Last roman

за съжаление явно съвременното право не е поготвено за разглеждането на такъв род проблем /нито в Щатите, нито по света/. От това естествено се възползват корпорациите. А тенденцията върви към ситуацията, когато не правителствата, а спонсориращите ги корпорации ще определят кое е законно, а кое не. За съжаление мрачното бъдеще, описано в разни фантастични произведения съвсем не е нереално. Но пък ето една хипотетична обосновка в трилъра, която ни дава Крайтън: Докато връчваше решението си на събралите се страни, съдията от Окснард се разкашля от студения въздух в залата. Алекс Бърнет беше тук, заедно с Боб Кох и Албърт Родригес. — Както сами виждате — каза той, — постановил съм, че собствеността на „Биоджен“ върху клетките на господин Бърнет не им дава право да изискват извличането на тези клетки от който и да било човек, жив или мъртъв, включително и от самия господин Бърнет. Категорично не могат да бъдат вземани клетки от близки негови роднини, нито от по-далечни. Всяко решение в обратния смисъл би било в противоречие с Тринадесетата поправка, която забранява робството. В решението си отбелязвам също, че тази ситуация е била породена от неясноти в предишните съдебни решения относно смисъла на понятието собственост в биологичен контекст. Първо, относно идеята, че изваденият от тялото материал е „отпадък“ или „отпадъчен материал“ и следователно е неважен и без значение за човека, от когото е бил изваден. Тази гледна точка е неправилна. Ако вземем за пример едно мъртвородено дете, с право бихме предположили, че макар и да не е вече в тялото на майката, то въпросната майка или други роднини биха изпитвали силно чувство на привързаност към мъртвороденото и биха искали сами да се разпоредят с по-нататъшната му съдба, било чрез погребение, кре-мация или да дарят тъканите му за научни изследвания, които да помогнат на други хора в тяхното положение. Идеята, че болницата или лекарят могат да се разпоредят по свое усмотрение с останките на мъртвороденото само защото то е извън тялото на майката и следователно е „отпадъчен“ продукт, безспорно е антихуманна и абсурдна. По подобен начин стоят нещата и с клетките на господин Бърнет. Макар да са отстранени от тялото му, той с право би смятал, че те все още са негови. Това е едно естествено и общовалидно човешко чувство. И това чувство няма да изчезне само защото съдилищата отсъждат, водени от други законови постановки, напаснати по аналогия. Не можеш да забраниш човешките чувства чрез съдебни постановления. Но именно това са се опитали да направят колегите. Някои съдилища са решавали дела във връзка с оспорвани тъкани, като са обявявали тъканите за боклук. Други са ги смятали за научноизследователски материал, не много по-различен от книгите в една библиотека. Трети гледат на тъканите като на изоставена собственост, която може автоматично да бъде изхвърлена при наличие на конкретни обстоятелства, така както наемните гардеробчета могат да бъдат отворени, след като изтече определен срок, и съдържанието им да бъде продадено. Други съдилища са се опитвали да заемат някакво средно становище и са постановявали, че ползата от научни изследвания за обществото е по-важна от правото на собственост на отделния индивид. Всяка от тези аналогии е в противоречие с човешката природа. Нашите тела са наша лична собственост. В известен смисъл собствеността върху телата ни е най-фундаменталният вид собственост, който познаваме. Чувството за телесна ненакърнимост е неразделна част от природата ни. И ако съдилищата не се съобразяват с тази фундаментална концепция, то отсъжданията им ще бъдат недействителни, колкото и правилни да изглеждат в рамките на законовата логика. Точно по тази причина не е едно и също да дариш книга на библиотека и да дариш свои тъкани на лекар или болница за клинични изследвания. И никога няма да бъде едно и също. Ако лекарят или научната институция, за която той работи, на по-късен етап решат да използват въпросната тъкан за други цели, законът трябва да ги задължи да поискат съгласие за тази нова употреба. И така нататък. Щом списанията могат да ни уведомяват, когато абонаментът ни изтича, то и университетите могат да ни уведомяват, когато искат да използват тъканите ни за нова цел. Казват, че това е пагубно за медицинските изследвания. Точно обратното. Ако университетите не зачитат правото на хората да се интересуват какво се случва с дарените от тях тъкани, то хората ще спрат да даряват тъканите си за изследвания. Вместо това ще ги продават на разни корпорации. И адвокатите им ще изготвят изрични документи, с които се забранява на университети да използват дори материала от елементарните кръвни тестове за каквото и да било извън назначените изследвания, освен ако не заплатят договорена за това сума. Пациентите не са наивни, още по-малко наивни са адвокатите им. Цената на медицинските изследвания ще удари тавана, ако лекарите и университетите продължат да се държат така високомерно. В този смисъл истинската обществена полза би била в това да се създаде законодателство, което да гарантира на хората правото да вземат решения за начина, по който се използват собствените им тъкани, при това без срок на давност. — Казват — продължи съдията, — че интересът на един пациент към тъканите му, както и правото му на ненакърнимост, се прекратяват при неговата смърт. Този начин на мислене също трябва да се промени. Защото наследниците на покойника споделят неговите гени и собствената им ненакърнимост би била застрашена, ако бъдат извършени изследвания или ако генетичният профил на покойника бъде направен обществено достояние. Децата на покойника могат да загубят здравните си осигуровки само защото съвременните закони не са в крак със съвременните реалности. — Накрая — завърши той, — можем да заключим, че делото Бърнет е взело такъв катастрофален обрат заради една изключително сериозна и фундаментална съдебна грешка. Случаите на оспорвана собственост винаги ще бъдат неясни, когато индивидите произвеждат в телата си онова, което съдьт е присъдил другиму. Това важи за клетъчните линии; важи за гените, както и за някои протеини. Тези неща просто не могат да бъдат обект на собственост. Една от основните постановки на всяко законодателство гласи, че общото ни наследство не може да бъде собственост на отделен човек. Въпреки това вече повече от две десетилетия съдилищата загърбват тази постановка. И хаосът, произтекъл от това, ще става все по-голям с времето и с напредъка на науката. Частната собственост върху генома или върху факти от природата ще става все по-труден, скъп и незащитим казус. Стореното от съдилищата е било грешка, която трябва да се поправи. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Знаем, обаче, че съдебната система е податлива да речем на финансови влияния и лобистки интереси. Така че по-скоро ще видим узаконяване на патенти за гени, отколкото развоя, описан в книгата. Всичко това ръка за ръка с естественото ограничение на правата и свободите на индивида, маскирани като грижа за неговата сигурност и защита от евентуален тероризъм. Bright future is coming. http://russian.rt.com/article/50180

To и Константинопол не е Нито пък Йерусалим.

