Last roman

като го знам Лорда, сигурно чете специализирана литература за танковете

разбира се не можем да пропуснем и демонстрация на римска козметика и грим:

да не го превърнеш сега бай Добрев в мъченик

До ВСВ Великобритания си е фактор.

Прическите За римския гражданин било признак на добър вкус да е гладко избръснат и късо подстриган /с бритон/. Но към 2-3 век много римляни започнали да подражават на гръцките философи, да носят дълги коси и бради: Дамските прически били изключително разнообразни по своята сложност /за разкрасяване се използвали всички съвременни фризьорски похвати, включително и перуки/, но и при тях към края на империята се наблюдавала тенденцията към по-изчистените форми: Дори статуите на императриците били подвластни на модата - когато последните си сменяли прическите, съответно и изображенията им били коригирани: Класическа гръцка прическа: Прическа тип 'Агрипина Младата' /средата на 1 век/: Прическа от епохата на Флавиите /края на първи - началото на 2-ри век/: https://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=Vs9fLwm-9-k#at=280 Прическа тип 'Фаустина Младата' /края на 2-ри век/: Прическа тип 'Юлия Домна' /началото на 3 век/:

То и аз мъча тук от три месеца една супер интересна книга, ама все други на пътя ми изскачат

Поздравления за темата и добре дошъл!

Мъжко облекло Туниката и тогата са основни елементи от древноримския мъжки костюм, различаващи се по някои детайли от гръцкия хитон и химантий /плащ/. Ризоподобната туника служила на древните римляни за ежедневно облекло. Тя била ушита от два къса ленен плат и се обличала през главата. Първоначално имала само отвори за ръкави, но после се появили и къси такива. Туниката нямала яка /както и всички антични дрехи/, била дълга почти до колената и се препасвала през кръста с помощта на пояс. В зависимост от мястото в обществото, което заемал на притежателят й, туниката имала различен цвят и орнаменти. Сенаторът носел бяла туника с широка пурпурна ивица /clavi/. Тази туника се наричала tunica laticlavia. Конниците и плебейските трибуни носели туника с тесни пурпурни ивици - angusticlavia. Войнишката туника трябвало да е по-къса от гражданската. Простолюдието носело само туники /без тоги/ и се наричало populas tunicati. Тяхната туника била къса и в тъмен цвят /tunica pulla/. Към 2-5 век голямо разпространение в Рим получила т. нар. tunica dalmatica - туника с дълги ръкави до китките, заимствана от 'варварските' народи /германи, сармати и перси/: Макар че писателят Авъл Гелий в неговите "Атически Нощи" изразява такова становище за подобен род дреха: "Мъж да се облича с туника, чиито ръкави се спускат под лактите и стигат чак до китките, та дори и до пръстите, това било неприлично както в Рим, така и в целия Лациум. Подобен вид туника бил наричан от нашите съграждани с гръцката дума „хиродита", дългоръкавна, и се смятало, че само на жена отива да носи широка и дълга дреха, която да покрива ръцете до лактите и да предпазва бедрата от чужди погледи. Впрочем римляните отначало изобщо не носели туника, а се намятали единствено с тога; след време започнали да надяват тънки и къси туники, стигащи само до мишниците, които гърците наричат „екзомиди", безръкавни." Римската тога била присъща на римския гражданин и свидетелствала за неговия статус - неслучайно римляните наричали себе си gens togata — 'род с тоги'. Тогата била с етруски произход и буквално означава 'покритие'. Представлявала полулунен къс материя от бяла вълна, увита около тялото и носена като плащ. Робите, изгнанниците или чужденците нямали право да носят тоги. Мъжете навършели 16 години, обличали мъжката тога /toga virieis, toga pura или toga libera/ - 1. Децата на пълноправните римски граждани и висшите сановници обличали тога с пурпурен кант /toga praetexta/ - 4, кандидатите за висша държавна дейност носили белоснежна тога - 8 /toga candida, откъдето дошло и името им/. Върховният жрец /Pontifex Maximus/ носел toga trabea - 6. Консулската тога /toga palmeta/ - 3, била украсявана с апликации във формата на палми, триумфаторът носел червена тога /toga picta/ - 5, а впоследствие императорската тога била с пурпурен цвят /toga purpurea/. По време на траур римляните носели сива тога /toga pullа/ - 7. Тогата била скъпа, поддържала се трудно и се носела на обществени прояви - в цирка, театъра, на съд или на празник. Ранната тога не била голяма. Но с времето размерите й нараснали и тя достигнала до 6,5 м. на дължина и 3,5 метра ширина. Омотаването й около тялото и надиплянето било дълга и трудоемка работа, извършвана от робите, а носителят й не извършвал резки движения и ходел бавно, с величествена осанка, за да не развали това сложно съоръжение. В императорския Рим за тогите на монарха и висшите длъжностни лица се грижели специални слуги. Разнообразните дрехи били правени от коприна, вълна, лен. 'Императорският' тип тога бил с полулунно-трапецовидна форма и представлявал същински шедьовър по своята сложност на обличане: Към 2 век тогата загубила обществения си престиж и все по-рядко била носена на обществени места. Както с ирония казвал сатирикът Ювенал - nemo togam sumit, nisi mortus — 'само мъртвият го обличат в тога. По-късните тоги през 3-4 в. били с церемониални функции и имали доста по-сложна форма: Римляните при лошо време носели ленен или вълнен плащ - sagum, който бил вълнен и се закрепял за раменете посредством фибула: Палиум бил къс правоъгълен плащ, както и сагума /лен или вълна, разбира се по-заможните римляни можели да си позволят и копринен такъв: Лацерна къс плащ /закрепвал се с фибула за дясното рамо/. Носен бил и от цивилни лица, и от войници: Цветовете на сагума, палиума и лацерната варирали от червен, тъмно кафяв, светло кафяв, син, жълт, бежов. Абола /също се е закрепвала с фибула/: Носена била и от цивилни и от военни лица. Тя замествала тогата, когато случаят го позволявал. Войниците носели вълнена пенула /с качулка и полулунна форма/: Към 3-4 век се разпространила и късата пенула, наречена cuculus - вълнена фуниевидна наметка, носена над дрехата в лошо или зимно време от войници, пътници, овчари, а в града от лица, нежелаещи да бъдат разпознати. Цветът й бил кафеникав или синьозелен. Обувките на гражданите също били разнообразни и зависели от статуса им. Военните носели калиги - полуботуши от кожа: Или кожени калцеи /за студено време/: Кабартините били носени и от цивилни лица: В топло време носели обикновени сандали и чехли: Патрициите носели носели червени ботуши /калцеи/, а сенаторите - черни: Пълководците, висшите магистрати и императорите носели кампаги - червени полуботуши: Женско облекло При жените ролята на тогата изпълнявала палата /лен, коприна/ - 1,5 м. широк и 3,5 м. дълъг плащ: Под палата се е носела горна туника, наречена стола /лен или вълна/, която била без ръкави. Цветовете й били най-различни - червен, син, жълт, зелен, кафяв, черен, бял. Проститутките нямали право да носят стола, това била дреха за 'добродетелни жени'. Долната туника била също от лен и стигала до глезените, както и столата: Долното бельо се състояло от строфий /превръзка изпълняваща функциите на сутиен/ и сублигакулум /бедрена препаска/. Последната била носена и от мъжете /напр. гладиаторите: Женски сандали и обувки били по-фини от мъжките и често украсявани със злато или скъпоценности /в зависимост от това колко заможна била/: За да се защитят от жегата, римляните и римлянките носели и шапки: Петасос - сламена шапка, заимствана от гърците: Galerus /вълнена шапка/: Пилеус - конусовидна вълнена шапка, произхождаща от Фригия /носена от простолюдието/: За да избегнат слънчевите лъчи /слънчевият загар в Древен Рим се считал за белег на простолюдието/ римлянките ползвали чадъри: Накити Жените и мъжете носели накити от скъпоценни камъни и метали, с които символизирали възможностите си, също като днешните. Сребърните и златните пръстени били привилегия на богаташите и благородниците - представителите на конническото съсловие и на сенаторите. Обеци: Гривни: Пръстени /често украсени с гравирани камъни - геми/: Oгърлици:

