Last roman

Храна и хранителен режим Денят на свободния и заможен римски гражданин бил строго подреден. Практическите занимания и обществените дела по възможност били извършвани преди обед до настъпването на жегата. След това идвало времето за почивка, след което римляните се отправяли към стадионите, термите или пък се занимавали с физически упражнения и се разхождали. Вечерта римляните се отдавали на пиршества в компанията на роднини и приятели. Римляните се хранели три пъти на ден. Рано сутринта, по изгрев слънце, приемали закуска, включваща хляб и сол, маслини, мед, мляко, а също и популярната в Италия каша /заради което гърците наричали римляните – „лапачи на каша”/. Такива били например „маза“ – смес от брашно, мед, сол, зехтин и вода, или „турон“ – смес от брашно, стрито сирене и мед. Много от продуктите преди приготвяне се посипвали с брашно. Във връзка с това в домакинствата много се ползвали пшеница и ечемик, от които се правели и тестени топчета „глобули“, пържени в зехтин или разтопена сланина, с глазура от мед и посипани с маково семе. Но като цяло готвенето в самия Рим било признак на излишно време и разкош /трябвало е да притежаваш кухня, готвач и прислуга от роби/, затова несъстоятелните римляни предпочитали да похапнат готова храна в множеството закусвални и кръчми. Римският "фаст фуд" приличал досуш на днешния – котлети от кълцано месо и кайма били пържени на поставени на улиците скари и продавани в парчета хляб. Популярна закуска бил и Libum - вид кейк, приготвян със сирене и яйца. До нас е достигнала рецепта от известния държавник Катон Стари: "Либум да се прави по следния начин: Да се стрие добре в хаван 2 либри сирене. Щом е добре стрито, да се добави 1 либра обикновено пшенично брашно, или, ако искаш да стане по-пухкав, половин либра фино пшеничено брашно, и да се омеси добре със сиренето. Да се добави едно яйце и всичко да се омеси добре. От тази смес да се оформи самун, да се подложат листа и да се пече бавно в горещо огнище под глинен похлупак." Втората закуска била по обед – хляб /основната храна в Античността/ със зеленчуци, козе или овче сирене, масло и мляко. Хлябът бил правен от ечемик /за простолюдието/ и от пшеница /за по-заможните/. По времето на Август безплатното раздаване на жито на бедните граждани на Рим било държавна политика, а Септимий Север постановил вместо жито плебеите да получават готов хляб. Хлебопекарите в Рим били уважавани и формирали гилдия /collegium/ със свои ритуали и религиозни събирания. Менюто на обикновените граждани също така включвало много зеленчуци: любимото на всички римляни зеле, цвекло, леща, нахут, бакла, грах, моркови, ряпа, репички, аспержи, лук, праз, чесън, хрян, пащърнак, маруля, целина, магданоз, копър. Зеленчуците в древен Рим били използвани за направа на салати. Това били блюда, съставени от нарязани ендивия, магданоз, девесил и лук, овкусени с мед, сол, оцет и зехтин. Също така се ядяли рибени чорби и разнообразни варива. Най-популярен бил еквивалентът на сегашният "борщ": супа от зеле и цвекло. На почит били и супите от леща и бакла. За десерт древните римляни обичали да пият мляко, но задължително го разреждали с вода. Популярна била и ферментирала напитка от ечемик /подобие на днешния 'квас‘/, както и "поска“ - една доста странна смес, от вода, оцет и яйца служеща за разхладителна напитка. Виното се пиело разредено с гореща или студена вода, а бирата била пренебрегвана от повечето романизирани граждани като "варварско питие". По-заможните римляни на обяд могли да си позволят да похапнат плодове, месо или риба. От плодовете предпочитани били ябълки /пържени в тесто/, круши, сливи, грозде, ягоди, маслини, праскови, вишни, кайсии /внесени от Персия и Армения/, нар /от Картаген/, ананаси, фурми, смокини, бадеми и кестени. Вечерята за по-бедните римляни била повторение на обяда, освен в празнични дни, когато хапвали и месо. Месото на домашните животни било скъпо, затова често се консумирали уловени диви животни – птици и бозайници, тогава срещащи се в изобилие. Рибите също били достъпни /морето било по-щедро от днешното/, така че дори и бедняците се хранели сравнително разнообразно и пълноценно. Вечерята или същинският обяд за по-богатите се провеждал в гостните на къщите - триклиниумите /където около кръгла или правоъгълна маса се разполагали ложите/. На всяко ложе се разполагали по трима човека. Мъжете лежали, жените – седяли. Според правилата за един стандартен обяд броят на хората трябвало да бъде не по-малко от трима, но не повече от деветима /non minus tribus, non plus quam novem/. Често се канели гости и тогава започвала гощавка или пир, съпроводена с беседи за изкуство и литература. Произнасяли се и речи. Римският сатирик Марциал твърдял: „По време на гощавката ние получаваме висшето си образование”. Обикновено пирът преминавал под музикален съпровод, а масите и стените били отрупани с венци и цветни гирлянди, които придавали красота и тържественост на мероприятието. Угощението се състояло от три части - gustatio /ордьоври/, fercula /основни ястия/ и mensae secundae /десерти/. Първо се давали закусчиците: салати, гъби, пълнени яйца, гъши дроб, късове овчи мозък, маринована риба, морски таралежи, охлюви, стриди. След това донасяли главните блюда /можели да достигнат до десет различни гозби/, най-често от домашни животни: свинско, заешко или козе месо; или пък дивечово месо: глигани, сърни, елени; също карантии - шкембе, наденички, ккървавици и пр. Римляните яли и много птиче месо – кокошки, фазани, пауни, яребици, за изискани се считали блюдата от бекаси и щъркелово месо, мозъци от славеи, гребени от петли, езици от фламинго и чучулиги. Ценяла се и морската храна от редки видове риби /риба тон, кефал, мурени, барбуни, змиорки/, мекотели /калмари и октоподи, миди и стриди/ и раци. Гощавката завършвала с десерт, в който влизали сладкиши, кремове, бисквити, орехи, дюли, фурми и разнообразни плодове. Разбира се по време на цялото угощение на гостите се сервирали разнообразни вина в изискани стъклени или сребърни чаши и фиали. Особено търсени били отлежалите фалернски и цекубски вина, както и вносните от Гърция, Мала Азия, Испания и Южна Галия. Вината често се подслаждали с мед и подправки - канела, черен пипер, карамфил /за червените/, анасон, джинджифил, мастикс и шафран /за белите/. Домакинът на гощавката преценявал с колко вода трябва да бъде разредено гъстото вино, за не се опиват гостите прекалено бързо и да останат в добра кондиция до самия край на вечерта. Страстта към екзотичните блюда набрала скорост в залеза на Републиката, когато всички морета и земи били претърсени за всевъзможни деликатеси. Особено известен с кулинарното си 'хоби' бил римският пълководец Луций Лукул /победителят на арменския цар Тигран и на понтийския цар Митридат/. Кампаниите му го направили приказно богат, а освен че колекционирал ръкописи, картини и статуи, той разпращал хора из целия тогавашен свят в търсене на редки ястия и продукти: стриди от Сицилия, фламинго от Нил, пауни от о-в Самос. От Понт или Кападокия той донесъл в Рим черешовото дърво. Във вилите му имало рибарници с прясна и солена вода, където били отглеждани деликатесни риби. Около именията си изградил и ловни паркове, където се охранявали внесени отдалеч благородни елени, антилопи и газели за пиршествата. Лукул можел да попилее цяло състояние за едно-единствено ядене - според Плутарх, веднъж той поканил Цицерон и Помпей в своята столова, наречена "Аполон" /Лукул имал различни трапезарии в които се сервирали различни ястия/, и обядът на тримата излязъл около 50 000 драхми. Въпреки че разточителните угощения не се одобрявали от римските власти, за което говорят законите на Фаний, Дидий, Емилий и Сула за ограничаването на разкошните трапези, все повече богаташи се отдавали на безобразно чревоугодничество. В търсене на екстравагантното римляните измисляли наистина странни за съвременния вкус ястия - истински деликатес били свинските вулви, пълнени с печени съсели или езици от чучулиги, също зърна на свински гърди в саламура от риба тон /т. нар. ликвамен/, слонски хоботи, дори камилски копита. Естествено признак на благосъстояние било гарнирането на готварските произведения с редки и скъпи подправки, каквито по онова време били силфиум /изчезнал вид подправка от рода на ферулата/, пиперът, индийското орехче, нардът, джинджифилът, кардамонът и канелата /внасяни от Китай, Индия и Малайзия/. Дегустацията на всевъзможни кулинарни чудеса била издигната в култ. Друг невероятен чревоугодник бил император Вителий /69 г./. Както пише за неговите обяди Светоний: "Угощения давал по три, а понякога по четири пъти дневно: утринна закуска, закуска през деня, обяд и гуляй. И с всички се справял лесно, понеже взимал средства за повръщане. В един и същи ден гостувал на различни домакини и на никого това не струвало по-малко от 400 000 сестерции. Най-прочута била гощавката, дадена от брат му по случай пристигането в Рим: както разправят били поднесени 2 000 най-отбрани риби и 7 000 птици. Но и нея надминал при посвещаването на едно блюдо, което сам наричал "Щитът на Минерва, закрилница на града" поради необикновената му големина. В това блюдо били смесени дробчета от риба скар, мозъчета от фазани и пауни, езици от фламинго, мляко от мъжки мурени... Но понеже лакомията му била не само ненаситна и непрекъсната, но и неприлична, не можел да се сдържа дори по време на пътуване или жертвоприношение: пред самия олтар грабвал едва ли не от огъня парчета месо и жертвен хляб и започнал да дъвче, а в кръчмите по пътя се нахвърлял на още димящите гозби или пък на огризките от предишния ден..." Казват че за няколкото месеца, през които бил император, Вителий "изял" 200 000 000 сестерции. Eдинствената му заслуга към римската кулинария била, че популяризирал отглеждането на сирийските фъстъци в Италия. За разлика от Вителий, император Август не си падал по големите пиршества. Ето описание на неговото меню: хляб, риба, сирене и смокини. Затова пък си позволявал да изпие по три чаши вино на хранене - признак за неговата пословична трезвеност /според Светоний/. Пирът в Римската литература Показателно за римското излишество е добре известното произведение „Сатирикон” на Гай Петроний Арбитър /живял по времето на Нерон/. В него авторът осмива гощавката, която дава новоизлюпеното парвеню Трималхион, изобилстваща от всякакви екзотични приумици: "Един овален поднос съдържаше дванадесетте небесни знака, разположени в кръг. Над всеки знак готвачът бе поставил по едно подходно и съответно ястие: над овена — нахут, над бика — къс говеждо месо, над близнаците — бъбреци и мъдета, над рака — венец, над лъва — африкански смокини, над девицата — матка от неопрасвала се свиня, над везните — едни теглилки, в едното блюдо на които имаше пита със сирене, а в другото — млин, над скорпиона — морска риба, над стрелеца — оклопета, над козирога — морски рак, над водолея — гъска, над рибите — две червеноперки. В средата пък имаше чим, изрязан заедно с тревата, върху който бе поставена медена пита. Един египетски роб разнасяше наоколо хляб в сребърна подница". В противовес на сатирата на Петроний, поезията на Квинт Хораций Флак /65 г.-8 г. пр. Хр./ възхвалявала гастрономическите добродетели. Квинт бил епикуреец, който харесвал богатите трапези, но ненавиждал парвенющината. Съвременник на Цезар и Октавиан Август, приятел на Вергилий и convictor /другар, сътрапезник/ на Меценат, успял да се наложи едва ли не като законодател на добрия естетически вкус. В стиховете му често се упоменават дроздове печени на шиш, пушен свински джолан със зеле или стриди от Цирцейския залив, морски таралежи, лаврентийски глиган, едри калкани и змиорки, гарнирани със слез, маслини и дива цикория. Най-синтезирано неговото разбиране за трапезата е развито в три сатири - "За умереността", "Философия за гастрономи" и "За трапезната безвкусица". „Та колко уврежда човека смесено блюдо, ще се увериш, като само си спомниш простата твоя храна как ти беше полезна. Но колчем пържено смесваш с варено и стриди към дрозда прибавяш, сладките сокове в злъчка превръщаш, слузта на стомаха, лепкава, смутове ражда. Нима сам не виждаш как всеки бледен се вдига от пир неумерен? Който пък леко похапне и тяло подсилил, си легне, сладко заспива и бодър за труд отреден се събужда“ За него почтеният човек трябвало да проявява умереност, да не робува на предразсъдъците и модата, а да търси наслада и радост от мига, който храната