Last roman

ето ги и траките, тогава явно васали на персите /макар че може и да са малоазийски фриги/:

Върбанов, пак тролиш,когато не ти отърват фактите и вкарваш лирични отклонения, за да разводниш темата. Подобни изцепки ще бъдат трити занапред.

Демек, искаш да кажеш, че след 1878 г. България е поробена от Русия? Мощно изцепване.

Scientists solve fish evolution mystery Different species of fish, called cichlids, swim in East Africa's Lake Victoria. More than 700 cichlid species have evolved in the Lake Victoria region over the past 150,000 years. Credit: Florian Moser A University of Wyoming researcher is part of an international team that has discovered how more than 700 species of fish have evolved in East Africa's Lake Victoria region over the past 150,000 years. Catherine Wagner, a UW assistant professor in the Department of Botany and the UW Biodiversity Institute, describes the phenomenon—unparalleled in the animal and plant world—as "one of the most spectacular examples of the evolution of modern biodiversity." She and fellow researchers from Switzerland's University of Bern and the Swiss Federal Institute of Aquatic Science and Technology have demonstrated for the first time that the rapid evolution of Lake Victoria cichlids—brightly colored, perch-like fish—was facilitated by earlier hybridization between two distantly related cichlid species from the Upper Nile and Congo drainage systems. The research is published today (Friday) in the journal Nature Communications. The first author on the paper, Joana Meier, is a Ph.D. student Wagner co-supervised at the University of Bern. Wagner, along with Meier's other supervisors—Laurent Excoffier and Ole Seehausen—are senior authors of the paper. Wagner says the rapid evolution of the East African cichlids had puzzled researchers, who didn't understand how a single common ancestor could divide into 700 species so quickly. The discovery that the ancestor of these fish species was actually a mixture of two different ancestors from different parts of Africa makes it "much easier to understand how the immense variety of fishes in this region have evolved," she says. "An analogy is: If you combined the pieces from two very different Lego sets—say, a tractor and an airplane—you could get a much wider variety of possible structures," Wagner says. This modified diagram from Nature Communications shows the region of Africa and the different types of fish that have evolved from hybridization that took place about 150,000 years ago. Credit: Swiss Institute of Aquatic Science and Technology The species that evolved exhibit many combinations of colors and are adapted to different habitats, such as sandy bottoms, rocky shores or open waters—ranging from the clear shallows to the permanent darkness of the turbid depths, according to a media release from the Swiss Federal Institute of Aquatic Science and Technology. Depending on the species, cichlids may scrape algae from rocks, feed on plankton, crack open snail shells, forage for insect larvae or prey on other fish, including their eggs or scales. The hybridization event probably took place around 150,000 years ago, when—during a wet period—a Congolese lineage colonized the Lake Victoria region and encountered representatives of the Upper Nile lineage. Across the large lakes of this region, the hybrid population then diversified in a process known as adaptive radiation, or evolution of multiple new species adapted to different ecological niches. While the precise course of events in ancestral Lake Victoria has yet to be reconstructed, it is clear that, after a dry period, it filled up again about 15,000 years ago. Descendants of the genetically diverse hybrid population colonized the lake and, within the evolutionarily short period of several thousand years, diverged to form at least 500 new cichlid species, with a wide variety of ecological specializations. The particular genetic diversity and adaptive capacity of Lake Victoria's cichlids is demonstrated by the fact that more than 40 other fish species—which colonized the lake at the same time—have barely changed since then. The study involved sequencing over 3 million sites in the genome of 100 cichlid species—a task which, until recently, would not have been feasible. Wagner's study of evolutionary adaptive radiation earned her the 2015 Theodosius Dobzhansky Prize as an outstanding young evolutionary biologist from the Society for the Study of Evolution. Wagner has published a range of papers in top-tier journals, including Nature, Nature Reviews Genetics, Evolution and Molecular Ecology. At UW, she and her lab focus on using genetic and ecological data to study the evolution of biodiversity, primarily in freshwater fish. Her research uses population genetic, genomic, phylogenetic and comparative methods to study diversification, from speciation processes to macro-evolutionary patterns of biodiversity. Wagner received her Ph.D. from Cornell University in 2011, and she was a postdoctoral research associate at the Swiss Federal Institute of Aquatic Science and Technology before starting as an assistant professor at UW in 2015. She received her bachelor's degree in biology and geology from Whitman College. More information: Joana I. Meier et al, Ancient hybridization fuels rapid cichlid fish adaptive radiations, Nature Communications (2017). DOI: 10.1038/ncomms14363 Read more at: https://phys.org/news/2017-02-fish-evolution-mystery.html#jCp

