Last roman

противогрипни ваксини не ползвам.

Мелинда Гейтс напомни гневно: "В САЩ приемаме за даденост ваксините. От морбили се умира" Епидемия от дребна шарка в квартала на богатите Ориндж каунти разтревожи здравните власти Снимка БГНЕСЕпидемия от морбили избухна в един от най-богатите квартали в Лос Анджелис - Дисниленд, Ориндж каунти. Заразени са 67 души и това предизвика всеобщо безпокойствие, и реакция на здравните власти. Важният момент е, че по-голямата част от заразените не са били имунизирани срещу дребната шарка, включително и шест деца, които са все още твърде малки, за да подлежат на имунизация. Ориндж каунти е известен като квартала на богатите и съответно там неваксинирането не е продиктувано от бедност или невежество. В САЩ все по-популярно е движение за отказ от имунизация като привържениците му са сред образованите и заможните. През изминалата година в САЩ са регистрирани повече случаи на шарка, отколкото през изминалите 20 години. Трябва да се знае, че дори и малък брой неваксинирани улеснява разпространението на заразната болест, обясняват медици. Остро реагира и на съпругата на Бил Гейтс Мелинда. "В САЩ приемаме за даденост ваксините", каза Мелинда Гейтс пред "Хъфингтън пост". "Жените в развиващия се свят знаят мощта на ваксината. Те ще извървят 10 километра в най-голямата жега с детето си и ще стоят на опашка, за да ги ваксинират, защото са виждали смъртта. Американците обаче забравиха какво представлява смърт, причинена от морбили." Мелинда, която заедно с Бил Гейтс има фондация, напомни още: "Ще кажа на хората в САЩ, че сме безкрайно щастливи, че имаме тези средства и че трябва да се възползваме от тях." Педиатърът Джеймс Чери припомни пред "Ню Йорк таймс", че епидемията е 100% свързана с движението за неваксиниране. "Иначе нямаше да има такова разпространение на болестта", обясни той. Ако всеки американец е ваксиниран на съответната възраст, морбили нямаше да получи такова разпространение дори и някой чужденец или пътник да я пренесеше в страната, твърдят специалистите. Ваксинираните хора действат като естествена бариера за болестта, тъй като заразата се спира при тях, не може да премине нататък. В този случай най-уязвимите групи са децата под 12 месеца, които все още не могат да бъдат имунизирани и старите хора, които имат по-висок риск от смърт, ако са в контакт с болестта. Според световните стандарти поне 75% от населението трябва да бъдат имунизирани при заушка (паротит) и 94% при морбили и рубеола, за да има достатъчна защитеност от епидемии. http://www.clubz.bg/13735-melinda_gejts_napomni_gnevno_v_sasht_priemame_za_dadenost_vaksinite_ot_morbili_se_umira

именно. Тракийци са пращани в Британия и Сирия, а тук щъкат германи, гали и лузитани. Идеята била да не се мешат с местните и да не им симпатизират при бунтове.

тук обаче са дадени накуп имената, без значение дали са на легионери или помощни войници. Но е добра ретроспекцията на мешавицата в армията.

сега ако говорим за римски легиони, поначало трябва да направим уточнение, че римлянин не е етнос, а социална категория. Демек генотипа му е разнообразен. Освен това през различните векове легионите били с различен състав. През 1-ви век, повечето са били италийци, през 2-3 век - от Сирия, Галия, Илирия, през 4-5 век - масово навлизат германски наемници. На територията на България са станували 4 легиона и поне 10 кохорти /помощни войски/, набирани в Британия, Германия и Испания. Предполагам интерес за Вас ще представлява испанската Cohors II Lucensium, дислоцирана в Кабиле, а по-късно в Германея. Имайте предвид, обаче, че въпреки имената си, често тези кохорти се попълвали с доброволци от местното население, което прави търсенето на испански корени по българските земи доста спекулативно.

най-накрая доживяхме и до виртуална разходка из Сердика: http://vbox7.com/play:d77a7be817&start=75

както казах - наблюдава се девалвация на титлите, при положение че 'хабилитирането' става пред вътрешна комисия.

пак го обърнахте на простотия.

да го наречем - визуализация.

Във Бретан също има мегалитен комплекс: http://en.wikipedia.org/wiki/Carnac_stones