и виното дават. Също така да цени разнообразната храна - от простите селски ястия, до сложните специалитети, когато са приготвени и поднесени с вкус. За Флак удоволствието от трапезата е свързано с атмосферата около нея - ястията трябва да се дегустират в добра компания, а съдовете, салфетките и чашите трябва да са чисти и красиво подредени. Скромна била закуската на поета Maрк Валерий Марциал. Роден в Испания, той бил известен най-вече с 12-те си книги с епиграми, публикувани в Рим между 86-та и 103-та година по време на римските императори Домициан, Нерва и Траян. В менюто му присъстват "марули прости, пикантен праз и риба тон, нарязани яйца, зеле в гювече, наденичка и жълтеникав боб /има се предвид бакла/ с бекон червен". А за десерт - "стафиди, круши от Сирия и кестени горещи, изпечени на бавен огън". За 'коктейлни мезета' Марциал предлага "прясно откъснати пиценски маслини, лупина топла и грах горещ". Съвсем друг мироглед изповядвал Марк Гавий Апиций, роден около 25 година пр. н. е., живял във времената на Октавиан Август и Тиберий. Трактатът му „Десет книги по готварство” /De re coquinaria libri decem/, оставя трайна следа в европейската кухня, бит и култура. Като всеки гастроном Апиций се е славел като човек с префинен вкус, но също и като отявлен прахосник. Сред екстравагантните му гастрономически експерименти са останали в историята откритието му да храни пъстървите със сушени смокини за увеличаване на черния им дроб или рецептите му за пълнени с езици от славеи или фламинго свински вимета и матки, както и многобройни сосове и десертни пасти. Атеней разказва, че наел цял кораб само, за да иде да провери лично дали Либийските скариди били така големи, както разправяли, но вследствие на голямото си разочарование като ги опитал още на палубата до либийския бряг, така и не слязъл на твърда земя. Когато, пък, си дал сметка, че прахосничеството му го разорило, довеждайки го до просешка тояга, предпочел да се отрови пред това да се откаже от дотогавашния си начин на живот. Макар Апиций да е смятан за първия постарал се да събере римската готварска традиция. Трактатът достигнал до нас, запазвайки авторството му се дължи на копие от IV век с доста отдалечен от класическия латински и по-близък до народните говори език и се доближава повече до съвременната ни представа за готварски бележник. Рецептите са бегло нахвърляни, нерядко неточни и премълчаващи подробности около приготовлението или използваните количества : от само себе си се разбира, че не са писани за начинаещи, с чието любопитство да бъдат съобразени. Заглавията на десетте му книги, достигнали до нас в по-късни преписи са, както следва: Epimeles – Вина, консервиране и подправки, Sarcoptes – Яхнии, кълцани меса и суджуци, Cepuros – Плодове, зеленчуци и сирена, Pandecter – Теста, сосове и компоти, Ospreos – Хлебни и бобени, Tropetes /aeropetes/ – Хвъркати, Polyteles /volatilia/ – Кухня на момента: вкусотии и деликатеси, Tetrapus /quadripedia/ – "Четириноги": дивеч, Thalassa /mare/ – Морски дарове, Halieus /piscatura/ – Риби и рибни сосове. Апиций широко използвал най-разнообразни подправки: шафран, нард, карамфил, силфиум /изчезнал вид ферула с вкус на чесън/, миртови ягоди, канела, черен пипер, босилек, дафинов лист, мащерка, чубрица, майоран, кориандър, синапено семе, ким, кимион, джоджен, анасон, мак. От рецептите разбираме и че кисело-сладкият вкус и изобщо смесването на вкусовете е характерна черта на римската кухня. За кисел вкус се използвал оцетът, а за подсладител – медът. Соленото в блюдата идвало от легендарния крайно солен рибен сос, наречен ликвамен или гарум, представляващ универсалната римска подправка, прибавяна и в сладкиши, компоти и петмези по същия начин, по който днес янките слагат навсякъде кетчуп. Според рецептата дадена от Петрониевия „Сатирикон”, можем да си добием от този твърде ценен за древните продукт, покривайки дъното на 30 литров съд със слой от подправки като анасон, див копър, седефче, джоджен, босилек, девесил и пр., редейки отгоре му друг слой от парчета всякаква риба /непочистена/, който на свой ред да бъде затрупан от сол и така в същия ред, докато се напълни отгоре със сол. Оставя се да отвърне за седмица и в продължение на още двайсет дни се обърква периодично. Прецедената саламура е, всъщност, ликвамена, чийто основен производител по онова време се е намирал на южния бряг на Испания в Нови Картаген /дн. Картахена/. Според Апиций:„вземете нарязани шпроти, аншоа или скумрия, смесете всичко и го оставете в корито. Добавете две пинти сол и разбъркайте добре. Оставете го за една нощ, след което го сипете в глинен съд и го оставете отворен на слънце за два или три месеца, като от време на време го разбърквате с пръчка, после го затворете с капак и го приберете." По-късно се добавяли билки /кориандър, кимион, магданоз, дафинов лист/, сместа се прецеждала се през цедка и тази смес се оставяла да узрее. Цената на този сос по времето на Цезар била 500 сестерции /около 4000 английски лири/ за един congius /около 3, 25 л./. Произведението на Апиций се ползвало с популярност и през Средновековието. Готът Винидарий вмъкнал към книгата му издръжки 'Excepta', където се появили нови подправки в това число джинджифил и шафран /използван за оцветяване на ястията, характерно за средновековната кухня/. Следи от римската кухня се откриват в посланието 'De observatione ciborum' написано през VI век от гръцкия лекар Антимон към Теодорих, краля на готите. Това е първият трактат по диететика и гастрономия в Средновековна Европа. В него се споменават като ароматни подправки нардът и шмакът, обичаят ястията да се варят в мед или оцет, описание на римски сосове като „ossimele“ /съставен от мед и оцет/, „enogaro“ /вино и гарум/, използването на мед като подсладител на вино или вода – все признаци, че кулинарните традиции на античността продължавали да са актуални дори и след падането на Рим. Също така имаме и свидетелствата, че през VIII век търговците по долината на р. По търгували със garum, който фигурира и в инвентарните списъци на някои италиански манастири от IX век. Възможно е продуктите да са били внос от ‚Византия‘ – средновековната Римска империя която наследила и античните готварски традиции.

