Last roman

отде е взел трите гранати, ми е интересно.

пичове, да не се отклоняваме от красотата на черешите със злободневни имиграционни полемики.

Гробът на Александър е бил в Александия /в Египет/. Разграбен е още в античността. Самият Калигула носел неговата броня и пръстен. Четете източниците и не търсете под вола - теле.

фронтът в БГ:

останали са основите, които се виждат и до днес, разбира се тогава, може и да са били по-високи. А иначе - питай Аспарух, защо не ще да колонизира тези крепости, ами се вре край Варна

Тя крепостта до Тропеум Траяни е унищожена от аварите още през 587 г.

Опасявам се, че буквалното тълкуване често води до конфузни ситуации. Нещо повече, не външният вид е важен, а смисълът.

Първоначално са траки от одриската династия, назначени в Боспор от римляните /за вярна служба/. Впоследствие се омесват и с местни царчета.

и всяка дискусия рано или късно се измества към вечния въпрос - какви са по произход пра/българите))

Триединният Бог далеч не е патент на Християнството. В Античността той е имал своите предшественници и на изток и на запад. Хеката /Ἑκάτη/- в древногръцката митология е богиня на мрака, нощните кошмари и магиите. Дъщеря е на титанидата Астерия. Тя е древно хтоническо божество, което след победата над титаните е съхранило своите архаични функции. Получила от Зевс власт над земята и морето, а от Уран - велика сила. В началото покровителствала лова, пастирите, обществените занятия на хората (съдилища, война, състезания), защитавала младите хора, пазела децата и осигурявала на пътниците лек път. След време, тя отстъпва част от тези си функции на Аполон, Артемида и Хермес. Според някои учени името означава „действащата” или „улучващата от далеч”, според други означава „стоящата отвъд познатото”, защото хекато или сто, било границата, а след това е непознатото. Която и хипотеза да е вярна и двете определят добре Богинята. Най-старите символи на Хеката са ключът и Луната. Обредите на Богинята са предимно нощни и свързани с лунните фази. Първото археологическо доказателство за нейния култ е от 400 г.пр. н.е. и е от кръглия олтар на Аполон в Милет. Спомената е в литературата за първи път от Хезиод в „Теогония” около 7 в . пр. н.е. Най-известният храм на Хеката в древността се е намирал в Лагина, Кария - в днешна Турция. Богинята е била почитана обаче из целия древен свят – Гърция, Рим, Египет, а също и на територията на България. Първоначално, а и по описанието на Хезиод е била възприемана като доброжелателно божество, като богинята Майка – даваща и взимаща живота. В най-древния си образ е изобразявана с едно тяло държаща факли в ръце, поради което някои историци, като Хезихий са я отъждествявали с тракийската Бендида. Впоследствие е започнало изобразяването и като трилика и с три тела. Тройното изображение на богинята символизира нейната власт над Земя, Небеса и Моря. Някъде се твърди, че трите свята са Земя, Небеса и Подземен Свят, но в древната религия Подземния Свят или Ереб /Хадес, Тартар/ е част и то най-долната от земния. С течение на времето в литературата Хеката става основно божество на магиите, която помага на правещите ги, но е и единствената закрила срещу тях. В съвременните представи образът за Тройната богиня се е запазил в образа на трите орисници или наречници. Изключително много триади се срещат и в келтската митология: Морриган /Mo'rri'gan/ - триединната богиня на войната и смъртта в ирландската митология. Името й се превежда