Last roman

Покойният проф. Рашев е един от най-големите специалисти по прабългарска и средновековна история. Това, че изводите, които е направил, не съвпадат с вашите възгледи /които са ненаучни поради болезнената пристрастност, с която ги отстоявате/, по никакъв начин не омаловажава трудовете му. А понеже Вие сте просто един от многото форумни герои тук /което само по себе си говори за това какъв 'специалист' сте/, честно казано се съмнявам някой да го интересува какво точно смятате за професор Рашев. Когато стигнете до нивото му /пожелавам Ви го най-искрено/ някой ден, тогава ще съдите дали е бил прав, а дали не. Засега оценките Ви дрънчат на кухо, както и писанията Ви.

Темата става все по-весела, ама няма как да е другояче, с оглед на 'капацитетите' дето са се събрали да пишат тук. Скоро ще я преместя в алтернативния раздел, за да фантазирате на спокойствие.

ми ЕССР, какво повече да го дискутираме. една интересна лекция на Владимир Буковски за Евросъюза и паралелите му с СССР: http://www.volksdeutsche-stimme.de/analyse/bu_juli2011.htm

И интернационализъм в най-див вид.

Монти, видя ли те още веднъж да раздаваш епитети в дискусията, ще излезеш в почивка!!!

Елате в страната на кича и мутробарока Протестът срещу обезобразяването на резервата Яйлата с посредствен проект, за който са изхарчени 2.2 милиона лева мина и замина. Според проф. Диана Гергова, археолог, случаят с проекта за Яйлата, финансиран по оперативната програма „Регионално развитие“, е пример за корупционни интереси. Освен че се променя обликът и автентичния дух на резервата, в който има скален пещерен град със 101 жилища, уникална природа, исихастки манастирски комплекс. „Използването на огромни суми от еврофондовете за едни псевдопатриотични и абсолютно противоречащи на всички принципи на опазване и съхранение на археологическото наследство дейности. Огромни суми се използват, на практика, за унищожаване на наследството. В знак на протести или в дълбоки конфликти с местните ръководства, които не са компетентни, но са им дадени правомощия да решават съдбата на такива паметници, наши колеги напускат своята работа, архитекти се отказват от своите права и надзор, поради огромното разминаване между това, което трябва да бъде направено за един паметник и реализацията на тези проекти“. Това казва проф. Гергова, но кметът на Каварна – и медийна звезда Цонко Цонев, игнорира всякакви недоволства. Така както постъпи и кметицата на Перник Росица Янакиева, под чийто надзор бяха изхарчени 3.7 милиона лева за друга „туристическа атракция“ – Средновековна крепост „Кракра Пернишки“ в Перник и свързаната с нея инфраструктура. С полимер-бетон. От което и Яйлата, и Кракра заприличаха на атракцион, поръчан от Китай. Както и пещерата „Леденика“ до Враца, пред чийто вход са наредени 2-метрови фигури от стиропор на рицари, феи, Баба Яга и други такива по обявената за приказна алея. Проектът е за над 5 милиона лева. Всяка една от фигурите струва 5765 лева, разкри преди време bTV. А всяка пейка – 2532 лева! Пак по оперативна програма „Регионално развитие“ са потрошени други 2 милиона лева от община Петрич – за туристическа атракция „Самуилова крепост“. Проектът носи гръмкото име „Хиляда години от битката на Самуил (1014-2014) – устойчиво развитие на туристическа атракция „Самуилова крепост“. Единственото общо със Самуил е, че недалеч оттук е станала битката с византийската армия, но самата крепост няма нищо общо с династията на Комитопулите. Безобразно беше реставрирана преди години и т.нар. Кръгла църква в Преслав, с бетонен кофраж. Кич и посредственост доминират иначе уникалните природни места, обезобразени от корупцията в обществените поръчки. Плюс мутробарок. А властта, все едно коя, си трае. Вместо да пусне реклама от типа: „Елате в страната на кича!“ Така поне и гражданите ще спечелим от бутафориите. Не само изпълнителните на обществените поръчки – и тези, които са им помогнали да спечелят. И за целта няма нужда дори да копипейства нечие лого. Достатъчно е да пусне бръмбара-светломразец от тунела при „Леденика“. http://ureport.bg/34269/2014/09/23/300-dumi/bulgar-bulgar/?fb_action_ids=10203771787389033&fb_action_types=og.comments

Индия триумфира с първата си мисия до Марс Индия успя да изведе успешно в орбита около Марс космическата сонда "Мангалиан", съобщиха световните агенции. "Днес Марс се срещна с МОМ (Марсианска орбитираща мисия). Днес се пише историята", заяви индийският премиер Нарендра Моди сред бурните ръкопляскания в командния център на Индийската организация за космически изследвания в Бангалор. Индийският космическият апарат "Мангалиан", наричан също Марсианска орбитираща мисия, беше изстрелян на 5 ноември 2013 г. Основната цел на полета е да бъдат тествани космическите възможности на страната за междупланетни мисии и за бъдеща пилотирана марсианска програма. Космическият апарат ще събере също научна информация за атмосферата и повърхността на планетата. С Марсианската орбитираща мисия Индийската организация за космически изследвания за пръв път стига до Червената планета. Тя ще търси метан в атмосферата от орбита. Този газ на Земята е пряко свързан с живота, но може да бъде произвеждан и небиологично. За пръв път метан бе открит в марсианската атмосфера преди десетилетие. Неотдавнашните проучвания на марсохода "Кюриосити" на НАСА обаче разкриха само остатъчни следи от газа. Това озадачи учените, тъй като метанът трябва да издържа до 200 години на Марс. "Мангалиан" има пет инструмента. Данните от тях ще покажат каква е марсианската метеорологична система и какво се е случило с водата, която някога е съществувала на Марс в голямо количество. Никой от инструментите обаче няма да изпрати достатъчно данни за окончателен отговор на тези въпроси. Те обаче ще послужат за по-доброто разбиране на процесите на планетообразуване, на условията, които дават възможност за живот и къде във Вселената той може да съществува. Някои от данните ще допълнят получените от американския апарат MAVEN, който застана на орбита около Марс по-рано тази седмица. "Мангалиан" ще остане край Марс поне шест месеца на елиптична орбита, която в най-близката си точка ще е на разстояние 365 км, а в най-далечната - на 80 000 км. http://it.dir.bg/news.php?id=17447086

