Last roman

Наместникът на Мизия Тиберий Плавций Силван Eлиан /Tiberius Plautius Silvanus Aelianus/ бил патриций от знатния род на Плавциите, отличили се с бляскава военна история. Дядо му, Марк Плавций Силван /Marcus Plautius Silvanus/ също бил римски генерал, син на Ургулания, близка приятелка на Ливия, /съпругата на император Октавиан Август и майка на Тиберий/. Бил женен за Ларция, с която имал две деца: Марк Плавций Силван и Плавция Ургуланила, /първата съпруга на император Клавдий /. През 2 пр.н.е. бил консул. През 4 г. сл.н.е. бил проконсул на Азия. През 6/7 г. станал легат на провинция Галация и Памфилия в Мала Азия. През 7 г. той командвал двата легиона: legio IIII Scythica и legio V Macedonica против бунтуващите се панонци във Великото Илирийско въстание и помогнал на Авъл Цецина Север /първият управител на новата провинция Мизия/ да усмири региона. За успехите си получил триумфални отличия - Ornamenta triumphalia. Синът му М. Плавций Силван бил виден политик и оратор. До 24 г. заемал длъжността претор. Бил омъжен за Фабия Нумантина, но след това се развел с нея и сключил брак с Апрония. По неясни причини изхвърлил последната през прозореца на къщата им и се самоубил, без да изчака присъдата. Именно от първия му брак с Елия имал син /осиновен след неговата смърт от сестра му Уругуланила/ и носещ името Тиберий Плавций Силван Eлиан – пълководецът, останал в историята като усмирител на отвъддунавските варвари. Плавций Елиан участвал в кампанията на Клавдий в Британия и бил назначен за консул суфект през 45 г., а по времето на Нерон /от 57 до 66 г./ бил легат на Мизия, където прилагал т. нар. ‚политика на изгорената земя‘, за да държи племената далеч от границите й. През 57 г. той достигнал до р. Днестър и присъединил към римските владения град Тирас. А около 100 хил. варвари от Приднестровието, заедно с „вождовете и царете“ им, той заселил в Мизия. След това през 58 г. започнал война със сарматите и бастарните и взел заложници от тях. Всъщност провинция Мизия първоначално обхващала териториите на днешна Сърбия и северозападна България до дн. река Янтра. Североизтокът /дн. Добруджа до делтата на Дунав/ бил под контрола на Одриското царство, а след анексирането му към Рим като провинция през 46 г. временно станал ничия земя. Следователно пред легата стояли амбициозните цели да очертае римския лимес в този участък. Задача, която той блестящо изпълнил, макар и не разполагал с много войски /основно части на VIII Августов, V Македонски и IIII Скитски легион/. Победите му оставили трайна следа в региона и в описанията на съвременниците, но спокойствието в провинцията не продължило дълго. По време на гражданската война /69 -70 г./ легионите взели участие в борбите между претендентите и големи участъпи по Дунав останали неохранявани. При Веспасиан /69 - 79 г./, във връзка със зачестилите набези на сармати и даки, в Ескус, Нове /дн. Свищов/ и Сексагинта Приста /дн. Русе/ в Мизия били настанени гарнизоните на V Македонски и I Италийски легион. Окончателно административната и военната уредба на провинцията била решена от Домициан, който през 86 г. я разделил на две – Горна и Долна Мизия. Една от заслугите на Плавций Елиан, освен военните му успехи е, че осигурил превоза на пшеница от Мизия, за да подпомогне населението на Вечния Град след пожара от 64-та г. След приключване на наместничеството му, той бил изпратен да управлява Испания. През 69-та година Веспасиан го назначил за градски префект, а през 70 г. в качеството си на Понтифекс Максимус, той положил първия камък при възстановяването на опожарения през гражданските войни храм на Юпитер Капитолийски. Както знаем от неговия погребален надпис, Плавций Елиан за победите си над дунавските варвари бил награден с триумф от Веспасиан /нещо, което Нерон не сторил/. Сред заслугите му е упоменато, че е преселил 100 000 отвъддунавски варвари в Мизия, заедно със семействата им и вождовете им и ги е задължил да плащат данък на Империята. Ето и текста на надписа /от мавзолея на Плавциите в Тиволи/: На Тиберий Плавций /син на Марк/ Силван Елиан, понтифекс, содал на Август, триумвир по отливане и сечене на злато, сребро и мед, квестор на Тиберий Цезар, легат на V легион в Германия, градски претор, легат и спътник на Клавдий Цезар в Британия, консул и проконсул на Азия, пропреторски легат в Мизия, където той докара като плащащи данък над сто хиляди отвъддунавски жители с техните жени, деца, вождове и царе. Той напълно потуши въстанието сред сарматите, макар да беше отпратил голяма част от войската си на експедиция в Армения. Той подчини на римските знамена неизвестни отпреди това, или пък враждебни на римския народ царе. На царете на бастарните и роксоланите той изпрати синовете на техните братя даки, взети в плен, от някои той взе заложници, с което укрепи и удължи мира в провинцията. Той също така накара скитския цар да снеме обсадата т Херсонес, намиращ се зад пределите на Бористен. Той пръв в тази провинция облегчи снабдяването на римския народ с хляб, благодарение на доставянето на голямо