MARK

Разбирам... Това, което не разбирам е какво общо има тази констатация с начина, по който е формулирана темата. Ти съзнаваш, че цигарите вредят, но пушиш, защото не можеш да подтиснеш или сублимираш пристрастеността си. ОК. Но темата се отнася до това дали истината е безусловна, общовалидна, обективна или е релативна, условна, субективна, а не до това дали сме способни да следваме нашите убеждения, решения или принципи. В първия случай иде реч за епистемология, а във втория - за психология. Това, което имах предвид в предния си пост е, че трябва да правим разлика между оценъчни и истинни/неистинни твърдения, или между това, което гърците наричат мнение (докса) и знание (епистема). Предикатът "истинно/неистинно" традиционно се отнася към съждения, които са изразени словесно. Тези дни ще опитам да внеса малко повече яснота, защото въпросът е от значение както за хуманитаристите, така и за представителите на науките за природата.

Боя се, че това с пръста не е съвсем ясно. Трябва да правим разлика между аксиология и гносеология. С други думи, едно е да познаем нещо като истина, а друго е да го оценим като "добро", "полезно", "скъпо" и т.н.

И през Ренасанса е имало носталгия по късното Средновековие.

Несъмнено. Този аргумент винаги е по-силен от всякакви солипсистки спекулации. Все пак, неокантианците не стигат до крайностите на абсолютния идеализъм на епископ Бъркли. Те все пак отричат не онтологичната реалност на света, а неговата познаваемост. Бъркли пита: Реален ли е външния свят? Съществува ли обективно, т.е. независимо от нашето съзнание? Бъркли приема, че това, което съществува е само възприятие (esse is percipi). За да не изпадне в налудничав солипсизъм, той стига извода, че след като всички ние познаваме една кохерентна вселена и възприемаме пръста като пръст, то трябва да съществува някакъв висш субект, който регулира и координира нашите възприятия, като поддържа света актуален дори когато спим. И това е Бог. ,