Аз за такова нещо не съм чувал.Знам за прокариотните, че са приспособени да живеят в анаеробни условия.Просто не виждам как би могъл да протече този процес без наличието на митохондрий и разположената в тях дихателна верига. Пич, митохондриите са точно прокариотни организми, погълнати едно време /преди милиарди години/ от еукариотен организъм и заживяли в симбиоза с него /по плана - енергия срещу храна/.

„Първата глътка от чашата на природните науки прави човека атеист, но на дъното на чашата го очаква Бог.” което още веднъж доказва, че от много пиене човек става сантиментален

дам, не е лошо авторът на темата да си прочете учебника за 7-ми клас. Сега, изясни ли ти се защо животните, все пак, дишат? Божа работа, гоуст

с малко бензинец отгоре си гори.

те заради тея девойки вече бих налягал пред амбразурата или зад нея - абе където е по-удобно

Проф. Валентин Тодоров: Министерството на културата развива престъпна дейност, следвайки пътя на парите Проф.д-р Валентин Тодоров работи в НИПК от 1974 до 1994 г. като ръководител и директор на Централната изследователска лаборатория за паметниците на културата.От 1994г. е преподавател по "Консервационна експертиза и материалознание" в катедра "Реставрация" на НХА. Работил е по почти всички национални и световни паметници на културата - Боянската църква, Свещарската гробница, Мадарския конник, Александровската гробница, археологическите резервати Нове, Сердика, Никополис ад Иструм и много други. - Проф. Тодоров, в какво състояние беше открита гробницата до с. Александрово? Какво се направи през годините за нейната реставрация и в какво състояние е днес? - Гробницата е открита в сравнително добро състояние. Разбира се, налице са и до днес следи от 24-вековното съществуване - бял воал върху стенописите, разслояване на мазилката от градежа, участъци с липсваща мазилка, деструкция и люпежи на живописния слой и пр., които в никакъв случай не намаляват нейната стойност. Концепцията за опазване на гробницата включваше прокопаване на околовръстна галерия и укрепването й по миньорски начин с цел изсушаването да стане "отвътре навън" чрез понижаване на съществуващата в интериора висока относителна влажност на въздуха 96-98% до приемливите 50-60%. Нашият екип (с ръководител П. Попов) реши най-сложния проблем - възстановяване на връзката между мазилката със стенописите и каменния градеж, за да не рухнат на пода при прокопаването на галерията. Проведените научни изследвания върху техниката и технологията на античния майстор, доказаха използването на восък като свързвател на живописта, т.е. една от най-старите живописни техники - енкаустика. Тази изследователска дейност и извършеното закрепване на разслоената мазилка върху каменния градеж получиха най-висока оценка от световноизвестни експерти в тази област. Техните експертизи (микробиологична, микроклиматична, по консервация на стенописите и по консервация на каменния градеж) са предоставени на Министерството на културата (МК) и Националния институт за национално и културно наследство (НИНКН) през август 2009 г. В тях се съдържат възможно най-добрите и най-ефективните предложения за опазване на този уникален паметник. Междувременно през март 2010 г. при посещение на обекта констатирахме, че хидроизолацията на прокопаната галерия е некачествена и от много места, главно от свода, прониква вода. Беше се образувала гигантска гъбна колония над гробницата. Ние веднага уведомихме Министерството на културата и НИНКН. Вместо да предприеме необходимите мерки, МК прекрати дейността на нашия екип и ни вкара в едни конкурсни процедури за обществена поръчка. Бяха направени няколко конкурса и накрая той беше спечелен от фирма, която няма нищо общо с консервация и реставрация. И забележете, фирмата печели конкурса за 106 000 лв. при оферта от страна на научния екип 28 000 лв., който има и становище на европейски учени, които подкрепят научния екип, свършил огромна част от работата. Резултатът беше логичен. Представеният проект на частната фирма бе отхвърлен от Експертния съвет на НИНКН като негоден и неотговарящ на нуждите на опазването на гробницата въпреки административния натиск от министерството. Достойната и професионална позиция на НИНКН, председателстван от директора доц. д-р арх. Кандулкова, не остана ненаказана. Два месеца след отхвърлянето на "министерския проект" доц. Кандулкова беше уволнена дисциплинарно и въпреки петицията в интернет на професионалната колегия в нейна защита нещата остават непроменени и до днес. Затова в момента гробницата е заключена, влага съсипва всичко, можем само да предполагаме какви щети са наложени върху живописния слой. Нашият комплексен интердисциплинарен екип участва в три процедури с печеливши оферти, но по формални причини бе отстраняван, за да се стигне до абсурда поръчката да се възложи на фирма, която никога не е имала нищо общо с опазване на паметниците на културата. - От кого потърсихте съдействие и кой трябва да носи отговорност за това вандалско отношение към паметник на културата с такава значимост? - В Закона за културното наследство ясно е записано, че държавата трябва да опазва културните ценности, носители на историческа памет, на национална идентичност, които имат научна и културна стойност и т.н. Александровската гробница е уникален паметник в това отношение. Тя дори надхвърля многократно представите за национална културна ценност, тя е световна културна ценност, защото отговоря на най-важните критерии на Центъра за световно културно наследство към ЮНЕСКО - да има универсална (общочовешка) значимост и да бъде с напълно съхранена автентичност. По тези два критерия тя става един от най-значимите примери в света. Първо, гробницата е от ранния период на античната гръцка живописна техника енкаустика ( IV в. пр.Хр)., която след това се разпространява в древния Египет. Известните Фаюмски портрети са от втори-трети век сл.Хр. Второ, гробницата е достигнала до нас напълно интактна (недокосвана от човешката ръка), което я прави безценна за изучаване на античните живописни и строителни техники, на бита, културата и религиозните обичаи на нашите предшественици траките. Може да бъде направен само един извод - че интересите на Министерството на културата не са насочени към опазване на културните ценности, а следват парите. Всички усилия се съсредоточават в тази посока - къде има пари за усвояване и откъде може да се докара някаква печалба. А проблемът с Александровската гробница е огромен, защото никой нищо не прави за нея вече в четири години и е изоставена на произвола на съдбата. Т.е. създаваме проблем и чакаме след това някой друг да го реши. Това е парадоксално и аз нямам отговор на въпроса защо така се случва. Поисках днес от „България за гражданите” трибуна, защото никой не желае да чуе за огромните проблеми в системата за опазване културното наследство. Тя е деформирана изцяло и се занимава само с усвояване на средства, като този процес е улеснен до максимална степен чрез законови и нормативни промени. Приети от правителството промени предвиждат НИНКН да се трансформира от институт в държавно предприятие. Затова научните проблеми и изследвания в областта на опазване и реставрация на културното наследство са занемарени и всички интереси са насочени към строителството. Не може и не трябва всичко да е подчинено на ЗУТ и на закона за обществените поръчки, след като има обекти, за които е немислимо да се занимават строители с тях. - Защо фирмата, спечелила конкурса, не изпълни поръчката и можете ли да дадете други примери за подобна схема за усвояване на средства? Отговорът е много лесен и ясен. Защото фирмата няма необходимите компетенции, познания и опит в опазване на културното наследство. През периода 2005-2009 г. работих безвъзмездно с международен екип от експерти по проблемите с биоувреждането на Мадарския конник. През миналата година предложих довършване на работа – решаване на най-трудния проблем – микробиологична трансформация на проникналия в порьозната структура на релефа гипс и превръщането му в калциев карбонат. Гипсът е сред главните разрушителни фактори и причина за влошеното състояние на надписите. Останал е от снемането на гипсовото копие през 1905 г. Микробиологичната трансформация е новост в световен мащаб, изисква внос на специални бактериални щамове, хранителни среди и ноу-хау. Неизвестен чиновник от МРРБ намали поисканите 200 000 лв. за работата на международния екип на 80 000 лв. (достатъчни само за командировъчни разходи) и в момента тече конкурс с участието на строителни фирми, които, убеден съм, нямат представа с какво се захващат. Александровската гробница е открита през 2001 г. от българския археолог Георги Китов край с. Александрово, област Хасково. Датирана е към 4 век пр. н.е. Принадлежала е на тракийски цар или знатен арестократ. Предметите, свързани с погребалната церемония и тракийските религиозни вярвания за отвъдния живот на високостатусната личност, са ограбени, но гробницата впечатлява с уникалните си стенописи. http://www.glasove.com/prof-valentin-todorov-ministerstvoto-na-kulturata-razviva-prestupna-deynost-sledvayki-putya-na-parite-25828