количество пшеница. Изпратен като легат в Испания, а след това назначен за градски префект бил почетен от Сената с триуфални отличия по инициатива на Император Цезар Веспасиан, който казал: "той така управляваше Мизия, както и аз бих, а неговите почетни триумфални отличия би трябвало да са по-величествени /отколкото се полагат на градски префект/". Него Император Цезар Веспасиан направи консул за втори път по времето когато изпълняваше длъжността си на градски префект. Походът на Плавций в Крим След първата половина на 1 век, във връзка със зачестилите набези на скити и сармати в Крим, положението на Херсонес и останалите гръцки колонии било трагично. Неможейки да се противопоставят на варварската агресия, жителите на Херсонес отправили зов за помощ към тогавашния наместник на Мизия Тиберий Плавций Силван. Херсонес имал тесни контакти с Рим още след Митридатовите войни, когато градът застанал на страната на новите повелители на Азия и получил съюзнически привилегии, които явно включвали и помощ от страна на римските войски при нужда. Затова и легатът предприел наказателен поход, вследствие на което скитите били отблъснати. Кога точно се е състоял този поход е все още дискусионен въпрос. Различните изследователи дават различни дати. От надгробния надпис става ясно, че експедицията се е състояла след като в Армения била изпратена по-голямата част от легионите, намиращи се в Мизия. Цезенний Пет, бил назначен от император Нерон заедно с Корбулон през есента на 61 г., за да водят войната с партите. Вероятно именно по това време в Азия били прехвърлени подразделенията на V Македонски и IIII Скитски легион. Първият зимувал през 62 г. в Понт, а вторият още през 61 г. бил включен в кампанията на изток. Така излиза, че походът на Плавций Силван със сигурност е започнал не по-рано от 61 - 62 г. Разбира се това съвпадало и с активизацията на римската политика по отношение на народите на Кавказ и Сев. Черноморие. Амбицията на Нерон била да завладее Армения, да установи контрол над Дербентския проход в Кавказ и да започне грандиозния си източен поход срещу Партия, подобно на Александър. Войната за Армения обаче не потръгнала добре и плановете за инвазия били отложени във времето, а след Юдейското въстание и самоубийството на Нерон – отменени от новия император Веспасиан. Не звучи логично и предположението, че римляните са предприели експедиция в Крим до 63 г., когато бил подписан мир с партите, тъй като тогава вниманието им било фокусирано върху Армения. От друга страна Йосиф Флавий упоменава в речта на цар Агрипа преди началото на /юдейския бунт през 66 г./, че римляните контролират негостоприемният Понт само с 40 кораба и 3000 войника. Така че най-вероятно Тиберий Плавций помогнал на Крим в периода 63 - 64 г. След 68 г. започнала гражданската война, мизийските легиони подкрепили Веспасиан и поделенията им били призовани в Италия, където те разбили войските на претендента Вителий. Археологическите находки от тухли и керамика в Крим дават сведения за стануването на части от Равенската флота, която вероятно е била използвана от наместника, за да прехвърли войските по море, тъй като Мизийската и Понтийската флота в Черно море били основани по времето на Веспасиан. Запазена е и част от благодарствен надпис в Херсонес в чест на наместника, който пристигнал на 12-тия ден след скитското нападение и спасил града. Участието на легионери в тази експедиция е твърде спорно. Тъй като в провинция Мизия, след отзоваването на V Македонски и IIII Скитски легион на изток останали само VIII Августов легион, /дислоциран в Нове 45 - 69 г./ и преместеният от Далмация VII Клавдиев легион. Така че, за да усмири варварите в Крим, легатът разполагал с тях и с вексилации на моряците от Равенската флота. Последните били използвани не само срещу вражески кораби, но и при десантни и сухопътни операции, свидетелство за което са намерените олтари в Крим, с посвещения от классиарии. Така че най-вероятно моряците били основните участници в похода на Плавций, тъй като останалите два легиона в Мизия трябвало да пазят голям участък от вражески нашествия и едва ли биха оголили лимеса, за да помогнат на Херсонес. След като отбили атаките на варварите, римляните изградили нов вал, който да защитава населението на града. Започнало и изграждането на опорни пунктове в Крим, свързано с факта, че по нареждане на Нерон бил свален и боспорският цар Котис I и Боспор за кратко се превърнал в римска провинция /63 – 68 г./. Така че вероятно целта на експедицията била и завоевателна, за да стабилизира североизточната граница на империята, след като основните противници – сармати и бастарни били усмирени в предходните кампании на наместника по поречието на р. Днестър. В Крим били предприети и наказателни походи срещу таврите във вътрешността на полуострова, след което по-голямата част от войската била изтеглена обратно в Мизия. След смъртта на Нерон император Галба отменил създадената провинция и назначил за цар на Боспор тракийския династ Тиберий Юлий Раскупорис II, който управлявал до 93-та година.