Няколко упоменания за медицински практики в Noctes Atticae на Авъл Гелий: 15. ЗА ЦЕЛЕБНИТЕ СВОЙСТВА НА КУКУРЯКА Когато Карнеад от академическата школа се готвел да напише трактат срещу книгите на стоика Зенон, той очиствал стомаха си с бял кукуряк, за да не прелее някой от развалените в стомаха сокове и да стигне чак до седалището на душата, с което да размекне настойчивостта и бодростта на духа; с такова усърдие и такава подготовка на тялото и душата си пристъпвал този известен с необикновените си дарби мъж към опровержението на Зеноновите съчинения; та щом прочетох това сведение в “Гръцка история”, аз се заинтересувах какво ще рече “бял кукуряк”. Тогава открих, че съществували два вида кукуряк, които се познават по цвета - бял и черен /касае се за две различни растения - под 'бял кукуряк' древните именуват чемериката, а под черен - различните видове кукуряк/, ала разликата в обагрянето не била нито в семето, нито в стръкчето, а в корените; белият очиствал стомаха и горната част от корема чрез повръщане; черният разкарвал така наречената долна част на корема166; и двата имали свойството да извличат от тялото вредните течности, които били причинители на болести. Съществувала обаче и опасността да не би, разтваряйки всички проходи в човешкото тяло, кукурякът наред с причините за болестите да изхвърли и онези вещества, които са причините за живота, и да не би, отнемайки по този начин цялата поддръжка, идеща от естествените сокове, да погуби човека. Най-безопастно действал кукурякът от остров Антикира - така пише Плиний Секунд в своята “Естествена история”. Затова и народният трибун Ливий Друз, налегнат от така наречената “комициална” болест167, отишъл на Антикира, пил там настройка от кукуряк и така се изцерил от страданието. Четох освен това, че преди да тръгнат на лов, галите натопяват стрелите си в сок от кукуряк, защото удареният и убит с тях дивеч става по-крехък за ядене; но за да не се разнесе кукурякът, те изрязвали доста голям кръг около поразеното от такива стрели място. 16. ЗА ОТРОВИТЕ Патиците в Понта, казват, се прехранвали с най-различни отровни треви. Пък и Леней, освобожденецът168 на Гней Помпей, пише, че прочутият цар на Понта Митридат проявявал голямо влечение към лечебната наука и цяровете от този род и често смесвал кръвта на споменатите патици с лекарства, които обезсилват отровите; така приготвена, кръвта, изглежда, имала могъща сила; а самият цар постоянно приемал подобни илачи, за да се предпази от неведомите клопки на угощенията, та дори съвсем съзнателно, нарочно изпивал на показ пред всички смъртоносна и бързодействаща отрова и въпреки това оставал невредим. Затова подир време, когато след своето поражение се оттеглил в най-далечните предели на царството и решил да умре, той опитал най-силните отрови, за да ускори смъртта си, ала напразно и като нямал какво да стори, пронизал се с меча си. Измислената от царя на Понта противоотрова е много разпространена днес и се нарича “Митридатова”. Кн. XVII 10. ЗА ВЕНИТЕ И АРТЕРИИТЕ В разгара на лятото се бях скрил в имението на бившия консул Херод, което се намира в равнината на Атика, на едно място, наричано Кефисия, богато на води, пасбища и гори. Там аз изведнъж бях повален в леглото от силно разстройство и остри пристъпи на треска. А когато философът Калвизий Тавър и някои други негови последователи дойдоха от Атина да ме навестят, тамошният лекар, който в този момент ме преглеждаше, започна да обяснява на Тавър какво ме мъчи, по какъв начин и през какви промеждутъци пристъпите се усилват и отслабват. Посред този разговор, решил, че състоянието ми се е подобрило, той се обърна към Тавър: „Можеш и ти също да се увериш в това, ако напипаш жилата му", което на латински означава: „ако докоснеш вената му". Неприятно изненадани от това напълно невежествено за един лекар неумение да се изразява, защото бе казал вена вместо артерия, всички учени, които бяха дошли с Тавър, неволно зароптаха и се намръщиха, но Тавър, както винаги любезно, му каза: „Сигурни сме, почтени, че добре ти е известно на какво се вика „вена", на какво — „артерия", че вените сами по себе си са неподвижни и че биват търсени само за пускане на кръв, а артериите със своето трептене и биене показват вида и силата на треската; ала, както ми се струва, ти се изрази по-скоро разговорно, отколкото невежествено; защото не само тебе, но и мнозина други съм чувал да наричат погрешно артерията вена. Затуй постарай се да разберем, че ти си по-изискан в лечението, отколкото в словото и с помощта и благоволението на боговете ни върни колкото се може по-скоро нашия приятел здрав и читав." Спомняйки