отново признаци за фосилизирани остатъци от едноклетъчни организми в марсиански метеорит: http://www.iflscience.com/space/cell-structure-found-martian-meteorite

защо смяташ, числеността на гарнизона, събран за отбраната на Плиска е отражение на живущите там? Ами по тая логика колко трябва да е населението на Алезия, в която Версенжеторикс се укрива /според Цезар/ със 80 000 воина? Половин милион ли? Отбраната на Масада пък се ръководи само от 1000 зилота. Рим до гражданските войни не е имал гарнизони в пределите си - демек е извън кръчмарската класация. Или средновековен пример - кръстоносците превземат Константинопол, сломявайки съпротивата на 20 000 гарнизон: какви изводи трябва да си направим тогава за числеността на града? Подобна 'сметка' е още по-неприложима за военизирана орда, да речем. Освен това в Плиска нямаме никакви значими археологически доказателства за живеенето на такъв голям брой хора на това място. А, повярвай ми, пребиваването на толкова народ щеше да даде отражение /освен ако не са били на палатки/. Пък и да не забравяме хиперболата като похват при хронистите /в случая едната нуличка обикновено е излишна/.

благодаря за обяснението. Оставам с впечатлението, че фараонът е имал харем /то май и нравите в Древен Египет съвсем не са били пуритански/. Но пък случаят с 'ексцентричния' Ехнатон показва, че явно чужденка е можела да стане привилигерована жена на владетеля, дори и да омъжи дъщеря си за наследника - Тутанкамон.

Галахаде, абе откъде ги вадиш тези митологични 200 000? Плиска нито има такъв капацитет, нито такава гъстота на затрояване, като Константинопол /да речем/. То и 20 000 жители са й много.

Без да претендирам за голяма осведоменост, но при положение, че фараонът е бил въплъщение на Озирис и като такъв се женел за своя роднина /най-често сестра/, за да не разводнява 'божествената' си кръв с тази на простосмъртните, ми е чудно, че е наличен такъв брак, още повече с 'варварка'.

