Римляните и смъртта
Римските погребални обреди съчетавали от една страна древната вяра в това, че душата на човека след смъртта му продължава да живее в подземното царство, а от друга – суетното желание да се организират пищни погребения, за да се демонстрира слава и власт. Скръбта се смесвала със съзнанието за принадлежност към рода, тъгата – с шегата дори по време на погребението. Все конгломерат от определени обичаи, които църквата, въвела впоследствие и в християнските погребения.
И гърците и римляните считали за свой дълг да погребат умрелия, дори и да не са му преки роднини. Пътникът, намерил непогребан труп е бил длъжен поне символически да го погребе, посипвайки го със земя. Вярвало се, че сянката на непогребания човек се скита без покой по земята, тъй като само погребаните се допускат в царството на мъртвите.
Около умиращия се събирали всички негови роднини. Последното му дихание трябвало да бъде уловено от най-близкия му човек, тъй като се вярвало, че с него отлита и душата. След това очите на умрелия били затваряни и няколко пъти изричали името му.
След това мъртвият бил измиван с гореща вода от роднините или прислужниците. Организирането на погребението обикновено се поемало от либитинариите /своеобразна римска погребална агенция, намираща се в горичката, посветена на богиня Либитина на Есквилин/. Те били разнообразни специалисти от балсаматори до носачи, професионални оплаквачки, флейтисти и пр.
Тъй като трупът оставал известно време в къщата, той бил или балсамиран или натриван с вещества, задържащи разлагането /напр. кедрово масло, сол, мед/. След това покойникът бил обличан съответно обществения си статус – бяла тога за гражданина, тога претекста за магистрата, триумфална тога за императора. Върху тялото слагали гирлянди, венци от цветя, наградни венци и отличия и пр.
В такъв вид покойникът бил излаган в атриума върху парадно ложе, за да могат всички роднини, близки и приятели да се простят с него. Той бил полаган с краката към изхода на къщата, в устата му слагали монета, за да плати на Харон пътуването си през Стикс, около ложето запалвали свещи, кандила с благовония и го посипвали с цветя. На лицето на покойния нанасяли восък, който да запечата изражението му. Тези маски се пазели в специален шкаф и били излагани на показ на празници или погребения. На вратата на дома опечалените слагали клонка от елха или кипарис /посветени на боговете на подземното царство/.
Дните, през които мъртвият оставал в дома не били дефинирани. Понякога ги погребвали през нощта или на другия ден, а понякога – след седмица. Погребението било или чрез изгаряне, или чрез трупополагане. През републиканско време обикновено труповете били кремирани. От 2 в. по-честият начин бил заравяне.
Погребенията
Тържествените погребения, следвани от гладиаторските игри, се наричали funus indictivum /обявени/, защото глашатаят информирал обществото, канейки го да се присъедини към изпращането на покойния в отвъдното. Те се извършвали денем, за да могат роднините на починалия да покажат колко много го уважават с пищна погребална церемония, превръщайки я в зрелище. Процесията се движела в определен ред – разпоредителят на ‚погребалната агенция‘ и негови подчинени подреждали гостите според роднинството и взаимоотношенията им с покойния. Покрай опечалените вървяли факлоносци, отпред шествали музикантите: флейтисти и тръбачи; след тях вървели оплаквачките, които плачели и пеели.
На погребението на Август хор от синовете и дъщерите на аристократите пеел възхвала в негова чест. След оплаквачките вървели танцьори и мимове, които дори си позволявали шеги по отношение на покойния. Така на погребението на Веспасиан, който бил известен със скъперничеството си, един от мимовете сложил негова маска и попитал прокураторите колко струва погребението му. На отговора „10 милиона сестерции“, той отговорил напълно в духа на императора: „ Дайте ми 100 000, а тялото ако щете го хвърлете в Тибър“.
След шутовете вървяла най-тържествената и сериозна част на процесията: восъчните маски на прославлените поредци на покойника /всяка с неговото име и длъжностите, които заемал през живота си/. Носела ги погребалната прислуга, облечена в дрехи, съответстващи на ранга на покойния. По количеството маски се определяла пищността и значимостта на погребението.
Погребението на Друз, сина на император Тиберий, било според Тацит най-бляскаво, защото носели маските на всички предци – от митичния Еней /родоначалника на Юлиите/, Ромул /основателят на Рим/, а също и изтъкнатите личности от рода на Клавдиите. Ако починалият бил прославен военачалник, били носени и картини с изображения на битките му, трофеи и триумфални награди.
Следвали носилките, на които бил положен мъртвият. Те били носени от най-близките му /роднини или приятели/. След носилките вървяла цялата рода – в тъмни тоги /мъжете/ и в бели одежди жените /през имперския период/, без накити и знаци на своя ранг. Мъжете били с покрита глава, жените с разпуснати коси, които скубели, докато оплаквали покойника. Робите, получили по завещание свободата си, носели шапки /знакът на освобождението/. След тях вървяла тълпа от любопитни.