Жанр: Антиутопия, Фантастика Издателство: Сиела Автор: Дмитрий Глуховски Оригинално заглавие: Метро 2035, 2015. Преводач: Васил Велчев Корица: Живко Петров, мека. Година: април 2016 г. Страници: 536 А ако Артьом решеше да не прави нищо, Омир щяха да го обесят. И на Театрална вместо фашистите щяха да дойдат червените, и вместо днешния ден – утре. Като че ли един човек наистина може да промени света, но само съвсем мъничко; светът е тежък като влаковете на метрото, не можеш да го отместиш много. Едно време за малко да се разминем с тази трилогия – идиотското решение да прочета първо “Метро 2034″ ме накара да се разочаровам силно от автора. Но много приятели ми казаха да не се втелявам и да взема “Метро 2033″… и бяха прави. Първата част е абсолютен постапокалиптичен шедьовър не само с прямата критика на крайностите в устройствата на човешките общества, зловещата, мистична атмосфера и философските дилеми, но и изобщо с цялата болка като от оголена рана, която струеше от книгата от отчайващото начало до смазващия ѝ край. А когато миналата година прочетох и пълната противоположност като сюжетна основа – “Бъдеще”, в която населението се бе размножило до абсурдност, вече знаех, че Глуховски е сред любимите ми съвременни фантасти, редом със Симънс, Лукяненко и (потенциално) Бачигалупи. Новината, че идва “Метро 2035″, витаеше отдавна, но не смеех да се зарадвам, преди да дойде текст. Е, не беше лъжа. После пък почна нетърпеливото чакане Васил Велчев да направи своята магия и да я претвори на български, което той свърши с обичайните си професионализъм и отдаденост. (Нямате идея какво щастие е да се работи с хора като него, които влагат себе си в текстовете, с които работят, а не преджапват набързо през тях, колкото да отчетат свършена дейност.) И дойде моментът – изрично се пазех да чета отзиви за книгата, страхувах се от ново 2034, мечтаех за ново 2033… в крайна сметка не получих ни едното, ни другото. За щастие. ”Метро 2035″ е продължение на първата част… и не мога да ви кажа почти нищичко за сюжета, поне не много повече от това, което написах на задната корица. Артьом е пак тук, но след драмата в края на “2033″ просто не е същият. Пречупен е, обезверен, а и бракът му отдавна вече е гротеска. Единственото, което го движи, е надеждата все пак да открие други оцелели – и упорито той излиза на повърхността и претърсва радиочестотите… нищо. Някогашният герой сега е мразен от всички, които го винят, че нарушава херметичността на метрото, че внася радиация… а по гъбите има някаква странна болест, която вещае глад и смърт. Виновник е нужен. Артьом е сам, загубил е всичко. Тук някъде Глуховски милостиво му подава надеждичката – странен старец на име Омир му казва, че знае за един човек, радист, който бил чул радиопредаване отвън. И че при комунистите от Червената линия се били появили едни хора, които май не били от московското метро… но и те, и всеки, който имал досег с тях, изчезнали. Колко му е нужно на Артьом, за да се втурне към тая крехка светлинка в мрака? И се започва нова одисея, която преобръща изцяло първите две книги… само това ще ви кажа, преобръща всичко, и колкото и много да знаехме, истината е поместена точно в тази трета част. Има война, има битки между комунисти и нацисти, има излизания на повърхността, има открития, немислими досега. Има радост, има отчаяние. Артьом е и роб, и господар, той се въздига до небесата и се срива в калта като герой от старогръцки мит – но в сърцето му не умира тая отчаяна надежда, че метрото не е целият останал свят. Под екшъна и обратите, отвъд разкритията какво точно се е случило, “Метро 2035″ е роман за властта. И то точно тая абсолютна, тоталитарна власт, която така добре покълва в Русия, но и Европа не е имунизирана от нея. Дмитрий Глуховски е създал мащабна алегория на съвремието и близкото минало – не е случайно, че в тази последна част Червената линия е озверяла от глад и само войната може да предотврати избухването. Техните антагонисти са и техните близнаци, както всеки, попрочел съвременна история, знае – в Четвъртия райх са започнали реформи, отворили са се към различните, към не-руснаците… и просперират. Артьом се завръща там, където почти умря, и вижда различна реалност… а съвсем наблизо спирки са превърнати в обширни публични домове или потъват бавно и непреклонно. Метрото е голямо и в него място за правилни и грешни решения има много. Да, в центъра на битката е Театрална, единствената, която стои между червените и нацитата, но и утопичните станции на учените, както и Ордена, който сдържа трупащата се агресия в неразумните политици, са замесени в много по-голяма игра. Глуховски е жесток в пародирането на извращенията на властта, а руската история има доволно количество такива… и напомня, че един режим с несменяем лидер, който не се страхува да бъде агресивен на международната сцена, може да донесе нови беди на народа си. (Глуховски има един сатиричен сборник, издаден през 2010 г., “Рассказы о Родине”, който описва живота в съвременна Русия, така че е повече от очаквано в “Метро 2035″ да вгради своите виждания и страхове за родината си.) Наясно съм, че да се пише за трета част на поредица е коварно – “Метро 2035″ бе толкова мечтана, че очакванията са огромни, макар “2034″ да ги кротва малко не само за мен, но и за много други. Но тя е тук и е страхотна. Давам ѝ по-ниска от пълна оценка, защото нямам право да я кача до висините на “2033″, онази история е съвършена в идеята си, докато тук, при все че може да се чете като отделен роман, има все пак нормалната за продължение известна несамостойност. Нека и не забравяме, че Глуховски е само на 36, предстои му да пише много, живот и здраве, а тази дава възможност и за “2036″, а защо не и “2050″ и нагоре, мисля, че в главата му има идеи как може да продължи и разшири още повече метро-вселената отвъд романите на други автори, позиционирани в нея. Финално, нещо важно – искам да благодаря на Ганка Филиповска за щателната редакция и особено на Живко Петров за купищата варианти на корица, които направи, за растението, което порасна в ръцете му, за търпението и отношението към тази конкретна книга. Важно беше, братле http://knigolandia.info/book-review/metro-2035/

oткриха прекрасно фосилизиран октопод на 165 млн. год; Share on Facebook Share on Twitter Share on Reddit Email Print Share via Google+ Stumble Upon Octopus body shapes diversified widely earlier in evolutionary history than previously thought. Credit: From “Proteroctopus Ribeti in Coleoid Evolution,” by Isabelle Kruta et al., in Palaeontology, Vol. 59; November 2016 A good cephalopod fossil is hard to find. Although ammonite shells, belemnite guards and other indicators of hard body parts are abundant in the fossil record, paleontologists seldom get to see the characteristic soft-tissue anatomy of these many-armed swimmers. Finds are so rare that one from 1982 still stands out: a 165-million-year-old fossilized octopus uncovered in France. J. C. Fischer and B. Riou named the eight-armed invertebrate Proteroctopus ribeti and described its suckers to the delight of other paleontologists. But despite its unprecedented level of detail, the fossil looked deflated—an animal preserved as a squished version of its former self. That made it difficult to figure out the particulars of the specimen's anatomy and how it related to other octopuses. More than three decades later paleontologist Isabelle Kruta of Pierre and Marie Curie University in Paris and her colleagues have provided more detail about what this emblematic cephalopod looked like when alive. They reconstructed the animal in 3-D using synchrotron microtomography, a high-definition imaging technique. Reinflated and restored, Proteroctopus most likely falls within a major octopus group called Vampyropoda—which contains the common octopus as well as the vampire “squid.” With the new images, the researchers found that Proteroctopus looked something like today's deep-sea forms of Vampyropoda—with a few differences. For instance, the ancient specimen has eight arms and a fin sticking out on either side of its body. Proteroctopus also lacks an ink sac, like the modern Vampyroteuthis. But the suckers of this Jurassic invertebrate are obliquely offset from one another rather than occurring side by side as in many extant octopuses. The study was published last fall in Palaeontology. What Proteroctopus can tell us about the ancestral octopus will rely on finding more fossils, but the specimen adds to an emerging consensus that octopus body shapes were already widely diversified by about 164 million years ago. “[Characteristics] we thought were quite recent in the evolution of the group, such as the shape of some suckers, were already present in the Jurassic,” Kruta says. As for what else the fossil record holds, paleontologists would surely give an arm and a leg to know. https://www.scientificamerican.com/article/see-the-best-fossil-octopus-ever-found/?WT.mc_id=SA_FB_EVO_BLOG

Едно си дядо знае... Освен кръчмарски изчисления, имаме ли черно на бяло колко 'тона злато' били платени на братушките? Не. Ама яко се спекулира с тая тема. Това май ще се окаже вечния мит, след като другите глупости по темата отшумят. Пък и в края на краищата свободата е безценна, какво тук значи някакъв си недоизплатен дълг? Интересно дали след 100 години ще я има същата истерия по отношение на дълга към МВФ.