Фантастиката предсказва бъдещето. Факт. Особено добре написаната и обоснованата такава. В това отношение трилърът "Ген" на Майкъл Крайтън определено е на път да предскаже реалността, която ни очаква. Ние сме на прага на патентоването на гени и така, един прекрасен ден хората, носещи определени мутации ще станат собственост на корпорациите. Звучи налудничаво и може би фантастично, но явно не е: It is perhaps unexpected that the United States — the oft-lampooned home of patents on peanut-butter-and-jelly sandwiches and ways to swing a swing — is emerging as one of the most hostile towards patents on naturally occurring genes. Last week, Australia had the opportunity to join the United States in taking a dim view on such licensing of nature. But a federal court there instead upheld a patent claim on the cancer-associated gene BRCA1. In doing so, the country remains with Canada, Japan and several countries in the European Union, all of which, unlike the United States, recognize such patents. The patent on BRCA1 has become a touchstone in the debate over ‘gene patents’, a broad term that can cover a wide swath of patent claims on DNA sequences. Certain mutations in BRCA1increase the risk of, in particular, female chest appendage and ovarian cancers. And Myriad Genetics, a genetic-testing company in Salt Lake City, Utah, has aggressively defended its patents, which cover the abnormal BRCA1 sequence and tests to identify it. In the United States, debate on gene patenting has been tied to clear public-health concerns. Myriad’s monopoly bred worry that women would have only a single option for BRCA1 testing, with no possibility of receiving a second, confirmatory test elsewhere. So when advocates challenged US patents on BRCA1 and the closely related gene, BRCA2, the case provoked a passionate response from the public. The patents were defeated in a landmark decision last year that changed decades of legal practice in the field (see Nature 498, 281–282; 2013). Australia is in a different situation. The BRCA patents have not been enforced there, either by Myriad or by the company that has licensed them in Australia: Genetic Technologies of Melbourne. Despite the fervent involvement in the case of patient advocates, including cancer survivors, the spectre of gene patents in Australia remains more theoretical. https://richarddawkins.net/2014/09/genetic-rights-and-wrongs/ И откъс от произведението "Ген": Ваша чест — каза Родригес, — ако съдът приеме, че клетките на господин Бърнет са собственост на моите клиенти, както би трябвало според мен, то гореспоменатите клетки са собственост на моя клиент където и да се намират. Например, ако господин Бърнет даде кръв като донор на кръвна банка, дарената кръв ще съдържа клетки, които са наша собственост. Ние можем да заявим собствеността си над тези клетки и да изискаме извличането им от дарената кръв, защото господин Бърнет няма законното право да дава тези клетки другиму. Те са наша собственост. По подобен начин същите тези клетки, които са наша собственост — идентични на тях клетки — се намират в децата и внуците на господин Бърнет. Следователно ние имаме право на собственост и над тези клетки. Имаме правото да ги вземем. — А ловецът на глави? — Специалистът по залавяне на бегълци — каза Родригес — извършва граждански арест на следното основание. Ако види наследниците на господин Бърнет, които по дефиниция носят наша собственост, то те очевидно са в притежание на крадена собственост и могат да бъдат арестувани. Съдията въздъхна. — Ваша чест — продължи Родригес, — това заключение може да се стори на съда нелогично, но е факт, че живеем в нова ера и онова, което днес ни се струва странно, само след няколко години вече няма да е такова. И днес голям процент от човешкия геном е частна собственост. Генетичната информация за различни болестотворни причинители е патентована. Мисълта, че подобни биологични елементи са в частни ръце, ни се струва странна само защото е нещо ново за нас. Съдът обаче трябва да отсъди в съответствие с предишните съдебни решения. Клетките Бърнет са наша собственост. — Да, но в случая с потомците му става въпрос за копия на клетките — каза съдията. — Да, ваша чест, но това няма връзка с разглеждания проблем. Ако аз притежавам формула за направата на нещо и някой направи ксерокопие на тази формула върху лист хартия и я даде на трети човек, формулата така или иначе си остава моя собственост. Аз притежавам формулата, без значение как е била копирана и от кого. И имам право да изискам копието. http://chitanka.info/text/3515/88#textstart Къде се корени проблемът? В съвременната наука. Или по-точно в съвременните учени: "Науката не е по-различна от всичко останало — поне вече не е. Може би е била различна в миналото, когато Айнщайн си е беседвал с Нилс Бор и във всяка научна сфера е имало само по няколко десетки важни изследователи. Днес обаче само в Америка има три милиона души, които се занимават с научни изследвания. Науката вече не е призвание, а кариера. Науката днес е податлива на корупционни влияния като всяка друга човешка дейност. Специалистите, които се занимават с наука, не са светци, а обикновени хора, и като всички хора лъжат, мамят, крадат един от друг, съдят се, крият данни, преувеличават собствената си значимост и несправедливо омаловажават гледната точка на опонентите си. Такава е човешката природа и тя няма да се промени“. Като изводи в края на произведението си Крайтън оформя следното: 1. СПРЕТЕ ПАТЕНТОВАНЕТО НА ГЕНИ. Патентоването на гени може и да е изглеждало разумно преди двайсетина години, но междувременно тази област на науката се промени по начини, които никой не е могъл да предвиди. Днес има предостатъчно доказателства, че патентоването на гени е ненужно, неразумно и опасно. Има голямо объркване по въпроса с гениите патенти. Много наблюдатели призовават за забраната им, водени от антикапиталистически и античастнособственически емоции. Между двете неща няма нищо общо. Напълно нормално и разумно е индустрията да търси механизми, които ще гарантират печалба на инвестициите. Такъв механизъм задължително включва и ограничение върху конкуренцията, свързана с реален продукт. Подобна защита обаче не включва патентоването на самите гени. Напротив, гениите патенти са в противоречие с отдавна установените традиции в защитата на интелектуалната собственост. Първо, гените са факти от природата. Също като гравитацията, слънчевата светлина и листата на дърветата, гените съществуват в естествения свят. Фактите от природата не могат да бъдат притежавани. Можеш да притежаваш тест за даден ген или лекарство, което влияе на определен ген, но не и самия ген. Можеш да притежаваш лечението за някаква болест, но не и самата болест. Генните патенти нарушават това фундаментално правило. Разбира се, може да се спори какво точно е факт от природата и има хора, на които се плаща, за да правят именно това. Съществува обаче един простичък тест. Ако нещо е съществувало милиони години преди хомо сапиенс да се появи на лицето на земята, то то е факт от природата. Да се твърди, че един ген е човешко изобретение, от каквато и да било гледна точка, е нелепо. Да издадеш патент върху ген е като да издадеш патент върху желязото или въглерода. И понеже