да, аз пък много се кефех на Martin Gardner. No-Sided Professor /където пък беше намесена топологията/.

и аз съм насъбрал толкова материали, които не знам кога ще успея да прочета. Само време да има.

Avant Browser.

ами аз тези теми отдавна ги бях писал, ама все изскача нещо ново и допълвах лека полека из другите сайтове. Та накрая реших и тук да ги постна, белким намеря съмишленици в увлечението.

такива гастролиращи 'гении', уви не са рядкост в интернет пространството. Като не им мине номера в един форум, отиват да си пробват късмета в друг.

Благодаря за оценката, графе. Постарал съм се да дам накратко основната информация за развитието на римската армия през периода на Републиката. Вече ако някой има по-детайлен интерес, можем да задълбаем в анализ /да речем/ на легиона така, както го описва Полибий. Иначе изследвания върху трактатите ги правят историците, разбира се. За мен това е само хоби /покрай риенактинга/.

ами няма стреме - то е измислица на степните народи.

Мдам, а ето и пример за толерантността на датчаните /тези свирепи викинги от едно време/: http://www.rus-obr.ru/days/21183

Ето пример за римско седло от 1-2 век от н. е.:

Въоръжение на легионера През трети век тежкият пилум продължил да се използва, макар че широко разпространение получили и леките метателни копия – lancea, като се създават специални поделения – ланциарии /lanciarii/: По-леката модификация на пилума - spiculum била използвана от легионерите и през 4 век. Скутумът също претърпял изменения във връзка с напредващата варваризация на армията. От края на 2 век все по-често легионерите използвали овални или леко огънати щитове обвити с кожа, характерни за помощните войски /дълги – 1,08 – 1,18 м/. Последните данни за използването на правоъгълния скутум имаме от находките в Дура Европос от 255 г. Римският меч от края на втори век постепенно увеличавал размерите си. От трети век легионерите започват да изоставят традиционния гладиус /тип Помпей/ и все по-често използват кавалерийските мечове – спати /дълги до 70 см/. Те се изработвали от спояването на три железни пласта /от по-мек и по-твърд метал/ с характерни улеи по повърхността. Освен за нанасяне на сечащи удари, заостреният им край позволявал и мушкане, което при сгъстен боен строй било крайно полезно, така че едва ли начинът на водене на бой се е променил много. От времената на династията на Северите легионерите започват да носят меча от лявата си страна, както и центурионите. Приблизително след 150-тата година изчезват и ремъците по колана /cingullum/, а от трети век отново се появява камата – пугио /дълга 30 см./. Шлем. В началото на 3 век производството на шлемовете престанало да е централизирано. Разпространение получил последният образец на Императорско-италийския шлем - тип Н, който бил монолитен, най-често бронзов с уголемена предна и задна козирка. Другият характерен шлем, ползван до края на века бил кавалерийският тип Niederbieber, масово носен и от пехотата. Той също бил монолитен - бронзов с прекръстосващи се на върха му ребра, масивна предна и задна козирка, свързана неподвижно с набузниците /съчленяващи се под брадичката/ и оформящи Т-образен отвор за лицето. Чудесно защитавал лицето и шията, но ограничавал зрението и слуха на войника и му пречел да се навежда. Към края на века се появили сегментните шлемове /т. нар. Spangenhelm/, заимствани от персите и сарматите. Предствлявали коничен тип сегментен шлем, при който конструкцията била изградена около метална рамка. Най-често рамката била съставена от железни или стоманени /по-рядко бронзови/ ленти, а в пространството между тях се разполагали триъгълни пластини. Бронята – през периода 180 - 280 г. обликът на римския легионер коренно се променил. Опростената сегментната броня /lorica segmentata/ тип Newstead постепенно била изместена от люспестата /lorica squamata/ и lorica hamata и към края на 3 век напълно изчезнала от екипировката на войниците. Легионер в началото на 3-ти век /вляво/ и от средата на 3-ти век /вдясно/: Ризниците /lorica hamata/ обикновено имали дълги ръкави и достигали до коляното. Люспестите ризници били усилвани и с нагръдни пластини. Крайниците били защитени от съшити метални пластини върху кожена основа /arm manica/ и от наколенници. Облекло. Император Каракала въвел нов тип туника с дълги ръкави. Парадната туника често била бяла със стреловидни шарки и обточени ивици по ръкавите. Субармилията, носена под бронята била ленена, завършваща с дълги ленти /птериги/. Във връзка с варваризацията на армията, легионерите и командващия състав започнал да носят и дълги панталони. За обувки се използвали калиги, калцеи или кожени гетри. За връхна дреха служил плащът – сагум, закопчаващ се на дясното рамо. Висшето командване от 3 век: Нисши офицерски длъжности от 3 век: Външност. През периода 161 – 211 г. повечето легионери пускали брада и дълги коси, подражавайки на модата, въведена от императорите Марк Аврелий и Септимий Север. През 3 век обаче вкусовете се променили и военните подстригвали късо косата си, а брадите почти не носели. Семеен живот. Септимий Север през 197 г. пръв позволил на войниците да се женят легално и децата им да бъдат пълноправни римски граждани. Каракала пък с едикта си /Constitutio Antoniana/ от 212 г. дарил римското гражданство на всичките жители на Империята и така социалните различия между легионерите и помощните войски били премахнати окончателно. Заплата. Близо век след Домициан /увеличил паричните субсидии до 300 денария/, император Септимий Север повишил заплатата на войниците, която съставила 450 денария. Каракала, верен на съвета на баща си /'Плащай на войниците и не се безпокой за останалото'/ удвоил възнагражденията до 900 денария. Това обаче довело до значителни финансови разходи за хазната и Макрин и Александър Север намалили възнагражденията пак до 450 денария, което предизвикало недоволството на войниците. Когато Максимин станал император през 235 г, той увеличил заплатите на легионерите до 1800 денария. Намаляването на среброто в денариите /извършено от Каракалла/ и инфлацията през 3 век реално не довело до по-голямото замогване на войниците. При Галиен монетите само се посребрявали и войниците разчитали повече на трофеите и подаръците във вид на слитъци. Срокът на служба. Останал 25-26 години, макар че при продължителните войни през втората половина на 3 век някои легионери оставали в армията и по 33 години. При отставката си /honesta missio/ войникът получавал премия, равна на заплата му за 10 - 12 години. Римските легиони в началото на III в. 1) VI Valeria Victrix: Eburacum, Britannia (2) XX Valeria Victrix: Deva, Britannia (3) II Augusta: Isca, Britannia (4) XXX Ulpia: Castra Vetera, Germania inferior (5) I Minerva: Bonna, Germania inferior (6) XXII Primigenia: Mogontiacum, Germania Superior (7) VIII Augusta: Argentoratum, Germania Superior (8) III Italica: Regina Castra, Raetia (9) II Italica: Lauriacum, Noricum (10) X Gemina: Vindobona, Pannonia Superior (11) XIV Gemina: Carnuntum, Pannonia Superior (12) I and II Adiutrix: Brigetio and Aquincum, Pannonia inferior (13) IV Flavia and VII Cladia: Viminacium, Moesia Superior (14) V Macedonica: Potaissa, Dacia (15) XIII Gemina: Apulum, Dacia (16) I Italica: Oescus Moesia inferior (17) XI Claudia: Durostorum, Moesia inferior (18) XV Apollinaris: Satala, Cappadocia (19) XII Fulmiata: Metilene, Cappadocia (20) I Parthica: Singara, Mesopotamia (21) II Parthica: Mesopotamia (22) III Parthica: Rhesaena, Mesopotamia (23) IV Scythica: Zeugma, Syria Propper (24) XVI Flavia Firma: Syria Propper (25) III Gallica: Phoenicia (26) X Fretensis: Jerusalem, Palestina (27) VI Ferrata: Raphanea, Palestina (28) III Cyrenaica: Petra, Arabia (29) II Traiana: Alexandria, Egypt (30) III Augusta: Lambaesis, Africa (31) VII Gemina: Leon, Hispania Нови легиони Създаденият през 230 г. от Александър Север Legio IV Italica първоначално се разполагал в Майнц, а после бил преместен на изток. По времето на Филип Арабина бил създаден Legio VI Hispana. Лелиан, един от узурпаторите на т. нар. Галска империя набрал от гарнизона на Майнц Legio VI Gallicana. Създадените към 271 г. от Аврелиан Legio I Illyricorum и Legio IV Martia се базирали в Сирия /в т. нар. Campus Diocletianus около Палмира/ и в Йордания /Betthorus/ за противодействие срещу персите. В района между Дамаск и Палмира била изградена нова погранична отбранителна система, получила по-късно наименованието Strata Diocletiana. До управлението на Диоклециан били формирани още три легиона: Legio Isaura Sagitaria, Legio II Isaura и Legio III Isaura. През периода 220 - 280 г. някои легиони, заели страната на загубилите претенденти били разформирани за наказание, но недостигът на войски за отбрана на границите водел до тяхното възстановяване впоследствие. Такава съдба сполетяла Legio III Gallica - разпуснат по времето на Елагабал и възстановен от Север Александър; и Legio III Augusta: разпуснат от Гордиан и възстановен от Валериан през 253 г с приставката Iterum Pia Iterum Vindex.