Човекът, който може да мести цели сгради сам Това видео е за всички, които смятат, че древните ни предци са чакали извънземните да им свършат работата, да им построят Стоунхендж и пирамидите. Всъщност, дали тези наши съвременници не трябва да се замислят защо на толкова развита цивилизация, успяла да стигне нашата планета, ѝ трябва да се бъхти да трупа камъни, вместо да остави послание върху някакъв далеч по-технологичен материал? На видеото един обикновен човек, който дори не изглежда особено як, сам мести огромни масивни блокове, които тежат около 10 тона, използвайки само "технологията", която е била достъпна на древните - прости въжета, лостове и клинове. Ето какво разказва Уолингтън (W.T. Wallington), човекът от видеото: Как започна всичко "Аз съм пенсиониран дърводелец с 35 годишен опит в строителството. В моя опит, през годините, много пъти трябваше да импровизирам, за да си свърша работата. Веднъж, преди около 20 години, трябваше да се отстранят няколко 500 килограмови нарязани бетонни блокове от съществуващ етаж. Проблемът бе, че не разполагахме с машина, която може да достигне до блоковете. Единственото очевидно решение бе да се надробят блоковете на по-малки парчета с чук и да ги изнеса с ръчна количка. За мен това изглеждаше прекалено много труд и време, така че реших да импровизирам. (Винаги сме смятали, че мързелът е двигател на прогреса - бел. пр.) Използвах няколко камъка и лост за да преместя блоковете до място, което може да се достигне от машината, която да ги изнесе. След като го направих няколко пъти, усвоих техниката и ставаше все по-лесно и по-бързо. Това преживяване ме накара да разгледам възможността, хората да са използвали тази техника преди да се появи съвременна техника. Следвайки инстинктите си Девет години по-късно, след като се пенсионирах, реших да продължа проучването си. Докарах в къщи един еднотонен блок от работата си. Като се прибрах у дома, използвах моите си начини, за да го разтоваря от камиона. След това само с моят начин местех блока из двора без много усилия. По това време, семейството ми бе заинтригувано какво е станало на "лудия им баща" "този път". След няколко дни реших, че моят еднотонен блок вече не е предизвикателство, така че направих няколко по-големи блока, за да си поиграя с тях. В рамките на няколко месеца, аз ги местех, търкалях, обръщах и трупах един върху друг. Открих, че сам човек лесно може да премества 1-тонен блок на 100м разстояние за един час с малко усилия, и 5-тонен блок на 20м за час. Успях да изправя два 2.5-метрови еднотонни блока и да поставя отгоре им друг еднотонен блок. Това отне около два часа на блок. Открих, че тази задача е по силите на сам човек, без помощта на колела, ролки и всякакъв вид повдигателни съоръжения. Уолингтън пред самостоятелно построения от него Стоунхендж без никакво подемно оборудване. Проверка на техниката Една година след началото на проекта ми, трябваше да се премести плевнята на сина ми заради подялба на имот. Реших да подложа моята техника на изпитание. Дървената сграда беше 9 х 12 м и висока 5 м. Тежеше над 10 тона. За преместването на сградата, трябваше да се добавят още 5 тона крепителни елементи и армировка. Условията не бяха добри. На първо място, теренът бе кален и можех да работя само няколко часа на седмица. Ако работех сам, установих, че ще мога да местя сградата със скорост от около 2м на час. С помощта на сина ми удвоихме скоростта. След 40 човекочаса труд, преместихме сградата на 61 м (200 фута). Тази сграда е преместена на 60м без колела и ролки, само с помощта на познанията по физика на пенсионирания дърводелец Уолингтън. Опитите за решаване на загадките В продължение на много години хората са се опитвали да разгадаят мистерията на египетските пирамиди, някои дори твърдят, че има извънземна намеса. Винаги съм се радвал на предизвикателството на мистерията и знам, че извънземните нямат нищо общо с древното строителство. Подобни работи са извършени на различни места на земята и по различно време и изискват по-точно обяснение. Вярвам, че работата е извършена от квалифицирани лица. Открих, че това може лесно да се направи като се използват само прости инструменти и физика. Инструментите Аз открих, че за преместването на големи тежести са нужни само обикновени дървени инструменти и гравитация. Никакви метални инстрименти или съоръжения не са необходими. Не е нужно да се повдига тежестта за да се премести от едно място на друго. Каменните блокове имат отлични опорни и осови точки. Как да използваме физиката Открих, че колкото е по-тежък един обект, толкова е по-лесно да се балансира. Тъй като масата се подчинява на законите на физиката, тя се съпротивлява на движението, а след като започне да се движи, се съпротивлява на промените. Също така, обектът лесно може да се завърта и да остава стабилен, ако центърът на тежестта му е близко до точката на въртене. По-голямата тежест води до по-голяма инерция, а колкото е по-голяма инерцията, толкова камъкът е по-стабилен, по тази причина с по-тежки блокове се работи по-лесно. Използват се допълнителни тежести или лостове за да може блока да бъде наместен така, че тежестта да е разпределена върху повече от една опорна точка. При хоризонтално преместване опорната точка е и ос на въртене. Тъй като не се използват лостове под обекта, това не пречи на движението му. При различните класове лостове, лостът винаги е в контакт с опорната точка, приложената сила и товара. Когато използвам лоста или тежестта като приложена сила, лостът е в контакт само с товара, а натоварването се поема само от опората. Ето защо, товарът е моят лост. Има доказателства по целия свят, че древните мегалити са имали опори. Аз прекарах години в преоткриване на забравените технологии на древните ни предци. В отговор на най-известния цитат на Архимед "Дайте ми опорна точка и достатъчно дълъг лост и аз ще повдигна Земята". Аз бих отговорил с "Дайте ми две опорни точки и аз също мога да се преместя Земята". Класове лостове Съгласно книгите по физика, "лостовете са разделени на три класа на базата на относителните позиции на приложената сила, опорна точка (ос) и товар. Лостове, при които приложената сила и товарът са разположени от двете противоположни страни на оста са клас 1. Ако входящата сила и товарът се намират от една и съща страна на опорната точка, лостът принадлежи към клас 2 или 3". В техниката, която използвам за моите демонстрации, товарът се носи директно от оста, а входящата сила се прилага върху товара. Схема и изчисления на Уолингтън. www.theforgottentechnology.com Играта продължава От юни, 2003г Уолингтън, заедно синовете си Джим и Ед правят полигон за изпитване и демонстрация на древните технологии за преместване на огромни каменни блокове. Основният тип блокове тежат 8.7 тона. Блокът за противотежест, който е необходим, за да се придвижват основните блокове, тежи 1 тон. Малкият блок за противотежест тежи 136кг. Уолингтън демонстрира техники, които според него вероятно са използвали и древните строители. Египетските пирамиди? Нищо особено. Уолингтън е уверен, че е разгадал тайната на изграждането на египетските пирамиди. Конструирал е подемник, който е нарекъл "египетски". Той може да се види на видеото долу. На него находчивият експериментатор повдига над 80кг на височина 3 м за 6 секунди, създавайки над 1.2 конски сили. Уолингтън изчислил, че ако се използва тази подемната техника в Голямата пирамида по време на строителството, ще са необходими двадесет и седем мъже за да се издигне 2.3 -тонен блок на 30м височина за минута. За Голямата пирамида Уолингтън предполага, че може да построи подобен подемник от 200 конски сили, но при непрекъсната работа на 40-часова работна седмица, 50 седмици в годината, за 25 години, ще е необходим подемник само от 20 конски сили. "..без помощ от левитация", добавя изобретателят. Все пак, на сайта си, Уолингтън предупреждава: "Авторът не препоръчва да опитвате това предвид очевидните опасности при работа с големи тежести". http://nauka.offnews.bg/news/Скептик_3/Човекът-който-може-да-мести-цели-сгради-сам_1819.html

