Темата е за бутафориите, така че не знам по каква логика намеси Кабиле и Малката Базилика. Те са едни от малкото примери за адекватно експониране /извън обръча Фърков, Рашидов, Димитров и съответните строителни фирмички/. Така че твоето мнение е лишено от логика и цели дирене на теле под вола. Но това си е твой проблем.
Иначе, ако се абстрахираме от троленето ти, зад новото пеещо чудо на Хайтов както обикновено стои скандал:
Крум Дамянов: Пратиха работата ми по дяволите
Питам се защо е тази гнусотийка от Александър Хайтов, казва скулпторът, на когото отнеха поръчката за паметник на генерал Колев в Добрич
„Каква свобода след промените! Търся някой да ми се усмихне, за да отлея поне една работа от тези, струпани тук, в двора на ателието. За кого да ги правя тези неща?“, казва скулпторът Крум Дамянов. Снимки: Емил Георгиев
Новият паметник на Александър Хайтов пее „Шуми Марица…“ в центъра на Добрич, но зад този монумент не стои история, достойна за човека, изобразен на паметника – генерал Иван Колев, герой от Добричката епопея. Хайтов приема поръчка за статуята, за която вече е спечелил конкурс един от най-големите творци в родната скулптура – проф. Крум Дамянов. Работата на Дамянов е забележителна, но за жалост е съсипана както от безразличието на Община Добрич, от които получава поръчката за статуята, но и от представител на законодателната власт – депутата Валери Симеонов, председател на Националния фронт за спасение на България (НФСБ). Той предлага да доплати за паметника лични пари, но с условието друг да го направи. И посочва Александър Хайтов, негов политически приятел, член на политическия съвет към НФСБ.
Потърсихме Крум Дамянов, за да разберем историята „от кухнята“. Оказва се, че гипсовият калъп на неговия паметник е унищожен безвъзвратно. Дамянов не се наема да го създаде отново – преди година и половина е преживял инсулт, преминал е две операции, а и е на 79 г. Иска му се нещо по-практично – държавата най-сетне да създаде гипсотека, където да съхранява гипсовите калъпи на скулпторните творби, в този етап скулптурните произведения са най-уязвими. В други държави някоигипсотеки дори са превърнати в музеи.
– Какво е чувството да хвърлят работата ви на боклука, г-н Дамянов?
– Чувствам се дълбоко засегнат, защото една работа, взела ми пет години труд, е унищожена… В този случай са нарушени брутално принципите за положението на художника в обществото, както и на изкуството – не само моето, а на цялото съсловие. Онези, които можеха да ми окажат подкрепа, са двата съюза: на художниците и на архитектите. Но реакция от тях няма. Имам чувството, че няма такива съюзи. Навремето съществуваха т.нар. държавни комисии, които отговаряха за решенията си, а сега няма такива…
– Всъщност и днес има такава комисия – към Министерството на културата, начело с Христо Харалампиев. Според Закона за културното наследство всеки, който реши да вдига паметник, е длъжен да иска тяхното съгласие. Искано ли е съгласието им за онова, което се случи в Добрич?
– Знам, че в тази комисия не е пристигало искане за този паметник.
Но искам да попитам: как може една задача в процеса да работа да бъде променяна? В случая аз имах отношения единствено с Общинския съвет в Добрич.
– Имате ли договор за паметника на генерал Колев с общината? И прекратен ли е този договор, преди да възложат на Александър Хайтов нов паметник?
– Имам договор и той не е прекратен. В мига, в който работата ми беше приета в идейна фаза от тогавашния кмет на Добрич Детелина Николова, когато ми казаха да действам, аз не контролирах какво е ставало.
– В кой момент разбрахте, че има проблем около поръчката на паметника?
– Проблемът настъпи преди 2 години, когато в леярната в Требич започнаха да разпарцалосват гипсовия калъп на 6-метровия оригинал, без да съхранят частите във восък. Тогава разбрах, че няма да стане. Няколко пъти съм предупреждавал да завършат този етап, за да преминат към леенето му в метал. Счупиш ли калъпа – край на работата, няма и метал. Те направиха точно това.
Проектът на проф. Крум Дамянов за паметник на генерал Колев в Добрич.
– Какво беше обяснението на Марин Марков – собственика на леярната?
– Няма обяснение. И на Марин, и на жена му обяснявах – жена му ми каза колко харесва главата на коня, оскала да си я отлее да си я има и за себе си, а аз просто я помолих да я приберат вътре, да не отиде по дяволите…
– Така статуята ви отиде по дяволите?