генният патент е патент върху факт от природата, той задължително води до незаслужен монопол. Обикновено патентът позволява на изобретателя да защити собственото си изобретение, но окуражава други да изобретят свои собствени версии на това изобретение. Изобретеният от един iPod не пречи на друг да създаде дигитален аудиоплейър. Нечий патентован дървен капан за мишки не пречи да бъде създаден капан за мишки от титанова сплав. Не така стоят нещата с гениите патенти. Те се състоят от чиста информация, която вече съществува в природата. Понеже не е налице изобретение, никой не може да въведе друга употреба на патента, без да наруши самия патент, така че по-нататъшните нововъведения са принципно невъзможни. Все едно да позволиш някому да патентова носове. Тогава няма как да създадете очилата, кърпичките за нос, капките за нос, маските, грима или парфюмите, защото всички тези продукти използват един или друг аспект на носа. Можете да намажете с крем против слънчево изгаряне тялото си, но не и носа си, защото всяка модификация на носа ви би нарушила патента върху носовете. Готвачите могат да бъдат подвеждани под отговорност, задето приготвят ароматни ястия, освен ако не са платили предварително хонорар за авторско право. И така нататък. Разбира се, всички ние ще се съгласим, че идеята за патент върху носовете е абсурдна. Щом всеки от нас има нос, как е възможно който и да било да притежава носа като такъв? Гениите патенти са абсурдни по същата причина. Не е трудно да съобразим, че монополистичното патентоване подлага крак на продуктивността и творческата мисъл. Ако създателят на Огюст Дюпен можеше да притежава всички детективи от литературата, никога нямаше да прочетем за Шерлок Холмс, Сам Спейд, Филип Марлоу, мис Марпъл, инспектор Мегре, Питър Уимзи, Еркюл Поаро, Майк Хамър и много други. Това богато наследство би ни било отказано заради една патентна грешка. А именно такава е грешката в патентоването на гени. Генните патенти са и лоша социална политика. Има достатъчно доказателства, че те са в ущърб на здравеопазването и изследователската дейност. Когато „Мириад“ патентова два гена, причиняващи рак на гърдата, цената, която определиха впоследствие за теста, беше близо три хиляди долара, макар че разходите по създаване на тест за наличието на даден ген е несравнимо по-малка от разходите по създаването на което и да било лекарство. Нищо чудно, че Европейската агенция по патентите обяви патента за нищожен, позовавайки се на дребно техническо недоглеждане. Канадското правителство обяви, че ще извършва тестове за двата гена, без да плаща за това право. Преди няколко години собственикът на гена, причиняващ болестта на Канаван, отказа да даде широк достъп до теста за наличието му, въпреки че семейства, пострадали от болестта, бяха дарили пари, време и тъкани, за да се стигне до идентифицирането на гена. И когато тестът стана факт, същите тези семейства не можеха да си го позволят. Това е безобразие, но далеч не е най-опасната последица от генното патентоване. В самия си разгар изследванията върху острия респираторен синдром (SARS), познат още като „жълтата пневмония“, бяха възпрепятствани, защото учените не бяха сигурни кой притежава генома — три компании претендираха за собственост върху патента. В резултат на това изследванията се забавиха значително. Това би следвало да стресне всеки разумен човек. Става въпрос за заразна болест с над десет процента смъртност, разпространила се в повече от двайсет страни по света, а усилията на учените удариха на камък заради патентни неразбории. Към този момент хепатит C, HIV, хемофилната инфлуенца и различни причиняващи диабет гени са собственост на една или друга компания или институт. А не трябва да е така. Никой не трябва да има правото на собственост над една болест. Ако се сложи край на генното патентоване, със сигурност ще се вдигне шум до небесата и ще се чуят гръмогласни заплахи, че бизнесът ще обърне гръб на науката, че много компании ще банкрутират, че здравеопазването ще пострада и хората ще започнат да мрат като мухи. Но много по-вероятно е краят на гениите патенти да счупи оковите на всички заинтересовани и да доведе до бум на нови медикаменти и здравни услуги за широката общественост. 2. ЯСНИ ПРАВИЛА ЗА ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ЧОВЕШКИ ТЪКАНИ. Банките с човешки тъкани стават все по-важни за медицинските изследвания и все по-ценни. Федерални разпоредби, уреждащи управлението на тъканните банки, вече съществуват, но съдилищата упорито не се съобразяват с тях. В исторически план съдилищата са решавали спорове, свързани с човешки тъкани, като се позовавали на съществуващите закони, уреждащи собствеността. В общия случай решенията им гласят, че след като тъканта напусне тялото на пациента, той губи правата си над нея. По този начин тъканите се приравняват с даряването на книги за училищната библиотека или нещо от този род. Но хората имат силно развито чувство за собственост по отношение на телата си и това чувство никога не може да бъде изкоренено чрез законови подробности. Следователно имаме нужда от нови, ясни и съобразени с човешките чувства закони. Защо са ни необходими такива закони? Нека ви припомня скорошното съдебно решение по случая на д-р Уи-лям Каталона. Този уважаван специалист по рака на простатата събрал колекция от тъканни проби от свои пациенти с цел да работи върху заболяването. Когато се преместил да работи в друг университет, д-р Каталона се опитал да вземе тъканите със себе си. Вашингтонският университет отказал, с твърдението, че тъканите са тяхна собственост. Съдията потвърди претенцията на университета, позовавайки се на незначителни факти, например, че част от декларациите за съгласие, подписани от пациентите, били отпечатани на хартия с логото на Вашингтонския университет. И пациентите са с право вбесени. Смятали са, че даряват тъканите си на своя уважаван лекар, а не на някакъв призрачен университет, дебнещ в сенките; смятали са, че даряват тъканите си за конкретни изследвания върху рака на простатата, а не за каква да е употреба, както твърди сега университетът. Идеята, че губиш собственост над тъканите си, щом те напуснат тялото ти, е абсурдна. Замислете се над следното — според съвременното законодателство, ако някой ми направи снимка, аз имам неоспоримото право да използвам тази снимка, при това без срок на давност. И след двайсет години дори, ако някой публикува тази снимка или я използва в реклама, аз ще имам права върху нея. Но ако някой вземе моя тъкан — част от физическото ми тяло, — аз нямам права. Това означава, че имам повече права върху образа си, отколкото върху тъканите на собственото си тяло. Новото законодателство, необходимо в тази област, трябва да гарантира правото на пациентите на контрол върху собствените им тъкани. Дарявам тъканите си за определена цел и само за тази цел. Ако по-късно някой реши да използва тъканите ми за друга цел, трябва отново да бъде поискано съгласието ми. И ако аз не го дам, тъканите ми просто няма да бъдат използвани. Такова едно правило защитава важна емоционална нужда. Но също така признава, че е възможно да има съществени законови и религиозни основания да не желая тъканите ми да бъдат използвани за различна от първоначално определената цел. Не бива да