Късноантичната римска армия не приличала на армията от разцвета на Империята през 1 и 2 в.от н.е. Това обаче не значи, че е била по-малко ефективна - късната римска армия е била отлична бойна сила. Организация на римската армия Легион Както видяхме в началото на 2 век легионът наброявал около 5200 войника разпределени в 10 кохорти, всяка от които от по шест центурии. Първата кохорта била с удвоен състав - близо 1000 войника, разпределени в 5 центурии, като първата манипула била командвана от примипил. След спирането на римската експанзия и преминаването към изграждането на постоянна отбранителна система по границите на империята, започната от Адриан и римската войска била подложена на частична промяна. През 1 и 2 в. римският подход към сдържане на варварските нашествия бил свързан с разполагане на спомагателни войски /auxilia/ по протежение на границата /limes/. Ако варварите ги преодолеели, те трябвало да се изправят срещу легионерите, разположени във лагерите си. През 3 в. тази система вече не действала. Много легиони били с непълен състав, тъй като кохортите им били разпръснати из Империята, заети с охраната на границите. Наред с засилващата се опасност от германски и персийски нашествия били създавани и нови части. Към 230 г., за да подсили отбраната по Рейнския лимес император Александър Север създал Legio IV Italica. Предполага се, че Филип Арабинът създал Legio VI Hispana от Legio VII Gemina. Също оскъдни сведения имаме и за Legio VI Gallicana, формирана в Майнц от узурпатор Лелиан. За похода си срещу Палмирската империя, завладяла Сирия, Мала Азия и Египет, император Аврелиан през 271 г. създал два нови легиона: Legio IV Martia и Legio I Illyricorum. Наследилият го Проб пък формирал три нови част за борба с горното население на планините Тавър в Мала Азия - Legio Isaura Sagitaria, Legio II Isaura и Legio III Isaura. Също така смяната на политическите режими и честите възстания довели до разпускането на два легиона: Legio III Gallica и Legio III Augusta, но поради нужда от войски за продължителните войни, те били възстановени. По-значителни преструктурирания в легиона и най-вече в командния му състав настъпили през втората половина на 3 век. Към 260 г. император Галиен престанал да назначава за командващи легионите легати от сенаторското съсловие. Легатът бил заменен от префект /избиран най-често от началниците на конницата/, който поел командването. Покрай легатите изчезнали и трибуните /laticlavii и angusticlavii/, заменени от препозити. Длъжността на примипила също претърпяла трансформация. С течение на времето, тя придобивала все повече административни функции, даже от 213 г. примипилът бил отговорен за да събирането на специален налог за поддръжка на армията. Към 280 г. примипилът дори престанал да командва I-вата кохорта, като длъжността станала наследствена, дори ако синът не бил военен. Примипил през 3 век: Специализирани отряди През 1-2 век те също присъствали в легиона, но не били строго диференцирани и се формирали в зависимост от обстоятелствата. В началото на 3 век започнала сегрегацията им и те получили самостоятелни наименовения. Вексилации – терминът вексилация се използвал за всяка група действаща извън състава на легиона независимо от размера и числеността й. През 2 – нач. на 3 в. легионите почти винаги участвали във военните кампании в пълен състав. От средата на 3 век обаче легионите рядко напускали лагера си, а все по-често отделните им подразделения /кохорти, центурии/ се явявали на бойното поле, групирани под един вексилум. Така армиите били съставени от вексилациите на няколко легиона. В битката вексилациите имали предимство пред легионите, защото се отличавали с по-голяма мобилност и опростено командване. Броят на войската варирал в зависимост от числото на тези подразделения. Ако противникът бил малоброен или бил разпръстат на малки групи, вексилациите действали самостоятелно, което улеснявало преследването и унищожаването на вражеските отряди. Освен това те пазели важни проходи и пътища /например стратегическите пътища в Македония, по които готите се връщали от грабителските си походи в Елада/. Подобен вид тактика бил много подходящ с оглед на зачестилите през средата на 3 век грабителски набези на карпите и готите на Балканите, когато голямата армия била крайно неподходяща за преследване на раздробените им банди. Бойните вексилации обикновено се състояли от една или две кохорти, разделени на центурии. Със спомагателния персонал това всъщност бил миниатюрен легион. Наброявали 500 /квингенария/ или 1000 /милиария/ човека. Били възглавявани от препозит /началник/, аналог на трибуна. В началото на 3 век вексилациите носели гарнизонна служба в отдалечени фортове. Срокът на действие на вексилациите бил няколко години, но с течение на времето те придобили все по-голяма независимост и започнали да действат като самостоятелни легиони, наследили номера и името на майчиния си легион. Така например през 4 век бившият III Италийски легион се бил разпаднал на 5 гранични легиона /limitanei/, разположени в Реция и шести мобилен легион, влизащ в състава на комитат, дислоциран в Илирия. Ланциарии - първоначално през 1 век това наименование било дадено на конниците от алата на Себосий /ala Sebosiana/, стануваща в Британия. Освен дълго копие за нанасяне на удари, те били въоръжени и с две по-леки метателни, наречени lancea, откъдето дошло и името им. След първата половина на 1 век легионерите също използвали ланцеи при нужда, например войниците от III Галски легион в битката си срещу тежката конница на роксоланите през 69 г. В кампанията си срещу аланите през 135 г. половината от войниците на legio XII Fulminata и XV Apollinarius използвали пилум, а другата – lancea. Тактиката на римляните срещу катафрактите се състояла в следното: първите редици посрещали конниците с вдигнати нагоре пилуми, а задните редици засипвали