си след време този упрек към лекаря, аз реших, че не само за един лекар, но и за всички свободни и свободно образовани хора е срамно да не притежават дори такива познания за собственото си тяло, които не представляват кой знае колко дълбока и неразгадаема тайна и които природата е пожелала да остави лесни и достъпни за нас, за да пазим нашето здраве; и затова всеки свободен миг аз се зачитах в медицинските книги, които според мен бяха подходящи да попълнят образованието ми и от тях наред с многото други сведения, принадлежащи към този вид просвета, аз, струва ми се, научих определението за вените и артериите, наричани от лекарите „съдове": вената е вместилище на кръвта, разтворена и размесена с природен въздух, в който съд има повече кръв, по-малко въздух; артерията е вместилище на природен въздух, размесен и разтворен в кръвта, в който има повече въздух, по-малко кръв; а биенето е естествено, независещо от волята на човека напрягане и отпускане в сърцето и артерията. Впрочем древните лекари са му дали следното определение на гръцки език: „Биенето е несъзнателно разпускане и свиване на артерията и сърцето." Кн. XVIII 4. ЗА РАЗЛИЧНИ РЕАКЦИИ НА ЧОВЕШКИЯ ОРГАНИЗЪМ Аристотеловите книги, озаглавени „Природни проблеми", са твърде приятни и изпълнени с всякакъв род тънки подробности. В тях той изследва защо внезапният и силен страх в повечето случаи тутакси предизвиква разстройство на стомаха. Търси също така отговора на въпроса, защо ако човек стои повече време близо до огън, бива спохождан от малка нужда. Що се отнася до бързото и силно разстройство поради страх, причината според Аристотел е в това, че всеки страх е изстудяващ, или — както той го нарича на гръцки — „хладотворен", и посредством силата на хлада той изгонва цялата кръв и топлина от повърхността на кожата и ги насочва навътре в тялото, поради което кръвта на изпитващите страх хора слиза от лицето им и те пребледняват. „Та точно тази кръв и топлина, казва той, достигнали най-вътрешните части на тялото, раздвижват и раздразнят стомаха ." За изобилната урина, предизвикана от горящ наблизо огън, казва следното: „А огънят разтваря сгъстените частици, както слънцето разтапя снега." 5. ЗА ВРЕДАТА ОТ СНЕЖНАТА ВОДА В тибуртинското имение на един наш заможен приятел се бяхме оттеглили в най-жежките дни на лятото аз и неколцина мои връстници и близки, изучаващи красноречието или философията. С нас бе и един почтен човек, твърде начетен привърженик на перипатетическото учение и удивително запален по Аристотел. Той все се мъчеше да ни възпре да не се наливаме с вода от разтопен сняг и строго ни гълчеше. Позоваваше се на авторитета на известни лекари и най-вече на изкусния и опитен във всички човешки работи философ Аристотел, който казва, че снежната вода е твърде полезна за земните плодове и дърветата, но за хората е нездравословна, ако се пие в големи количества, защото неусетно и задълго засява във вътрешностите ни охтика или други болести. Това ни бе повтаряно внимателно, добронамерено и непрестанно. Но тъй като ние продължавахме да си пием снежна вода, той донесе от тибуртинската библиотека, която се намираше тогава в храма на Херакъл206 и беше доста богата, една книга от Аристотел с думите: „поне на тоя премъдър човек повярвайте и престанете да съсипвате здравето си" В книгата пишеше, че снежната вода била много вредна за пиене и че когато замръзне здраво и силно, тя се превръща в това, което гърците наричат „кристал", тоест лед; причината за замръзването се обясняваше по следния начин: „когато поради студения въздух водата се втвърдява и стяга, по необходимост се извършва изпарение и от нея се извлича и изтича някакъв особено нежен лъх. Това, което се изпарява, е най-тънкото вещество в нея; затова остава по-тежкото, по-мръсното и по-нездравословното, което, шибано от тласъците на въздуха, приема вида и цвета на бяла пяна. А това, че известна здравословна част излита и се изпарява от снега, може лесно да се докаже, защото след разтопяването има по-малко вещество, отколкото преди да замръзне". Предлагам и няколко изречения, взети от книгата на самия Аристотел: „Защо водата от разтопен сняг и лед е по-лоша? Защото, когато цялата вода замръзва, най-леките и най-тънки частици се изпаряват. Доказателство за това е, че веднъж замръзнала, след разтопяването си тя е по-малко отпреди. Следователно, щом най-здравословната й част липсва, останалата й част неизбежно трябва да е по-лоша." След като прочетохме това, решихме да почетем превъзходния учен Аристотел. Оттогава нататък аз обявих война на снега, а останалите — всеки по своему — сключиха с него примирие. Кн. XIX

