Last roman

Професионални астрономи събират подкрепа за петиция в световен мащаб за справяне с отрицателното въздействие на спътниковия флот Starlink на SpaceX заради светлинното замърсяване от спътниците. Това е инициатива на италианския астроном Стефано Галоци (Steffano Gallozzi), която стартира на 9 януари. Петицията оттогава е подписана от 1158 астрономи (около 12:00 на 29.01.2020). Третaта серия от шестдесет спътника Starlink ще бъде пусната днес, 29 януари, от военновъздушната база Кейп Канаверал във Флорида като изстрелването бе неколкократно отлагано поради лошото време. Това, че тези спътници Starlink причиняват сериозно светлинно замърсяване и по този начин причиняват големи проблеми на астрономическите наблюдения от множество инструментие, е известно още от пускането на първата серия от спътниците на 24 май 2019 г. А бъдещите мрежи спътници са в процес на изграждане - проектът на Amazon Kuiper и Facebook Athena. Ето защо сега астрономите призовават за незабавно спиране на изстрелванията. Спътници Starlink, видими в мозайка астрономически изображения. Кредит: NSF’s National Optical-Infrared Astronomy Research Laboratory/NSF/AURA/CTIO/DELVE Тук можете да прочетете целия текст на петицията: Ние, астрономите, подкрепящи тази апелация, заявяваме, че НЯМА ПОВЕЧЕ ВРЕМЕ за обсъждане, ТРЯБВА ДА СЕ ДЕЙСТВА! Поискайте от всички правителства, институции и агенции по света: да се ангажират с осигуряването на правна защита на наземните астрономически съоръжения във всички налични наблюдателни електромагнитни прозорци. да задържат по-нататъшните изстрелвания на Starlink (и други проекти) и да извършват прецизен мораториум върху всички технологии, които могат да повлияят негативно на астрономическите наблюдения от космоса и от земята, или да окажат въздействие върху научните, технологичните и икономическите инвестиции, с които всяка държава участва в астрофизичните проекти. да се направи ясна оценка на рисковете и прогнозните въздействия върху астрономическите обсерватории (т.е. загуба на научна и икономическа стойност, като се дадат строги указания на частни лица, компании и индустрии да планират инвестиции в сателити, без ясно разбиране на всички отрицателни ефекти върху важните и уникални астрономически съоръжения. Федералната комисия за съобщения на САЩ (FCC) и всяка друга национална агенция да бъдат предпазливи при издаването на разрешение за изпращане в орбита на негеостационарни нискоорбитални спътници или като алтернатива - ограничаване на разрешенията само за сателити над въздушното пространство на "тяхната родина". да поискат съгласуване в световен мащаб, при което национални и международни астрономически агенции могат да наложат правото на вето върху всички онези проекти, които влияят отрицателно на важните и уникални астрономически съоръжения. да ограничат и регулират броя на телекомуникационните спътникови флоти до „строго необходимия брой“ и да ги пускат в орбита, само когато остарелите технологични спътници са обезвредени, съгласно Договора за космическото пространство (1967 г.) - чл. IX, и Насоките на Организацията на обединените нации за дългосрочна устойчивост на космическите дейности (2018 г.) - насока 2.2, (c), които изискват използването на космическото пространство да се провежда „така, че да се избегне вредното му замърсяване, а също и неблагоприятни промени в околната среда на Земята“ и да се предотвратят рискове за хората, собствеността, общественото здраве и околната среда, свързани с изстрелването, работата в орбита и повторното навлизане в атмосферата на космическите обекти”. Симулация на на грандиозния план на SpaceX за глобален широколентов интернет. Червено: първа фаза на 550 км. Бяло и синьо: 2-ра фаза: 1110 до 1325 км. Жълто: 7 577 жълти VLEO сателита 335-345км. В заключение: Всички тези искания идват от искрената загриженост на учените, произтичаща от заплахата да се ограничи възможността да изследват космоса и загубата на нематериален актив от неизмерима стойност за човечеството. В този контекст всички съпричастни на настоящата петиция считат за АБСОЛЮТНО НЕОБХОДИМО да се въведат всички възможни мерки за защита на нощното небе от правна и юридическа страна. Би било желателно да се приемат условни и ограничаващи резолюции, които да бъдат ратифицирани с общи международни правила, които трябва да бъдат приети от всички космически агенции, за да се осигури защита на астрономическите участъци, наблюдавани от земята. Всичко това е, за да продължим да се възхищаваме и изучаваме нашата Вселена, колкото е възможно по-дълго. https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Profesionalni-astronomi-podavat-petitciia-sreshtu-flota-Starlink-na-Il_143703.html

Как руснаците за малко не създадоха кораб за многократна употреба: https://warspot.ru/16337-sekretnaya-zarya?fbclid=IwAR1pkpY_lnzvv8ekh0Ui921Ipwm7w3d_pfuNwVKkJaRGjg_26urV3hv9FzA

за пръв път го виждам това

айде, честит юбилей!

Обещана отдавна - ето я! Oчаквайте изключителното илюстровано издание на „Произход на видовете“ за деца от българката Сабина Радева! През февруари на български ще се появи книгата, която бързо се превърна в истинска сензация във Великобритания и вече е преведена на 17 езика. Подходяща за деца от 4 до 12 години, както и за техните родители, „Произход на видовете“ превежда по изключително забавен и красив начин една сложна научна материя на разбираем и достъпен език. От невероятното разнообразие на живота до борбата за оцеляване, от най-малките бактерии до великото дърво на живота: в тази красива адаптация на прочутия труд на Чарлз Дарвин ще откриете революционната теория, която промени света завинаги – теорията на еволюцията. https://ciela.com/proizhod-na-vidovete-tvarda-koritsa.html

не бих казал, че невролог ще разбира от генетика, камо ли от история.

а линк? Иначе участието на готи в етногенеза на съвременната популация не е кой знае каква изненада или тайна. Via нашия приятел Южняка: През 2018-та г., екип от германски, украински и американски археолози секвенсира геномите на Черняховската култура от украинската степ, за която се вярва, че е смесица от готи, сарматски групи и ранни славяни. Хората от тази култура са мигрирали някъде, но къде са отишли? Кои са съвременни етноси са носители на компонента на тази култура. Отговорът на този въпрос беше публикуван през 2019-та година в списание Нейчър. Хората от степната черняговска култура са мигрирали основно на Балканите, като славяноезичните съвременни балканци са техни наследници. Нека го видим:https://i.imgur.com/pm9GPjp.png