Will We Ever Be Able to Clone Dinosaurs? Jurassic Park turns 20 this year, and today, a 3D version of the film hits screens nationwide. We asked Brian Switek, a science writer specializing in evolution, paleontology, and natural history, to weigh in on the movie’s basic premise—that dinosaurs are cloned using DNA taken from mosquitoes. When I was a little dinosaur fan, all I wanted was a pet dinosaur. An Apatosaurus would have been choice—big enough to be impressive, but not especially likely to eat me. But that’s never going to happen. As much as I hate to say that science will never solve a particular question or problem, the barriers to a real life Jurassic Park are insurmountable. Time is the critical factor. The last of the non-avian dinosaurs—the undeniably awesome ones that haunt museum halls and our dreams—died out 66 million years ago. That’s so distant from us that we can’t even really comprehend how long that is, and we lost whatever chance we might have had at cloning dinosaurs within a relatively short time following the end-Cretaceous mass extinction. THIS IS NOT THE DINOSAUR GOO YOU’RE LOOKING FOR… You may have heard that paleontologist Mary Schweitzer and colleagues have extracted some soft tissue remnants from the Cretaceous dinosaurs Tyrannosaurus and the hadrosaur Brachylophosaurus. These claims have been controversial, but they cannot be discounted. Schweitzer and others have built a startling argument that in exceptional cases, fragments of original dinosaur protein may have survived to this day. But that’s not what we need to clone a dinosaur. The starting point of any dinosaur resurrection exercise is DNA. Unfortunately for paleo nerds such as myself, DNA has a relatively short half life. There’s virtually no chance of ever recovering dinosaur genetic material. For years, researchers have known that DNA starts to break down almost immediately after an organism perishes. Even in exceptionally-preserved animals from more recent times—such as frozen woolly mammoths found in Arctic permafrost—the genetic material of the creatures has unraveled into fragments of what once was. But it was only late last year that University of Copenhagen paleontologist Morten Allentoft and coauthors figured out what the rate of DNA degradation is. THE DISINTEGRATION OF “MR. DNA” By looking to bones of recently-extinct avian dinosaurs—specifically, the 8000- to 600-year-old bones of giant, flightless birds called moa that once strode over New Zealand—the geneticists calculated that DNA has a half-life of 521 years. That’s longer than researchers expected, but not nearly long enough to allow us to ever obtain Tyrannosaurus or Triceratops DNA (much less far more ancient dinosaurs such as Brachiosaurus and Dilophosaurus). Even under ideal conditions wherein bones would remain dry and chilled at a temperature of 23 degrees Fahrenheit or lower, the entirety of a creature’s genome would be obliterated within 6.8 million years, or about 59 million years short of the last non-avian dinosaurs. It’s really as simple as that. No DNA, no revived Velociraptor. (I’m not entirely sure whether that’s a good or bad thing.) And the whole “dinosaur blood from amber” would not have worked, either. Let’s assume for a second that the fossilized tree sap and insect within were exempt from biological reality and actually contained DNA. Drilling through the amber to get to the insect’s gut contents would be an exercise in contamination—mashing genetic material from the tree, insect, and dinosaur gunk together. But for the sake of the movies, let’s stretch our suspension of disbelief a little bit further. Let’s say that through magic or other equally impossible methodology, scientists are able to extract dinosaur DNA from ancient bone or other source. That is just the very first step in getting anywhere near recreating a Spinosaurus. PARASAUROLOPHUS PUZZLE Any ancient dinosaur DNA would have come in dribs and drabs, just as with Ice Age mammoths, Neanderthals, giant sloths, and sabercats that have yielded genetic tidbits. The trick is identifying those pieces and figuring out where they belonged in an animal’s complete genome. That requires a baseline acquired from a close relative—modern Asian elephants work for mammoths, and our own genome for Neanderthals. But living avian dinosaurs are so far removed from Pachycephalosaurus and kin that their utility in figuring out the arrangement of non-avian dinosaur genomes would be quite limited. And that’s to say nothing of the pseudogenes and non-functional parts of the genome. We haven’t even completely sequenced the genome of our own species—we’re still at about 99 percent of the functional part—so we’re quite far from fully reconstructing an extinct genome. Jurassic Park recognized this difficulty. That’s why the fictional engineers of the book and film took the boneheaded move of mixing frog DNA with dinosaur genes to create complete animals. And I don’t say “boneheaded” because of the plot twist consequence of “unauthorized mating” among the dinosaurs. By the time Jurassic Park came out, paleontologists were confident that birds were a surviving lineage of dinosaurs—a fact beautifully supported by a slew of fuzzy, fluffy, feathery dinosaurs that started popping out of the fossil record in 1996. Patching Velociraptor with bird DNA would have made a lot more sense, especially given the fictional paleontologist Alan Grant’s virtual obsession with pointing out how bird-like Jurassic Park’s dinosaurs were. A RAPTOR BY ANY OTHER NAME So a Velociraptor or Tyrannosaurus genome wouldn’t be a feat of resurrection, but reinvention. Even if it were possible to retrieve dinosaur DNA, we’d have to reverse engineer the dinosaur genomes according to our best possible estimates of their anatomy and behavior. More hurdles abound. Creating a complete DNA profile doesn’t get you anywhere if those genetic cues can’t be translated into a viable embryo that is going to grow to term. Understandably, Michael Crichton and the film adaptations of his work totally glossed over this point, especially since researchers can’t clone birds. It’s easy enough to say “We’ll stick an artificial nucleus inside an ostrich egg and the rest will take care of itself,” but that ignores the essentially biological interactions that actually constitute a living, growing organism. Since birds have outsourced the growth of their offspring outside the body, there may not even be a way to successfully clone a bird, and so there would be no method by which we could bring dinosaurs back even if we had all the requisite raw materials. It’d be like assembling all the materials for a cake and turning on the oven, but having no clue about the cooking chemistry of how to achieve the desired, tasty result. There will never be a real Jurassic Park. But I’m not especially sad about that. Our favorite dinosaurs may never come back to life in a literal sense, but paleontologists are finding ways to extract ever-more details about dinosaur lives from what remains of the creatures. Science fuels our speculation, allowing dinosaurs to still live in the place where fossil facts and imagination meet. We still have our dinosaur dreams. Brian Switek tried really hard not to be a killjoy in this post. So much for that. He enthuses about fossil finds on his National Geographic blog Laelaps, and in his books Written in Stone and My Beloved Brontosaurus, out this month. “Brontosaurus” was slain by science over a century ago, yet the great dinosaur’s ghost is still with us. In My Beloved Brontosaurus, Brian follows the legacy of the cherished sauropod to explore how science has changed dinosaurs over the past thirty years, and has transformed familiar Mesozoic species into creatures more wonderful than anything we could have imagined. He lives in Salt Lake City, Utah, to be closer to the petrified inspirations of his writing.