малко за римската трапеза от Авъл Гелий, "Аттически нощи", Книга VI: 16. За чуждестранните деликатеси В своята сатира „За ястията", изпълнена с твърде остроумно и изкусно съчинени стихове, Марк Варон е обрисувал изисканите наслади от храните, поднасяни на пиршествата. Така той е поднесъл, консервирани в шестостъпен ямб, повечето деликатеси, които деликатните прахосници дирят по море и суша. Що се отнася до самите стихове, нека читателят, ако намери сгода, ги прочете сам в споменатата от мен книга. А тук аз ще изброя съгласно с подигравателния поменик на Варон всички съхранени в паметта ми видове и имена на ядива, както и най-известните места, откъдето произхождат някои храни, изнюхани от ненаситната лакомия на хората. Ето какво е изнамерила тя: пауни от Самос, лещарки от Фригия, жерави от Персия, козлета от Амбрация, млада риба тон от Халкедон, мурени от Тартес, „магаренца" от Песинунт, тарентски стриди, родоска есетра, киликийски скарове, тасоски орехи, египетски фурми, иберийски кестени. Впрочем трескавата дейност на вездесъщото чревоугодничество, душещо да намери непознати сокове, както и хайките и походите за нови и нови лакомства ще ни сторят достойни за още по-голямо презрение, ако си спомним стиховете на Еврипид, които не слизали от устата на философа Хризип, онагледявайки мисълта му, че настървението към храните не е възникнало поради някаква жизнена необходимост, а поради някаква душевна глезотия, подготвено и улеснено от долнопробната разпуснатост, дължаща се на преситеност и погнуса от прекалено изобилие. Затова и сметнах, че стиховете на Еврипид няма да са излишни: „На хората какво ли трябва? Две неща: Деметрина храна (жито) и бистрата вода; те винаги са с нас и хранят ни добре. Но спрат ли те да ни засищат, тутакси в разпуснатост ще търсим други ястия.” Книга XIII: 11. За броя на сътрапезниците Изключително приятна е мениповата сатира на Марк Варон, озаглавена “Не знаеш какво ти носи късната вечер”, в която той разсъждава за най-подходящия брой на сътрапезниците и за обстановката и подредбата на самия пир. Варон твърди, че роят на участниците трябва да тръгва от броя на грациите и да стига до този на музите, тоест да започва от три и да стига до девет, та когато пируващите са най-малко, да не бъдат под трима, а когато са най-много, над деветима. “Не подхожда, казва той, да бъдат много, защото голямото множество в повечето случаи води до бъркотия и в Рим гостите са принудени да стоят прави, в Атина - да седят, а да възлегнат ни там, ни тук могат. А самият пир се състои от четири неща и е съвършен във всяко отношение тогава, когато са събрани хубави хора, когато е подбрано удобно място, когато е избрано подходящо време, когато са отбрани гозбите и уредбата. Що се отнася до гостите, те не бива нито да бъдат речовити, нито мълчаливци, защото красноречието приляга на форума и съдилищата, а мълчание трябва да има не на пира, а в спалнята.” По-нататък Варон смята, че разговорите по това време не трябва да се въртят около тревожни и мъчителни въпроси, а да бъдат приятни, привлекателни и наред със своята прелест и очарование - полезни, за да направят нашия нрав по-приветлив и обаятелен. “Това естествено ще стане, ако беседваме за такъв род житейски проблеми от общ интерес, за чието обсъждане на форума или при изпълнение на обществените задължения не остава време. Домакинът на пиршеството от своя страна трябва да бъде не толкова блестящ и безупречен, продължава Варон, колкото чист и неопетнен. Не всичко бива да се чете на трапезата, постановява той, а най-вече такива книги, които са полезни за живота и развлекателни.” Варон не е пропуснал да препоръча каква трябва да бъде втората част на пиршеството. Ето думите му: “Лакомствата са най-сладки, когато не са сладкиши. Защото е съмнително съдружието на крема с корема.” А за да не се спъне някой в думата “лакомства”, която Варон е употребил в значението на “десерт”, искам да обясня, че тя означава всичко, що се предлага във втората част на угощението. Защото това, което гърците наричат “сладкиши” или “десерт”, нашите предци са нарекли “лакомства”. Сладките вина, както можем да прочетем в по-старите комедии, също са били споменавани с тази дума и са били наричани “лакомствата на Либер”. Книга XV: 8. За лукса на трапезата След като прочетох древната реч на твърде способния оратор Фавоний, в която се осъждат богатите трапези, аз я научих наизуст, за да ми остане в паметта омразата към подобни разходи и храни. Ето и словото на Фавоний: “Организаторите на пищните угощения и на разкоша твърдят, че вечерта не представлява нищо особено, ако точно когато ядеш най-сладко, не дойдат да ти вдигнат гозбата и да ти поднесат друго, по-вкусно и по-обилно ястие. Това се смята за цвета но вечерта от тези, за които разходите и преситата минават за забавление, които смятат, че от всички птици само бекасът заслужава да бъде изяждан докрай, че пирът е беден и дебелашки, ако гостите не преядат само от трътките на всевъзможни диви и домашни птици, че който яде и от други места на птицата няма никакъв вкус. Ако разкошът продължи да расте все така, не им остава нищо друго, освен да уредят пира си като възлияние на боговете, за да не им се изморяват устата от дъвченето; нищо чудно, щом приборите и обстановката от злато, сребро, пурпур, предназначени за няколко души са по-пищни, отколкото посвещенията на безсмъртните богове.”

