Райна Гаврилова: Пораженията върху културното наследство са необратими
„Областите, които най-силно ме потрисат са културното наследство и опазването на паметниците и музеите. Това ме изкарва от нерви, защото там пораженията са необратими”. Споделя за случващото се в сферата на културата доц. Райна Гаврилова, преподавател в катедра „Културология” на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, зам. министър на културата в кабинета на ОДС, бивш изпълнителен директор на института „Отворено общество” и на Тръста за Гражданско общество в Централна и Източна Европа.
Откъс от разговора с доц. Райна Гаврилова можете да чуете тук
И продължава: „Мисля, че няма сериозна държавна политика, мисля, че тя е подвластна на конюнктурни интереси и натиск на хора и лобита не само в културата – това къде, какво трябва да бъде построено и т.н. Аз не виждам защита и държавата тук липсва абсолютно и тотално”. И като културолог и експерт с познания за европейския и световен опит е най-гневна, както сама признава, на това, което се случва с културното ни наследство. Силно е притеснена от случващото се и отсъствието на държавата и продължава с голяма болка и като гражданин: „В тази сфера се появи гражданско общество и хора, които протестират, създадоха се сдружения, архитекти, студенти, но усилията на гражданското общество свършват дотук. В културното наследство става дума за много пари, независимо самото наследство или територията, на която то е разположено започват да играят едни местни интереси, пред които държавата кляка. Тука да сте чули нещо да е казал Институтът за паметници на културата /Национален институт за недвижимо културно наследство – б.а./ при тези въпиющи безобразия, което означава, че държавата напълно се е отказала. Аз предполагам, че когато са се опитали да кажат нещо, за съжаление, както си спомням при предишното правителство на ГЕРБ изведнъж министърът на финансите се оказа корифеят по културното наследство. Защо, от къде на къде и къде е бил министърът на културата да му каже:
„Симеоне, гледай си финансите и не се бъркай в културното наследство!”.
И да каже след това: „Аз отговарям за това, мен ще съди историята за това, което е направено в България!”. За това така кипя и се ядосвам, защото това безхаберие и отказ на държавата – „културно наследство, оставете, те общините знаят”. Общините знаят да вземат 6 млн., както аз гледах един пример, за който писах на зам. кметицата на Враца. 6 млн. европейски проект да социализират пещерата „Леденика” и да направят обекта привлекателен. Погледнете в интернет снимките да видите какво са направили – един гипсов тунел…”. Дава пример Гаврилова, а те са много. И вмъква как е разказала на своите студенти за европейските проекти, които знае как се пишат. „В проекта не пише „ние ще похарчим 6 млн., за да сложим 10 грозни пейки и гипсов тунел”. В него пише „ще се направи специален тематичен план, разработен за нуждите на подрастващите, като едновременно да ги възпитава в уважение към природата, към ценностите…бла-бла…”. ЕК чете един проект „ще социализира, туристи, социализация, местно развитие, работни места, опазване на наследството, да не се руши” – всичките думички са на мястото си.
На практика на терена се получават безобразия.
И тук липсва държавата. Държавата се нарича Министерство на културата, нарича се Вежди Рашидов и се нарича Институт за паметници на културата. Тези хора са отговорните за това. Този проект преди да отиде в ЕС, трябва да бъде разрешен, трябва да бъде огледан и след това да бъде контролиран. На всяка сграда, която се строи в България има т.нар. строителен контрол. Аз се питам дали има културно-исторически контрол тогава, когато се рови по българските паметници, когато това се съсипва в момента. Идете на Яйлата да видите какво чудо са построили с тухлички Итонг, и Кракра в Перник и…”. Толкова са много, че на Райна Гаврилова не й се изброява и като историк, а и ние във „въпреки” сме давали думата на водещи археолози и експерти, които никой не пита и не чува…Драмата е, че наистина щетите са невъзвратими и все така истинските експертни мнения се игнорират, дори с цинично пренебрежение.
Тухличките Итонг са много удобни за строителство, но далеч не са били известни в миналото, както се опитват да ни убедят проекти като този на Яйлата…. Снимка: Владо Руменов
Но все пак: „Има някои неща, които в последните години минаха напред. Появиха се независими гласове, независими от клопката на това да стоят втренчени в Министерството на културата и да очакват само оттам да дойде нещо. Предимно млади хора, млади състави – някои от тях са аматьорски, друга са професионални. Това е най-прекрасното нещо, което ни се случи”. И продължава: „Наистина полето се разнообрази и се появиха гласове и всеки може да намери това, което го интересува. Добиха самочувствие, придобиха способността да критикуват, придобиха способността да искат да чукат на врати, да търсят спонсори, да намират и да правят неща. Мисля, че това е прекрасно, което се случва”. Но отделя по категоричен начин политиката на държавата по отношение на културата, без да игнорира времето, когато е била в държавната администрация на отговорен пост. „Що се отнася до
държавната политика в културата е там, където беше преди 20 години.