Много ясно, че е пълен с комунисти. Ти да не очакваше да е пълен с лейбъристи?

за тея, дето не са почитатели на четенето, а се кефят поовече на екшъна, феновете на BI са се постарали да възстановят виртуално и тази битка:

щото ни считат за страна от Третия свят. До полка познатият двоен западен стандарт.

По принцип древните обичат да принизяват загубите си и да умножават тези на противника, така че трябва да се внимава с числата. Ето и описанието на битката, което дава Либаний. Разбира се той не е пряк свидетел на събитията, а и в желанието си да героизира Юлиан, ползва много елински похвати: http://xlegio.ru/sources/famous-fieldbattles/argentoratum/libanius.html

то и 1000 човека са малко идеализирана цифра, като се има предвид, загубите на легионите по време на мирно време, или разквартируването им по места с цел доставка и охрана на снабдяването.

човек ако не вярва в нещата, които прави, ще му е много трудно да открие каквото и да било.

Битката при Аргенторат /съвр. Страсбург/ била ключовото сражение между римските войски, командвани от цезар Флавий Клавдий Юлиан и превъзхождащите ги по численост пълчища на алеманите, оглавени от Хнодомар. Според описанието на Амиан Марцелин, вероятно се провела през август 357 г. и решила изхода на римо-германската война 356-360 г. Предистория Разселването на алеманите през 3-5 век и по-важните битки През 3 век малките и разпокъсани германски племена започнали да се сливат, образувайки конфедерациите на франките /в Северозападна Германия/, алеманите /югозападна Германия/ и бургундите /Централна Германия/. Тези племенни обединения могли да мобилизират значителен брой боеспособно население и представлявали сериозна заплаха за римската власт в по поречието на реките Рейн и Горен Дунав. Под наименованието алемани /от древногерм. alle manner — всички хора/ били обединени племената на свевите, маркоманите и ютунгите. Първо упоменание за тях датира от управлението на император Каракала /211-217 г./, когато последният предприел военни действия в земите им, опитвайки се да ги подчини. Алеманите се появили на историческата сцена отново през периода 260-268 г., когато в римската държава царял хаос – на изток персите разгромили римската войска при Едеса и пленили император Валериан; западните провинции се отцепили в т. нар. „Галска империя“, управлявана от местни магнати, а по-голямата част от войсковите контингенти били съсредоточени на Балканите /срещу готите и появяващите се непрестанно узурпатори/. Възползвайки се от това, през 260 г. алеманите, оглавени от техния крал Крок, плячкосали провинция Реция, и нахлули в Италия, обсаждайки Медиолан /дн. Милан/. Император Галиен /синът на Валериан/ с общо 30,000 легионера и мобилизирани местни жители успял да разгроми нашествениците, като според ромейския историк Зонара, в битката загинали 300 000 алемани /несъмнено силно завишена цифра/. За това, че победата не била окончателна говори и фактът, че инвазията на алеманите принудила римските власти опразнят т. нар. Десетинни поля /Agri Decumates/ между горните течения на реките Рейн и Дунав, евакуирайки цивилното население и разквартируваните там войски. Алеманите се настанили на тази територия и оттам започнали периодични набези в Галия и Италия. През 268 г. алеманите отново проникнали в Северна Италия. В началото на 269 г. император Клавдий II и Аврелиан предприели поход срещу тях и победили варварите при езерото Бенак. Използвайки ангажираността на римляните на Балканите, през 271 г. алеманите, маркоманите и ютунгите разграбили Норик, преминали Алпите и отново нахлули в Северна Италия, превземайки Плаценция. Армията им наброявала 40 000 и първоначално постигнала успехи, разбивайки легионите на император Аврелиан. Впоследствие той реорганизирал войската си и скоро след това нападнал лагера на алеманите при река Метавър, с което ги изненадал и им нанесъл решително поражение. След като привидно им обещал примирие, Аврелиан пресрещнал оттеглящите се германци при Тицин и ги унищожил напълно. През 298 г. цезар Констанций Хлор /управител на Галия и Британия/ разбил нахлулите в Галия алемани в две последователни битки, а дългогодишния противник на римляните - крал Крок постъпил на служба в щаба му и след смъртта на Констанций през 306 г. инициирал провъзгласяването на сина му Константин за император. Алеманите били усмирени за период от 50 и нападнали империята чак, когато в нея отново избухнали междуособици. Въпреки че населението на „Алемания“ се изислява само на 120-150 000 жители, това било войнолюбиво общество свикнало на непрестанни конфликти със съседните племена и Римската империя. Управлението било oсъществявано от военни кланове, начело всеки от които стояли вождове /които римският историк Амиан Марцелин нарича принцове - reguli/ - благородници, избирани за бойни заслуги. Всеки клан притежавал участък от територия, наречен pagus /кантон/, няколко кантона образували кралство /regna/, начело с крал. Структурата на това военизирано общество може да се проследи от разказа на Амиан Марцелин - нахлулите през 350 г. в Галия алемани били командвани от двама старши крале – Хнодомар и Вестралп. Хнодомар – мъж със забележителен ръст, сила и енергия бил обрисуван от Амиан Марцелин като „злият гений“ стоящ зад инвазията на варварите на римска територия. Подчинени на старшите крале били още 5 краля /reges/, които управлявали кралствата /reges/, а по-долу в йерархията стояли принцовете /reguli/. Под кралската класа стояли съсловията на клановите благородници /наречени от римляните оптимати/ и воините /armati/. Воините били професионални или набрани сред свободното население. Алеманите били непримирими врагове на империята, но археологическите находки показват, че те били романизирани, живеели в къщи наподобяващи римските, носели римски дрехи и украшения. Алемански воин /3-4 век/ Положението в Галия в навечерието на кампанията на Юлиан Към януари 350 г. Римската империя била разделена между двамата сина на Константин Велики – Констант, управляващ западните провинции и Констанций II – владетел на изтока. Въстанието на комит Магн Магненций /командващ полевата армия в Галия/, който узурпирал престола и убил Констант, довело до продължителна и кървава гражданска война. Имератор Констанций II, който по това време водел дългогодишна война с персийския цар Шапур II, прекъснал военните действия и прехвърлил 60 000-та си армия в Илирия. Магненций мобилизирал галската полева армия /около 25 000 войника/, подсилена с франкски и саксонски федерати, с което оголил Рейнския лимес. В битката при Мурса /351 г./ Констанций II успял да нанесе поражение на узурпатора, който изгубил около 24 000 войника. Загубите на Констанций в тази пирова победа достигали около 30 000. От отсъствието на римски войски в Галия се възползвали франките и алеманите, които разрушили римските крайбрежни укрепления в Германия и Реция и се настанили на западния бряг на Рейн. Около 20 000 римляни били пленени и накарани да