като "Велика Кралица" или "Кралицата на призраците". Отъждествявана била с другите три богини на войната: Маха /Война/, Бадб /Врана/ и Немаин /Ярост/. Самата Мориган не взимала участие в битките, но неизменно присъствала на бойното поле и използвала могъществото си, за да помогне на сражаващите се. Явявала се на героите под формата на любвеобилна красавица, врана, вълчица, старица. Ролята й в ирландския пантеон на боговете много прилича на тази на валкириите при скандинавците и германците. Те използвали магията за да сковат движенията на воините и да определят кой от тях ще загине. Също така Мориган била отъждествявана със сексуалността и плодовитостта. В навечерието на битките тя се явявала при любимите си герои и ги карала да преспят с нея, обещавайки им победа. Така тя помогнала на краля на туатите Нуаду в навечерието на битката срещу Фир Болгите, събуждайки в сърцето му яростта на воина; както и на добрия бог Дагда / в навечерието на Самхейн/ срещу фоморите /тъмните сили на хаоса/. Морриган се появява и в сагата за ирландския герой Кухулин /син на соларния бог Луг/, предлагайки му да преспи с нея, но героят я отхвърля, заявявайки че е уморен, а с жени не му се занимава. Разгневената богиня намразва героя, отговаряйки му, че отсега нататък ще си има работа само с мъже. В последствие тя му пречела във всички битки и в края на краищата Кухулин бил убит. Съпругът на Морриган се казвал Трефуйлнгид Треохайр /Trefuilngid Tre-eochair - 'тройственият крал', 'тройственият носител на тройния ключ'/. Символът им бил трилистна детелина, символизираща троичността им. Любопитно е, да се отбележи, че покръстителят на Ирландия, романизираният брит св. Патрик /или по-точно Magonus Sucatus, както е било истинското му име/, с цел по-лесно приспособяване на вярващите към новата религия, отъждествил Светата Троица точно с това растение. Съществува мнение, че Християнската концепция за Троицата произлиза от келтската митология, а не от Гръцката. В подкрепа на това може да се отбележи фактът, че авторът, написал трактата De Trinitate /За Троицата/ св. Иларий, епископ на Поатие, бил келт по произход. В легендите за крал Артур тя фигурира под името Моргана. Троян /Триглав/ Името му означава "троен", т.е. с три части /глави/, както потвърждава и другото му име, Триглав. Това е троичният славянски бог - блюстител на световния ред и пазител на божествения закон Правда. С трите си глави Троян гледа към всеки един от световете на Световното дърво - Прав /небесата/, Яв /земята/ и Нав /преизподнята/. Той наблюдава богове, хора и нави, вижда и знае всичко което те правят, и е техен съдник - когато бъде нарушен Редът, Правдата, Троян не се колебае да донесе казън всекиму. Бил особено почитан от западните славяни в средновековния град Стетин /дн. полския Шчечин/, където му издигнали светилище. Идолът му имал три глави, а очите и устите му били завързани със златоткан воал, което е израз на стремежа на хората да го умилостивят - те символично прикривали погледа му, за да не вижда всичките им грехове, а устата - за да не са твърде сурови присъдите, които изрича. За бог Троян се говори в средновековния български апокриф "Хожденiе Богородицы по мъкам", а също и в "Слово и откровение святых апостолов", и "Слово о плъку Игореве" и др. В няколко по-късни сръбски източника е казано, че Троян се бои от слънчевата светлина и има кози уши. Но е възможно това да е с цел умишлена демонизация и да не съдържа митологическа истина.