За съжаление. Всичките министри, вкл. и министър Москова, с която съм работила в нашия кабинет и много уважавам са пожарни команди за решаване на социалните проблеми на една или друга институция. Аз така или иначе рядко виждам желание да се направят някакви реформи или да се направи истински национален дебат за ценностите, не в смисъла, в който го използват патриотите, а това, кое ни е ценно, кое ни е важно и след това да бъде ангажимент и да бъде защитено. Пак се връщам към кабинета, към който съм била съпричастна, за да кажа, че това е кабинетът, на който принадлежи правенето на Закон за културата. Беше положена добра основа, но оттам нататък механизмите за прилагане на този Закон във всичките тези години злощастно издишат, където и да погледнем. Това, което трябва да се признае, пак на всичките кабинети и на културната политика е, че все пак успяха да закрепят няколко институции, които в момента съществуват. Няма какво да се лъжем – било общински, било държавни институции, които съществуват само благодарение на субсидията. Че те се запазиха е добре, но те се запазиха без никакво усещане, че трябва да променят нещо около себе си”, казва Райна Гаврилова. Смущават я управленските политики и е категорична в мнението си, че културната ни политика и не само тя, не е на равнище, липсва й перспектива. „В начина, по който се управлява, в начина, по който се взимат решения аз пак съм скептична, защото разбирам, че големи сегменти от гилдията, професионалната, много харесват министър Рашидов, защото твърдят, че „всеки път като поискаме нещо, той ни дава”. Извинете, тази гледна точка към културната политика е антикултурна политика. Затова казвам „бърза помощ” за решаване на неотложни нужди на сградите и на социалните проблеми. От няколко години си мисля, че поставянето в Министерството на културата на творци е много лоша идея. Правителствата, извинете за израза, си връзват гащите като сложат един човек като Стефан Данаилов – о, уа, Ламбо, той прекрасен или Веждичката… Това е много лоша услуга, а трябва доста аргументи, за да ме убедят, че творците са най-добрите мениджъри в културата. Културата като всяка друга сфера на държавната политика е въпрос на мениджмънт не на дитирамби на един или друг”, иронизира с право Райна Гаврилова познатата ни родна ситуация в културната политика, която някак си се свежда единствено до някакви пари и то не големи, за сметка на стратегия и простор, които да надскочат не рядко ниския ни хоризонт. Според нея на този пост се слагат хора, които са харесвани, но дали те разбират комплекса на културната политика, който е сложно балансиране на интереси, ресурси, на търсене на пари и т.н., и с някаква мисъл какво и е важно на тази държава. И не без тъга признава: „Не съм готова да отрека всичко, което се случва, но мисля, че продължава все същата каша – режене и кърпене на парче, в която не виждам никаква перспектива за оправяне”.
Много теми и проблеми в културата ни вълнуват Райна Гаврилова, почерпила изключително много от европейския и световен опит. Споделя го и в социалните мрежи, където има и сериозни поддръжници. Свързвани ни старо приятелство на основата на общи възгледи за процесите в културата. Всеки в посоката си, но заедно отчитаме и се стремим да променим ситуацията с
липсата на истинска художествена критика в българските медии:
„Намирам това за изключително тревожно, поради някакви академични или присъщи на изкуствоведските науки терзания, а поради факта, че за здравословното състояние на една култура присъствието на оперативна критика е абсолютно важно. Говорим за това хората да не изказват мненията „харесва ми”, „не ми харесва” или „това е много яко” или „това на нищо не прилича”, а става въпрос за някого, на когото публиката да развие своето доверие, че този човек знае, че този човек разполага с културния багаж и има професионалната подготовка, когато изкаже едно мнение да даде няколко аргумента, които може да не ме убедят, но ще ме накарат да се замисля поне какви са неговите основания. Това, което съществува в България или не съществува е едно свръх изобилие от информация, в което освобождението на индивидите от социалните мрежи и от информационното общество, накара всички да си повярват, че мненията и изказванията в нета или в медиите, изобщо, са равностойни. Не, те не са равностойни. Всеки има право да се изкаже, но аз имам право да вярвам на определен кръг от хора. Тези хора ги няма. Много малко останаха медиите, които поддържат редовно оперативна критика, няма какво да се лъжем – един вестник, няколко сайта, в които от време на време и то в определени сектори на културата и изкуствата се появяват. Тук не става въпрос за дълги изкуствоведчески анализи, а за оперативна критика, това, което се нарича в англо-саксонската медия review, в някакъв смисъл представяне на произведението. Едно представяне никога не е абсолютно неутрално, в него се изказват и по един деликатен, внимателен и с уважение начин какво смята авторът за това произведение дали то принадлежи на висока, на ниска, на популярна култура, дали е иновативно, дали възпроизвежда стари, обичайни схеми или просто е безмозъчно повтаряне на шаблони, т.е. такъв вид представяне присъства във всички нормални културни ситуации. В България съм много притеснена, че това липсва. Появяват се отделни интересни представяния от професионални изкуствоведи или въобще професионалисти, които знаят за какво говорят, но те са спорадични. Мога да говоря за това дълго, защото го намирам за много обезпокоително.