обработват земите на варварите. Гражданската война продължила до 353 г., когато Констанций II най-накрая успял да разбие остатъците от армията на Магненций в Алпите, а последният се самоубил. Римските загуби от двете страни възлизали на над 60 000 отбрани войници и Констанций нямал достатъчно сили да води сам война на два фронта. На изток персите отново подновили настъплението си и считайки за по-важна войната с тях, императорът отделил за защита на Галия около 13 000 войника, под командването на магистъра на конницата Силван /франк по произход/. От щаба си в Медиолан императорът предприел поход с около 30 000 армия и си възвърнал контрола над Реция и принудил кралете на Южна Алемания – Вадомар и Гундомад да сключат мирен договор с него. В това време обаче Силван се разбунтувал, провъзгласявайки се за император, и Констанций изпратил срещу него отряд протектори доместици начело с Урзицин /сред тях бил и римският историк Амиан Марцелин/, които успели да го заловят и екзекутират. За да предотврати последващи опити за узурпация, Констанций II назначил 23 годишния си братовчед Юлиан за цезар и му поверил отбраната на Галия. Задачата, стояща пред Юлиан била изключително трудна. Според историка Амиан Maрцелин Могонциак /Майнц/, Агренторат /Страсбург/ и прилежащите им градове били в алемански ръце. Франките превзели легионната база Колония Агрипина /Кьолн/ и с изключение на няколко форта, държани от римляните, останалите крайречни укрепления били унищожени, а разквартируваните в тях гранични гарнизони /limitanei/ избити. Източните и централни части на Галия били наводнени от варварски банди, които грабели мирното население и опожарявали градове и села. Галският поход на цезар Юлиан Монета на император Юлиан в пълно бойно снаряжение Юлиан се оказал способен пълководец. През зимата на 355-356 г. той съсредоточил войски във Виена /дн. Виен/ и установил връзка с командващият конницата /magister equitum/ Марцел, чийто комитат /мобилна армия/ зимувал в Реми /дн. Реймс/. За да се съедини със силите на Марцел, Юлиан предприел рискован поход през гъмжащата от алемански банди територия, той даже изненадал и разбил значителен техен отряд, обсаждащ Аугустродунум /дн. Отен/. След като съединил силите си с тези на Марцел, Юлиан решил да възстанови римския контрол в провинцията, но попаднал в засада при Decem Pagi /дн. Диез/. Ариегардът му, съставен от два легиона бил атакуван внезапно от голяма германска банда. От пълно унищожаване ги спасил отряд ауксилия палатина. Достигайки Бротомаг /дн. Брюмат/ Юлиан разгромил друг алемански отряд. Решил обаче, че силите му са недостатъчни за по-нататъчно напредване срещу алеманите, той се върнал нагоре по поречието на Рейн, за да възстанови римските укрепления и стените на опустошената Колония Агрипина. След като сключил мир със франките, цезарят подсигурил провинция Долна Германия и събрал всичките си сили, за да се разправи с алеманите. За зимен лагер той избрал град Сенони /дн. Сенс/, но разквартирувал част от войските си в Реми. Възползвайки се от това алеманите обсадили Сенс, но тъй като не могли да превземат града, след месец отстъпили. През това време намиращият се наблизо Марцел не се притекъл на помощ на обсадения Юлиан, за което впоследствие бил обвинен в страхливост и освободен от поста си. Рейнският лимес през 4 век През 357 г. Констанций планирал да проведе голяма настъпателна операция срещу алеманите. Юлиан трябвало да атакува противника откъм Рейн, а командващият пехотата /magister peditum/ Барбацион с 25 000 армия да напредне откъм Августа Раурика /в Реция/. В това време голям отряд алемани успял да премине между двете римски армии и да нахлуе дълбоко в Галия чак до Лугудунум /дн. Лион/, разграбвайки долината на р. Рона. Гарнизонът на града обаче им оказал достоен отпор и след като не могли да превземат Лугудунум, варварите започнали да се изтеглят обратно към Рейн. Юлиан ги пресрещнал и унищожил по-голямата част от тях. Много от варварите се пръснали по рейнските острови, затова римските помощни войски и флота организирали прочистване и унищожаване на укрилите се там бегълци. За да спре бъдещи набези, Юлиан възстановил стратегическата крепост Tres Tabernae /дн. Саверн/. В това време Барбацион бездействал и не се опитал да нападне минаващите покрай него грабителски отряди. Вероятно от завист към военната слава на младия цезар, той по всякакъв начин се опитвал да противодейства на Юлиан и да предотврати обкръжението на основните сили на противника. А когато алеманите нападнали армията му, докато последната все още строяла лагерни укрепления и събирала фураж, той безславно я изтеглил обратно в Италия, оставяйки по-голямата част от обоза си в ръцете на противника. Силите на Юлиан Останал сам в Галия, Юлиан разполагал с армия от около 13 000 човека. От приблизителното описание на Амиан, можем да заключим, че в нея участвали следните подразделения: 3 палатински легиона /Ioviani, Herculiani, Primani/ и 2 полеви легиони /legio comitatenses/, които Амиан именува под общото име Moesiaci. Легионите в късната армия били отряди с численост 1000-1200 войника. 7 единици ауксилия от по 500 човека: елитните auxilia palatina на Heruli, Batavi, Reges, Cornuti, Brachiati, Petulantes и Celtae, които били съставени в по-голямата си част от варвари на римска служба. Стрелци - в късноримската армия те били зачислени към всеки легион. Кавалерия - 4 отряда дворцови схоли /Scholaе palatinae/ - две подразделения тежковъоръжени катафракти /Equites cataphractarii/ с обща численост 360 кавалериста, Equites Gentiles, Equites scutarii и леки конни стрелци: Equites Dalmatae и Equites sagittarii - вероятно от по 500 конника Балистарии - подразделение, разполагало с метателни машини. При описанието на битката, Амиан Марцелин споменава, че на левия фланг на построената армия се разполагал Север с три подразделения ауксилия, но не дава информация за имената на тези части. Възможно е това да са били местни галски отряди. Юлиан имал и конен отряд от 200 схолария – неговата лична охрана. Битката Седемте алемански крале – старшите Хонодомар и Вестралп и подчинените им Урий, Урзицин, Серапио, Суомар и Хортар успели да съберат при Аргенторат /дн. Страсбург/ около 35 000 воина /от тях 6000 кавалерия/. От дезертьори те узнали за малобройността на римската войска и изпратили на Юлиан посланици с ултиматум, в който искали да се признаят завоеванията им в Галия. Юлиан задържал пратениците и след като завършил строежа на укрепленията по поречието на среден Рейн, изминал с армията си 21 км. до позициите на варварите. Виждайки врага, войниците му настояли да влязат веднага в бой, въпреки че било пладне и те не били отпочинали от марша. Въодушевлението на войниците било подкрепено и от командния състав, и Юлиан, след като произнесъл окуражаваща реч пред войската, заповядал настъпление. Римската армията напреднала към предварително избраното от Хнодомар място на сражение край Аргенторат – леко полегат хълм на