врага с ланцеи, хвърляйки ги над главите на бойните си другари. Ланциарий от средата на 3 век: Счита се, че след 160 г. във всеки легион имало по 500 ланциарии т. е. една кохорта. В похода на Каракалла срещу партите /215 – 217 г./ ланциариите били снабдени с колчан от по 5-6 копия и овални щитове, с които им било по-удобно да действат в разпръснат строй, подобно на велитите. Отрядите им се отличавали с голяма мобилност и бързина. Задачата им била да нарушат бойния ред на врага преди започването на битката. Впоследствие през 3 век започнали да се оформят цели вексилации, съставени от ланциарии, които във войсковата йерархията стояли след преторианците. Ланциарии отбраняват ранен декурион - Едеса 260 г. Фалангарии – Дион Касий пише, че за похода си срещу партите Каракала формирал и фаланга от 15 000 човека, набрани в Македония и екипирани с ленени доспехи и дълги копия. От оцелелите надгробни паметници на фалангитите обаче става ясно, че това били обикновени /500/ или удвоени /1000/ кохорти от легионери, екипирани с овален щит, сегментна броня и въоръжени със стандартно копие и средно дълъг меч. Причината за необичайното наименование на легионерите се кореняла в това, че Каракалла решил да имитира войската на Александър Македонски, покорила Азия преди половин век. "Македонците" всъщност били 10 000 преторианци и II Партски легион /сформиран от баща му/. Александър Север през 231 - 233 г. също "създал" войска от 30 000 фалангарии, действала успешно срещу персите. Тази фаланга била съставена от 6 легиона и въоръжена традиционно за римските легионери. Легионер, преторианец и фалангарий от началото на 3 век. Протектори на императора /protectori Augusti/ Титлата "защитник" /protector/ се срещала и през ранноимперския период, и била давана най-често на легионерите телохранители. Галиен, след военната реформа, която извършил я развил до институция, имаща голямо значение за римската армия и държава през епохата на късната империя. Най-често за протектори на императора били назначавани старшите трибуни /включително преториански/ и легионните префекти, но имало и центуриони. Тази мярка целяла да извиси новата аристокрация, произхождаща от редовете на конническото съсловие, да ограничи властта на сенаторите в армията и да награди верните на императора военнослужещи, борещи се срещу многобройните узурпатори. Преторианска гвардия В края на 2 век, във връзка с възраждането на традицията императорът лично да ръководи бойните действия, преторианската гвардия се превърнала от дворцова в полева част. При Комод политическата рола на преторианците отново нарастнала и те след убийството му дори обявили търг за императорското място, купено от Дидий Юлиан. Подкрепеният от дунавските легиони военачалник Септимий Север ги разпуснал, а от преданите си войници набрал нова гвардия. Тя го следвала вярно в походите му срещу другия узурпатор Клодий Албин /197 г./; срещу Песцений Нигер и партите на изток /197 - 202 г./; и срещу пиктите в Британия /208-211г/. При Каракалла преторианците, заедно с легионите се сражавали в Месопотамия, а през 217 префектът им Макрин организирал поредния преврат и се провъзгласил за император. През този период преторианските префекти концентрирали все повече власт в ръцете си, назначавайки и сваляйки чиновниците из цялата империя, но често бивали убивани от своите подчинени. Преториански префект е бил и Дион Касий, оставил превъзходно написаната си 'История на Рим'. След 238 г. в резултат на анархията в Рим преторианските префекти заставали на страната на претендента, предложил им повече пари или самите те се провъзгласявали за императори. Такъв е случаят с Филип, организирал убийството на император Гордиан III и узурпирал престола; префектите Проб и Кар. Диоклециан съкратил числеността на преторианците, а Константин окончателно разпуснал гвардията през 312 г., тъй като гвардейците подкрепили неговия противник Максенций. Длъжността praefectus praetorium обаче останала, като се трансформирала в началник на тайната полиция. Преторианската гвардия през 3 в.: Конница В състава на легиона била 120 човека, разделена в 4 турми от по 30 конника. Всяка турма била командвана от декурион. Знамето на подразделението бил взаимстваният от сарматите Draco /дракон/ съответно носен от драконарий. Драконарий и префект от на 3 век: Доспехите и шлемовете на кавалеристите били богато украсени, декурионите и знаменосците носели маски, а бронята била от ламеларен или люспест тип. Кавалерията се занимавала с разузнаване и кореспонденция, но също така и пазела главнокомандващия. По времето на император Галиен, легионната конница била увеличена до 726 човека, оформяйки самостоятелниа мобилна част за бързо реагиране. Декурион и кавалерист от 3 век: Във войните срещу персите и германците приоритет получила тежката кавалерия /клибанарии и катафрактарии/, на която все по-често се възлагала ударната роля на бойното поле. Галиен използвал главно далматската си тежка конница, за да унищожава нахлулите в Елада и Македония готски отряди. Клибанариите били покрити от главата до петите с броня, съставена от люспести и сегментни части и на тегло достигала до 25 – 30 кг. Дори и конете били защитени от люспесто наметало. Комитат /comitatus/ През периода на едноличното си управление /260 – 268 г./ във връзка със зачестилите грабителски набези от страна на готите, Галиен създал нова мобилна действена сила от конницата, наречена комитат (комитати означавало "спътници", които били лична охрана на императора, подобно на хетайрите на Александър Македонски). Първоначално ядрото й се състояло от тежка кавалерия, а по-късно и от преториански и легионни подразделения /вексилации/, под командването на комит. Комитатът не пазел определен участък от границата, а се разполагал във вътрешността на провинцията и при необходимост можел бързо да се прехвърли в застрашения от инвазия участък.

