Santiago

"Експанзията на Римската църква в Югоизточна Македония и Югозападна Тракия и корените на конфликта между латинския архиепископ Гийом от Филипи и деспот Алексий Слав". https://www.academia.edu/106180786/The_Expansion_of_the_Roman_Catholic_Church_in_Southeastern_Macedonia_and_Southwestern_Thrace_and_the_Roots_of_the_Conflict_between_the_Latin_Archbishop_William_of_Philippi_William_of_Rouen_and_Despotes_Alexios_Slav_Sthlabos_BG_

В тази студия разглеждам въпроса за рицарската инициация и сеньориалния и родов герб на деспот Алексий Слав, интерпретирайки археологическите открития във фамилната ктиторска гробница при параклиса "Св. Троица" край манастира "Св. Богородица Пантанаса" в Мелник, и подлагайки на подробен анализ сведенията от старофренския хронист Анри дьо Валансиен. Предлагам и една хипотеза относно причините за гибелта на деспота и неговото семейство и края на неговата държава. Надявам се да ви бъде интересно. "„Франкски“ герб от фамилната гробница в манастира „Св. Богородица Пантанаса“ в Мелник." https://www.academia.edu/96774329/_Франкски_герб_от_фамилната_гробница_в_манастира_Св_Богородица_Пантанаса_в_Мелник_Frankish_Coat_of_Arms_from_the_Family_Tomb_at_the_Panagia_Pantanassa_Monastery_in_Melnik_

Здравейте, Щастлив съм да споделя новината за публикуването на моя дългогодишен изследователски труд върху историята на непознатия деспот Алексий Слав, основан на нови исторически извори и археологически открития. Издателство Wunderkammer и Института за балканистика - БАН представят новата книга на д-р Калин Йорданов „Принцът на Филипопол: непознатият деспот Алексий Слав в светлината на нови извори и открития“. "Втората монография на Калин Йорданов хвърля нова светлина върху произхода, родословието, личността и гибелта на известния самостоятелен български владетел деспот Алексий Слав и осветява непознатите страни от историята на отношенията му с Константинополската латинска империя, Епирската неовизантийска държава и Търновското царство. Книгата разкрива неизвестни досега факти относно генеалогията, родословието и потомството, рицарската инициация и хералдиката на изтъкнатия български благородник от фамилията на Асеневци и васал на латинския император Анри дьо Ено и хвърля нова светлина върху генезиса, границите и гибелта на неговото обширно автономно териториално княжество, обхващащо земите на Родопите, Филипополската област и Източна Македония. Един нов, изненадващ и интригуващ поглед към срещата и сблъсъка на българите с латинското рицарство и духовенство, към експанзията на Римската църква на Балканите и отстояването на православието, към проникването и влиянието на западноевропейските феодални традиции, рицарската символика и куртоазната култура в средите на балкано-византийските елити и към мимолетния досег на готическата естетика и културна мода до света на българина от XIII в. Историята на една средновековна балканска „игра на тронове“ в опит за идентифицирането на една паралелна българска държава и нейната владетелска династия, за разплитането на няколко знакови политически убийства, извършени преди 800 години, за разкриването на един родов герб и за разгадаването на енигмата на най-емблематичния средновековен български ктиторски портрет. Разказ за суровата красота на един забравен, но очарователен свят през призмата на нови и любопитни исторически извори, вълнуващи археологически открития и предизвикателни историографски хипотези." Изданието е с твърди корици и съдържа 348 страници, включително цветни и черно-бели илюстрации и карти, приложения и именен и географски показалец. Книгата "Принцът на Филипопол: непознатият деспот Алексий Слав в светлината на нови извори и открития" (Издателсвто Wunderkammer, 2022) можете да откриете и поръчате през страницата на издателството: https://www.facebook.com/wunderkammer.bg/