може би най-неудачният подбор за тази роля. Но не говорим за тъпите холивудщини, все пак.

ще изпрати пощенски гълъби, айде стига с тая тематика.

багаудите не бих казал, че са нероманизирани варвари. Просто са селско население, на което му е писнало от данъци и едри земевладелци.

Романизацията на Дакия също е минимална, с оглед че римляните я владеят около 150 години, а след това изселват колонистите на юг от Дунав.

Само че Юдея си плаща цената за отказа от романизация. След 2 век тя е практически ,обезюдена'

типичен пример за слабо романизирани /елинизирани/ племена са исаврите, които си живеят необезпокоявано по планините в Мала Азия и през 4-5 век правят периодично проблеми на империята.

логиката е проста - за да се интегрираш успешно в римското общество и да получиш признание, кариера и власт трябва да говориш латински /че и гръцки/, да получиш добро образование /примерно по реторика/, да спазваш римските обичаи и стил. Така че аристокрацията на покорените народи бързо се ориентира накъде духа вятърът и в замяна на лоялността си получава привилегии като гражданство, имоти и постове в администрацията. Децата им стават по-римляни от римляните. В края на краищата, когато през 3 век Италия губи привилегированото си положение и в един прекрасен момент се оказва, че римските граждани от Трир /примерно/, не отстъпват по нищо на жителите на Вечния град. Типичен пример за провинциален римлянин е Децим Магн Авзоний - благородник, произхождащ от галското племе на едуите. Освен че е учител по реторика и поет, той е повикан и за възпитател на сина на император Валентиниан - Грациан. Впоследствие става префект на Галия, а в Италия се издига до ранга на консул. Eто едно негово прекрасно произведение /Mosella/, в което той възпява красотата на страната си в хекзаметри: http://www.parsonsd.co.uk/moselle.php