ТВОРЧЕСТВОТО НА Д-Р ГАНЧО ЦЕНОВ – АКАДЕМИЧЕН НАЦИОНАЛИЗЪМ ИЛИ КВАЗИНАУЧЕН АВТОХТОНИЗЪМ Евлоги Станчев Д-р Ганчо Ценов (1870-1949) е без съмнение интересно явление в българската историческа наука. Неговото творчество предизвиква сериозен резонанс както в академичните среди, така и сред публичната общественост в България. Основният акцент в работата на автора пада върху късноантичната и ранносредновековната българска история и по-конкретно върху проблемите за произхода на българския етнически елемент, образуването на българската държава и покръстването на българския народ. Голяма част от научните съчинения на д-р Ценов се вписват в категорията на „прабългаристиката” – дисциплина, която е особено уязвима в началото на XX в., когато динамиката на външния свят се отразява върху българското обществено съзнание под формата на това, което Патрик Гери нарича криза на идентичностите[1]. Неуспехът в Междусъюзническата война, пасивността на Русия, участието на България в Първата световна война на страната на Централните сили са фактори, които ясно очертават дискредитирането на славянството като доминираща доктрина в изследванията върху етногенезиса на българския народ и характера на ранносредновековната българска държава. Тези процеси в българското общество отварят пространство за разработването на нови и различни теории изразител, на каквато е именно д-р Ганчо Ценов. Разбира се, тези обстоятелства позволяват появата също така на квазинаучни теории и текстове, които далеч не се вписват в категорията на академичната наука. Условно този тип исторически изследвания могат да бъдат формулирани като „параистория”[2]. Научното творчество на д-р Ганчо Ценов е интересен обект на проучване, поради това, че представлява фундаментален пример за параисторичния дискурс в българската историческа наука в началото на XX в. Появата на подобна квазинаука нагледно илюстрира необходимостта от намирането на „истината за българския народ”, чийто яростен защитник се обявява д-р Ценов. В творчеството си той задава провокативни въпроси, насочени открито срещу официално поддържани от историографията факти, оспорвайки изцяло валидността на академичната наука. Авторът ясно осъзнава общественото желание за „величие” в българската история, породено от провала в опита за разрешаване на националния въпрос. Той придава „научност” на лансираните от него тези и изводи и по този начин се превръща в привлекателна алтернатива на официалната историография, вписваща се изцяло в контекста на своето време. Съчиненията на д-р Ценов често са обект на критика от неговите съвременници и от по-късни критици. Ст. Младенов отбелязва теорията на Ганчо Ценов като „карикатурна”[3]. В някакъв смисъл трудовете на Ценов са изключени от категорията на академичната наука и причислени именно към параисторичния дискурс с особено силното му проявление в сферата на прабългаристиката. Тези обстоятелства налагат условното формулиране на две категории – „академичен национализъм” и „квазинаучен автохтонизъм”, което поставя казус към коя от тях може да се отнесе научното творчество на д-р Ценов. В настоящето изследване ще се направи опит да бъде даден отговор на този въпрос, опирайки се на задълбочен анализ върху основните тенденции в методологията на автора, върху неговите главни тези и аргументативна част. В своята научна кариера д-р Ганчо Ценов открито се обявява за застъпник на т. нар. „Автохтонна” теория за произхода на българския етнически елемент. В исторически план първостроител на тази теза е Г. С. Раковски, чийто възгледи и теории до голяма степен са доразвити от д-р Ценов. Раковски става привърженик на индоевропейската тенденция, която най-общо може да се категоризира като мощна реакция на част от обществото срещу идеите на панславизма, който в средата на XIX в. е без съмнение водеща доктрина в териториите, намиращи се под пряко влияние на руската имперска доктрина. В този смисъл Раковски търси връзката на българите с древната индоевропейска общност доказването, на която автоматично приобщава българската народност към една имагинерна общност[4], която се възприема от съвременниците на Раковски като голяма етническа категория с блестяща култура и цивилизация. В качеството си на член на българската възрожденска интелигенция, Раковски търси уникалност в българската средновековна и антична история, търси начин да покаже изконното величие на българското, за което намира своите исторически и културологически аргументи. Раковски пръв дава идеята, че българите не са покръстени през 864 г., а са покръстени много по-рано, от апостол Павел – теза, която д-р Ценов ще преповтори, намирайки своите аргументи за това. Раковски открито обвинява древните автори в тенденциозност и етнически егоцентризъм, но в същото време използва удобните за него техни сведения, върху които конструира своите теории и чрез които неговите твърдения добиват „научен” характер. Същото през следващото столетие прави и д-р Ценов. Добре известно е, че Раковски не възприема идеите на тюркската теория за произхода на българския народ. Нещо повече, той открито оспорва възгледите на застъпниците на тази теория, което по-късно ще бъде забелязано и в творчеството на Ганчо Ценов.[5] В този смисъл д-р Ценов може да бъде определен като принципен последовател на идеите на Г. С. Раковски, като разбира се той засяга повече теми, лансира повече твърдения и намира повече историческа аргументация от своя предшественик. Д-р Ганчо Ценов се ползва с привилегиите на лектор в Берлинския университет и на член на академичната общност в Германия, където прекарва голяма част от своята научна кариера. Алтернативното историческо мислене на автора обаче не намира подкрепа от тогавашната официална историческа наука в България, която не възприема постигнатите от него заключения и го обвинява в „ненаучност”. Част от западноевропейската историческа наука също не приема тезите на Ценов, гледайки на него като на маргинално явление в категорията на „прабългаристиката”. Например Е. Минс в рецензията си върху Ценов дебело подчертава погрешното локализиране на географски обекти, което българският историк прави. Рецензентът изтъква грешката на автора, че Кимерийски и Тракийски Босфор са едно и също, че планинската верига Кавказ се намира на Балканите и др. Друг рецензент, Уилям Милър, отбелязва, че според Ганчо Ценов етнонимът „българи” е използван за пръв път от Йоан Антиохийски. Милър констатира, че в Ценовите съчинения националистическият патос е широко застъпен, като дава пример с твърдението, че Крум бил „добър християнин и миролюбив човек” и че щял да помогне на Източна Европа, ако бил превзел Константинопол. Неуспешното превземане на Константинопол е представено като нещастие. Милър също така отчита факта, че Ценов погрешно чете гръцките текстове.[6] Разбира се, някои западноевропейски изследователи като проф. д-р Антонио Балдачи и проф. Майер говорят за творчеството на Ганчо Ценов с подчертано уважение, поставяйки го в категорията на безспорната академична наука. Въпросните автори отбелязват, че д-р Ценов предизвиква революция в изследванията върху произхода на българския народ и че неговите съчинения почиват върху добре изложена историческа аргументация.[7] Подобни мнения очевидно са резултат от вниманието, което Ценов получава в Германия като лектор и защитил докторска дисертация на тема „Произход и история на българския народ” в Берлинския университет, откъдето придобива известно академично лоби. Изрично трябва да се отбележи, че за въпросните изследователи прабългаристиката е периферна тема на занимания и интерес и в този контекст изследванията на Ценов предизвикват чисто любителски интерес. Те не отчитат много от грешките на автора както в аргументативната му част, така и в научната му методология. В някакъв смисъл годините, в които работи д-р Ганчо Ценов, тенденциозно са натоварени с наличието на аналогични представители, спадащи към квазинаучния дискурс. Междувоенния период е време на обществена, социална и идентичностна криза. Появата на подобни параисторични текстове в такова време биха били възприети по различен начин в сравнение с друг период. Добре известно е, че след Първата световна война в много европейски държави историческата наука се опитва по подобен на Ценовия начин да доказва автохтонност, древност и величие на конкретната нация. Удобен паралел може да се направи с налагането на особено популярната през 30-те и 40-те години на XX век готска теория за произхода на хърватския народ като политическа и пропагандна алтернатива на славянската идея в хърватската историческа наука. Готската теория за етногенезиса на хърватите е широко застъпена в междувоенния период от учени като словенеца Якоб Келемина и хърватина Петър Шевгич, а в по-нови времена от хърватина Иван Мужич.[8] От друга гледна точка, годините, в които Ценов пише своите трудове, могат до голяма степен да обяснят засиления интерес на автора към доказване принадлежността на Македония и македонския народ към българската етническа диаспора в исторически контекст. Добре известен факт е, че след Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. темата „Македония” се превръща в основен двигател на външната политика на българска държава и до голяма степен този казус заема голяма част от общественото съзнание по това време. В своята книга „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните” Ценов споменава за автономия на Македония, което потвърждава описаните по-горе авторови подбуди да легитимира българските национални интереси в Македония. В същото произведение авторът алюзира представата, че сърби и гърци тенденциозно пречат на българщината в Македония. Авторът дава и лично обяснение за провалите в Македония, споделяйки виждането, че до такива негативни за българската национална кауза събития е нямало да се стигне, ако в България науката като фактор, който единствен може да обяснява подобни процеси и тенденции, се е зачитала по съответния начин.[9] В своите съчинения д-р Ценов открито излага съответните аргументи за своите теории, като същевременно претендира за безспорна научност. Авторът дебело подчертава, че науката почива на „положителни” факти, което от своя страна е в пълно противоречие с академичната история. Устройващите данни се приемат буквално и безалтернативно в Ценовото творчество, което може да се забележи ясно в множеството статии и монографии на автора, сред които „Праотечеството и праезикът на българите. Историко-филологически издирвания” (1907), „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници” (1908), „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква” (1910) „Кой е Климент Охридски?” (1915), „Произходът на хуните” (1915), „Народността на старите македонци” (1938), „Хуните, които основаха българската държава. Техният произход и тяхното християнство” (1940).[10] Тези заглавия предизвикват известни дискусии в българската академична общност, но са категорично отхвърлени от официалната историческа наука. Ганчо Ценов се превръща в маргинален персонаж, в квазинаучен историк, неспособен да обясни адекватно историческите процеси и явления, свързани с българската история. В настоящето изследване ще бъдат разгледани основните авторови тези и доказателства, вписващи се едновременно в националистическия и параисторическия дискурс в българската история. Както вече бе отбелязано, основната теза на Ганчо Ценов е, че българите са автохтонно трако-илирийско население на Балканския полуостров. Това твърдение от своя страна изисква от автора изкуствено разширяване на етническата българска диаспора, което се вписва изцяло в контекста на национализмите от началото на XX в. В „Народността на старите македонци” националистическият патос съпровожда цялата аргументативна част на текста. Във въпросното изследване д-р Ценов се опитва да докаже изконната принадлежност на македонците към българската етническа група. На базата на погрешно четене на историческите извори, авторът прави генерално заключение за етническия състав на късноантична и ранносредновековна Македония – тя е населявана от българи. Ценов дебело подчертава, че славяните са по-късни пришълци и се обявява категорично против гръцкия етнически характер на античните македонци. Основните изводи във въпросното проучване са, че древните македонци етнически принадлежат към категорията на българите и че Илирия има осезаем български етнически характер още от Античността.[11] Опирайки се на античните автори, Ценов се опитва да направи етническа карта на Балканите през Античността, но поради невярното тълкуване на изворите, стига до подчертано грешни изводи. Във въпросната монография изследователят се обявява против гръцкия етнически характер на античните македонци, търсейки „научни” аргументи за своите твърдения, което е показателно за неговите подбуди да обезпечи фактологично българските претенции относно македонската история. Д-р Ценов дори успява да стигне до извода, че античният македонски език всъщност представлява някаква форма на български език и категорично няма нищо общо с гръцкия език.[12] Д-р Ценов тотално отхвърля възможното славянско участие във формирането на българската народност, а също и миграционните процеси на древните протобългари. Във връзка с това, че българите не са дошли по-късно от славяните на Балканите, Ценов използва казаното от Йордан, че българи, славяни и анти, заедно нападали Римската империя.[13] Стремежът на автора да разграничи българското от славянското може да се обясни нагледно с промените в българското общество и в Европа като цяло. Както вече стана дума, в първата половина на XX в. идеите на автохтонизма са особено силни в европейската историческа наука. От друга страна славянството и панславизмът са тотално компрометирани в българското съзнание след Първата световна война, което отваря пространство за „редактиране” на славянската роля в българската история. Тази тенденция ще се запази до края на Втората световна война и по-конкретно до политическите промени в България през 1944 г., след които славянството ще вземе своя „реванш” в българската историческа наука.[14] Прави впечатление, че в своето творчество д-р Ганчо Ценов нееднократно вкарва в своя научен апарат термина „раса”. Авторът постоянно говори за българската народност в различни исторически периоди като за категория от расов тип, поради което често съвременните нему историци и критици го обвиняват в ултранационализъм. Понятия като „тракийска раса”, които авторът употребява в своите съчинения, обаче поставят казуса дали авторът може да се обоснове научно за категоризирането на траките като раса. Науката е установила, че расата представлява своеобразна класификация на хората в различен тип групи от население или групи от фактори като например наследствено фенотипни характеристики или географско потекло, често колерираща се с признаци като външен вид, култура, етнос и социално-икономически статус.[15] Работата на д-р Ценов върху античната история не дава основания да се смята, че изследователят е запознат с фенотипните характеристики или биологическите признаци при траките, с което използваната от него категория „тракийска раса” се лишава от научна стойност. Ценов обединява на расов принцип българите със старите мизи, гети, скити, траки.