Зад удивителния знак, в случая, стои не раздразнение (защото за мен е удоволствие да водим този задочен разговор), а подчертаване на заключението, произтичащо от изложените факти. Но това е без значение. По-важното е, че голяма барония от ранга на принципат, графство, маркизат или дукат, управлявана от "princeps", който е васал на Латинската империя или Солунското кралство, при това носещ име с инициал "S.", че на всичко отгоре и от български произход, няма да откриете в долината на Филипи. Тaм такава голяма сеньория просто няма и изобщо никога не била създавана в епохата на Латинска Романия. Ако обаче приемем вероятността канцеларска грешка да е превърнала "принца (дука) на Филипопол" в "принц на Филипи", всичко си идва на мястото и профилът на енигматичния феодал, отговорен за смъртта на архиепископа на Филипи вече напълно отговаря на образа на добре познатия ни Алексий Слав. При положение, че реално няма друг кандидат, чийто профил да кореспондира с персонажа на убиеца, и при положение, че объркването, смесването и замяната на ойконимите Филипи и Филипопол е била доста често срещана грешка както във византийските, така и в латинските извори и документи от същата епоха, реално не остават много други възможности, освен да приемем дешифрирането на загадъчния "S. princeps Philippensis" като "S. princeps Philippopoliensis", а оттук и идентификацията му като "Слав, принца (дука) на Филипопол". Ако все пак имате друго пред(по)ложение, моля, споделете го и го аргументирайте.

Със сигурност. Гибелта на Славовия сюзерен и тъст Анри, както и пленяването на новия император Пиер, поставили за пореден път деспота в сложна ситуация, която повдигала въпроса за собствения му политически статут, както и за този на подвластните му земи. Отношенията му с Латинската империя били, малко или много, „брак по сметка“, основан на чисто прагматични начала, мотивите за който се криели или в споделени интереси, или в латинското военно надмощие, и се крепели в голяма степен на личния авторитет на император Анри. Когато политическата конюнктура рязко се променила и предпоставките за този съюз вече не съществували, за Слав не било особено трудно да отхвърли франкския сюзеренитет и да потърси възможности за политическо бъдеще извън пределите на империята. Необходим бил единствено удобен случай за това. И изглежда, че тъкмо в този момент, с действията си латинският архиепископ на Филипи дал точно такъв сгоден случай на Алексий Слав.

И още един нюанс по темата от един сходен казус, при това също в славяно-латинска среда, който потвърждава взаимната заменяемост на титлите "дук" и "принц" ("княз") в документите от тази епоха:

Естествено, че може и най-вероятно това е бил случаят. С уговорката, че деспот е дворцова титла , която Слав получава от император Анри в същия контекст и смисъл, в който това достойнство е било давано и в предходната епоха, при византийските династии на Комнините и Ангелите. А именно - с титлата деспот са били почитани изключително императорските зетьове със значението на принц престолонаследник (в случай, че василевсът нямал собствен мъжки наследник). Докато "Princeps" пък е феодална титла, която Алексий Слав вероятно получава като нов сеньор на Филипополския дукат и приемник на Рение дьo Три, при инвеститурата от император Анри и получаването на зестрата си. В латинския свят Слав изглежда остава познат предимно с тази титла (''принц на Филипопол"), за което свидетелстват писмата на папа Хонорий III, докато титлата деспот е тази, която самият той е припознал и предпочитал да използва, защото тя пряко е отговаряла и е подчертавала високия му статус над останалите барони в империята като зет на Анри и член на императорската фамилия, както и легитимността и амбициите му.

Принципно има резон, в това, което пишете, но ми се струва, че пропускате нещо съществено, уважаеми Йончев. В периода XII-XIII в. в Западна Европа и Латинския Ориент, т.е. в латинския свят като цяло под „principatus“ може да се разбира както княжество (принципат) в тесния смисъл, така и големи баронии като графство, маркизат или дукат. Tези сеньорални титли са взаимно заменяеми. "Principatus" и респективно "Princeps" биха могли да се отнасят и употребяват в чисто териториален смисъл, но много по-често означават самата суверенна власт и самите владения на феодали от ранга на графове, маркизи и дукове. "Ducatus" е "Principatus" в този смисъл. И както Рение дьо Три е просто "dominus", а не изрично "dux", така и Слав може да е "princeps'', а не "dux" на Филипопол, но смисълът който са влагали авторите на документите е бил същият. Ще си позволя да цитирам Оксфордската поредица "Studies in Мediaeval History" по този въпрос, за да разсея всяко съмнение: "Dux, in the Thirteenth or even in the Twelfth century, is simply dominus terrae, ducatus is principatus". Толкоз по този въпрос! В този смисъл "Слав, принцът на Филипопол" е "дук на Филипопол", но неговото княжество обхваща значително по-обширна територия, защото той е сеньор не на един, а на поне два големи фиефа. Не случайно се позовах на аналогията с антиохийските принцове.