се страхуваме, че подобни законови разпоредби биха затруднили научните изследвания. В крайна сметка Националният здравен институт явно успява да извършва изследвания, придържайки се към съществуващите превила. Не бива да приемаме и довода, че тези правила представляват непоносима бюрократична тежест. Щом едно списание може да ни уведомява, когато наближи края на абонамента ни, то и университетите могат да направят същото, когато искат да използват тъканите ни за нова цел. 3. ЗАКОНИ, КОИТО ДА ГАРАНТИРАТ, ЧЕ ИНФОРМАЦИЯТА ЗА ГЕНЕТИЧНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ ЩЕ СТАВА ОБЩЕСТВЕНО ДОСТОЯНИЕ. Нужни са нови закони, ако искаме Агенцията за храните и лекарствата да публикува спорните резултати от опитите с генна терапия. В момента тя няма това право. В миналото някои учени са се опитвали да предотвратят разгласяването на смъртни случаи при пациенти с твърдението, че настъпилата при тези обстоятелства смърт е търговска тайна. Обществеността все повече си дава сметка, че в системата ни за оповестяване на медицински данни има недостатъци. Изследователските данни не са достъпни за анализ от други учени; законът не изисква пълно разкриване на информацията; случаите на наистина независим анализ на откритията са изключително редки. В резултат обществото е уязвимо за незнайни, скрити опасности. Научните публикации са пословично пристрастни. Психиатърът Джон Дейвис се запознал с финансирани от фармацевтични компании изпитания, чиято цел била да се определи кой от пет различни антипсихотич-ни медикамента е най-ефикасен. Открил, че в деветдесет процента от случаите медикаментът, произвеждан от компанията, финансираща проучването, е бил оценен като най-добър. Тоест, който плаща, той получава най-високата оценка. Това едва ли е новина за някого. Изпитания, провеждани от страна, която има финансов или друг интерес от резултата, са ненадеждни, защото са пристрастни по самата си същност. Този факт следва да бъде коригиран от информационна система, която не допуска пристрастност при изпитанията и предприема необходимите мерки това да не се случва. Уви, на този етап безпристрастността е рядко цвете в медицината, както и в други науки, където залозите са високи. Правителството следва да се намеси. В дългосрочен план всички са противници на непълната и невярна информация. В краткосрочен план обаче всякакви хора и групи се опитват да изкривят фактите в своя полза. И не се колебаят да се обаждат на съответните си сенатори, демократи или републиканци — без значение. И това ще продължи, докато обществото не поиска промяна. 4. ЗА ЗАБРАНИТЕ ВЪРХУ НАУЧНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ. Различни групи с различни политически пристрастия искат определени аспекти на генетичните изследвания да бъдат забранени. Съгласен съм, че с някои изследвания определено не бива да се бърза, поне засега. Но по принцип съм против забраните върху изследванията и технологиите. Забраните не могат да бъдат приложени на практика. Не знам защо още не сме научили този урок. От сухия режим до войната срещу наркотиците ние упорито се заблуждаваме, че дадено поведение може да бъде забранено със закон. И всеки път се проваляме. А в ситуацията на една глобална икономика забраните придобиват и други значения — дори да спреш изследванията в една страна, те просто ще се преместят в Шанхай. И какво сте постигнали тогава? Разбира се, надеждата умира последна, а самозаблудите са вечни — различни групи си въобразяват, че могат да договорят глобална забрана върху определени изследвания. Но доколкото аз знам, успешна глобална забрана върху каквото и да било така и не е била постигната. Генетичните изследвания едва ли ще са първият случай. 5. ЗАКОНЪТ БЕЙ — ДОУЛ ТРЯБВА ДА СЕ ОТМЕНИ. През 1980-а Конгресът реши, че откритията, направени от университетите, не стават достояние на широката общественост и че това трябва да се промени. С тази цел беше прокаран закон, позволяващ на университетските изследователи да продават откритията си за своя собствена печалба дори когато изследванията са били финансирани с пари на данъкоплатците. В резултат на този закон повечето преподаватели по научни дисциплини вече имат делови връзки с корпоративния свят — или чрез свои собствени компании, или чрез други биотехнологични фирми. Преди трийсет години имаше осезаема разлика в подхода при изследванията, провеждани в университетите, и тези, финансирани от частната индустрия. Днес разликата е неясна или липсва напълно. Преди трийсет години необвързаните с финансови интереси университетски преподаватели можеха да изказват смело мнението си по всеки въпрос, засягащ обществото. Днес учените имат лични интереси, които влияят на преценката им. Академичните институции се промениха по неочакван начин — в първоначалния си вид законът Бей — Доул се съобразяваше с факта, че универ-ситетите не са търговски дружества, и ги окуражаваше да направят изследванията си достъпни за организации, които развиват търговска дейност. Днес обаче университетите се опитват да увеличат максимално печалбите си, като извършват все повече търговска дейност самите те, и по този начин цената на крайния продукт, след като бъде лицензиран, е значително по-висока. Например, ако даден университет смята, че е създал ново лекарство, той ще извърши сам изпитанията, изисквани от Агенцията за храните и лекарствата, и така нататък. По този начин, колкото и да е парадоксално, законът Бей — Доул наля масло в търговската дейност на университетите. Много наблюдатели смятат, че този закон оказва корупционен и унищожителен ефект върху университетите като институции на познанието. Законът Бей — Доул винаги е бил от съмнителна полза за американските данъкоплатци, които, чрез своето правителство, бяха превърнати в невиждано щедри инвеститори. Данъкоплатците финансират изследванията, но когато тези изследвания дадат плодове, изследователите ги продават за своя печалба, а след това лекарството се предлага на солена цена на същите онези данъкоплатци, които са го финансирали. По този начин потребителите плащат прескъпо за медикамент, създаден благодарение на собствените им пари. Когато рисков капиталист инвестира в научно изследване, той очаква значителна възвръщаемост от инвестицията си. А американските данъкоплатци не получават никаква възвръщаемост. Когато беше прокаран законът Бей — Доул, Конгресът очакваше, че обществото ще получи в замяна множество чудотворни животоспасяващи терапии и това ще оправдае несправедливата инвестиционна стратегия. Това обаче не се случи. Напротив, вредите значително надхвърлят ползите. Сега научните изследвания са забулени в строга тайна и това спъва напредъка на медицината. Университетите, които преди бяха храмове на познанието, сега са на практика търговски дружества. Учените, мотивирани преди от хуманитарното си призвание, се превърнаха в бизнесмени, заети с баланса на приходите и разходите. Интелектуалният живот стана отживелица като корсета с банели от китова кост. Всички тези тенденции бяха ясни за наблюдателите още преди петнайсет години; тогава обаче никой не им обърна особено внимание. Сега проблемите стават ясни за всички. Разумна първа стъпка към възстановяване на баланса между академичния свят и корпорациите би било отменянето на закона Бей — Доул.