Рей Бредбъри - 'Калейдоскоп' Първият взрив разпра странично ракетата като с гигантска отварачка за консерви. Хората се разпиляха в пространството като ято гърчещи се рибки. Пръснаха се в тъмното море, а корабът, разбит на парчета, продължи пътя си като метеоритен рояк, търсещ изгубеното слънце. — Баркли, Баркли, къде си? Гласовете им се търсеха като деца, изгубили се в студена нощ. — Капитане! — Холис, Холис, тук е Стоун! Тук е… — Стоун, тук е Холис. Къде си? — Не зная. Как мога да знам? Къде е горе? Аз падам, Боже господи, падам! Те падаха. Падаха като камъчета в кладенец. Премятаха се като запратени от огромна прашка камъни. Те вече не бяха хора, само гласове — различни гласове, обезплътени и треперещи, изпълнени с ужас или с примирение. — Разлетяхме се на всички страни. Така беше. Холис, премятайки се, разбра, че беше така. Разбра го с някакво тъпо примирение. Разлетяха се всеки в различна посока и вече нищо не можеше да ги събере. Всички бяха в херметичните си скафандри, пребледнелите им лица защитени от стъклени шлемове, но никой не бе успял да включи двигателя си. С негова помощ всеки от тях можеше да се превърне в спасителна лодка — да спаси себе си и другите, да се намерят един друг и да се съберат заедно в едно човешко островче и все нещо можеха да измислят. А така бяха просто безсмислени метеори и всеки се носеше отделно към неотвратимаа си съдба. Минаха около десетина минути, докато затихне първоначалния им ужас и го замести вцепенено спокойствие. Пространството започна да преплита радиовълните като на огромен стан, образувайки последните фигури. — Стоун, тук е Холис. Колко дълго можем да поддържаме връзка? — Зависи с каква скорост летим — ти в твоята и аз в моята посока. — Дали още един час? — Да, може би — безучастно и спокойно отвърна Стоун. — Какво всъщност стана? — попита след минута Холис. — Ракетата избухна. Понякога ракетите избухват. — Накъде летиш? — Изглежда ще се забия в Луната. — А аз към Земята. Към майката Земя с десет хиляди мили в час. Ще се подпаля като кибритена клечка. — Холис си помисли това съвсем равнодушно. Имаше чувството, че е изваден от тялото си и го гледа как пада надолу, надолу в междупланетното пространство, виждаше се тъй реално, както някога много отдавна бе гледал първите зимни снежинки. Останалите мълчаха и мислеха за сполетялата ги участ, падаха и падаха, без да могат с нищо да променят съдбата си. Дори капитанът се смълча, понеже не знаеше такава команда или план, който би могъл да поправи случилото се. — О какво безкрайно падане! Какво безкрайно падане надолу, надолу, надолу — обади се нечий глас. — Не искам да умирам, не искам да умирам, о, това безкрайно падане! — Кой е това? — Не знам. — Май е Стимсън. Ти ли си, Стимсън? — О, това дълго, дълго падане, не мога да го понасям, о, Боже, не мога да го понасям! — Стимсън, тук и Холис. Чуваш ли ме? Мълчание, през което падаха отделно един от друг. — Стимсън? — Да — отвърна най-после той. — Стимсън, горе главата. Всички сме в това положение. — Не искам да съм тук. Искам да се махна другаде някъде. — Има шанс да ни открият. — Ще ме открият, ще ме открият! — повтаряше Стимсън. — Не го вярвам, не вярвам във всичко което става. — Това е един кошмар — обади се някой. — Млъкни! — викна му Холис. — Ела да ме накараш, де! — отвърна гласът. Беше Еплгийт. Разсмя се безгрижно, като че ли нищо нямаше. — Ела де! Холис за пръв път осъзна своето безсилие. Обзе го огромен гняв, защото в момента повече от всичко искаше да направи нещо на Еплгейт. От много години бе искал, а сега вече беше късно. Еплгейт беше само глас в слушалката. Надолу, надолу, надолу… После, сякаш едва сега осъзнали ужаса, двама мъже заридаха. Като в кошмар Холис видя единия от тях да прелита съвсем близо, стенещ и стенещ. — Престани! Човекът беше само на една ръка от него и крещеше безумно. И нямаше да престане. Викът ще продължава още милион мили, докато се намираше в обсега на радиовълните, ще раздира гласовете им и те няма да могат да си говорят един с друг. Холис протегна ръка. Така ще е по-добре. Още едно усилие и достигна човека. Сграбчи го в глезена и се придърпа към него, докато достигна главата му. Човекът крещеше и се вкопчваше в него като удавник. Викът изпълни цялата вселена. Не е ли все едно дали така или по друг начин, помисли си Холис. Дали ще го убие Луната, Земята или някой метеор? Тъй че защо не сега. С железния си юмрук разби стъкления му шлем. Викът секна. Холис се отблъсна от тялото и го остави да се премята в собствената му посока. Холис падаше и падаше в междупланетното пространство, другите също се носеха в дълго, безкрайно падане и премятащо се мълчание. — Холис, тук ли си още? Холис не отвърна, но усети че лицето си да пламна. — Еплгейт е пак. — Слушам Еплгейт. — Хайде да поговорим. И без това няма какво друго да правим. Прекъсна го капитанът: — Стига толкова приказки! По-добре помислете как да се измъкнем от това положение. — Защо не си затвориш устата, капитане? — обади се Еплгейт. — Какво! — Добре ме чу, Капитане! Няма какво толкова да ми навираш чина си, сега си на хиляда мили мили от мен и нека не се будалкаме повече. Както казва Стимсън, дълго падане ни чака. — Слушай, Елпгейт! — Тъй вярно, слушам! Аз лично вдигам бунт. Няма какво да загубя, дявол да го вземе. Твоят кораб беше един загубен кораб и ти не си никакъв капитан. Надявам се да се разбиеш, като се натъкнеш на Луната. — Заповядвам ти да млъкнеш! — Тъй, тъй, давай още веднъж! — Еплгейт се разсмя от хиляда мили. Капитанът замълча. Еплгейт продължи: — Докъде бяхме стигнали, Холис? А, да, сетих се. Теб също не мога да те понасям, и това ти е известно. Отдавна го знаеш. Холис безпомощно сви юмруци. — Искам нещо да ти кажа — продължи Еплгейт. — Да те направя щастлив. Преди пет години аз бях този, който ти подля вода пред Ракетната компания. Проблесна метеор. Холис погледна надолу — китката на лявата му ръка я нямаше. Бликна кръв. Въздухът мигновено излетя от скафандъра. Но в дробовете му остана достатъчно кислород, за да успее с дясната ръка да извие ръкава на скъфандъра, затегна свивката на лакътя и възтанови херметизма. Всичко стана толкова бързо, че не можа дори да се изненада. Кислородът в скафандъра се нормализира веднага щом предотврати издишането. Той засука още по-стегнато ръкава, за да се получи турникет и кръвта, която буйно изтичаше, спря. През цялото това време устните му звук не издадоха. А другите през същото време бърбореха. Оня човек, Леспър, неспирно разправяше каква жена имал на Марс, а на Венера друга, пък и на Юпитер си имал жена и пари колкото щеш и как чудесно си бил живял живота — и пиенето, и картите, изобщо нищо не си отказвал. Той дрънкаше и дрънкаше, а в това време всички пропадаха. Леспър си припомняше щастливото минало, докато падаше към смъртта. Толкова странно беше всичко. Пустота, хиляди мили пустота и в центъра й — тези вибриращи гласове. Не виждаш ни жива душа, само радиовълните трептят, колебаят се, опитват се да развълнуват и хората. — Сърдиш ли се, Холис? — Не. Той наистина не се сърдеше. Отново го обзе равнодушието, беше безчувствен като камът, обречен вечно да пада в нищото. — Ти цял живот си се мъчил да се издигнеш, Холис. И не ми е ясно защо, но все не ти вървеше. Да именно аз те бутнах в черния списък, преди да ме изхвърлят и мен самия. — Все едно ми е. Наистина му беше все едно. Всичко това е минало. Когато животът свърши, той става като ярък филм, преминаващ светкавично на екрана — всички страсти избухват в миг пред очите ти и докато успееш да извикаш — ето един щастлив ден, а ето друг, нещастен, или — това е мило, а онова омразно, — лентата вече изгаря в пепел и екранът угасва. Животът отмина и оглеждайки се назад, той съжали само за едно — искаше още да живее. Нима пред смъртта с всички е така умираш и сякаш изобщо не си живял? Нима животът е толкова кратък — не си успял дъх да си поемеш, и вече всичко е свършено? Дали на всички им изглежда тъй немислимо кратък или само на него, тук, в пустотата, когато оставаха броени часове, за да премислиш и осмислиш всичко? А Леспър не спираше: — Ами да, чудесно си поживях: на Марс жена, на Венера жена, на Юпитер също. И те всичките бяха богати и всички се грижеха за мен… Само колко съм пил! А веднъж проиграх на карти двадесет хиляди долара! Но сега ти също си тук, помисли Холис. А аз нищо такова не съм имал. Докато бях жив, аз ти завиждах, Леспър. Докато имах още дни пред себе си, аз ти завиждах за твоите жени, за веселия ти живот. Аз се страхувах от жените и избягах в космоса, но през цялото време съм ги желал и те завиждах, че ги имаш, и пари много имаше, завиждах ти за цялото щастие, което можеше да ти даде този смахнат начин на живот. Но сега всичко е свършено, ние падаме и аз повече не ти завиждам, защото сега и за теб всичко е свършено тъй, сякаш