Вторият проблем е, че няма място,
където тези оперативни критики или тези review-та да се появяват. Аз приветствам, разбира се, децентрализацията на информацията, вече никой няма монопол върху нея, вече няма и йерархии. Но това означава, че също така изчезнаха и йерархиите на доверието, т.е. няма такива издания и места, на които аз да се доверявам 100%”. Разсъждава по темата Райна Гаврилова. И дава примери, с които всеки един от нас се сблъсква всеки ден, независимо дали става дума за книга, филм, спектакъл или концерт. „Представете си, че се е появила някаква нова книга на пазара. Какво можете да направите - да влезете във ФБ, както знаем всички едно не много равномерно пространство, където някои откриват какъв велик писател Паулу Коелю до хора, които коментират последното издание на модерен автор или говорят за особеностите на съвременната френска проза. Това е за книгите – сфера, област, в която ние четем, че има нарастване на четенето и интерес. За киното – също така – няколко блогъра, няколко сайта и останалото е от типа „хареса ми”, „не ми хареса”. За театъра вече нещата стават вече по-зле – от време на време в. „Култура” пуска професионална критика за някои постановки. Тази критика вирее в медии, а какво се случи с медиите в България, всички знаем”. Казва без многоточие университетската преподавателка. Припомня, че специализираните медии изчезнаха поради липса на средства или липса на интерес. „И останаха само като хартиени издания в.”Култура” и „Литературен вестник”. Има няколко сайта, в които е и вашият, и портал „Култура”. Голяма част от всекидневната преса, която на много места по света поддържа седмична притурка или седмични страници, които са посветени на актуална култура, у нас изчезнаха. Цялата преса в момента е таблоидизирана, което означава, както знаем, че за таблоида добрата новина не е новина. Ако в тях се срещне някаква културна новина, това е спонсорирана новина – подадена от издателства, платени от хора, които искат да ги видят отразени, което е друго изкривяване на ситуацията. Това винаги поражда у мен въпроси дали това е реално представяне или е поръчково”.
Според нея усилията трябва да се съсредоточат да се мотивира една група, ново поколение от критици, оперативни критици. Името е това, което гарантира стандартите на продукцията. Счита, че това не могат да бъдат всеки път различни хора и признава, че когато види материал от хора, които никога не е чувала в живота си, трябва й известно време да прецени дали нейните и неговите критерии за добро или лошо съвпадат. Убедена е, че е много важно да се насърчи в поколението на младите 20-30 годишните хора, които освен другото, което правят, да поемат ангажименти да подготвят такива review-та или оперативни критики. И допълва, че за това трябва да се намерят пари. Не приема, че хората трябва да го правят в свободното си време и без заплащане. Всички са под принудата на живота. И съвсем сериозно казва, че от една година говори с различни хора на тази тема и развива идеята да се набере някакъв фонд от дарения от хора, за които това е важно, да се консолидира някакъв ресурс и да се поддържа на едно място такава оперативна критика. Отчита, че има и много силен страх да не си развалят отношенията.
„Винаги е страх или притеснение заради собствената позиция.
Ние сме толкова малка общност в България, че хората се познават лично. Хората, за които трябва да се напише нещо критично или отрицателно, много често са ни приятели, състуденти, съученици, колеги. Това е много мъчителна ситуация и тя изисква, наистина, майсторство на написаното, да кажеш хем истината, хем да не го заболи. Култивира се такъв начин на писане. Французите са майстори, но това е друга култура на интелектуално общуване, където могат да се срещнат двама близки приятели и да си кажат: „Видях последната ти статия и тя е пълен боклук!” или „прочетох последното ти стихотворение, мисля, че не си казал нищо ново. Жалко, загубил си времето. Аз съм сигурен, че следващото ще е по-добро”. И да продължат да си говорят Това трябва да се култивира, аз не мисля, че трябва да се отказва, защото просто това оставяне на течението на ниво „приятел ми е, да мине, няма аз да му кажа, друг ще го каже.” Това довежда до това, че в момента няма критика”. Не без огорчение казва и като културолог Райна Гаврилова. Но продължава: „Тука става въпрос за възпитание на чувствата в публичното пространство. Мисля, че критиците, артистите, актьорите, творци, създатели трябва да се научат, че кариерата им, произведенията им не са непрекъснато една сияйна пътека нагоре. Те много добре знаят и дълбоко в себе си усещат кога едно нещо не е пълноценно, не е на сто процента, не е перфектно и затова реагират така болезнено, когато го чуят артикулирано с думи. Мисля, че това трябва да се научи и ако това не тръгне от една общност от хора, които са готови да тръгнат дори на едно влошаване, временно, надяваме се на отношенията, никога няма да се оправи. Ние бавно и полека ще се впускаме в едно блато „всичко става””.