'Великата красота' - филм шедьовър, който определено ще запомня, макар че го гледах едва сега.

Райна Гаврилова: Пораженията върху културното наследство са необратими „Областите, които най-силно ме потрисат са културното наследство и опазването на паметниците и музеите. Това ме изкарва от нерви, защото там пораженията са необратими”. Споделя за случващото се в сферата на културата доц. Райна Гаврилова, преподавател в катедра „Културология” на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, зам. министър на културата в кабинета на ОДС, бивш изпълнителен директор на института „Отворено общество” и на Тръста за Гражданско общество в Централна и Източна Европа. Откъс от разговора с доц. Райна Гаврилова можете да чуете тук И продължава: „Мисля, че няма сериозна държавна политика, мисля, че тя е подвластна на конюнктурни интереси и натиск на хора и лобита не само в културата – това къде, какво трябва да бъде построено и т.н. Аз не виждам защита и държавата тук липсва абсолютно и тотално”. И като културолог и експерт с познания за европейския и световен опит е най-гневна, както сама признава, на това, което се случва с културното ни наследство. Силно е притеснена от случващото се и отсъствието на държавата и продължава с голяма болка и като гражданин: „В тази сфера се появи гражданско общество и хора, които протестират, създадоха се сдружения, архитекти, студенти, но усилията на гражданското общество свършват дотук. В културното наследство става дума за много пари, независимо самото наследство или територията, на която то е разположено започват да играят едни местни интереси, пред които държавата кляка. Тука да сте чули нещо да е казал Институтът за паметници на културата /Национален институт за недвижимо културно наследство – б.а./ при тези въпиющи безобразия, което означава, че държавата напълно се е отказала. Аз предполагам, че когато са се опитали да кажат нещо, за съжаление, както си спомням при предишното правителство на ГЕРБ изведнъж министърът на финансите се оказа корифеят по културното наследство. Защо, от къде на къде и къде е бил министърът на културата да му каже: „Симеоне, гледай си финансите и не се бъркай в културното наследство!”. И да каже след това: „Аз отговарям за това, мен ще съди историята за това, което е направено в България!”. За това така кипя и се ядосвам, защото това безхаберие и отказ на държавата – „културно наследство, оставете, те общините знаят”. Общините знаят да вземат 6 млн., както аз гледах един пример, за който писах на зам. кметицата на Враца. 6 млн. европейски проект да социализират пещерата „Леденика” и да направят обекта привлекателен. Погледнете в интернет снимките да видите какво са направили – един гипсов тунел…”. Дава пример Гаврилова, а те са много. И вмъква как е разказала на своите студенти за европейските проекти, които знае как се пишат. „В проекта не пише „ние ще похарчим 6 млн., за да сложим 10 грозни пейки и гипсов тунел”. В него пише „ще се направи специален тематичен план, разработен за нуждите на подрастващите, като едновременно да ги възпитава в уважение към природата, към ценностите…бла-бла…”. ЕК чете един проект „ще социализира, туристи, социализация, местно развитие, работни места, опазване на наследството, да не се руши” – всичките думички са на мястото си. На практика на терена се получават безобразия. И тук липсва държавата. Държавата се нарича Министерство на културата, нарича се Вежди Рашидов и се нарича Институт за паметници на културата. Тези хора са отговорните за това. Този проект преди да отиде в ЕС, трябва да бъде разрешен, трябва да бъде огледан и след това да бъде контролиран. На всяка сграда, която се строи в България има т.нар. строителен контрол. Аз се питам дали има културно-исторически контрол тогава, когато се рови по българските паметници, когато това се съсипва в момента. Идете на Яйлата да видите какво чудо са построили с тухлички Итонг, и Кракра в Перник и…”. Толкова са много, че на Райна Гаврилова не й се изброява и като историк, а и ние във „въпреки” сме давали думата на водещи археолози и експерти, които никой не пита и не чува…Драмата е, че наистина щетите са невъзвратими и все така истинските експертни мнения се игнорират, дори с цинично пренебрежение. Тухличките Итонг са много удобни за строителство, но далеч не са били известни в миналото, както се опитват да ни убедят проекти като този на Яйлата…. Снимка: Владо Руменов Но все пак: „Има някои неща, които в последните години минаха напред. Появиха се независими гласове, независими от клопката на това да стоят втренчени в Министерството на културата и да очакват само оттам да дойде нещо. Предимно млади хора, млади състави – някои от тях са аматьорски, друга са професионални. Това е най-прекрасното нещо, което ни се случи”. И продължава: „Наистина полето се разнообрази и се появиха гласове и всеки може да намери това, което го интересува. Добиха самочувствие, придобиха способността да критикуват, придобиха способността да искат да чукат на врати, да търсят спонсори, да намират и да правят