Григорий Ефимович Захимовский
Г.К. - Григорий Ефимович, вие сте един от малкото оцелели защитници на Севастопол. Сега почти никой не е останал от тези, който може да ни разкаже за трагедията и героизма на защитниците на града. Разбирам, че припомнянето на севастополските боеве е много трудно и болезнено.. и въпреки това, разкажете ни каквото сметнете за нужно.
Г. З.- Да опитаме. ...
Г.К. Как попаднехте на фронта? Как започна войната за вас?
Г. З. – Роден съм през 1920 г, в Одеса. След гимназията – десетлетка, постъпих в медицинския институт, но знаменитата Ворошиловска заповед прекъсна обучението ми. През 1939 г. ме взеха във флота и ме пратиха в учебен отряд в курсове за радисти. Във флота визмаха с образование не по-малко от осми клас, високи и здрави момчета и само комсомолци. В «учебката» учих половин година и бях изпратен да служа на ескадрийния миноносец «Бойкий». Това беше нов есминец, както тогава казваха, „седми проект”, кораб – красавец. А и командирът ни, гордост на флота, Георгий Годлевский беше лика прилика на кораба си.
На 20-ти юни 1941 г. се върнахме вечерта от флотски учения и застанахме на котва в Южния залив. Почти целия екипаж, в събота, излезе отпуска на брега, а мен лейтенант Духовнер, командир на свръзките, ме помоли да помогна с ремонта на радиостанцията. Вечерта екипажа се върна на кораба, беше обявена обща бойна тревога. В три часа през нощта Севастопол беше бомбардиран. Така започна за мен войната.
Г.К. – Вие доброволно сте слезли от брега в морската пехота. Как се правеше подбора на тези части, имаш ли някакви критерии.
Г. З. – В края на юли румънците пробиха Южния фронт и приближиха Одеса. На корабите обяихва набор на доброволци за морската пехода в помощ на Одеса. От всяка бойна част взимаха не повече от трима души. Само на артилеристите разрешиха да пратят десет моряка. На кораба служеха около 30 одесисти и всички поискаха да ги изпратят да защитават родния град. Командирът ни Годлевски погледна в списъка със желаещите и каза – „Ами аз с кого ще воювам?” – и от нас, както той се изрази -«биндюжников»- пусна само половината. Екипажът и до войната беше комплектован само на 2/3.
Облякоха ни в нова форма, направиха прощален митинг, прегърнахме се с другарите си и слязохме на брега. Нашите места на кораба заеха запасняци. Всички записани ни качиха на транспорти и след два дни бяхме в Одеса. А моят кораб беше един от малкото надводни съдове на Черноморския флод, оцелели през войната. Два пъти, докато воювах в Севастопол виждах как родният ми есминец стои на кея, но не можах да видя момчетата.
Събраха ни в Севастопол 4000 матроси – доброволци. Събраните от където може винтовки – „трилинейки” например стигаха само за около 50% от матросите.
Обещаха да дадат оръжие при пристигането на фронта, но видимо забравиха. Много получаваха пушките от ръцете на ранените или взимаха от убитите. Така беше.... Исках да ида до родителите си да ги видя, но не ме пуснаха.... Пристигнахме под Иличовск. Названието ни беше гордо – „Първи полк на морската пехота. Наши оръдия и картечници нямахме. Помня, че ни пратиха картечари от 25-а Чапаевска дивизия. От начало им се смеехме, абе пехота, «лапотники».
Почнахме да воюваме. И до днеска помня първата атака. Вървяхме в гъсти редици, рамо до рамо, съвсем изправени. Моряк във втората редица свири на хармоника. Нагледали се бяхме до войната на филма „Ние от Кронщадт”. Румънската артилерия ни стреля, а ние вървим като на парад. После се включиха и стрелците и картечарите ми. До мен падат убитите ми другари.
Един ден преди това имаше дъжд, наоколо кал. Трябваше да залягаме, а ми беше жал да си цапам новата униформа. Ето за какво мислех в тези минути. .... Смъртта тогава ти се струва нереална.
Една седмица след началото на боевете командването на полка беше поето от легендарния моряк от Гражданската война, бившия революционен моряк, полковник Яков Осипов. Ходеше в черна кубанка и с маузер, като че ли отвън беше още 1919 г. Това беше човек с огромен авторитет и сила да убеждава. Той можеше така да каже на моряците нужните думи преди бой, че след напътствието му не беше страшен ни демона, ни дявола. Комисарите и агитаторите трябваше от него да взимат пример, как да въодушевят матроските маси, макар Осипов да не беше изтъкнат оратор. Ще излезе пред нас и само ще каже: „Братчета! Родината чака от вас подвиг!”, а ние вече сме готови за родния командир да прегризем на всички гърлата. Уважавахме го и го обичахме....
Вювахме с румънци. Немци под Одеса почти нямаше! В крайна сметка, на нашия сектор имаше само един бой с немците, и те веднага ни научиха как се воюва. А румънците не са най-смелите войни. „Мамалигари”, както казвахме ние. Макар, че умееха да стрелят точно, това трябва да им се признае.
Патроните ни бяха малко, гранати се даваха по 2 броя на отделение, с указание да се пазят и да се ползват само ако дойдат противникови танкове. Всеки ден, със собствената си кръв се учехме да воюваме на сушата. Никой не дойде да ни обясни, как се прави, как да се окопаваме и т.н.... Стоялхме около рибното стопанство «Сечавка». Три нощи подред вървяхме в щикови атаки.
Представете си – през нощта, без стрелба се промъквахме при румънските позиции и „на нож”, с вечното «палундра”. Оттука ни дойде и названието – „Черната смърт”. Отивахме и се нахъсвахме със смелостта и с пренебрежението си към смъртта. И това беше не фукане и проява на някаква незрялост. Отивахме да мрем за родината си съзнателно. Всеки беше слязъл на брега доброволно, прекрасно разбирайки, какво го чака напред. .... „На нож” отивахме не само заради прекъсването на снабдяването с боеприпаси, просто тогава не можехме да воюваме по друг начин. През 1942 немците вече нас рядко ни пускаха на разстояние за щиков удар. Тогава у нас се появи една фраза – «Аз гледах немеца в очите ». Това значеше, че съм участвал в щикова атака. Когато двете страни се приближаваха в боя, става от самосебе си така, че всеки си избираше цел и имаше някакви секунди, преди да се сблъскаме – всеки спираше и се гледахме с ненавист – ние към немците, немците към нас. Стояхме един срещу друг – който отклони поглед, смятай го загинал. Има тук още един момент – не всеки е способен, дори насреще му да е враг, да заколи другия с щик. ....