никога не е било. Холис протегна врат и извика в микрофона: — Всичко е свършено, Леспър. — Кой е това? — с разтреперан глас попита Леспър. — Това съм аз, Холис. Държеше се подло. Чувстваше, че е подло, но пък и да умираш беше подло, безмислено подло. Еплгейт го засегна, сега той искаше да засегне другиго. Еплгейт и пустотата, и двете еднакво го нараниха. — Сега и ти си тук, Леспър. Всичко е свършено. Сякаш никога не е било! — Не е вярно. — Когато всичко свърши, струва ти се че нищо не е било. С какво сега твоя живот сега е по-хубав от моя? Важното е како имаш сега. А сега на теб по-добре ли ти е, а? По-добре ли ти е? — Да, по-добре ми е. Имам какво да си спомня! — ядосано извика отдалече Леспър и притисна с две ръце спомените към гърдите си. И беше прав. Сякаш ледена вода заля Холис и той разбра, че Леспър беше прав. Имаше голяма разлика между спомени и мечти. Той имаше само мечтите на нещата, които бе искал да постигне, докато Леспър имаше вече спомени за вече постигнати и извършени неща. Съзнанието за това почна безжалостно да го разкъсва. — А, сега, сега каква ти е ползата? — извика той на Леспър. — Щом нещо е минало и свършило, каква полза от него? Сега с нищо не си по-добре от мен. — Аз умирам спокоен — отвърна Леспър. — Взех достатъчно от живота и пред смъртта няма да стана подлец като теб. — Подлец? — повтори Холис, сякаш да опита думата на вкус. Доколкото се помнеше, през живота си не бе извършвал подлост. Не смееше. Изглежда подлостта с години се бе насъбирала в него за час като този. „Подлец“ — той изтласка тази дума в най-далечното ъгълче на съзнанието си. От очите му бликнаха сълзи и се затърколиха по бузите. Изглежда някой бе чул хълцането му. — Горе главата, Холис. Това е просто смешно, наистина. Само преди няколко минути той даваше съвети на другите, на Стимсън; смяташе се за истински храбрец, а се оказа, че това не е било хладнокръвие, а вцепенението, последвало шока. И как в една минута да побереш всичките потискани вълнения от цял един живот? — Разбирам какво ти е, Холис — едва чуто долетя гласът на Леспър, сега вече от десет хиляди мили. — И не ти се сърдя наистина. Нима ние с Леспър не сме равни? — питаше се Холис. — Тук, сега? Щом всичко е свършено веднъж завинаги, каква полза вече от него? Тъй или иначе, ти също ще умреш. Но сам разбираше, че разсъжденията му са безсмислени, все едно да се мъчиш да определиш каква е разликата между жив човек и покойник. В единия има някаква искра, някаква атмосфера, някакъв загадъчен елемент, а в другия няма. Така беше сега с Леспър и него; Леспър бе живял пълноценен живот и това сега го прави по-друг, а той, Холис, все едно, че от години е мъртъв. Те пристигаха към смъртта по различни пътеки и ако има различни видове смърт, то неговата смърт и смъртта на Леспър ще бъдат различни както денят и нощта. Явно да умреш, както и да живееш, може по хиляди начини и в случая, щом веднъж си умрял, какво по-добро можеш да очакваш от последната си смърт? След миг нещо преряза дясната му пета. Той едва не се разсмя. Въздухът пак излетя от скафандъра. Холис бързо се наведе. Бликна кръв. Метеорът бе откъснал до глезена крака костюма. Да, забавно нещо е смъртта в междупланетното пространство. Реже те късче по късче като невидим злобен касапин. Холис затегна здраво капачката на коляното, свят му се зави от болка, мъчеше се да не загуби съзнание; най-сетне капачката бе завинтена до край, кръвта спря и кислородът в скафандъра се възстанови. Той се изправи и продължи да пада и да пада, тъй като само това му оставаше да прави. — Холис? Холис кимна замаяно, изтощен беше да чака смъртта. — Аз съм пак — Еплгейт — каза гласът. — Е? — Мислех си досега, като те слушах какво говориш. Не е хубаво така. Много низки ставаме. Лошо е така да се умира. Да изливаш цялата си жлъч върху другите. Чуваш ли ме, Холис? — Да. — Преди малко те излъгах. Наистина те излъгах. Нищо не съм ти подливал. И аз не зная защо ги надрънках такива. Сигурно, за да те подразня. Нещо у теб вечно ме е предизвиквало д се заяждам. И ние с теб вечно сме се заяждали. Сигурно бързо остарявам, затова и бързам да се покая. Като те слушах как подло товориш на Леспър, засрамих се от самия себе си. Все едно аз, всъщност, искам само да ти кажа, че и аз съм идиот. Всичко, което наприказвах преди малко, са измишльотини. И върви по дяволите! Холис отново усети пулса на сърцето си. Имаше чувство, че бе спряло за цели пет минути, а сега крайниците му отново се затоплиха и порозовяха. Първото сътресение бе минало, вече отминаваха и шоковете от гнева, ужаса и самотата. Чувстваше се като човек, излязъл сутрин изпод хладния душ, готов да закуси и да почне новия ден. — Благодаря, Еплгейт. — Няма какво да ми благодариш. И не обесвай нос, копеле! — Хей! — обади се Стоун. — Ти ли си?! — изкрещя Холис през космоса, защото Стоун единствен от всички му беше истински приятел. — Попаднах в метеоритен рояк, някакви малки астероиди. — Кои са тези метеорити? — Мисля, че това е групата на Мирмидоните; те минават от Марс към Земята веднъж на пет години. Точно в средата им се натресох. Като в огромен калейдоскоп. Късчета метал с най-различни цветове, форми и размери. Боже, каква красота! Мълчание. — Летя с тях — обади се пак Стоун. — Отвличат ме със себе си, дявол да ги вземе! Той се разсмя. Холис напрегна поглед, но нищо не можа да види. Само огромни диаманти, сапфири, изумрудни мъглявини и мастиленото кадифе на междупланетното пространство, а сред кристалните искри се разнася божият глас. Колко странно, колко поразително е да си представиш Стоун, отлитащ с метеоритният рояк към Марс и на всеки пет години да се връща към земята, прекосява кръгозора на планитата и отново изчезва — и тъй стотици милиони години, безкрайно, во веки веков Стоун и роякът Мирмидони ще летят, прекроявайки се във все нови и нови фигури, както пъстрите стъкълца в калейдоскопа от времето, коато си бил дете и си разтърсвал картонената тръба срещу слънцето. — Довиждане, Холис — едва чуто достигна гласът на Стоун. — Всичко хубаво. — На слука! — извика от тридесет хиляди мили Холис. — Недей да остроумничиш! — каза Стоун и изчезна. Звездите наоколо се сгъстиха. Вече замряха всички гласове, всеки по своята треактория — един към Марс, други извън пределите на Слънчевата система. А самият Холис… Погледна надолу. От всички той единствен се връщаше към Земята. — Довиждане! — Не падай духом! — Довиждане, Холис — беше гласът на Еплгейт. Всичките довиждания. Тези кратки сбогувания. И сега огромният мозък, освободен от стените на черепа, се разпадна на части. Всички тези части, които работеха така блестящо и съгласувано, докато ги обединяваше черепната кутия на ракетата, пронизваща пространството, сега умираха една по една; разпадна се смисълът на тяхното общо битие. И както всеки жив организъм загива, щом мозъкът излезе от строя, така сега умираше и духът на кораба, и дългият им живот заедно, и всичко, което значеха хората един за друг. Еплгейт сета е като пръст, откъснат от тялото-баща, вече не можеш нито да го мразиш, нито да се заяждаш с него. Мозъкът се бе взривил и безмислените му, безполезни останки се разлетяха на всичк страни. Гласовете замряха и сега целият космос онемя. Холис бее сам, падаше. Всеки бе останал сам. Гласовете им изчезнаха, сякаш бог бе отронил няколко думи, трептенето на ехото прекоси звезднаа бездна и се загуби. Капитанът се носеше към Луната; Стоун сред рояка метеорити; някъде нататък е Стимсън, а Еплгейт се носи към Плутон; Смит, Търнър, Ъндърууд и всички останали стъкълца от калейдоскопа, който толкова време бяха образували най-различни мислосъчетания, сега се разпиляха на всички страни. — А аз? — помисли си Холис. — Какво мога да сторя? Как, с какво мога сега да изкупя този ужасно празен живот? Ако можех да направя поне едно добро, за да изкупя подлостта, която от толкова години съм насъбирал в себе си, без дори да съм я подозирал! Но тук вече няма никого, освен мен, а какво добро можеш да сториш, когато си съвсем сам? Никакво. А утре вечер ще се врежа в земната атмосфера. Ще изгоря, помисли той, пепелта ми ще се разнесе по всички континенти. Това ще е ползата от мен. Съвсем малка наистина, но все пак пепелта е пепел и тя ще се съедини със Земята. Той падаше стремително като куршум, като камъче, като гира, напълно спокоен, без да изпитва нито мъка, нито радост — нищо, само му се искаше да може да стори нещо хубаво, мащар и той единствен да знае за него… Когато се врежа във въздуха, ще пламна като метеор. — Чудно ми е — проинесе той на глас, — дали някой ще ме види? Малкото момче на междуселския път вдигна глава и извика: — Мама, гледай, гледай! Падаща звезда! Ослепително бяла звезда прекоси сумрачното небе над Илинойс. — Пожелай си нещо — каза майка му. — Бързо си измисли някакво желание. http://chitanka.info/text/1376