то и ние го протакваме до ПСВ. След това знаеш какво става с дълговете на Царска Русия.

Тая митология с 32-та, 16-те и пр. тонове злато я дискутирахме миналата година достатъчно. Да не забравяме, че Русия поема и дълга на България към Турция след обявяането на Независимостта. Но как да е. Тая година модерният русофобски мит е, че Шипка е спасена от 'украинци' и българи. Повече за тази партенка: http://kontraprop.com/2017/03/02/pobedata-na-shipka-delo-na-bulgari-ukrainci/

ако мирмидонците са дорийци, демек дошли от степите /на дн. Южна Украйна/, подобно и на траките /и на сума ти племена след това/, то подобен тип архаизираща еднаквост, ползвана като литературен похват е приемлива. Разбира се това не доказва нито родство, нито общ произход.

малко за псевдоаварите: http://admw.ru/books/Igor-Kolomiytsev_Tayny-Velikoy-Skifii/38

малко по-подробно за сагата с т. нар. окупационен дълг: Колко струва руската окупация на България от 1878-1879 г.? На 3 март 1878 г. в цариградското предградие Сан Стефано е подписан Санстефанският мирен договор, съгласно, който в резултат от победоносната война на Русия с Турция, България е освободена от османско владичество. Освободителката предварително се е договорила с великите сили, че ще наложи окупация в освободената територия. В Чл. 7 и чл. 8 от Санстефанския договор е посочено, че България преминава под руска окупационна aдминистрация, поверена на един руски императорски комисар за период от две години. Известно е, че Санстефанският договор има предварителен характер и че той е ревизиран в Берлин на 13 юли 1878 г. Чл. 22 на Берлинския трактат намалява времетраенето на руската окупация от „приблизително две години“ на девет месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на три месеца след изтичането на деветмесечния период. В българската социалистическа и постсоциалистическа историография този период е наричан „Временно руско управление“, докато в официалните архивни руски документи и в българските дипломатически преписки до 9 септември 1944 г. той е означаван като „руска окупация на България“. Княз Дондуков-Корсаков и членовете на Съвета на временното руско управление Дали ще наречем периода „Временно руско управление“, или „руска окупация на България“, в случая е без значение, защото така или иначе терминът „окупация“ е съществена част от оценъчната характеристика на времето, за което става дума. Като начало ще споменем, че той е фиксиран изрично в чл. 8 на Санстефанския договор, а и в един друг важен документ, за който ще стане дума тук. Тъй като понятието „окупация“ има силен негативен заряд, предварително се налага да уточня, че тук изобщо не подлагам на съмнение нито освободителния характер на Руско-турската война 1877–1878 г. и героизма и заслугите на руските войни, нито пък общата съдържателна част на този период от българската история, по време, на който на практика се полагат основите на съвременната българска държава под ръководството и при управлението на Русия. Ако се обърнем към тълковния речник, ще видим, че универсалното значение на понятието „окупация“ означава „задържане на територия и контрол върху нея“. Ето защо окупационният период е неизменна част както от периода на военните действия, така и от следвоенното регулиране на междудържавните отношения в съответния регион. В този смисъл руската окупация на България започва още през ноември 1876, когато в хода на подготовката за войната главното командване към руската армия създава „Канцелария за гражданско управление на освободените отвъддунавски земи“. Тя се състои от руси и предани на Русия българи, получили образованието си в руски университети. Началник е княз Владимир Черкаски, а негови съветници са Сергей Лукиянов и М. Домонтович, полк. Соболев и българите Найден Геров, Марин Дринов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и др. На 3 март, в деня на подписването на Сан-Стефанския мирен договор, княз Владимир Черкаски умира и на негово място е поставен княз Александър Дондуков-Корсаков. В „канцеларията“ се проектират формите на бъдещото централно и местно държавно управление на България. С преминаването на руските войски през Дунава, „Канцеларията за гражданско управление на освободените отвъддунавски земи“ влиза в активна роля и установява гражданско руско управление в освободените българските градове. До подписването на Сан-Стефанския мирен договор са създадени 8 губернии. За губернатори са назначени висши руски офицери, а техни заместници стават видни български общественици. Под ръководството на Канцеларията те устройват полицейските, административните, финансовите, съдебните, медицинските и образователните органи в освободените земи. След подписването на Санстефанския договор започва постепенната замяна на руските кадри с български, успоредно с изграждането на българска армия, полиция, централни и местни органи на управление, съдебни и финансови институции. След подписването на Берлинския договор Канцеларията организира свикването на Велико народно събрание, което приема Търновската конституция и избира първият български княз Александър І (Батенберг). Организирано е и управлението на Източна Румелия. Губернаторът на Пловдив – руският генерал Аркадий Д. Столипин е назначен за генерал-губернатор на Източна Румелия и Одринския санджак, който има задача да подготви предаването на областта на новия управител, назначен от султана. Така в кратък срок Канцеларията успява да постигне главната си цел – да подготви държавните структури и да създаде условия за самостоятелно съществуване на българското княжество. Това е накратко историята и същността на т. нар. Временно руско управление, или на руската окупация на България. Каква е неговата цена? Колкото и да се говореше в учебниците от периода на социализма, че Русия ни управлява през това време безкористно, истината е, че руският император цар Освободител Александър ІІ, никак не си е мислел, че управлението ще бъде безплатно за българите. Всъщност от съвременна и изчистена от идеологемите гледна точка, в това няма нищо странно. Русия е велика сила и е напълно естествено при възможност да поиска възстановяване на разходите си. При това руският император се е договорил по въпроса и с останалите велики сили. В чл. 8, ал. 3 на Санстефанския договор е посочено, че руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на „занятата земя“. Почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор. В съответствие с тези клаузи, руското императорско правителство в Санкт Петербург стриктно следи за разходите по поддръжката на окупационните руски части и гражданската администрация през 1878–1879 г. и формира т. нар. окупационен дълг на България към Русия. Според известния историк на новото българско време Симеон Радев, княз Александър Батенберг говорел, че цар Освободител му бил обещал, че „ще опрости тоя дълг на младото княжество“, но това според него едва ли е било истинско обещание, защото „не се намери в руските архиви никакъв документ, който да отбелязва това намерение на императора“. Истина е обаче и това, че докато е жив, император Александър ІІ и неговото правителство не правят никакви постъпки да си искат дълга от България и, както казва летописецът на нова България Симеон Радев, чакат „щото българските министри да се сетят сами“. След смъртта на цар Освободител на 13 март 1881 г., новият император Александър ІІІ решава да си потърси дълга. На 19 ноември 1881 г. Управляващият Руското дипломатическо агентство в Княжество България Михаил Александрович Хитрово изпраща нота до правителството без министър-председател*, с която се иска