Имаше под Одеса един боец, бивш пристанищен хамалин Яков Бехелфер, здраво младо момче с юмруци като чукове, живеше с мен на една улица, но беше малко по-голям. Той в един ръкопашен бой закла с щик и уби с приклад и с ръце двадесет и двама румънски войника. Убиваше с един юмручен удар. И подобни епизоди в отбраната на града имаше нерядко. А с немците тоя номер не минаваше леко, те понякога достойно удържаха на щиковете.
Ей така вървяхме напред, черни мишени на голо поле. Докараха ни армейски дрехи, но всичко отказахме да ги облечем. Сметнахме този жест на интендантите едва ли не посегателство над честта на флота.... А в Севастопол много се преоблякоха в защитна форма, само моряшката фланелка се вижда, и в атака слагахме моряшките барети. Там войната беше друга.... Добре помня само една танкова атака. Матросът от нашия батальона Хмелевский взриви с бутилки запалителна смес два танка..
В края на август се контузих и ме закараха в града в болницата, две седмици лежах и обратно на предната, пред Березовка. И пак -–«Полундра!»... В края на септември събраха бившите корабни свързочници и ги пратиха в в ПВО на града. Жестокост към пленниците липсваше и от двете противоборстващи страни. Помня, че на участъка на полка ни, по договореност! с румънците бяха спрени бойните действия, за да се приберат убитите и ранените. Дойде румънски офицер с бял флаг, пет минути стоя в щаба и това е. Щикът в земята цял ден. И никакви особисти с разстрелни команди при нас не пращаха. Въобще, не вярвахме, че ще предадат Одеса, когато получихме заповед да оставим позициите и да се товарим на кораби, много недоумяваха – защо предаваме Одеса?. Можеше още да го държим града. .... Немците от самолети засипваха града с листовки – един вид, дошли сме да мъстим на сталинските комисаи и евреите. Много въобще не се евакуираха, мислеха, че ще им се размине.
Вървяхме към пристанището, аз изтичах у нас в двора. Родителите ми по това време вече се бяха евакуирали. При нас живееше стар евреин, шивач, много добър човек. Минах да се сбогувам, а той плаче.... След войната разбрах, че на следващия ден след падането на града пияните му съседи! в нашя двор го обесили на дървото!... При нас в зенитната рота дезертираха трима души, местни. Преди качването на корабите всички ни строиха и казаха, че тези три дезертьора задочно се осъждат на смърт. През 1947 г. вървя на патерците в Одеса, срещам се с един от тях. „Петя, как така ходиш по града открито, нали те осъдиха задочно на разстрел”. А той казва – „Не се притеснявай, аз в 1944 в наказателна рота си изкупих вината”. Ей такива имахме червенофлотци понякога.
На 15-ти октовмри ни качиха на парахода «Армения» и пристигнахме в Крим.
Г.К. Как за Вас започна отбраната на Севастопол? Какво ставаше на фронта по време на първия щурм на града?
Г. З. Ако започна да разказвам истината за събитията от есента на 1941 г. в Крим, ще се намерят хора, които ще кажат, че аз очерням героите и поливам светлата им памет с кал.... Или нека всичко си остане на нивото на мемоарната «историческа истина»? Аз наистина не бих искал много да разказвам.
В края на октомври от нас формираха батальон морска пехота, качиха ни на влака, докараха ни до Симферопол. Дадоха боеприпаси и ни погнаха по направление на Джанкой. Всички „татарски” дивизии, които отбраняваха провлака, побягнаха в паника. Нищо не можехме да направим с напите витовчици, с тридесет патрона на калпак. С една вяра в победата немците няма да ги спреш.... Имаш див случай – гледаме, идва по степта наш танк. Идва на 50 м. от нас и почва просто да ни разстрелва!!! В него имало немци. Взели танка като трофей и веднага го пуснали в работа. Около сто наши останаха там завинаги... В голата степ ни бомбардираха безжалостно. Пехотата по фланговете даже не се опитваше да се хване за обранителните боеве и да даде бой. Къде беше артилерията в тия дни, един Господ знае. Почнахме да отстъпваме и ние. Вървяхме по линията Карасу-базар, Симеиз, Ялта. Постоянно контраатакувахме немците, но ползата беше малка. Нашата армия беше просто разбита от немската авиация. Приморската армия след тежки бомбардировки се раздели, част от войските отиде към Феодосия, а част отстъпи в Севастопол. Тогава загубих от поглед приятеля си Фима Мителман, който отстъпи по посока на Керч. След войната го срещнах. Това, което му се наложило да изпита при Керченския деснат е трудно за преразказване. Този десант е бил толкова кървав и трагичен .... Срещнах в Ялта, при отстъплението, момчета от нашия „осиповски полк”. Немците завладели санитарния ни батальон, където служила като военен лекар жената на Осипов. Той събрал 70 човека и тръгнал да освобождава медицит от немците. Цялата тази група пропадна, изчезна и никой не се върна. Интересно, какво пишат в мемоарите за съдбата на Осипов?
Стигнахме до Масандра. Бягащата пехота изпотрепа охраната на винените складове, съставена от червеноармейци и започна вакханалия. Всички пияни, хора се удавиха във вино, стреляха един в друг. Идват камиони към фронта с гориво и снаряди. Шофьорите виждат, че грабят складоветое и също – напред! Изхвърлят от каросериете сандъци със снаряди и бурета с бензин и вместо тях товарят бурета с вино! Каква ти вече отбрана... Всичко това ставаше пред очите ми. Гледам, на някои наши матроси също им светят очите (букв. „горят им тръбите”). Аз бях комсомолски организатор на ротата. Излязохме с политическия офицер дръпнахме му една реч за съзнателността и войнския дълг. Подейства.
На подстъпите към града вече застанахме в мъртва хватка. Помня как от линкорите сваляха почти напълно екипажите и ги хвърляха при нас в окопите за подръжка. Тогава пристигна бригада от морската пехота от Новороссийск. Нас, в началото на ноевмри ни качиха на камиони и тръгнахме да затваряме пробив в отбраната.
А пък „знаменития подвиг” на групата на политрука Филченков не помня! Ще ме извините, но аз бях под Дуванка на 7-ми ноември и нашата рота стоеше точно зад 18-ти батальон на морската пехота под командването на Черноусов. Нямаше там немски танкове!!! Танковете бяха срещу сборния батальон курсанти от училището на бреговата охрана „Ленински комсомол”. Батальонът заемаше позиция около Бахчисарай. Намерете в Русия двама бивши курсанти - Ройтбърг и Израелевич. Още са живи. Питайте ги как 1200 моряци от този батальон с учебни винтовки геройски с гърдите си закриха Севастопол и почти всички сложиха там главите си. И въбще, ако имаше там случай, 5 човека да са унищожили 10 танка, в същия ден цял Севастопол щеше да говори за тях като за герои. ... У нас там вестникари и политотделовци имаше повече от достатъчно.