може пък да е бил античен инвеститор

като гледам в Испания си съществуват късноримски титли като 'комес на двореца' /а имената Непоциан и Сципион ми се чинят също доста римски/, че и старите имена на римските провинции също се използват. Така че 'меченосец' най-вероятно ще да е спатарий: гвардеец. В ИРИ това е страж в "sacrum cubiculum" /императорската спалня и арпартаменти/ след ІV век.

преведи си го и ще разбереш

Pontem perpetui mansurum in saecula mundi” – Caius Julius Lacer

Селевкидското царство запада под ударите на Рим, конфликтите с Египет и местния сепаратизъм. Финалният удар му нанасят партите и арменците. Градовете в Киликия са оставени на самотек. Там не се появява аналог на Пергам, дори царчетата на Кападокия не се месят в тази изолирана от планината Тавър област. Така че вариантът е да търсят покровителство от местни величия, възползвали се от анархията - пиратските командири и дивите исаври /които май си остават непокорени и по времето на Амиан Марцелин, даже потомците им стават и ромейски императори/.

Кримската война Автор: Мартин Карбовски За пръв път в историята на Евросъюза разширяването се извършва с оръжие. Някой стреляше, докато искаше да се присъедини към ЕС. Това ще се запомни. ЕС загуби една война. Войната за сърцата на новите европейци. Няма да повярвате, но повечето от тях на югоизток, към Сърбия, Гърция и Украйна, и Русия не искат да са част от Съюза. И сега разбират, че той не е много доброволен. Всъщност всички се питат – какво ни донесе ЕС. И резултатът не е в полза на оптимизма. На път сме да загубим една мечта. И ще я загубим с помощта на Брюксел и Вашингтон. Пиша това с ясната идея, че Европа е дори нещо повече от мечта – тя трябва да се направи на всяка цена. Но не и насила. Но как я правите днес тази Европа?! С оръжие на Майдана? С неправителствени организации, които просто зашлевят традиционните ценности? С нови ТКЗС-та, в които трябва да влезем, нищо, че не сме верски или идеологически съгласни?! Помислете за България, когато говорите за Украйна. За пръв път се появиха хора, които искат да са не-европейци. Медиите неправилно ги показват като руснаци. Но това са хора, които просто не желаят да получат ЕС, искат да живеят по други правила. Това са и българите. Те вече знаят, че ЕС не е само благополучие. ЕС е всичко друго, но не и благополучие. Защо така се получи – никой не знае. ЕС не е работни места. Оказа се, че ЕС за някои хора на изток е просто проблем с травеститите. Говори се много повече за „трети пол“, отколкото за инвестиции. Говори се много повече за правата на сексуалните малцинства, отколкото за синдикални права. Това е превелико разочарование. Всеки българин днес ще ви каже – това ли са ни проблемите, които Европа иска и може да реши? А ние, обикновените, с гайдите, с традициите??? ЕС е много повече права на кучетата, отколкото правото на правосъдие. Огледайте се – каруцата е поставена пред коня във всяка глава на присъединяването. Ние нямаме правосъдие за хората, но всеки ден раздаваме правосъдие заради тричането на кучета. Да, обичаят е ужасен, но асиметрията между права на хора и животни просто погнусява тукашния човек. Това ли трябва да се случи? Не можеше ли първо да решим проблемите на хората, да ги научим да си мият зъбите и да се бръснат, а после да мислим за животинките. Можеше, но някой явно реши да ни покаже, че животните са по-важни от българите. Вицовете на тази тема вече са филми на ужасите. Защото ако решите проблемите на хората, после те ще решат проблемите и на животните. Обратното няма да стане. Ето, това е днес Кримската война, разберете. Правата на затворниците се оказаха по-важни от правата на жертвите. Правата на циганите се оказаха стена, в която българите си блъскат главата и мечтаят да се върнат времената на генерал Чочоолу, който вкара танковете в Столипиново. Правата на птиците, безумните екологични ограничения, изискването на автоматични чесала в боксовете на кравите – това ни се струваше виц. Но тези права се оказаха по-важни дори от демографската мъка, в която живеят несмеещите да раждат българи. Кой иска да се роди в свят, където сякаш Олдъс Хъксли е жив заради грижата за ноктите на пернатите във фермите за птици?! Спазването на тези права, палиативната идея за свобода на кокошките, доведе до смърт на част от душите ни. Не можем да изразим безумието на идеята за ограничаване на някои сортове домати, при положение, че на континента има български северозапад, където хора живеят с по-малко от долар на ден. Живеят в престъпност, по-жестока от робство. Живеят изнасилени и недозакопани, докато в Брюксел някой подготвя още един манифест за правата на туристите и забраната на руски товарни самолети да извършват полети над Съюза. Погледнете пощата на Европарламента и ще разберете – там няма нито едно писмо адресирано до нас. Не до нас лично – а до проблемите ни. ЕС не е виновен за всичко това. Но той се прави, че не забелязва как парите на розовите европейци отиват за все по-безумни, идиотски направления, крадени хитро от неправителствени организации, които се правят на Левски и Че Гевара, а всъщност не решават нито един глобален, държавен, човешки и морален проблем. Това е новата Кримска война. Тя е само медийна засега. Но трябва да стане ясно, защо едни хора искат да са руснаци, а не искат да са европейци. Повечето българи са вече такива. Повечето европейци дори не знаят че са такива, но ако разберат за какво им се харчат парите тук – ще се ядосат като руснаци. Само един пример – в България, София има един дом за сираци, който е даден за управление на една неправителствена организация. Това са сираци на консигнация. От това управление едва ли печелят сираците. Държавата дава европейски пари на НПО, за да се управлява един човешки проблем. Тази схема не свърши работа вече 8 години. Вече 25 години. Ние не сме хора на консигнация. Изкарват ни хомофоби, расисти, националисти и други. Боядисват ни партийно, прикачват ни към тази или онази идея. Но сега се видя – неочаквано се оказа, че ние сме обикновени хора, които си търсим правата в съюза на Роберт Шуман. И не ги получаваме. Всяко малцинство ни излиза с номера, че е тук от 600 години и трябва да си построи храм. А нашият храм се рони всеки ден. Нашите права не са обект за разговор. Ние започнахме от правата на другите и сигурно така беше правилно. Но ако моите права са по-малко от тези на циганина, гея, кучето или жената в частност, ако се търси това противопоставяне на място, където тези проблеми досега НИКОГА не са съществували – тогава и аз ще поискам да съм руснак. А това е страшно. Вие обещахте да живеем заедно и в благополучие. Дотук ние нито живеем заедно, нито имаме благополучие. Това е Кримска война. В момента избираме на чия страна да застанем. И великият въпрос днес е – задължително ли е да сме европейци? И това ли всъщност са европейците? Ромен Гари казваше за европейското възпитание страшни неща. Те са на път да се сбъднат в Украйна. ЕС няма право да иска каквото и да е от Украйна, да я асоциира или прилъгва със заеми – докато не се разбере кой стреляше в Киев. Защото никой няма да иска да живее в страна, в която ЕС се разширява с война. И никой няма да иска да живее в ЕС, ако ЕС се разширява с война. И няма такава справедлива война, която да забрани един прост референдум. Иначе няма и ЕС. http://alarmanews.com/кримската-война/