При погребението на прославени дейци, процесията минавала през Форума, където на ораторската трибуна синът или най-близкият родственик на мъртвия произнасял похвална реч /laudatio finebris/ за заслугите му. Покойникът бил излаган на всеобщ обзор на трибуната, а ‚предците‘ седели около него на курулски столове и подвизите им били също огласяни. Разбира се подобни речи съдържали много преувеличения и откровени лъжи.
След речта, процесията продължавала в същия ред към мястото на погребение извън рамките на града. Разрешението за погребение в града се давала само за екстрени заслуги. Общи гробища имало само за бедняци и роби, заможните римляни си купували парцели за тази цел, които най-често се намирали край пътищата. Например на Апиевия път била гробницата на Цецилия Метела /жена на триумвира Крас/, гробниците на Сципионите и Метелите, на императорите Септимий Север и Галиен.
Богатите имали фамилни гробници, в които били полагани всички представители на рода. Обикновено кладата се разполагала недалеч от мястото на погребение. Тя често била украсена, боядисана и накичена с кипарисови клонки. Ложето с покойния било слагано най-отгоре, заедно с вещите, които той ценял и обичал най-много. Поднасяли се и даровете на опечалените, както и множество благовония /тамян, шафран, смола, миро и пр./. Когато кладата била готова, един от роднините я подпалвал, извръщайки лицето си. При кремацията на прославени военачалници и императори, войниците с пълно бойно снаряжение обикаляли три пъти около нея /в посока отляво надясно/.
След като огънят угасвал, въглените били гасени с вода, участниците в церемонията казвали последно сбогом на покойника, поръсвали се с вода в знак на очистване и си разотивали след произнасянето на ilicet – „можете да тръгвате“. Оставали само роднините, които събирали овъглените кости. След молитва към маните /духовете на умрелите/ останките били измивани с вино, а после с мляко. След това ги подсушавали и ги слагали в урна. След това до могилата била слагана трапеза в чест на мъртвия, задължително ястие на която бил silicernium /вид колбас/. Колело се и жертвено прасе. За да се очисти домът, се принасял в жертва овен в чест на Ларите /духовете покровители на къщата/.
Бедните били погребвани нощем. Римляните като цяло избягвали да докосват трупове, за да не се осквернят и не искали да виждат подобни гледки. Te били изнасяни от близките си или от наемни носачи в сандък. Труповете на най-бедните и робите били хвърляни в дълбоки кладенци, строени за тази цел.
Възпоменания
Деветте дена след погребенията били траурни, роднините ходели в тъмни одежди, обществените им задължения били отменени. На деветия ден на гроба се принасяла жертва /sacrificium novendiale/ - яйца, леща, сол, бакла. В къщата устройвали обед /cena novendialis/, на който опечалените присъствали вече с обичайните си дрехи. Богатите хора устройвали пиршества за всички граждани. По време на имперския Рим се раздавали парични суми. Също така се устройвали и гладиаторски игри /ludi novendiales/.
Мъртвият не бил забравян. Той задължително се споменавал на неговия рожден ден и в деня на смъртта му, през празника на розите /rosalia/ и на починалите /parentalia/. Римляните като цяло били загрижени за паметта си. Някои оставяли пари на общината, с които да се организират панахиди. Тогава на гроба се устройвали възлияния с вода, вино, мляко, зехтин. Носели се цветя, венци, колели се жертвени животни /задължително с черен цвят/. Палели се свещи и кандила. На покойника оставяли трапеза /cena leralis/ от зеленчуци, хляб, сол, леща и бакла.