няколко километра от река Рейн, покрит с жито. Германският крал бил предупреден от съгледвачите си за приближаването на римляните и построил войската си на билото на хълма, за да им даде предимство при атака. Десният фланг на алеманите опирал в гора, където в засада били разположени допълнителни отряди. Германците изградили и ровове, за да препятстват римското настъпление. Тук командвал племенникът на Хнодомар – Серапио, който въпреки младостта си бил утвърден военен авторитет. Самият Хнодомар, наясно със заплахата от римската тежка кавалерия, командвал левия фланг на германците, където разположил цялата си конница, между които скрил и лека пехота. Комбинираните действия между пехотинец и конник били изпитана германска тактика още от 1 в. и те успешно се противопоставяли на по-добре въоръжения и защитен противник, както отбелязва Амиан. Строят на германците вероятно бил разделен на отряди /pagi/ от по 800 човека, командвани от своите принцове. От своя страна Юлиан разположил пехотата си в две линии. Първата била съставена от легионите на Ioviani, Herculiani, и вероятно два легиона Moesiaci. Откъм десния фланг се разполагали отрядите на ауксилията - Cornuti, Brachiati, а левия фланг прикривали Heruli и Petulantes. На дясното крило на армията били съсредоточени всички конни подразделения: Equites cataphractarii, Equites Gentiles, Equites scutarii, Equites Dalmatae и Equites sagittarii. Юлиан много разчитал на тях да осъществят бърз пробив в редиците на противника и да решат веднага изхода на битката. Следвали излъчените от всеки легион стрелци, а в резерв били наредени legio Primani, и ауксилиите на Batavi, Reges и Celtae. На левия фланг се намирал и Север с неговите отряди. Това била стандартна римска тактика: втората линия същевременно е служела и за резерв, който да е в състояние да се намеси както ако врагът заплашва да пробие предната, така и да се възползва от възможностите, които възникват /например да направи обход и да обкръжи противника/. Самият Юлиан с 200-те си конника явно се намирал между двете линии, за да дава наставления и да поддържа духа на войниците в критичните точки. След като двете армии били строени по този начин алеманите поискали от кралете и вождовете си да слязат от конете и да се бият в строя с тях. Хнодомар и другите се подчинили, но по този начин германското ръководство изгубило мобилността си и не можело да реагира бързо на променливата обстановка по време на боя. Сражението започнало със обстрел и съвместно нападение на германската кавалерия и пехота върху римските катафракти. Тактиката на германците дала резултат – няколко ездача били свалени, командващият поделението трибун бил убит, а римляните се паникьосали и разбягали. Пълното помитане на дясното крило било предотвратено от помощните войски на Корнутите и Брахиатите, които удържали строя си плътен. Катафрактите били спрени с укори от Юлиан и се прегрупирали зад пехотната линия. Според Зосим един от отрядите, който не се подчинил и отказал да се върне в боя, впоследствие бил наказан да носи женски дрехи. Въпреки, че римската кавалерия избягала, германските конници и пехота не успели да се възползват и да заобиколят римския фланг, тъй като на помощ на първата линия се притекли помощните войски от резерва – Batavi и Reges. Но в центъра германците, окрилени от напредването на лявото крило, атакували яростно римската линия, с надеждата да пробият стената от щитове, използвайки физическата си сила и численото превъзходство. Римляните обаче запазили строя си като направили дори костенурка, обсипвайки врага с многочислени метателни оръжия и нанасяйки му тежки загуби. В отчаян опит да вземе превес в битката елитен алемански отряд /съставен от отбрани воини, предвождани от вождовете си/, вероятно направил клин /или т. нар. свинска глава - caput porcinum/, с което успял да пробие първата редица. Въпреки това линията на римляните не се разпаднала и двете половини съумели да запазят строя си. Пробилите германци били посрещнати от втората линия, оглавена от легиона на Приманите. Те се сражавали /според описанието на Амиан/, както това правели класическите легионери: прикривайки се зад щитовете, поразявали враговете с мушкащи удари. Приманите изтласкали оределия и обезкървен противник обратно и запълнили пролуката в строя. На левия фланг магистърът на кавалерията /magister equitum/ Север командващ три поделения помощни войски, заподозрял засадата в гората запазил изходната си позиция. Амиан не споменава повече участието му битката, но най-вероятно той се е присъединил към съратниците си от центъра в победното им настъпление срещу бягащия противник. След упорита ръкопашна схватка постепенно римските флангове обхванали германците, които сломени от понесените загуби в края на краищата побягнали в безпорядък, преследвани и избивани от римляните. Много от тях били посечени от римската кавалерия и пехота /според Амиан на полето останали 6000 човека/, а голяма част панически се издавила при опит да преплува Рейн. Либаний посочва общо число на загиналите – 8000. Римляните изгубили 243 войника и 4 трибуна /двама от които командвали катафрактите/. Последствия Хнодомар със свитата си се опитал да се спаси в бившата римска крепост Конкордия /на около 40 км. от Аргенторат/, където бил приготвил в случай на поражение съдове за евакуация през реката. Отрядът му обаче бил настигнат от римляните и се предал. Помилван от Юлиан, германският вожд бил изпратен в двора на Констанций в Милан, където не след дълго умрял. След решителната си победа Юлиан бил провъзгласен от въодушевената си войска за Август /император/, но отказал титлата, опасявайки се, че така ще възбуди завистта на Констанций II. Римляните възстановили разрушените укрепления по Рейн и дори прехвърлили реката, опустошавайки владенията на алеманите. В изоставените Декуматски поля /Agri Decumates/ Юлиан построил форт, където настанил гарнизон и сключил примирие с варварите. На следващата година Юлиан разорил селищата на франкските племена салии и хамави по поречието на долен Рейн и ги задължил да плащат данък на империята. След това той отново се прехвърлил в земите на алеманите, където новите старши крале Хортар и Суомар му засвидетелствали покорството си, обещавайки да снабдяват войската му с продоволствие и да му върнат всички пленени римляни. През 359 г. Юлиан възстановил седем укрепления по Рейнския лимес, използвайки доставените му от алеманите строителни материали и работници. След това прекосил отново реката и опустошил земите на Урий, Урзицин и Вестралп, които също били принудени да сключат мирен договор и да върнат отвлечените от Галия римски граждани. Така по-голямата част от Алемания била омиротворена. Категоричната победа на римското оръжие усмирила алеманите и франките по Рейнския лимес за близо 10 години, а опитите им да проникнат в Северна Италия завършили с катастрофални поражения, нанесени им от императорите Валентиниан I /през 368 г./ и Грациан /през 378 г./.

