Ето поредния превод, за който съществена заслуга има Шеленберг. Този път се спряхме на спомените, на танкиста Александър Фадин - http://www.iremember.ru/content/view/99/76/lang,en/ Не претендирам за изряден превод, но мисля че е на отлично ниво все пак. Приемам всякакви забележки.
Ето е превода:
Роден съм в с.Князевка, Арзамаски район на Нижегородска област на 10 октомври 1924 г. В неделя на 22 юни 1941 г. се събудих късно, към десет сутринта. Измих се и лениво закусвайки черен хляб с чай, реших да ида у леля си. Пристигайки при нея, я намерих разплакана. Разпитах и разбрах, че е почнала война и мъжът й Павел отишъл във военното окръжие да се записва доброволец в Червената армия. Побързах да се сбогувам и отидох в общежитието на Горковското речно училище, където учех по това време. По пътя в трамвая хората говореха за войната и за това, че няма да продължи. "Нападнала мухата слон" - каза един пътник. Във вторник, 24 юни, отидох във военкомата. Площадът пред него беше препълнен с народ. Всеки искаше да попадне при военкома. Не знам как, но успях да попадна в коридора и там ме посрещна политически офицер. На въпроса му какво искам, отговорих, че искам на фронта. Като разбра на колко съм години, каза: "Знаеш ли момче, отивай да учиш, война и за тебе ще има, а засега виждаш ли, колко хора има, има кого да вземем." След един месец пак отидох във военкомата, и, като се вслушах в съвета на един приятел, си добавих две години. Получих медицинска карта и, минавайки медицинската комисия, бях зачислен във 2-ро Горковско автомотоциклетно училище.
Пратиха ни в Илино, където след вечерята обявиха, че влизаме в състава на 9-та рота на трети мотоциклетен батальон. На другия ден започнахме занятия. Учехме уставите, учехме се да ходим с песни в състава на ротата. На всеки беше направена лична винтовка от дъска. На 7-ми август 1941 г. ни заклеха, като преди това ни изкъпаха в банята и ни дадоха лятна униформа. Скоро ни дадоха и бойно оръжие. Изучаването на мотоциклетите започнахме с моделите АМ-600 с кош и ИЖ-9, а после минахме на току що приетите на въоръжение М-72. Провеждайки няколко знаятия по теория, ни заведоха в автодрума да караме. По това време колелото беше лукс, далеч не достъпен за всяко момче, и много не можеха да карат. Затова отначало ги учеха да карат колело и после ги качиха на мотоциклет.
Зимата на 1941 г. беше много тежка. През декември студовете стигнаха минус 42-45 градуса. Студът беше страхотен. Температурата в класните стаи беше малко по-висока, но ако в полето можехме да се сгреем като подскачахме, то в класа трябваше да седиш, без да мърдаш и да слушаш педагога. При това бяхме облечени доволно леко - будьонвски шлем, памучна униформа и шинели, кризови ботуши с топла партенка, лятно бельо и ръкавици с един пръст. През това време пътят от гарата, затрупан от виелиците, ставаше непроходим, което изключваше възможността през целия декември да се карат продукти. Затова целия месец ни даваха два сухара вместо полагащите ни се 700 гр. хляб и пет парчета захар, а закуската, обяда и вечерята се състояха от каша от цвекло. И въпреки това, ние не унивахме, убедени, че това са временни трудности.
В края на ноември 1941 г., когато немците приближиха Москва, целият състав на 2-ро Горковско автомотоциклетно учеилище писа писмо до Главнокомандващия Сталин с молба да ни прати на фронта. След само два дни получихме от него телеграма, в която той благодареше на личния състав на училището за готовността му, но даваше указание, че ще потрябваме на Родината по-късно, а засега изискваше да се учим и да се готвим по-добре за бъдещите боеве. От тази телеграма разбрахме, че Москва няма да бъде оставена, а това беше главното. И наистина, след няколко дни започна контранастъплението.
През март след 8 месечен курс на обучение за командири на мотоциклетни взводове, училището изпрати на фронта около 400 човека. На нас, курсантите от 3-ти мотоциклетен батальон беше заповядано да продължим обучението, но вече по програма за командири на автомобилно взводове. Курса за автомобилисти го завършихме вече през 1942 г., а в края на юли ни заведоха на практика в Москва в завода "Марз-3", откъдето, след стажа, се върнахме в училището и започнахме да се готвим за изпитите.
В края на август посред нощ обявиха бойна тревога и всички курсанти ни изпратиха в санитарната част на училището на поредна медицинска комисия. Отбраха стотина човека, в т.ч. и мене, прочетоха заповед на Върховния главнокомандващ за преобразуване на училището на 2-ро Горковско танково училище. Който не мина комисията го пращаха автомобилист. Ние, младежта, викаме "ура!" А които бяха по-стари, които воюваха на Халхин Гол и на Финската война, освобождаваха Западна Украйна и Белорусия говореха: "Какво се радвате, ще горите в тия железни кутии...." Ние бяхме добре подготвени по програмата за автомобилисти и изучаването на танковете ни се отдаваше леко.
В първите дни на април 1943 г. дойде държавна комисия да приема първия випуск на училището. Изпитите по огнева подготовка и материална част се смятаха за основни, и ако тях ги взимаше с "добър", ти даваха звание "младши лейтенант", а ако е с "отличен" - лейтенант. Материалната част взех с отличен. Предстоеше изпит по огнева подготовка. По програмата се полагаше да стреляме с кратки спирания. "Отлично" даваха, ако изстрелът се произвеждаше за по-малко от 8 секунди, "добър" - за девет, "удовлетворително" за 10, а ако се задържиш повече - "неудовлетворително". Аз обаче, навярно първи в училището, започнах да стрелям в движение. Отначало се опитвахме да се прицелваме на примитивен тренажор - люлка, която беше разклащана от самите курсанти. После ни водеха на полигон с оборудван в колхозното поле огневи рубеж. Мишената за стрелба с оръдието я влачеха с трактор на въже дълго около триста метра. А стреляхме от около 1200-1500 м. Всички се бояха да не уцелят трактора. Командир на батальона ни беше майор, фронтовак без дясна ръка. Той ни учеше: "Спирането трябва да е кратко, а най-добре да не спираш". Когато първия път казах на момчетата, че ще стрелям от движение, командира ме предупреди да не се занимавам с глупости, но все пак реши да опитаме. Стана! С първия изстрел поразих танка! Спряха ме, командира на ротата ст.лейт.Глазков бяха: "Е, какво, пройдоха такава, казвах ли ти! Ами ако не беше уцелил?" Започна да ми се кара. Идва командира на батальона: "Кой стреля?" "Ами ето курсант Фадин, несериозник." "Какво?! Че браво на него! Ето така команидре на ротата ги учи да стрелят, от движение!"
И ето на изпита ми разрешиха да стрелям от движение, но екзаменатора, полковник, ме предупреди: Имай предвид, ако не уцелиш и с трите снаряда, няма да ти дадем младши лейтенант, а страши сержант. Седнах в танка. Механик-водачът беше опитен инструктор. Получавайки команда "За бой", веднага седнах зад мерника. Тъкмо дойдохме до рубежа, меахникът ми казва: "чакай, чакай, сега ще имаш "пътечка ". А аз хванах мишената, изстрел - кърмата я няма! Втората цел, пехотата, също покрих. Това беше фурор! Върнах се на рубежа, полковникът тича, стиска ми ръката, сваля си часовника и ми го подарява. Но от курсантите никой не стреля така като мене - та това беше рисковано.
На 25 април 1943 г. ми беше присвоено звание лейтенант, а в началото на май ни пратиха в 3-ти резервен танков полк при завод номер 112. В екипажа ми влизаха, освен мен, командира, механик-водачът ст.серж.Василий Дубовицки, роден през 1906 г., през 1936 г. бивш личен шофьор на М.И.Калинин (когато го питах как е попаднал при нас той просто каза: "лейтенанте, всичко е записано в карточнчето" и не отговори нищо конкретно); команир на оръдието - мл.серж.Голубенко, род.1925 г. и картечар-радистът мл.серж. Вознюк, одесит, роден през 1919г.
Към края на май 1943 г. подготовката на нашата маршова рота приближи към края си. Около 30 май получихме от завода чисто нови танкове. Преминахме на марш по полигона ни, където от по-рано бяхме поставили мишенна обстановка. Бързо се развърнахме в боен ред и направихме атака с бойнна стрелба. В района на сбора се приведохме в ред и, потегляйки в походна колона, отидохме да се товарим за фронта. На разсъмване през една нощ, около втората половина на юни, ешелонът разтовари на гара Марино, Курска област. На марш преминахме няколко километра до някаква горичка, където се вляхме в състава на доста ударения в отбранителни боеве 20-ти батальон на 22-ра танкова бригада от 5-ти гвардейски сталинградски танков корпус. На 14-ти юли обед, след като закусихме си огледахме машините, получихме команда да се строим поротно. Тук сред нас по списък започнаха да идват воини, които имаха вече боен опит, а тези, които идваха с ешелона, и по-рано не бяха участвали в бойни действия, ги изваждаха от строя и ги оставяха в резерв. В резултат на това реогрганизиране аз от командир на взвод станах командир на танк Т -34. На следващия ден, 12 юли, минахме в настъпление.
