Last roman

Честит празник на авиацията и космонавтиката (видео) Космическият кораб „Восток 1“ Човечеството не знае кой и кога първи е направил сал и тръгнал на пътешествие в океана, но с абсолютна увереност знаем кой и кога е полетял за първи път в космоса - това е Юрий Гагарин и го е направил на днешната дата, 12-ти април през 1961. Днес се отбелязва и Международният ден на Авиацията и космонавтиката от 1969 г. по решение на Международната федерация по авиация (ФАИ). На 7 април Общото събрание на ООН гласува резолюция, с която обявява 12 април за Международен ден на полета на човека в космоса. На 12 април, 1961 г. в 6 часа и 7 минути по Гринуич - 9 часа и 7 минути московско време излита с Юрий Гагарин на борда си космическият кораб „Восток 1“, който за първи път извършва пълна обиколка около Земята. Целият космически полет е продължил 1 час и 48 минути. Епичният полет на Гагарин приключил като на височина от 7 км той катапултира от капсулата за кацане. По време на космическия полет Гагарин едва не е загинал цели три пъти. Първият - при навлизане в атмосферата, когато спускаемият апарат не успял веднага да се отдели от кораба и висял на кабелите на приборно-агрегатното отделение. За Гагарин, който е бил тогава в спускаемия модул, усещането не било приятно - всичко се тресяло, по илюминаторите потекли струйки течен метал. Кабелите изгорели едва в атмосферата. Заради този инцидент, вместо в Казахстан Гагарин каца в Саратовска област, върху някаква нива, изплашвайки колхозничките с оранжевия си скафандър. Второто му сериозно премеждие било, когато при катапултиране от спускаемия апарат, преди да се разтвори добре парашута, се е отворил и резервния и по чудо не съсипал основния купол. Освен това, едва е успял да измъкне изпод ремъците дихателния клапан, заради което първият космонавт почти се е задушил. Любопитно е, че по тогавашните правила на Международната федерация по авиация, рекордите, установени при полет може да бъдат официално регистрирани само ако пилотът се приземи със същото въздухоплавателно средство, с което е излетял. ТАСС в съобщението си се опитва да заобиколи това изискване: В 10 часа и 25 минути московско време, след обиколка на земното кълбо в съответствие със зададената програма, е включена спирачната установка и космическият кораб-спътник с пилота-космонавт майор Гагарин започна да се снижава от орбита за приземяване в зададения район на Съветския съюз. Следващото съобщение е: След успешното провеждане на набелязаните изследвания и изпълнението на програмата на полета, на 12 април 1961 година в 10 часа 55 минути московско време съветският кораб "Восток" извърши благополучно кацане в зададения район на Съветския съюз. И като че ли не са излъгали, но Гагарин дори и в книгата си „Пътят към космоса“ не говори много за катапултирането си. И накрая, може би като символ на премеждията му, Гагарин преминава по червеният килим пред очите на света с развързани обувки. Усмивката на Гагарин направи повече от всички съветски ракети заедно. Може би е избран за първи космонавт и заради нея. Може да се каже, че изборът на Гагарин е невероятно успешен пиар. След полета, Гагарин прави световно турне, посещава 30 страни, в т.ч. и България, навсякъде посрещан с любов и възторг. Гагарин в България. Снимка: архив на БНР Скоро след това, България също се включва в космическите програми с апаратура и със специални космически храни, разработени от учени в БАН. Имаме и двама свои космонавти - Георги Иванов и Александър Александров. След десети ноември, България продължава да си сътрудничи с отделни държави, но не успява да използва големия си потенциал в областта на космическите технологии, апаратури и системи било поради липса на средства или недалновидна политика. Сега България е член на Европейската космическа агенция. https://nauka.offnews.bg/news/a_1/a_126153.html?preview=ok&fbclid=IwAR3xjOx_YGXzL7F8FimmSMD11cwYvW71H0eeFXliEwzCWjFT9lSvEn2NyR0

хубу, де - на бай Шварцшилд радиусът тогава :)))

заснет е 'хоризонтът на събитията'. Самата дупка няма как да се снима.

силно казано е, че в моментра сме космическа държава, но да, имаме някакво, макар и минимално присъствие.