поздрав, фактически Одриското царство, което е римски съюзник, а после и васал до 46 г., формира една удобна династия, представителите на която се назначават за царе на Малка Армения и Боспор /примерно/. Носят и имена, показващи, че са римски граждани, клиенти на римските императори /напр. Тиберий Юлий Раскупорис/. Писал съм навремето за това: През 18 г. починал тракийският цар Реметалк. Римляните разделили царството му на две - северната част дали на брат му - Раскупорис, а южната - на сина на царя - Котис. Раскупорис обаче искал цялата страна за себе си и започнал война срещу Котис, когото успял да убие по време на пир. Римляните извикали Раскупорис на преговори и го екзекутирали. Разделението на държавата било запазено. Северната му част била присъдена на сина на Раскупорис - Реметалк II, а югът на сина на Котис, също носещ името Реметалк. Понеже последният бил малолетен, за попечител бил изпратен римски намествник. През 21 г. одрисите вдигнали въстание срещу новия ред. Боевете продължили до 25 — 26 г., когато военачалникът Попей Сабин успял да обкръжи бунтовниците в планините и да ги принуди да капитулират. Последният тракийски цар Реметалк III живял далеч от родината си в Рим и бил приближен на Калигула. Императорът му върнал трона, но царят предпочел да се забавлява в Рим, а от негово име страната била управлявана от римски наместници. След убийството на Калигула в Тракия настъпили размирици и римляните разположили легиони там. Тракия се превърнала в римска провинция през 46 г. по времето на император Клавдий. Братът на Реметалк - Котис IX получил малка Армения - област югоизточно от Понта. През 48 г. Котис бил накаран от император Клавдий да абдикира трона на малка Армения в полза на Митридат Арменски. Събитията, случващи се по Северното Черноморие също започнали да интересуват римляните. Боспорското царство, управлявано от съюзника на римляните Асандър изгубило контрола си над Танаис /в Делата на р. Дон/, чиито жители признали за покровители роксоланите. В избухналата война Боспор изгубил властта си над приазовските градове. В последвалия период царството било управлявано от потомци на Митридат Евпатор /или за самопровъзгласилите се за такива/. За да засилят влиянието си над Боспорското царство римляните сгодили дъщерята на тракийския владетел Котис VIII - Гепепирис за васалния управител на Боспорското царство Тиберий Юлий Аспург. От брака им се родили двама сина - Тиберий Юлий Митридат VIII и Тиберий Юлий Котис I, управлявали царството след смъртта на Аспург през 38 г. Император Клавдий обаче предпочел Котис I за едноличен владетел и изпратил наместника на Мизия Дидий Гал да го качи на престола. След гражданска война между Котис и Митридат VIII през 45 г., последният бил детрониран и завършил дните си в Рим. Котис управлявал до 63 г. Тогава бил свален от Нерон и от 63 до 68 г. Боспор също станал римска провинция. Император Галба през 68 г. качил на престола сина на Котис I - Раскупорис I, който управлявал до 90-та година. Иначе романизацията на аристокрацията върви ръка за ръка с присъствието на легионите и проникването на римския начин на живот ввъв варварските общества. Тя е по-бърза в градовете сред аристокрацията, която съдействайки на завоевателите получават привилегии и римско гражданство. По времето на Клавдий дори цели племена /доказали лоялността си/ получават гражданство. Оцелели части от речта на Клавдий към сената, с която предлага да се разреши правото на римско гражданство на французите от областта Отьон 48 г. от н.е. Ще ви помоля предварително, сенатори, след като изслушате предложението, което се готвя да направя, да преодолеете чувството, че то е революционно: подобно чувство, предвиждам го, ще бъде най-голямата пречка, с която ще се сблъскам днес. Може би най-подходящият начин да предотвратя тази пречка е, като ви припомня колко много промени са станали в нашите основни закони в течение на римската история, колко гъвкави са били нашите закони още от самото начало. Имало е времена, когато Рим се е управлявал от царе и все пак монархията не е станала наследствена. Чужденци са налагали нашата корона, дори хора от друга раса: като например приемникът на Ромул, цар Нума, който е бил от Сабиниум (на времето си отделна държава, макар да се е намирала близо до Рим), и Тарквиний Първи, който е дошъл след Анк Марций. Тарквиний не е бил от благороден произход — баща му бил Демарат, коринтиец, а майка му била толкова бедна, щото, макар да е произхождала от благородната фамилия на Тарквиниите, принудила се да се омъжи за по-долен от нея — и така, възпрепятствуван да заема почетна служба в Коринт, Тарквиний дошъл тук и бил избран за цар. След него и неговия син или може би внук — историците не са единодушни по този въпрос — е дошъл Сервий Тулий, който според римските хроники е бил син на Окрезия, пленничка. Според етруските летописи той е бил верен спътник на етрусеца Целе Випинас и е споделял всичките му беди: там четем, че когато Целе претърпял поражение, Сервий Тулий напуснал Етрурия с остатъка от войските на Целе и завзел отсрещната Целска планина, която нарекъл на предишния им военачалник. След това променил етруското си име — наричал се Макстърна — на Тулий, спечелил римския престол и също станал много добър цар. По-късно, когато Тарквиний Горди и синовете му станали омразни заради