През първото настъпление към града аз навярно не съм убил нито един немец. Стрелях в тях, виждах попадение, но немога да кажа дали съм ранил или убил враг. Ние бяхма на втора линия на отбраната. В средата на ноември взеха от личния състав бившите комендори*, свързочници и зенитчици и ги пратиха в Севастопол за формиране на бреговата и зенитната отбрана на СОР (Севатсополски отбранителен район). Имаше заповед на командващия флота за използването на специалистите само съгласно воинската им специалност. Аз попаднах във взвода за свръзка на зенитно прожекторна рота.
*ако не е печатна грешка е някаква флотска длъжност.
Г.К. За участие в боевете по време на декемврийския щурм на Севастопол Вие сте били удостоен с медал "За храброст". Медал от 41-ва скъпо струва, тогава награди на обикновените войници и матроси са давани крайно рядко. За какво получихте медал?
Г.З. В края на декември немците завзеха Мекенезиевите планини и приближиха плътно до зенитната батарея номер 365 под командването на Воробьов. Немците наричаха тази батарея "Фортът на Сталин". Създаде се застрашително положение и за спасението на батареята беше създаден сборен отряд от моряци - доброволци, в който попаднах и аз. Два дни се бихме с немската пехота на подстъпите на батареята. Ръкопашен бой в загражденията от бодлива тел. Там с щик ми раздраха рамото, но не отидох в санитарния батальон. Там беше горещо, болшинството от отряда загина. Който остана жив от нас, вечерта на 31 декември се върна по частите си. Медала ми го дадоха за осем лично убити от мен немци, в т.ч. офицер, чиито пистолет Парабелум взех за трофей. През април 1942 г. ме извикаха в щаба на сектора и комисарят Акселрод лично ми връчи наградата.
От януари 42-ра до края на май фронтът стоеше пред града. Немците повече не предприемаха опити за мащабно настъпление. На предната линия боевете продължаваха, но ние, зенитчиците и "бреговиците", понасяхме постоянни загуби само от атаките на авиацията. В пехотата повече не ни взимаха. Да кажем така, активното ми участие в отбраната на Севастопол завърши, повече аз с винтовката на предната линия не воювах.
Г.К. Колко ефективна беше дейността на "прожектористите"? Какъв беше съставът на вашата рота?
Г.З. - Аз се намирах на наблюдателния пункт, като свързочник телефонист, на три километра от разположението на прожекторите и примерно на километър от предната линия. На всеки 30 мин. трябваше да докладваме - "Сектор еди кой си, самолети не виждам." Ако откривахме прижближаване на немска авиация, незабавно докладвахме на командния пункт, протжекторите започнаха своята работа, ловяха немските самолети с лъчите си и заслепяваха пилотите. Зенитчиците винаги ни бяха благодарни. Всички 9 прожектора на ротата се разполагаха в каросериите на камиони. Първата работа на немците беше да се опитват да подавят прожекторите ни, а после и зенитчиците. Работа имахме достатъчно, нощните полети бяха редовна част от нашият севастополски живот. Пък и дневните бомбардировки ни стигаха с лихвата. Загуби понасяхме по всяко време, и те все бяха големи. Работата ни беше нужна. Ще дам пример. В последния ден на отиващата си 41-ва година, когато се върнахме от боя на "воробьовската" батарея, другарите ни ни направиха подарък. С два прожектора заслепиха пилота на немски бомбардировач и той се вряза в земята! Зенитчиците не успяха даже да открият огън по тоя немец. В ротата бяхме около 100 души, половината от личния състав - бивши моряци от ЧФ, навремето отписани от флота. Останалите се набираха от стрелковите подразделения или от запаса. 70% от личния състав на ротата бяха одесити. Изобщо в отбраната на Севастопол участваха хиляди одесити. Та нали Приморската армия се формираше и попълваше основно от жители на Одеса. Ротата се разполагаше в Северния залив. Командир на ротата ни беше ст.лейтенант Николай Михайлович Симановски, бивш електротехник от театъра "Ахундов" от Баку.
Безпартийни в ротата нямаше, всички бяха комунисти и комсомолци. Аз встъпих в партията през март 1942 г. Всички войници бяха патриоти на своята Родина. Когато немците тръгнаха на трето настъпление към Севастопол, в ротата беше проведено партийно-комсомолско събрание, което единогласно постанови: "Ще умрем в боя, но града на врага няма да дадем!" Такъв беше нашето искрено настроение и боен порив.
Г.К. Как ви хранеха в обсадения град. Как беше устроен бита на моряците?
Г.З. Хранеха ни относително сносно, по флотските норми. Винаги имаше черни сухари, даже когато в града имаше прекъсвания в снабдяването. Понякога ни падаха местни консерви. Но ако трябва да съм честен, чувството на глад беше наш постоянен спътник. Половината рота ходеше в бушлати и морска форма, другата във войнишко обмундирование. Зимата на 41-ва беше много студена, ние силно мръзнехме. А битът беше примитивен, все пак война беше....
Г.К. Третото немско настъпление, трагичното за защитниците на града. Как започна то за Вас? Как оживяхте в Севастополския ад?