The year of darkness (Image: Alain Willaume/Tendance Floue) In the year 536 the sun dimmed and the world shivered, leading to famine, plague and the fall of empires. New clues point to an double-whammy apocalypse "The sun began to be darkened by day and the moon by night, while the ocean was tumultuous with spray from the 24th of March in this year till the 24th of June in the following year... And, as the winter was a severe one, so much so that from the large and unwonted quantity of snow the birds perished... there was distress... among men... from the evil things" Zacharias of Mytilene (Chronicle, 9.19, 10.1) THE year is AD 536, and Byzantine historian Procopius of Caesarea has just arrived in southern Italy. The balance of power in the Mediterranean is in flux: Vandals had sacked Rome in 455 and the Western Roman Empire had fallen in 476. Justinian I, the Byzantine (or Eastern Roman) Emperor, is determined to reclaim the lost territories. After a successful campaign against the North African Vandal Kingdom in the early 530s, Justinian dispatches his army to retake Italy. Yet as Procopius records, something odd then happened. The sun dimmed, and the dimness lasted for more than a year. There were frosts and snows in the middle of summer – the winter never really ended. From Italy to Ireland, China to Central America, the year 536 was the beginning of a decade-long cold snap beset by turmoil. Religions lost believers, cities collapsed and one of the greatest plagues in history killed a quarter of the population in the Byzantine Empire. Justinian's armies did manage to retake Rome, but his weakened empire was overstretched, and soon lost the territory again. In almost every region of the world, this period was marked with bad weather, social disorder – and death. This climatic downturn may well have profoundly altered the course of history. The trigger of this cooling has long been a mystery, but now we may finally be close to identifying the culprit – or culprits. The first evidence of the AD 536 event came from a study in the 1980s by two NASA geologists, Richard Stothers and Michael Rampino. They trawled through early historical accounts looking for references to volcanic eruptions around the Mediterranean. They concluded that there had been at least seven major eruptions before AD 630, including the one in AD 79 that buried the town of Pompeii. Yet while there were four accounts – including that of Procopius – of an 18-month-long period of unusually dim skies, beginning around AD 536, there were no direct references to a volcanic eruption at this time. Stothers and Rampino concluded that the cause must have been a massive volcanic eruption thousands of miles from Europe. This was certainly plausible. The eruption of the Indonesian volcano of Tambora in 1815, after all, was followed by a "year without a summer" across the northern hemisphere (and may have given us Frankenstein and bicycles). The historical accounts suggested that 536 was much more severe than 1816, but could they be trusted? "All of the ancient texts could be quibbled with," says Michael Baillie at Queen's University Belfast, UK. But with his help, an impartial witness to the 6th century events broke its silence in the late 1980s. Baillie studies tree rings and, using oak preserved in Irish bogs, he and his colleagues put together a tree-ring record stretching back more than 7000 years. In 1988, they reported that during the first millennium AD, the narrowest tree rings – indicating poor growing conditions and cold temperatures – occurred within a few years of 536. "There was a sign in the sun the like of which had never been seen and reported before... The sun became dark and its darkness lasted for eighteen months. Each day it shone for about four hours, and still this light was only a feeble shadow. Everyone declared that the sun would never recover its full light. The fruits did not ripen and the wine tasted like sour grapes" Michael the Syrian (Chronicle, 9.296) More tree-ring data followed from other groups, and a pattern emerged. "The narrow tree rings weren't just in European oak. They were in Scandinavian pines, and in trees from North and South America," says Baillie. "This pretty much had to be a global event." But there was something missing. As volcanic ash and sulphur particles wash out of the atmosphere, they leave traces in the ice forming near the poles. During the 1980s, ice cores from Greenland were revealing evidence of many previously unknown eruptions, including a particularly massive one in 1257. There was, however, no volcanic signature in ice formed around 536. The tree rings were also revealing something unexpected. Despite the emphasis that the historical accounts placed on 536, the tree-ring record suggested growing conditions were awful in the years following 540 as well. In fact, the tree rings showed that the cold snap continued for a decade. It is very unusual for an eruption to trigger a decade of cooling, says Baillie, because the ash and sulphur-rich particles thrown into the atmosphere by a volcano should wash out again within a few years. The findings got Baillie rethinking the source of the trouble. "Stothers and Rampino saw the event as evidence of a volcanic eruption, but perhaps there was another explanation," says Baillie When he found obscure references to unusual partial eclipses in north-west Europe in 538 and 540, Baillie began to wonder whether the source of the trouble was not volcanic but extraterrestrial. In 1994, shortly before fragments of the comet Shoemaker-Levy 9 ploughed into Jupiter, he suggested that dust from a comet that had passed near Earth – or even collided with our