[16] Подобни етноидентификационни вериги могат да бъдат разгледани и в други изследвания на Ценов. В „Произходът на българите и начало на българската държава” авторът идентифицира етническите категории на готите и хуните с тази на българите[17]. В капиталния му труд „Кроватова България и покръстването на българите” пък авторовите етнически идентификации обединяват скити, траки, хуни, готи, славяни и българи под общ знаменател като един и същ народ, обитаващ Балканския полуостров от дълбока древност.[18] Авторът очевидно не взема предвид т. нар. архаизация на етнонимите, много разпространена у средновековните писатели, върху които той работи. Националистическият патос е водещ фактор в голяма част от трудовете на д-р Ганчо Ценов. В „Кроватова България и покръстването на българите” например авторът постига някои заключения, чрез които тенденциозно се увеличават териториалните рамки на българската държава, хронологическите граници на българската история и българската роля в световната история. Авторът открито заявява, че в териториално отношение Стара България е стигала до Константинопол и Златния рог, че българите са най-старите християни в Европа, покръстени още от апостолите Павел и Андрей, че през 864 г. те изоставят арианството и се присъединяват към ортодоксалния християнски свят, че византийските императори Юстин и Юстиниан Велики[19] са всъщност българи по своята етническа принадлежност, че Александър Велики също е българин.[20] Авторът разглежда Първа Юстиниана като първата българска архиепископия.[21] Д-р Ценов идентифицира Улфила като основоположник на българската църква, а писмото на папа Николай до император Михаил всъщност е било адресирано до кан Михаил (Борис).[22] Троянската война е представена като сблъсък между елини и мизи (които той тенденциозно идентифицира с българите, както беше вече отбелязано). Тази война е представена от автора като сблъсък между две различни раси. Според Ценов, въстанията от времето на император Анастасий в Сердика (дн. София) и Пауталия (дн. Кюстендил) са с подчертано български характер.[23] Друго заключение за етническата доминация на българите още в Античността е това, че балканските територии на Източната Римска империя са били с предимно български етнически характер.[24] Както вече бе отбелязано, д-р Ганчо Ценов пропуска основни моменти в четенето на исторически извори и оттам следват очевидни неточности в защитаваните от него тези. В този аспект творчеството на автора изобилства от нагледни примери, като тук ще бъдат изложени най-дискусионните от тях. Опирайки се на ранносредновековни автори (като Константин Багренородни), д-р Ценов стига до заключението, че България е била римска провинция.[25] В друго свое изследване авторът отбелязва, че Теофан описва околностите на Константинопол като Стара Голяма България. Ценов също смята, че Анастасий Библиотекар идентифицира българското и готското нахлуване като едно и също явление. Също така, работейки с текста на Анастасий Библиотекар, Ценов стига до заключението, че българите са станали господари на горните провинции още в IV в., след ерозията на Римската империя.[26] Отново ще бъде разгледана една от основните тези на Ценов, че мизите са еквивалентно понятие на българите в късната Античност и оттам, че Мизия е еквивалент на България. Като силен аргумент за своята теория, авторът посочва картата на Св. Йероним от IV в. и написаното в нея “Mesia hec est Vulgaria”.[27] Авторът обаче не допуска, че е твърде възможно картата с въпросния надпис да е късен средновековен препис и съответно да няма никаква топонимна стойност по отношение на Античността. Тук става ясно, че авторът освен грешен прочит на изворите не умее да работи с късноантични и ранносредновековни етнически категории, поради което предлага подчертано неточна етническа карта на Балканите. По-рано стана дума за грешното локализиране на географски обекти, което прави д-р Ценов. Авторът прави очевидни грешки в историческата география, което може да бъде забелязано в неговата монография „Кроватова България и покръстването на българите”. Например изследователят идентифицира планина Рила с планинската верига Кавказ, а също така не прави разлика между Тракийски и Кимерийски Босфор.[28] В „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните” д-р Ценов пък включва в границите на българската държава по времето на кан Аспарух териториите на Мизия, Скития, Тракия и Илирия. В същата монография изследователят открито заявява, че по времето на кан Омуртаг границата на България е опирала до границата на Франкската държава. От цитирани откъси, Ценов стига до заключението, че България е стигала до тогавашна Франция, която всъщност представлява днешна Германия. Ценов стига до извода, че българите към 892 г. са заемали цялото маджарско пространство до Моравия. Българите владеели Галиция, Седмоградско, владеели също така Хърватска и Славония.[29] Неточностите в работата на автора са повече от очевидни, но по-важното е, че те са продиктувани от грешна и подчертано ненаучна методология. Оттам повечето изследвания на д-р Ценов са натоварени с подобен националистически патос, но нямат сериозна стойност от академична гледна точка. Трудно е да се стигне до заключението дали грешките на автора са продиктувани от незнаене или неправилен подход или са допуснати съвсем съзнателно с цел постигането на „положителни” факти в българската история. При задълбочена работа с монографията „Кроватова България и покръстването на българите”, освен гореспоменатите чисто методологични грешки, авторът прави и други ненаучни изтъквания. Например, когато говори относно тюркската теория за произхода на българите, съвсем ясно си личи, че д-р Ценов не прави разлика между понятията „турци” и „тюрки”. Това е категорично свидетелство за липса на историческа компетентност. Проблемът обаче се състои в това, че д-р Ценов използва термина „турци” в явен пейоративен контекст. Етно-идентификационните разминавания са тенденция в творчеството на д-р Ценов, което е свидетелство за ненаучността на автора. Научността изисква при работа с проблеми от подобно многоаспектно естество и натоварени с потенциална конфликтност умереност при изложението на фактите и най-вече необходимата историческа аргументация. Поради своята неосведоменост, авторът постига абсурдни заключения в сферата на въпроса за етногенезиса на българите, който в първата половина на XX в. има изключително широк отзвук в българското обществено пространство, предлагайки неясни и очевидно грешни аргументи. В този смисъл по-прецизният отговор на казуса дали авторът е академичен националист или параучен би следвало да отнесе д-р Ганчо Ценов към втората категория. Интересно е да се отбележи отношението на д-р Ганчо Ценов към съвременната нему официална историческа наука. Особено сериозна е критиката на Ценов към проф. В. Златарски и неговата теория за произхода на българите. Чрез В. Златарски, Ганчо Ценов практически заклеймява възгледите на цялата българска историческа школа от края на XIX в. и началото на XX в. по отношение етногенезиса на българите. Ценов нарича тази школа „школа на чуждия произход на българите”. Той открито обвинява Златарски във фрагментарно и дори в погрешно четене и тълкуване на изворите. При задълбочена работа с творчеството на д-р Ценов обаче се постига впечатлението, че авторът прави точно това, в което яростно обвинява опонентите си. Във връзка с етническия характер на Македония, Ценов отбелязва становищата на проф. Йован Цвиич и проф. А. Иширков като напълно погрешни.[30] Необходимо е да се спомене, че творчеството на д-р Ганчо Ценов освен академично неодобрение, предизвиква и известни симпатии сред конкретен кръг от читатели. Нужно е да се отбележи, че годините, в които твори разглеждания автор, са тенденциозно натоварени с наличието на националистично настроени параисторици, показателен пример, за което са Николай Станишев и Димитър Съсълов, които основават през 1938 г. интелектуалния кръжок „Българска орда” и чийто духовни наследници днес издават списание „Ави-тохол”[31]. Д-р Ценов печели известна популярност сред симпатизантите на българския национализъм, но неговата личност е дискредитирана пред българското общество след политическите промени през 1944 г., когато е обявен за „фашист” и „великобългарски шовинист”. Авторът е реабилитиран отново след края на комунистическия режим в България, като неговите съчинения намират известни симпатии сред поддръжниците на крайните националистически възгледи за историята на България. Фашист, шовинист или параисторик, д-р Ганчо Ценов може да бъде разгледан като интересно и подчертано дискусионно име в българската историческа наука в началото на XX в. Въпреки че неговите тези не намират сериозна подкрепа и биват разкритикувани и отхвърлени от официалната българска наука, д-р Ганчо Ценов притежава своеобразна „националистическа харизма”, която е изключително удобна за употреба от новите съвременни носители на националистическия патос в българското общество. Това са маргинални елементи в общественото пространство, целящи радикализирането на официалната българска история именно в насока, подобна на предложената в творчеството на д-р Ценов. Задачата пред съвременната академична историческа наука е да определи с какви методи може да се подходи към въпросните носители на националистически настроения в България – с диалог, с контра-аргументация или с тотално отхвърляне на възприетите от тях метаисторични тези. Библиография: 1. Аретов, Н. Българското Възраждане и Европа. Индоевропейската тенденция. http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=38&WorkID=4538&Level=3 (Посетено на 10-09-2011). 2. Николов, А. Параисторията като феномен на прехода: „Преоткриването” на древните българи. 3. Пенчев, Б. За честта на фамилията Дуло. Тъгите на краевековието, Словото, 1998. http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=113&WorkID=8612&Level=3 (Посетено на 10-09-2011). 4. Рогинский А. А., Левин Н. Г. Антропология: Учебник для студентов ун-тов. З-е изд., перераб.и доп. М., Высшая школа, 1978. 5. Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011). 6. Ценов, Г. Кроватова България и покръстването на българите. Хелиопол, С., 2004. (Първо издание 1937). 7. Ценов, Г. Народността на старите македонци. П. Глушков. С., 1938. http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make1.htm (Посетено на 26-10-2011). 8. Ценов, Г. Праотечеството и праезикът на българите: историческофилологически издирвания. Хелиопол, С., 2005. (Първо издание 1907). 9. Ценов, Г. Произходът на българите и начало на българската държава. Хелиопол, С., 2005. (Първо издание 1910). 10. Anderson, B. Imagined communities: reflections on the origin and spread of nationalism. London, Verso, 2006. (First edition 1983). 11. Geary, P. The Myth of Nations: The Medieval Origins of . Princeton: Press, 2002. 12. Mužić, Slaveni, Goti i Hrvati na teritoriju rimske provincije Dalmacije. , , 1997. (Prvo izdanje, 1996). 13.http://www.bgpatriot.com/web/bg/topics/bulgaria/history/cenov/cenov_about.php (Посетено на 19-10-2011) 14. http://samoistina.com/2/gancho-cenov.htm (Посетено на 19-10-2011) 15.http://www.vestnikataka.com/?module=displaystory&story_id=6311&edition_id=88&format=html (Посетено на 19-10-2011) [1] Geary, P. The Myth of Nations: The Medieval Origins of Europe. Princeton: Princeton University Press, 2002. p. 1-14. [2] Николов, А. Параисторията като феномен на прехода: „Преоткриването” на древните българи. [3] Николов, А. Параисторията като феномен на прехода: „Преоткриването” на древните българи. [4] Anderson, B. Imagined communities: reflections on the origin and spread of nationalism. London, Verso, 2006. (First edition 1983). pp. 224. [5] Аретов, Н. Българското Възраждане и Европа. Индоевропейската тенденция. http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=38&WorkID=4538&Level=3 (Посетено на 10-09-2011). [6] http://samoistina.com/2/gancho-cenov.htm (Посетено на 19-10-2011). [7] http://www.bgpatriot.com/web/bg/topics/bulgaria/history/cenov/cenov_about.php (Посетено на 19-10-2011). [8] Mužić, I. Slaveni, Goti i Hrvati na teritoriju rimske provincije Dalmacije. Iberia, Split, 1997. (Prvo izdanje, 1996). s. 51-89. [9] Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011). [10] http://www.vestnikataka.com/?module=displaystory&story_id=6311&edition_id=88&format=html (Посетено на 19-10-2011). [11] Ценов, Г. Народността на старите македонци. П. Глушков. С., 1938. http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make1.htm (Посетено на 26-10-2011). [12] Пак там. [13] Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011). [14] Николов, А. Параисторията като феномен на прехода: „Преоткриването” на древните българи. [15] Рогинский А. А., Левин Н. Г. Антропология: Учебник для студентов ун-тов. З-е изд., перераб.и доп. М., Высшая школа, 1978. с.341. [16] Ценов, Г. Народността на старите македонци. П. Глушков. С., 1938. http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make1.htm (Посетено на 26-10-2011). [17] Ценов, Г. Произходът на българите и начало на българската държава. Хелиопол, С., 2005. (Първо издание 1910). [18] Ценов, Г. Кроватова България и покръстването на българите. Хелиопол, С., 2004. (Първо издание 1937). [19] Ценов, Г. Кроватова България и покръстването на българите. Хелиопол, С., 2004. (Първо издание 1937). [20] Ценов, Г. Народността на старите македонци. П. Глушков. С., 1938. http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make1.htm (Посетено на 26-10-2011). [21] Пак там. [22] Ценов, Г. Кроватова България и покръстването на българите. [23] Ценов, Г. Народността на старите македонци. [24] Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011). [25] Ценов, Г. Народността на старите македонци. П. Глушков. С., 1938. http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make1.htm (Посетено на 26-10-2011). [26] Ценов, Г. Произходът на българите и начало на българската държава. Хелиопол, С., 2005. (Първо издание 1910). [27] Ценов, Г. Кроватова България и покръстването на българите. Хелиопол, С., 2004. (Първо издание 1937). [28] Пак там. [29] Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011). [30] Ценов, Г. Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници. Военен журнал, С., 1908. http://ziezi.net/cenov/bulgarite/1.htm (Посетено на 30-10-2011). [31] Пенчев, Б. За честта на фамилията Дуло. Тъгите на краевековието, Словото, 1998. http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=113&WorkID=8612&Level=3 (Посетено на 10-09-2011). Attachment Размер Evlogi_Stanchev_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.pdf 136.78 KB Evlogi_Stanchev_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.doc 109.5 KB Evlogi_Stanchev_doklad_Belgrad_19_21_09_2011.odt 45.39 KB ‹ Георги Захариев, Новият бъгарски интернет национализъмнагореПетър Добрев, Параисторията като бестселър - Стефан Цанев › http://prehodbg.com/?q=node%2F1463&fbclid=IwAR1SPQjTJM9IFyD7HRo4mt7Bc_-AP7WL1tDWKc_Awh-MSC7RVjNv0RIj_O0