Г.З. След падането на Керченския полуостров всички знаехме, че скоро немците, с всичката си сила ще се стоварят на Севастопол. От първи юни, немците бомбардираха без прекъсване и денонощно ни обстрелваха с тежки оръдия, а от около 1-ви юни ни вече практически не виждахме нашите "сталински соколи" във въздуха. Небето беше черно от немски самолети. "Секто 18 - виждам 100 немски самолета, сектор 22 - виждам 70 немски бомбардировача". Те направо ни сравняваха със земята. От тези бомбардировки хората полудяваха в буквалния смисъл. Ставше напечено. Целият град гореше в пожари, хоризонтът потъна в дим. Тези няколко бойци, които бяха ранени в първите няколко дни, "изтеглиха щастливият билет", успяха да ги евакуират. Един от тях срещнах след войната. От въздуха се сипеха листовки, кой знае защо отпечатани на големи червени листове, с призиви - "избийте евреите - политрукове и се предавайте в плен". По цялата линия на фронта немците слагаха високоговорители и от сутрин до вечер четяха имената на бойците, попаднали в плен, с указание за воинските части на тези закъсали хора. А после се изказваха пленени и склонни към измяна. Канеха в плен - един вид, "има водка и сельодка, колхози няма, животът е песен", минавайте към немците, момчета, иначе всичките в морето като слепи котета ще ви удавят. ... В Симферопол беше устроен публичен дом за немците. Там момичетата работеха доброволно! Та немците караха на първата линия проститутки, които с проникновени гласове говореха по високоговорителя - "Ванечка, ела при мене, искам те жив." И хармоника свири. На много такава пропаганда действаше оглупяващо. Някъде до 15 юни отбраната ни се държеше. А после.... Артилерията замълча, снарядите свършиха. А немските оръдия бият ли, бият. Танкове нямаме, а немците вече имаха достатъчно много танкове.... Видях разриви от немскте снаряди приблизително 15 м. дълбоки... Много бяха демрализирани и духовно сломени. Как да намеря думи да разкажа какво ставаше там! Когато настъпваха редките минути на затишие, не можехме да повярваме, че не ни бомбардират и не ни стрелят! А после пак бомби, бомби, бомби! Струваше ни се, че тъпанчетата ни аха-аха и ще се спукат. Главата ми се пръскаше от немскте бомби ... ... Когато на 17 юни немците завзеха 30-та батарея и излязоха на Инкерман и на Сапун-гора през третия сектор на отбраната, стана ясно, че това е края. Нас свободно ни обстрелваха от миномети, и даже ни целеха с картечен огън. Всички наши зенитни оръдия по това време бяха унищожени. Вечерта на 19 юни получихме заповед да напуснем Северната страна и да отидем в Южния залив, където се формираше сборна пехотна бригада от тиловите части на флота. Там имаше укрепления още от Кримската война. Един командир от нашите се напи и отказа да дойде с останалите. Страхуваше се да излезе от блиндажа. Симановски само го заплю. .... Настаниха ротата ни в зданието на бившите флотски работилници, започна минометен обстрел и ме раниха с осем осколки от мина. Момчетата ме изнесоха на плащпалатката, Попаднах в болницата на Камишинския залив, която се намираше в бившите хангари на хидросамолетите на Черноморския флот. А моят другар Исаак Литинецкий попадна в Инкерман. След войната, работех с него в една болница и ето какво ми разказа той за болничните си патила. Пратили го в 47 медсанбат, в Инкерманските винарни на "Шампанвинстрой". Каквото видял там, можело да се сравни само с преизподнята. Без преувеличение - ад. Хиляди осакатени войници в полумрака. Шум страшен, хората умират в дива агония, смрад, викове, стонове, проклятия. ... На едно легло лежат по трима. Зловонието неописуемо. И никаква надежда. Няма вода, давали им на ден по бутлика шампанско от инкерманските винени складове и по два сухара и кутия рибни консерви на трима ранени. ... Той бил сред последните ранени, които успели да натоварят на лидера (??? кво е това не знам, кораб някакъв) "Ташкент". Тежкоранените обикновено ги товарели в трюма, а леките - на палубата. Някой попитал екипажа - кой е разпоредил този ред. Отговорът бил прост - ако потопят кораба, тежко ранените все едно няма да изплуват, а леко ранения, и за дъска да се хване, може да се държи във водата, докато дойде помощ. Ей такива неща..... Раздробено ми беше бедрото и таза, полудявах от болка, а обезболяващите в болницата свършиха. Няколко пъти ме гледа главният хирург на Примирската армия Валентин Соломонович Кофман, който идваше на консултации от Инкермам. Каза, че ако ме оперират в медсанбата, няма да оживея. На 26 юни при обхода лекарят ми заповяда да се приготвя за евакуация.
На територията на бившите хангари лежаха на носилки хиляди ранени. Дойде лидерът "Ташкент", швартова до кея, попълнението, което пристигна с него слезе на брега и скоро се започна товаренето на ранените. Но заедно с това немците почнаха да бомбардират залива. След около 1/2 час "Ташкент" отряза въжетата и замина в морето. Ние лежахме в каросерията на камиона и псувахме, а някои проклинаха целия бял свят, страдайки от безпомощността си и от тъжната си съдба.... Шофьорът или го убиха през бомбардировката, или избяга. А от нас никой даже да пълзи не може! Отново почнаха да бомбардират, един от нас го засегнаха с картечен откос. Той си беше в безсъзнание и преди това, та смъртта му, може да се каже, беше лека. Викаме за помощ, дотичаха двама моряци, питат: "Кой, братлета, ви изостави тука?". Един седна на шофьорскто място, камионът дълго не палеше... закара ни обратно в болницата, спаси ни от сигурна смърт. Място вътре нямаше никакво вече. Сложиха ни отвън, заедно с хиляди такива нещастни като нас... Вече никой не идваше при нас, нямаше даже кой да ни превърже. Два пъти имаше силна бомбардировка, бомбите падаха сред хората, носилките излитаха във въздуха заедно с хората в тях.... А после артилерийски обстрел. ..... В никакъв кошмар няма да видиш такова нещо! Който от ранените можеше да ходи, се завлече по посока на морето. А ние.... на 29 юни видях, как из носилките се разхожда Кофман и дава указания кой от ранените да се прати за евакуация. Приближи до мене и нареди веднага да ме изпратят. Които бяха живи, веднага се оживиха. Нима нашите кораби са се промъкнали в Севастопол? Дойдоха камиони, около 20 броя. Но ни закараха не в пристанището, а на летището в Херсонес, в южната част на отбраната. Летището на Куликовското поле вече "ми заповяда дълго да живея". Докато пътувахме, пак ни бомбардираха. И пак лежах на носилката и гледах небето, пълно с немски пикировачи и чаках бомбата да ме разкъса на парчета. Стигнахме до летището в Херсонес и сърцето ми се скъса от страшна тъга и отчаяние. На летната полоса лежеше несметно количество ранени! Лежаха тука няколко дни, без вода и без храна, без каквато и да било медицинска помощ.... Край... Амба (ТОВА НЕ ЗНАМ КАКВО Е ЖАРГОН НЯКАКЪВ). Летната полоса денем се обстрелваше методично от немската артилерия. Ще преместят труповете встрани, ще засипят разривите със земя. Ей така си лежахме и чакахме смъртта си. От раните ми пълзят бели червеи..... Стискам малка торба с документите, с медала и трофейния "Парабелум". Знаех, че ако немците стигнат Херсонес, ще се наложи да се застрелям, - евреин в плен няма да оживе.... А сили да живея вече нямах никакви. Настъпи апатия, както когато се отнасяш към живота си с пълно безразличие. Санитарите пияни обикалят по полето, наоколо, на Херсонските височини (???складка май това е) също всичко живо пие, очакват неминуемата трагична развръзка. Политическият офицер - летец, ходеше между редовете и викаше силно - "Момчета, дръжте се! Родината няма да ви остави!"... Някои вярваха в това до последната минута. До мене другарят ми почина, та го покрих с бушлата... Дадох на братлето въжета за последния пристан... (вероятно някакъв морски идиом) . Не искам повече да разказвам за тези тъжни дни...... Нека прекъснем за малко.
Г.К. Как успяхте да напуснете обсадения град?