тъй, айде пак едно бананче за поредната жертва на ефекта Дънинг-Крюгер

има достатъчно теми в този раздел, разгледай ги, пък после пак пиши глупости /с които излиза всеки нискоинтелигентен креационист/. Ама ми се чини, че си чукча: не чешеш а предимно плямпаш.

брех, упорит лаик ни е налазил. Ако проявяваше същия ентусиазъм, за да вникне в теорията, която се опитва да критикува, цена нямаше да има.

мда, от думите ти не видях доказателство за връзката хуни-кимери /нито археологически подкрепено, нито исторически/, така че считам 'спора' за приключен. Освен това тълкуваш изворите избирателно, демек неправилно. Слабо, ама толкова ти е нивото, явно.

а какви са реалните доказателства че хуните са кимерийци?

'кимерийската хипотеза', ако я класифицираме така, спада към тракоманщините, а и не е чак толкова популярна, че да й се обръща специално внимание

не виждам какво общо има това с темата. Хайде да не я разводняваме със странични разговори. В края на краищата всеки си има право на мнение. А липсата на достатъчно достоверна теория за произхода на българите /макар че за мен иранската е почти на 100% доказана/ определено е проблем, защото дава храна на фриволни спекулации от разни интернет гурута. Но определено, както при всички степняци, племената на българите не са били еднородни. Като пример мога да дам 'куберовите' такива.

Глишев никога не го е крил, че си е фен на тюркската теория.

лицето се е затъжило най-вече за упадъка в главите на облъчваната от постоянни лъжи нация.

пишете глупости, но получавате директен бан най-вече за фамилиарно държане и кръчмарски стил на изразяване. Бон вояж.