Добре. Ще отговоря подробно, но се боя, че ще стане малко дълго и безинтересно... Добре, че съм развивал тази тема и ще си спестя малко труд. Най-изявен представител на физиологичната интерпретация на Кантовото наследство от този период е големият физик и физиолог Херман Хелмхолц (1821-1894), който изследва физиологията на сетивата, предпоставките на физиката и проблемите на неевклидовата геометрия. Хелмхолц посочва, че усещанията се предизвикват от външни причини, но тяхното съдържание зависи от физиологичното ни устройство. Затова и сетивното усещане е знак (Zeichen), a не образ, защото един образ трябва да притежава сходство с изобразявания предмет, докато при знака такова сходство не е нужно. Следователно, ние разполагаме само с въздействието на предметите върху нашите сетива и заключаваме за съществуването на света въз основа на Закона за причинността, който е априорен и не може да се изведе емпирично, както показват Хюм и Кант. Изследванията върху неевклидовата геометрия, обаче, водят Хелмхолц до малко по-различни изводи от Кант. Хелмхолц счита, че Евклидовото пространство има емпиричен, а не априорен произход и затова отхвърля Кантовото разбиране за геометричните аксиоми като априорни синтетични съждения. И все пак, той запазва априорната форма на съзерцание на пространството, но само като съвършенно празна форма, която е способна да породи всякакво мислимо съдържание. В последните си работи, Хелмхолц отхвърля дори априорния произход на каузалността и приема, че причинността в природата е само хипотеза. ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Фридрих Алберт Ланге (1828-1875) е истинския предтеча на неокантинството. Главното му произведение е двутомната "История на материализма и критика на неговото значение в съвремието" (1866). Според Ланге, същността на Кантовия преврат е, че "не нашите понятия се съобразяват с предметите, а предметите - с нашите понятия". С други думи, предметите в опита са само явления, а не "нещата сами по себе си" (Dinge an sich). Но докато кант доказва това като се позовава на способността ни да образуваме априорни синтетични съждения, то Ланге използва данните на физиолозите. След като приема за доказано, че качествата на нашите възприятия зависят изцяло от устройството на нашите сетивни органи, той стига до извода, че такава е и цялата връзка, в която ние осъществяваме нашите сетивни актове, т.е. че целият ни емпиричен опит е обусловен от нашата физиологична и психична организация. От друга страна, "нещото в себе си" е недостъпно (трансцендентно) за всяко крайно същество. Докато за Кант, категориите са категории на чистия разум, за Ланге те са породени от нашия хилетично-психичен строеж и са априорни (предшестват всеки опит). Затова и дедуктивното им обобщаване, а с това и всяка метафизика, са невъзможни (тук Ланге се доближава до емпиризма и позитивизма). Или казано по друг начин, понеже априорните категории произлизат само и единствено от нашата (физиологична и психична) конституция, то отвъд нашия опит те нямат никаква валидност. Затова от явленията не можем да съдим за "нещото в себе си", което приемаме за трансцендентната причина на феноменалния свят. Нещото в себе си, казва Ланге, е "гранично понятие" (Grenz begriff), защото ни показва предела на нашето познание. Ланге счита материализма за механистичен светоглед, който може да служи като предпоставка за природните науки, но не би могъл да изпълнява ролята на философски светоглед, защото ако бъде проведен изцяло се оаказва, че не може да обясни как феномените пораждат психични явления, които не съществуват в тях. ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Начало на същинското неокантианство поставя Херман Коен (1842-1918), който наследява Ф. Ланге като ръководител на катедрата по философия в университета в Марбург. Коен преподава там до 1912, когато излиза в оставка и се мести в Берлин,където прекарва последните години от живота си. Коен преработва трансценденталния идеализъм на Кант в посока сходна с критиката на Маймон и Фихте от края на 18-ти век. Кант винаги подчертава, че неговия трансцендентен идеализъм има за цел да обясни чистите априорни знания в математиката и да проучи възможността за тяхното съществуване във философията. Предпоставката, която прави възможно познанието, обаче, че усещането, което е породено отвън от предмет, който е извън съзнанието и е независим от него. Затова и първоизточник на познанието са сетивните форми. Последните се различават от логическите форми на разсъдъчното познание. С други думи, сетивното знание е съзерцателна интуиция и неговите форми са пространството и времето. Разсъдъчното познание е логическо и формите му са понятията, съжденията и заключенията. Следователно, онтологическият елемент в Кантовата Теория на познаниетто е признаването на външни и въздействащи върху съзнанието неща. Следователно, при Кант имаме онтологически дуализъм между съзнанието и "нещата в себе си", който Коен иска да преодолее. Той се стреми да обоснове гноселогичен идеализма като учение, което дава основанията на съвременната наука и особенно на математиката и естествознанието. Коен счита, че философията трябва да изхожда не от отношението между мислене и независимо от мисленето битие, а от логическите основания на математиката, естествознанието и етиката. Затова приема, че само когато за първа философия се приеме "логиката на чистото познание", философията ще се превърне в наука не само методологически, но и по своя предмет. За Кант, пространството и времето са априорни форми на чистия наглед. Техният нагледен характер ги противопоставя на разсъдъчното логическо познание, което се изразява в понятия и категории. Коен не приема тази двойнственост и се стреми да обедини формите на сетивно и разсъдъчно знание посредством понятието иманентност. Последното е характерно и за иманентната школа на Шупе, емпириокритицизма на Авенариус и феноменологията на Хусерл. Основният тезис на Коен и марбургците е, че се отхвърля Кантовата хипотеза за афицирането на сетивността от "нещата в себе си" и се приема, че битието съвпада с (категориално) мислимото битие. С други думи, пространството и времето се считат за категории, а не за форми на сетивния наглед. Научните факти, които са предмет на научното знание, счита Коен, не са независими от съзнанието, а предварително вече са осъзнати с категориите на логиката. Следователно, причината поради която се отрича афицирането на сетивното познание от "нещото в себе си" е, че се отхвърля валидността на понятието "даденост" на света на сетивата. Предметът не е "даден" на съзнанието, а по-скоро му е "зададен". Познавателният процес се състои в това, че неизвестното ни нещо Х се познава (превръща се в предмет на познанието) посредством поредица от актове на категориален синтез в съответствие с априорните категории и форми намисленето. Х не може да ни е даден като готов и завършен познавателен предмет, който да е независим от логическото, понятийно мислене. Познавателният процес е безкраен. Самият предмет на познанието не е нещо, а е познавателна задача, която се решава чрез безкрайно приближаване, защото винаги има един остатък ("нещото в себе си"), който е недостижим чрез категориален синтез и поставя границите на познанието. Това се отнася до целия ни опит: "Съзнанието, разглеждано от трансцендентална гледна точка, е не само единична форма на Закона, но съвсем ясно се разкрива като съвкупност от методи, които пораждат опита в целия му научен състав, нещо повече, с цялото негово съдържание." ("Кантовата теория на опита", 1885). Научният опит представлява единство, което подвежда различните познавателни съдържания под закони и правила. Това единство се осъществява в съзнанието, а не в материята,която е само агрегат. Ето защо,познавателният предмет не е "вещ", а е "понятие". Битието възниква не в самото себе си, а в мисълта, която има своето начало единствено в себе си и никъде другаде. Това първоначало (der Vrsprung) е и началото на всяко битие. Това е в общи линии... ПП Въпросът сега е следният: Ако има само една реалност, както интуитивно приемаме не трябва ли да има и само една теория на истината, която да е вярна, т.е. да ни дава адекватно описание на тази реалност? Трябва да приемем някаква работна хипотеза за това що е истина или истинно твърдение, за да продължим нататък.

