„Никой в Българското Царство не може нито да купува, нито да продава человечески същества. Всеки роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия.“
Това гласи член 62 от Търновската конституция, приета през 1879 година. Красиви думи, записани в епоха, когато вече в Европа, а и по света, робството е премахнато. Въпреки това, тези думи от поколения се преподават на българските деца в училище, за да се помни, че в страната ни живеят свободни хора, които никога не отнемат чуждата свобода.
Но нека да погледнем и един друг закон, който е бил в сила хиляда години по-рано:
„Член 29. Който открадне свободенѣ човѣкъ и го продаде, или пороби, да се обърне на робъ, както е поробилъ свободния, и въ сѫщото робство да се постави.
Член 30. Който присвои чужди робъ, скрие го и не го пуща на явѣ, виновенъ е прѣдъ господаря да му настани други такъвъ робъ, или да му даде цѣната.“
Това са предпоследните точки от т.нар. „Закон за съдене на хората“, възприет в България по времето на княз Борис I Михаил. Текстът е вариант на византийските норми, възприети след официалното покръстване на България. Фактът, че тези точки са запазени и в българската версия на „Еклога“ означава само едно – на територията на Първото Българско царство е съществувало робство и то е било регулирано от официалната власт.
Съществуването на робство в Средновековна България е добре известно на нашите историци. Темата обаче е неблагодарна за дискутиране и по тази причина спада в категорията на неща, за които предпочитаме да не говорим (като например факта, че Симеон е първия християнски владетел на голяма държава, който сключва съюз с мюсюлмани срещу свои единоверци – б.а.) Робството обаче е факт. То не е било нито специално, нито изумително за нашите предци. Всъщност, през VIII-X век, робството е неразделна част от битието както на Близкия Изток, така и на Европа. А както може би знаете, България съвсем не е била извадена от контекста на епохата.
Робството в Европа и Средиземноморието
В нашата част на света, робството съществува отдавна. Всъщност, по-лесно е да се каже кога не е съществувало, отколкото кога го е имало. Формалният му край е през втората половина на XIX век, когато Османската империя изпреварва САЩ и отменя робството в началото на 60-те години, докато в Северна Америка по темата се води гражданска война. Дотогава, робството е неотменна част от историята на нашия и съседните региони.
От пепелищата на разрушената средиземноморска търговия от V-VII век, арабската експанзия създава нов, ревитализиран вариант, който набързо свързва земите от Атлантическия океан до река Инд в една огромна мрежа от пазари и търговски пътища. Тази грамадна глобална мрежа скоро се свързва и с пазарите в Индия и Китай. Към 750 година, земите от Андалусия до Корея отново са обединени в постоянен търговски поток. В тази схема, човешкият живот струва точно толкова, колкото господарите на робския пазар се спазарят.
Грешно е обаче да приписваме заслугите изцяло на мюсюлманските търговци. Робите, които се разменят по сергиите в Багдад, Басра, Кайро и Мерв са преди всичко внос. Основният поток идва от Европа, където местни търговци и ловци на глави събират своята плячка и я продават чрез средиземноморски посредници на арабите. Ловци от Генуа, Пиза, Венеция и Амалфи проникват далеч на север – чак до Чехия и Словакия. В Чехия съществува отделен вътрешен робски пазар, а в Майнц епископът е така сащисан от количеството хора, които се предлагат по поречието на река Рейн, че се опитва да издава забрани за търгуването с хора или поне с християни – напразно.
На изток, нещата са още по-мащабни и организирани. Венеция набързо монополизира лова на хора в западните Балкани – целите са езичниците в Далмация и Босна, но никой не роптае да изкара някоя и друга монета от своите единоверци, носещи кръста. През VIII век, Курията на Венеция получава постоянни оплаквания от съседни италиански градове, че Републиката в Лагуната краде роби от своите съседи и след това ги продава, а освен това заробва и християни, попаднали в ръцете на търговците на хора.