В личен план Райна Гаврилова споделя, че за нея периода на прехода са били добри години, в които е получила възможност да попада на места, където може да направи нещо. Оценява го ценна привилегия, защото голяма част от огорчението и депресията на хората се свързва именно с това, че те не виждат какво могат да направят. Сблъскват се с тази стена от практически, финансови и какви ли не други проблеми. А тя, работейки в държавната администрация и в неправителствения сектор на позиция, на която се взимат решения, е могла да подкрепи неща, в които вярва и да ги подкрепи, да даде тласък на хора, в които вярва. Но остава неудовлетворена, дори изпитва вина като университетски преподавател по отношение на образованието.
„По-скоро имам усещането за несвършена работа
в това, което е основната ми професия – историк и преподавател. Ние изтървахме образованието и тъй като аз съм част от това образование се чувствам от виновните. Софийският университет е една доста зле управлявана институция. Казвам го, декларирам го, проф. Иван Илчев ми е приятел, не просто познат, а ми е приятел. Както той, така и скъпият ми покоен учител проф. Николай Генчев, който също беше ректор, т.е. хора в чиято добронамереност и желание да направят нещо, никога не съм се съмнявала, не можаха да го реформират и да го направят в един модерен университет, управляван модерно, стопанисващ имотите си, стандарти на преподаване, стандарти на изискване към студентите. В него има една инерция, която е подобна на тази за оперативната критика – това са живи хора или са ни колеги във факултета, или са ни състуденти - какво ще стане с тях – това, което аз наричам сиромахомилската позиция. За съжаление, тази сиромахомилска позиция се оказа колене с тъп нож. Мисля, че това е, което постигнахме с всичките реформи в България, изобщо. В началото на реформите се говореше много за шокова терапия – ако за шокова терапия си припомняме Лукановата зима, това не е шокова терапия. Шоковата терапия е, когато се прилагат болезнени мерки, след които се започва на чисто и по нов начин. Това у нас никога не се случи. Няма да говоря общо, а за Университета. Това, че не въведохме сериозна атестация от началото, борба за договора, по който преподаваш и си на мястото си, финансиране на тези, които могат да направят качествена научна продукция, цедка за студентите –приеми ги всички в първи курс, изгони 50% от тях до четвърти курс – тези, които са дошли тук да прекарат четири лесни години. Ние
превърнахме и Университета в социално предприятие,
в който хората ходят, докато свикнат, че мама и татко няма да ги хранят и докато си намерят работа в някой кол-център. Това е тотален провал на образованието. А като виждам сега какво идва от средното образование като ниво на култура, на езикова подготовка, казват, че е свършила епохата на хората, които знаят…Днес те знаят да търсят информация. Не съм убедена, че и това могат да правят. Това, което се нарича креативност, иновативност, което да бъде насърчено, най-добрите да бъдат наградени, да бъдат изтъкнати напред, да се създаде някаква възможност, да се каже „този е добър”. Съжалявам, че трябва да го кажа, не виждам сред моите студенти, макар, че аз се върнах към редовното преподаване от един семестър. Дано впечатленията ми да бъдат променени, но като цяло това са констатациите ми. Извинете, но човешкият материал, както се изразяваше нашият премиер, е най-важното ни нещо. То важи, както за реформите в държавата, аз вярвам, че нещо може да стане в правосъдието, защото вярвам на правосъдния министър, надявам се, че нещо може да стане в образованието, защото познавам проф. Тодор Танев и затова да инвестираме в хората и в студентите – тук чувствам най-голямата си лична вина и смятам да прекарам следващите 15 години от живота си, опитвайки се да я оправя, доколкото мога…”. И все пак за себе си открива и една много положителна промяна в днешните студенти, в сравнение преди години. „При студентите може като интелектуално ниво и интерес да има спад, но като активност, поведение и готовност да реагират и да влязат в диалог, виждам значително подобрение в сравнение преди десет години. Това са други хора”, завършва все пак оптимистично Райна Гаврилова. ≈
Текст: Зелма Алмалех
Снимки: Стефан Джамбазов
http://xn--b1agjhxg2e.com/post/108928503821
както казах - наблюдава се девалвация на титлите, при положение че 'хабилитирането' става пред вътрешна комисия.