Извиха се три червени ракети. Минавайки няколкостотин метра, видяхме придвижващите се немски танкове. Двете страни открихме огън. Над главите ни се понасяха ракетите на катюшите и немската отбрана се покри с облак прах. Тук вече се сблъскахме. Не можех да си представя, че може да се попадне в такава безразборна, при това организирана от двете страни кланица. Само да не се заблудиш и да не удариш някой от съседните танкове. След първите два изстрела се появи възможност: да се хване в мерника танк на противника и да се унищожи. Но едва във втората половина на деня ми се отдаде възможност да ударя Т-4, който веднага се запали след попадението ми. А след малко прихванах от движение бронетранспортьор със знаменце на дясната страна и му вкарах два осколочно-фугасни снаряда, от чиито взривове се разлетяха огнени пръски. Здраво се получи! И пак движение в атака напред, без да разваляме бойната линия на ротата ни. Към края на 12 юли немците започнаха организирано оттегляне и вече в здрача овладяхме Чапаев. На разсъмване в бригадата останаха 18 от 65 танка. Измихме се и хапнахме, макар, че не ни се искаше много, и пак в бой. За мен настъплението завърши на 16-ти юли, когато танкът ми получи две попадения и се запали. Към този момент в бригадата останаха 4 или 5 изправни танка. Вървяхме в ниските части на полето. Представи си - 4 дни настъпление, без сън, изморени.... Първия снаряд попадна в опорната ролка и я изкърти, а след него нахакаха един и в двигателя. Скочихме и се скрихме в ниското. Връщайки се към своите, видях на около 300 м. 4 танка Т-34. Тъкмо да излезем срещу тях и механик-водачът ми ме хваща: "Стой, лейтенанте, стой! Гледай кръстовете на тях. Това са немци на наши танкове!"... "Мамичката ти, точно! Навярно тези танкове ни удариха... " залегнахме, изчакахме да минат и продължихме. Вървяхме около половин час. Случайно се натъкнахме на началник щаба на батальона ни, който по-късно загина при Киев: "Браво, лейтенанте, представих те вече за званието "гвардеец"" ..... А ти какво си мислиш, че веднага се става гвардеец, ако влезеш в гвардейски корпус! Не! След първия бой, ако си доказал, че можеш да воюваш, само тогава ти присвояваха званието.
От 62 души випускници на училището останаха само седем, след 4 дни настъпление, а до есента на 1944 останахме само двама. ........Попаднахме в резерва на батальона, където няколко дни добре починахме и най-важното, наядохме се, макар в 1943 г. в училището да хранеха горе-долу добре. Само че, натрупаното недояждане от 1941/42 г. се обаждаше. Гледам, как готвача сипва в канчето ми първо и второ, толкова, колкто в мирно време никога нямаше да изям, но все едно, искам още, така или иначе ще го изям.
После почна подготовката за Белгородско-Харковската настъпателна операция. Танк не ми дадоха, а ме сложиха офицер за връзка със щаба на бригадата. На тази длъжност воювах до 14 октомври, когато ми беше заповядано да приема танка на загиналия гвардейски лейтенант Николай Алексеевич Полянски. Трвба да кажа, че съм много блаодарен на нашия началник щаб на бригадата майор Михаил Петрович Вощински който за два месеца направи от мен офицер, умещ да работи с картата, овладял задачите на ротата, батальона и даже на бригадата. А това на само командир на танк или взвод, но и на ротата, който не е работил в щаб, не можеше.
Намирайки танка, приближих към екипажа. В това време механик-водачът Василий Самолетов се ровеше в трансмисията, останалите лежаха наблизо, и, както забелязах, внимателно ме гледаха. Всички бяха по-възрастни, с изключение на пълнача Голубенко, който беше член на първия ми екипаж и мой набор. Веднага видях, че не им харесах. Ясно е, че или веднага ще им стана командир, или никога няма да стана в този екипаж, което значи, че в първия истински бой танкът и екипажът могат да загинат, а най-вероятно старците при всеки повод ще почнат да симулират и да не участват в боевете. Измъкна ме самоувереността, която получих докато работех в щаба, и аз строго попитах: "Какъв е тоя танк и защо екипажа лежи?"Изправи се най-младият сержант Голубенко и доложи: "Др.лейтенант! Екипажът завърши ремонта и чака новия командир."Свободно, другари, моля всички да дойдат при мене. " Командата беше изпълнена, макар и бавно. Дойдоха небръснати, немарливо облечени и с цигарки в ръка. Докосвайки с ръка козирката си, се представих и казах, че за загиналия командир съм слушал много добро, но нещо екипажа не прилича на него. После, заставайки отпред на танка и спирайки на около метър встрани, внезапно подадох команда: "Строй се!" Всички станаха, но цигарките не ги хвърлиха. "Спри пушенето!" Хвърлиха ги с нежелание. Излизайки пред строя на една крачка от тях, казах, че ми е неприятно да влизам в бой с такъв мръсен танк и с чужд екипаж. "Виждам, че и аз не ви харесах, но след като на Родината й трябва, ще я защитавам така, както са ме учили и както мога". Гледам, на старците усмивката им изчезна от лицата. Питам - "машината изправна ли е?" "Да", отговори механик водача. "Само електромотора за въртене на куполата не работи и няма резервни таркове. Всичките три са работещи" - "Ще воюваме на този. За бой!" Командата беше изпълнена горе - долу. Качвайки се на танка, казах, че отиваме в ротата на Аветисян. Взимайки картата и ориентирайки се по нея, поведох танка в с.Валка. По пътя на края на Нови Петрици попаднахме под артилерийски огън. Наложи се да скрием танка зад една полуразрушена стена на пострадало от бомбите здание и да чакаме да мръкне. Когато танкът беше скрит както трябва и моторът угасен, обясних на екипажа къде трябва да идем и целта на действието ми. Пълначът Голубенко каза: "Добре се ориентираш по картата, лейтенанте." "И с тактиката се оправяш явно не лошо", добави радистът Вознюк. Мълчеше само водачът Семилетов. Но разбрах, че хладният прием е в миналото и че са ми повярвали.
След като започна да се стъмва, търгнахме и скоро под съпровода на артилерийски и минометен огън на противника стигнахме в ротата. Практически цялата нощ, сменяйки се, с две лопати копахме окоп, изкопавайки около 30 куб. метра земя, и вкарахме там танка, като го замаскирахме внимателно. Подготовката ни за щурма на Киев, в който трябваше да вземе участие нашата бригада, започна със сбор на всички командири на танкове, взводове и роти, на 2-ри ноември 1943 г. в землянката на командира на батальона. Беше достатъчно тъмно, валеше ситен дъжд. Бяхме 13 човека и трима командири на самоходни оръдия. Началникът на политическия отдел на бригадата подп. Молоканов постави задачата на командира на батальона много кратко. От думите му разбрах, че началото на щурма е утре в 8.00 ч.
Тази нощ, всички без дежурните наблюдатели дълбоко спяха. В 6.30 мин. на 3-то ноември ни поканиха на закуска. След като я взехме, решихме да я изядем не в блиндажа, а на чист въздух. Тук преди боя, на около 25-30 м. се беше разположила, пускайки дим и пара, батальонната ни кухня. Тъкмо седнахме, и противникът откри артилерийски огън. Аз едва успях да викна: "Залегни!" Един от снарядите падната на около 7-10 м. зад нас, но не закачи никого с осколките. Другият се удари на десет метра от нас, помете по пътя си един прозяващ се войник, откъсна колелото на кухнята, като я преобърна надалу с главата заедно с готвача, който раздаваше храна, събори ъгъла на една къща и се успокои в градината на противположната страна на улицата. Пускайи още 2-3 снаряда, противникът се успокои. Вече не ни беше до закуски. Събирайки багажа си, се прехвърлихме в танка в очакване на щурма. Нервите ни бяха опънати до крайност.
Скоро започна артилерийска подготовка и аз дадох команда: "Пали", а като видях три зелени ракети: - "Напред". Напред само дим и разриви на снаряди, отвреме навреме се виждаха разриви на случайни попадения. Танкът силно подскочи - значи сме минали първата траншея. Постепенно се успокоявам. Неочаквано открих отдясно и отляво на танка бягащи и стрелящи пехотинци. Отпускам се на мерника, нищо не виждам освен паднали дървета. Давам команда на пълнача - "Осколъчен, пълни!" "Слушам, осколъчен!" - ясно отвърна Голубенко. Давам първият изстрел по падналите дървета, като мисля, че това е първата траншея на врага. Наблюдавам за разрив, успокоявам се и се чувствам както на полигона, когато стреляш по мишени. Стрелям с оръдието по бягащите във форма с миши цвят фигурки. Увличам се да стрелям по мяркащите се фигури и давам команда: "Увеиличи скоростта". Ето я и гората. Семилетов рязко намали хода. "Не спирай!" "Къде да карам?" "Напред, напред!". Старият двигател на танка хърка, докато събаряме едно след друго няколко дървета. Отдясно е танкът на Ванюша Абашин, командирът ми на взвод, също събаря дърво, но върви. Поглеждайки през люка, видях неголяма просека отиваща навътре през дърветата. Насочвам танка по нея. Напред отляво се чуват изстрели на танковите оръдия и ответен "кявкащ" звук на противотанковите оръдия на фашистите.
Отдясно чувам само шум на мотори, но самите танкове не виждам. А моя танк върви по просеката напред. Казвам си: не се прозявай, брат, и откривам огън по посока на просеката на смени от оръдието и картечницата. В гората става по-светло, и по едно време - поляна. Забелязвайки тичащите по поляната хитлеристи, произвеждам изстрел. И веднага виждам, че иззад хълмчетата на другия край на поляната се води силен картечен и автоматен огън. Мярна се между хълмчето и група хора и изведънж - отблясък на противотанково оръдие. Дадох дълъг ред с картечницата и извиках на пълнача: "Осколочен!". А после почувствах удар и танкът, като че ли се е натъкнал на сериозна преграда, се спря замалко и после продължи напред, рязко завивайки наляво. Пак като на полигона, потърсих групата сновящи около оръдието хора и стрелях по тях. Чух викът на Федя Вознюк: "Оръдието и прислугата са в храсталака!" Механикът вика: "Командире, ударена ни е дясната верига". "С радиста излезте през десантния люк и поправете веригата! Аз ще ви прикрия с огън". А на поляната вече излязоха още няколко танка а след тях и стрелци. На ремонт на веригата с работен трак (нямахме ..... тая дума не я знам) отиде около час. Освен това, при завъртането на танка на лявата верига той беше затънал в блатистата почва, а в ляво отпред на около 10 метра се оказа минно поле, поставено от фашистите на голям сух участък на поляната. Затова самоизвличането на танка трябваше да става назад. Това отне още около два часа. Успяхме да догоним батальона си чак с настъплението на тъмнина, когато немците успяха да спрат нашите танкове на втория рубеж на отбраната си. През нощта на 3 - 4 ноември зареждахме машините с гориво и боеприпаси и отдъхнахме малко. На разсъмване на 4 ноември командирът на батальона събра командирите на рекогносцировка. От 13 човека, започнали настъплението преди денонощие, бяха останали 9. Както преди с нас бяха трите самоходни оръдия. Излязохме на окопа на стрелците и Чумаченко ни показа: "Виждате ли пред нас около 300 метра как са сложени повалени дървета и греди?" "Виждаме." "Е зад тях седи противникът и не дава на нашите стрелци да се вдигнат. Идвайте на тази поляна, развръщайте се в линия и атакувайте незабавно." Защо немците не стреляха и не ни убиха, както стояхме в цял ръст пред отбраната им? Не знам.....