своето тиранство, римският народ, запомнете, се наситил на монархическото управление и вместо това сме започнали да имаме консули, ежегодно избирани магистрати. Нужно ли е в такъв случай да ви напомням за диктаторството, което нашите предци са сметнали за по-силна форма на управление дори и от консулската власт по време на войни или политически смутове! Или за избирането на народни трибуни, които да защищават правата на населението срещу чуждо посегателство? За Колегията на десетте, която за известно време е иззела управлението на консулите? Или за разделението на консулската власт между няколко души? Или за назначаването на военни командири на консулски места — това се е случило седем или осем пъти. Или как на членове от простолюдието не само са се давали най-висши магистратски длъжности, но те са се въвеждали и в жреческото съсловие? Но тук аз няма да изреждам борбите на нашите предци, нито ще напомням какъв е бил изходът от тях; не бих искал да сметнете, че нескромно се старая да превърна този исторически преглед в предлог, за да се похваля с настоящото разширение на римската империя отвъд северните морета… Моят чичо, император Тиберий, беше оня, който повели всички по-големи колонии и провинциални градове в Италия да имат представители в този Сенат: и наистина бяха избрани представители с необходимите качества на характера и с нужния имуществен ценз. „Да, ще ми възразите, но съществува голяма разлика между един италийски сенатор и един сенатор от другите народи.“ Когато започна, в качеството си на цензор, да ви обяснявам тази страна на моите действия, а именно разпростиране правото на пълно римско гражданство над провинциите, ще ви изложа какво е отношението ми по въпроса. Но нека ви кажа с две думи, че според мен не бива да се запрещава на провинциалите само защото били провинциали, да заемат места в този Сенат, ако с това ще допринесат полза. Видната и процъфтяваща колония Виенна, във Франция, от дълго време вече ни изпраща свои сенатори, нали така? Уважаемият Лупий Вестин идва от Виенна: той е един от най-изтъкнатите членове на благородното съсловие на конниците и аз съм му възложил да ми помага в административната работа. (Впрочем бих желал да ви помоля за едно благоволение относно децата на Вестин: искам да им бъдат дадени най-високите почести на жречеството — уверен съм, че след време те сами ще си заслужат отличия, които да се прибавят към ония, дарени им заради техния баща.)... Декрет на Клавдий за някои тиролски племена 46 г. от н.е. Изградени в резиденцията в Баи при консулството на Марк Юний Силан и Квит Сулпиций Камерни, на петнадесетия ден от месец март, по нареждане на Тиберий Клавдий Цезар Август Германик. Тиберий Клавдий Цезар Август Германик, върховен понтифекс, народен трибун за шести път, император, Баща на Отечеството, консул за четвърти път, издава следното официално решение. Пред вид някои стари противоречия, чието разрешаване е било отлагано в продължение на години още по времето на чичо ми Тиберий: чичо ми изпратил някой си Пинарий Ацолинарис да разучи противоречията, които са се отнасяли до комите (доколкото си спомням) и бергамите, но само до тях: а този Пинарий не изпълнил задължението си поради това, че чичо ми упорито отказвал да се върне в Рим: после, когато племенникът ми Гай стана император и също не му поиска доклад за извършеното, то той не му и изпрати беше голям хитрец, — а след това аз получих доклад от Камурий Статут, с който ме уведомяваше, че по-голямата част от обработваемата и горска площ в тези области се намирала под мое управление и тъй, да говорим за настоящето: неотдавна изпратих там уважаемия Планта Юлий, който, след като свикал при себе си моите управители. както местните, тъй и ония, чиито области лежат по-далече, разгледал внимателно всички тези въпроси и взел решение. Сега аз одобрявам издаването на следния декрет, който след като предварително се бе обосновал с подробен доклад, който той състави, за да го подпиша, макар в него да се съдържат по-обширни решения от ония, които Пинарий трябваше да вземе; Що се отнася до положението на анауните, на тулиасите и на синдуните, разбирам от отговорни източници, че повечето от тях са включени в управлението на Южен Тирол. Макар и да осъзнавам, че желанието на някои от тези племена да получат римско гражданство не почива на много здрави основания, въпреки това, защото би могло да се сметне, че са го приели по правото на давност и тъй са се размесили с южните тиролци, че ако се разделят от тях, на тези почтени граждани ще се нанесат големи щети, с настоящето доброволно им давам позволение да продължават да се облагодетелствуват от правата, които са си присвоили. Върша това с още по-голяма готовност, защото мнозина от мъжете, засегнати от това правно положение, служат във войската на преторианците — неколцина са се издигнали до офицерски чин, — а други от сънародниците им са назначени на съдийски служби в Рим и изпълняват задълженията си там. Това благоволение води след себе си законни санкции с обратна сила за всички действия, които те са извършили, за всички договори, които са сключили, смятайки се за римски граждани, както помежду си, тъй и с южните тиролци, или при всякакви други обстоятелства; с настоящето им разрешавам също така да запазят и имената, които са носили досега, мислейки се за римски граждани.