planet – could explain both the unusually long climatic downturn and the lack of a volcanic signature. In a 1999 book, Baillie went further, suggesting that several major climatic changes in the past 10,000 years were triggered by impacts. He speculated about links with a broad range of historical and even mythical events, including the death of King Arthur. The plague of Justinian What is certain is that the years following 536 were eventful. In China, for instance, the Northern Wei dynasty collapsed around this time. "There's written evidence that about 75 per cent of people died because of cold, crop failure, starvation and droughts," says Payson Sheets, an archaeologist at the University of Colorado in Boulder. "There was political and religious turmoil." In Central America, the population of the huge city state of Teotihuacan also declined. "The exact dating is up for debate, but by around 550, the people there were deliberately burning the temples on the top of their step-pyramids," says Sheets. "They had lost faith in their rulers' abilities to act as intermediaries between people and their gods." And just as Justinian was reconquering the Eastern Roman Empire, his subjects began dropping like flies. By 542, Procopius was lamenting what is now known as the Plague of Justinian – an early form of bubonic plague – which he said was claiming 10,000 lives each day at its peak. Were all these disparate events triggered by global cooling? Baillie thinks they might have been. For instance, the Plague of Justinian could have been an indirect result of food shortages throughout Eurasia, which led to the mass movement of people and disease-carrying rodents. "People were exposed to pathogens they were unfamiliar with," he says. "Plague broke out and spread – it's the classic Black Death scenario." Proving that specific historical events were triggered by climate change is nigh on impossible, but painstaking studies by David Zhang of the University of Hong Kong have shown that there is a strong link between cooler periods and famine, plague, mass migrations, social turmoil and even wars (New Scientist, 4 August 2012, p 32). "I believe it is possible that the decadal-scale cooling in 530s and 540s could have caused epidemics," Zhang says. "Not only because of the migrations, but also because famine caused poor health among populations." Although we will never know for sure what the historical consequences were, in 2002 Baillie set about looking for evidence of an extraterrestrial trigger – such as the solidified droplets of molten material generated by an impact – in a Greenland ice core. "We found that it was packed full of glassy and metallic spherules, and I thought we had our evidence." But it wasn't to be. There was no trace of similar spherules in a second ice core. "The spherules in the first ice had to be contamination," says Baillie – perhaps from the equipment used to extract the core. By late 2002, then, the 536 event was more enigmatic than ever: there was growing direct and historical evidence of a sudden and severe cooling, but there was no sign of what had caused it. So Bo Vinther at the University of Copenhagen in Denmark and his colleagues decided to take another look at the ice cores – and in 2008 they reported that there was a subtle but substantial sulphur signal at 534, give or take a couple of years. The volcanic explanation was back on the table (Geophysical Research Letters, vol 35, L04708). It is not actually surprising that earlier investigation of the ice core record revealed no volcanic signature at 536, says Vinther. Unless the eruption happens close to the ice sheet and blankets it in ash, the volcanic signature is likely to be small and subtle. "You need to be very careful with your measurements if you are going to detect it," he says. And this eruption probably didn't happen anywhere near an ice sheet. Vinther's team found the sulphur traces in ice from both Greenland and Antarctica. "So the eruption had to have occurred in the tropics," he says. "Otherwise you wouldn't get a signal in the ice at both poles." The hunt for the volcano was on – and a suspect soon emerged. Fortuitously, Steffen Kutterolf at Kiel University in Germany and his colleagues were reassessing the size of known volcanic eruptions in Central America by measuring ash deposits. Their work, published within months of Vinther's study, doubled the estimated size of an eruption from the Ilopango volcano in El Salvador. We now know this eruption generated 84 cubic kilometres of ash, says Kutterolf. "That's huge – one recent estimate puts this eruption as the sixth largest on the planet during the last 10,000 years," says Robert Dull at the University of Texas at Austin, who has worked on Ilopango for years. There was just one problem: carbon dating of plant material found in the ash pointed to a date sometime around AD 430. That was 100 years too early, but the dating was only provisional. After reading these studies, Dull teamed up with Kutterolf. The idea was to pin down the date more precisely by carbon dating the growth rings in a tree trunk. That meant finding a tree in the ash. In 2010, the team announced finding a tree that had died sometime between 500 and 550, making a link with 536 a real possibility. In the past two years, work on other trees has confirmed that the eruption took place early in the 6th century and points to 535 as the most likely date, says Dull. If Ilopango triggered devastating problems across the world, its effects on Central America must have been nothing short of apocalyptic. "Draw a circle with a radius of 200 kilometres around Ilopango, and you're potentially looking at the