Г.З. Ранените ги извозваха две ескадрили транспортни "Дъгласи" от полка на ГВФ. Идваха нощем. Самолетът можеше да вземе 25 човека. Летците вървяха по полето, а редом с тях вървяха младички войници - арменци, от батальона на БАО. Летецът показваше с палец кой да бъде натовраен. Колко хиляди очи гледаха с надежда и болка на летците... Това не можете да го разберете. ... Минаха покрай мене, по едно време пилота се обърна и казва - "Ей това моряче с моряшката фанелка, взимайте го. Аха, точно той." Нима мене?! Когато ме носеха към самолета, младите войници - носачи, плачеха, вече разбираха, че за тях няма шансове да се измъкнат от този ад. Натовариха в самолета 26 лежещи ранени и още 10 човека, които можеха да ходят. Самолетът не можеше да набере височина, изхвърляха от него носилки и сандъци, мешки, всичко, което можеха. Излетяхме. Взехме курс към Новоросийск, приближаваме го, а над града - бой на зенитките с немски юнкерси. Провървя ни, не ни уцелиха. Аз лежах около мястото на бордовия стрелец, той ме почерпи с шоколад от разкладката на летците. За пръв път от 5 дена ядох нещо. За спомен и за благодарност му подарих пистолета. Приземихме се на гара Кореноская. Казаците посрещаха севастополци с хляб и сол. Изнесоха ни от самолета, аз лежах на земята и плачех без звук. Напрежението от тия страшни, жестоки, последни мои севастополски дни беше непосилно. След преживения кошмар..... Селяните от станицата ни разхвърляха по къщите. Миеха ни - мръсни, брадясали, изтормозени от глад и рани. А след няколко месеца тези същите и немците приемаха с хляб и сол. А разбери я тая работа!!!
Закараха ни след това през Пятигорск в Махачкала, а оттам по море в Баку. Настаниха ни в Централната морска болница. Там лежах повече от една година. А тези, които извози лидерът Ташкент в последните си курсове, пратиха в евакуационната болница в Тбилиси и в армейската болница в Сочи. Първите три седмици бях в безсъзнание, постояно ми слагаха морфин. Оперира ме проф.Франкенберг. Изкараха от мене осколките. Една, с тегло 73 грама, след войната взеха в Музея за отбрана на Севастопол, заедно с комсомолския ми билет.
Оперираха ме пет пъти. Костите ми зарастваха неправилно. Отеомиелит, .... (другата болест не я знам)... В края на 1943 г. излязох на патерици от болницата и се добрах до Казахстан, където родителите ми бяха евакуирани. Виждате ли фотографията? Виждате ли снимката. Един матрос си даде униформата, докато се снимахме. На родителите пратих картичка, ето на всичко е наред. А като си дойдох на патерици, до дома, където живееха родителите ми, докуцуках, майка ми, като ме видя, дълго плака. ... През есента на 1944 г. се върнах в Одеса, въстанових се в медицинския институт. След войната изкарах още три операции и едва през 1953 г. можех да се движа без патерици или бастун. А нашият знаменит хирург Кофман беше разстрелян от немците като евреин. Той можеше да отлети от града, имал талон за един от последните самолети от Севастопол, но го дал на медицинската сестра Кононова, която била с малко дете. Тя се спасила, а военния лекар първи ранг професор Кофман доброволно останал с ранените, разделяйки трагичната им съдба.
Г.К. Още някой оживя ли от вашата рота?
Г.З. Оживяха четирима одесисти, освен мен. Но един беше ранен още до началото на третия щурм на Севастопол,ръката му беше откъсната и беше евакуиран. Другият, ранен в крака, беше изведен в средата на юни. Това бяха Моня Щернберг и Борис Шпинер. При 365 батарея беше ранен нашия матрос Иля Волк и също беше изведен с кораб през януари 1942 г. Четвъртия, Вася Кравец, укаринец, попаднал в плен и оживял. Никога не е разказвал за плена и какво е преживял в немските лагери. След войната често се събирахме, напивахме се и си спомняхме. .... Може би още някой се е спасил? ... .Не знам, но се надявам, че още някой е оцелял. Остана жив тогава нашият командир Симановски. Докато бях в болницата в Баку, помолих сестрата да иде в театъра и да намери жената на ротния ми. Тя дойде в болницата и аз и разказах, че още на 20 юни мъжът й беше жив и дълго и разказвах колко сме го обичали и уважавали. А в края на август тя получи от него писмо. В последните дни на отбраната на града, ротата ми воювала заедно с моряците от бригадата на Горпищенко, там Симановски бил ранен и по чудо отведен на подвоница. Ранените ги сложили в трюмовите отсеци, в който дотогава возили авиационен бензин. Няколко човека се задушили от парите по време на прехода. Симановски оживял. Той написас как геройски загинал политрука на нашата рота Трахтенберг, матросът Гризин, старши лейт. Ройзман и нашият фелдшер Саша Борщер и други, близки до сърцето ми и незабаравими бойни другари... Николай Симановски продължи да воюва в пехотата и беше убит под Варшава през януари 1945 г...
Г.К. Кажете, знаехте ли тогава за мащабите на Севастополската катастрофа? Ранените моряци обсъждаха ли случилото се, или мълчаха?
Г.З. Ние нищо не знаехме. Всички мислеха, че момчетата в Севастопол се спасиха. След първата операция дълго бях в безсъзнание. Оказва се, че през това време с ранените севастополци беседвали комисарят и особистът на болницата и помолили, още веднъж подчертавам, помолил, а не са заповядвали - да не се съобщава негативната информация за последните дни на отбраната на града. До средата на август докараха от Новоросийск още няколко десетки моряци, спасени на кораби и на подводници в първите дни на юли. От тях узнахме цялата истина за агонията на Севастополския гарнизон. Беше страшно болно и тежко да осъзная, че всичките ми приятели са или загинали, или в плен. И тази болка не ме оставя цял живот. ...... Но никой не обвиняваше Петров или Октябърским ние даже не можехме да си представим, че тези, любими на целия Севастопол хора за изоставили своите войници. Откъде ние, простите войници, можехме да знаем какво е станало всъщност? ..... Вече през 1961 г. когато в Севастопол се събраха почти 2000 участници в отбраната, тогава узнах такива неща!!!!! че до ден днешен не мога да простя на същият този Октябърски извършеното от него. Аз считам, че той ни предаде. .... Деветстотин хиляди човека дадоха на немците да ги разкъсат! Тридесет хиляди ранени бяха изоставени! Съветски хора бяха изоставени, проляли кръвта си в бой..... Обичах песента "Последният матрос Севастопол напусна". Колко матроси оставиха на брега да ги изяде врага? За мен до 1961 г. адмирал Октябърски беше символ на флота и еталон за мъжество. Аз няма да съдя Петров, светла му памет, той е пехотинец и направи това, което направи. Той беше добър войник и достоен генерал. Гордеехме се с факта, че ни командва Петров. Но сега говоря не за бойните заслуги на конкретния човек, а за съвършените други неща. Има офицерска етика... .Има кодекс за поведение, в края на краищата. Сина му- и негов адютант, Петров не забрави да изведе. Когато подводницата Щ-209 в надводно положение чакала, докато дойде лодката на сина на Петров, екипажът с дървета и ботуши бил по ръцете и главите доплувалите до лодката ранени матроси, които, в последна надежда да се спасят се опитвали да попаднат на лодката. Назад във водата, на смърт са хвърляли, бояли са се от претоварване. Спомнил ли си е Петров пред смъртта си как пред очите му потъваха героите на Севстопол. Той всичко виждал, през това време в рубката стоял... На тази лодка служеше офицер, който още преди 35 години в записките си описа тази нощ подробно..... Искате имена на свидетели? Ще ви посоча. И тези, които тази история още на следващия ден чуха от екипажа могат да се намерят. Тук недалеч живее подводничар от лодката "Д-4". И бившия командир на загиналия в Севастопол есминец "Свободний" Йосиф Чверткин е написал за това, и въобще цялата истина за войната на Черно море, но кой ще му издаде книгата......