– Точно така. Освен конската глава, изчезна горната част от портрета на генерала…
– Изчезнаха? Откраднати или счупени?
– Режат ги на части – уж под формата да бъдат отляти.
– Не може ли отново да направите калъпа?
– Не, нямам сили за това.
Крум Дамянов признава, че няма сили да извае отново калъпа за паметника на генерал Колев.
– Община Добрич вижда, че с вас постъпват нередно, че ви съсипват калъпа за оригинала, но не реагира – защо?
– От общината би трябвало да участват в процеса в отливането на паметника, но така и не се поинтересуваха. Те въобще не попитаха какво стана с паметника – вече трета година. Договора подписахме през 2011 г. Леярите започнаха да чупят калъпа през 2012-а. Не мога в момента да ви кажа кой етап е покрит финансово от Община Добрич. Те са длъжни да потърсят от мен етапа, който са поръчали. Иначе излиза, че аз прося нещо, което те са поръчали. Аз не прося такива работи.
– Кога научихте, че са се отказали от вашия проект?
– Вероятно когато излязох от упойка. Преди година и нещо получих инсулт. Имах една след друга две операции. И чух, че ще правят паметника с нов автор – но аз нямах нито сили, нито желание да се занимавам. Исках да се запазя, всяко усилване на пулса не беше препоръчително за мен.
– В момента, в който се борите за живота си, те решават да ви сменят…
– Да. И това го направи моето момче – Марин, аз съм го отгледал. Много паметници съм направил с него. Той беше в работния екип и на паметника „Асеневци“ във Велико Търново, работил е по четирите коня в композицията, той отля бика пред Българската фондова борса… когато започнах с Уго Вутен, главно с Марин работех, той лееше работите… Давал съм му работа, хранел съм го…
– Община Добрич също има роля в смяната ви, както вероятно и Валери Симеонов.
– Този човек идва от политиката, той не знае ли, че законите трябва да се спазват? Че трябва да има протокол за ликвидиране на отношенията с мен? По какъв начин ликвидира мен и дава работата на друг? На морала – майната му. В случая нямат право да променят условията на конкурса. По медиите пишело, че моят проект бил по-скъп от новия. Ама новият е три пъти по-малък от моя, а и не притежава среда. И се питам: Александър Хайтов защо постъпва така с мен? Аз никога не бих направил така с поколението скулптори преди мен, някои от които уважавам, но и да не ги уважавам – никога не бих дръзнал да постъпя по този безумен начин. Но и по времето, когато бях по-активен, се появяваха такива гнусотийки – някой да вземе работата на друг.
И кое е това социо, което след това ще приеме резултата?! Защо съюзите мълчат за това безобразие пред църквата „Света София“ (бел. ред. – паметника на цар Смауил, дело на Александър Хайтов)? Сега и във Видин е направил нещо. Някой трябва да го спре. Светлин Русев навсякъде се обажда по такива бодливи въпроси, а в този случай мълчи.
– За този паметник сте спечелил конкурс – защо Община Добрич не се съобразява с него?
– Нямам обяснение.
– Няма ли да си потърсите правата?
– Ще ги сведа до по-ниско ниво – чрез адвокат ще изчистя отношенията между мен и Марин Марков.
Защо съюзите мълчат за това безобразие пред църквата „Света София“ (бел. ред. – паметника на цар Смауил, дело на Александър Хайтов)?
Дворът на ателието му е превърнат в склад за неотлети творби. Дамянов казва, че ще оцелеят до пролетта.
Образи от двора
– Някои приемат тази „гнусотийка“ като заслужена от вас – навремето вие сте били сред най-търсените „паметникари“…
– Да, преди време си обяснявах с това негативите, които обирах. Но от тогава минаха 25 години и днес завистливо-ядосаните вече почти не останаха. Какво да се обяснявам, че бях лауреат още преди да се оженя и да ползвам закрилата на Малеев, ако е имало такава въобще. Винаги съм бил на свои релси, със свои резултати. Карах най-дългата доцентура в архитектурата, защото през цялото време бях зает, правех паметници. Никой не ми е помагал, не ми е ударил рамо, не ми е давал служба.
(Бел. ред. – съпругата на Крум Дамянов – Уляна Малеева – е дъщеря на Атанас Малеев, брата на Мара Малеева, съпругата на Тодор Живков.)