Разбира се, че е фатална. Действията на Алексий Слав са били изключително рискови и са имали своите сериозни последици. Особено по отношение на териториалната цялост на Славовото княжество. Издаденият от папа Хонорий III вердикт срещу "принца на Филипопол" вследстивие на извършеното политическо убийство на архиепископа на Филипи имал смисъла не само на църковна епитимия, но и на светска присъда. Тази присъда на практика поставяла Алексий Слав извън закона и го превръщала в persona non grata в границите на Латинска Романия, превръщайки довчерашните му франкски съюзници в негови врагове, които заплашвали да го преследват с цялата сила и суровост на закона. Вероятно издадената срещу него присъда за убийството на архиепископа на Филипи били повод за регентството в Константинопол начело с императрица Йоланд дьо Фландър и баюла Конон дьо Бетюн да вземат мерки също и за лишаването на Слав от правата му над дарените му от покойния император Анри земи, които той държал като фиеф и като зестра от него в западната част на Горнотракийската низина и по северните склоновена Централните Родопи (т.е. Филипополската област) и които оформяли съществена част от неговото княжество. Още повече, че след смъртта на император Анри и последвалото пленяване на новия император Пиер дьо Куртене от епиротите, Слав нямал възможността да потвърди феодалня си договор като васал на империята, което допълнително поставяло легитимността на владенията му в Северозападна Тракия и част от Родопите под въпрос. Предприемането на подобно наказателно действие от страна на регентството в тази ситуация е тъкмо онова, което съгласно нормите на обичайното и феодалното право следва да се очаква в такива случаи. Добре известно е, че подобна практика за конфискация на фиефи на васали от техните сеньори в рамките на феодалното право е съществувала както в Западна Европа, така и в кръстоносните държави в Източното Средиземноморие и на Балканите по това време. Т.нар. „commissio“ или „commissium“ било наказателна санкция, чрез която сеньорът можел завинаги да отнеме и да присъедини фиефа на своя васал към домена си. Сюзеренът имал право и да запорира или конфискува фиефа, който бил дал на васала си, когато същият е „заподозрян в случаи на сериозно престъпление или е бил обвинен в такова“. При такива обстоятелства сюзеренът имал право да арестува своя васал и да задържи конфискуваните му владения, докато обвинението за престъплението не бъде изчистено или докато последният не бъде наказан, ако е бил осъден. Няма съмнение, че подобни феодални практики били познати и прилагани и в Латинската империя. От т.нар.„Асизи на Романия“ – корпус от закони, създаден в Ахейския принципат (Морея), който се превърнал в основен правен кодекс на цяла Латинска Романия в периода XIII–XV в., става ясно, че сред причините, заради които сюзеренът имал правото да конфискува фиефа на своя васал, когато той не спазвал феодалния договор помежду им, били: изоставянето на сеньора в битка (§167), измяната, предателството, неизпълнение на феодалната му служба и не на последно място – извършването на убийство (§ 24, 51, 69) Поставяйки случая с Алекси Слав и убийството на архиепископ Гийом от Филипи в този феодалноправен и исторически контекст и имайки предвид обвинението и издадената му присъда от Римската курия, от една страна, заедно с действията, които папа Хонорий III изисквал да бъдат предприети от баюла и бароните на империята срещу „княза (принца) на Филипопол“, от друга, както и несигурния статус на самия деспот Слав в политическата структура на империята след смъртта на Анри и пленяването на новия император от епиротите, можем с голяма доза увереност да допуснем,че светските власти в Латинската империя имали всички правни основания да преследват Слав като престъпник и да конфискуват Филипополската сеньория (към териториите на която спадали и родопските крепости Стенимахос и Кричим), която той бил получил от покойния император Анри. Фактът, че още в края на 1219 г. венецинският подеста в Константинопол предявил пред регента на империята претенциите на венецианския дож към Филипопол, както и че по същото време в Латинската империя се появил и баронът от графство Ено Жерар дьо Стрьом, който като роднина на Рение дьо Три също предявил претенции за наследството на вече покойния по това време първи филипополски дук, е косвено свидетелство за привеждането на "commissio"-то срещу Алексий Слав в действие. Критичната и враждебна ситуация на изолация, в която през лятото на 1217 г. Слав, изглежда, напълно преднамерено се озовал – извън закона и сам срещу всички, не му оставяла много възможности за действие и разкрила пътя към поредната му политическа преориентация. Нищо вече не го задържало в подчинение на Латинската империя. Това бил повратният момент, в който той побързалда се откъсне от нея. Анафоресан и отлъчен от Църквата и преследван от баюла и бароните на империята Слав побързал да напусне досегашната си резиденция Цепена, която се намирала в непосредствена близост до пограничните предпланински градове и крепости на загубената Филипополска сеньория, и да се изтегли в най-западните предели на владенията си, като намери по-сигурно убежище в силно укрепения и „почти непревзимаем за всички противници“ град Мелник в Източна Македония. Доколко убийството на архиепископа на Филипи е било планиран, преднамерен и демонстративен акт, с който Слав умишлено се откъснал от орбитата на изпадналата в криза Латинска империя е трудно да се каже, но е факт, че с оттеглянето си в Мелник и съюзяването си с Теодор Комнин е направил своя нов политически избор. Ход, който действително, както казваш, е осигурил оцеляването му за още едно десетилетие в едно крайно дестабилизирано след смъртта на император Анри и изгряването на звездата на нови играчи като Теодор Комнн и Йоан Асен II политическо статукво на Балканите. Имайки предвид разстоянията и скоростта, с която се разпространявали съобщенията и новините по това време, можем да предположим, че вестите за коронацията на новия латински император Пиер дьо Куртене, както и за пленяването му от епирския владетел Теодор Комнинпо пътя за Константинопол, преди изобщо да е успял да поеме реалната власт над Романия, достигнали земите на Слав вероятно някъде в началото на юни 1217 г. Вестите за последвалата кървава разправа с архиепископа на Филипи пък достигнали Рим за приблизително същото време - в началото на август 1217 г. Предполагам, че това може да ти даде приблизителна идея и за времето кога Слав реално е скъсал синджира.