изплащането на разноските от времето на руската окупация на страната, за което в Петербург вече били приготвили документите. Към нотата е приложен протокол от работата на комисия, съставена в Петербург за определяне на „сумите, похарчени по „обдържанието” в продължение на 9 месеца на окупационния корпус“, една обща сметка за разноските и няколко екземпляра ведомости за разноските като продоволствие, заплати, разноски за болните и др. Изпълняващият функциите и на министър-председател княз Александър І отказва да изплати разноските и оставя нотата без последствие. Дипломатът Хитрово обаче „не е вчерашен“ и на 14 януари 1882 г. изпраща втора нота до княза, като настоява „българското правителство да му съобщи възгледите и намеренията си по въпроса“, за да ги съобщи на руското императорско правителство. На 16 януари българският кабинет му отговаря, че тъй като сумата е голяма и ще утежни много бюджета на Княжеството, то само Народното събрание е компетентно да се занимава с въпроси от финансов характер. За изчисление на разноските по дълга руското императорско правителство създава специален съвет, в който влизат представители на Военното министерство, Министерството на финансите, Министерството на вътрешните работи, Министерството на външните работи и Контролната палата. Те изчислили дълга на базата на следните показатели: колко струва на правителството издръжката във военно време издръжката на един войник и един кон какво е заплащането на офицерите и чиновниците във военното ведомство по това време; какви са всекидневните разходи за лечението на ранените руски войници в болниците; какви са разноските за транспорт в течение на 9 месеца; и каква е издръжката на разните руски учреждения. Както се вижда, нито един разход не е пропуснат. След изчисленията са достигнати следните резултати: „за издържанието на 50 000 души в България и в Румелия са се иждивили 21 236 500 рубли и 87 копейки“. Тази сума е разделена на две части – по равно между Княжество България и Източна Румелия, т. е по 10 618 250 рубли и 43 и ½ копейки (т.е. за издръжката на по 25 000 души от окупационния корпус). Управляващият Министерството на външните работи Кирияк Цанков е повикан от министър-председателя Леонид Соболев в Петербург и на 16 юли 1883 г подписва конвенцията. От руска страна тя е подписана от положение министърът на външните работи и държавен секретар на Русия Н. Гирс. А сега да разгледаме по-подробно въпросната „Конвенция“. В нея се признава, че българското правителство „припознава да дължи на руското императорско правителство за разходите по окупацията от императорските руски войски“ сумата от 10 618 250 рубли и 40 копейки. Някои изследователи изчислиха, че тази сума, изчислена по тогавашен курс на рублата спрямо златото се равнява на 32 тона злато. Предвидено е сумата да се изплаща на части: първата вноска от 400 000 рубли – на 13 септември 1883 г.; след това в разстояние на 12 години (от 1884 до 1895 г.) – всяка година по 800 000 рубли, плащани два пъти годишно – на 13 януари и на 13 юли всяка година; на 13 януари 1896 г. – 400 000 рубли и на 13 юли 1896 г. – остатъка от 218 250 рубли и 40 копейки. Важен момент фиксиран в конвенцията е, че Русия се отказва от изплащането на лихви по дълга. Предвидено е парите да се изплащат в левове (или франка). По тогавашния курс това е било равно на 89 640 000 златни лева, така че въпросното управление е струвало доста скъпо на страната. Само личната заплата на комисаря е била 600 хил. фр./зл. лв. – почти толкова, колкото е издръжката (цивилната листа) на българския княз, определена на 599 999 зл. лв. В отсъствието на княз Александър І, на 26 септември 1883 г. генерал Соболев внася за разглеждане в парламента „Доклад на комисията по конвенцията на императорското руско правителство с България“. От името на комисията е посочено, че „този дълг, ако и да не беше предвиден в Берлинския договор, пак требуваше да се изплати, защото разноските са станали за запазване на безопасността и порядъка в страната подир освобождението ни... и тъй като разноските се намериха справедливи и условията за изплащане твърде вигодни и удобоприемливи, защото конвенцията не задължава България да плаща лихвите на дължимите суми, а ѝ дава един срок от 12 години за изплащане на дълга“. Единственото изказване по Конвенцията е на депутата Вълчев, който направо заявява: „руската конвенция няма какво да се разисква..., защото няма българин, който да не познава задълженията ни към освободителката Русия... този дълг е незначителен спрямо всичко онова, което е с милярди пожертвано... убеден съм, че народните представители ще приемат с акламации конвенцията ни за дълга спрямо освободителката Русия“. От името на комисията е предложено България да покаже още по-голяма готовност да изпълни това си задължение към Освободителката, а „Народното събрание да упълномощи правителството да изплати този дълг, ако намери възможно, и в по-кратък срок“. В условията на доминиращите обществени настроения в полза на освободителката Русия и на управлението на страната от руски генерал и княз, одобряван от Русия, въпреки големия размер на сумата, конвенцията е гласувана с пълно единодушие. Против се обявяват само 6 души. Така Русия, разширявайки своята власт в княжеството, си гарантира, че България ще бъде дългосрочен неин длъжник, плащайки в буквалния смисъл за освобождението си. Окупационният дълг към Русия е изплащан нередовно и окончателното му уреждане отнема почти половин век. На 3 август 1909 г. министърът на финансите Иван Салабашев изготвя „Изложение по окупационния дълг на България и бившата Източна Румелия към Русия“, от който става ясно как е протекло изплащането на дълга. То е запазено в архивата на Тайния кабинет на цар Фердинанд, съхранена в Централния държавен архив. Княжество България обслужва редовно дълга от 1883 до 1885 г. През 1886 г. отношенията между България и Русия са прекъснати поради неодобрението от страна на Освободителката на Съединението на Княжество България и Източна Румелия под скиптъра на княз Александър І. В тази ситуация изплащането на окупационния дълг спира. През 1890 г. са били изплатени 3 600 000 рубли, сума, която е следвало да бъде изплатена за времето от 1 януари 1886 до 1890 г. Към 1 януари 1891 г. е останало да се изплаща 5 018 250 рубли и 435 копейки. По съглашение между българското и руското правителства от 20 юли 1896 г. изплащането на остатъка е трябвало да стане така: на 13 юли 1896 г. – 213 250 рубли и 435 коп., а останалите 4 800 00 рубли в продължение на 6 години, начиная от 1897 г. (т. е по 800 000 рубли годишно, платими на два пъти (по 400 000 рубли на 13 януари и на 13 юли). Всъщност са били изплатени на 3 август 1896 г. съответно 218 250 рубли и 435 копейки, през 1897 г. – 800 000 рубли, през 1898 г. само 400 000 рубли, а остатъка от 3 600 000 рубли или 8 639 256 лв. и 49 стотинки са изплатени през 1902 г. Така дългът, определен за Княжество България с Конвенцията от 1883 г., е бил изплатен. В резултат на Съединението, към вече обединената България преминава и окупационният дълг на бившата Източна Румелия в размер на 10 613 250 книжни рубли и 43 ½ копейки. Този дълг е признат в заседание на Областното събрание на Източна Румелия от 21 декември 1879 г. На запитване на народния представител Янкулов относно този дълг, предвиден в Берлинския договор, директорът на финансите Гавраил Кръстевич отговаря че Източна Румелия наистина дължи тези пари на Русия по чл. 8-ми от Берлинския договор, че руското правителство не настоява сумата да се изплати веднага, а предлага разсрочено плащане, като се отказва