неща. Мисля, че това е прекрасно, което се случва”. Но отделя по категоричен начин политиката на държавата по отношение на културата, без да игнорира времето, когато е била в държавната администрация на отговорен пост. „Що се отнася до държавната политика в културата е там, където беше преди 20 години. За съжаление. Всичките министри, вкл. и министър Москова, с която съм работила в нашия кабинет и много уважавам са пожарни команди за решаване на социалните проблеми на една или друга институция. Аз така или иначе рядко виждам желание да се направят някакви реформи или да се направи истински национален дебат за ценностите, не в смисъла, в който го използват патриотите, а това, кое ни е ценно, кое ни е важно и след това да бъде ангажимент и да бъде защитено. Пак се връщам към кабинета, към който съм била съпричастна, за да кажа, че това е кабинетът, на който принадлежи правенето на Закон за културата. Беше положена добра основа, но оттам нататък механизмите за прилагане на този Закон във всичките тези години злощастно издишат, където и да погледнем. Това, което трябва да се признае, пак на всичките кабинети и на културната политика е, че все пак успяха да закрепят няколко институции, които в момента съществуват. Няма какво да се лъжем – било общински, било държавни институции, които съществуват само благодарение на субсидията. Че те се запазиха е добре, но те се запазиха без никакво усещане, че трябва да променят нещо около себе си”, казва Райна Гаврилова. Смущават я управленските политики и е категорична в мнението си, че културната ни политика и не само тя, не е на равнище, липсва й перспектива. „В начина, по който се управлява, в начина, по който се взимат решения аз пак съм скептична, защото разбирам, че големи сегменти от гилдията, професионалната, много харесват министър Рашидов, защото твърдят, че „всеки път като поискаме нещо, той ни дава”. Извинете, тази гледна точка към културната политика е антикултурна политика. Затова казвам „бърза помощ” за решаване на неотложни нужди на сградите и на социалните проблеми. От няколко години си мисля, че поставянето в Министерството на културата на творци е много лоша идея. Правителствата, извинете за израза, си връзват гащите като сложат един човек като Стефан Данаилов – о, уа, Ламбо, той прекрасен или Веждичката… Това е много лоша услуга, а трябва доста аргументи, за да ме убедят, че творците са най-добрите мениджъри в културата. Културата като всяка друга сфера на държавната политика е въпрос на мениджмънт не на дитирамби на един или друг”, иронизира с право Райна Гаврилова познатата ни родна ситуация в културната политика, която някак си се свежда единствено до някакви пари и то не големи, за сметка на стратегия и простор, които да надскочат не рядко ниския ни хоризонт. Според нея на този пост се слагат хора, които са харесвани, но дали те разбират комплекса на културната политика, който е сложно балансиране на интереси, ресурси, на търсене на пари и т.н., и с някаква мисъл какво и е важно на тази държава. И не без тъга признава: „Не съм готова да отрека всичко, което се случва, но мисля, че продължава все същата каша – режене и кърпене на парче, в която не виждам никаква перспектива за оправяне”. Много теми и проблеми в културата ни вълнуват Райна Гаврилова, почерпила изключително много от европейския и световен опит. Споделя го и в социалните мрежи, където има и сериозни поддръжници. Свързвани ни старо приятелство на основата на общи възгледи за процесите в културата. Всеки в посоката си, но заедно отчитаме и се стремим да променим ситуацията с липсата на истинска художествена критика в българските медии: „Намирам това за изключително тревожно, поради някакви академични или присъщи на изкуствоведските науки терзания, а поради факта, че за здравословното състояние на една култура присъствието на оперативна критика е абсолютно важно. Говорим за това хората да не изказват мненията „харесва ми”, „не ми харесва” или „това е много яко” или „това на нищо не прилича”, а става въпрос за някого, на когото публиката да развие своето доверие, че този човек знае, че този човек разполага с културния багаж и има професионалната подготовка, когато изкаже едно мнение да даде няколко аргумента, които може да не ме убедят, но ще ме накарат да се замисля поне какви са неговите основания. Това, което съществува в България или не съществува е едно свръх изобилие от информация, в което освобождението на индивидите от социалните мрежи и от информационното общество, накара всички да си повярват, че мненията и изказванията в нета или в медиите, изобщо, са равностойни. Не, те не са равностойни. Всеки има право да се изкаже, но аз имам право да вярвам на определен кръг от хора. Тези хора ги няма. Много малко останаха медиите, които поддържат редовно оперативна критика, няма какво да се лъжем – един вестник, няколко сайта, в които от време на време и то в определени сектори на културата и изкуствата се появяват. Тук не става въпрос за дълги изкуствоведчески анализи, а за оперативна критика, това, което се нарича в англо-саксонската медия review, в някакъв смисъл представяне на произведението. Едно представяне никога не е абсолютно неутрално, в него се изказват и по един деликатен, внимателен и с уважение начин какво смята авторът за това произведение дали то принадлежи на висока, на ниска, на популярна култура, дали е иновативно, дали възпроизвежда стари, обичайни схеми или просто е безмозъчно повтаряне на шаблони, т.