Съвсем правилно сте схванал, уважаеми Йончев: Когато в своята кореспонденция папа Хонорий III говори за бароните на Латинската империя, той използва събирателното "principes imperii Constantinopolitani" или "principibus imperii nostri'. Същевременно обаче в своите писма същият папа използва "princeps" и като конкретна титла (с тясното ѝ значение "принц"/"княз"), и то изключително и само в случаите когато поименно става въпрос за конкретен носител на тази титла. В цялата му кореспонденция с Латинска Романия (а това са близо 300 запазени писма) има само 2 случая, в които не в смисъла на събирателното "барон", а тъкмо като конкретна титла с тясното значение "принц"/"княз" титула "princeps" поименно се отнася до конкретни личности от Латинската империя. Тези два случая касаят "G. princeps Achaie" / "G. de Villa Arduini, princeps Achaie" ("Ж. принца на Ахея", т.е. Жофроа I дьо Вилардуен, принца на Ахея/Морея) и вече познатия ни "S. princeps Philippensis", когото аз дешифрирам като "Слав, принца на Филипопол" и идентифицирам с Алексий Слав. Впрочем по същия начин в кореспонденцията на предходния папа Инокентий III e назован и първия принц на Ахея/Морея - "W. Campanen. princeps Achaie" ("Гийом дьо Шамплит, принца на Ахея"). Прав сте, Филипополската област, която император Бодуен дава като фиеф на Рение дьо Три, действително е Дукат. Прави впечатление обаче, че същият барон в нито един извор не е назован с титлата "Dux"/"Duc", а само като "Dominus". Впоследствие, когато Рение дьо Три губи фиефа си под напора на българите, новият император Анри отвоюва повторно същата област от цар Борил на бойното поле. Непосредствено след сражението той дарява същата територия на своя нов васал и зет Алексий Слав като зестра. Последният до този момент е независим властелин на една обширна територия - Родопския масив - която е своеобразно княжество, към което е добавена и Филипополската област заедно със самия Филипопол, най-големия град в региона и "третия град в империята", както го нарича Вилардуен. По такъв начин "князът" на Родопите става приемник на оттеглилия се Рение дьо Три и приема титлата "принц на Филипопол". (Като аналогия бих посочил, че владетелите на Антиохийския принципат носят титлата "принц на Антиохия" - по името на централния, областен град, при все че владеят обширни територии в Северна Сирия, Киликия, а по-късно и Ливан). Окрупнено посредством инвеститурата на император Анри, Славовото васално на Константинопол княжество (включващо Родопите, части от Източна Македония и Филипополската област) реално се превръща в една от най-големите сеньории на Латинската империя, заедно със Солунското кралство и Ахейския/Морейския принципат. Ето защо не бива да ни изненадва, че в десетилетието след битката при Филипопол в Латинската империя се подвизава втори принц, след този на Ахея/Морея, и това е тъкмо Алексий Слав, "принцът на Филипопол". Едва след убийството на архиепископа на Филипи Гийом и последвалото преследване на Слав от страна на Римската и Константинополската църкви, както и от баюла и бароните на империята, и обявяването му за "persona non grata", завършило с оттеглянето на Алексий в Мелник и вероятно последвалото "commissio" - конфискация на дадения от императора фиеф - т.е. Филипополската област, в империята отново се заговаря за "Филипополския дукат" и то в контекста на наследяването му (проекто договора и самия договор между Жан дьо Бриен и конскатнинополските барони от 1228/1229 г.). По силата на една добавка в същия договор, правата над стария Филипополски дукат са гарантирани на Жерар дьо Стрьом като роднина и наследник на Рение дьо Три. И забележете, че същият пристига от графство Ено в Латинската империя, където по-късно предявява правата си като налседник на Рение дьо Три, едва година след фаталната за Алексий Слав 1217 г. и оттеглянето му в Мелник по време на започналото срещу него преследване от страна на църковните и светските власти. Интересно съвпадение, не мислите ли?!...