Защото умностите са много над тяхното жалко ниво.

Дрейк отново разцепи мрака на патриотарския спам, който беше се спуснал безнадеждно във форума.

Хората с по-ограничен мироглед и познания винаги са залитали по окултното, но какво да се прави - винаги се търси мистериозното обяснение, защото рационалното не е интересно.

Ольга Филина беседует с историком Игорем Данилевским Когда история на глазах становится политическим предметом, науку приходится защищать. С этой целью возникло Вольное историческое общество — новая комиссия по борьбе с фальсификациями, но на этот раз не государственная, а гражданская Зачем России "вольные" историки, "Огонек" спросил у одного из учредителей общества — Игоря Данилевского, завкафедрой истории идей и методологии исторической науки НИУ ВШЭ — У нас уже есть Российское историческое общество, возглавляемое спикером Госдумы Сергеем Нарышкиным. Ваша организация — своего рода антипод? — Нет, мы просто существуем параллельно и для разных целей. В Российском историческом обществе я тоже состою. Соль же нашего замысла в том, чтобы собрать экспертную группу, которая могла бы оперативно и качественно давать отпор агрессивному непрофессионализму в исторической науке. И, разумеется, блокировать попытки манипуляций историей в разных целях — от политических до мифически-сектантских. В последние два года широкой публике открылось то, что всегда было известно профессионалам: что звания и степени почти ничего не значат в нашем обществе, где диссертации подделываются, а ученые звания покупаются. Соответственно остро встал вопрос о доверии научному сообществу. Учреждая свою организацию, мы надеемся вернуть это доверие. Каждый из ее создателей как-то отстаивал честь профессии в своей области. Но в одиночку это делать очень трудно, поэтому объединение стало естественным выходом. Идея оформилась еще в прошлом году, а сейчас мы сумели ее осуществить, выйти в публичное поле. Разумеется, мы не рассчитываем что-то доказать поклонникам Фоменко, Гриневича, Чудинова, Задорнова и прочих — это бы заняло массу времени и превратилось бы в борьбу с алкоголизмом для непьющих. Истинный поклонник таких авторов не воспринимает аргументированной критики, поэтому мы будем обращаться к аудитории, которая еще не утратила вкус к доказательствам и научным аргументам. — Какой вы видите свою публичную деятельность? — О первом аспекте я уже сказал — это научная экспертиза различных текстов и заявлений. Наша цель — помочь людям разобраться в том потоке исторической информации, которым заполнены все каналы. Не только наши, но и зарубежные: нужно ведь мыслить не бинарно, а хоть чуть-чуть сложнее. Можно ли, скажем, решать вопрос о том, "чьим" должен быть сегодня Крым, исходя из того, в состав какого государства он входил в прошлом? И если в прошлом, то в каком? В прошлом веке? Или в веке XVIII? Или в более раннее время? Или же надо ориентироваться на то, на каком языке говорит большинство его населения? И если да, то когда? Сейчас, в XIX веке, в более раннее время? Или же надо руководствоваться нормами международного права? И если да, современными, или, скажем, международными договорами XVIII века, например, Кючук-Кайнарджийским миром между Россией и Турцией? В общем, мы призываем к тому, чтобы быть очень аккуратными, используя исторические аллюзии. — А другие аспекты? — У нас в планах — создание Вольного исторического университета, где бы регулярно читались публичные лекции, а также издание собственного научного журнала. Разумеется, будем выступать в защиту коллег, которым мешают заниматься научной деятельностью из-за их убеждений или прихотей начальства: вспомним недавнюю историю с профессором МГИМО Андреем Зубовым, которого чуть было не уволили. При этом само общество по сути — просвещенческий проект. Достаточно зайти в книжный магазин, чтобы увидеть, чем забиты полки, а раз полки — значит и чьи-то головы — и прийти в ужас. Непрофессионализм везде: и у сталинистов нового толка, и у либерально мыслящих авторов — последний исторический труд Бориса Акунина здесь, к сожалению, не исключение. Я даже думаю, что историческое образование нужно начинать с совсем маленького возраста, чтобы привить детям интерес к прошлому страны и народа. Мне доводилось видеть финские книги для детей-дошкольников, где разные зверушки в роли исторических деятелей вводят юных читателей в курс истории своей страны. Это сделано хорошо и со вкусом, а мы продолжаем терзать детей скучнейшими учебниками: стоит ли удивляться, что никто ничего не помнит. Очень опасно воспитывать поколение, которому вымысел интереснее реальной истории, как будто заранее хотим лишить его памяти. — Может