Танковете излязоха на (рубежа....??) развърнаха се и тръгнаха в атака. Отдаде ни се да разхвърляме загражденията от греди и, преследвайки ги по просеката из гората, още на светло да излезем накрая на гората при совхоза "Виноградар". Тук ни посрещнаха с контраатака около батальон немски танкове, в т.ч. "Тигри". Наложи се да отстъпим в гората и да организираме отбрана.
Немците, приближавайки гората, пуснаха напред три средни танка, а главните им сили се строиха в две колони и тръгнаха навътре в гората. Вече се стъмваше, но те изведнъж решиха да влязат в така нелюбимият им нощен бой. Заповядано ми беше с танка да прикрия централната просека. Отляво и малко по-назад от мен трябваше да прикрива танкът на Ванюша Абашин, от лявата ми страна прикриваше установка ИСУ-152. Разузнаването на противника, пропуснато от нас, потъна в гората. Приближаваха главните сили. По шума на мотора беше ясно - напред идва тежък танк "Тигър".
Нареждам на механик-водача Семилетов: "Вася, дай малко на малки обороти напред, че ми пречи дървото отпред да бия противника челно". За две денонощия бой се бяхме сработили и екипажът ме разбираше от половин дума. Подобрявайки позицията, видях врага. Не дочаквайки кога водачът окончателно ще спре танка, дадох първия изстрел в подкалибрен по главния танк, който беше на 50 м. от мене. Мигновен взрив в челната част на фашисткия танк и по едно време той се запали, осветявайки цялата колона. Механик-водачъ Семилетов крещи "Мамка ти, команидре, защо стреля? Още не съм затворил люка, сега нищо не виждам от дима?" Но в този момент аз забравих всичко, освен танковете на противника. Голубенко без моя команда докладва: "Подкалибрен готов!" С втория изстрел убих излизащия зад първия втори противников танк. Той също избухна. В гората стана светло, като ден. Чувам изстрела на танка на Ванюша Абашин, както и глухият и дълъг изстрел на 152мм самоходка. В мерника виждам, че вече горят няколко танка. Викам на механика: "Вася, давай близо до запалените танкове, че фрицовете ще избягат." Приближавайки плътно до първия горящ танк, от десния му борд виждат следващата си жива цел - "артштурм". Изстрел - готова е. Преследваме противника до совхоза "Виноградар", където спряхме да се приведем в ред. Както можахме заредихме, готвейки се за решаващия щурм на града.
Сутринта на 5 ноевмри в разположението на частта ни пристигнаха командирът на бригадата гвардейски полк. Кошельов и начаникът на политодтела подп. Молоканов. Оставащите екипажи на седем танка и три самоходки се строиха пред машините. Обръщайки се към нас, командирите поставиха задача да овладеем града, като добавиха, че на първия екипаж, който влезе в града ще му бъде присвоено званието Герои на СССР.
След около 30 мин., строявайки се в бойна линия, тръгнахме в атака и бързо овладяхме южния край на Пуща - Водица, без да спираме пресякохме Святошино, а после и шосето Киев - Житомир. Пътят беше преграден с противотанков ров, изкопан още през 1941 г., който трябваше да бъде преминат, за да се влезе в града. Спускайки се в рова, танкът заседна - моторът ревеше на максимални обороти, от изпускателните колектори излизаха половин метрови пламъци, показващи извънредната му износеност, но не успявахме да излезем. За да увеличим тяговото усилие, извиках на водача: "Премини го на заден ход!" И ето я първата улица. И пак проблем! Работният трак, който бяхме поставили в гората в замяна на разбития "водещ", сега, при излизането на улицата вдигаше с десетсантиметровият си зъб корпуса на танка и изключваше воденето на огън. Спряхме, и, взимайки назаем водещ трак, започнахме ремонт.
Батальонът получи задача да се придвижи към центъра на града. Главният танк достигна Т-образно кръстовище и изведнъж, обхванат в пламъци, зави надясно и се блъсна в един от ъглите на сградите. Разузнавачите, които бяха върху него, бяха съборени. Лейт.Абашин и аз открихме огън по измъкващата се самоходна установка на врага. С втория снаряд я ударих в задната част, като спрях движението й. Кратка пауза, изтичалият с бързи крачки командир на батальона назначава за главен танка на лейт.Абашин. По сигнал "Напред!" тръгнахме по-нататък и скоро излязохме на Крещатик. Градът е превзет. Вечерта получихме задача да излезем от града в посока на град Василков. Обаче, преодолявайки една рекичка, танкът ни затъна и поради износеност на двигателя не можа да се измъкне. Наложи се да го измъкват с влекач и да го карат на ремонт. Ремонтните бригади, опитващи се да възстановят танка ми, след 7 дни безуспешен труд обявиха, че танкът не подлежи на ремонт в полеви условия, като казаха, че на него ще мога да воювам чак през 1944 г. Е, така завършиха за мен боевете за Киев. За тези боеве командването на батальона ме представи, мен и още 6 командири за звание Герой на СССР.
В подготовката за по-нататъшни боеве ми разрешиха самостоятелно да си набера екипаж, тъй като със стария екипаж се наложи да се разделя. Без лъжлива скромност ще кажа, че хората искаха при мене. Наистина, от назначения от мен екипаж не смених никого, освен механик-водача. Радистът беше младо момче с фамилия Клещевой (не му помня името), пълначът - страшина евенк, името и фамилията също ми избяга от паметта. Няколко опитни механик - водачи на батальона ме уговориха да взема за мех. водач Пьотр Тюрин. На 27 12. 1943 г. бригадата получи заповед да настъпи в направление на Чековичи , Гута-Добринская, Каменний брод, Андреев. За пръв път ми довериха да отида в челен дозор.
Към линията на фронта се движехме през нощта. Времето беше мразовито, грунтът беше твърд. Падналият сутринта сняг малко смекчаваше чукането на танковите вериги. Двигателят на новият танк теглеже много добре, движехме се с висока скорост. Аз нервничих, защото не знаех къде и как ще ме срещне противника. Успокоявах се, че се движехме по полето, в обход на населените места, съкращавайки маршрута.
Минавайки около 20 км., излязохме на някакво село. Спряхме. Скороо ни достигна колоната на бригадата. Почивката беше много кратка, след което получихем задача да се придвижим напред, но при мен се получи проблем. Механик-водачът ми Пьотр Тюрин заяви, че не може да кара, защото не вижда в тъмното. Засуетихме се. Нямаше с кого да се замени. Екипажът ни не беше взаимозаменяем. Само аз, освен механик водача, можех да карам танка. Тюрин ни застави да се въртим около 20 мин. Почуствах, че лъже, ако така беше и наистина беше ослепял, щеше да се държи по друг начин. Просто на човека не му издържаха нервите – да вървиш първи, без да знаеш какво ще ти се случи в следващата секунда, е много тежко. Избухвайки, му се развиках: „За какво се натискаше за моя екипаж!” и добавих към заместник командира на батальона Асреиниев: „Др.гвардейки ст. лейтенант! На следващото спиране моле да замените Тюрин!” И като се обърнах отново към механик-водача, му заповядах в груба форма: „А сега сядай зад лостовете и карай!”. Дадох команда: „Напред” и, напрягайки зрението си , се стараех в тъмнината и през летящите снежинки да видя поне нещо, започнах да управлявам водача по ТПУ10 (танкоразговорно устройство). Често се разсейвах да се ориентирам по картата, сгъвайки се вътре в танка, който макар и слабо, но беше осветен и скоро забравих за Пьoтр, който си караше напълно нормално.
На разсъмване в далечината се показа село Каменний Брод, а пред него – на около 500 метра от него видях тъмен предмет, който в сумрака пред разсъмване взех за танк. Дадох по него два бронебойни изстрела – виждам искрите от попаденията и отлитащите в разни посоки черни парчета. Разбрах, че съм се объркал, а като приближих, видях голям камък. Изведнъж от селото изскачат два немски танка Т-IV и бягат от нас надясно, по посока на гр. Черняхов. Аз викам: „Тюрин, гони, гони!” А той се изплаши, спря. До тях станаха вече 1-2 километра. Пуснах няколко снаряда – не уцелих. Да вървят по дяволите, трябва да превземем селото. Още не бяхме стигнали на 300 м. до крайните домове, срещнахме старец, който ми показа проход в минното поле и каза, че в селото няма немци, но в съседното има много танкове. Благодарих му и влязох в селото, движейки се по улицата към противоположния му край. Къщите стояха в една линия покрай пътя, а зад тях отляво и отдясно се виждаха широки полета. Догониха ме още два наши танка, в т.ч. и танкът на командира на взвода Ванюша Абашин. Излизайки на противоположната страна, видях на около километър и половина съседното село, разположено покрай пътя. Не успях да погледна картата, за да определя названието му, и изведнъж забелязах до далечното село леко вдясно движещи се по полето немски средни танкове Т-IV, боядисани в бяло. След тях почнаха да излизат танков „Тигър” и „Пантера”, които се строиха в боен ред. Зад тях пък пак се показаха Т-IV, около десетина. Не му мислих дълго и подадох команда: „Бронебоен – зареждай!” „Бронебоен - готова” . Стрелям по деснофланговия „Тигър” – не уцелих. Какво става?! Гледам в мерника – отклонен е на пет деления в дясно. Ето защо ми избягаха тези два танка при селото. Коригирах мерника, чувам как по радиото командирите на нашата и на втората рота развръщат танковете в боен ред. Показах се от купола и видях как целият батальон се развръща в полето вдясно от домовете, за да срещне челно танковете на противника. Това беше неграмотно решение на командира на батальона, което ни струваше много, но за това ще разкажа после.