Доц. д-р Здравко Димитров: Заради иманярската дейност Рациария повече не може да бъде археологически обект Археологическият екип, който работи в късноантичния град Рациария край село Арчар, е на етап разчистване на насипите от разрушенията от иманярската дейност през последните 20 години. Това каза за Радио “Фокус”- Видин ръководителят на екипа доц. д-р Здравко Димитров от Националния археологически институт с музей при БАН. Той добави, че е започнала и по-фината археологическа работа около резиденцията на провинциалния управител, която е в центъра на Рациария. Работи се и в късноантичната баня, разкрита при разкопките миналата година. Досега са разчистени около 3 дка в центъра на късноантичния град. Обхванати са улиците между резиденцията и късноантичната баня, които до голяма степен са разрушени от иманярската дейност. „От това, което установяваме, съобразено със старите резултати – плановете от разкопките през 80-те години на българо –италианския екип на проф. Кузманов и проф. Джорджети, се вижда, че голяма част от прилежащите помещения към резиденцията на провинциалния управител са били разрушени през последните десетилетия. Помещенията с хипокауст западно на резиденцията са доста пострадали. Целият декуманус, който минава северно от резиденцията, е с преобърнати плочи, настилката е изцяло унищожена. Резултатите са такива, че това не може повече да бъде археологически обект”, заяви доц. Димитров. По думите му, единствената възможност е обектът да бъде разчистен от огромните насипи, запазените архитектурни комплекси да бъдат реставрирани и включени като акценти на туристически обект. Сред находките от работата на археолозите са фрагменти от вносна италийска керамика, стъклени фрагменти и бронзови монети от 4-6 век. Най-важни за археолозите са архитектурните елементи, които са били от баните и от някои храмове. Това са каменни корнизи, постаменти, части от покривната конструкция на римски храм. Всички елементи са събрани в импровизиран лапидариум, за да бъдат съхранени. Археологическият екип ще работи на обекта до края на месец октомври. Радио “Фокус”- Видин http://www.vidin-online.com/regionalni-novini/dots-d-r-zdravko-dimitrov-zaradi-imanyarskata-deynost-ratsiariya-poveche-ne-mozhe-da-bde-arheologicheski-obekt

Study Findings on Low Calorie Sweeteners, Diabetes Risk and Obesity Not Supported by Health Authorities and Other Studies, according to the Calorie Control Council http://www.cnbc.com/id/102010644

не че е неочаквано, но изкуствените подсладители нарушават глюкозния толеранс, което от своя страна може да доведе до развитие на диабет: http://www.iflscience.com/health-and-medicine/artificial-sweeteners-associated-glucose-intolerance водят и до затлъстяване, което също е основен фактор за развитие на метаболитен синдром, а оттам и на диабет: http://theness.com/neurologicablog/index.php/artificial-sweeteners-and-diabetes/

С простест на активисти срещу унищожаването на културно-историческото наследство протече откриването на Яйлата, докато римски легионери дефилираха по крепостните стени Представители на ГИОКИН (Гражданска инициатива за опазване на културно-историческото наследство)протестираха на пресконференцията и на официалното откриване на проектът "Яйлата, античната врата на Добруджа" по Оперативна програма за регионално развитие на ЕС. Активистите настояват "Тази бутафорна псевдореставрация да е последният проект, осъществен по този противозаконен, фалшифициращ и профаниращ начин, за да оставим на потомците си природа и достоверни и естетически издържани паметници за историята по нашите земи." На пресконференция в Каварна беше представен проекта "Яйлата, античната врата на Добруджа", а по крепостните стени дефилираха римски легионери. http://bulphoto.com/events/39296/

Киликия става убежище на пиратите поради липса на хегемон в региона. Империята на Селевкидите се разпада, твоите приятели арменците не се интересуват от морето, а Митридат поощрява пиратите, които ползва в търговската война с Рим. Разбира се от Сирия в Гърция и Рим пътуват луксозни стоки, така че и това донякъде е причината по крайбрежието на Мала Азия да има достатъчно пиратски 'гнезда'.

събрани отговори на най-честите креационистки лъжи и манипулации: http://www.talkorigins.org/indexcc/list.html Не е лошо помагалото, особено ако имате досадни приятелчета, които повтарят едни и същи мантри непрестанно - че еволюцията е само теория, че няма открити междинни видове, че хората и динозаврите са живяли заедно и пр. Спестява време и им дава наготово отговорите, които те не биха искали да видят.

португалците населяват древна Лузитания. Иначе сегашното наименование на държавата означава 'крайбрежна галия'.