Видели са от 'Спартак' :))) Иначе не знам какви специалисти е имало, но екипировката на братята ромеи е кошмарна и не наподобява на нищо познато.

Запознайте се с ксенобота - първият (според неговите създатели) в света "жив", самолекуващ се робот. Той обаче няма нищо общо с роботите, които всички познаваме. Вместо това ксеноботите представляват революционни миниатюрни, субмилиметрови организми, съставени от между 500 и 1000 стволови клетки на гладка ноктеста жаба (Xenopus laevis, откъдето идва и името на робота), които са били виртуално конфигурирани с помощта на суперкомпютър и конструирани в реална среда. След серия експерименти, клетъчните роботи не само са демонстрирали способност да се изцеряват сами, но и да се задвижват, самоорганизират в групи, оцеляват със седмици без храна и дори да транспортират минимални полезни товари. Според авторите на изследването, тези фактори превръщат ксеноботите в идеално средство за почистването на радиоактивни отпадъци, събирането на микропластици в океаните, пренасянето на лекарства в човешкото тяло или дори плуването в артериите ни, с цел премахване на плака. Освен с тези практически задачи, ксеноботите биха могли да помогнат и на изследователите да научат повече за клетъчната биология - отваряйки вратите към бъдещи научни открития за здравето и дълголетието на човека. Team Builds the First Living Robots Tiny 'xenobots' assembled from cells promise advances from drug delivery to toxic waste clean-up xenobot-organism-pair-800x400_0.jpg On the left, the anatomical blueprint for a computer-designed organism, discovered on a UVM supercomputer. On the right, the living organism, built entirely from frog skin (green) and heart muscle (red) cells. The background displays traces carved by a swarm of these new-to-nature organisms as they move through a field of particulate matter. (Credit: Sam Kriegman, UVM) A book is made of wood. But it is not a tree. The dead cells have been repurposed to serve another need. Now a team of scientists has repurposed living cells—scraped from frog embryos—and assembled them into entirely new life-forms. These millimeter-wide "xenobots" can move toward a target, perhaps pick up a payload (like a medicine that needs to be carried to a specific place inside a patient)—and heal themselves after being cut. "These are novel living machines," says Joshua Bongard, a computer scientist and robotics expert at the University of Vermont who co-led the new research. "They're neither a traditional robot nor a known species of animal. It's a new class of artifact: a living, programmable organism." The new creatures were designed on a supercomputer at UVM—and then assembled and tested by biologists at Tufts University. "We can imagine many useful applications of these living robots that other machines can't do," says co-leader Michael Levin who directs the Center for Regenerative and Developmental Biology at Tufts, "like searching out nasty compounds or radioactive contamination, gathering microplastic in the oceans, traveling in arteries to scrape out plaque." The results of the new research were published January 13 in the Proceedings of the National Academy of Sciences. Bespoke living systems People have been manipulating organisms for human benefit since at least the dawn of agriculture, genetic editing is becoming widespread, and a few artificial organisms have been manually assembled in the past few years—copying the body forms of known animals. But this research, for the first time ever, "designs completely biological machines from the ground up," the team writes in their new study. With months of processing time on the Deep Green supercomputer cluster at UVM's Vermont Advanced Computing Core, the team—including lead author and doctoral student Sam Kriegman—used an evolutionary algorithm to create thousands of candidate designs for the new life-forms. Attempting to achieve a task assigned by the scientists—like locomotion in one direction—the computer would, over and over, reassemble a few hundred simulated cells into myriad forms and body shapes. As the programs ran—driven by basic rules about the biophysics of what single frog skin and cardiac cells can do—the more successful simulated organisms were kept and refined, while failed designs were tossed out. After a hundred independent runs of the algorithm, the most promising designs were selected for testing. Then the team at Tufts, led by Levin and with key work by microsurgeon Douglas Blackiston—transferred the in silico designs into life. First they gathered stem cells, harvested from the embryos of African frogs, the species Xenopus laevis. (Hence the name "xenobots.") These were separated into single cells and left to incubate. Then, using tiny forceps and an even tinier electrode, the cells were cut and joined under a microscope into a close approximation of the designs specified by the computer. Assembled into body forms never seen in nature, the cells began to work together. The skin cells formed a more passive architecture, while the once-random contractions of heart muscle cells were put to work creating ordered forward motion as guided by the computer's design, and aided by spontaneous self-organizing patterns—allowing the robots to move on their own. These reconfigurable organisms were shown to be able move in a coherent fashion—and explore their watery environment for days or weeks, powered by embryonic energy stores. Turned over, however, they failed, like beetles flipped on their backs. Later tests showed that groups of xenobots would move around in circles, pushing pellets into a central location—spontaneously and collectively. Others were built with a hole through the center to reduce drag. In simulated versions of these, the scientists were able to repurpose this hole as a pouch to successfully carry an object. "It's a step toward using computer-designed organisms for intelligent drug delivery," says Bongard, a professor in UVM's Department of Computer Science and Complex Systems Center. A manufactured quadruped organism, 650-750 microns in diameter—a bit smaller than a pinhead. (Credit: Douglas Blackiston, Tufts University.) Living technologies Many technologies are made of steel, concrete or plastic. That can make them strong or flexible. But they also can create ecological and human health problems, like the growing scourge of plastic pollution in the oceans and the toxicity of many synthetic materials and electronics. "The downside of living tissue is that it's weak and it degrades," say Bongard. "That's why we use steel. But organisms have 4.5 billion years of practice at regenerating themselves and going on for decades." And when they stop working—death—they usually fall apart harmlessly. "These xenobots are fully biodegradable," say Bongard, "when they're done with their job after seven days, they're just dead skin cells." Your laptop is a powerful technology. But try cutting it in half. Doesn't work so well. In the new experiments, the scientists cut the xenobots and watched what happened. "We sliced the robot almost in half and it stitches itself back up and keeps going," says Bongard. "And this is something you can't do with typical machines." University of Vermont professor Josh Bongard. (Photo: Joshua Brown) Cracking the Code Both Levin and Bongard say the potential of what they've been learning about how cells communicate and connect extends deep into both computational science and our understanding of life. "The big question in biology is to understand the algorithms that determine form and function," says Levin. "The genome encodes proteins, but transformative applications await our discovery of how that hardware enables cells to cooperate toward making functional anatomies under very different conditions." To make an organism develop and function, there is a lot of information sharing and cooperation—organic computation—going on in and between cells all the time, not just within neurons. These emergent and geometric properties are shaped by bioelectric, biochemical, and biomechanical processes, "that run on DNA-specified hardware," Levin says, "and these processes are reconfigurable, enabling novel living forms." The scientists see the work presented in their new PNAS study—"A scalable pipeline for designing reconfigurable organisms,"—as one step in applying insights about this bioelectric code to both biology and computer science. "What actually determines the anatomy towards which cells cooperate?" Levin asks. "You look at the cells we've been building our xenobots with, and, genomically, they're frogs. It's 100% frog DNA—but these are not frogs. Then you ask, well, what else are these cells capable of building?" "As we've shown, these frog cells can be coaxed to make interesting living forms that are completely different from what their default anatomy would be," says Levin. He and the other scientists in the UVM and Tufts team—with support from DARPA's Lifelong Learning Machines program and the National Science Foundation—believe that building the xenobots is a small step toward cracking what he calls the "morphogenetic code," providing a deeper view of the overall way organisms are organized—and how they compute and store information based on their histories and environment. Future Shocks Many people worry about the implications of rapid technological change and complex biological manipulations. "That fear is not unreasonable," Levin says. "When we start to mess around with complex systems that we don't understand, we're going to get unintended consequences." A lot of complex systems, like an ant colony, begin with a simple unit—an ant—from which it would be impossible to predict the shape of their colony or how they can build bridges over water with their interlinked bodies. "If humanity is going to survive into the future, we need to better understand how complex properties, somehow, emerge from simple rules," says Levin. Much of science is focused on "controlling the low-level rules. We also need to understand the high-level rules," he says. "If you wanted an anthill with two chimneys instead of one, how do you modify the ants? We'd have no idea." "I think it's an absolute necessity for society going forward to get a better handle on systems where the outcome is very complex," Levin says. "A first step towards doing that is to explore: how do living systems decide what an overall behavior should be and how do we manipulate the pieces to get the behaviors we want?" In other words, "this study is a direct contribution to getting a handle on what people are afraid of, which is unintended consequences," Levin says—whether in the rapid arrival of self-driving cars, changing gene drives to wipe out whole lineages of viruses, or the many other complex and autonomous systems that will increasingly shape the human experience. "There's all of this innate creativity in life," says UVM's Josh Bongard. "We want to understand that more deeply—and how we can direct and push it toward new forms." https://www.uvm.edu/uvmnews/news/team-builds-first-living-robots