Резюме на лекцията и дискусията с Манол Глишев, Модератор: Кирил Чуканов София, галерия-музей „Класика“, ул. „Юрий Венелин“ 32, вторник, 2 април 2019 Бяхме се ангажирали да предоставим запис за онези желаещи, които не можеха да присъстват на самата лекция. Тъй като направеният запис има някои недостатъци, се надявам, че това резюме ще го замести. Вечерните срещи и лекции в галерия „Класика“ започнаха с темата на д-р Константин Гърневски относно истината. На пръв поглед твърде абстрактна тема, но изведена в по-практичния обхват за говоренето и премълчаването на истината в публичната сфера, първата лекция зададе тона и за следващи разговори. Преди мен Камер Телалян се разпростря върху темата за псевдонауката – специално в медицината. Разпространението на митове в тази област създава рискове пред обществото. А образователните и чисто рационалните критерии за отсяване между наука и псевдонаука, между лъжа и истина ни дават оръжието, с което да се предпазим от измислици, които могат да застрашат здравето и самия ни живот. От тези две предишни теми и аз взех идеята да говоря за истинността и митологизирането в една конкретна сфера: историята. В лекцията си се ограничих най-вече до митологизирането, профанизацията и злоупотребата с историческия разказ за Античността и Средните векове в българските земи. Основният пример, на който се спирам, е модният въпрос за етногенезиса на българите между Късната Античност и Ранното Средновековие, VI-VII в. В края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ в., при падането на комунистическите режими в цяла Източна Европа, историческата наука беше стигнала до нещо като консенсус по тази тема. Наследила елементи от хунската парадигма или наратив отпреди 1944 и от славянските визии, насаждани след ’44-та, надградила с тракийски хипотези от времето на Людмила Живкова през 70-те и началото на 80-те, историографията ни беше постигнала нещо като вътрешно равновесие. Представата за трите основни етнически елемента (прабългари, славяни и траки) можеше да се обсъжда и доизбистря, но в общи линии бе стабилна. 90-те години взривиха това равновесие. Днес почти нито един любител, почти нито един гимназист с исторически интереси и почти нито един студент по история не може да твърди със сигурност, че е прочел недвусмислен и напълно консистентен урок по този въпрос. Оказа се, че за наново избуяващия български национализъм е тотално неприемливо прабългарите да бъдат класифицирани като тюрко-алтайци. Тук не става дума за това дали класификацията е вярна или не; не става дума и за факта, че подобна класификация е преди всичко езикова; тези относително фини моменти убягват на една фрустрирана, свръхчувствителна публика, която просто свързва самото звучене на термина „тюрки“ с болезнени представи за турското иго. Същевременно за антикомунистически настроената част от любителите думата „славяни“ е натоварена със също толкова негативни емоции. И този иначе неутрален, отново главно езиков термин, също бива възприеман болезнено – като синоним на смазващото, фрустриращо за част от съвременниците ни понятие „руснаци“. Смесването между тюркоезични и славяноезични обитатели на Балканите през VII в. не се оценява като вярна или невярна представа, а като емоционално неприемливо светотатство: самоотъждествявайки се с населението отпреди над тринайсет века, заинтересуваният днешен читател и консуматор на популярна история не се дистанцира от далечното минало, а го преживява наивно. За него въпросът вече не е кои са били хората от седми век, а кой е той самият. Комбинацията от тюркоезични и славяноезични му звучи грозно – сякаш историческата гилдия му съобщава, че той е мелез между съвременни турци и съвременни руснаци. Любителят гневно отхвърля тази възможност. Тук не се поставя въпросът дали самото толкова детайлно дирене на етногенетичен разказ не е наивно. Повечето любители на историята като роман не търсят познание само по себе си и не се интересуват от историята като безпристрастна наука. Те и не отричат това. Често пъти поставен натясно от серия ясно зададени въпроси, изтъкващи противоречия и несигурни места в собствения му поход за идентичност, любителят признава възгледа, че историята не е наука в точния смисъл на думата. Тя е разказ, предназначен да създава и поддържа самочувствие. В този смисъл фактите, строгата методология и спирането пред неизвестното не представляват ценност. Воден именно от фрустрациите си, любителят иска само да чуе героична легенда. Психологически той ще се убеди сам, че вярва в нея. Бягството от неприятно звучащите понятия „славяни“ и „тюрко-алтайци“ води до нови хипотези. Една от тях е иранската хипотеза за произхода на първите българи. Сама по себе си рационална и научно приемлива в някои от разновидностите си (и частично съвместима с тюрко-алтайската теория), тази хипотеза също бива профанизирана до фантастика. Голяма част от публиката бива подвеждана от шарлатани, които не се ограничават до археологически убедителните данни за сарматския тип на материалната култура от VII-VIII в., нито до лингвистично защитими примери за иранска езикова класификация на прабългарите. Самият технически термин „прабългари“ също буди болезнени реакции. Така иранската хипотеза се превръща в произволно отъждествяване на ранните българи например със скитите или дори с персите. Най-любопитната форма на профанизация е фантастичният размах на автохтонната или тракийската хипотеза за произхода. Тя произлиза от предположенията на Ганчо Ценов, стария противник на Васил Златарски. Позабравена от 1944 докъм 70-те, тази хипотеза отново идва на мода с големите културни стремежи от епохата на Людмила Живкова и до края на 80-те. През 90-те тракийската мода се опитва да замести всички досегашни представи или наративи за произхода на модерната българска нация. Преходът от харизматичния академизъм на Александър Фол към произволните измислици на братя Гайдарски е параден пример за профанизиране на