Пиратите в Средиземно море Пиратството съществувало в Средиземноморието още от архаични времена. С усвояването на мореплаването този занаят станал средство на прехранa, хоби и смисъл на живота за много авантюристи. Пиратски рейдове по Египетското и Сирийското крайбрежие извършвали още минойците /неслучайно наречени в египетските извори ‚морски народи‘/. В произведенията на Омир /‘Илиада‘ и ‚Одисея‘/ виждаме, че подобен разбой се считал за нещо съвсем нормално и естествено дори и от благородния герой Одисей: „Буря от Троя ме свлече в Измар, пред киконското племе. Сринахме ние града и мъжете избихме без милост, но от града задържахме жените и много богатства, тях поделихме съвместно, да има за всеки по равно...“ В древността морската търговия и пиратството вървели ръка за ръка /в зависимост от обстоятелствата/, като първи в това отношение били финикийците, основали фактории в Сицилия, по африканските и испанските брегове. Те плавали през Червено море до Индия, по заповед на египетския фараон Нехо заобиколили Африка, открили Канарските острови, разработвали сребърните находища в Испания, внасяли калай от Британските острови и кехлибар от Балтийско море. Произвеждали пурпура и го разменяли срещу злато, слонова кост и роби. Наред с търговията и въоръжения грабеж на финикийците приписват и един особено коварен начин за залавяне на роби. На своите кораби те подреждали накити и скъпи дрехи и тъй подмамвали жените и девойките да се качат на борда. След това внезапно вдигали платна и отплавали заедно с човешката плячка. Първият цар - пират Един от най-знаменитите пирати в древността, издигнал този промисъл в ранг на държавна политика, бил тиранът на о-в Самос – Поликрат /537-522 г. пр. н. е./. Стремейки се да увеличи богатството си, той започнал да облага с данък капитаните на търговски кораби, плаващи из Егейско море. С близо 100 кораба Поликрат установил господството си в региона като разгромил флотите на Лесбос и Милет и разграбил много острови и градове по крайбрежието. Тъй като персите по това време нямали силна флота, а гръцките полиси нямали обща политика спрямо пирата цар, Поликрат практически необезпокоявано нападал когото си поиска, дори и съюзни нему колонии, заявявайки, че „по-добре е да заслужиш благодарността на приятелите си връщайки им отнетото, отколкото ако не им отнемаш нищо“. Наред с морският разбой, Поликрат покровителствал изкуството – в двора му се подвизавали поетите Ивик и Анакреон, лекарят Демокед. На Самос бил построен монументален дворец, библиотека, разкошен храм на Хера, бил прокаран и подземен водопровод. Застрашен от напредването на персийската експанзия в Средиземноморието, Поликрат сключил съюз с фараона Амасис, но понеже пиратът плячкосал правителствения кораб, изпратен от фараона с дарове за Крез, царя на Лидия, коалицията бързо се разпаднала. Когато персите нападнали Египет, Поликрат решил да подпомогне ‚силните на деня‘ и изпратил 40 кораба на страната на цар Камбиз. Екипажите на корабите, съставени от недоволни от управлението му граждани обаче вдигнали бунт. Гръцките полиси начело със Спарта организирали десант на острова, но обсадата на Самос била неуспешна. Авантюрите на Поликрат приключили когато персийският наместник в Сарди го убедил с хитрост, че желае да премине на негова страна и настоял за аудиенция в Магнезия. Поликрат, поблазнен от съкровищата, които му били обещани се явил на срещата, бил хванат и разпънат на кръст. Разбира се със смъртта му пиратството не било елиминирано, а се превърнало в постоянна заплаха за търговските кораби, плаващи в Средиземно море. Както гласи един древногръцки надпис от тази епоха: „Пирати пристигнаха нощем в нашата страна и отмъкнаха млади момичета, жени и други, роби и свободни, повече от тридесет на брой. Отрязаха въжетата на лодките от нашето пристанище, взеха лодката на Дорей и избягаха с нея наедно със своите пленници и с плячката.“ С развитието на държавния строй в Гърция и изграждането на военен флот от Атина, който встъпил в бой не само срещу персите, но и срещу пиратите, грабежите по море намалели, а морската търговия разцъфтяла. Атина обединила градовете по двата бряга на Егейско море в един морски съюз, който осигурявал на търговските кораби конвой от триери и се борел срещу пиратството по гръцките острови и по йонийския бряг. Но времето на спокойствие и мирна търговия не траяло дълго. С поражението на Атина в Пелопонеската война /431–404 г. пр.н.е./ се разпаднала и нейната морска мощ, а пиратството пак разцъфтяло. Пиратите нападнали дори Пирея, пристанището на Атина като натоварили на своите кораби стоки и хора, ограбили сарафите и необезпокоявани напуснали мястото. По време на владичеството на Александър Велики адмиралите му Хегелох и Амфотер водели срещу пиратите борба с променлив успех. Но след неговата смърт в 323 година пр.н.е. пиратствотосе възродило отново. След борбите за власт и подялбата на огромната империя настъпил бърз стопански упадък. Социалната криза в елинистичните държави се изострила още повече от завърналите се от военните походи безимотни войници и моряци, които попълвали редовете на морските разбойници. Пиратството в Тиренско море Както отбелязват гръцките източници, етруските били опитни мореплаватели и разбира се – пирати. Хегемонията им по море съществено пречела на гръцката колонизация в Южна и Италия и Корсика. През 535 г. пр. н. е. етруските нанесли на фокейците и техните съюзници решително морско поражение при Алерия /на о-в Корсика/, тъй като последната била превърната в гръцка пиратска база. Разбира се войната била за господство между пиратите в Западното Средиземно море; фокейци, етруски и картагенци продължили грабителската си дейност. Последните се укрепили в Сардиния и между тях и етруските бил сключен морски съюз, който ограничил елинското проникване в Западното Средиземноморие. Отмъстителните гърци измислили легенда, според която бог Дионис, пленен от тиренски пирати /така били наричани етруските/ превърнал последните в делфини. Но през 4-3 в. пр. н. е., със западането на етруските градове под ударите на келти и римляни, завършила и тяхната таласократия. Рим излиза на сцената Макар за издигането на Рим като значим град в Лациум допринасят етруските царски фамилии, самите му жители дълго време останали чужди за морските приключения, концентрирайки се върху изграждането на силна сухопътна армия. При нужда римляните събирали бойни кораби от съюзните и подчинени елински колонии, а до първата пуническа война с Картаген притежавали само две ескадри от по 20 леки кораба за патрулиране по крайбрежието. Нещата коренно се променили в продължилият 23 години сблъсък със средиземноморския хегемон Картаген, когато римляните се видяли принудени да изградят няколко флотилии, които в края на краищата сломили мощта на пуните. Новите господари на морето първоначално действали решително, особено в Адриатика, където от векове войнствените илирийски племена били възприели морския грабеж за тяхно исконно право. Не случайно племето на либурните дало име на лека и маневрена галера /либурна/, каквато използвали пиратите. Екипажът на либурната се състоял от около 50-80 гребци и около 30-50 моряци, в зависимост от размера на кораба. Дълбочината им на газене била около 1 м. /което ги правело подходящи и за речни плавания/, а скоростта, която са развивали - 7 - 8 възела. Впоследствие римляните възприели този тип кораби за разузнаване, охрана на морска територия, борба с пиратите, комуникационна връзка, бърза доставка на важни товари. През 229 г. пр. н. е., с цел да спре морските грабежи, от които страдали гръцките и римските търговци, Сенатът изпратил при илирийската царица Тевта посланиците Гай и Луций Корункании с цел да бъдат прекратено морското пиратство и нападението над съюзните гръцки градове. На отговора й, че разбоят е според местните обичаи Луций възразил, че Рим в такъв случай ще въведе по-различни закони. За даването на такъв не съвсем дипломатичен отговор на връщане той бил умъртвен. Римляните изпратили флота от 200 кораба срещу илирийците и обсадили столицата им Скодра. Царицата капитулирала и признала римската власт, което за известен период усмирило пиратите в Адриатическо море. За благодарност, гърците допуснали римляните да участват на Истмийските игри – едно своеобразно признание, че те вече принадлежат към елинския свят. Друг известен илирийски цар пират бил Генций, също владетел на град Скодра. Препитаващ се с морски грабежи, той умело лавирал в конфликта между Рим и Македония – през 171 г. пр. н. е. подкрепил римляните, а две години по-късно минал на страната на Персей. Той успял да отблъсне два римски легиона, завзел и разрушил Аполония и Дирахий /подвластни на Рим/. В края на краищата римляните изпратили експедиция под командването на Аниций Гал, който го победил и превзел Скодра. Генций, воден като пленник на триумфа му, не бил екзекутиран, какъвто бил обичаят, а само заточен. Разцвет на пиратството в края на 2 в. пр. н. е. След окончателното елиминиране на основните римски