Не знам какво ми стана, но реших да атакувам немците! Един срещу двадесет немски танка! Съвсем си загубих главата! Давам команда на механик-водача „Напред! Към това село”. След мен вървеше и втори танк от нашия взвод, под командата на Ванюша Абашин. Отляво на пътя видях скат към реката. Като че ли, може да се свие от пътя и незабелязано да се приближим към противника. И тъкмо успях да помисля за това, когато крайният Тигър от около километър стреля по мене. Щеше да ме убие, но снарядът закачи ръкохватката на оставеният от есента и замръзнал в земята плуг, който измени малко траекторията и прелетя на няколко сантиметра от купола ми. Провървя ми! Ако всички пернат по мене, от мене нямаше мокро място да остане, но кой знае защо не стреляха. Викнах на Тюрин: „Завий в ляво и върви по долинката на реката към последната къща!” След мен същата маневра направи Ванюша Абашин. Приближавайки крайният дом, мислейки, че ме е прикрил от развърнатите немци реших, да видя зад ъгъла на тази къща какво правят немците и да доложа на командира на ротата по радиото. Тъкмо притичах към ъгъла и мислех как да надникна, когато снаряд, изстрелян от танк който стоеше зад купа сено около 500 м. от селото, видно за да обезпечи развръщането откърти ъгъла на тази къща и ме метна обратно към моя танк.
Изправих се с труд, краката ми бяха натежали и не ме слушаха, вървя към танка и ръцете ми треперят. И не щеш ли, на 300-400 м. пред нас от окоп изпълзя тежък танк Тигър, целият в жълт цвят. Стоим на открито. Защо не стреля? Не знам…. Аз още не бях се метнал в танка и викам на Ванюша: „Стреляй, путьо, стреляй! Стреляй по него, мамка ти!” А той стои, стои, явно се стресна. Честно говорейки, подготовката ми беше по-висока от неговата, особено след като служих в щаба като офицер за свръзка.
С труд влязох в танка и прицелих оръдието към този изпълзяващ Тигър. Обаче, явно поради шока и голямото вълнение, не можех по никой начин да определя разстоянието до него. Взех решение да отстъпвам. Давам команда на Тюрин да обърне и да се връща в Каменний брод по същия път, по който стигнахме. А немските танкове, завършили развръщането, атакуваха батальона, стрелят, нашите танкове горят. Аз се движа успоредно на тях вдясно на около 200 метра със 50-60 км. в час.
Изпреварих ги, отидох зад крайната къща, рязко се обърнах и застанах между къщата и хамбара, около който стоеше купа сено. "Сега ще ви почеша по бордовете". А танковете преминаха селото отдясно и се движат покрай мен. Гледам в прицела, пречи ми купчина тор. Мръднах напред, обърнах куполата и виждам идващ към мен с десен борт краен правофлангови вражески Тигър, готов да стреля по един от нашите танкове, който беше на пътя му.Не видях попадението си, но Тигърът се помести и спря, а от него тръгна дим. Към мен дойде танкът на Костя Гроздев, той трябваше да е зад другата къща, а той се притиска към мене. Видимо, танкът, който прикриваше развръщането им и стреля по мен, когато бях до съседния дом, го удари. Куполата се откъсна и тя отлетя на покрива на съседната къща. Костя изскочи..... по-точно изскочи горната половина на тялото му, а краката му останаха в танка. Дере с ръце по земята, очите му мигат. Разбираш ли?!
Викам на механика - "Назад!" Тъкмо завихме. Удар! И танкът се завъртя и заклати чак до другата страна на улицата. Снарядът, попадайки в десния механизъм за завиване (ПМЗ) откърти голямо парче броня и оголи зъбните колела на предавката, но на танка практически не беше нанесена щета. Немските танкове завиха наляво и започнаха бързо да се престрояват за излизане от боя. Ние им подпалихме четири танка, от тях един Тигър, но и ние самите загубихме осем машини! Челно се срещнахме! Трябваше да се скрием зад къщите да ги пропуснем и да ги подпалим странично. Всичките там щяхме да ги изпозапалим! А така загубихме цяла рота! В основни линии новобранци, току що дошло попълнение без опит. Но най-важното е, че изскочиха отпред... После се разбра, че тази групировка с нашето излизане на Каменний брод попаднала в обкръжение и затова така на ва банк вървяха, да пробият бойният ни ред.Бързо прегрупирайки се, бригадата почна преследване. Стъмваше се. Настроението беше отвратително - толкова хора загубихме, но сега важното беше да не им дадем да се закрепят в отбрана.
Към девет часа тъмнината и ситният дъжд със сняг съвсем ме ослепиха. Движението се забави. Догониха ме други танкове, развърнахме се в боен ред и така караме, оглеждайки се един друг. Нощна мъгла, атака в нищото, противника не се вижда. Почнахме да стреляме с осколочно-фугасни снаряди по посока на движението ни. Скоро преминахме през голямо село. Незабелязано съмна, показа се грунтов път. Чувам по радиото в открит текст: "До Фадин - заеми си мястото". Ускорявам ход и излизам напред в готовност да действам като боен дозор. След мен се движат още два танка. С разсъмването ми стана по-весело, но за кратко. През дима, излизащ от танка, видях очертанията на голям населен пункт. Стори ми се, че това са очертанията на гр.Черняхов. И тъкмо успях да помисля това, и по нас удари тежка вражеска артилерия. Развръщането на танковете от ходово положение започна стремително. Отляво, около 200 метра от мен, се развърна батарея СУ-85 и откри огън от място. Още по-наляво се развърна изтребително-противотанковата батарея на нашата бригада. Ние трите танка атакуваме, водейки огън по крайните къщи.
Гледам в прицела и виждам движещи се перпендикулряно спрямо нас на два километра колона танкове, влизаща в града от другата страна. А тука още артилерията бие по тях и по нас отнякъде отдясно. Мина ми мисълта, колко добре е уредено взаимодействието по завладяването на този населен пункт. И изведнъж гледам, как от крайния дом в бяла полушубка бяга срещу нас човек, тича към командира на противотанковата батарея и го бие в лицето. Оказа се, че в града вече влязла 21-ва гвардейска танкова бригада, а ние, излиза, че водим огън по своите. Бързо се ориентираме и обръщаме към центъра на града. Чувам по радиото в открит текст "Фадин и Абашин да излязат към гарата." Завивам надясно и виждам двуетажното здание на града. Обръщам купола за стрелба по дължината на улицата и изведнъж танкът подскача от мощен взрив на голямокалибрен осколъчен снаряд, който попадна в дясната част на кърмата. Танкът продължава да се движи, бавно завивайки надясно.Механикът-водачът вика: "Командире, довършиха нашето ПМЗ". - "Можеш ли да се движиш?" "Трудно." Приближихме до последния дом до гарата. Изскочих от танка да видя повредата. Останалата част от бронирания лист, прикриващ механизма за завиване (бордовата предавка), беше отрязана като с нож. Разбити бяха две зъбни колела, а останалите бяха с пукнатини. Не мога и до сега да разбера как можехме да се движим. В този момент дойде на танка си командирът на батальона Д.А.Чумаченко и заповяда да заема отбрана и да чакам ремонтната бригада.
Поставихме танка в гъста ябълкова градина, прилепен до къщата, и скоро дочакахме пратената от командира ремонтна група. Като поговорих малко с монтьорите, разпоредих командирът на оръдието (мерача) и картечарят радист да останат в танка и да водят наблюдение, а аз реших да се кача на зданието на гарата и да погледам града от него. По едно време чух викове, автоматни редове и стрелба откъм моя танк. Обърнах се и с всички сили се втурнах назад. Оказа се, че останалите в тил немци атакували танка. Монтьорите и екипажа заели отбрана, а пълначът стрелял с осколъчен снаряд право в упор по атакуващата пехота. В крайна сметка немците загубиха 10 човека, а останалите 13 се предадоха в плен.
Възстановяването на танка отне около едно денонощие, а после се наложи да догонваме водещата ден и нощ боеве наша бригада. Не мога да си спомня сега кога спахме. Всичко това ставаше на някакви отрязъци от един до два часа в денонощието. Умората създаде безразличие, което пък водеше до загуби. Вече през нощта влязохме в гр.Сквир. Всички така се скапаха, че никой не се сети за идването на Новата 1944 година. Можахме да починем около 3-4 часа. Събудих се от удари с пръчка по купола - работниците от походната кухня ни викаха на закуска. По време на закуската ни извикаха при командира на батальона. Около батальонната кола с будка се събраха 11 човека, от които трима - командири на самоходни установки. В батальона останаха 8 танка - не е толкова лошо, плюс две отделения от взвода на бригадното разузнаване. Излизайки от будката, комбата отначало ни представи новият командир на рота техникът лейтенант Карабуту, а после ни постави задача на марш да идем до град Таращ, да го завземем и да го удържим до приближаването на главните сили на бригадата. Тръгнахме по светло. Аз с петима разузнавачи пак трябваше да вървя напред пред колоната на 1.5 км. напред. Скоро над нас увисна "Рама". Значи, чакай гости. И точно! Появяват се осемнадесет Ю-87. Развърнахме се в боен ред и спазвайки интервал между машините от 100-150 м. вървяхме напред с голяма скорост. Бомбардировката беше интензивна, но безрезултатна, нито един танк не пострада. Напред се показа голямо село, откъдето се чуха изстрели на полеви оръдие и автоматни редове. Ние бяхме много озлобени и от ход открихме огън, заставайки малкия гарнизон да се спасява с бягство.
Продължихме в боен ред, като че ли нещо ни подсказваше, че противникът е близо и аха-аха ще се срещнем. На смяна на хвърлилите товара си осемнадесет Юнкерса дойдоха още две групи по 18 самолета, които, правейки голям завой, се заеха да ни бомбардират. Това потвърди предположението ми, че врагът е наблизо. Скоро пред погледа ни се откри голямо село, през което се движеше черна на фона на белия сняг, гъста, необозрима по големина колона на противника.