няма шанс да оправят ромейската екипировка, обаче.

то и генетиката потвърждава археолоигическата теория за сарматския произход на българите. Разбира се е имало и кавказка компонента.

вода обаче не е открита, м?

ти си като автохтонците - не можеш да четеш исторически извори и вярваш сляпо на всяка архаизация, която се прави с цел да демонстрира най-вече ерудицията и остроумието на автора. Ето светъл пример на изваден от контекста цитат, който няма как да познаеш че е от сатирично произведение от 12 век: „Стичат се не само тълпи от местното население, но и огромни пълчища странници от далечни земи и от всякаква раса – гърци от всички възможни краища, мизи, населяващи границите ни с Истър и Скития, кампани и други италийски племена, ибери, лузитани и трансалпийски келти“. 'Тимарион', описание на прочутия есенен панаир в Солун. По твоята логика това е доказателство, че преди 8 века все още съществуват мизи, кампанци, ибери, лузитани и трансалпийски келти

едно си баба знае, едно си баба бае. Това за хуните-кимери пък е нова, но и също такава тотална фантазия, лишена от каквито и да било доказателства. :)))) Как и да е, чакаме конкретни факти за присъствие на кимери в региона след 6 в. пр. н. е.

Конане, пак ще ти го обясня, щото въпреки че си вярващ имаш някакви наченки на логически разсъждения /от време на време/. Кимерите изчезват от причерноморските степи през 7-6 в пр. н. е. Българите се появяват в причерноморските степи към 5 век от н. е. преди това там са живяли скити, сармати, готи, хуни. Т. е. 900 години разлика на това проветриво място изключва каквито и да било анклави. Всичко е претопено или избито. Единственото укритие е планинският терен на Крим. Той обаче е населяван от таврите. После там се настаняват скити. А от 3 век тук живеят и готи.

Точно скитите прогонват кимерите към Мала Азия според Херодот. Иначе наименованието на бившето им землище си остава и се превръща в литературна традиция. Киммерийцами древние греки называли племена скифов Северного Причерноморья в VI веке до н.э. У Эсхила Керченский пролив назван «Коровий брод» (греч. Βόσπορος, то есть Боспорос, Боспор, Босфор). Из «Истории» Геродота известно, что Керченский пролив зимой можно было перейти по льду, поэтому греки называли его «коровий брод» и «Боспор Киммерийский». Скифы-кочевники, живущие в Азии, вытесненные во время войны массагетами, ушли, перейдя реку Аракс, в Киммерийскую землю (именно её теперь и населяют скифы, а в древности, как говорят, она принадлежала киммерийцам)» (IV, 11.) «(2) При нашествии скифов киммерийцы стали держать совет, так как войско наступало большое, и мнения у них разделились. Обе стороны были упорны, но лучшим было предложение царей. По мнению народа, следовало покинуть страну, а не подвергаться опасности, оставаясь лицом к лицу с многочисленным врагом. А по мнению царей, следовало сражаться за страну с вторгающимися. (3) И народ не хотел подчиниться, и цари не хотели послушаться народа. Первые советовали уйти, отдав без боя страну вторгающимся. Цари же, подумав о том, сколько хорошего они [здесь] испытали и сколько возможных несчастий постигнет их, изгнанных из отечества, решили умереть и покоиться в своей земле, но не бежать вместе с народом. (4) Когда же они приняли это решение, то, разделившись на две равные части, стали сражаться друг с другом. И всех их, погибших от руки друг друга, народ киммерийцев похоронил у реки Тираса (Днестр), и могила их (курганы) ещё и теперь видна. Похоронив их, народ таким образом покинул страну, и скифы, придя, заняли безлюдную страну». (IV, 11.) «(2) Очевидно также, что киммерийцы бежали от скифов в Азию и заселили полуостров, на котором теперь находится эллинский город Синопа. Ясно и то, что скифы, преследуя их, вторглись в Мидийскую землю, сбившись с пути» «(3) Ведь киммерийцы всё время бежали вдоль моря, а скифы преследовали их, имея по правую руку Кавказ, до тех пор, пока не вторглись в Мидийскую землю, повернув по дороге во внутренние области страны. Вот так излагается это общее для варваров и эллинов предание». (Геродот, «История», IV, 11.)