е. такъв вид представяне присъства във всички нормални културни ситуации. В България съм много притеснена, че това липсва. Появяват се отделни интересни представяния от професионални изкуствоведи или въобще професионалисти, които знаят за какво говорят, но те са спорадични. Мога да говоря за това дълго, защото го намирам за много обезпокоително. Вторият проблем е, че няма място, където тези оперативни критики или тези review-та да се появяват. Аз приветствам, разбира се, децентрализацията на информацията, вече никой няма монопол върху нея, вече няма и йерархии. Но това означава, че също така изчезнаха и йерархиите на доверието, т.е. няма такива издания и места, на които аз да се доверявам 100%”. Разсъждава по темата Райна Гаврилова. И дава примери, с които всеки един от нас се сблъсква всеки ден, независимо дали става дума за книга, филм, спектакъл или концерт. „Представете си, че се е появила някаква нова книга на пазара. Какво можете да направите - да влезете във ФБ, както знаем всички едно не много равномерно пространство, където някои откриват какъв велик писател Паулу Коелю до хора, които коментират последното издание на модерен автор или говорят за особеностите на съвременната френска проза. Това е за книгите – сфера, област, в която ние четем, че има нарастване на четенето и интерес. За киното – също така – няколко блогъра, няколко сайта и останалото е от типа „хареса ми”, „не ми хареса”. За театъра вече нещата стават вече по-зле – от време на време в. „Култура” пуска професионална критика за някои постановки. Тази критика вирее в медии, а какво се случи с медиите в България, всички знаем”. Казва без многоточие университетската преподавателка. Припомня, че специализираните медии изчезнаха поради липса на средства или липса на интерес. „И останаха само като хартиени издания в.”Култура” и „Литературен вестник”. Има няколко сайта, в които е и вашият, и портал „Култура”. Голяма част от всекидневната преса, която на много места по света поддържа седмична притурка или седмични страници, които са посветени на актуална култура, у нас изчезнаха. Цялата преса в момента е таблоидизирана, което означава, както знаем, че за таблоида добрата новина не е новина. Ако в тях се срещне някаква културна новина, това е спонсорирана новина – подадена от издателства, платени от хора, които искат да ги видят отразени, което е друго изкривяване на ситуацията. Това винаги поражда у мен въпроси дали това е реално представяне или е поръчково”. Според нея усилията трябва да се съсредоточат да се мотивира една група, ново поколение от критици, оперативни критици. Името е това, което гарантира стандартите на продукцията. Счита, че това не могат да бъдат всеки път различни хора и признава, че когато види материал от хора, които никога не е чувала в живота си, трябва й известно време да прецени дали нейните и неговите критерии за добро или лошо съвпадат. Убедена е, че е много важно да се насърчи в поколението на младите 20-30 годишните хора, които освен другото, което правят, да поемат ангажименти да подготвят такива review-та или оперативни критики. И допълва, че за това трябва да се намерят пари. Не приема, че хората трябва да го правят в свободното си време и без заплащане. Всички са под принудата на живота. И съвсем сериозно казва, че от една година говори с различни хора на тази тема и развива идеята да се набере някакъв фонд от дарения от хора, за които това е важно, да се консолидира някакъв ресурс и да се поддържа на едно място такава оперативна критика. Отчита, че има и много силен страх да не си развалят отношенията. „Винаги е страх или притеснение заради собствената позиция. Ние сме толкова малка общност в България, че хората се познават лично. Хората, за които трябва да се напише нещо критично или отрицателно, много често са ни приятели, състуденти, съученици, колеги. Това е много мъчителна ситуация и тя изисква, наистина, майсторство на написаното, да кажеш хем истината, хем да не го заболи. Култивира се такъв начин на писане. Французите са майстори, но това е друга култура на интелектуално общуване, където могат да се срещнат двама близки приятели и да си кажат: „Видях последната ти статия и тя е пълен боклук!” или „прочетох последното ти стихотворение, мисля, че не си казал нищо ново. Жалко, загубил си времето. Аз съм сигурен, че следващото ще е по-добро”. И да продължат да си говорят Това трябва да се култивира, аз не мисля, че трябва да се отказва, защото просто това оставяне на течението на ниво „приятел ми е, да мине, няма аз да му кажа, друг ще го каже.” Това довежда до това, че в момента няма критика”. Не без огорчение