Корупция чалгализира културното ни наследство Елица Елефтерова Яйлата Министерство на културата и местната власт крадат евросредства от "реставраторски" проекти. Непрофесионална и бутафорна намеса се прави над ранновизантийската казармена крепост и скалния храм в националния археологически резерват Яйлата. За това алармира група от археолози, реставратори, културолози и историци, които са сформирали Гражданска инициатива за опазване на културно-историческото наследство (ГИОКИН). По думите им, това се прави с европейски средства, които се разходват напълно непрозрачно. Става дума за сумата от 2,2 млн. лв. евросредства, които са усвоени от кмета на град Каварна Цонко Цонев. Резюме на проблема Всичко започва през 2009 - 2010 година, когато правителството на Бойко Борисов решава да засили определени региони в страната като развие местния туризъм. Тогавашният министър на финансите Симеон Дянков решава да отпусне около 50 млн. лв. за развитие на туризма. Тези пари, както и програмите към ОП “Регионално развитие” стават повод да започне “реставрацията” на много крепости и останки от миналото, които по-един и ли друг начин могат да привлекат туристи. Идеята в същината си е добра, но изпълнението и е крайно разочароващо, защото това, което се случва е буквално унищожаване на културно-историческото ни наследство с европейски средства. Това обаче е само една част от проблема, тъй като Яйлата е не само археологически резерват, но и природен резеврат, тъй като от там минава Via Pontica - основният път за миграция на птиците от Европа към Африка. Освен това в Яйлата се намира и едно от местата, където могат да се срещнат редки растения и животни. Това е едно останало парче земя по Черноморието ни с уникална степна растителност. Чудовищна корупция Според ГИОКИН става дума за чудовищна корупция. От данните, с които те разполагат между 60 и 80% от евросредствата “потъват” по веригата от Министерство на културата до местната администрация. Облагодетелстват се само строителни фирми, защото точно те могат да отговорят на завишените изисквания за търговете. В същото време пък точно реставраторските филми, които имат компетенцията да извършват консервационна дейност не могат да участват, освен като подизпълнители. Мултиплициране на грешките Оказва се, че проблемът с Яйлата не е единичен случай. Има още много проекти, които са били одобрени в периода 2010-2011 г. Проблемът при тях е, че са правени набързо и некачествено. Общо 15 са готовите проекти от този тип в цялата страна, като една част от тях не са археологически. Първи под подобна дейност изпадат реставраторските дейности в Созопол, който с евросредства е тотално обезобразен. Лошото е, че Созопол се превръща в модел и образец за случващото се на много места в страната. Доц. Диана Гергова посочва, че такива са и проектите за крепостта „Ковачевско кале" край Попово, а също и Рациария (Colonia Ulpia Ratiaria) - римски град до р. Дунав, край Видин. Според Гергова проблемът идва от разбирането за куртурното ни наследство като обект за туристи. Така се стига до парадокса много евросредства да се използват не за опазването, а за унищожението на куллтурното ни наследство. Правят се формални проверки, пренебрегва се мнението на археолозите, чието становище и по закон е необходимо за всяка интервенция, която се прави на обектите. Така, според нея, се стига до парадокса местните администрации да бъдат овластявани да решават съдбата на културните обекти. Как културата се чалгализира Реставраторът Владимир Руменов, който е сред защитниците на Яйлата, посочва, че крепостта е обезобразена като надградените стени на крепостта са боядисани и импрегнирани. Според Руменов боядисването на камък е невиждано в световната консервационна и реставрационна практика. Освен това е крепостната стена е повдигната до близо 6 м., което е няколко пъти над основите на крепостта и предизвиква опасност от срутване. Освен това в началото археолозите са били убеждавани, че няма да бъде използвана (заради това, че е природен резерват) тежкотоварна техника и каменните блокове ще бъдат поставяни на ръка от работниците. Това обаче не се е случило и заради огромните камиони и кранове, които са се озовали на мястото, са изпочупени много керамични археологически съдове, в които преди хилядолетие са съхранявали зърното. Друг скандален факт е, че архитект Румяна Пройкова, която е автор на архитуктурния проект се отказва от него и напуска, след конфронтация с каварненския кмет Цонев. В същото време няколко пъти е сменен и изпълнителят на строителните дейности. На фона на това трябва да се отбележи, че подобна дейност трябва да бъде осъществена от реставратори и археолози, а не от строителни фирми. Реакцията на отговорните интституции На многократните сигнали до Министерство на културата и Министерство на регионалното развитие, Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКН), както и Дирекцията за национален строителен контрол (ДНСК), реакцията се оказват проверки на документацията на скандалния проект, която е изрядна и не се предприемат никакви адекватни мерки, а проектът продължава да бъде осъществяван. Изводът от всичко това е, че явно има тенденция Министерство на културата да маргинализира функцията на НИНКН и безпрепятствено да го закрие, за да може управляващите и местната власт да се разпореждат с паметниците, като се възползват от корупционните схеми. От ГИОКИН настояват проектът, както и процедурите през които той е минал да бъдат инспектирани от независима експертна комисия, с международно участие. Освен това настояват и за промени в Закона за културното наследство и Закона за обществените поръчки, които да гарантират опазването на културното ни наследство, според международните принципи. От ГИОКИН имат намерение и да ангажират Прокуратурата със скандалния проект като подадат сигнал. Международен отзвук Д-р Махмуд Хауари, уредник на Колекцията ислямско изкуство от Средния изток в Британския музей посочва, че случаят с византийската крепост в Яйлата е подобен на този от "реставрационните" работи на крепостта в Охрид. Според него в момента се строят наново външните стени на крепостта. Освен това се използва цимент вместо хоросан. “Впрочем този метод на реставрация (понякога наричан максималистичен) е вече твърде демодиран; съвременните (минималистични) методи се стремят към минимална интервенция върху паметниците и се съсредоточават повече върху укрепването и предпазването от влошаване на състоянието на материалите и зидарията. Но реконструкцията на паметници може да се постигне и чрез тяхното интерпретиране, например чрез сигниране по самия обект или чрез публикувани материали”, посочва той. Относно скалната църква, подчертаването на пукнатините с кафяво изглежда безобразно отблъскващо. При всички случаи обаче е видно, че при реставрационните работи не са използвани указанията на ЮНЕСКО. В тях съществува изискването реставрация да не се прави заради самата реставрация, а като част от изучаването, интерпретирането и представянето на паметниците." По казуса с Яйлата становища дават и професор Тина Вик, реставрационен архитект, професор по устойчива архитектура в Университет Даларна, Швеция, Питър Ридингтън, консервационен архитект, директор на Доналд Инсол, Лондон, Великобритания, професор Осама Хамдан, консервационен архитект, Университет Ал Кудс, Йерусалим. http://www.bnews.bg/article-116252