total wipeout of people, animals and trees," says Sheets, who has also teamed up with Dull. The Maya civilisation a few hundred kilometres further north may have escaped such total destruction, but it did mysteriously stop building elaborately carved monuments known as stelae, with dated hieroglyphic texts, in the 530s, says Dull. Even if the Ilopango eruption did trigger the events of 536, it cannot easily explain why the cold snap continued for a decade, and why some of the coldest years came after 540. Was there more than one eruption? Within the last few months, an analysis of a Greenlandic ice core has revealed a sulphur signal at 540 – but the signal is only around 15 per cent the strength of the 534 signal. It is debatable whether an eruption of this size could have had a significant climatic impact. Enter Dallas Abbott, a geologist at Columbia University in Palisades, New York. Her team has also been studying ice cores from Greenland – and they, like Baillie, have found metallic spherules dating to around 536. But they have also found unusually high concentrations of nickel and tin. Nickel is abundant in extraterrestrial debris and is unlikely to reflect contamination, Abbott says, because it is not typically present in the equipment used to collect the ice. The tin, meanwhile, is suggestive of a comet. So Abbott's findings have resurrected the comet hypothesis – and she even has a particular suspect in mind. "We know that Halley's comet came by Earth in 530," says Abbott. "And the Chinese record indicates it was unusually bright." The brightness suggests that on this journey through the inner solar system, Halley's comet passed particularly close to the sun, she says. It would have lost more ice than usual, releasing more of the dust and debris frozen inside. "Halley might have been especially likely to lose material and make dust in 530," says Abbott. "And it came about during this year that a most dread portent took place. For the sun gave forth its light without brightness, like the moon, during this whole year, and it seemed exceedingly like the sun in eclipse, for the beams it shed were not clear nor such as it is accustomed to shed" Procopius (Wars, 4.14.5) Each year, Earth passes through two meteor showers produced by dusty fragments of Halley's comet. Throughout the 530s and into the 540s, these meteor showers may have been unusually heavy, and continued to top-up Earth's atmosphere with cooling dust – and perhaps more. Impact site There are other surprising clues in the ice. Cores from around the beginning of 536 contain the frozen remains of microorganisms normally found in shallow tropical seas, while samples from 538 also contain fossils of much more ancient marine microorganisms. Abbott thinks there is only one way these microorganisms could have ended up in Greenland ice. Halley's comet might have shed a few especially large fragments during its journey through the inner solar system in 530. In the following years, perhaps including 536 and 538, these fragments slammed into Earth's oceans. When they did, dust and debris – containing living marine microbes in the water and fossils in the rocks that were struck – were thrown high into the atmosphere and global temperatures plummeted. Abbot's team may have even found where one of these collisions occurred. Gravity anomalies and metallic spherules in a sediment layer suggest a large object struck Australia's Gulf of Carpentaria sometime in the first millennium AD, she says. Abbott presented her team's findings at two conferences last year and will be publishing the details soon. However, she still has plenty of work to do to convince sceptics. Don Brownlee at the University of Washington in Seattle worked on NASA's Stardust mission to collect dust from the Wild 2 comet in 2004. He says there is some evidence that cosmic impacts with Earth can have a major cooling effect: a brief episode of cooling about 12,800 years ago has been linked to major impacts at the time, for example. But he is sceptical that Halley played such a role in the 6th century, because the famous comet's history over the last few thousand years is reasonably clear. "Comets can brighten and even exceptionally fragment, but I don't know of any evidence for such behaviour of Halley in the past," he says. Even if Halley was not involved, Abbott could still be right about Earth passing through dust and suffering two or more large impacts. Other groups are now taking another look at the ice cores. "With what Dallas is publishing now, I'm going to go back to our ice samples and see if we can find anything that replicates her results," says Baillie. In the meantime, our neighbour Mars may soon let us see first-hand what happens when cometary debris hits a small planet. The Red Planet is due to plough through the dust and gas surrounding Comet C/2013 A1 in October. In the past few years, then, we have gone from no evidence of either a volcanic eruption or any kind of impact around 536 to having preliminary evidence of both. So what caused the global cold snap? Dull will tell you it was a volcano, whereas Abbott is convinced it was a comet. But it could be that they are both right. The unusually severe cooling and its persistence may be best explained by a double whammy. Vinther says the lack of any strong volcanic signature in ice from 540 certainly makes such a volcano-and-comet theory a possibility. It may seem unlikely that Earth experienced a massive volcanic eruption and a close brush with a comet within the same decade – but unlikely things do happen. http://www.newscientist.com/article/mg22129520.700-ad-536-the-year-that-winter-never-ended.html?page=1#.VSVTH6Y9-7M