В Европейската равнина, днес поделена между Русия, Украйна и Беларус, ловът на хора е не просто спорт, а индустрия. Русите, наричани още варяги, се превръщат в професионални робовладелци. В робство са отвлечени десетки, ако не и стотици хиляди в рамките на два века. Парите, които скандинавците изкарват от тях, са равностойни на милиарди днешни долари, тогава плащани със сребро. В замяна на красиви жени и здрави мъже, варягите товарят коприна от Китай, подправки от Индия и ценни стоки от Арабия, заедно с доволно количество пари.
Тези доходи скоро са надушени от другите ловци на роби – степните племена. Печенеги и маджари започват да атакуват северняците, опитвайки се да отмъкнат ценните стоки. За да се предпазят от опасността, викингите създават поредица от опорни, укрепени постове по поречието на реките. Те скоро се превръщат в самостоятелни тържища и градове, които стават част от голямата икономическа система и поставят началото на Киевска Рус. Две имена са достатъчен пример – Новгород и Киев. Робските тържища в тези два града скоро привличат търговци от цял свят – евреи, араби, гърци, хазари, волжки българи…
Двете силни държави по поречието на Волга – Хазарският хаганат и Волжка България бързо намират своята ниша във вноса и износа на роби. Степните господари извършват набези срещу съседните племена в района на Урал и дн. Казахстан, след което продават пленниците по пазарите, разположени по поречието на р. Волга.
Византийската империя също има своето ключово място. Роби, купувани и залавяни по Северното Черноморие постоянно се пренасят на юг към Константинопол. Херсон на п-в Крим е ключовата изходна позиция. От там, през голямото тържище в Константинопол, потокът от хора се насочва или към Мала Азия или към Средиземноморието – Антиохия, Александрия, Тир, Сидон, Тунис. Роби навлизат и през Балканите – било по Диагоналния път или по Виа Егнатия. Славянските племена в Гърция, Албания и днешна Сърбия са обект на постоянно преследване.
Ролята на България
Вече показахме размаха на търговията с роби в Европа и Близкия Изток. Както е очевидно, няколко големи търговски пътища минават през българските земи. Това са Виа Диагоналис, Виа Егнатия, Виа Понтика (по крайбрежието на Черно море), както и самото течение на Дунав, по което стоки от Централна Европа се насочват на изток. Българите са и гранична зона с множество племена и народи, които нямат свои фиксирани държави и съответно са обект на постоянен натиск от страна на по-централизираните си съседи.
Наличните извори по-скоро загатват, отколкото дават ясна представа за мащабите на търговията с роби и робовладелството в България. Както е добре известно, по времето на успешните походи в Тракия и Македония, българите постоянно отвличат пленници. Тези хора, които ние предпочитаме да разглеждаме без много внимание, в голямата си част биват продавани на тържища за роби, каквито несъмнено са съществували и южно, и северно от Дунав в българските земи.
Крум и Симеон са христоматийни примери. Между 809 и 814 година, десетки хиляди византийски войници и цивилни попадат в български плен. Мнозина са и онези, които Крум изселва на север от Дунав, за да засили позициите си в днешна Бесарабия. Можем само да гадаем какъв е статута на тези военнопленници, но без всякакво съмнение, немалка част от тях биват или продадени, или използвани като роби. След победата при Ахелой, както ни информира извора „Чудото на св. Георги“, Симеон продал част от пленената византийска армия на търговците на роби. С оглед практиката, потвърдена няколко десетилетия по-късно покрай битката при Уаландр (932), търговците вероятно били араби и евреи, които имали свои колонии в Хазария.
Освен като участници в търговията, българите също така ставали нейни жертви. Набезите на печенези и маджари след 800 година, водели до постоянни отвличания на хора, най-вече сред живеещите във Влашката равнина и Бесарабия, но също и от Добруджа (както свидетелства „Чудото на Св. Георги с българина“ – б.а.). Успоредно с това, българи били вземани в робство и от нахлуващите византийски войски, макар тези набези да били далеч по-малко опасни от нахлуванията на степните народи. От своя страна, предците ни извършвали подобни действия по време на наказателните експедиции срещу славянските племена по поречието на Тимок и Тиса, по времето на Омуртаг.