Табов, в Historia Regum Britanniae Галфрид Монмътски извежда бритите като наследници на Брут, /потомък на троянския герой Еней/ но нали се сещаш, че това е нищо повече от идеология. Така и в древността всяко гръцко племе се е изкарвало участник в Троянската война /това е бил начинт тогава да заявиш, че не си 'от вчера'/, пък римляните /понеже всички места били заети/, се пишели наследници на Еней. През Средновековието този похват бил унаследен и доразвит от авторите, подражаващи на старите хронисти. Хеле пък сега си имаме същите митологии за античен произход, битуващи при гърци, македонци, румънци, а напоследък и украинци. Всичко е въпрос на идентификация, в търсене на своето място под слънцето. Така че моят съвет е: малко по-сериозно и критично го давай, преди да пускаш бомбастични на пръв поглед становища. Топлата вода е открита отдавна, просто трябва да седнеш и да поанализираш малко материята Точно на гръцки пацинаки / Πετσενέγοι/ означава печенеги.

те страстите едва ли са се били успокоили за втория му поход

Б а р о н и й: „Никифор Кесар собра великое войнство на болгары.” [4] „Сим временем Крунн пределы и тесная места и входы древами загради.” П а и с и й: „Никифор събрал войнство безчисленое” (22). „Крун повелел заградити тесная места и клисури” (23). За настроенията срещу Никифор: Никифор пък тръгнал против него на велики вторник, но не напреднал отвъд Одрин, нито пък извършил нещо достойно за споменаване, освен дето открил заговор против себе си. Откриването на тоя заговор му дало повод да вилнее срещу своите не със смъртни наказания и заточения, а с ограбване на имуществата им, тъй като повече се блазнил от златото на своите поданици, нежели от кръвта им. При все това той се мъчил с всички сили да убеди столицата, където се завърнал с голям позор, че отпразнувал Великден в Крумовия дворец (Теофан и др.). [236] История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г. http://www.promacedonia.org/bk2/bk_5b.htm Подвизите му в столицата: През юли, като потеглил от столицата със сина си Ставракий, той заповядал на патриция и велик логотет да се обложат с данък църквите и манастирите, както и да се изискат недоборите за изтеклите осем години, тъй че из целия град не се чувало нищо друго освен плачове. И така, като събрал войски не само от Тракия, но и от по-далечни области, той повел срещу българите заедно с тях бедни пешаци, участвуващи в похода на собствени средства, въоръжени с прашки и тояги и ругаещи. /пак там/. Виждаме, че настроенията във войската, а и качествата й не били много високи. Пехотата явно е лековъоръжена в основната си част, съставена от прашкохвъргачи /което не е лошо като идея да се използва срещу българската конница/:

Исав, има доста случаи, особено при римляните/ ромеите, когато военният поход е използван за отстраняването на императора. Такъв е случаят със Каракала/ убит по внушение от Макрин/, Гордиан /от Филип/, Деций /тогава за предателство бил заподозрян Требониан/, Аврелиан, Кар; при ромеите най-красноречив е примерът с Мавриций. Плюс ромейският разгром при Манцикерт също е следствие от брутално предателство. Така че версията за заговор е напълно основателна и реална. За ЦРУ си доста прав, но това е за тема Политика.

да, но това не са колесници, а каруци, наредени във вагенбург. Иначе нищо чудно въображението на викинга да се е развихрило /все пак сагата си е приказка/. Макар че тя митологията си съществува и у нас - намерят римска или тракийска погребална каручка и веднага я пишат - колесница.

няколко адаптирани римски рецепти: http://www.press.uchicago.edu/Misc/Chicago/233472.html за който не иска да готви - може само да гледа: http://blogs.transparent.com/latin/ancient-roman-cuisine/ колекция от римски рецепти с изчислени количества продукти според съвременните мерни единици: http://www.cs.cmu.edu/~mjw/recipes/ethnic/historical/ant-rom-coll.html

не, това си е тактически похват ползван от абсолютно всички народи, когато са хванати в неизгодна позиция.