търговски конкуренти – Коринт и Картаген през 146 г. пр. н. е., Рим не запълнил създалият се вакуум, а занемарил флота си, тъй като не останали други сериозни морски съперници в региона. От това в пълна степен се възползвали пиратите, чиито редици били попълнени от финикийски и гръцки моряци и разорени земеделци. Покрай гражданските войни в Рим доста италийци и политически противници решили да продължат борбата срещу империята по море. В Източното Средиземноморие с разпада на държавата на Селевкидите, хегемон в морския разбой пък станали киликийските пирати. Често богатите и влиятелни римляни поддържали контакти с морските разбойници, които били и основните доставчици на роби за империята. Един от центровете за търговия с роби бил егейският остров Делос, където само за ден 10 000 роби били продавани на новите си господари. Счита се, че благодарение на връзките си с тях, богатият римски магнат Марк Лициний Крас успял да предотврати дебаркирането на Спартак в Сицилия, тъй като въпреки договорката, пиратите в последния момент не осигурили корабите, с които тракийският бунтовник възнамерявал да се прехвърли на острова. ‚Пиратската война‘ срещу Рим Основна роля за катализането на пиратството срещу Рим изиграли войните на Републиката с Митридат /88 – 63 г. пр. н. е. /. Понтийският цар, завладял Мала Азия, активно привличал на своя страна всички недоволни и несъгласни с римската политика. Целта му била да унищожи морската търговия на Рим и да направи снабдяването на големия град със зърно невъзможно. По думите на Апиан: „той изпълнил всички морета от Киликия до Херкулесовите стълбове /Гибралтар/ с морски разбойници, които направили всички пътища недостъпни за връзка и пътуване и предизвикали тежък глад“. В Киликия, Келесирия и сев. Крайбрежие на Мала Азия, на мястото на разрушените от понтийските войски съюзни на римляните градове, Митридат целенасочено заселвал пирати.В Егейско море центрове на пиратството били о-в Делос и о-в Крит. Самият характер на морския разбой се променил. Допреди това пиратските кораби били леки либурни, предназначени да ограбят единичен кораб и бързо да се изплъзнат от преследвачите си. С времето, когато редовете им били попълнени от опитни моряци и занаятчии бягащи от произвола на римските бирници, започнали да се строят масивни биреми и триреми, по нищо не отстъпващи на бойните кораби на големите морски държави. Пиратите вече не действали всеки за себе си, а се обединявали в големи флотилии, за да атакуват добре охраняваните търговски армади, превозващи жито за Рим, а също да извършват нападения по суша и дори да превземат градове с планомерна обсада. Разпространена практика била и отвличането на богати и известни личности с цел вземане на откуп. Жертва на този ‚бизнес‘ станал дори Гай Юлий Цезар. Разбойниците в Киликия постепенно създали квазидържавно образувание. Въпреки мултиетническия си характер /съставено от гръцки, сирийски, финикийски, египетски наемници и моряци, както и от немалко италийци, противници на римския режим/, при тях съществувала строга йерархия, като пиратските капитани плащали част от печалбата си на по-висшестоящите от тях. Пиратската задруга гарантирала солидарност и взаимопомощ за всеки член на това своеобразно общество, а за обида или смърт на пират, отмъщавали всички. Те имали представители във всеки пристанищен град, където търговците плащали данък, за да могат корабите им безпрепятствено да плават. Така от частна инициатива съществуваща от векове, пиратството се превърнало в колективно бизнес начинание. След поражението на Митридат в първата му война срещу римляните, освен заплащането на голяма контрибуция и връщането на всички завладени територии, той бил принуден да разпусне флотата си. Повечето от моряците и кормчиите му останали без работа и с радост се присъединили към пиратското братство. В град Корацезий /дн. Алания/ в Киликия, това своеобразно средище на пиратския свят, от разорените околности били докарани занаятчии, които строяли и оборудвали нови пиратски кораби. Самата местност покровителствала подслонилите се тук разбойници. Брегът на Киликия се простирал от днешната турско-сирийска граница надлъж по залива Искендер. По него били разположени многобройни сигнални кули, от които известявали приближаването на съдове за плячка или предупреждавали за идването на военни кораби. Многобройни добре укрити и защитени от скали малки пристанища предлагали идеален подслон за пиратските кораби, а в случай на инвазия, в планините били построени труднодостъпни укрепления. Тази страна била същинско убежище за всички опълчили се срещу ‚новият световен ред‘, наложен от Римската република. Естествено редовете на разбойниците се попълвали не само от отчаяни авантюристи и разорени моряци. Достатъчно количество богаташи се стремели да увеличат благосъстоянието си в тези неспокойни времена на анархия и ставали спонсори на пиратите. Както пише Плутарх: „флотите, които те изпращали в морето се отличавали не само с прекрасни моряци, но и изкустни кормчии, бързи и леки кораби, предназначени специално за тази работа. Гнусният пиратски разкош предизвиквала по-скоро отвращение, отколкото ужас: демонстирайки позлатените мачти на корабите, пурпурните завеси и обкованите със сребро весла, пиратите се подигравали с жертвите си и се кичели със злодеянията си. Запоите с музика на всеки бряг, отвличането на високопоставени служители, контрибуциите налагани на завладените градове – всичко това било позор за римското владичество“. Дори и храмовете не били пощадени от пиратските набези. Разграбени били дидимското и самотракийското светилища, а също и храмовете на Асклепий в Епидавър, на Посейдон в Истмос, на Аполон в Акциум, на Хера в Самос и др. Счита се че именно пиратите донесли в Средиземноморието култа към Митра, разпространил се широко в късната Античност. От Източното Средиземноморие през 70-те г. пр. н. е. пиратите започнали да атакуват и Италийското крайбрежие. При бреговете на Сицилия те разбили изпратената срещу тях флота на римския наместник и се установили близо до Сиракуза, разграбвайки околностите. Морската търговия на Рим с Изтока на практика замряла и снабдяването на Вечния град със зърно от Африка, Сицилия и Египет било застрашено. Нарушена била и комуникацията на Рим с отвъдморските провинции. Това водело не само до икономически, но и до политически проблеми за римското правителство. Недостигът на зърно предизвикал бунтове на низшите слоеве в Рим, а и самата република била ослабена от опустошителната Съюзническа война /91-88 г. пр. н. е./, както и от продължилата след това борба между оптиматите и популарите. В Испания привърженикът на Марий – Квинт Серторий създал собствен режим и влязъл в сътрудничество с пиратите. Мерките, предприемани от Рим за ограничаване на морския произвол поначало били симптоматични и неефикасни. При тях отсъствала централизирана държава, на която можеш да нанесеш генерално поражение. Разпръснати по цялото Средиземноморие те нямали нито земя, нито семейства, заради които да са принудени да се сражават; при появата на римските ескадри се разпръсвали, а след това се събирали на друго място и отново подновявали морската си ‚партизанска‘ война, оставайки практически недосегаеми. Пиратите проникнали и в Тиренско море като най-наглата им постъпка била да подпалят готвената срещу тях римска флота в Остия. От този период най-известният пиратски главатар бил Зеникет. Започнал кариерата си като обикновен морски разбойник, той се възползвал от безвластието в Югоизточна Мала Азия /след разпада и унищожаването на Селевкидската държава/ и създал там свое владение. Обосновал се в ликийския град Олимп, който направил своя столица. Натрупал войска и кораби, той постепенно подчинил по цялото ликийско и памфилийско крайбрежие. Редица градове като Фазелис, Атталия, Мира и Сиде признали властта му. Според Плутарх на него се дължало и разпространението на митраизма в тези земи. Зеникет заел страната на Митридат в конфликта му с римляните, но изпратените срещу него през 80-та г. пр. н. е. римски генерали Долабела и Гай Верес били повече заети да грабят подчинените им малоазийски провинции, отколкото да се бият с пиратския вожд. Корабите на последния необезпокоявано извършвали рейдове чак до Испания. Римските пълководци в борба с пиратите За да спре ширещото се пиратство в Източното Средиземноморие, Сенатът първоначално изпратил претора Марк Антоний Оратор и през 102 пр.н.