Но в книгата на Карпов Петров станал, малко или много, пълководец и нека такъв да си остане. .... За съжаление в последните години зрението ми се влоши и не мога да чета, но ми прочетоха роднините всички глави от тази книга. Всеки си има поглед върху събитията. Още веднъж подчертавам, не осъждам Петров. .... Но Октябърски! Та той е моряк! Той нямаше право да напуска града! Капитанът не напуска кораба когато потъва. Той трябваше да остане... Ние му вярвахме.... Има такова понятие, флотско братство. Флотски традиции.
В болницата момчетата разказваха, че вече от 30-ти юни всеки транспортен самолет на летището в Херсонес се превземал със стрелба и ръкопашни боеве, всички си спасявали кожата, добре де - живота си, за товарене на ранени вече никой не мислел. Рядко на някой щастливец от ранените му провървяло да попадне на последните рейсове. А вице-адмирал и командващ флота Филип Октябърски* отлетя.... Кой ще разкаже как са се чувствали хилядите гладни и изранени бойци на скалите на Херсонес, когато немците отгоре ги замеряха с гранати и даже пикаеха на главите им. Вие даже не си представяте тази бездна от отчаяние и черна убиваща тъга, която трябваше да изпитат хората, захвърлени от своето командване и обречени на смърт и плен.
А комисарят на флота Кулаков, нашият вдъхновител идеен. Позна ме на следвоенната среща и приближи. Помнеше ме от последните флотски боеве - нас, моряците, отличили се в атаката тогава лично ни представяха. Говори ми - "Привет, комсорг!". Като видя как го гледам, веднага взе да си гледа часовника - "време е за обяд" и отпътува. А много други комисари помня, които с винтовка в ръка, заедно с нас идваха в атака и не се кланяха на куршумите. Не се беше постеснил адмиралът да си закачи на китела звездата на "Герой"..
Всичко бих разбрал и простил, ако имаха тези "пълководци" готов план за евакуация на защитниците на града, но немците, да кажем, го бяха провалили. Война, какво да правиш. ... Но когато до нас, бившите севастополци, стигна новината, че никой и не е мислел да ни спасява! - как да гледам после на тези "личности" в обшити със злато мундири? Вече на 20-ти юли беше ясно, че шансове да се устои града нямаше. С едни щикове и георойската си кръв немската техника нямаше да я спрем. .... Тогава, на срещата през 1961 г. хората ставаха в залата и с мъст питаха седящите на дългата маса на сцената наши бивши ръководители на отбраната"Защо ни зарязахте? Защо ни предадохте?".
Октябърски от трибуната: "Успокойте се, другари. Имахме заповед на Сталин и Будьони да се остави града, с цел организация на евакуацията на останалите защитници по море в Кавказ".
Чекистите и политотделите изведоха, ценни кадри, които решават всичко.... Аз не съм обвинител. Всеки си има своя истина, а и изобщо, на кого е нужна сега тази истина? Моето лично мнение не го натрапвам на никой. За някой Октябърски може и герой да е, а за мен.... На следовенните срещи ние доста спорехме, обсъждахме поведението на Октябърски пез юли 1942 г. и някой говореше, че като командващ на флота е бил задължен да стои в щаба в Поти и не е имал работа в обсадения град... Добре, за мъртвите или нищо, или само добро.
Седим тогава на срещата, болшинството от нас в обикновени дрехи, изтъркани сака, смачкани обувки. Много минаха през плен, а после животът им не особено се нареди, какви времена бяха това.... Октябърски видя как сме облечени и заповяда всички да ни облекат в парадна флотска форма и да ни дадат солиден паричен подарък. А някой, без да се смутят, казаха: "Ние да не сме девойки, че да се заигравате с нас, не ни трябват тия подаяния. Вие по-добре, др. командващ, през 42-ра да се бяхте погрижили за кораби за евакуация, тогава в такива дрехи нямаше да ходим." И нека не ви говорят, че не е имало кораби и възможност да се спаси Севастополския гарнизон. Можеха да ни измъкнат. Имаше кораби и на Таман, и в Черно море. И даже не "тюлкината флотилия". Ако искаха, и самолети можеха да намерят за да прикрият евакуацията от въздуха.
Добре. Да се откъснем от обсъждането на личностите. Че ще вземат да кажат, че аз, задъхан от ненавист, опорочавам паметта и честното име на ръководителите на отбраната. Аз знам едно, немските генерали в Сталинград също можеха да избягат на самолети, но останаха със войниците си. Друго понятие за офицерска чест. Даже такива зверове и "не-хора", каквито бяха немците ..... И своите през 1944 г. немците извозиха почти всички, само 8000 тогава бяха пленени.
Давайте, макар и за малко, да сменим темата.
* Истинското име на Филип Октябърски е Филип Сегреевич Иванов. Октябърски (октомврийски) се прекръства сам 7 г. след Октомврийската революция.
Г.К. Какво се случваше с моряците, изписани от болницата? Във флота на корабите ли ги връщаха или в морската пехота?