– За паметниците, които сте правел, сте бил на подчинение на Пенчо Кубадински. Как общувахте с него?
– Той ме е карал да променям някои от паметниците, „Асеневци“ например. Като идваше в ателието, го канехме в малката част, нещо да го почерпим, да тръгне разговора и чак тогава да види модела. Ако го види веднага, казва: „Нье“ и напуска. Докато се научим, мина време. Гледам един ден майка ми му нарязала луканка, а той плюе люспите, тя не я е обелила. Питам я после защо, тя казва, че го мрази, защото уволни баща ми в предпенсионна възраст – не искам да говоря за това. Но като му свикнахме на Кубадински, отчетохме, че той беше много по-малко вреден от всички други във властта по онова време. Притежаваше известна точност в преценката за едно художествено произведение. Мъчил ме е 3 години в Стара Загора, смени ориентира на паметника, за да гледа към града, но правилно.
След промените отказах да поемам каквато и да е работа. Последната, когато бях много загазил финансово – беше през 90-те, малки деца имах, приходи нулеви… Едно към 1000 изчезнаха парите тогава и хонорарът за паметника „Асеневци“ в Търново от 130 хил. лв. в банката се сви на 130 лв. Това беше най-големият ми хонорар, който съм взимал някога.
– След като въпросът кой да прави паметника на генерал Колев в Добрич се оказа политически, зад вас защо не застана БСП?
– Никога не съм бил член на компартията, това е една от гордостите ми. Не бих казал, че съм смел, но отказах да приема членство в БКП, за което гарант за мен бе Георги Йорданов (бел. ред. – министър на културата по тоталитарно време).Произходът ми е друг, баща ми беше член на БЗНС „Никола Петков“, бил е и в затвора след Унгарските събития, защото коментирал нещо публично.
– И все пак покрай съпругата ви сте общувал отблизо с първите хора в държавата по онова време…
– Един-единствен път съм виждал на маса Живков, като изключим случаите, когато ме е кичел с орден. Не съм ходел на срещи. Не се е налагало. Докато Светлин Русев е бил в кръжоците около Людмила Живкова, аз не съм участвал в тях, не съм бил близък с нея. Богомил Райнов пък съм имал причина дори да го мразя, той се отрича от баща си!
Един-единствен път съм виждал на маса Тодор Живков, като изключим случаите, когато ме е кичел с орден.
– Как ви забелязаха по онова време, за да ви дават толкова големи поръчки?
– С конкурси. Ама истински. Първият ми спечелен конкурс за паметник беше за остров Болшевик. И знаете ли защо още нищо не е построено там? Защото шефът на културата Тодор Атанасов тогава каза, че докато той е на този пост, няма да позволи да се строи на острова. И аз го забавих, провалихме намеренията им, така и нищо не се построи там.
– В Художествената академия сте се засекли с Христо Явашев, общували ли сте си с него?
– Той беше трети курс, аз – първи. Етюдите на първенците на постановките бяха закачени с четири кабъра и неговите винаги бяха най-горе. Харесвах ги много и ги изучавах. Често ходех на Вечерен акт, за да гледам как Христо прави скиците. Малко преди да избяга същият този виртуоз на академичната рисунка започна да замацва, да дращи с туша. Това беше началото на протеста му срещу академизма. По-късно, когато видях какви неща прави, ме изпълни с възхищение – опаковайки една структура, той прави ново произведение, нито една от превръзките му не минава през конструктивните зони. Страшно ми е повлиял! Поглъщах с радост онова, което правеше. Но той има и неща, които не харесвам – например „Портите“, „Чадърите“ също, както и „Плаващите кейове“, а само онези работи, когато неговата намеса дава нови стойности.
– Кристо бяга от България, за да бъде свободен, на вас какво ви донесе свободата след 1989 г.?
– Тогава имах свобода, която днес не притежавам. Нямам пари, търся някой да ми се усмихне, за да отлея поне една работа от тези, струпани тук, в двора на ателието. За кого да ги правя тези неща? Трета реколта виждате, изчезват за 5-6 години. Гипсът е много нетраен материал, счупват се. Каквото успея, отливам, спасявам, поддържам – и се питам защо, защото това ще изчезне до пролетта. За какво ми е тази свобода?
Как печелех най-големите проекти навремето? С конкурси.
http://www.ploshtadslaveikov.com/krum-damyanov/