Именно. Като писанията на поп Спиридон, че и Паисий. Става дума за литературна традиция. 'We can safely accept the hypothesis that the tradition placing the Homeric Cimmerians somewhere in the northern shores of the Black Sea emerged in the 7th century. The literary evidence we possess confirms this conclusion: for example, some details regarding Odysseus’ journey(the mention of Boreas in 10. 507 by Circe), according to which the Cimmerians should be placed somewhere in the North, if not particularly in the Sea of Azov area. Also, the belief that Bosporus was the Cimmerians’ base for their invasion in Asia Minor must have been a common topos in the literary tradition during the Hellenistic period,as we can infer from three passages in Strabo (1. 1. 10; 7.4. 3; 11. 2. 5). In this paper we deal with the character of these Greek reports on the Cimmerians and the reasons for such a perception of this tribe. First, they are presented as a people strongly connected to the Underworld in the minds of the Greeks. They dwell near its entrance, as Homer mentions (a comment also repeated – even by confusion with the Cimbri or by mistake – in Posidonius and in Strabo, and an impression existing in Ephorus who named their community as the ‘Plutonion’ – the house of Pluton). The remoteness of their lands is depicted in Aeschylus, while Hellanicus connects the Cimmerian Bosporus withanother semi-mythical tribe, the Amazons. The details in Herodotus’ account are extremely indicative of such an exotic perception: he writes that the Cimmerians were dwelling ‘by the southern Sea’ and that above them there were the Issedones, the one-eyed Arimaspians, the Hyperboreans and the ‘griffins, which were guards of the gold’. All these mythical elements are a strong indication that the Cimmerians were placed in the sphere of an outer, an exotic world. Herodotus’ account is probably based on the information and the tradition derived from the Greek colonists in the Black Sea area. The Greeks in the colonies founded there could not have met the Cimmerians, since they had long left (a century ago) due to Scythian pressure, but considered the placement of the Cimmerians there as an old tradition, existing before the colonisarion era; therefore they named the area accordingly. Also, the Cimmerians were still existing in the Ionian tradition of the colonists’ mother-cities, since they had ravaged Asia Minor (i.e. the lands of the Ionian ancestors) in the 7th century. It is possible that both traditions, the one from the Ionians and that of the indigenous Greek populations in the Black Sea were intermingled, thus providing a solid ground for ethnic differentiation with the non-Greeks. This is clearly depicted much later (in the 2nd centuryAD), in Polyaenus’ description of the Cimmerians and their ‘terrible and wild bodies’, a typical description for those ‘barbarians’ (as he calls them) that seems to pass well with Allyates’ ‘brave dogs that tore the barbarians apart’. We cannot possibly know whether Polyaenus was repeating some classical tradition on the Cimmerians, but the use of the characterisation ‘barbarians’ may imply the existence of such a tradition. To sum up: the main picture we get from the ancient Greek literary sources referring to the Cimmerians is a fragmentary and a complicated one. The Cimmerians themselves, as a nomadic tribe, left no evidence of their existence. Difficulties grow bigger as modern historians try to find out through the available data more on their ethnic origin and their fate. Our sources, however, cannot help us in either of these quests. The Cimmerians seem to have been perceived by the ancient Greeks as barbarians. Both myth and reality have produced a perception familiar to Greeks, as far as those peoples living at the ‘end of the world’ were concerned: an exotic, barbarian ‘other’, who was lost in the course of History, leaving no trace behind them but whose deeds were very much alive in the Greek tradition. The Cimmerians had to be presented to Homer’s or any other author’s audience in a way the Greeks would understand. Hence, the mention of a Cimmerian polis and a demos by Homer. But, besides these characteristics – provided by Homers’ licentia poetica – the Cimmerians survived only as a name connected with the every day reality the Greeks around the Black Sea were encountering, being at the same time a tribe lost in the mist (κέμμερος) of its name.' https://www.academia.edu/20037727/_The_Cimmerians_their_origins_movements_and_their_difficulties_

какви кимерийцди през 2-ри век? Къде са им артефактите, къде са засвидетелствани, освен в писанията на античните автори, които архаизират как им дойде. Айде мисли с тази глава. Щото и българите са мирмидонци по тази логика, нали?