Много често римляните строяли гробниците си приживе или завещавали паметникът да бъде вдигнат по определени стандарти, като в противен случай наследниците дори били заплашени да останат без наследство, ако не изпълнят условията. Един пример /макар и в комичен подтекст/, са мечтите на богаташа Трималхион /от ‚Сатирикон‘/ за това как трябва да бъде погребан:
“Кажи, скъпи приятелю, нали ще ми построиш паметника така, както ти го поръчах? Много те моля до краката на статуята ми да направиш кученцето, венци, съдове с благовония и всички битки на Петраитес, за да мога с твоя помощ да живея и след смъртта. Освен това нека бъде на ширина сто стъпки, а в дълбочина – двеста, понеже искам около праха ми да растат всякакви плодове и много лози. Много глупаво нещо е човек да има хубав дом приживе, а там, където ще обитава по-дълго да му бъде запуснато. И затова искам непременно да се запише: Този паметник не става собственост на наследника. Аз и в завещанието ще се погрижа де не може никой да ме обиди след смъртта ми и ще оставя един от моите освободени роби да пази гроба, та хората да не тичат до паметника ми по голяма нужда. От тебе искам да ми направиш и кораби, които вървят с пълни платна, и да ме изобразиш как седя на трибунала, облечен в тога с пурпурна обшивка и с пет златни пръстена, и как изсипвам с кесията пари сред тълпата: нали помниш какво угощение дадох по за два денария на човек? Ако искаш, можеш да направиш и триклиния, и как вътре гостите пируват. От дясната ми страна ще поставиш статуя на моята Фортуната с гълъб в ръката, и нека да води кученце на каишка; също моя любимец, и много амфори, замазани с гипс, за да не се разлее виното. Можеш да направиш и една счупена урна, а над нея – плачещо момче. По средата – часовник, та който погледне колко е часът, ще не ще, да прочете името ми. Освен това си помисли хубаво дали този надпис ти се вижда добър: Гай Помпей Трималхион Меценциан, избран в негово отсъствие за член на колегията на жреците на Август. Той можеше да заеме всякаква служба в Рим, но не поиска. Беше честен, храбър и верен. Издигна се от малкото, остави тридесет милиона сестерции и никога през живота си не е слушал философ. Сбогом! Сбогом и та тебе, пътнико.”
Надгробни паметници
Паметниците били различни според предназначението им. Там, където бил погребан само един човек, периметърът бил ограден с два или четири каменни стълба в ъглите на гроба или с каменна плоча /в средата й имало вдлъбнатина, където се наливало жертвеното вино/. Самата плоча била едновременно и мястото на жертвената трапеза /mensa/.
Хората от средното съсловие, които не могли да си позволят фамилни гробници, се обединявали в колегии /collegia funeraticia/ и купували или строяли колумбарии /букв. гълъбарници/. Това били четириъгълни или кръгли сгради, в стените на които имало няколко реда ниши, съдържащи урни. Над всяка ниша имало дъсчици с имената на покойника.
Фамилните гробници били големи съоръжения с няколко стаи. В едната се събирала родата, а в другите били урните или саркофазите.
Надписите, скулптурните композиции и всевъзможни архитектурни решения зависели от въображението и вкуса на клиента. Гай Цестий например си направил паметник във формата на пирамида:
А пък гробницата на заможния пекар Еурисак разбира се била с формата на пещ:
Често около гробниците се засаждали дървета и се поддържали обширни паркове.
Разбира се императорите и богатите римляни си правели цели мавзолеи за тях и фамилията им. Мавзолеят на Август:
Реконструкция:
Надписи
Надписите по паметниците били най-разнообразни. Фамилните гробници и мавзолеите, където мястото било достатъчно, подвизите на починалия били описани подробно и без съкращения, за да помнят идните поколения за величието им:
„На Тиберий Плавций /син на Марк/ Силван Елиан, понтифекс, содал на Август, триумвир по отливане и сечене на злато, сребро и мед, квестор на Тиберий Цезар, легат на V легион в Германия, градски претор, легат и спътник на Клавдий Цезар в Британия, консул и проконсул на Азия, пропреторски легат в Мизия, където той докара като плащащи данък над сто хиляди отвъддунавски жители с техните жени, деца, вождове и царе. Той напълно потуши въстанието сред сарматите, макар да беше отпратил голяма част от войската си на експедиция в Армения. Той подчини на римските знамена неизвестни отпреди това, или пък враждебни на римския народ царе. На царете на бастарните и роксоланите той изпрати синовете на техните братя даки, взети в плен, от някои той взе заложници, с което укрепи и удължи мира в провинцията. Той също така накара скитския цар да снеме обсадата т Херсонес, намиращ се зад пределите на Бористен. Той пръв в тази провинция облегчи снабдяването на римския народ с хляб, благодарение на доставянето на голямо количество пшеница. Изпратен като легат в Испания, а след това назначен за градски префект бил почетен от Сената с триуфални отличия по инициатива на Император Цезар Веспасиан, който казал: "той така управляваше Мизия, както и аз бих, а неговите почетни триумфални отличия би трябвало да са по-величествени /отколкото се полагат на градски префект/". Него Император Цезар Веспасиан направи консул за втори път по времето когато изпълняваше длъжността си на градски префект.“
Съдържанието на по-обикновените мраморни плочи било със съкращения и включвало кой е починалият, годините, които е навършил, къде е работил /служил/, кой е издигнал гробницата, както и напътствия към минаващия или различни мисли:
„Гай Юлий Грат, ветеран от Пета преторианска кохорта. Живя четиридесет години. Служи в армията двадесет години. Родом от Бейрут. Има свой наследник Гай Юлий Грат, ветеран от Четвърти Скитски легион и наследника направи /това/ докато...“
Популярни били и обръщенията към пътниците. Авъл Гелий пише за епитафията, съчинена от поета Пакувий:
„Младежо, макар да бързаш, но този камък те моли – погледни го и прочети това, което пише: ‚Тук лежи прахът на поета Марк Пакувий‘, аз искам ти да знаеш това. Бъди здрав“.