е. в провинция Киликия. Той ликвидирал основните пиратски пристанища и крепости /счита се че издигането на Зеникет се дължи именно на вакуума, който се образувал на мястото на отстраняването на старите главатари/. Сенатът гласувал морски триумф в негова чест, но пък пиратите го унизили като няколко години по-късно пленили дъщеря му Антония в Италия, заставяйки го да плати откуп за нея. През 92 г. пр. н. е. тогавашният наместник на Киликия /а впоследствие и победилият в гражданската война с популарите/ Луций Корнелий Сула водел сухопътни битки с киликийските разбойници и пирати. Основните му задачи били обаче да не допусне експанзията на арменския цар Тигран и понтийския цар Митридат в Мала Азия, така че пиратите бързо били оставени на мира. През 78 г. пр. н. е., след неуспеха на Долабела и Верес, за да се пресече пиратството в Източното Средиземноморие, Сенатът изпратил в Киликия Публий Сервилий Вация. Вация водел няколко кампании за периода 78-75 г. пр. н. е. В поредица от кървави сражения с пиратите, той унищожил флотата им и разрушил повечето крепости по крайбрежието на Киликия, Памфилия и Ликия. Зеникет бил обсаден в столицата Олимп, където се самоубил, подпалвайки двореца си. Вация проникнал и в страната на исаврите в планината Тавър и превзел главните им крепости Ороанда и Исавра. Заслугите му били почетени с триумф, а той получил прякора ‚Исаврийски‘. По това време краткотраен досег с пиратите имал и Юлий Цезар, чийто кораб бил пленен недалеч от Родос, закъдето последният пътувал, за да учи ораторско майсторство. Цезар запазил хладнокръвие и дори сам се оценил на стойност от 50 таланта. След близо месец откупът бил събран, а освободеният младеж още тогава показал, че в него се крие бъдещ военачалник като самостоятелно организирал наказателна експедиция, която сварила пиратите в убежището им напълно неподготвени. Главатарите били разпънати на кръст, като Цезар милостиво позволил преди това да им бъдат прерязани гърлата, тъй като пиратите се държали добре с него по време на пленничеството му. Въпреки успехите на Вация пиратското гнездо по-скоро било разорено, отколкото унищожено. Повечето спасили се корсари се преместили на остров Крит. Разбойниците предприемали още по-дръзки атаки срещу римските кораби и градове, даже пленили двама претора в Италия със свитата и ликторите им – унижение, което не могло да остане ненаказано. Плутарх пише за омразата, с която киликийските пирати преследвали римляните: „Щом пиратите узнаели, че между пленниците се намира римски гражданин, те се престрували на ужасени, биели се в гърдите и се хвърляли в краката на пленника. Най-верноподанически го молели за прошка. Други му нахлузвали обувки и го обличали в широка римска тога, за да вижда всеки кой е той. След гаври от подобен род го молели да стъпи на стълба, която слизала до водата, и оттам свободен и необезпокояван да напусне борда. Ако пленникът откажел, със сила го изтиквали през стълбата в морето.“ През 75 г. пр. н. е. за борба с пиратите бил изпратен синът на Марк Антоний Оратор – Марк Антоний /наречен по-късно подигравателно Критски/. Последният бил и баща на триумвира Марк Антоний. Кретик получил империум /върховна власт/, за да очисти Средиземно море от пиратите и да гарантира доставките на войска и провизии за армията на Лукул, който по това време водел третата война срещу Митридат в Мала Азия. Действията на Марк Антоний обаче не били успешни, за което роля изиграно вроденото му сребролюбие и желанието да облагодетелства най-вече себе си. Разграбвайки гръцките провинции, той принудил жителите на о-в Крит да повикат на помощ пиратите. Флотата на Антоний била разбита през 71 г. пр. н. е. близо до Крит, а самият той бил пленен и скоро умрял в заточение. Изправено пред безнаказано ширещото се пиратство, което спряло доставките на хляб в Рим и предизвикало бунтове сред населението, римското правителство приело през 67 г. пр. н. е. закон на Габиний, според който за борбата с пиратите трябвало да се гарантират специални правомощия и власт. За този пост бил избран за три години намиращият се тогава в апогея на своята слава приятел на Габиний – Гней Помпей Велики. Той получил за три години неограничена власт по цялото крайбрежие на Средиземно море от Херкулесовите стълбове на Запад до бреговете на Черно море на Изток. Всички васални царе и правители, трябвало да оказват всяческо съдействие на Помпей, а самият той, освен предоставените му парични средства и воински контингенти, имал правото да набере необходимата му армия и флота. В крайна сметка експедицията включвала около 500 либурни, 120 000 войника и 5 000 конника. Помпей поучен от грешките на предшествениците си и изработил ясен план за елиминиране на пиратството във всеки ъгъл на Средиземно море, което разделил на 13 сектора. Първоначално започнал едновременното ликвидиране на пиратските флотилии и крепости в Западната половина. За всеки участък назначил легат със съответното количество флота и войници, които да пазят крайбрежните градове и активно да преследват и унищожават пиратите. Самият той начело на 60 кораба заел позиция между Италия, Сардиния и Сицилия, където причаквал измъкналите се от капана разбойници. В резултат на тази умела операция за 40 дена Западното Средиземноморие било освободено тях. След кратка почивка, Помпей се насочил на изток. Там за същия период постигнал аналогичен резултат. Пиратите, които в началото на кампанията на Помпей, смятайки че си имат работата със средностатистически римски генерал даже планирали да го заловят, виждайки скоростта и решителността с която той действа отказали да се бият с него в открито море и се укрили в крепостите си. Легионите на Помпей щурмували пиратските бази, а флотата не им давала възможност да избягат. Нещо повече, когато Помпей помилвал няколко предали се пиратски главатари, конфискувайки само корабите им, това станало сигнал и за по-голямата част от страшните доскоро разбойници да молят за пощада. Тези, които обаче отказвали да се предадат били разпъвани на кръст. Остатъците от свободолюбивите пиратски ескадри се укрили в Киликия и решили да се бият до край. Близо до столицата – Корацезий флотата им била разгромена от римляните. След това почти всички бастиони се предали на милостта на победителя. Като равносметка: 20 000 пирати били пленени, а 10 000 – загинали. Били конфискувани близо 400 кораба, оръжие и плячка. Освободено било и голямо число пленници. След като екзекутирал най-непримиримите врагове на римляните сред пиратите, Помпей поселил разоръжените разбойници по опустошените от тях крайбрежия на Ликия и Киликия. В Рим снабдяването с хляб и необходими продукти било възстановено, а авторитетът на Помпей сред народа и аристокрацията бил недостижим. Така за близо три месеца пиратството било елиминирано, което се дължало най-вече на грамотното разпределение на силите и добрата координация в което проличал организаторския талант на Помпей, издигайки го до ранга на най-популярния военачалник в Рим. Сенатът му гласувал безпрецедентното правомощие да довърши кампанията срещу Митридат в Азия, да води война и сключва мир по свое усмотрение и да командва всички войски, намиращи се извън Италия , а Помпей покрай уреждането на малоазиатските дела покорил Сирия, Финикия и Юдея. Секст Помпей и пиратите След убийството на Цезар през 44-та година, Римската империя била отслабена от вътрешните борби за власт и пиратите използвали този шанс. В разгара на гражданската война между цезарианците /Марк Антоний и Октавиан Август/ и републиканците /водени от Брут и Касий/, последният оцелял син на Гней Помпей – Секст завладял Сицилия. Проявеното навремето от баща му милосърдие сега докарало под знамето му множество бивши пирати и техните синове. Но най-голямата част от екипажите му съставяли избягали роби, на които той обещал свобода. Парадоксално, но синът на победителя на пиратите станал пиратски предводител начело на могъща флота. С тази флота той завладял Сицилия, Сардиния и Корсика и блокирал морските пътища за Рим, нарушавайки доставките на жито от Египет. Това принудило Октавиан, приемникът на Цезар и по-късно император Август, да сключи със Секст Помпей през 39 година пр.н.е. мирен договор. Този договор преди всичко гарантирал на Секст Помпей Сицилия, Сардиния и Корсика и давал амнистия за всичките му последователи. От своя страна той се задължил да не приема повече избягали роби и да доставя на Рим зърнени храни. Но скоро Помпей нарушил мирния договор – оплячкосал търговските кораби превозващи жито, което предизвикало гладни бунтове в Рим. За разправа с пирата бил изпратен талантливият военачалник Агрипа, който реорганизирал флотата си за борба с либурните на Секст. Сред техническите нововъведения бил и харпаксът - изстрелван с балиста харпун, който се забивал в борда на вражеският кораб, който след това бил придърпван и щурмуван. Въпреки, че на няколко пъти метежникът успял да нанесе поражения на флотата Агрипа, най-накрая при Навлох през 36 г. пр. н. е. силите му били разгромени, тъй като на много от бившите роби била обещана амнистия и те не влезли в сражение. Впоследствие обаче близо 30 000 от предалите се роби били заловени и върнати на предишните им господари, а тези, чийто господар не бил установен били екзекутирани. Секст избягал в Мала Азия, но скоро бил умъртвен. С това широкомащабното пиратство в Средиземно море приключило. Разбира се в някои негови части римските наместници спорадично предприемали лов на морски разбойници, но до идването на германите, вече никой не смеел да оспори господството на римляните в така нареченото от тях Mare Nostrum /Наше море/.