Г-н Христов, запознахме се покрай проявяваната от Вас активност по отношение на научнопопулярните ни статии в списание „Българка“. Направихте ми впечатление като компетентен и съвестен коментатор, детайлно запознат с разглежданата проблематика. Какво е мнението ви за научнопопулярното писане? Има ли то бъдеще във виртуалното пространство? От позицията на наш редовен читател как ще коментирате нивото на статиите в „Българка“, съпоставени с публикуваните в разните лични блогове? Здравейте! Наистина е така! Познанството ни е задочно – от необятното интернет пространство, което често среща хора с различни професии, но със сходни интереси. Чета често публикациите в списанието. Темите са разнообразни и за всеки любопитен читател, с необременено от „конспирология“ мислене, биха представлявали интерес. А може би точно това различава списание „Българка“ от различните блогове – отговорността и факта, че не преследва лични цели. Нивото на публикациите отговаря на поставените цели – да предостави не само основна информация за теми, които често са в периферията на масовия интерес и познание, но и да добави нови щрихи към вече известното. А именно това според мен е и целта на научно-популярното писане – да образова по един достъпен начин. Разбира се, то е и отговорност пред читателя, а не само борба за „лайкове“ и споделяния. Да доведеш до вниманието на един лаик специализирана тематика или проблем, изисква не просто доброто познаване на материята, но и усет тя да бъде поднесена достатъчно достъпно, без да загуби научната си тежест. В този смисъл – да, научно-популярното писане има бъдеще, но изисква от авторите добре да осъзнават отговорността, която носят. Отскоро сте започнали работа като асистент по археологически дисциплини във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Аз съм възпитаник на този университет, завършил съм същата специалност, но не знаех за вашето назначение. Останах приятно изненадан, когато ми споделихте. Използвам възможността да Ви честитя! Като човек, който е съвсем отскоро в образователната система на ВТУ, как бихте коментирали перспективите пред преподаването на археология в България? Какво трябва да се подобри и развие? Благодаря Ви! От миналата учебна година имам удоволствието да съм част от катедра „Археология“ на ВТУ. Колкото до преподаването на подобна материя като археологията, трябва да призная, че срещата със студентите е отговорност, която ме зарежда и ме мотивира да надграждам непрекъснато собствените си знания. Живеем във време с огромно количество достъпна информация от всякакво естество, включително историческа и археологическа, която вълнува студентите, а ние, преподавателите, сме длъжни да сме на нужното ниво, за да можем да отговорим на всеки въпрос, засягащ тази материя. Разбирам любопитството на студентите ни, особено тези от по-малките курсове, които искат бързо да научат колкото може повече. Често те пристъпват към археологията, водени от романтиката на кинообраза на археолога и мечтите за приключение. Онези реалности, пред които се изправят обаче, рядко се покриват с кино клишетата. Всъщност археологията е трудна дисциплина, която изисква не само висока обща култура, но и воля, постоянство и амбиция. От нашите студенти не се изисква само научаването на определени факти и познаването на научни изследвания, а преди всичко да си изградят стабилна историческа култура. Да развиват едно критично мислене, без което разрешаването на реалните проблеми, пред които те неминуемо ще се изправят на терен, биха били невъзможни. Технологичната епоха, в която живеем, се отразява и на преподаването. Археологията отдавна не е суха материя. Всяка тема обикновено е максимално добре онагледена, а това прави възприемането и разбирането ѝ значително по-лесно. Разбира се, това не само че не отменя нуждата от четене от страна на студентите, а дори напротив. Новите възможности, които предлагат дигиталните библиотеки и специализирани сайтове за обмяна на научна литература, оставиха в миналото любими студентски извинения от рода на – „това го няма в библиотеката“. За всички тези неща, аз и колегите от моето и предходните поколения археолози, можехме само да мечтаем в студентските си години, а дългите часове в сумрачни и студени библиотеки за нас бяха ежедневие. Днес нашите студенти разполагат с огромен и лесно достъпен информационен масив, което не само ги облагодетелства, но и задължава. В този смисъл намирам, че посоката, в която се движим като методи на преподаване на археологията, е правилна. Нека не забравяме, че процесът на преподаване и учене е двустранен. Добрият преподавател дава знания, така да се каже, отваря врати и подкрепя, но само мотивираният студент може да премине през тези врати, за да изгради за себе си онзи корпус от познания, който ще го превърне след време в специалист. С коя от археологическите находки в кариерата си се гордеете най-много? Аз съм далеч от маниера на интензивната самореклама, присъщ напоследък на някои колеги археолози. Да, това е добър начин за привличане на обществено внимание, оттам и повече шансове за финансиране на обектите. Това обаче изисква честото представяне на находки, към които се прикачва клишето – „уникални“ . Изисква се непрекъснато захранване на обществения интерес с такива „уникалности“, а това неизбежно води до свръхинтерпретации. По този начин археологията се превръща в реалити шоу, в което публиката непрекъснато очаква още „по-уникална“ находка. Това забавлява, но и принизява, което никак не ми допада. А истината е, че рядко има някакви кой знае колко уникални находки. Всъщност единична находка от ценен метал, например, рядко ще зарадва един археолог. Тези неща вълнуват повече публиката. Нас ни вълнува решаването на загадките от миналото. Това се постига чрез обхващането на целия спектър от материали и находки: от монетите, през керамиката, строителните материали, та до некрополите. Затова не мога да кажа, че в работата ми до тук е имало „най-впечатляваща“ или „най-важна“ конкретна находка. По същество, всеки артефакт, който ми помага да реша проблем на хронологията или интерпретацията, е впечатляващ. Като особен успех обаче смятам проучването на късноантичното укрепление при с. Белчин – един шанс, който ни даде възможност да реконструираме живота в периода на късната античност в една слабо изучена от археологическа гледна точка територия, каквато е Самоковската котловина. Белчин Вие сте специалист в проучването на обекти от късната античност и ранното Средновековие (IV – VI в.). Имате научни публикации, посветени на античния Одесос (днешна Варна), на античния укрепен център при с. Белчин, Самоковско, на антични укрепени убежища, на римската пътна мрежа, луксозната и битовата римски керамики и др. Като студент съм ходил на практика в античния Никополис ад Иструм до Велико Търново. По време на разкопките попаднахме на римски монети и на епиграфски паметници на гръцки и на латински, обаче тракийски не намерихме… Ще Ви задам един въпрос, който мисля, че вълнува много любители на историята днес. От научна гледна точка, какво се случва с траките по време на периода, в който сте тесен специалист? Казано най-просто и кратко, няма как да откриете нещо на място, където го няма. Основното население на града е предимно от източните провинции на империята и римски ветерани. Епиграфския архив на града достатъчно ясно го показва. Всъщност подобна е картината и в повечето от другите римски градове по нашите земи. Разбира се, това твърдение не се основава на някакви общо исторически съображения, а на археологическите данни и епиграфиката от самите обекти. Колкото до траките, които в наше време са толкова модерни, то за тях можем да кажем, че за няколкото столетия от 1-ви до 6-ти век преживяват доста бурни събития и намаляването на тяхното историческо значение със столетията съвсем не е странно. Темата е твърде обширна. За това тук ще си позволя само най-общо да маркирам процесите. От завладяно население през 1-ви век от н.е., в началото на 3-ти век те се превръщат в равноправни римски поданици и изпитват върху себе си всички позитиви и негативи на римската държава. Облагодетелстват се от реда и законите, ползват инфраструктурата, търгуват, но също така страдат от нашествията на северните варвари, биват избивани и отвличани и от бързото разпространяване на епидемии в глобалната империя. За епидемиите има достатъчно сведения и знаем колко зле са се отразявали на населението и каква значителна част от него са покосявали, особено при завръщането на армиите от походите на изток. Нека не забравяме, че чумата например не е „патент“ на Средновековието. Разбира се, империята не „вярва на сълзи“ и очаква да получава приходи от всяка своя провинция, а в резултат на това се появяват и нови заселници от различни племенни групи, настанявани в тракийските земи с цел обработването им, изхранване на армиите и т.н. Ние не знаем, каква е числеността на тракийското население в провинциите Мизия и Тракия, но знаем, че данъците в провинциите неколкократно са били опрощавани, поради обезлюдяване и невъзможност да се обработва земята, което е достатъчно ясна индикация за демографски проблеми в земите на траките. Не е тук мястото да влизам в излишна конкретика по отношение на различните групи „варвари“ заселени целенасочено в тракийските земи, но те са сериозен фактор. Тези заселвания не са еднократен акт, а доста честа практика, която обхваща значителни територии и ако се доверим на античните изворите числеността на заселваните „варвари“ обикновено не е никак малка, дори по днешните стандарти. Етническата картина в Мизия започва да се променя най-рано, още през 1-ви век, и това продължава в следващите столетия. На юг от Хемус тези процеси протичат по-бавно, но въпреки това и там тенденцията е същата. За разлика от западните части на римската империя, нейните източни предели страдат доста повече от варварски нашествия през тези столетия, и особено в т.нар. период на „Велико преселение на народите“. В цели части на Балканите се усложнява етническата картина за много кратки срокове, а централната власт рядко евакуира местното население. В повечето случаи то е задължено да приюти и изхранва новозаселените. А те от своя страна доста често подлагат на грабеж и дори физически ликвидират домакините си, за да заграбят земите и имуществото им. Варна Много често се сблъсквам с неразбиране на този процес, и с въпроса: – Ама, как така? Нали, според Херодот, траките са многоброен народ?! В тези случаи обикновено отговарям на шега, че Херодот няма как да е броил траките. От друга страна, неговата епоха и късната римска империя ги дели цяло хилядолетие, а за толкова време и други прославени народи са слизали от историческата сцена. Нека не забравяме, че траките не съществуват статично в един идеален и изолиран свят, напротив, те са част от динамиката на заобикалящия ги свят, въздействат им и те оказват въздействие, както политическо така и културно и са част от всички онези общи процеси, които са характерни за Средиземноморието и Европа в двете хилядолетия преди н.е. Варна През т.нар. „късна античност“ или периода от края на 3-ти в., до началото на 7-ми век, периодът е наистина динамичен и много сложен. Интересен с това, че в началото му нашите земи изживяват икономически и демографски подем, в резултат на заселване и на ново население – както преселено от евакуираната отвъддунавската провинция Дакия, но също и пленени или предали се варварски племена, а в допълнение има и сериозни индикации за присъствието на големи групи сирийско и въобще източно средиземноморско население, особено в градските центрове и по Черноморието. Друг фактор е установяването на траен мир и разбира се преместването на столицата в новопостроения Константинопол, наследил Византион. От друга страна, в края на периода констатираме пълна дезинтеграция на селищната система и доста рехава заселеност в Мизия и дори в Тракия. Нещо повече, по това време вероятно Мизия, макар и неразделна част от територията на империята е била третирана като „буфер“ за Балканските й владения, заселена основно с малобройни и федератски групи. Тази криза съвпада не само с наличието на нови и много силни външни противници на империята, каквито са аварите например, но и с тежка обща икономическа криза, обхванала всички нейни територии. Процесът на обезлюдяване в края на 6-ти и особено през 7-ми в., не е констатиран само в Мизия и Тракия, но и в останалите Балкански провинции на империята. Такива са данните предоставени ни от археологическите проучвания на стотици селища и поселения с различен юридически статут, както у нас, така и в съседните държави. Писмените извори от това време рисуват идентична картина. Ако трябва да обобщя казаното до тук, то в края на този период, т.