Друг ‚диалог‘ между починалия и пътника:
„Добър изход, Виктор Фабиан“.
„Да ви възнаградят боговете, приятели, да са милостиви към вас, странници, за това, че не минавате равнодушно покрай Виктор Фабиан, държавен роб на служба при цензорите на римския народ. Вървете и се завърнете живи и невредими. А вие, украсяващи ме с венци и хрърлящи цветя тук, живейте дълги години“.
„На Хипократ, роб на Плавт, надзирател на робите от вилата, поставиха надгробен камък селските роби, които той управляваше умерено“.
„Публий Децимий Ерот Мерула, лекар терапевт, хирург и окулист, за освобождението си платил на своя господар 50 000 сестерции, впоследствие се занимавал с благотворителност в град Асизий. Той пожертвувал 30 000 сестерции за статуи за храма на Херкулес и 37 000 сестерции за настилка на пътищата“.
„Забранявам да се докосват до останките ми. Публий Вероний Калист, най-добрият човек тук почива“.
„На подземните богове на Секст Перперна Фирм. Живях докато исках; как умрях, не зная“.
„На подземните богове. Тит Флавий Марциал тук почива. Ядох и пих – това ми остана; всичко друго се изпари. Живя 80 години“.
„Тит Цезоний, син на Квинт, от Сергиевата триба, ветеран от Пети Галски легион. Живях и пих на воля. Докле сте живи, пийте всички“.
„Кои сме? Какво да се каже? Има ли смисъл този живот?
Човекът живееше с нас, а ето, че вече го няма.
Камък, на камъка – име. Няма други следи.
Сянка ли е само този живот? Да узнаеш – не струва“.
„Животът – добро е и зло, а смъртта – ни едното, ни другото:
Ако си умен, отсъди и реши, кое е по-леко.
Но зарад Маните, нека лека бъде пръстта ти“.
„Място на Грания Примигения. Който повдигне тази плоча с надпис, нека си навлече гнева на сенките, които почиват тук“.
„Печелех пари и всичко спечелено бързо похарчвах;
Смъртта ме споходи – печалби и загуби станаха прах.
Бъдете щастливи, които четете“.
И една по-шегобийна епитафия на кръчмаря L. Calidius Eroticus /човек с толкова оригинално име няма как да не е оставил след себе си майтапчиски надпис/:
„Кръчмарю, сметката!“
„Един секстарий вино /около половин литър/, хляб за един ас /медна римска монета, 10 аса били 1 денарий/, за два аса мезета.“
„Така е“.
„За момичето осем аса“
„И това е така“
„За мулето – сено за два аса“
„Това муле ще ме довърши!“
Поканиха Жерар Депардийо да стане българин http://dnes.dir.bg/news/bulgaria-grazhdanstvo-zherar-depardiyo-bernar-arno-12693436?nt=4 Загрижен за двамата, председателят на Центъра за демографска политика (ЦДП) Искрен Веселинов им изпрати писмо, с което ги кани да обмислят възможността да станат български граждани. Не без ирония в писмото се изброяват редица "достойнства" на страната ни като дестинация за елитни емигранти, предаде БГНЕС. "България е изключително красива страна, в която живеят умни, трудолюбиви и добри хора. Природата и въздухът са чисти, защото въобще нямаме индустрия. Правителството на страната начело с генерал-лейтенант доктор Борисов е възможно най-компетентното и ефективното. Правосъдната система е безкрайно отзивчива и ласкава към нарушителите и престъпниците. Банките са стабилни и добре охранявани от опитни охранители и пожарникари", приканва Искрен Веселинов. Той добавя, че "имаме чалга, магистрали, метро, цигани и романтични бетонни курорти с първокачествени алкохолни напитки марка Цар Киро и опитни жрици на любовта, както и скоро тук навсякъде ще се пуши". Веселинов "удря" и по болното място на Депардийо и Арно: "Най-ниските данъци са в България. Данъците могат и въобще да не се плащат, даже може да си теглите колкото искате пари от данъчната система. Населението ни намалява от щастие и затова се нуждаем от попълнения". В началото на 2013 г. се очаква България да бъде напусната от двумилионния емигрант, а до 2050 година населението й ще падне до критичния минимум от 5 милиона, казват от ЦДП. Те ще изпратят копие от поканата към французите до президента Росен Плевнелиев, министър-председателя Бойко Борисов и до председателя на Народното събрание Цецка Цачева.
