Нищо нямаше да стане, ако се бяхме опитали да спрем германците. Щяха да ни смелят, сума народ щеше да измре на фронта, обективно погледнато за гръцките и сръбските интереси. 20 години след Балканската и ПСВ нещата са били предрешени и безалтернативни. Южна Добруджа никой нямаше да я даде; като воювахме след 44-та, да не би да оставиха Македония?! /Ето на Финландия воюва със СССР, но никой нищо не й взима, че дори не я и окупират; България не воюва, но й ... таковата/. Сума народ щеше да изгине по лагери, без да може българската власт и общество да направят нещо, както това стана в реалния ход на събитията. Нито гърци, нито югославяни щяха да са във възторг и пак щяха да ни изработят. Резултата щеше да е разорена България, без Южна Добруджа. Може би, от друга страна, ако Румъния беше останала на немска страна, щяха да я дадат за нейна сметка... Но преди това румънската войска, която несъмнено щеше да влезе след като немците й разчистят пътя, щеше, освен, че е румънска, и още и фашизирана, да разплаче майката на половин България.
По-интересно е какво щеше да стане ако ги бяхме пуснали без бой, но и без присъединяване? Тогава пак нищо, при тяхна победа, или воят на гърци и сърби щеше да удави всяко разумно съображение след войната. "Колаборационисти!" и пр.
Май единственият правилен избор е бил този на Борис III - "своенравен" съюзник, запазващ възможността за маневриране и самостоятелност /забележете, нито войска отива на фронта, нито хора в концлагери/ и постепенен опит за преориентация в съответния момент към западните демокрации.
Само че, малките чести си правят сметката без кръчмарите от заведението "Ялта" /може и "Техеран" или "Потсдам"/.