Не че е била малка, но вероятно е била далеч по-скромна, все пак. Преди завоеванията на Теодор Комнин, в зенита на политическата кариера на Алексий Слав, границите на земите му достигали Българското царство на север, Солунското кралство на юг, гръко-латинското Адрианополско княжество на югоизток и земите на севастократор Стрез на запад. Условно може да си представим, че най-вероятно държавата му включвала обширни териториите от Филипопол (като най-северна точка - едва ли са преминавали отвъд р. Марица) през Кричим, Перистера и Цепина до Мелник и оттам на югоизток до южните планински склонове, опиращи в линията Сяр-Филипи-Драма-Ксанти-Перитор-Мосинопол (Гюмурджина), а на север-североизток - от Филипопол по течението на р. Марица до към Констанция (дн. Симеоновград). Това, разбира се са условни очертания, които могат донякъде косвено да се изведат от наличните извори и интерпретацията им.

Грешката на папската канцелария е напълно обяснима и се вписва в една дълга традиция, свързана с объркването и смесването на двата ойконима (както в латински, така и във византийски извори - "града Филипопол, наречен още Филипи"). И категорично не е двойна (т.е. не е повторена в следващото писмо девет месеца по-късно). Във второто писмо се споменава само "архиепископът на Филипи Гийом". А че е имало такъв прелат във Филипи е известно и от други документи. Не е известно обаче в долината на Филипи по това време да е имало "принц", още повече такъв с инициал "С.", че и от български произход. Същевременно титлата „princeps“, използвана в първото писмо на папа Хонорий III по отношение на убиеца на архиепископа на Филипи , го характеризира като голям сеньор от ранга на граф, маркиз или дук. В рамките на Солунското кралство никога не е била обособявана голяма сеньория с център град Филипи, притежаваща статута на „principatus“, т.е. на графство, маркизат или дукство. Освен това липсват и каквито и да било сведения въпросните земи да са притежавани от български аристократ в качеството му на васал на солунските владетели. Същевременно подобно описание напълно кореспондира с личността на деспот Алексий Слав. По това време единственият познат от изворите български аристократ, който е васал на Латинската империя и който е владетел на обширни поземлени владения в региона на Родопите и Източна Македония, е именно той. Византийският хронист Георги Акрополит го определя като господар на „планината Родопи, която се нарича и Ахридос, и нейните крепости, а също и Мелник“. Това означава, че югозападните предели на Славовите владения достигали до северната граница на Солунското кралство и респективно до тази на диоцеза на Филипи. Нещо повече, през лятото на 1208 г. владенията му се разширяват и на север, обхващайки и Филипопол, защото след победата над цар Борил император Анри прави Алексий Слав свой васал и зет и като такъв му поверява старото и повторно отвоювано латинско Филипополско дукство. Ето защо не бива да ни изненадва, че Слав приел титула "принц на Филипопол" след оттеглянето на дук Рение дьо Три. Тъкмо неговата личност стои зад убийството на архиепископа на Филипи и респективно зад енигматичното „S., princeps Philippensis“ (което след разкриването на грешката от папската кацелария следва да се чете като „S., princeps Philippоpolensis“, т.е. "С. (Слав), принца на Филипопол").

Благодаря за оценката, Йончев! Чест и почитания! Действително изследването се получи като своеобразно разследване от криминален роман, по време на което с усмивка ми намигваха и Поаро, и самия Уилям от Баскервил. Що се отнася до въпроса за разкодирането на "princeps Philippensis" като "филипополски принц", важно е да се отбележи, че ключът към тази идентификация се намира в хрониката на Анри дьо Валансиен. От нея разбираме, че след победата на латините над българите в битката при Филипопол (1208) император Анри дава отвоюваните в резултат от сражението земи в Северозападна Тракия (т.