е. в 7 в., траките вече са се превърнали в бледа историческа сянка, неразпознаваеми както за хронистите от това време, така и за нас археолозите. Разбира се, ние не изключваме наличието на тракийски анклави (от латински inclavo – заключен, земя обкръжена от всички страни с територия на чужда държава) в някои планински райони, в които вероятно са живеели редом с различни други варварски групи, но за пълното доказване или отхвърляне на подобно предположение са нужни още множество проучвания на терен. Спомням си, че в университета, благодарение на античните дисциплини (антична и тракийска археология, антична епиграфика, археология на великото преселение на народите, стара история и тракология), много добре ни се открояваше огромният културен разцвет от времето на „римското владичество“ по българските земи. Един критично настроен към модерността мислител казва: „Днешното изкуство може и да достигне документалните качества на провинциалното римско изкуство.“ Без да сме толкова крайни, можем ли да кажем, че по това същото „римско време“ материалната култура е достигнала до огромни висоти? Да, можем да го кажем съвсем убедено! Материалната култура изживява невиждан разцвет, а представителните паметници вече не се свързват единствено и само с тракийските царе и династии, а вече с обикновени хора, граждани на римската империя, които могат да си ги позволят. От нашите земи познаваме паметници на изкуството, които по своето високо качество издават високите материални възможности на притежателите си. Това са предмети на лукса – накити, сребърни и бронзови съдове, стъклени и алабастрови съдове съдържащи скъпи парфюми и козметика, мозайки, статуи и саркофази, продукт обикновено на най-добрите източно средиземноморски и италийски ателиета. Огромната Римска империя предоставя лесна възможност на пътуващите майстори да предложат своето изкуство на всеки имащ възможността да заплати за него, без значение в коя част на глобалната държава се намира. В определен етап се развиват и локални ателиета, които задоволяват нуждите на населението с по-скромни възможности, но дори и те следват високи стандарти. Но това не важи само за представителните паметници, променя се цялостно материалната култура по нашите земи. Навлизат с бързи темпове нови типове керамика, които местното население купува и използва масово, като в крайна сметка старите местни форми са изцяло заменени. Дори в затънтени райони, до които по-рядко стигат образци от големите производствени центрове, се намират местни майстори, които успешно копират новите форми, техники и украси. Значителен принос за навлизането на нови елементи в местната култура имат римската армия и колонистите, които донасят със себе си характерните за родните си места култове, накити, погребални практики, а също и предмети на ежедневния бит. В този смисъл не случайно римската империя често се разглежда като универсална държава, в която без значение в коя точка от нейната обширна територия се намираш можеш да се ползваш от едни и същи достижения на цивилизацията, като бани, пътища и пътни станции, зрелища, съдилища, медицина и т.н. Това се отразява и на бита на различните народи, той в значителна степен унифицира. Разбира се, има регионални различия, но на фона на общото те са по-скоро нюанс. Ние, българите, считаме себе си за наследници на траки, прабългари и славяни. Струва ли Ви се, че това по някакъв начин пречи на правилната оценка към заслугите на античните цивилизации по нашите земи? Бихте ли направили съпоставка в естетическо отношение на еталонните образци на материалната култура от тракийско, после от антично време, а накрая от периода на ранното Средновековие. Как се променя културата, от траките (около 1-то хилядолетие пр.н.е.) до създаването на Първото българско царство, керамика, градоустройство и т.н.? Ние наистина сме свикнали да възприемаме себе си като сбор или продукт на тези три компонента. Тази теза започва да се налага интензивно по времето на Людмила Живкова, но не на база на някакви реални данни, а по-скоро заради, както се казва – „общо исторически съображения“, и за да бъде даден достатъчно силен начален тласък на оформената по това време като самостоятелна наука тракология. На много хора това ще прозвучи странно, но… така стоят нещата. Нека не се заблуждаваме, на почти всеки, незапознат с детайлите на историята, най-силно впечатление обикновено прави златото. Там, където има злато, почти инстинктивно от там иска да изведе и корените си. Да се припознае в едни вероятно славни и богати деди, и колкото е по-древен корена, то толкова по-мистичен и възвишен изглежда. А най-известното злато от нашите земи, поне в масовата представа, си остават т.нар. тракийски съкровища. Не е тайна, че може би най-известните от тях са правени извън Тракия, т.е са търговски продукт, а други са плод на тракийски майстори. Стилово са различни, но имат един и същ адресат – тракийската аристокрация. Всъщност всеки един елит има тази склонност да демонстрира позицията си, чрез атрибути от благороден метал. Аз лично не бих се нагърбил със задачата да оценявам естетиката на еталонните образци от различни култури, поради факта, че за мен, а и за всеки археолог, те са еднакво важни исторически паметници носители на твърде разнообразна информация. Те са проекция на разбиранията на древните, както и на техническите им умения. Същевременно паметниците се променят, не само с течение на времето, но и с появата на нови етнически групи и налагането на нови култури. От друга страна масовата материална култура е онази, която ни дава представа за техническите умения, материалното и културното ниво на обикновеното население. Макар и не така представителна, тя е основата, на която базираме заключенията си, когато изучаваме древните народи. Именно върху промените на масовата материална култура успяваме да проследим еволюцията в развитието на едно или друго древно население, успяваме да доловим новите елементи привнесени чрез контакти със съседи или с изцяло нови и непознати етнически групи. Културата на траките търпи развитие. Тя не е статична и възприема всички общи за източното Средиземноморие културни модели. В епохата на римското владичество, особено след 3-ти в., тя е все по-трудно доловима по материални паметници, а през следващите две-три столетия става практически неразпознаваема в рамките на универсалната и мощна късно антична култура на Балканите. Дори новозаселените „варвари“ само след едно или две поколения престават да бъдат категорично разпознаваеми археологически, бързо се изгубват в нея и се превръщат в поредните й носители. Що се отнася до материалната култура на българите заселили Балканите, то тя е твърде различна от предшестващите я тук, в това число тракийската, но и сама по себе си е доста разнообразна и предлага вариативност. Последното се дължи на различните и носители, които присъстват в българските групи. Самата материална култура е наистина твърде различна от тази на Балканите, и това се отнася не само за т.нар. масов материал, като керамиката например, но и за некрополите, селищата и строителните техники, за произведенията от метал и кост и т.н. Ще Ви помоля да разкажете интересен спомен от археологическите разкопки, в които сте участвали. Как бихте мотивирали младите хора да се занимават с археология, Индиана Джоунс удачен пример ли е в това отношение? Чувал съм, че археологията е призвание, затова е нещо за цял живот. Вярно ли е? Археологията е страст за цял живот! И няма как да е иначе! Защото при реалностите, в които живеем и работим, само силна страст към тази наука може да мотивира някого да продължава да се занимава с нея. Няма нужда да навлизам в технически подробности свързани със затрудненията в нашата работа или дори хронично ниското заплащане, особено на колегите по музеите. Ако мотивацията на един млад човек е свързана единствено и само със заплащането, то археологията не е неговото поприще. Любовта към тази професия е от „пръв поглед“. Тръпката, със собствените си ръце и с безкрайно търпение, да разкриеш поредния фрагмент от един, обикновено трудно решим пъзел, е нещо трудно за описване и за разбиране, освен ако човек не го е изпитал лично. Археологията е свързана с много търпение и преди всичко отговорност. Отговорност към паметниците, отговорност при изучаването им и при опазването им. Всеки студент, осъзнал тези неща, има шанса да се превърне в добър специалист. Кинообразът на археолога е романтичен и завладяващ от пръв поглед, но е и твърде различен от реалността. Не, студентите, няма да търсят „светия граал“ и да се борят със „силите на злото в храма на обречените“, но често ще се борят с деструктивните сили на безхаберната администрация или мародерстващите иманяри. Ще бродят по неотъпкани пътища, далеч от удобствата на цивилизацията, ще спят в палатки, ще се къпят в реки и ще се хранят от консерви. Михаил Христов / Сепарева баня Разбира се, последното не е задължително, но и подобни експедиции не липсват. Но тази цена си струва напълно, защото ще имат щастието да докоснат за пръв път нещо, не видяло дневна светлина от хилядолетия, което са изкопали със собствените си ръце. В този смисъл – да, някои нюанси от кинообраза на археолога съвпадат и с реалностите в нашия професионален живот. Често работим на различни археологически обекти, а това е и гаранция за много емоции понякога. Не липсват интересни случки, разбира се! Никога няма да забравя например надпреварата с времето, при проучването на една късноантична гробница в Сапарева баня (античната Германия), което беше продиктувано от „нездрав“ интерес към паметника от страна на иманяри. Нека да уточня, че гробницата не е под могилен насип, а в обикновен късноантичен градски некропол. Разкриването на паметника и отварянето му ни отнеха почти 24 часа. В тъмната част на денонощието местните хора ни осигуриха прожектори и захранване, а полицията дори ни отпусна патрул, който да охранява обекта докато работим, а и след това, защото опасността беше съвсем реална. Разбира се, ние много добре знаехме, че в подобна гробница няма как да има ценност, която да „потъне“ в каналите за износ на антики. Ние знаехме, но не и иманярите, които се навъртаха с нескрит интерес и надежда около обекта през целия период на проучване и само очакваха нашето заминаване, за да посегнат на паметника. За наш късмет гробницата се откри непокътната и на следващата сутрин успяхме да я отворим под погледите на любопитните граждани и да започнем да разчистваме вътрешността ѝ. Както и предполагахме, тя се оказа семейна, изградена през втората половина на 4-ти в., и ползвана до първите десетилетия на 5-ти в., когато и некропола около нея е изоставен. В нея бяха положени по различно време четири индивида, вероятно членове на едно семейство, което е построило и ползвало гробницата. Погребенията се откриха, както казваме ние – „безинвентарни“, т.е. погребаните не са били изпратени с дарове, а само с един съд, в който са палени благовония. Именно поради факта, че гробницата беше проучена методически (без бързане и беше опазена от унищожението, подготвяно от иманярите), успяхме да разберем много за живота на късноантичното население на Германия през този период. За материалните им възможности, за заболяванията, от които са страдали и т.н. Ето тези малки на пръв поглед детайли, с времето подреждат голямата картина за живота в древността. Те ни помагат да го разбираме по-добре, а именно това е целта на нашата наука. Гробница-свод / Сепарева баня https://www.bulgarkamagazine.com/археологията-е-страст-за-цял-живот/

1. Това елинистично царство се е наричало понякога Βασίλειον του Κιμμερικού Βοσπόρου /Царството на Кимерийския Боспор/, където Кимерийски Боспор е името на провлака. Дн. Керченски такъв. Но никакви кимери не се наблюдават там. 2. докажи, че сред поданиците на въпросното Боспорско царство е имало кимери.

де го това митично царство? И пак питам, защо месиш топоним, който има толкова общо с кимерите, колкото и Свещената Римска империя с римляните??

какво общо има Боспорското царство с кимерите? И защо намеси типонима за Керченския проток?

тяхната територия в прикавказието, преди да нахлуят в Армения и Мала азия през 8-7 в. пр. н. е. Малко за ограмотяване: https://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/A_Ivanchuk_Kimeri.pdf