Предвидил съм да пиша и за късноримския легион от 4-5 век, но по-нататък.

Мощта и величието на Рим биха били невъзможни без съществуването на най-съвършената военна организация позната на Античния свят - римският легион. Думата legio означава "събирам", "набирам", което показва, че първоначално това е било опълчение, събирано периодично за водене на военни действия. Легионът през периода на римските царе Първоначално под легион се е подразбирала цялата римска войска. Тя представлявала около 3000 човека пехота и 300 конника, набирани от основните римски родове /курии/. Всеки род доставял по 100 човека /1 центурия/ и 10 конника, а отрядът с численост от 1000 човека бил командван от военен трибун /триба=племе/. Легионът на Сервий Тулий VI в. пр. н.е. Този цар с етруски произход организирал опълчението по имуществен ценз и възрастово делене. Заплащане не съществувало, а наградата били трофеите, придобити по време на кампанията. Всички римски граждани били длъжни да се явят на военна служба. Върховното командване било съставено от двама военни трибуна. Легионът на този етап представлявал фаланга с конница, разположена по фланговете и лека пехота, която не влизала в строя. Първият и вторият ред били съставени от богати граждани /съответно 80 и 20 центурии/, носещи бронзова броня и шлем, кръгъл щит /хоплон/ и наколенници; въоръжени с меч /дълъг около 70 см. и копие. Войниците от третия ред /20 центурии/ били с овални щитове, без наколенници, а в четвъртия ред /20 центурии/ били без броня. Войниците от задните редове по-леко въоръжени: гражданите от 5 и 6 ред били с най-нисък имуществен ценз /според Дионисий Халикарнаски се намирали извън строя на фалангата/. Наричали се съответно аccensi velati /копиехвъргачи/ - 20 центурии и rorarii /прашкари/ - 30 центурии. Ветераните съставлявали резерва. По-късно били добавени 2 центурии fabri /занаятчии/ 2 центурии музиканти /cornicines и tubicines/. Конниците /equites/ - 18 центурии, прикривали краищата на фалангата. Ако приемем, че всяка центурия наброявала 80 човека, то легионът на Сервий Тулий би наброявал 14 хиляди души. Легионът по време на Републиката След изгонването на последния eтруски цар - Тарквиний Горди, властта била поета от сената, който всяка година избирал по двама консули. Тогава легионът бил разделен на два, всеки под командването на съответния консул. Войните, които водела Римската република зачестили. Етруските се стремели да си възвърнат господстващото положение в Италия, от север нахлували келтите, а на юг набирал сили Самнитският съюз. Все по-често се налагало провеждането на планомерни и координирани операции, и фалангата била прекалено тромава, за да действа на пресечена местност. През IV в. пр. н. е. на всеки консул вече били подчинени вече по два легиона. При необходимост били формирани допълнителни легиони. От 392 г. пр. н. е. започнало и изплащането на определена сума на войниците за времето през което са участвали във военната кампания. От 331г. пр. н. е. начело на всеки легион застанал военен трибун. Структурата на легиона се усложнила и фалангата била заменена от манипуларния строй, гарантиращ на войската по-голяма подвижност и маневреност. Легионът наброявал вече 4200 войници - 3000 тежковъоръжени пехотинци /принципи, хастати и триарии/, 1200 лековъоръжени велити и 300 конника. Различните категории се набирали сред гражданите вече според възрастта им, а не според имуществения им ценз. Легионът бил разделен на 30 манипули /120 войника, с изключение на манипулите на триариите - 60 войника/, всяка от които съставена от 2 центурии от по 60 човека. 300-те конници били разделени на 10 турми. Манипуларният строй се състоял от 3 линии, във всяка от които участвали по 10 манипули. Между линиите, както и вътре в самите тях имало празни пространства, равни на фронта на една манипула. При построяването бойният ред бил шахматен - т. нар. quincunx: промежутъците на манипулите на хастатите били прикривани от манипулите на принципите; а те от своя страна - от манипулите на триариите. Първата линия била съставена от хастати /1200 човека=10 манипули=20 центурии; по 60 човека във всяка/. Хастати - от латинското hasta /копие/ - били най младите войници, разположени в първата линия. Първоначално били въоръжени с ударни копия - hasta, а по-късно - през IV - III в. започнали да се превъоръжават с по-леки метателни копия - пилуми. Първо новото оръжие било използвано от хастатите, а после от принципите. Триариите продължили да ползват хасти до реформата на Марий. Пилумите били два, дълги до 1, 2 м. Това интересно оръжие вероятно дължи произхода си на самнитите - основните римски противници в Южна Италия. При направата му върхът на копието се калявал, а дръжката нарочно била изготвяна от по-мек метал. Тактиката на римляните била при хвърляне да се пробие щитът на неприятеля. Тогава мекият метал се изкривявал, копието засядало и лишавало врага от възможност за маневриране. Най-често последният захвърлял щита си и оставал неприкрит пред приближаващите римляни. Щитът, заменил хоплона се казвал scutum. Произходът му също се приписва на самнитите, макар че и келтите са използвали такива. Той бил елипсовиден и извит, отлично прикриващ воина. За направата му били използвани брезови или тополови дъски, отгоре покрити с волска кожа. В средата на щита била разположена желязна изпъкналост - umbo. На лицевата част на щита обикновено било изобразявано някакво животно или митична фигура - талисман, предназначен да предпази владетеля му. Шлемът бил тип Монтефортино - бронзов с малка задна козирка, набузници и пера /три, дълги до 400мм./. Мечът - gladius, използван от римляните бил взаимстван от малко по-дългия gladius hispaniensis - след края на Втората Пуническа война. Той бил железен със скъсяващо се към върха 50-55 см. острие. Тактиката на римляните се състояла в това да мушкат врага иззад прикритието на големите си щитове. Освен меча легионерите имали и кама - pugio. Бронята била мускулна кираса, бронзов или железен нагръдник, а можела да е съставена и от навързани метални пръстени - lorica hamata. Втората редица била съставена от принципи /1200 човека=10 манипули=20 центурии; по 60 човека във всяка/. Те били по-опитни воини на възраст между 25-35 години. Намесвали се, когато първата линия не постигала нужния резултат. Хастатите можели да отстъпят през процепите към втората линия и изравнявайки се с принципите да образуват непрекъснат фронт, който да атакува неприятеля отново. Третата линия се състояла от триарии /600 човека=10 манипули=20 центурии по 30 човека във всяка/. Триариите били ветерани. Те рядко участвали в боя. Имали голям щит, наколенници и дълго копие /hasta/, предназначено за нанасяне на удари. Шлемът им можел да бъде и от итало-коринтски тип /приличащ на миниатюрен коринтски такъв. Съществували поговорката - работата стигнала до триариите, което означавало, че положението било критично. Велитите /velites/, заменили акцензиите и рорариите, били въоръжени с копия и мечове и се разполагали обикновено пред манипулите. Броня липсвала /тъй като всеки войник се въоръжавал на собствени разноски/. Целта им е била да нарушат бойния ред на противника. Набирали се от по-бедните слоеве на градското население или от съюзниците. Кавалерията /equites/ се деляла на лека и тежка. Тежката кавалерия се набирала измежду богатите и влиятелните младежи и била престижен род войска. Тя била средството последните да се издигнат в политиката и да направят кариера. Кавалеристът също се въоръжавал на собствени разноски - притежавал кръгъл щит, шлем, ризница, меч и копие. 300-те кавалериста, които съставлявали легионната конница били организирани в 30 подразделения /декурии/ под командването на декурион. В последствие през II в пр.н.е. тя била реорганизирана в 10 ескадрона - турми/от 30 човека/, във всяка от имало по три декуриона, командващи съответната декурия. Освен тежката кавалерия била формирана и лека такава. Тя се набирала най-често от по-бедни римски граждани или съюзници. Функцията й била да прикрива фланговете на легиона от непосредствена атака и да преследва бягащия противник. Освен това тя разузнавала за засади и била използвана за предаване на съобщения. Римляните не ценяли много конницата, разчитайки изцяло на ударната мощ на легиона. Това имало понякога плачевни последствия - например при битката при Кана /216г. пр. н.