Челото на тази колона, в която имаше леки коли, конни впрягове, вече беше излязла от селото и започна да набира скорост, за да се оттегли. Както се изясни, това беше движение на тила на отново приближилата 88-ма пехотна дивизия на противника. Виждайки пред себе си практически беззащитният противник, ние, стреляйки от ход, започнахме да се разпръскваме от бойния ред, по ширината на колоната, за да не им дадем възможност да избяга. Тук за наша беда населението на село Березанка излезе от къщите срещу нас, молейки се бързо да влезем в селото, пречейки ни да водим огън по немците. Наложи се да видим огън над главите им по бягащите в полето немци, които захвърлиха каруците и колите. Движейки се покрай колоната, разстрелвам с картечница бягащите немци. Видях група фрицове на края на селцето, които се суетяха около някакви талиги, разпрягаха конете и ги гонеха настрани. Давам изстрел с осколочен както се бяха струпали и гледам: снарядът ги разпиля настрани, и едва сега видях оръдието, което се опитваха да развърнат направо на пътя. Показвайки се от купола, видях още три такива групи, опитващи се да се освободят от конете, които караха оръдията. Успях да дам 3 или 4 изстрела и всички снаряди отидоха по направление на тази батарея. Приближихме първото оръдие, и дадох заповед на Тюрин да го заобиколи, като с картечницата разстрелвах разчета му. Идвайки малко на себе си от скоростния бой, излязох от куполата да огледам полето. То беше ужасно. Около пътя стояха разхвърляни немски каруци и автомобили, разбити и цели, натоварени с продоволствие и боеприпаси, трупове на убити немци и коне... Такова количество лежащи на снега трупове ми се наложи пак да видя след седмица, в района на пробива на немската отбрана при гр.Виноград, но това бяха вече нашите пехотинци.....
Пленниците бяха около 200 човека и не знаехме какво да ги правим, защото на танковете се возеше отгоре само разузнавателен взвод. Наложи се да отделим няколко човека за охрана. Съсредоточихме се в селото, облажавайки се с трофеи. Тюрин и Клещевой донесоха голям труп на прасе, сложиха го на трансмисията и казаха, че ще го дадем на стопаните на домовете, където ще се настаняваме. А после Тюрин ми даде нови кожени офицерски ботуши, казвайки, че не бива да се ходи във валенки, а такива ботуши, един вид, на лейтенант няма да му дадат по никой начин. Да, ботушите ми се оказаха по размер и аз до сега помня здравината и непромокаемостта им.
Скоро при мен дойде командира на ротата ст.лейт. Володя Карабута, постави задачи и тръгна напред към град Таращ, който беше някъде на около 10 км. западно от селото Березанка. Замръзналият грунтов път позволяваше да се кара бързо. Като минахме няколко километра, стигнахме до градчето Лесовичи. Там немци не се намериха.
До града оставаха още само около три километра, които преодоляхме леко. В сумрака и с висока скорост, гледайки през прицела на оръдието, се впускам на улицата. Жители няма никакви – това е лош знак, значи, някъде има засада. Напред виждам кръстовище, но в този момент отпред изскача жена и маха с ръка. Спирам танка, показвам се от люка и й викам, но от рева на мотора не мога да я чуя. Излизам от танка и питам „Какво става?” Тя вика, че отпред на 300 м. на кръстовището чакат немски танкове. В този момент изскочилият зад моя танк командир на ротата Владимир Карабута, узнавайки от мен за противника, каза: „Фадин, ти си вече герой на съветския съюз, отивам преди тебе” и започна да изпреварва танка ми. Викам на Тюрин: „Карай зад него, като го ударят, изскачай напред!” Тюрин кара зад него. Така и стана – минавайки 100 метра, танкът на Карабута получава челно снаряд и се подпалва. Изпреварвам го, и, стреляйки сватбарската, се впускам напред. Едва тук видях отпред тежка самоходна установка „Фердинанд”, която, опирайки се с кърмата в неголяма каменна постройка, контролираше кръстовището. Виждайки „Фердинанда” и удряйки му челно бронебоен снаряд, командвам на Тюрин да го тарани. Тюрин се приближи, удари Фердинанда и започна да го гази. Екипажа се опита да изскочи, но попадна под автоматичния огън на пълнача. Четири останаха да лежат убити отгоре на корпуса, само един немец успя да избяга. Успокоявам Тюрин и давам команда да даде назад. Виждам, че останалите танкове и САУ се движат по улицата и стрелят. Успокоявам се, качвам разузнавачите на танка и тръгвам по улицата, водеща към центъра на града. Стрелбата се прекрати и настъпи някаква зловеща тишина. Командира на ротата с екипажа си загина (после се изясни, че е останал жив) и нямаше вече от кого да чакам команди, а някой трябваше да дава пример. А тъй като вървях пръв и лесно се разправих с Фердинанда, то на мен сам Бог ми каза да вървя напред. Обръщам на кръстовището на ляво и тръгвам по улицата, която води към реката. Приближих моста. Тъкмо се чудех дали няма да паднем от него и иззад завоя се показа голям камион с голяма каросерия. В тъмнината немците не видяха спрелия на другия бряг в началото на моста наш танк и, като минаха по моста, се натъкнаха на нас, опирайки се с носа в танка. Шофьора бързо разбра какво става и скочи от кабината направо под моста. Оставаше ми само да натисна спусъка на оръдието и осколочно – фугасния снаряд, пробивайки кабината, се взриви вътре в каросерията. Фойерверк! Човешки останки падат на леда, на моста. Казвам: „Петя, напред”. Предницата и мотора на камиона ги бутнахме от моста, а аз по труповете през моста се качих на улицата. Разузнавачите скочиха да мародерстват, да търсят пистолети и часовници. Тогава нямаше часовници. Само командирите имаха танкови часовници с голям циферблат.
Бавно караме напред, завихме, и като стреляхме по направление на улицата, тръгнахме на пълен ход към центъра на града. Стигнахме Т-образно кръстовище. Средата на Т-то беше дом, към чиято стена притиснах танка. Немци няма. Наши танкове също. Угасихме мотора, скрихме се, наблюдаваме. Да вървиш напред през нощта, по добре осветена улица, без разузнаване и десант върху танка е страшничко, но и да стоиш без работа също е неудобно. Наоколо зловеща тишина. И по едно време чувам – заработиха моторите на няколко танка, и мигновено покрай мен на улицата на висока скорост минаха три наши танка. Веднага от страната, от която минаха, се чуха взривове и оръдейни изстрели. Избухна бой на източния край на града, където оставаха основните сили на бригадата. Чакам. От тази страна, към която минаха трите танка, боят постепенно затихна – явно са ги изгорили. След 15-тина минути чувам как оттам идва немски танк. Реших да го пусна наблизо и да го унищожа от стотина метра. И тука ме осени дива идея. Трябва да го унищожа така, че да стане красиво, та после с тебешир да напишат на него: „Ударен от лейт.Фадин”. Ама че глупост. За това трябваше да го пусна на кръстовището, т.е. на 15-20 м. и да му прасна един бронебоен снаряд в борда, когато завива наляво. Кой знае защо реших, че ще завие по лявата улица. И ето държа вражеският танк на прицел. Танкът е неголям – Т III или Т IV. Излезе на кръстовището, зави наляво, аз движа купола надясно... а тя не се върти. Вражеския танк се впусна надолу по улицата. Крещя на Тюрин „Пали и излизай на тази улица, ще го разстреляме като го догоним!” Но танкът не запали веднага. Изтървахме ги! Изскочих от купола на кърмата. Към Задната част на танка ни беше закрепен брезент. Разузнавачите, които седяха там, го бяха дръпнали под себе си да не седят на студената броня. Изтърваният му край се беше напъхал под зъбците на механизма, който върти купола и го беше заклинил. Той не можеше да попадне там, просто не можеше!!! И досега не мога да си простя, че изпуснах този танк. След войната разказвах тази сцена на майка ми. Казвам: „Нямаше как този брезент да попадне там”, на което тя отговори: „Бог теб колко пъти те спасява – четири пъти. Господ е един. Явно там честни хора са седели, и господ ти е напъхал брезента под купола.
Изкарвайки брезента и скачайки в танка, заповядвам на Тюрин да излезе на улицата, по която замина танкът с надеждата да го стигна със снаряд. В това време чувам по радиото: "До Фадин, до Фадин, спешно се връщай назад". Обръщам обратно и се движа към моста. Боят явно е затихнал. Немците, понасяйки загуби, започнаха извеждане на подразделенията си. Ето така през нощта на 4 срещу 5 януари освободихме гр.Тараща.
През половината ден на 5-ти януари се привеждахме в ред и малко дремнахме. А в 14 часа на 5-ти януари 1944 г. започнахме придвижване през целия град на запад в посока град Лисая гора (Плешивата планина). Както и преди, ми качиха 4-ма разузнавачи и - напред, начело на колоната. Влизаме в предградието на Лисая гора. Отдясно виждам в тъмното белите украински къщи, а напред тъмнее горичка. Командвам на Тюрин да увеличи скоростта. Препускайки по улицата на Лисая гора, получавам три или четири снаряда от полуавтоматично оръдие в левия борд. Танкът се хлъзна надясно в някаква яма, така, че можеше да се стреля от него само във въздуха. Спираме. Отварям люка, излизам от танка и виждам, че лявата ми бордова предавка е разбита и танкът не само да се движи, но и да се обърна за да може да стреля по удобно, не може. Приближилият командир на батальона заповяда да чакаме ремонтната група и остави за охрана стрелково отделение начело с командир на взвод.
Поставяйки охранение, взехме свинското месо, което прибрахме при разгромяването на обоза и оттогава возехме на танка, вдигнахме стопанина на дома дядо Иван с жена му и помолихме да ни опекат свинско. Хапнахме добре. Но не би беше до сън. Почнахме да се приготвяме за защита на ударения танк. Свалихме сдвоената с оръдието картечница и картечницата на радиста, приготвихме гранати и автомат. Към нас се присъединиха седемте стрелци с командира си. Така, че сили за отразяване на пехотно настъпление имахме достатъчно. На разсъмване, заемайки кръгова отбрана, чаках опита на фашистите да завземат нашия танк. Около 9 ч. сутринта притичаха четирима местни и съобщиха, че към нас идват немци в група от около 20 или повече души. Отпращайки местните, за да няма излишни жертви, ние залегнахме и се приготвихме за бой.
Буквално след 3-4 мин. немците в бели халати и с автомати се появиха във вид на неорганизирана група, едва ли не тълпа, показаха се иззад домовете и търгнаха в нашата посока. По моя команда открихме ураганен огън по тях и убихме горе доли десетина човека. Те залегнаха, а после извлякоха убитите си и повече не ни безпокоиха. Около 14 ч. приближиха главните сили на бригадата, които разгромиха немците срещу нас, оставиха ремонтната група и, взимайки ми пехотата, тръгнаха по посока на гр.Медвин след нашия батальон.