дали може да се вярва на Блиц? САЩ са разпалили 201 от 248-те военни конфликта след края на ВСВ American Journal of Public Health публикува доклад, изследващ всички въоръжени конфликти, избухнали след края на Втората световна война до днес Докладът обхваща и разглежда периода 1945-2001г. American Journal of Public Health публикува доклад разглеждащ всички въоръжени конфликти от края на Втората световна до днес. Изследванията, базирани на историческите факти, сочат че Съединените щати са предизвикали и разпалили 201 въоръжени конфликта за конкретния период (1945-2001), като общия брой на конфликтите за периода е 248. Най-шокиращото в изследването е заключението, че жертвите в тези 201 въоръжени конфликта са 90% цивилни. Нито една българска медия не би си позволила да отрази факти като този. Шепа чужди медии и издания все пак споменаха за изследването, водено от Дейвид Суансън. Доклада е сбор от исторически събития, които убягват на широката публика, въпреки че са всеизвестни. Броя на въоръжение конфликти, разпалени от САЩ ясно показва кой е най-големия световен агресор. В доклада не са изброени и последните авантюри на САЩ в Сирия, например, нито последните инвазии в Ирак и Афганистан. „От края на Втората световна са избухнали 248 въоръжени конфликта в 153 точки на света. Съединените щати са предизвикали 201 военни конфликта чрез задгранични военни операции и интервенци между края на Втората световна и 2001г., като след това са отговорни и за други като Афганистан и Ирак“, пише в доклада. Доклада разглежда и други аспекти на глобалния милитаризъм като обема на военните разходи на някои от най-могъщите държави. „Разходите на Съединените щати от глобалните военни разходи (общо за целия свят – бел.ред.) съставляват 41% от него. Следващия, който харчи най-много е Китай с 8.2%, следван от Русия – 4.1%, след тях се нареждат Обединеното Кралство и Франция с 3.6%. Ако всички военни разходи на САЩ за година бъдат сумирани става ясно, че САЩ харчи около $1 трлн. долара годишно“, отблелязват авторите на доклада. Въпреки че Германия е единствената държава в Европа, която реално успя да излезе от рецесията след световната икономическа криза военните бюджети на държавите-членки на Европейския съюз удариха рекордно високи нива. Този рекорд е особено притеснителен на фона и на рекордната безработица и ширещата се социална и икономическа криза на Стария континент. Въпреки тежкото положение на фона на мерките за икономии, които само утежняват допълнително положението на европейските данъкоплатци военните разходи на ЕС са се увеличили с цели 194 млрд. евро, което съставлява бюджетните дефицити на Гърция, Испания и Италия взети заедно. През 2012г. военните разходи в глобален мащаб са достигнали 1, 756 трлн. – най-високите някога.

имаме достатъчно примери в историята за т. нар. 'варварска хитрост'. При Адрианопол /378 г./ готите също се правят, че молят за мир и протакат преговорите, докато дойдат конните им подкрепления и така нанасят едно от най-големите поражения в римската история.

Това изобщо не е вярно. Ако имаме едно събрано набързо опълчение, необучено и зле въоръжено /съответно и с калпаво командване и морал/, и 100 000 да са, пак резултатът ще е същия, особено ако са изправени пред добре въоръжен и професионален противник. Макар че римляните преувеличават бройката и загубите на враговете си, обикновено те се бият срещу превъзхождащи ги по численост армии и излизат победители. отдалечени, отдалечени, колко да са отдалечени. По правилата на военната стратегия, не трябва да са прекалено далеч, за да има адекватна комуникация между тях у да могат да си помогнат при нужда. Примерно легионните лагери при Алезия и Масада, са на не повече от 1 км разстояние /разбира се където местността позволявала/. Разбира се това са обсадни, не походни лагери, но логиката на строеж е същата - да се предотвратят внезапни атаки. Но без да знаем къде е станало сражението, а и причините довели до нощувка на неблагоприятно място, изпадаме в дълбоки хипотези. Лично мое мнение е, че Никифор явно е бил самонадеян, заблуден че щом Крум е разбит и моли за мир, то няма да окаже сериозно съпротивление.

никакъв шанс. Дори в Римската империя е имало неграмонти

Дсмп, в тотална грешка си. Изхождаш от определението, че римлянин е етнос. Римляните обаче първоначално са просто населението на град Рим. А то е съставено от латини, сабини и етруски. Римляните влизат в Латинския съюз, но това не означава, че латините са римляни. Поначало римлянин е жител на град Рим. По-късно /експанзията на държавата им/ това е прослойка от обществото, наделено със специални права и привилегии. Не виждам защо прилагаш съвременни схващания за народ/нация към тях. Колкото до езика - ами ако ползваме твоята аналогия, зад океана имаме северни и южни американци, които говорят английски, френски, испански, португалски езици. Това прави ли ги обаче англичани/французи/испанци и португалци? Не езикът е определящ за формирането на един етнос. То и румънците са романоезични, но това прави ли ги наследници на римляните?

Добре, приемам становището ти по въпроса с битката /макар, че според мен хвалебствията на Рамзес, че хетския цар го молел за милост и изразил васалитет са силно преувеличени/. А ако нямаме равноправие при сключения по-късно договор, то сватбата на Рамзес с хетските принцеси как трябва да се тълкува?

Какво те кара да мислиш, че Кадеш остава в "хетски ръце", освен спекулациите които четеш? Благодаря за обстойния анализ и изразената гледна точка. Поради пропагандния характер на описаните подвизи на Рамзес /от хетска страна имаме също утвърждения за победа/, изобщо не става ясно защо след битката той не превзема Кадеш /иначе събитието щеше да е упоменато/. Нямаме и сведения, че Кадеш изразил по някакъв начин подчинение. Нещо повече, освен понесените загуби /главно в колесници/ хетската войска не е разбита, а египетската кампания в Сирия не продължава след това. Което говори само по себе си, че загубите на Рамзес са съществени и той няма сили да извърши нищо по-запомнящо се, освен да превземе Дапур. В края на краищата равноправният мирен договор, сключен след десетилетие сражения показва, че съотношението на силите е било равно и фараонът прекрасно разбирал това.

като чета анализите на битката, по-скоро резултатът е бил равен: в стратегически аспект печелят хетите, защото спират настъплението на египтяните в Сирия, а моралният победител може да се каже, че е Рамзес, който се спасява от катастрофална загуба и плен. Личната заслуга на Рамзес е, че след разгрома на едната от египетските дивизии, той успява да отърве пълното поражение, като реорганизира втората и отблъсква хетите /които вече плячкосват лагера му/. По-голямата част от хетската войска не е унищожена /включително си имат и още достатъчно на брой колесници/, за което говори и факта, че за да доразвият успеха си те форсират Оронт и подновяват битката с пристигащите египетски подкрепления. В края на деня, след ръкопашна схватка в равината двете войски се оттеглят. Хетският цар също се връща в родината си /както прави и Рамзес/ и провъзгласява победа. Кадеш остава в хетски ръце и египтяните не се закрепват в тази област. http://www.historynet.com/battle-of-kadesh.htm