казва и като културолог Райна Гаврилова. Но продължава: „Тука става въпрос за възпитание на чувствата в публичното пространство. Мисля, че критиците, артистите, актьорите, творци, създатели трябва да се научат, че кариерата им, произведенията им не са непрекъснато една сияйна пътека нагоре. Те много добре знаят и дълбоко в себе си усещат кога едно нещо не е пълноценно, не е на сто процента, не е перфектно и затова реагират така болезнено, когато го чуят артикулирано с думи. Мисля, че това трябва да се научи и ако това не тръгне от една общност от хора, които са готови да тръгнат дори на едно влошаване, временно, надяваме се на отношенията, никога няма да се оправи. Ние бавно и полека ще се впускаме в едно блато „всичко става””. В личен план Райна Гаврилова споделя, че за нея периода на прехода са били добри години, в които е получила възможност да попада на места, където може да направи нещо. Оценява го ценна привилегия, защото голяма част от огорчението и депресията на хората се свързва именно с това, че те не виждат какво могат да направят. Сблъскват се с тази стена от практически, финансови и какви ли не други проблеми. А тя, работейки в държавната администрация и в неправителствения сектор на позиция, на която се взимат решения, е могла да подкрепи неща, в които вярва и да ги подкрепи, да даде тласък на хора, в които вярва. Но остава неудовлетворена, дори изпитва вина като университетски преподавател по отношение на образованието. „По-скоро имам усещането за несвършена работа в това, което е основната ми професия – историк и преподавател. Ние изтървахме образованието и тъй като аз съм част от това образование се чувствам от виновните. Софийският университет е една доста зле управлявана институция. Казвам го, декларирам го, проф. Иван Илчев ми е приятел, не просто познат, а ми е приятел. Както той, така и скъпият ми покоен учител проф. Николай Генчев, който също беше ректор, т.е. хора в чиято добронамереност и желание да направят нещо, никога не съм се съмнявала, не можаха да го реформират и да го направят в един модерен университет, управляван модерно, стопанисващ имотите си, стандарти на преподаване, стандарти на изискване към студентите. В него има една инерция, която е подобна на тази за оперативната критика – това са живи хора или са ни колеги във факултета, или са ни състуденти - какво ще стане с тях – това, което аз наричам сиромахомилската позиция. За съжаление, тази сиромахомилска позиция се оказа колене с тъп нож. Мисля, че това е, което постигнахме с всичките реформи в България, изобщо. В началото на реформите се говореше много за шокова терапия – ако за шокова терапия си припомняме Лукановата зима, това не е шокова терапия. Шоковата терапия е, когато се прилагат болезнени мерки, след които се започва на чисто и по нов начин. Това у нас никога не се случи. Няма да говоря общо, а за Университета. Това, че не въведохме сериозна атестация от началото, борба за договора, по който преподаваш и си на мястото си, финансиране на тези, които могат да направят качествена научна продукция, цедка за студентите –приеми ги всички в първи курс, изгони 50% от тях до четвърти курс – тези, които са дошли тук да прекарат четири лесни години. Ние превърнахме и Университета в социално предприятие, в който хората ходят, докато свикнат, че мама и татко няма да ги хранят и докато си намерят работа в някой кол-център. Това е тотален провал на образованието. А като виждам сега какво идва от средното образование като ниво на култура, на езикова подготовка, казват, че е свършила епохата на хората, които знаят…Днес те знаят да търсят информация. Не съм убедена, че и това могат да правят. Това, което се нарича креативност, иновативност, което да бъде насърчено, най-добрите да бъдат наградени, да бъдат изтъкнати напред, да се създаде някаква възможност, да се каже „този е добър”. Съжалявам, че трябва да го кажа, не виждам сред моите студенти, макар, че аз се върнах към редовното преподаване от един семестър. Дано впечатленията ми да бъдат променени, но като цяло това са констатациите ми. Извинете, но човешкият материал, както се изразяваше нашият премиер, е най-важното ни нещо. То важи, както за реформите в държавата, аз вярвам, че нещо може да стане в правосъдието, защото вярвам на правосъдния министър, надявам се, че нещо може да стане в образованието, защото познавам проф. Тодор Танев и затова да инвестираме в хората и в студентите – тук чувствам най-голямата си лична вина и смятам да прекарам следващите 15 години от живота си, опитвайки се да я оправя, доколкото мога…”. И все пак за себе си открива и една много положителна промяна в днешните студенти, в сравнение преди години. „При студентите може като интелектуално ниво и интерес да има спад, но като активност, поведение и готовност да реагират и да влязат в диалог, виждам значително подобрение в сравнение преди десет години. Това са други хора”, завършва все пак оптимистично Райна Гаврилова. ≈ Текст: Зелма Алмалех Снимки: Стефан Джамбазов http://xn--b1agjhxg2e.com/post/108928503821