По-скоро при неокантианците има нещо подобно,защото те отричат афицирането на сетивния опит от "нещото в себе си" и изпадат в логицизъм. При Кант имаме онтологичен дуализъм - признава се съзнанието и реалността, но се отрича възможността да познаем нейната ноуменална същност.

Aдекватно на какво? На обективната реалност ли? И все пак още Кант посочва, че не можем да познаем "нещото в себе си", а само явлението, което е обусловено от априорните форми на сетивността и категориите на разума. Разбира се, това не означава, че няма обективна реалност и живеем в някакъв сън... Но най-важното е, че тези структури на предразбиране са вградени в самия език и следователно в самото ни мислене. Върху тази идея се изгражда деконструкциите на Хайдегер, Дерида и другите постмодернисти, както и херменевтиката на Гадамер и Рикьор... Ще опитам през уикенда да намеря време, за да напиша малко повече по темата, вместо само да подхвърлям имена и реплики.

Спомнете си "Структура на научните революции" на Кун... Научната истина зависи от хоризонта на проблематизиране/интерпретиране, който е зададен в съответната научна парадигма. Последната пък се основава на предварително приети допускания (структури на предразбиране). Отговорът на даден проблем е скициран още във въпроса, който задаваме.

Обективната истина има, но тя е трансцендентна, т.е. недостъпна за субекта.

Да, така е. Душата е религиозна.

Teзи ниши, за които говориш се запълват от квазирелигиозни, наукоподобни суеверия (НЛО, Ню-ейдж и други такива), а не от атеизма, според мен.

Mда. Пак опираме до това дали бог желае да сме лакоми или е безсилен да ни освободи от това като преподреди или каквото там трябва да направи нашите гени.

Лакомията е грях. Грехът е зло. Злото е недостиг или липса на добро... Под знание нямам предвид интелектуално разбиране, а по-скоро docta ignorantia (мъдрото незнание) на кардинал Кузански, което е повлияно от платонизма.

На "третата вълна" и на такива, които са в етап на преход от "първата" към "втората". Разбира се, Тофлър доста опростява нещата, защото не отчита факторите, които осигуряват приемственост, а акцентира само върху катастрофичния характер на прехода...

Oт невежество би казал Сократ (от "Протагор")