от лихвите по дълга. Думите му са посрещнати с бурни ръкопляскания в чест на великодушието на Русия. Областното събрание приема решение, с което одобрява дълга и задължава Постоянния комитет на източнорумелийския парламент да проучи подробно въпроса. Източна Румелия не изплаща нито копейка от този дълг. Русия също не настоява за плащания и чак до 1896 г., т. е цели 15 години никой не повдига въпроса около този дълг. Обединена, след 1885 г. , България също си мълчи по въпроса. И така до юли 1896 г., когато руският дипломатически агент в София Н. В. Чариков изпраща нота до министър-председателя Константин Стоилов за изплащане на окупационния дълг на бившата Източна Румелия. Нотата е оставена без отговор. На 30 януари 1898 г. новият руски дипломатически агент в София Г. П. Бахметиев изпраща нота до министър-председателя и министър на външните работи и на изповеданията Константин Стоилов, с която отново напомня за дълга на Източна Румелия, който трябва да бъде изплатен от България. В заседанието си от 29 октомври 1898 г. Министерският съвет решава изплащането на дълга да започне едва след като България изплати парите по конвенцията от 16 юли 1883 г. В края на 1902 г. българският дипломатически агент в Русия Димитър Станчов съобщава на руското правителство, че първата вноска по тоя дълг ще бъде направена на 1 януари 1908 г., след като се сключи нова конвенция между България и Русия, за да може в бюджета на страната да се впише нужната сума. В заседанието си от 25 октомври 1903 г. Министерският съвет натоварва министъра на външните работи и на изповеданията и председател на кабинета Рачо Петров да сключи конвенция с руското правителство относно изплащането на окупационния дълг на Източна Румелия при условие, че той ще бъде изплатен за срок от 30 години, начиная от 1 януари 1908 г. За целта е изготвен проект за конвенция. На проекта не е даден ход, конвенция не се подписва и въпросът остава висящ. Въпросът за окупационния дълг на бившата Източна Румелия е поставен отново на дневен ред от Русия по повод на обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. от правителството на Александър Малинов, когато българската независимост е сведена до огромна парична компенсация на гарантираните от Берлинския договор интереси на Великите сили като кредиторки на Турция и собствените материални интереси на Османската империя**. Заедно със заема руският външен министър Изволски изготвя конвенция за изплащане и на руския окупационен дълг. Тя предвижда дългът да се изплати за 13.5 години като се внасят по 400 000 рубли на полугодие и първото плащане започне през юли 1909 г., като Русия се отказва от лихва „нито за минало време, нито за бъдеще до окончателното изплащане на дълга“. Конвенцията не предвижда никакви гаранции и никакви санкции от финансов характер. С нея руското правителство преследва важна политическа цел – да се направи жест в посока на облекчаване на финансовото положение на България и с това да се спечели наново загубения политически престиж на Русия в България. Въпреки това българските министри ген. Стефан Паприков и Иван Салабашев настояват въпросът с окупационния дълг (възлизащ вече на 28 178 205 лв.) да се изяснява допълнително. Това обаче не става и неизплащането продължава. На 3 август 1909 г. Дирекцията на държавните дългове при Министерството на финансите прави изложение по окупационния дълг на България и бившата Източна Румелия към Русия, подписано от министъра на финансите Иван Салабашев. В него за пръв път се настоява, в случай, че България започне да изплаща частта на Източна Румелия, да се настоява пред Русия от дълга да отпаднат разходите, дадени от българите под формата на реквизиции за руските войски (и неизплатени до момента), като хранителни продукти, фураж и др. – въпрос неразрешен нито при изплащане окупационния дълг на България, нито пък при третиране изплащането на окупационния дълг на бившата Източна Румелия. Според Салабашев, тези разходи ще възлизат на една доста голяма сума. До 1912 г. България не изплаща нито стотинка от този дълг. В условията на засилената подготовка по създаването на Балканския антитурски съюз под егидата на Русия и на предстоящата Балканска война, цар Фердинанд и руският император Николай ІІ назначават свои пълномощници (министър-председателя и министър на външните работи и на изповеданията Иван Евстатиев Гешов и руският пълномощен министър в България Анатолий Неклюдов), които от тяхно име подготвят и подписват „Конвенция“ за изплащането на дълга на Източна Румелия. В нея се предвижда сумата от 10 618 250 книжни рубли и 43 ½ копейки да се изплаща по следния начин: на 14 февруари всяка година, начиная от 1912 г. – по 250 000 книжни рубли, до пълното му погасяване, като вноските са в лева (франкове), а руското правителство се отказва от лихвите. На 24 февруари 1912 г. парламентът гласува конвенцията, а на 20 юли 1912 г. царят я утвърждава с указ № 17. Планът не е изпълнен, поради започналата война между двете страни. През периода на Балканските войни 1912–1913 г. България продължава да не плаща на Русия по този дълг, а след Първата световна война той е опростен със споразумение между кабинета на Александър Стамболийски и болшевишкото правителство на Русия. Интересен момент от сагата с окупационния дълг е неговата връзка с финансирането от страна на българската държава на руските бежанци в България, пристигнали тук през 1921–1923 г. след Октомврийския преврат и Гражданската война в Русия. Задължено от Обществото на народите да поеме издръжката на руските деца, болните, ранените и нетрудоспособните, правителството на Александър Стамболийски, (впоследствие и това на Александър Цанков), заплаща разходите, но ги осчетоводява за сметка на неизплатения остатък от окупационния дълг към Русия. При вземането на решението правителството е предупредено от Дирекцията на държавните дългове, че поема определен риск, тъй като не е ясно „дали горните суми биха се признали от Русия след възстановяването по-късно на финансовите връзки“ и че за момента то не е съгласувано с „никоя официална руска власт“. Независимо от това и въпреки че тази стара Русия вече не съществува, някои проруски настроени политически среди живеят с надеждата, че един ден тя ще се възстанови и ще си поиска дълговете. Към всичко казано дотук трябва да добавим и факта, че до 1908 г. България, като васална на Турция държава изплаща и част от военната контрибуция на Русия, наложена на Османската империя като победена страна във войната от 1877–1878 г. Годишната вноска по нея възлиза на 2 272 млн. зл. лв. От 1881 г. плащането попада в Управлението на османския държавен дълг (който от 1881 г. се управлява непосредствено от европейските кредитори на империята) като част от погасяването на външните кредити на империята-сюзерен. ----------------- *В периода 1 юли 1881-23 юни 1882 г. България се управлява от правителство без министър-председател, като неговите функции се изпълняват от княз Александър І. Това е по време на т. нар. режим на пълномощията (27 април 1881-6 септ. 1883 г.), когато след преврат князът отменя Търновската конституция и в страната на практика е въведено военно положение. **Схемата предложена от руския външен министър Изволски предвижда Русия да изплаща компенсации на Турция в размер на 125 млн. зл. фр., а България да плати 82 млн.зл. фр. на Русия. За изплащането на това плащане България сключва заем с Руската търговска банка на името на руското императорско правителство с 4.75 % годишна лихва, платима в период от 50 години без всякакви реални гаранции. https://www.fakel.bg/index.php?t=2650