От 6-ти до 9-ти януари 1944 г. ремонтните бригади възстановяваха танка ми, привеждайки го в бойно състояние. Ние прекарвахме свободното време в разговори с местни красавици, живеещи наоколо. Вечерта се събирахме, разказвахме си за детството или играехме карти. Сутринта на 9-ти януари при нас дойде командирът на батальона Димитрий Чумаленко, който, хвалейки ме за работата, заповяда след като свършим ремонта, да приема командването на полурота танкове, пристигнали, след ремонт като моя и да го поведа да освобождават едно селце на няколко км. от гр.Виноград, което и направихме. Някъде около 17 януари ни беше заповядано да предадем няколко съхранени танкове в 20-та гвардейска танкова бригада на нашия корпус и да излезем в резерв на корпуса за попълването й с екипажи от дълбокия тил.
До окомплектовахме се близо до гр.Медвин само за няколко дни. Офицерите от бригада се събраха за пръв път след окомплектоването, което беше през ноември. Много хора не видях. Най-първи, разбира се, загиваха екипажите, които бяха в състава ма маршовите роти, които получаваха слаба подготовка при обучението в дълбокия тил. Най-големи загуби бригадата понасяше в първите боеве. Тези, които издържаха първите боеве бързо свикваха и става гръбнакът на подразделенията.
В периода на доокомплектоването бях назначен за командир на танка на командира на батальона. В екипажа бяха много опитни танкисти, проверени най-малко година, че и повече. Механик водачът гвардейски старшина Пьтр Дорошенко, награждаван с ордени Отечествена война първа и втора степен и Червена звезда, командирът на оръдието гвардейски сержант Фетисов, награден с два медала "За храброст" и радистът - картечар гвардейски сержант Елсуков, награден с орден "Отечествена война” II степен и орден Червена звезда. Освен това, всички те бяха наградени с ордени "За отбраната на Сталинград". Даже в 1944 г. когато почнаха често да награждават, това бяха много високи награди и такъв екипаж в бригадата друг нямаше. Екипажът живееше отделно, не се мотаеше с останалите 30 екипажа и когато след обявяването на заповедта отидох с тях в дома, където живееха, приемът беше внимателен. Ясно, че да приемат върховенството на най-младия лейтенант в бригадата, израстнал за 3-4 мес. боеве им беше трудно, още повече, че Пьотр Дорошенко и Елсуков бяха доста по-възрастни от мен. Аз също разбирах, че тепърва трябва да докажа правото си да командвам тези хора.
Вече на 24 януари бригадата беше вкарана в пробива, направен от 5-ти механизиран корпус по направление към Виноград. Влизането в бой стана на разсъмване практически с прехвърляне през току-що атакувалите противника стрелци от 5-ти механизиран корпус. Цялото поле пред немската отбрана беше осеяно с трупове на наши войници. Как така?! Това не е 41-ва, 42-ра год., когато не стигаха снаряди и артилерия да се подавят огневите точки на противника! Вместо стремителна атака, ние пълзяхме по нивата, заобикаляйки труповете на нашите, оставяйки ги между лявата и дясната верига, за да не ги газим. Минавайки първата линия на стрелковите вериги, ние рязко без команда увеличихме скоростта и бързо овладяхме гр.Виноград. Някъде сутринта на 26 януари командирът на батальона получи заповед на изпрати танка си заедно с екипажите в разпореждане на командира на бригадата гвардейски полковник Феодор Андреевич Жилин, който беше загубил танка си в януарските боеве. Така в последните дни на януари 1944 г. станах командир на танка на командира на 22-ра танкова бригада.
Да се воюва през пролетта на 1944 г. в Украйна беше истинско мъчение. Ранното затопляне, топящия се мокър сняг, бяха направили пътищата на блата. Превозването на боеприпаси, гориво и продоволствие, ставаше на коне, тъй като колите всички затъваха. Танковете някак си още се движеха, а мото стрелковият батальон все изоставаше. Наложи се да молим населението, жени и младежи, които от село до село носеха на рамо по един снаряд или по двама носеха сандък с патрони, затъвайки едва ли не до коляно в калта. В края на януари, ние, обкръжавайки Корсун - Шевченската групировка, само попаднахме в обкръжение, откъдето едва се измъкнахме, потапяйки 8 танка в река Горний Тикич. После отразявахме атаката на опитващите да се измъкнат фашисти. Накратко, към 18 февруари, когато ни заповядаха да се съсредоточим в района на с.Дашуковка, в бригадата остана един танк на командира, моят танк и мото стрелкови батальон автоматчици. Наистина, от батальона останаха 60-80 човека и две 76 мм оръдия, но и той изостана, потънал по пътя в калта. Управлението на бригадата се съсредоточи в селце недалеч от Дашуковка, мотострелковаците трябваше да дойдат след около 5-6 часа. Противникът точно беше изтикал нашите части от Дашуковка, по такъв начин разкъсвайки пръстена на обкръжението. Ние с комбрига и началника на политотдела приближихме до дълбок овраг, който ни отделяше от Дашуковка, до който оставаше около километър. Селото беше на височинка, разтягаше се от север на юг, като правеше улица около 1-2 км. От три страни то беше обградено от оврази, и само на северния, далечен от нас край имаше полоса, спускаща се към грунтов път от Лисянка. В района на селото имаше вял бой. Видно и двете страни почиват, резерви няма. От време навреме шест цевен миномет на противника някъде от северния край на Дашуковка пращаше мини по нашата пехота. Върнахме се в селото, разположено пред оврага.
Поставяйки танка до избраната от комбата къща, влязох, за да се сгрея и да си изсуша мокрите ботуши. Влизайки в къщата, чух по радиото разговор между командира на бригадата и командира на корпуса, героят на СССР генерал Алексеев: "Жилин, затваряй пробива!' "Ама аз имам един танк" "Ами ето с този танк го затваряй!" След разговора той се обърна към мен: "Чу ли, моето момче?"
Задачата беше ясна. Да се подкрепи пехотата на 242-ри стрелкови полк, която беше оставила Дашуково преди 30 минути и така беше открила трикилометрова празнина. Да се овладее Дашуковка, да се излезе на северния край и до подхода на резервите на корпуса да се осуети подход и пробив на противника към обктръжените по единствения грунтов път, минаващ на 500-600 м. северно от Дашуковка.
Бързо изскочих от къщата. Екипажът ми спокойно дъвчеше хляб и месни консерви. Стопанката на къщата изнесе след мене ведро с мляко и предложи да пийнем. А на мен светът ми беше черен. Въобще не знаех какъв противник има в Дашуковка и как да го отблъсна оттам.
Викнах на екипажа: "За бой!' Екипажът отначало ошашавено ме погледна, пусна няколко шеги по повод на припряността ми, но виждайки, че не се шегувам, хвърли яденето и всички се метнаха в танка. Заповядах да се хвърли брезента, за да не се случи казсуа, който стана в Таращ, да се извърли всичко ненужно за бой от танка и да се натоварят допълнително боеприпаси. Така търгнах на бой с два боекомплекта снаряди, 150 вместо полагащите се 77.
За минути подготвихме танка за бой. Цялото началство излезе да ни изпраща. Помахвайки на всички с ръка, стъпих на седалката, хванах се за командирския люк и дадох команда: "Напред!". За пръв път, откакто се помня, не ми беше тежко на душата, както винаги е преди атака, до първия изстрел. Думите на началника на политотдела Николай Василиевич Молоканов, казани за сбогом: "Трябва, Саша' ми подействаха ободряващо.
Приближавайки до извивката на оврага, отдето беше най-близо до село Дашуковка, почнахме бавно да се спускаме по склона му. Изходът беше само един - да се преодолее оврага и да се почне атака на южната страна на Дашуковка. Леко се спуснахме надолу, обаче не можахме да се доберем до отсрещната страна. Стигайки на ход до половината на противоположния скат, танкът с голяма скорост се спусна обратно надолу. Започващата с настъпълението на тъмнината поледица допълнително затрудняваше изкачването ни. Избеснявайки, аз си спомних, как преодоляхме ровът под Киев на заден ход. Намериха се и 12 шипа за веригата в ЗИП-а, които ние закрепихме на всяка от веригите. Оправяйки се за половин час, обърнахме танка назад и всички- аз, радиста-картечар и пълнача, хванали сме за ченлия броневи лист, започнахме да тикаме танка нагоре. Вече толкова се бяхме изморили, че не си давахме сметка, че усилието ни е нищо за 28 тонната машина. А ако танкът, както преди беше търгнал надолу, то от нас малко щеше да остане. Но нашата злост, воля, умението на механик-водача и шиповете си свършиха работата. Танкът, затруднено ревейки, бавно, но пълзеше нагоре. Струваше ни се, че таман ще спре и ние с всички сили го тикахме, стараейки се да помогнем на мотора. Качвайки се с кърмата на края на оврага, танкът за секунда спря, но, захапвайки грунта, се прекатури на другата страна. Изкачвайки се горе, механик-водачът започна да обръща, а на мен ми притъмня пред очите. Чувайки силния звук на мотора, немците почнаха да пускат осветителни ракети, засили се стрелковия огън. Оглеждайки се настрани дадох команда на екипажа: "В машината!" и се разпоредих да дадат на танка половин час почивка. Затваряйки люка, незабавно изпаднах в безпаметство. Видимо, екипажът също.
От дрямката ме изведе силно чукане по куполата. Питам кой е? Отговори ми командирът на 242 стрелкови полк. Отворих люка, представих се. Той каза, че аз съм юнак, минавайки през такъв дълбок овраг: "Гледай там, движещите се огънчета. Това са немски автомобили. Мисля, че няколко подразделения на противника вече минаха по пътя. На този участък са събрани остатъците от полка ми - около 1 рота. Трябва, използвайки нощта, да подкрепите атаката на пехотата ми, да излезете на северната окраина и с огъня си да прикриете пътя. Мотострелковия батальон на бригада ви вече е на път, така, че помощта е близка."
Напред на около 200 м. се виждаха светлинки от цигари. Пехотата лежеше на мокрия сняг. Заповядах на механик-водачът да приближи пехотата и дадох команда - "За бой!". На пълнача показах с разперена длан - "осколъчен!"