е, явно не е баш такова

Галахад, знам че си се разпознал, така че недей скромничи

сблъсъкът между учения и простака, от чийто спор последният излиза победител според мен е наблюдаван много пъти в древността, пример за което е и тази хумористична ирландска приказка: http://www.aquavitae.narod.ru/irelandbiblio/fiorgal.htm

Който гледАл - гледАл: Властите в Египет започнаха разследване на обстоятелствата, при които е била счупена погребалната маска на фараона Тутанкамон - едно от най-прочутите творения на Древен Египет. Разкритието за инцидента е на музейни служители. Той е станал през август миналата година, но едва сега се разбира за него. Нещо повече - не е известно защо откършената "брада" на маската е била набързо залепена по доста аматьорски начин и кой е наредил това да стане веднага. Разследването ще опита да установи дали някой е счупил по невнимание артефакта на близо 3300 години, или тази част е била отстранена, защото вече е била нестабилно захваната за маската. "Брадата" е изработена отделно от основното тяло, съдържащо лицева и нагръдна части, но винаги е била едно цяло с маската - така, както тя е открита през 1922г. Ще се проверява и защо една от най-големите атракции на Египетския музей в Кайро не е била веднага отнесена в лаборатория за реставрация. Очевидци казват, че в момента се вижда как счупеното място е залепено с белезникава смес, а консерватор от музея споделя с "Асошиейтед прес", че е използвано бързо засъхващо лепило, най-вероятно някакъв вид епоксидна смола. Друг източник, присъствал на залепването, допълва, че негов колега опитал с шпатула да отстрани излишното лепило, при което по маската останали драскотини. http://www.dnevnik.bg/sviat/2015/01/23/2458858_egipet_razsledva_koi_e_schupil_maskata_na_tutankamon/ за щастие успях да видя маската преди да я окепазят и колкото да е трагична ситуацията ми напомни на това филмче:

че те баннеме, значи))

Уникални древни ръкописи, намерени в библиотека в залетия от вулкана Везувий римски град Херкулан, вече може да бъдат разчетени, пише в. "Телеграф". Това става възможно с нова техника с рентгенови лъчи, измислена от европейски учени. Вече са разчетени няколко думи и букви от един свитък. Ръкописите са били заровени дълги години под тонове застинала лава, избълвана от Везувий през 79 г. сл. Хр. Те са част от библиотеката на вила "Херкуланиум" са били събиране от тъста на Юлий Цезар. Част от текстовете са от антична Елада, както и е от епохата на формирането на Римската империя. Вилата е открита под застинала лава през 1754 г., а в библиотеката е имало 1800 текста, които обаче нямало как да бъдат разчетени тогава. Според съвременните учени повечето свитъци са изгубени антични исторически книги, романи и философски трудове, основно на епикурейците. Прочети повече на: http://www.novini.bg/news/261703-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%87%D0%B8%D1%82%D0%B0%D1%82-%D1%81-%D1%80%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B3%D0%B5%D0%BD-%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BD%D0%B8-%D1%80%D1%8A%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D0%B2%D0%B5%D0%B7%D1%83%D0%B2%D0%B8%D0%B9.html?fb_action_ids=1034412036575540&fb_action_types=og.likes и на инглиш: http://www.cbc.ca/news/technology/ancient-scrolls-burned-in-herculaneum-volcanic-eruption-made-readable-1.2921398

тру стори

много ясно))))

именно затова пускам статията тук. Да се прочете от всички гаражни гении - автохтонци, борци срещу ОТО, антиваксъри, кемтрейсъри, бг мами, конспиралници и пр. девианти.