още повече, че това са псевдоавари /вархонити/.

Кой се би срещу нас в Руско-турската война? Това е символът на 3 март – Санстефанска България, срещу която всяка година на националния ни празник родната грантаджийска еничарска паплач излива тонове от помия. Както всяка година, така и тази, на националният ни празник 3 март станахме свидетели на поредната антибългарска истерия, довела до оплюване и обругаване на свещеният символ на българската свобода. По националните телевизии шестваха най-различни добре познати и втръснали до погнуса лица, които обясняваха как турско робство не е имало, следователно не е имало и освобождение, как руснаците са искали да ни поробят, как 3 март е руски, а не български празник и т. н. по информационите страници в интернет вакханалията беше още по-пълна. Един от флагманите на антибългаризма у нас, Ивайло Дичев, се появи на няколко места в мрежата с фундаментална бългорамразка статия, в която попадаме на следните опорни точки: 1. „На 3 март 1878 година не се е случило нищо, което да ни касае… две империи са сключили мирен договор, на който днес се радваме.“ 2. „Ами нали всички помнят фразата от предсмъртното писмо на Левски, от която вече е снета комунистическата забрана: „Тоз, който ни освободи, той ще ни зароби“. 3 . „А ако говорим за начало на държавата ни, вън от съмнение е, че то настъпва с приемането на Търновската конституция, гласувана единодушно през сълзи и прегръдки на великата дата 16 април 1879 година.“ 4. „Мечтаейки за Санстефанска България, ние си намираме повод да мразим сегашната си реална родина.“ Разбрахте ли сега? На 3 март не се е случило нищо, което да ни касае… Само за тази фраза лицето (ако въобще може да се нарече лице) Ивайло Дичев трябва да лежи в затвора. А какво да кажем за поредното тиражиране на фалшивата фраза, уж казана от Левски? Що се отнася до великата дата 16 април, тя е велика за своите съвременници, но за нашата история е просто една от многото подобни. Какво канцеларско мислене, боже господи – приемането на конституцията било истинското начало на българската държава?!? Коя държава по света мисли по подобен начин за своето създаване, знаете ли? Никоя. Е, става дума за държави, разбира се, не за територии с платени еничари и грантаджии. Последното обаче разбива всичко – да мечтаеш за националния идеал означава да мразиш България?!? Не, определено затворът е най-малкото, което трябва да му се случи на Дичев, както и на плеядата други дичевоподобни създания Та така, вчера за пореден път се изляха потоци от помия срещу България и българската свобода. Никъде и никой обаче не каза и не спомена речта на главнокомандващия на имперската руска армия княз Николай Николаевич, който започва своето обръщение към войската така: “Офицери, унтер-офицери и солдати на армията на която аз съм водач. Ние ратуваме не за победа, а да защитаваме нашите християнски братя! Да защитаваме християнската вяра! Търпението ни се изчерпа! Ние имаме царската дума и тя е последна, войната е обявена! Напред, нашата кауза е свята! С нами богъ!“ Е как да се каже такова нещо по нашите медии? Та то въобще не е евроатлантическо? И много други неща обаче не се казват по нашите медии. Срещу кого се бият например руснаците? Срещу турците? Да, но не само. Както в състава на руската армия има българско опълчение, така и в турската има хиляди западноевропейски доброволци и наемници. За тях обстойно разказва военнията кореспондент Василий Немирович-Данченко, който в книгата си „Година на война“ описва случаите, при които в руски ръце попадат английски доброволци, биещи се на страната на турците. Но западноевропейците далеч не са само редови войници. Главнокомандващият на цялата турска армия Мехмед Али паша всъщност е германец и се казва Карл Дитрих. Вейсел паша, който командва турската армия в битката при Шипка-Шейново, всъщност е австриец, като името му е фон Вексел. Армията на Сюлейман паша, която извършва кланетата в Стара Загора, е превозена с английски кораби от Албания в Тракия. Самата английска флота впоследствие влиза в пристанището на Цариград, за да предотврати падането на турската столица в руски ръце в края на войната. След сключването на Санстефанския мирен договор в Родопите започва мюсюлмански метеж и нови кланета срещу българите, пряко организирани от Хидает паша, който всъщност е англичанина Станислас Сенклер. Хайде сега да ви запитам – ако всички тези изверги не бяха англичани, немци и австрийци, а руснаци, дали нямаше всекидневно да лягаме и ставаме с техните престъпления, извършени над нашия народ? Сега виждате ли каква огромна война се води срещу нас българите и нашата история? На практика нашата свобода е извоювана във война, която водим не само срещу турците, но и срещу англичани и германци. Същите тези само броени месеци след подписването на Санстефанския договор разпокъсват България на пет части, като днес техните съвременни слуги дори и това опитват да припишат на Русия. Както се казва, крадеца вика дръжте крадеца. Днес България не е независима държава и е поробена от същите тези, които ни държаха в робство до 1878 г. Само и единствено от нас зависи дали ще успеем да се освободим повторно. http://kostadin.eu/2017/03/04/кой-се-би-срещу-нас-в-руско-турската-вой/