проблематиката. Като психологически проблем, тази профанна хипотеза има няколко вътрешни противоречия, пренебрегвани от една неподготвена публика. На първо място тя противоречи на археологията езикознанието и историческите извори. На второ, тя трудно примирява две психологически изисквания за героизъм на националната история: как българите едновременно са автохтонно население, идентично с траките и ненапускало Балканите… но са и пътуващ народ, обиколил Стария свят и оказал се навсякъде в основата на цивилизацията. Това противоречие обикновено се пренебрегва или се обяснява с нови, противоречащи на закона на Окам наративни техники, които ни отвеждат в сферата на чистата фантастика. Самостоятелен политически проблем, произтичащ от трако-автохтонната мода, е легитимирането на съвременния македонски национализъм, също намиращ опора в предполагаема връзка между днешното мнозинство от населението на съседна (Северна) Македония и античните македони, народа Александър Велики. От българска гледна точка този национализъм е истеричен, а от гледна точка на историята като наука, той е и незащитим. В този смисъл тракийската мода е двойно зловреден феномен, коренящ се в изживяването на историята като поле, отворено за творчество и автотерапия. Част от обществените рискове, проявяващи се чрез псевдоисторията, са вече не просто от образователен, а направо от политически и общохуманен (или по-точно антихуманен) характер. Крайните версии на иранската и на тракийско-автохтонната представа водят до откровено расистко изживяване на историята като откровение. Желанието за налагане на героична представа и на индоевропейска самоидентификация води включително до възраждане на сигналната дума „арийци“, крайно тревожна в европейски контекст. Отделен въпрос е, че пробивът на псевдонаучни наративи в образователната система свидетелства както за упадъка на историческата гилдия, така и за обща толерантност към критически непроверени, незащитими твърдения, тоест към лъжа, пост-истина, приравняване на мнения и факти и отказ от критично мислене. Извън героизациите съществува и стара тенденция към катастрофични наративи. Най-катастрофичната представа в българското историческо мислене – естествено – е тази за османското или турското иго. Тук се случва сблъсъкът между два еднакво незащитими варианта на псевдоистория. Първият е класическият катастрофичен сценарий: „пет века ни клаха“. Национализмът, антитурският сантимент, лесно придобиващ расистки и панически окраски, се превръща в система от скачени съдове с обратния, също антиисторичен наратив за едва ли не идиличната, благотворна османска власт, осигурила стотици години мир на Балканите и някаква хипотетична закрила на християнските общности. Двете представи взаимно се отхвърлят, но тъкмо съществуването на всяка от тях едновременно пречи на рационален, аналитичен подход към изворите и тяхното многообразие и подклажда крайностите на другата. Политическата употреба, тоест злоупотреба с всяка от двете силно емоционални представи е налице. В хода на лекцията бяха дадени няколко отделни примера за утвърдени митологеми или клишета в популярната историческа представа: на първо място, легендата за снопа стрели на Кубрат, която всъщност произлиза от Езопова басня, представлява пътуващ международен сюжет и не се среща в нито един средновековен източник на българската история. На второ – несигурността около името, социалния произход и „антифеодалния“ характер на войната, водена от т. нар. цар „Ивайло“ (1277-1280). На трето – историографската хиперинтерпретация на изворите относно т. нар. „смяна на титлата“ на хан/княз Борис I (852-889) и т. нар. „дипломатическа игра“ около титлата на цар Калоян (1197-1207). Историографските усилия на поколения автори пропускат чисто езиковата страна на тези теми. Примерите за множество клишета и незащитими, но утвърдили се представи могат да бъдат продължени, но времето не позволи разгръщането на тези интересни илюстрации на антиисторизма. Накратко беше засегнат психологическият, фрустрационен момент зад стремежа историографски да се изтласква датата на падане на Второто българско царство под османска власт все повече към 20-те години на XV в., както и да се изброяват имената и спекулативни дати на управление на „царе“ на фрагменти от някогашната българска държава. Цялата несигурност в преживяването на историята и болезнената необходимост от героично-катастрофични сценарии произлиза от промяната в отношението към историята от наука към чисто идеологическа дисциплина през 50-те години (докато съвременните леви мислители продължават безотговорно да оспорват самото функциониране на историята извън полето на чистата фикция, на „конструкта“). Разцентроването на това отношение води до хаотично, наивно и болезнено идентифициране на любителя с миналото. Дори самият изострен интерес към темата за етногенезиса и отказът от възприемането му в неговата цялостна сложност е показателен за психологическа несигурност. Сред въпросите от публиката два бяха от особен интерес: на първо място възможна ли е безпристрастна история и ако да – за какво би ни била необходима тя. И на второ: съществува ли двоен стандарт в морализаторската оценка на българската историография спрямо миналото ни веднъж като завоювани и веднъж – като завоеватели. Темата може да се обогати с множество допълнителни примери, които останаха пропуснати и се надявам, че ще имам възможността да я поднеса отново пред публика. Същевременно се надявам и че Кирил Чуканов ще разшири обхвата на представената проблематика с отделна лекция за политическата злоупотреба с историческата материя в модерната и съвременната история, където страстите стават още по-невъздържани. Интересът, въпросите и включванията на публиката бяха насърчаващи, за което съм благодарен. Манол Глишев, 8 април 2019 https://glishev.wordpress.com/2019/04/08/фентъзи-употреби-на-античността-и-сре/?fbclid=IwAR1wD_rMCZTgC430R4pWoZdEeIxO_Xv6yWYTVsUgLBCv1TN0LRYksDWAyRw