Самият факт че при Борис I в законодателството е обърнато специално внимание на притежаването и търгуването с роби говори достатъчно само по себе си. От една страна, цитираните по-горе закони регулират вътрешните за страната отношения към робовладелството, от друга се гарантира неприкосновеността на стоката по отношение на преминаващите през страната търговци. Въобще, ролята на българската държава в регулирането на търговските взаимоотношения в Източна Европа е тема, която заслужава сериозно проучване. Същото важи и за връзката между българската търговска диаспора и управляващия елит – намек в тази посока е и Търговската война, водена от Симеон между 894 и 899 година. Владетелят защитава интересите на търговското съсловие, което несъмнено се отплаща със заеми и материална подкрепа през последвалите войни срещу ромеите.
Друг източник, който ни подсказва, че българите не просто са търгували с роби, но и са притежавали такива, се съдържа в отговорите на папа Николай до Борис I. Там, папата заявява, че на избягалите роби трябва да бъде пощаден живота, но те трябва да бъдат върнати на своя законен господар и да му служат, а поведението им да бъде регулирано от действащите закони. Отделно от това, папата обяснява на княза, че в случай на избягал свободен човек или роб от България, граничарите, допуснали това вече не бива да бъдат директно екзекутирани, тъй като това противоречи на християнските норми.
Всички тези забележки ни подсказват няколко неща. На първо място, темата за притежаването и контролът на робите е от изключителна важност за Борис – на това са отделени поне два въпроса от запитването му до папата. На второ място, явно е че в България са съществували специфични закони, отделно от двата пункта в „Закона за съдене на хората“, които са регулирали статуса и отношенията между господари и роби. На трето място, явно е че България, подобно на останалите държави, за които стана дума по-горе, е имала специални превантивни мерки за недопускане бягството на роби зад граница – практика, която е засвидетелствана в редица спогодби между тогавашните държави. Граничната зона, често допълвана от валове, укрепления и ровове, е била предназначена както за възпиране на чужди войски, така и за задържане на бегълци вътре в пределите на страната.
Ако се върнем към извора „Чудото на Св. Георги“, там става ясно, че българските боляри са използвали множество роби в своите домакинства, като в конкретния пример става дума за слуги, заети с приготвянето на топла вода за банята на аристократите. Можем да предположим, че роби са били използвани широко и за всякаква друга домакинска работа, както и в селското стопанство, с оглед на факта, че към този момент крепостническите взаимоотношения все още не са били разпространени по нашите земи, и селяните не са били задължени с ангария към господарите си така, както във времето на Второто българско царство.
Количеството военнопленници и цивилни, които българите постоянно отвличат със себе си след походи във Византия подсказва, че употребата на робски труд не е нито спорадично, нито маловажно явление в живота на средновековното българско общество. Какъв точно е обхватът на този феномен предстои да бъде изследвано както на база на наличните и нови извори, така и на основата на археологическите проучвания на обектите от онази епоха.
***
Средновековната икономическа история на България е сфера, в която нашата историография трябва тепърва да работи усилено. Първото българско царство е било деен и дълготраен фактор в развитието на икономическите взаимоотношения на Балканите и в Източна Европа. Предците ни са били част от глобална търговска система, свързваща Париж с Пекин много преди Си Дзин Пин да говори за своята Инициатива на Пояса и Пътя. Огромно разнообразие от хора и култури са били в постоянен досег помежду си, а кръстопътната позиция на България я е превръщала в естествено разпределително звено от сложния икономически механизъм на Евразия.
Търговията с хора е мрачна страница от човешката история, правдиво заклеймявана от съвременните жители на планетата. Въпреки това, мрачните страници не бива да се пропускат или забравят. Именно в изучаването и разбирането на тези тежки и неморални от съвременна гледна точка процеси, ние можем правилно да преценим развитието на човешките общества и еволюцията на тяхната ценностна система. От перспективата на историята, изминалите по-малко от 200 години без робство са толкова нищожна част от миналото, че ние не можем да си позволим да не изучаваме и познаваме този мрачен дял от човешкото минало.
https://bulgarianhistory.org/bulgaria-srednovekovna-turgovia-robi/
Кирил и Методий са ромеи. В една мултиетническа империя произходът е без значение. Важни са самосъзнанието и религията.