Понеже днес Сталиииин е актуален, пускам и тематичното му изказване за свободата:

use GOOGLE!

днес най-голяма заплаха за неудобните книги са политическите коректковци.

то се работи и по въпроса с перорален инсулин, така че вбъдеще определено ще има много интересни технологии, но според мен все повече ще се залага на генетични/имунологични манипулации.

ако реакцията е автоимунна тя си действа на клетъчно ниво. Демек островчетата са чао.

страшна работа!

а така, искаме виртуална схватка!

как ли още не са забранили '451 по Фаренхайт'.

Лех Валенса шокира с изявление срещу хомосексуалистите Лех Валенса - емблема на демокрацията и носител на Нобелова награда за мир - предизвика полемика и възмущение в Полша, изразявайки мнение, че хомосексуалните нямат право на изявени позиции в политиката и като малцинство трябва да се ограничат с по-скромна роля в обществото, предаде Асошиейтед прес, цитирана от БТА. Според анализатори водачът на успешната борба за демокрация срещу комунизма в Полша необратимо е накърнил авторитета си. В телевизионно интервю в петък Валенса заяви, че според него гейовете нямат право да седят на първите редове в парламента, и ако трябва да са там, би трябвало да са на последните банки и дори зад стените на парламента. Те трябва да знаят, че са малцинство и да се ограничат с малките неща, а не да се стремят към най-високите позиции, заяви водачът на легендарния полски профсъюз "Солидарност" на дискусия за правата на хомосексуалистите, организирана от частната телевизия Ти Ви Ен. "Едно малцинство не бива да се налага на мнозинството", каза той пред телевизията. Вдигналият се шум говори красноречиво както за Валенса, така и за нагласите в днешна Полша. Първият президент в демократичната история на страната е дълбоко консервативен католик, баща на осем деца, който никога не е отстоявал прогресивни социални виждания. Демокрацията, за чието настъпване през 1989 г. той има огромен принос, в последните години преживява дълбока социална трансформация. Ключов белег за промяна в страната членка на Европейския съюз е новата воля за решаване на въпроса за правата на хомосексуалните, което дълго беше тема табу в Полша. През 2011 г., за първи път в историята, в полския парламент бяха избрани за депутати гей и транссексуална. Двамата постоянно са във фокуса на общественото внимание, откакто законодателите дебатират законопроект за узаконяване на гражданския статут на еднополови двойки. Въпреки че парламентаристите отхвърлиха наскоро три предложения за закон, дискусиите продължават. Някои анализатори прогнозират, че изказванията на Валенса ще имат сериозни последици за него. Национален комитет за борба с езика на омразата и други престъпления внесе вчера жалба в прокуратурата в Гданск (където живее Валенса), обвинявайки го, че насърчава "насаждането на омраза срещу сексуално малцинство". Според други бившият президент едва ли ще остане моралният авторитет, който беше, въпреки приноса си от миналото. "От човешка гледна точка езикът му е ужасяващ. Това беше изказване на пещерен обитател", заяви Йежи Вендерлих, заместник-председател на парламента от "Съюз на демократичната левица". Отсега нататък никой нормално разсъждаващ човек няма да се обърне към Лех Валенса като към морален авторитет, знаейки какво е казал, добави Вендерлих. Изненадан съм единствено от това, че едва сега забелязваме, че Валенса не знае какво говори и разбиранията му са далеч от политическата коректност, отбеляза Адам Биелан, представител на полските консерватори в Европейския парламент. http://dnes.dir.bg/news/leh-valensa-polsha-homosexualisti-13257672?nt=4

дека е античността?

а ти къде беше зачезнал, м?