Г.З. - Основно, хората попадаха в морската пехода под Новоросийск и Туапсе. Помня, когато в болницата се върнаха "по втория кръг" момчетата от Севастопол, воювали в полка на морската пехота на полк. Харичев, такава май му беше фамилията. Немалко хора попаднаха в батальона при знаменития Куников. Имаше още две бригади морска пехота, формираха се в Баку и на Таман, та някои, след изписването ги зачислиха в тази бригада... През февруари 1943 доведоха около 40 човека, след ампутация, от куниковския батальон. Те лежали на бойното поле фактически без медицинска помощ, докато ги извозят. Сред тях, горе долу половината бяха от бившите участници в отбраната на Севастопол.... Известният разузнавач Семьон Фридман, след болницата, попаднал под Сталинград, в стрелкова дивизия. Заедно с него имало още около 20 бивши "севастополци". Целият им полк паднал при отбраната на Тракторния завод, включително ранените, които просто не могли да изпратят зад Волга. Освен Фридман, живи останали само 5 човека. ... От моряците само той оживял. Братовчед ми, лейт.Израил Вайсер, беше ранен на батареята Александер, още по време на второто настъпление към града.
По време на евакуацията транспортът с ранени бил потопен и той денонощие (!!!) плавал по морето, държейки се за някакъв пън. Януарската водичка в Черно море я знаете каква е. Оживял напук на всички смърти, а след болницата попаднал в морската пехота под Новоросийск, командвал рота, получил орден Бойно червено знаме. Помня, как в края на есетна на 43-ра година ме взеха на превръзка. Сменят ми бинтовете, а в това време в процедурната стая вкарват няколко новопристигнали ранени. Гледам а там - брат ми! След три месеца го изписаха, попаднал на "Малката земя", а още след няколко седмици пак го ранили и пак при нас! дойде да го лекуват. След три ранявания го върнаха на флота, в аварийно спасителната служба. По специалност беше морски инженер. Този геройски човек умря през 1961 г....Не, никой не събираше бившите участници в отбраната и никой не ги пазаше. Война беше, кой където попаднеше, там се сражаваше. Например, после предаването на Одеса, батальон моряци беше изпратен в отбраната на Мурманск! Срещах момчета от този батальон след войната.
Николай Коваленко, одесит, попадна под Вязма в десантните войски в тила на врага, а завърши войната на торпедните катери на Северния флот. Даже когато битката на Кавказ беше в самия си разгар, и всички резерви в жива сила бяха на изчерпване, моряците, пратени да воюват от корабите в пехотата, ги пращаха на централните участъци на фронта. Разказа ми бившият матрос от линкора "Парижка комуна" Лев Зрив, че в края на лятото 1942 г., той в състава на 250 моряци доброволци, слязъл на брега, за да воюва на сушата. Изпратили ги на Старий Русс, в 253 стрелкова дивизия, на Северозапдния фронт, където почти всички загинали. ... Михаил Портер, наш бивш одески и севастополски боец, получи орден Ленин за пленяването на двама немски генерали и още 14 старши офицера при Сталинград, на 31 януари 1943 г. Къде ли не захвърли хората военната служба!
Знам, че едва в 44-та излезе указ, с който бившите моряци започнаха да ги връщат на флота. Но този указ касаеше само бившите морски офицери и курсанти от училищата на ВМФ. Но ако този въпроси ви интересува много, пълна информация може да ви даде бивш участник на отбраната на град Байсак, живеещ в Севастопол. Той представлява съвета на ветераните на морската пехота и точно знае за съдбата на стотици и стотици моряци-севастополци. И разбира се, пълна информация има в Музея на отбраната на Севастопол. В началото на 60-тте години в Одеса няколко пъти идваха сътрудници на музея и записваха спомените на намерените от тях бивши защитници на Севастопол.
Г.К. Особените отдели, наказантелните части в севастополската отбрана. Какво можете да кажете за тях?
Г.З. - Такова понятие, като наказателни части, в Севастопол през 42 г. аз не помня. Просто, провинилите се, от СОР* ги изпращаха на предната линия, в бригадата на морската пехота. Заградитени отряди със сигурност не сме имали! Що се отнася до особистите, ще приведа два примера, характеризиращи приносът им в отбраната на града. В началото на войната, немците хвърлиха в Севастопол парашутна диверсионна група, която коригираше действията на бомбардировачите при нападенията над града. Особистите ни не се издъниха. Беше издадено тайно разпореждане в определен ден целият личен състав на флота да се преоблече във форма номер 2 в бял цвят. Е, сред тези, които се разхождаха в черно из Севастопопл бъзро намериха диверсантите. Така че, чекистите имаха мозък. А ето вторият пример е от съвсем друга сфера на дейността им....
В Пото, формираният от жители на планинските райони на Кавказ батальон отказал да се товари на транспорта, отиващ в обсадения Севастопол. Кой се плашел от морето, а кой вика, че ще защитават Кавказ, а в Севастопол нямат работа. Дошли особистите, строили батальона и казали - който не иска в Севастопол, две крачки пред строя. Няколко излезли, съответно тутакси ги строили до една стена и ги застреляли, пред очите на останалите. Повече откази нямало. А как иначе?
С моряците особистите се стараеха да не се свързват без сериозни причини. Помнеха примери, когато цели роти идваха и с оръжие си взимаха от особистите арестуваните за дреболии техни другари. Флотската сплотеност и взаимопомощ - това не са празни думи. При това, ние уважавхме дисциплината и не бяхме като моряците анархисти от времената на Гражданската война. Когато след отстъпването от степния Крим приближихме Севастопол, то "комитета по посрещането" от НКВД, като видял, че идват моряци, просто се отдръпна и ни пропусна, без въпроси. А имаше сред нас и загубили оръжието си, и пр. Помня куриозен случай от одеските боеве. От милиционерите на града сформираха стрелкови опълченски батальон. Върви той по Молдованка, а всички им се подиграват, освиркват ги, и т.н. Одеса е бандитски град, а тука милиционери вървят в колона по 4-ма. Та милиционерите молеха началството бързо да им даде войнишки дрехи. Не помня някакви зверства от страна на особистите.
Още един характерен пример - героят от отбраната на града, командирът на знаменитата 30-та брегова батарея, Георгий Александер, не беше евреин, като често пишат, а порусен немец. И никой не го махаше от командването на батареята. А това, че е немец го знаеше целият Севастопол.
Г.К. Кажете имаше ли в историята на отбраната на града случай, който никога не е споменаван в мемоарната или историческата литература?
Г.З. - Аз не съм голям любител на мемоарната литература. Но навярно, случаят с немската подводница никъде не е описан. В началото на 1942 г. в Южния залив се промъкна малка немска подводница - аналог на нашата "малютка" и попадна в капан. Боновите, мрежовите заграждения на входа на залива бяха пуснати и започнаха да я удрят с дълбочинни бомби, като постепенно затягаха кръга на взривовете. Немците не издържаха и изплуваха. Когато нашите моряци на лодки приближиха подводницата, за да пленят екипажа, отвътре се чуха изстрели. Целият немски екипаж, 21 човека, се застреляха, но не се предадоха в плен......
И не бива да се говори, че немците нямали по това време подводници на черноморския ТВД! Тази подводница я извадиха на сушата и я изложиха пред жителите и участниците в отбраната, на Графския пристан. Който от севастополците е още жив, трябва да помни това.