быть, такой непрофессионализм — естественное следствие разрушения исторических школ? Есть ли они вообще в России? — Школы у нас были до революции, а потом сохранялись в головах немногих уцелевших специалистов. В 1981 году Владимир Васильевич Мавродин, наш классик истории, с горечью сетовал, что ленинградская и московская исторические школы почти прекратили свое существование — носители знания стали физически уходить. При этом быть учеником, допустим, Михаила Николаевича Тихомирова, считалось лучшей аттестацией для знающих людей, чем всякий официальный диплом. В то же время некоторые направления на рубеже 60-70-х годов ХХ века стали возрождаться — словно бы из ниоткуда. Наши медиевисты-западники, работавшие за железным занавесом, получили европейское признание сразу же, как только их труды были переведены. В первую очередь я имею в виду наследников школы Анналов, историко-антропологическую школу. Последнюю работу Арона Гуревича "Индивид в Средних веках" сначала опубликовали за рубежом и только потом в России. То есть мы не совсем на задворках. К тому же наша история весьма специфична, и она неизбежно требует своей школы, простой перенос западных лекал не поможет. Источниковая база у нас, по сравнению с Западной Европой, довольно скудная: значительное количество письменных памятников было утрачено. До XVI века источников совсем мало: специалисты знают их наперечет. Поэтому в России поневоле много внимания уделялось и уделяется источниковедению, чтобы получить максимальное количество информации из того, что сохранилось до нашего времени. Сказание о Мамаевом побоище, например, историку говорит не столько о реальном ходе сражения, сколько о смысле этого события (который оно, кстати, приобрело далеко не сразу). Дмитрий Иванович Московский, которого мы все называем Донским, изображен в этом памятнике чуть ли не сатирически: его теряют в начале битвы на Куликовом поле и пытаются разыскать уже после победы. Находят великого полководца "отдыхающим" под срубленной березкой. В ранних рассказах таких подробностей не было. Почему они появились? Дело в том, что у Дмитрия Ивановича сложно складывались отношения с русской церковью: он вмешивался в ее дела. Наверное, поэтому автор (трудившийся в стенах монастыря) умаляет роль московского князя, отдавая приоритет церковным деятелям. В Сказании утверждается, что борьбу с Мамаем фактически возглавили митрополит Киприан и игумен Троице-Сергиева монастыря Сергий: первый советует Дмитрию, как сдержать Мамая, а второй благословляет князя на битву. Но это, мягко говоря, весьма сомнительно, поскольку именно Киприан за два года до сражения на Куликовом поле предал анафеме Дмитрия Донского. Так что миф о симфонии власти и церкви в русской истории весьма условен. — Нехватка источников, вероятно, создает благоприятную среду для интерпретаций и мифотворчества. Это тоже особенность нашей школы? — Это скорее ее проблема. Когда я только начинал изучать древнерусские летописи, меня очень тревожило отсутствие прочной основы: нет достаточных доказательств для разработки большинства тем. Практически невозможно создать единую и непротиворечивую картину мира Древней Руси. Если кто-нибудь вам скажет, что сейчас он объяснит, как все было на самом деле, — этот человек либо не понимает, чем он занимается, либо лжет. В то же время неправильно ударяться и в другую крайность: что все недоказуемо. Это не так. С уверенностью можно говорить о многом, выдвигая аргументированные гипотезы. Есть предание, будто бы один из учеников спросил Конфуция: что такое знание? Тот ответил: "Называй то, что ты знаешь — знанием, а что не знаешь — незнанием. Это и есть знание". Похожая формула была бы полезна в работе многим нашим историкам. У нас ведь часто идут по простому пути: берется легенда, дополняется общими рассуждениями — и вот вам "подлинная история". А в науке нужно четко прописывать, что вот это мы знаем, а об этом — только догадываемся. Поскольку у нас многие теории строятся на пустом месте, российские квазиисторики часто используют старый как мир способ вводить своих читателей в заблуждение: говорить правду и только правду — но не всю правду. При этом часто ссылаются на непререкаемые авторитеты. Это производит впечатление "достоверности". Классический пример — труды Фоменко. Он, например, ссылаясь на Ключевского, утверждает, что дьяк Кудрявцев, собиравший в XVII веке архивные материалы для продолжения Степенной книги, никаких документов по истории Руси не нашел. Следовательно, все источники по ранней истории нашей страны появились "задним числом". Но у Ключевского было другое объяснение: начальник одного из архивов сказал