е. старото Филипополско дукство) на своя нов васал и зет Алексий Слав като зестра. С тази инвеститура той го прави приемник на Рение дьо Три, който скоро след това напуска Романия и се завръща в родината си (също неизвестен досега факт, който успях да открия, благодарение на други непознати доскоро извори). А относно двете писма на папа Хонорий III, моето твърдение e, че става въпрос не за две еднакви грешки, а само за една и тя касае "S. princeps Philippensis". Обърнете внимание, че във второто писмо на папата вече се споменава само "Willielmus Philippensis archiepiscopus" и не се говори за "S. princeps Philippensis". Разковничето в това второ писмо е, че убийците на архиепископа на Филипи са посочени като "Bulgaris", което на свой ред пояснява произхода и на самия "S. princeps Philippensis" от първото писмо, сочен като главен виновник за смъртта на латинския прелат Гийом в първото писмо. А иначе досадната канцеларска грешка, която превръща "принца на Филипопол" в "принц на Филипи" (какъвто персонаж и титул категорично няма във феодалната структура на Солунското кралство, още повче в самата долина на Филипи, където по това време се подвизават други местни сеньори, един от които е и самия архиепископ Гийом) е напълно обяснима. От една страна, фонетичното сходство между Филипи и Филипопол е подвеждащо само по себе си, както става ясно от редица примери в латински и гръцки извори от същия период, които съм посочил в студията. От друга страна, вероятно обстоятелството, че целият правен казус е бил свързан с епархиите от диоцеза на Филипи, е довело до погрешната идентификация на „S.“ като негов светски владетел. Впрочем изглежда, че даже и Римската курия не била застрахована от такива недоразумения и неточности. Например в едно от писмата на папа Хонорий III (което впрочем е било написано на предходния ден преди писмото, касаещо случая със „S., princeps Philippensis“) са объркани и погрешно заменени имената дори на важни политически фигури като константинополските императори Анри и Бодуен I (а тези двамата не е като да не са били известни и различими точно в папската канцелария). Същевременно объркването и смесването на тези два балкански ойконима (Филипопол и Филипи) изглежда е било обичайна и често допускана от съвременниците грешка както в по-близкия византийски ареал, така и в по-далечния Латински свят на Запад. Разграничаването и отличаването на двата града е изисквало добро познаване на локалната балканска география, историческите и политическите обстоятелства и контекст, което изглежда е било проблематично, особено за по-отдалечени от мястото и времето на събитията наблюдатели. В контекста на тази дълга традиция в объркването и смесването на градовете Филипи и Филипопол, според мен, изглежда напълно приемливо подобна грешка да бъде допусната дори и от папската канцелария. Също така, на фона на хроничния дефицит на латинска военна сила, която да обезпечи завоеванията на втория латински константинополски имератор, поверяването на повторно отвоюваното Филипополско дукство в ръцете на властелина на Централните и Западни Родопи от страна на Анри напълно се вписва в политиката му спрямо представителите а местната едра балкано-византийска аристокрация. Неговият прагматичен и умерен подход спрямо същата тази местна балкано-византийска аристокрация му позволил да привлече част от нейните представители, като Алексий Слав, Теодор Врана, Михаил Комнин и Стрез, към орбитата на империята и да ги използва в борбата срещу своите противници. По този начин латинският император успял донякъде да компенсира острия недостиг на собствени военни сили и да изгради своеобразни васални буферни владения в някои от най-застрашените стратегически направления. В контекста на политическата стратегия, преследвана от император Анри, деспот Слав се явявал важна стратегическа фигура. Договорът с него позволявал на Анри да стабилизира голяма част от трудно защитимата северна граница на империята, да отслаби значително своя основен противник в лицето на българската държава и не на последно място да използва силите на новия си васал в борбата срещу нея. След като Рение дьо Три не могъл да удържи Филипополското дукство под напора на българите, най-логичният ход на император Анри е бил да превърне своя нов васал и зет, могъщият независим владетел на Родопите и съперник на българския цар, в приемник на първия латински филипополски дук като владетел на наново отвоюваната от франките Филипополска област. Високият му благороден произход и кръвната му родствена връзка с управляващата по това време в българското царство династия вероятно могат да обяснят защо Слав е предпочел да владее възвърнатия от латините Филипопол (все още разрушен по това време) с титула "принц" (княз). Реално неговото васално на Латинската империя княжество (принципат) се простирало над Централните и Западни Родопи и части от Източна Македония. Към тези обширни територии било добавена и новозавладяната Филипополска област, която Слав получил като зестра от Анри след битката при Филипопол. Изглежда че в десетилетието след това сражение Слав е бил известен сред латините именно като "принца на Филипопол", което пък става ясно от критичния анализ на двете новооткрити писма на папа Хонорий III.