Оставяйки танка на 10-тина метра от стрелците, огледах лежащите на снега бойци, въоръжени с винтовки. Само някои бяха въоръжени с автомати. Явно са ги събрали от всички подразделения на полка. С бегъл поглед оценявайки състава им, във верига, протегната на около 300-400 м. видях около 50 човека. Показвайки се от люка на танка, се обърнах към тях: "Момчета сега ще изхвърлим противника от селото и ще излезем на другия край на селото, където ще заемем отбрана. Затова не си губете лопатките по време на боя. А сега с кратки прибежки отивайте напред пред танка на 20-25 метра и от движение обстрелсвайте противника. Не се бойте от мойта стрелба, аз ще стрелям над главите ви." Един от тях ми извика: "Че кога танковете са вървяли зад пехотата?!". Отговорих, че въпроса е правилен, но днес трябва точно така да действаме. Ще унищожавам огневите точки на противника, а като приближим на 200 м., до селото, ще изляза напред, а вие бегом след мен. Сега гледайте и по моя команда - напред! Изрева мотора - немците пуснаха осветителни ракети и веднага заработиха 7 картечни точки. Поставяйки прицела на нощна стрелба, започнах да ги унищожавам отдясно наляво. Снарядите ми за около 1.5-2 минути подавиха от един път 3 или 4 точки. Показвайки се от танка, дадох команда: "Напред!". Виждайки точната ми стрелба, пехотата се вдигна, отначало неуверено, но тръгна в атака. Противникът пак отри огън от 4 или 5 точки. Аз разстрелях още 3 от тях, а после дадох команда на механик-водача да се приближи още на 25-30 м., като при това изстрелях по края на селото 2 снаряда, а после, бавно движейки се, унищожих още една огнева точка. От танка виждам, как моята пехота с кратки прибежки се придвижва напред. Противника водеше само пушечен огън. Видимо немците, овладявайки селото, са оставили само неголям заслон в обем до около 1 взвод, нямайки нито едно противотанково оръдие, хвърляйки всичко за пробив към обкръжените. Дойде решаващата минута - пехотата ми повярва, виждайки, как се разправих с картечните точки на врага, и продължи да притичва на прибежки, водейки огън в движение и лежешком. Но не биваше да се губи този благоприятен момент, затова се подадох от люка и закрещях: "Браво, момчета, а сега в атака!". Изпреварвайки целта и водейки огън от движение, се втурвам в селото. Спрях се за миг, дадох два изстрела с оръдието по улицата, а по бягащите немци - дълъг картечен ред. Забелязах, че някакво съоръжение се опитва да се подаде зад къщата на улицата. Без да мисля викнах на Пьотр - "Гази!". Механикът пусна танка напред и удари това чудовище с десния борт, което се оказа после шестцевен миномет.
Продължаваме движението, разстрелвайки бягащите от къщите и лутащите се около колите си немци. Много от тях успяха да се спуснат във оврага и да избягат, а тези от тях, които бягаха по улицата, боейки се от тъмното и от неизвестността на врага, си получиха куршума. Скоро, излизайки на северния край, започнах да избирам удобна позиция за отбрана. Около 200 м. от основния маси на домовете стоеше отделна къща. Към нея и подкарах танка, като го сложих с левия борт до стената. Отпред, на около 800 м. по пътя идват самотни коли. Задачата е изпълнена - пътят е под прицел.
През това време започнаха да приблжават моите пехотинци. Останали бяха около две десетици. Давам команда да се заеме кръгова отбрана, защото противника можеше да ни заобиколи по овразите и да се окопаят. Но, както и очаквах, нямаха лопатки и само се въртяха около танка ми, търсейки защита. Виждайки това, препоръчвам на всички да се разсредоточат, всеки да си избере удобна позиция и да е готов за отразяване на контраатака на противника с настъпването на утрото. След няколко минути иззад горичката, която растеше наляво през пътя, се раздвижи цял град от светлини - колона автомобили с пехота, която пътуваше със запалени фарове (немците през цялата война през нощта се движеха само с включени фарове). Определям през мерника скоростта на движение - около 40 км./ч. и чакам, кога ще излязат пред фронта на отбраната ни. Не бях очаквал такъв подарък от фашистите и, определяйки разстоянието, взех на прицел първия автомобил. За един миг снарядът ми превърна каросерията й в огнено кълбо. Премествам мерника на послдната машина /тя се оказа единадесета/, която след изстрела ми подскочи , избухвайки, се разлетя на части. И тука на пътя почна кошмар. Идващия в колоната втори бронетранспортьор с втурна в обход на първата горяща машина и затъна веднага до дъното в калта. Останалите автомобили се опитваха да излязат от пътя наляво и надясно и тутакси затъваха в калта. От третият ми изстрел, а той последва след не повече от 6-8 секунди, избухна бронетраспортьора. Механик-водача ми вика: "Лейтенант, не разстрелвай всички машини, трябва да взимаме трофеи" - "Добре". Местността се освети като ден. Виждаха се в отблясъците бягащите фигури на фашистите, по които пуснах още няколко осколочно - фугасни снаряди и напълно изпразних диска на сдвоената с оръдието картечница "Дегтярьов". Постепенно нощта започна да отстъпва на утрото. Имаше мъгла, и, макар и рядък, но мокър сняг. Врагът не контраатакува, а се занимаваше с измъкване на ранените от бойното поле. Моите пехотинци зъзнеха и се грееха както могат. Част от тях отиде да се грее в близките къщи.
Екипажът не дремеше. Опитни войници, те знаеха, че скоро немецът ще тръгне да ни отхвърля. И точно, скоро към танка приближи млад войник и ми викна: "Др.лейтенант, противникови танкове!" Аз опитах да отворя люка, за да се огледам, но не успях да вдигна глава и усетих по люка удар на куршум, малка осколка отскочила от бронята ме одраска по шията. Затваряйки люка, започнах да гледам в призмите в направлението, показано ми от войника. Отдясно на около километър и половина в обход се прокрадваха по полето два танка Т-4. "Ей го на, започна се"...
Давам команда на пехотата и на екипажа си: "За бой!". Заповядах да заредят осколочен, тъй като танковете бяха далече и се налагаше пристрелване. Снарядът се взриви на 5-10 метра от първия танк. Танкът спря - втория снаряд му вкарах в борда. Вторият танк се опита да се оттегли, но с втория изстрел спря и един от членовете на екипажа побягна през полето.
Началото на утрото на 19-ти февруари 1944 г. беше добро, аз се поотпуснах и без малко не бях наказан за това - куршум чукна по реброто на люка, когато се опитвах да го отворя, за да го огледам. Войничето, което ми показа танковете, приближи и подвикна, че някакви немски офицери оглеждат нашите позиции с бинокли. Казвайки това, той се обърна за да се отдалечи от танка и изведнъж се поклати и падна възнак. Поглеждайки в призмите, видях как от тила му се стича струйка кръв. Извиках да го приберат и наредих на механик-водача: "Петя, дай танка назад и заобиколи къщата с готовност да се върнеш на място". На бавен ход танка заднешком изпълзя иззад къщата.
Обърнах куполата и в прицела видях 4 фигури, лежащи на снега веднага зад оврага на около 400 м. от мене. Видмо, група офицери начело с генерал, чиято яка на шинела беше с лисича кожа, разглеждаше местността и позицията ми. Викнах: "Фетисов, снаряд осколочен!". Фетисов отвинти капачката и доложи: "Осколочния готов!". Прицелих се и снарядът се взриви точно в средата на тая група. Веднага видях не по-малко от 50 фигури в бели халати, хвърлящи се от всички страни да спасяват ранените. Е тука вече се настрелях за момчето - войник, пускайки в тях 15 осколочно - фугасни снаряда. По такъв начин, "успокоявайки" немците, се върнахме на мястото си - дясната страна на къщата и започнахме да чакаме по-нататъшни действия на противника. Радиото не отвърщаше на позивните ни. А аз останах всичко с 14 снаряда. От тях - 1 подкалибрен, 1 бронезапалителен и 12 осколочни и освен това по един непълен картечен диск при мене и при Елсуков.
И изведнъж, иззад горичката, която се намираше в ляво от позициите ни, през пътя изскочи самолет - на фронта го наричахме "Капрони", италианско производство, който добре пикираше. Зави и на височина 50-70 м. полетя покрай оврага, който беше в ляво от селото на чийто противоположен склон унищожих групата немски офицери. Механик-водачът пак изведе машината иззад къщата, и аз почнах да наблюдавам самолета. Завивайки, самолетът пак полетя покрай оврага към нашата страна. Немците пуснаха зелени ракети, самолетът също им отговори със зелени ракета. Още веднъж зави, хвърли голям сандък и полетя нататък. Трябва да кажа, че покрай противоложния край на оврага, зад неголям храсталак видимо минаваше път, перпендикулярен на този, който прикрихме, а покрай него телеграфна линия. Самолетът явно минаваше покрай тая линия, и, знаейки разстоянието между стълбовете пресметнах скоростта, беше неголяма, около 50-60 км. в час. Когато самолетът хвърли товара и полетя покрай нас, реших, че ако завие, ще се опитам да го сваля. Давам команда на Фетисов да отвинти капачката и да зареди с осколъчен. Самолетът завива, аз вземам наприцел и стрелях. Снарядът попадна право в мотора му и самолетът се пречупи. Какво стана после! Отде се взеха толкова немци.! От всички страни полето се изпъстри от оживялите в снега фигури на противника, които се хвърлиха към остататъците от самолета. Забравяйки, че имам малко снаряди, изстрелях 10 снаряда по тази бягаща маса фрицове.
Поставяйки танка на мястото му, не можех да се успокоя. Каквото искате, но да сваля самолет! Радиото както преди си мълчеше, аз имах боеприпаси за две цели и за отразяване на една атака на противников взвод автоматчици. Времето течеше. На нашият участък - мъртва тишина, която предвещаваше развръзка. Чух, как един от пехотинците вика, лежейки, без да става: "Др.лейтенант, отляво из горичката зад оврага идва "Фердинанд" ". Давам на Пьотр команда - "дай малко назад заобиколи къщата, както преди". Излизайки иззад дома, видях Фердинанда с оръдието, прицелено в мене, но видимо не успя да се премери, а аз бързо се скрих зад къщата. Обаче пътят за отстъпление беше отрязан. Ясно беше, че в близките минути ще почнат пробив.