Кудрявцеву, что ему со всеми подьячими и десяти лет не хватит, чтобы сделать необходимые выписки — столько было документов! Потому-то Кудрявцев и ушел ни с чем... Так что экспертиза цитат — это, если хотите, еще одна очень полезная вещь в российских реалиях, когда цитатами сыплют все: от политиков до артистов. — Необходимость создавать Вольное историческое общество тоже продиктована российскими реалиями? Или это дуновение времени? — Я считаю, что это общая проблема для многих стран. Ницше давным-давно написал, что все люди пытаются создать комфортную историю, в которой бы им хотелось жить. Поэтому историю всегда будут искажать, интерпретировать, мифологизировать, упрощать. Студенты, например, бывают удивлены, узнав, как в Прибалтике появился Тевтонский орден. Крестоносцы пришли туда по просьбе польского князя Конрада Мазовецкого, северные владения которого страдали от набегов пруссов. Известно, что активное участие в этом приглашении сыграла жена Конрада Агафья — внучка нашего Игоря Святославовича, который на половцев ходил. Почти исторический анекдот, но весьма показательный. Конкретные истории человеческих судеб не вписываются подчас ни в государственные, ни в национальные границы. И вот эти истории как раз самое интересное. Они представляют собой живой опыт, который возвращает нам нас самих: мы изучаем уже не жизнь государств, а жизнь людей — значит, и свою жизнь. Это человеческое измерение истории мне кажется очень важным, и оно легко теряется, когда государство историю приватизирует. Посмотрите хотя бы, как сегодня организован урок истории в обычной школе: сначала рассказывают про политическую обстановку конкретного периода, потом про экономическую, а быт, культура, живые лица — это "прочтете дома". Я тысячу раз говорил, что путь обезличивания и "обездушивания" истории — тупиковый. Дети просто ничего не поймут и не запомнят, если все сведется к фразе, что храм Покрова на Нерли — "жемчужина древнерусского зодчества". Так и хочется спросить, а почему не бриллиант? — Но делать из истории страны собрание ЖЗЛ ведь тоже опасно, будут как раз не знания, а легенды о героях. Плюс их гораздо проще мифологизировать. — Мифологизировать можно что угодно, в том числе мощь государственной машины. Потом, если говорить о детях, то я всерьез считаю, что книга Николая Куна "Мифы и легенды Древней Греции" дает им гораздо больше, чем наш школьный учебник по истории Древнего мира с именами и датами. Во всяком случае, она прививает вкус к хорошему чтению. Я вообще думаю, что у нас есть большая беда: до сих пор не определены цели школьного исторического образования. Что мы хотим получить "на выходе"? Чтобы они помнили все имена и даты? Зачем? Что это им даст? Можно помнить наизусть всю "Советскую историческую энциклопедию" — и быть совершенно необразованным человеком. Да и как можно запихнуть в голову школьника за семь лет все знания, которые мировая историческая наука накопила за многие десятилетия своего существования? Даже академика нельзя научить такой "истории": человек просто не вмещает подобных объемов информации. Значит, нужно отбирать. А чтобы понять, что и как, — требуется четко определить цель школьного исторического образования. От того, что она не сформулирована, только хуже: значит, определяют наобум или по остаточным знаниям, полученным когда-то в школе. Я входил в состав Рабочей группы по подготовке концепции нового учебно-методического комплекса по отечественной истории. В ходе обсуждения и доработки концепции, кстати, была высказана очень важная мысль: это должна быть история людей. Даже в том, что касается Второй мировой и Великой Отечественной войны, надо говорить не столько о фронтах и передвижениях армий, сколько о жизни человека на войне: на фронте, в тылу, на оккупированных территориях, в плену. Но все-таки у нынешнего варианта концепции есть уже очевидный недостаток — она чудовищная по объему. Соблюдая все правила санитарных норм, которые должны учитываться при создании учебников (так называемый СанПИН), эту концепцию можно вместить только в виде голой схемы с "жемчужинами древнерусского зодчества". Начитавшись таких схем, поневоле станешь с удовольствием внимать квазиисторикам: они хоть пишут интересно. Или просто забудешь об истории на веки вечные. А этого допустить нельзя — историческое образование в России жизненно необходимо. Беседовала Ольга Филина http://www.kommersant.ru/doc/2424414

ох да - абе варварски имена. В общи линии трябва да купя книгата и да я изчета, но сега съм се спрял на римофилщината на Алберто Анджела.

па откогато римляните го приеха за такъв - някъде към 3-2 в. пр. н. е.

Varus си е римско име