май изобщо не разбирате какво означава понятието 'научна теория'.

айдее, почнахме и клюки да публикуваме...

всичко това хубаво, но какво общо имат вараните с динозаврите?

Лошо или добро, скоро на запад ще се установят ето такива порядки, та ще видим каква песен ще запеете: https://www.facebook.com/inthenow/videos/vb.276157035868006/2327217207560330/?type=2&theater

просто терминът вече не е политкоректен...

ние тук не налагаме политкоректна цензура. Даже допускаме упадъчни представители на патологичния феминизъм да пускат мнения /и да ни забавляват/.

Fossil turtle didn't have a shell yet, but had the first toothless turtle beak by Field Museum An illustrated scene depicting Eorhynchochelys in life. Credit: IVPP There are a couple of key features that make a turtle a turtle: its shell, for one, but also its toothless beak. A newly-discovered fossil turtle that lived 228 million years ago is shedding light on how modern turtles developed these traits. It had a beak, but while its body was Frisbee-shaped, its wide ribs hadn't grown to form a shell like we see in turtles today. "This creature was over six feet long, it had a strange disc-like body and a long tail, and the anterior part of its jaws developed into this strange beak," says Olivier Rieppel, a paleontologist at Chicago's Field Museum and one of the authors of a new paper in Nature. "It probably lived in shallow water and dug in the mud for food." The new species has been christened Eorhynchochelys sinensis—a mouthful, but with a straightforward meaning. Eorhynchochelys ("Ay-oh-rink-oh-keel-is") means "dawn beak turtle"—essentially, first turtle with a beak—while sinensis, meaning "from China," refers to the place where it was found by the study's lead author, Li Chun of China's Institute of Vertebrate Paleontology and Paleoanthropology. Eorhynchochelys isn't the only kind of early turtle that scientists have discovered—there is another early turtle with a partial shell but no beak. Until now, it's been unclear how they all fit into the reptile family tree. "The origin of turtles has been an unsolved problem in paleontology for many decades," says Rieppel. "Now with Eorhynchochelys, how turtles evolved has become a lot clearer." Illustration showing what Eorhynchochelys would have looked like in life. Credit: Adrienne Stroup, Field Museum The fact that Eorhynchochelys developed a beak before other early turtles but didn't have a shell is evidence of mosaic evolution—the idea that traits can evolve independently from each other and at a different rate, and that not every ancestral species has the same combination of these traits. Modern turtles have both shells and beaks, but the path evolution took to get there wasn't a straight line. Instead, some turtle relatives got partial shells while others got beaks, and eventually, the genetic mutations that create these traits occurred in the same animal. "This impressively large fossil is a very exciting discovery giving us another piece in the puzzle of turtle evolution," says Nick Fraser, an author of the study from National Museums Scotland. "It shows that early turtle evolution was not a straightforward, step-by-step accumulation of unique traits but was a much more complex series of events that we are only just beginning to unravel." Fine details in the skull of Eorhynchochelys solved another turtle evolution mystery. For years, scientists weren't sure if turtle ancestors were part of the same reptile group as modern lizards and snakes—diapsids, which early in their evolution had two holes on the sides of their skulls—or if they were anapsids that lack these openings. Eorhynchochelys's skull shows signs that it was a diapsid. "With Eorhynchochelys's diapsid skull, we know that turtles are not related to the early anapsid reptiles, but are instead related to evolutionarily more advanced diapsid reptiles. This is cemented, the debate is over," says Rieppel. Photograph of the fossil turtle Eorhynchochelys. Credit: Nick Fraser, National Museums Scotland The study's authors say that their findings, both about how and when turtles developed shells and their status as diapsids, will change how scientists think about this branch of animals. "I was surprised myself," says Rieppel. "Eorhynchochelys makes the turtle family tree make sense. Until I saw this fossil, I didn't buy some of its relatives as turtles. Now, I do." https://phys.org/news/2018-08-fossil-turtle-didnt-shell-toothless.html?fbclid=IwAR37nogoSeT3Xqoh9X8jVMrIOu0O5F5_9K-_xxQccR3m4HAk0yTuUgWFCTc

зависи коя част на континента визираш.

монголите нападали и избивали всеки, дръзнал да оскърби посланиците им. В случая европейските народи си изпатили, защото ги избивали. Различен етикет, различен мироглед. Но това няма връзка с темата.