Г.К. Участвали сте в две, така да се каже, военно-исторически конференции през 1961 и 1966 г. г, свързани с отбраната на града. Там сте срещнали много защитници на Севастопол, общували сте и сте събрали доста информация, имаща, според мен, историческо значение. Има няколко въпроса, на които и до днес не е даден точен отговор. Първо - известни ли са факти относно това, някой от отбраната на града да се е промъкнал при партизаните в Кримските планини през юли 1942 г.? Второ - какво се случваше с попадналите в плен участници в отбраната на града? За това е написано много малко в официалните източници. И трето - съдбата на 427-ми медико-санитарен батальон в инкерманските.. (штольни?? - катакомби??)
Г.З. Никога не съм чул за щастливци, промъкнали се при партизаните в началото на 1942 г. Там беше невъзможно да се промъкнеш. Немците и денем и нощем контролираха всеки сантиметър земя на север от Севастопол. Имаше слух, че минала група от пет човека, начело с военния фелдшер Браславски, но това са само слухове. Разбирате ли, ние на тези конференции бяхме около 2000 души, и всичките участници ги разпределяха по секции по родове войски. Видях само няколко бивши партизани, моряци от ЧФ, но всички бяха отишли при партизаните след бягство от плен, а един, бивш "отбранител" беше спуснат с парашут в Крим, в състава на въздушен десант. Имаше един моряк, който се спасявал от Севастопол на сал, заедно с други негови другари. Изхвърлило ги морето на ялтенския бряг. Тази група дълго се крила при местните жители, и после отишла при партизаните. В книгата на Сажин навремето пишеше, че седма кримска партизанска бригада на Вихмен се състояла от бивши членове на отбраната на града, но това твърдение не е съвсем вярно. Лейтенант Леонид Вихман воюваше, както и аз, в "осиповския" полк на морската пехота, и той премина към партизански действия още през 1941 г. когато под Симферопол, заедно с хората си, попаднал в обкръжение.
И въобще, историята на кримските партизани, също е една от най-трагичните страници на войната. Те, партизаните през лятото на 42-ра год. бяха само 300 човека в целия Крим. Те умираха от глад, гонеха ги и безжалостно ги изтребваха не само немците, но и батальоните на кримските татари, създадени от предатели. С една дума, никога не съм срещал хора, които да са си пробили път към партизаните, от Севастопол през юни 1942 г.
По повод на пленените. Как хората попадаха в плен е написано и разказано много. Какво да добави човек..... Чух от един приятел, че той в състава на група пленени моряци бил закаран в Северна Италия. От тази група оживели много. Но когато ги возили в един ешелон, немците разпънали (!) за опит за бягство по един моряк на вагон, заковавайки ги с гвоздеи за вратите! В началото на третото настъпление немците не взимаха моряци в плен, но когато през юли в ръцете им попаднаха десетки хиляди хора, то пленените не ги застрелваха на място. После, в лагерите, ако охраната видела на някого моряшка фланелка веднага озверявала и често убивала бившия моряк.... Твърде много немци отправихме ние край Севастопол на оня свят и те се разбесняваха. На място разстрелваха евреите, които имаха типична външност. После, в Бахчисарайския и в Симферополския затвор, немците направиха повторна чистка, намериха евреите и политкомисарите. Отделени били 5000 човека. Заключили ги зад бодлива тел 2 седмици без храна и вода, а после доубили тези, които били още живи с автомати. Никой не оцелял. ....
Срещнах само един евреин, бивш командир на батарея, оцелял в плен в тези летни тъжни и страшни дни. Спасил го ординарецът му, кримски татарин впрочем, който през нощта пропълзял между пленените, лежащи на голата земя, с нож в ръка, и предупредил всеки - "който издаде комбата, ще го заколя." Когато немците заповядали всички да се съблекат чисто голи и започнали да търсят обрязани, бойците успели с телата си да скрият комбата. Този комбат изкарал в плен 1 година, после успял да избяга и минал към партизаните. Много евреи се опитваха да минат за мюсюлмани, и ако немците се съмняваха дали пред тях е евреин или не, то го пращаха встрани, където стояха трима предатели - мюсюлмани, които устройваха на нещастника изпит, проверка дали знае узбекски или татарски език. Шансове да оживее пракически нямаше никой евреин. А евреи в ЧФ имаше много, достатъен е следният пример - Аз пристигнах да служа на кораб в състава на група от 90 матроса, 11 от които бяха евреи. В "осиповския полк" на морската пехота, евреите бяха да речем 5-7%. Командирите не ги разстрелваха поголовно. Говрих с хора от група от 1200 души командири - севастополци, които били закарани на лагер около Мюнхен. От тях оживяли единици.
На срещата през 1961 г. имаше бивш полковник, когото немците, знаейки неговото високо звание и принадлежността към комунистическата партия не бяха разстреляли. Много севастополци загинаха в лагерите в Кривай Рог, Славут, Симферопол. Относително много оживяха от тези, които попаднаха в плен при румънците. От ранените почти никой не се спаси. Немците много лежащи доубиваха веднага. Останалите ги захвърлиха в товарни вагони, заковаха вратите и ги изгориха живи! Това е неприятен факт, но имаше и такова зверско престъпление. Чух от един човек, че бил в група ранени, около 700 човека, всички след ампутация, които немците държали в лагер под Николаев. Тези ранени били унищожени едва в началото на 1944 г.
А за 427 медсанбат. Ако ви кажа, че Саенко, взривявайки артилерийския морски арсенал в Инкерман, случайно или нарочно взриви и болницата, с 3000 ранени в катакомбите, как ще реагирате? Аз не съм бил там, нямам факти, само разкази на другари за тази трагедия. А голословните заявления? защо са ви? Чух чудовищно силен взрив, който разтърси целият Севстопол.... Някой ден ще се изяснят нещата около взрива в Инкерманските катакомби. Не мога повече да говоря на тази тема, много ми е тежко да си спомням тази болка... Нямам душевни сили пак да си представям как умираха в мъки другарите ми..... Цялата информация е в музея на отбраната, обръщайте се там.
Да приключим за днес.... Нямаше къде да отстъпваме в Севастопол. Напред беше смъртта, отзад - морето. Ние моряците се бихме до последния патрон, без да щадим живота си. Защитавахме руския град Севастопол, умирахме за съветската земя, за любимата Родина. И няма вина за това, че градът беше оставен на врага. Може да се кажат сега много красиви думи за защитниците и за трагедията на Севастопол. Но искам да кажа само едно...Най-хубавите дни в живота ми бяха тези, когато с винтовка в ръка отивах да атакувам фашисткия враг. Горд съм с това, че защитавах този град, славата на Русия и флота.