За всички, които поне веднъж са влизали в спор с очевидно ниско интелигентни и невежи субекти, предполагам са оставали втрещени от самочувствието и наглостта, с които последните се изказват по теми, за които нямат абсолютно никакви познания. Феноменът на самоуверения глупак е проучен и публикуван. Предлагам и статия по въпроса, за да не се подвеждате следващия път да спорите с разни идиоти: През 1999 г. двама изследователи от Университета Корнел (Cornell University), Дейвид Дънинг (David Dunning) и Джъстин Крюгер (Justin Kruger) публикуват книга, в която описват едно когнитивно изкривяване, известно по-късно като ефект на Дънинг-Крюгер. Той се проявява в две направления: неквалифицираните са склонни да надценяват способностите си, а висококвалифицираните - да оценят способностите си по-ниско, отколкото са в действителност. Изследването е вдъхновено от случая МакАртър Уилър, който ограбил две банки с покрито с лимонов сок лице Той е бил сигурен, че след като лимоновия сок може да се използва като невидимо мастило, то тогава лицето му няма се вижда от камерите. Психолозите Дънинг и Крюгер решили да проучат по-задълбочено историята на г-н МакАртър. Те били заинтригувани от пълната увереност на Уилър, при положение, че явно не е бил компетентен. Дънинг обяснява: "Това, което е любопитно е, че в много случаи, некомпетентността не прави хората дезориентирани, объркани или предпазливи. Вместо това, некомпетентните често са благословени с неуместна самоувереност, предизвикана от нещо, което те усещат като знание." И още една интересна страна на ефекта: "Един невеж ум не е абсолютно празен съд, а е пълнен с каша от неподходяща или подвеждаща житейска опитност, теории, факти, интуиции, стратегии, алгоритми, евристики, метафори и предчувствия, но за съжаление, на него му изглеждат полезни и точни знания." - казва Дънинг. Стивън Новела (Steven Novella), професор по психология в колежа по медицина в Йейл, в публикацията "Уроците на Дънинг-Крюгер" отново се връща към този любопитен ефект: "Когато се опитваме да придадем смисъл на света, работим с нашите съществуващи знания и парадигми, формулираме идеи и след това системно търсим информация, която потвърждава тези идеи. Ние отхвърляме противоречащата им информация като изключения. И така пресявайки своята опитност, в края на краищата си създаваме едно фалшиво познание." Ефектът на Дънинг-Крюгер обяснява склонността ни високо да ценим това наше фалшиво познание. И колкото е по-ниска нашата компетентност, толкова по-упорито и самоуверено браним ненаучните или недоказаните си вярвания. Както можете да видите в графиката, с повишаване на компетентността кривата на самооценката спада, отново се повишава, но никога не достига самооценката на невежия. Има няколко възможни причини за ефекта. Една от тях е, че ни е по-лесно да забелязваме невежеството на другите, отколкото собственото си и затова си създаваме илюзията, че сме над средното ниво, докато истината може да е съвсем различна. Вие вероятно сте специалист в някаква област. Спомнете си как в процеса на образованието си и придобиването на опит в един момент сте осъзнали колко много още ви предстои и колко малко знаете и как в процеса на обучение и работа самочувствието ви се повишава. Помислете си колко малко знаят другите за вашата работа и не само, че не знаят нищо, но и нямат никаква представа колко малко знаят и колко специализирани познания дори съществуват. Сега осъзнавате ли, че сте невежа, както другите, във всяка друга област на знанието, в която не сте експерт. Ефектът Дънинг-Крюгер не се отнася за другите - той се отнася за всички - всички сме на различни места на същата крива, по отношение на различни области на знанието. Вие може да сте експерт в някоя област, компетентен в друга, но вероятно на дъното в много други. Затова трябва да се смирим, да се съмняваме в личните си познания и да уважаваме чуждата компетентност. Част от скептичната философия и критичното мислене е признанието, че всички страдаме повече или по-малко от когнитивни изкривявания. Трябва да се научим да ги разпознаваме и да правим съзнателни усилия срещу тях, осъзнавайки, че това е един безкраен процес. http://nauka.offnews.bg/news/%D0%A1%D0%BA%D0%B5%D0%BF%D1%82%D0%B8%D0%BA_3/%D0%95%D1%84%D0%B5%D0%BA%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%94%D1%8A%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D0%B3-%D0%9A%D1%80%D1%8E%D0%B3%D0%B5%D1%80-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D0%B3%D0%BB%D1%83%D0%BF%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D0%B0-%D1%82%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B4%D0%B5-%D0%B3%D0%BB%D1%83%D0%BF%D0%B0%D0%B2%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B1%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82-%D1%87%D0%B5-%D1%81%D0%B0-%D0%B3%D0%BB%D1%83%D0%BF%D0%B0%D0%B2%D0%B8_42.html

Най-трезвото мнение дотук, дейба)))

Все пак Тур е ползвал съвременна навигация и е знаел много добре накъде плава.