задачи не решаваме, но съвет: пийни 100 грама етанол и всичко ще е наред. Cheers!

Ъп за темата и благодарности!

елитите винаги се държат като друг етнос /независимо дали това е основателно или не/ по идеологически причини.

Най-забавното е, че 7-мият мит в момента създава нов 'опозиционен' такъв, а именно че сме платили тея прословути 32 тона злато. :)))

тези процеси на разделение на конни войни и земеделско селско население ги има още при скитите /примерно 'царски скити' и земеделци/ и при сарматите /свободни - 'аркаранти' и слуги - 'лимиганти'/. В средновековието най-ясно се обособява рицарско съсловие и закрепостено население. Даже ако гледаме глобално - и Римската империя от 3 век има такова разслоение: закрепостено население по градове и села и мобилна конна армия /комитат/, начело с вожд /император/.

а ето и заявката на руснаците /прекрасно е, че отново има конкуренция в лунната надпревара/: Туристическите полети до Луната ще започнат до пет години Руската ракетно-космическа корпорация "Енергия" възнамерява да предложи на всички уникална услуга - туристически полет около Луната, съобщи РИА Новости. В интервю директорът на "Енергия" Владимир Солнцев заяви, че Русия излиза за първи път на международния космически туристически пазар с предложение на обиколка на Луната с космическия кораб "Союз". По план първите лунни круизи трябва да започнат най-рано през 2021-2022. Условията на полета вече се обсъждат с потенциалните кандидати. За реализация на туристическия полет около Луната трябва да се извършат два последователни старта - с първото изстрелване в орбита се извежда корабът "Союз", а с второто - ускорителният блок "ДМ" с допълнително херметично отделение. Те ще се скачат в орбита и блокът "ДМ" ще даде импулс за обиколката на космическия кораб около Луната. Сега "Енергия" работи за допълнителната защита и модернизация на корабите "Союз". Апаратът ще има по-добра топлинна защита, дaлечна радиовръзка, контрол на спускането в атмосферата с втора космическа скорост и съответните промени в редица други системи. http://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Turisticheskite-poleti-do-Lunata-shte-zapochnat-do-pet-godini_72006.html

The Alcántara Bridge is a Roman stone arch bridge built over the Tagus River at Alcántara, Spain between 104 and 106 CE by an order of the Roman Emperor Trajan .It bears the inscription "Pontem perpetui mansurum in saecula" (I have built a bridge which will last forever) on the archway over the central pier.

земи то'о религиозен демидж: http://ruvera.ru/novoletie

Сирийските правителствени сили навлязоха в Палмира след ожесточени боеве с "Ислямска държава", която контролира този древен град в центъра на страната. Това съобщи Сирийският център за наблюдение на правата на човека, цитиран от Франс прес и БТА. "Армията навлезе в западен квартал на Палмира и пое контрола върху част от района", посочи пред агенцията директорът на неправителствената организация, разположена във Великобритания, Рами Абдел Рахман. По-рано беше съобщено, че части на сирийската армия превзеха с щурм крепостта на емир Фахреддин, разположена на хълм откъм западния вход на древния град Палмира, предае ливанският телевизионен канал "Ал Манар", цитиран от ТАСС. Освен това правителствените сили са овладели и щаба на "Ислямска държава", разположен в двореца Касър ал Кутри в югозападния край на града. Според телевизията съпротивата на ИД е сломена и нейните бойци се изтеглят панически. Непристъпната крепост, построена през 17-и век от ливанския емир Фахреддин ал Маани, бе под контрола на джихадистите, а през март м.г. след няколкодневен щурм сирийската армия я превзе. Дни по-късно правителствените сили влязоха в Палмира, след което руски сапьори разминираха древните сгради. През декември 2016 г. джихадистите отново завладяха Палмира, припомни ТАСС. http://dnes.dir.bg/news/siria-palmira-25369987?nt=4

Римски златни мини в Лас Медулас /Испания/ или поне каквото е останало от тях. Римляните първи използват т. нар. метод ruina montium - 'разрушаване на планината' /определение, дадено от Плиний Стари/. Технологията е гениална - първо миньорите пробиват система от тунели и галерии в планината под определен наклон. След това в набелязаният участък за разрушаване се вкарва събраната от огромен акведукт вода. Силата на водния напор действа като динамит. Нахлувайки стремително в галериите той помита всичко на пътя си и избутва въздуха, останал в тунелите, който разкъсва хълма. "Начупената на парчета планина се свлича с тътен и с движение на въздуха, което човешката мисъл не може да проумее" /пише Плиний Стари/. Водата размива скалите и отмитите кал и руда се отвеждат по изкуствени канали в големи вани, където впоследствие златото се отделя от седиментите чрез сита. И една статия: http://www.haaretz.com/archaeology/1.774629