е./. След Втората Пуническа война конницата се набирала главно сред нумидийците. В началото на Пуническите войни числеността да легионите била увеличена до 5000 - 5200 човека /броят на войниците в една центурия нараснал на 80/. Освен това към легионите били добавени и отряди на римските съюзници alae /криле/ под командването на префекти. Въведени били и спомагателни отряди - оксиларии /auxilia/. Към края на 2-рата Пуническа война римската армия вече наброявала 6 легиона - 32000 войника и 1600 кавалерия. Освен това съюзниците предоставяли 30000 пехотинци и 2000 конника. Командването на републиканския легион През целия републикански период легионът нямал един главнокомандващ. Управлението му преминавало от един военен трибун към друг през ден или през месец. Трибуните се назначавали от консули или диктатори, а след 362г. пр. н.е. били назначавани от римския народ. Встъпвали в длъжност от 1-ви януари и оставали на този пост цяла година. Във всеки легион имало 6 трибуна. Те били избирани от сенаторското съсловие /tribuni laticlaves/ или от конническото съсловие /tribuni angusticlaves/. От друга страна трибун можело да стане и гражданин, участвал поне в пет военни кампании или служил 10 години. Изображение на римски трибуни и signifer от 3 в. пр.н.е. Командващият центурията съответно се наричали centurio. След въвеждането на манипуларния строй във всяка манипула имало 2 центуриона /prior i posterior/. В целия легион те били 60.20 за хастатите /съответно 10 hastati priori и 10 hastati posteriori/, 20 за принципите /10 principi priori и 10 principi posteriori/ и 20 за триариите /10 pili priori и 10 pili posteriori/. Помощникът на центуриона бил optio - първоначално назначаван от трибуните, а впоследствие и от самите центуриони. Броят им бил също 60. Знаци До реформата на Марий легионът нямал стандартна емблема. Символът му можели да бъдат вълк, бик, глиган и кон. Signum бил знакът на манипулата или кохортата. Представлявал копие, на върха на който се намирали символът на подразделението /вълк, глиган, длан, венец и др./, наградите на подразделението /венци, фалери/; също така сребърен полумесец /служещ като амулет/. На сигнума били отбелязвани номерът на манипулата. Знаците се използвали широко като средство за управление на войската. Чрез тях били предавани различни нареждания касаещи бойния ред, нападение, отстъпление. Последици от Пуническите войни Победата на Рим във войната с Ханибал го направила несъмнен господар на Западното средиземноморие. Тази война поднесла на римляните няколко горчиви урока. Легионите без съмнение били най-съвършена форма на военна организация и доказателството за това са опитите на Ханибал да реорганизира армията си по римски образец. Нещата не стояли така обаче при римското командване. Наивното твърдение, че от всеки римлянин може да излезе добър пълководец, а също и странната практика консулите последователно да командват армията довели до ужасяващите загуби при Требия, Тразименското езеро и Кана. Пръв Публий Сципион /наречен впоследствие Африкански/ осъзнал необходимостта от промени. Той въвел постоянни тренировки в армията, която дотогава се събирала за сезонни действия. Това подобрило организацията и дисциплината. В най-пълна степен легионите проявили възможностите си през Втората Македонска война с Филип V. Решаваща за победата на Рим била битката при Киноскефале в Беотия, през 197 г. пр.н.е. Числеността и на двете войски била приблизително еднаква, но римляните имали повече конница и дори слонове. Хълмистата местност довела до разстойването на бойния ред на фалангата и макар че последната успяла да разбие лявото крило на римляните, десният римски фланг й нанесъл поражение като я нападнал докато тя се прегрупирала. Другата велика битка била при Магнезия в Мала Азия, срещу Антиох Сирийски /190г. пр. н. е./. Разнородната и многочислена войска, която царят на царете събрал не устояла пред дисциплинираната и маневрена римска армия. През 2 в. пр.н.е. Рим се сдобил и с отвъдморски владения - Сицилия и Испания. Картаген и Македония били победени, а Елинистическият свят признал хегемонията на републиката. Необходимостта от разполагането на постоянни военни контингенти била очевидна, но непопулярността на службата растяла. Така властите прибягнали до основаване на първите задморски колонии / Картея и Италика/, в които заселили римски граждани. Същевременно започнало и раздаването на материални облаги, с цел да се привлекат повече желаещи към военната служба. Във връзка с въстанията на лузитаните в Испания през 152 г. пр. н.е. била въведена постоянна военна служба в рамките на 6 години. Зачестило и използването на помощни войски /auxilia/. Например при обсадата на Нуманция числеността на последните съставлявала 2/3 от цялата армия. Проблеми в набора на войници Въпреки победите на римското оръжие, които осигурили доминирането на Републиката из цялото Средиземноморие, службата в армията започнала да губи популярност още след края на войната с Антиох. Плячката от войните, проникването на източните нрави и обичаи карали все повече млади римляни да оставят меча и щита и да прекарват времето в гуляи и безделие. Освен това процесът на бързото разрастване на латифундиите и поголовното използване на робски труд, съчетани с разоряването на дребните земеделци - гръбнакът на римската войска водел до съкращаването на годните за военна служба граждани. Така можело да се стигне до парадокса, че непобедимите легиони нямало да имат нови попълнения. Оттук и аграрните реформи, прокарани от братята Гракхи, целяли да раздадат земя на нуждаещите се римляни. Те довело до увеличаване в броя на боеспособното население от 319 000 /през 135 г. пр.н.е./ до 395 000 /през 125 г. пр.н.е./. Но в крайна сметка победата на аристокрацията, съставена предимно от богати земевладелци подкопала това начинание и предопределила появата на професионалната римска армия. Реформата на Марий Важен етап в развитието на легиона е реформирането му при Гай Марий /за пръв път избран за консул през 107 г.пр.н.е./. Същността на промяната била отмяната на имуществения ценз като критерий за военна служба и въвеждането на редовно заплащане за времето прекарано в армията. Поради масовото разоряване и обедняване на дребните земевладелци, броят на римските граждани разполагащи с необходимия ценз за служба значително намалял. Освен това съгласно тогавашните закони войниците, след завършване на войната подхващали отново мирните си занимания, което прекъсвало бойната подготовка и понижавало боеспособността на войската. От друга страна натрупването на безработни квирити /пълноправни римски граждани/ в големите градове било опасно за властите, поради тяхната многобройност и агресивност. Решението да се набират доброволци за служба срещу заплащане разрешило този проблем. Така римската армия от гражданско опълчение се превърнало в професионална войска. Била въведена постоянна военна подготовка, съчетана с ежемесечни походи и строежи на лагери и фортификационни съоръжения. След реформата на Марий най-дребното подразделение на легиона станала центурията. Тя е била съставена от 10 контубернии /с административно значение/ с по 8 човека във всяка. Двете центурии образували манипула, а 3 манипули /6 центурии/ образували 1 кохорта. Сега вече гръбнака на легиона съставлявали именно кохортите, в които влизали приблизително 480 човека. 10-те кохорти съставлявали 1 легион /приблизително 5000 войници/. Бойният ред се запазил, но ролята на манипулите сега се изпълнявала от кохортите. Били премахнати и различията във въоръжението. Четирите строя - велити, хастати, принципи и триарии - се различавали помежду си по възраст, имуществен ценз и срока на служба и заемали строго определено място във строя. След реорганизацията на армията това разпределение отпаднало и всички новопостъпили започнали да се въоръжават еднакво и обучават еднакво, което повишило боеспособността и гъвкавостта на армията. Знакът на легиона също бил променен. Бил въведен нов символ - сребърният орел, който сложил точка на каквито и били граждански или аристократически различия между войниците. От този период се появява и нова привилегирована част от армията - телохранителите на главнокомандващия. Тази кохорта била съставена от членовете на висши съсловия или клиенти на последния и се е казвала - pretoriani. Тя естествено е била освободена от повседневната лагерна служба и получавала повишено заплащане. Друга важна стъпка, предприета от Марий била съкращаването на обоза. Това било постигнато за сметка на увеличаването на индивидуалния багаж, който всеки легионер бил длъжен да носи сам. Вероятно един войник е носел до 23 килограма. Натоварените по този начин легионери получили ироничния прякор - mullus Marianus - мулетата на Марий, но така армията станала по-маневрена. Успешната военна реформа спасила военната мощ на Рим, но и проправила пътя към единовластието. Все пак конституцията на републиката била основана на принципа, че всеки гражданин е същевременно и войник, а всеки войник е преди всичко гражданин. А когато военната служба се превърнала в професия и източник на богатство и власт, дошъл и залезът на S.P.Q.R...

