математическо поле).