Надявам се да ви бъде интересно. Приятно четене и весели празници!

Студията "Случаят „S., princeps Philippensis“: две новооткрити писма на папа Хонорий ΙΙΙ от 1217 и 1218 г. като извор за отношенията между Алексий Слав и латините" вече е качена онлайн. В приложение в края на изследването са публикувани и самите документи от канцеларията на папа Хонорий III. Критичният анализ на тези изворови свидетелства хвърля нова светлина върху историята на латинското Филипополско дукство в Северозападна Тракия и неговите господари и осветява и един от най-интересните и драматични периоди от политическата дейност на родопския властелин деспот Алексий Слав, български благородник от фамилията Асеневци и васал и зет на втория латински император в Константинопол, Анри дьо Ено. Двете писма от папската канцелария разкриват и конкретните, любопитни и дори скандални обстоятелства, които довеждат до откъсването на Алексий Слав от орбитата на Латинската империя и обуславят преместването му от Цепена в Мелник, както и политическата му преориентация като съюзник и роднина на епирския владетел Теодор Комнин. Не на последно място тези новооткрити извори запълват някои съществени празнини в биографията на сложната историческа личност Алексий Слав. https://www.academia.edu/38600644/Случаят_S._princeps_Philippensis_две_новооткрити_писма_на_папа_Хонорий_ΙΙΙ_от_1217_и_1218_г._като_извор_за_отношенията_между_Алексий_Слав_и_латините_The_Case_of_S._princeps_Philippensis_Two_letters_by_Pope_Honorius_III_as_a_source_for_the_relations_between_Alexius_Slav_and_the_Latins_