Историкът обича да усреднява.

води ги по кръчми на чики-рики )))

Следващият път очакваме политика да е ВЪВ властта )))

За всички, интересуващи се от Римско право, излезе и първият брой на IUS ROMANUM електронно списание на Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски", посветен на 2000 години от кончината на император Август: http://iusromanum.eu/bg/journal Първият брой на новото списание IUS ROMANUM e посветен на 2000- годишния юбилей от смъртта на първия римски император Октавиан Август. Той се счита за създател на Римската империя, макар и по време на неговото управление все още да се запазват институциите от републиканския период. Епохата на Август се отбелязва като PAX ROMANA и бележи началото на един продължителен мирен период, благоприятен за икономическото развитие и стабилизирането на политическото господство на Рим в Средиземноморието. Това е време и на значителни правни реформи, утвърждаване на провинциалното устройство и създаването на структура на държавната власт, управлението и правораздаването. Темата за Август е особено подходяща за началото на една нова инициатива за популяризиране на римската правна култура и традиция и свързаното с нея издаване на първото романистично списание в България. Определянето й е резултат от предложенията на студентите, изучаващи Римско право в Софийския университет "Св. Климент Охридски" и на много колеги, които в последните години проявиха голям интерес към изследванията за Древния Рим. В списанието участват със свои статии всички преподаватели от Софийския университет, ангажирани с преподаването на Римско право и Латинска правна терминология, както и студенти, обединени в Кръжока по Римско право. Но в него значително място имат и изследванията на професори- романисти от Италия, Испания, Русия, Македония, Бразилия, САЩ, специално посветени на темата за Август. Създаването на първия брой е и с инициативата на председателя на Международния научен съвет на списанието акад. проф. Антонио Фернандес де Бухан, който пръв предостави своята статия за публикуване и осигури подкрепата на значителна част от видните романисти, които участват в Международния научен съвет. Моята скромна особа също бе удостоена с честта да е сред младите автори на статии, посветени на управлението на Август със статията си 'Външната политика на император Август': http://iusromanum.eu/auctores-novi;jsessionid=2881C2AEDA6B1B56DC1F309D5DC2A1DC

И три вампира си имаме)) http://www.webcafe.bg/id_601605947_Profesorat_na_tri_moreta#.VSP-4HFWzJ8.facebook

Бронтозавърът все пак е динозавър. Ако не схващате тънката заигравка, вижте за какво иде реч тук: http://www.iflscience.com/plants-and-animals/why-brontosaurus-no-longer-dirty-word-dinosaur-hunters

Явно не знаеш какво е итонг и че въпросната Шуменска крепост е надградена по този безобразен начин през последните години.

Алва прегледай снимките, които съм пускал по темата и сам си прецени къде има итонг, цимент и нискокачествени материали. Личат си и без да си вещ в материята.

Шуменската крепост и Траянова врата, примерно.

Момчилова крепост или Чувал камъни Проект на стойност 2 574 578,12 лева за ЧУВАЛ КАМЪНИ и километри алуминиева и желязна преграда, нямаща нищо общо с крепостта но донесла приход на някой.

Предназначението на крановете около Партенона е да укрепват сградата, а не я надграждат до 'зъбер и керемида' с итонг или тротоарни плочки, както става у нас. За платнищата на Колизеума си има достатъчно писмени свидетелства, а и археологически находки, така че няма нужда от коментари.

За Серторий Серторий бил суров човек, но отличен пълководец, който умеел да владее и управлява войската. В тежки моменти си позволявал и да лъже войниците, ако лъжата можела да помогне, и да чете пред тях подправени писма като истински, и да съчинява всякакви сънища, и да съобщава измислени божествени знамения и заповеди, ако всички тези средства възбуждали сред войниците настроения в негова полза. Особено известна е следната измислица на Серторий: Някакъв лузитанец му подарил бяла сърна с рядка хубост и дивна бързина. Серторий най-настоятелно убеждавал всички, че тя му е пратена по божия воля и че по внушение на богиня Диана разговаря с него, съветва го и му съобщава кога какво трябва да прави, и колчем бил принуден да заповяда на войниците нещо по-трудно и тежко, той обявявал, че постъпва така по съвет на сърната. Кажел ли така, всички на драга воля му се подчинявали като на бог. Но един ден, когато войската била вдигната по тревога при известието за неприятелски набег, сърната, подплашена от суетнята и бъркотията, хукнала да бяга и се скрила в близкото блато; понеже не могли да я намерят, сметнали я за загинала. Но подир няколко дни на Сeрторий било известено, че сърната е намерена. Тогава Серторий заповядал на вестителя да си мълчи, заплашил го никому да не съобщава за това и му наредил на другия ден да я пусне там, където щял да бъде със своите приятели. И тъй на следния ден той ги поканил и започнал да им разказва, че му се присънило как загубената сърна се връща при него и съвсем както едно време, му известява какво трябва да прави; в този момент тайно дал знак на роба да изпълни заповедта и начаса в палатката му се втурнала сърната, която предизвикала страшна олелия и всеобщо удивление. Та тази доверчивост на варварите донесла на Серторий голяма полза в големи начинания. Историческите свидетелства ни убеждават, че въпреки многобройните поражения на Серторий никой от разноплеменните воини, служили при него, никога не се е отметнал, въпреки че този род хора са твърде непостоянни. Aulus Gellius, Liber XVI, 22

ке те дерем!

хич не са ти ясни нещата, Алва.