Атаката на хитлеристите започна направо челно , от пътя. Идваха около 100 автоматчика в маскировъчни халати, водейки огън на дълги редове, на около 300-400 м. от мен. Отначало не разбрах, откъде тази решителност. Да имах 10-тина осколъчни снаряда и 4-5 картечни диска, щях да ги успокоя за няколко минути. Зад грохота на автоматната стрелба чух шум на мотор на тежък танк - Тигър или Пантера. Занчи, ето отде иде тяхната решителност. Появи се при тях тежък танк. Викам към останалите 3-4 пехотинеца някой да погледне иззад къщата какво има наляво от пътя. Никой не се обади.
Решението възникна мигновено - да изчакам "тигъра" на 200 м. и да му шибна челно последния си подкалибрен снаряд, излизайки иззад къщата. Командвам на механик - водача: "Пьотр, пали мотора и не гаси, ще пуснем Тигъра по наблизо, изскачаме иззад къщата, броиш до четири и без да чакаш команда, давай назад." Дадохме с радиста по два кратки реда с картечниците, сваляйки няколко от атакуващите фигури.
Шумът на мотора сега се чуваше съвсем близко. Извиках на механика: „Напред!” и, и, изскачайки иззад къщата, на около 100 метра напред видях Тигър с десант, току-що тръгващ напред след кратко спиране. Това ми и трябваше. Без да давам на танка си да погаси колебанието от рязкото спиране, взимам на прицел немската машина и стрелям в челото на немския танк. Никакви последствия! Пьотр рязко дръпна танка назад, а аз викнах на пълнача Фетисов да зарежда осколочен. И тук гледам, че немските автоматчици спряха. Стрелях по тях в упор с последния осколочен снаряд и видях как побягнаха. Изскачайки иззад къщата замръзнахме от видяното. Тигърът бавно беше обвхванат от пламък. Един от членовете на екипажа му висеше наполовина от куполата. Избухна взрив. Фашисткият танк свърши. Ние пак победихме.
Забравяйки, че ми остана само един бронебойнозапалителен снаряд, заповядах да го заредят и реших в дуел с „Фердинанда” да унищожа самоходката. Вместо да се успокоя, се хвърлих в кашата.
Пьотр, по същия начин, както и преди в този бой, по моя команда подаде танка със задницата наляво и ме изкара лице в лице с Фердинанда, който ме чакаше, като предварително се беше премерил с оръдието. Даде ми време да го взема на прицел, но с изстрела ме изпревари, като ми нацепи снаряд под погона на куполата. Стоманения снаряд разби чугунените подвеси на оръдието, уби на място Фетисов и заседна в задната стена на куполата. Вторият снаряд разби маската на оръдието и обърна куполата на танка, заклинявайки люка. Извиках: „Излизаме!” и се опитах с глава да отворя заклиненият люк. След третия опит с труд го отворих и практически с третият изстрел на „Фердинанда”, изскочих от танка, падайки до него на земята. В полевата чанта в куполата пазех английските си панталони и курта, подарък от английската кралица за съветските офицери. Мислех, ако излизам, да ги хвана и да ги извадя. Какви ти панталони! Аз едва оцелях. Видях радиста-картечар серж. Елсуков, бягащ на 15-тина метра напред. Обърнах се и видях, как бягащите ранени немци пак минаха в атака. Хукнах зад радиста, но тичайки няколко метра чух вика на Пьотр Дорошенко „Лейтенант, помагай!” Обърнах се и видях Пьотр, увиснал на люка на механик-водача, затиснат от него. Под огъня се върнах, отворих люка нагоре, помогнах му да се измъкне и после, мятайки го на раменете си, го понесох. На ватенката му се появиха увеличаващи се червени петна. Напред пред къщите имаше канавка, която се прострелваше от другия край на оврага. Приближих, за да я прескоча, и щях, но на 2-3 м. от мен противникът отведнъж прекрати огъня, явно сменяха лента или диск и аз свободно я преминах, носейки Пьотр Дорошенко на гърба си. До крайните къщи оставаха около 20-30 м. когато видях, как артилеристите от нашия мотострелкови батальон тикат две оръдия, готвещи ги за бой, а автоматчиците ни, развърнати във верига, тръгват в атака. Притъмня ми на очите и силите ми свършиха. Към мен дотичаха ординарецът на комбата капитан Зиновиев и момиче – санитарен инструктор, подхванаха Пьотр. На количка ни закара до селото, откъдето вчера почвах боя.
Командира на бригадата излезе да ме посреще, прегърна ме и каза: „Благодаря, моето момче” и ме вкара в къщата, където разказах за изпълнението на заповедта. След като ме изслуша, каза, че командването ме представя за звание Герой на СССР, механик-водача Пьотр Дорошенко за орден Ленин, пълначът серж.Фетисов – за орден Отечествена война – първа степен посмъртно, а картечарят – радист серж. Елсуков – също за орден Отечествена война – първа степен. Трябва да кажа, че това беше второто ми представяне за орден, но Златната звезда получих чак през 1992 г.
Оказвайки първа помощ на Пьотр Дорошенко, лекарите се обърнаха към мене. С пинсета сетрата извади малка осколка, която наполовина беше забита в шията ми. После ме помоли да стана, но не можах. Рязка болка в дясното ми коляно ме застави да седна. Почнаха да свалят ботуша, но не можаха, заради силната болка в крака. Командирът на бригадата Фьодор Андреевич Жилин им извика: „Какво се въртите, режете ботуша!” А на мен са трофейните ботуши, които Пьотр Тюрин ми намери в разгромения обоз. Аз се противопоставих, да не хабят такива хубави ботуши. „Режете” - нареди той, - а на тебе, момче, ти давам моите хромови, които донесоха сутринта.”
Казвайки това, постави до мене чисто нови хромови ботуши. Разрязвайки ботуша и десния крачол на панталона, видях, че коляното ми е подуто и увеличено поне 1 път и половина. Явно няколко осколки бяха попаднали там. Командирът нареди да ми дадат водка. Аз изпих половин чаша като вода и скоро заспах.
Вечерта мен и Пьотр ме пратиха в тила. Него го откараха в болница за тежкоранени, а аз, минавайки през няколко фронтови болници, се оказах в гр.Тараща в болница за леко ранени. Болницата беше разгърната набързо, лошо снабдена и мръсна. Ранените лежаха в приемното отделение на мръсния под и никой не ги поглеждаше. Аз веднага реших да изчезвам оттам. Набавяйки си тояга, докуцах до дома на едно момиче, живеещо в предградието Лисая Гора, където се събирахме през януари, когато танкът беше подбит. Приеха ме чудесно, а компресите от домашен самогон ме изправиха на крака за седмица. Долекувах се вече в къщи, в Арзамас, след като командира на бригадата ми даде отпуск.
През април се върнах в щаба на бригадата, която се разполагаше в с. Бокша, на границата с Румъния. Обаче вече командир беше не Жилин, а подполковник Павловски, който, както ми се стори, повече се занимаваше с концерти, отколкото с подготовка на бригадата за боеве. На другия ден след пристигането ми ме извика и в присъствието на началника на политотдела подп. Молоканов и своята полева жена, която беше довел със себе си, разпитвайки ме малко, обяви – „Назначавам ви за мой команидр на танк и едновременно ще сте ми адютант”. Той тъкмо беше дошъл на фронта и моят орден Червено знаме, получен вместо звездата на Герой за превземането на Киев явно му ходеше по нервите.
Отговорих, че такава длъжност – адютант, при команидра на бригадата няма, а за командир на танк бил съм вече за цяла година от участието си в боевете и ако не съм нужен в бригадата или не съм достоен, да ме прати в резерва. „А, така ли? – възкликна той – тогава отивайте.”
Ще избързам и ще кажа, че този „пълководец” го свалиха още при първите боеве, но през това време той практически закопа бригадата. Аз вече не бях там. На сутринта ми казаха, че трябва да отида в бившия си 207 гвардейски танков батальон на длъжност командир на взвод. Пристигайки в батальона, също не се зарадвах. Оказа се, че батальона се командва от майор, сгърчен дядка с очила, пристигнал също от тила и нямащ боен опит. Е, казах си, навоюва се. И тогава изведнъж узнах, че в бригадата се създава трети батальон, с командир Дмитрий Александрович Пузирев, опитен танкист. Помолих да ме веземе и слава Богу, пуснаха ме.
Цялото лято на 1944 г. се готвехме за настъпление. Получавахме техника. Наистина, не ни дадоха нито един Т-34-85, а ни изпратиха само със 76 мм. оръдие.
Стояхме в окопи, изкопани на склона на лозята. На километър пред нас имаше манастир. Изведнъж иззад каменната стена на оградата излиза Тигър. Спира. След него още един , после още. Изпълзяха около 10 парчета. Е, мислим си, край, загазихме. На страха очите са големи винаги. Отде се взеха, идват две наши ИС-2. Аз ги виждах за пръв път тогава. Изравниха се с нас, заеха позиция. Два Тигъра се отделят напред, излизат като на дуел. Нашите ги изпревариха с изстрелите, и им свалиха и на двата куполите. Останалите – раз два и зад стената. В това време чувам по радиото: „До Фадин, до Фадин – да се яви на командния пункт при командира на батальона.” От щаба на батаьлона ме пратиха в щаба на бригадата, оттам в щаба на корпуса, където ме дочака орден Александър Невски и направление за обучение в Ленинградското висше бронетанково училище „Молотов”, готвещо командири на роти на тежки танкове ИС.
Войната завърших във Виена, на длъжност заместник-команидр на рота в 20-та гвардейска танкова бригада. Танкове вече нямахме и стояхме в резерв. Заместник-командирът по техническата част на ротата Виктор Тарасович Чебудалидзе, който воюваше едва ли не от Сталинград, вика: „Лейтенант, намерих тука една амфибия с въздушно охлаждане, вдига 200 км./ч. Давай да идем до Париж, да видим какви мацки има и как е?”
И избягахме, нали и без друго нямахме танкове, а аз от дествтото мечтаех да видя Париж. Наистина, не ни се отдаде много, истинска мешавица, момичатата ни дърпат и ни целуват. Там такава една суматоха, и англичани, и американци, всички се побратимяват. Изкарахме там един ден и се върнахме в бригадата, получавайки конско за самоволката.
В по-професионален превод ги има тук: http://www.helikon.bg/books/173/152070_az-ubivah-s-t---34.html