За всички, интересуващи се от темата, мога да препоръчам великолепната книга 'Месопотамия' на Жан-Жак Гласнер:

Военна дисциплина, наказания и награди Нито една друга антична армия нямала такава строга дисциплина. Основният й императив бил безусловното изпълнение на заповедите. Поддържането на строг ред било възможно благодарение на заетостта на войниците дори и в мирно време. Те строяли пътища, акведукти, градове, допринасяйки за романизацията на провинциите повече от която и да е било административна институция. Военните закони наказвали със смърт не само за дезертьорство и изоставяне на строя по време на бой, но и за напускането на поста, загуба на оръжието, кражба и лъжесвидетелстване. Ако провинението било извършено от цялата манипула или легиона, можело да се прибегне и до най-тежкото и позорно наказание - децимацията. По жребий бивал екзекутиран всеки десети войник. По-незначитените провинения санкционирали с понижение в званието, намаляване на заплатата, тежък физически труд, телесни наказания. Поощренията също били разнообразни - похвала, повишаване в чина, увеличаване на възнаграждението и дела при раздялата на трофеите, освобождаване от лагерна служба. Заслужилият войник бил награждаван и със златни или сребърни гривни /armillae/. Съществували и специфични награди за различните родове войски - верижки /torques/ за конниците и златни или сребърни фалери с изображение на боговете или императора /за пехотинците/ носени върху бронята: Трибуните и центурионите били награждавани с копие без острие /hasta pura/ и личен вексилум. Висшата награда за проявената доблест бил венецът /corona/. Corona obsidionalis - направена от трева и дарявана на генерала, който се е притекъл на помощ на обсадения гарнизон и е разкъсал вражеската обсада. Corona civica - направена най-често от дъбови листа - давала се за спасяване на гражданин /войник/. Corona navalis - златна корона, давана на първия стъпил на вражески кораб. Corona muralis - златна корона, давана на първия легионер, качил се на неприятелската стена. Corona vallaris или castrensis - златна корона, давана на първия, стъпил на неприятелския вал. Най-почетният бил лавровият венец - знакът на триумфатора - corona triumphalis: Наградите се раздавали на войниците пред цялата войска. В чест на пълководеца извоювал победа срещу по-маловажен противник /роби, пирати, бунтовни племена/, без особена опасност за държавата или армията, на победителя могла да бъде присъдена овация, понякога съпровождана с благодарствен молебен в храмовете /supplicatio/. Но висшата награда за всеки военачалник се явявал триумфът - тържественото шествие в Рим. Триумфът се присъждал, когато била спечелена категорична кръвопролитна победа, в следствие на която врагът бил напълно унищожен или подчинен и били завоювани нови територии. Правото да бъде триумфатор имал само носителят на върховна военна власт /imperium/. Затова през 1-2 в. триумфите били празнувани от императорите, които били и върховни главнокомандващи, а победоносните им пълководци получавали триумфални отличия. По традиция до деня на триумфа пълководецът оставал извън градските стени. В уречения ден той, съпроводен от тържествено шествие навлизал през триумфалната порта по посока на Капитолия: Улиците били украсявани с венци, а храмовете - отворени. Зрителите приветствали победителя с викове, а войниците пеели песни. Шествието било оглавявано от висшите магистрати и сенаторите, следвали музикантите, след тях карали трофеите, плячката и картини на покорените градове и народи. След това минавали жреците, водещи бели бикове за жертвоприношението и по-знатните военопленници. Триумфаторът, съпровождан от ликтори, музиканти и певци, стоял в златна колесница, теглена от четири бели коня. Облечен бил в пурпурна туника /tunica palmata/ и пурпурна, украсена със златни звезди тога /toga picta/. В ръцете си държал скиптър от слонова кост, със златен орел на върха и лаврово клонче. Отзад в колесницата стоял роб, който придържайки лавровия венец над главата на победителя му нашепвал - "Memento mori" /Помни че си смъртен/. Шествието завършвали войниците с лаврови отличия и всички наградни знаци по тях, които викали "Io triumphe" или пеели песни, понякога и с доста нецензурно съдържание по адрес на победителя. Например на галския триумф на Цезар войниците подвиквали - "Римляни, крийте жените си - водим у дома плешивия развратник". Достигайки храма на Юпитер пълководецът поставял трофеите при статуята на бога, произнасял благодарствена молитва, извършвал жертвоприношение и раздавал награди на войниците. Следвало пиршество. През периода на Републиката пленените военачалници или царе често били екзекутирани, но императорският Рим изоставил тази традиция и им дарявал помилване. В чест на победоносния пълководец били издигани паметници /tropaea/, първоначално от претопеното вражеско оръжие, а после от мрамор или мед. Строени били колони и триумфални арки: Заплата и хранителен режим За службата си в армията легионерът редовно получавал заплата /stipendium/. За първи път заплатата била установена от Цезар /226 денария/, тъй като допреди него нямало определена фиксирана сума на възнагражденията. След 150 години Домициан отново я увеличил. А след още сто години заплатата пак била повишена. Центурионите получавали два пъти повече от легионерите, като заплатите били изплащани на всеки 4 месеца. Пехотинците от помощните войски получавали три пъти по-малко от легионера, а кавалеристът - 2 пъти по-малко. Големи възнаграждения и подаръци /donatives/ се давали на войниците след победи или при възкачването на престола на нов император /затова през трети век честата смяна на властта станала доходен бизнес/. Това правело службата в легиона доста привлекателна. Войниците трябвало сами да си плащат за прехраната, облеклото, оръжието /с намаления естествено/. Освен това трябвало да заделят пари и за "новогодишния обяд" на трибуните и центурионите, а също и за "погребалния фонд". Част от парите неизбежно отивала за рушвети. Нито един император не могъл да премахне "традицията" да се плаща на центуриона за предоставяне на отпуска. Отдавайки "на кесаревото на кесаря" на бойното поле, центурионът си взимал "центурионовото" в лагера. Половината от всяко възнаграждение се съхранявало до деня на отставката на войника. За съхранението му отговаряли знаменосците. За храна войниците получавали месечно зърно и сол. Зърното се смилало с ръчни мелници и от тестото се изпичал хляб. Само служещите във флотата получавали хляба опечен /на кораба паленето на огън било опасна работа/. Месото играело второстепенна работа. Зеленчуците, плодовете и другите храни се давали само при недостиг на зърно. Провинциите били длъжни да предоставят храни и пари за издържане на гарнизоните. При поход провинциите предварително се запасявали провизиите. Главният интендант на войската бил квесторът /quaestor/, отговарящ за стопанството и касата на войската. Той командвал ковчежниците и писарите. Култове Религията и култовете оказвали силно влияние върху живота на древните, особено върху военните. Като всеки римски гражданин и те почитали Юпитер, Юнона и Минерва. Обект на поклонение били и орлите на легионите. Оттук водят началото си и почестите, оказвани на знамената във всички армии по света. Напълно естествен за войниците бил и култът към императора, който бил не само върховен главнокомандващ, но и върховен жрец /Pontifex Maximus/. Рожденият ден и победите на императора се почитали винаги. От 14 г. била създадена жреческа колегия за почитане на обожествения Август. Жреческите колегии се деляли на различни "подразделения". Понтифиците отговаряли за жертвоприношенията и следяли за правилността на изпълняваните ритуали. Авгурите, харуспиците и сибилините тълкували предзнаменованията. Освен традиционните жречески съсловия възниквали и други. Римляните се отличавали с търпимост по отношение на другите религии и в Римския пантеон прониквали доста божества /особено от Мала Азия и Египет/. Някои от иноземните култове се разпространили по цялата империя /култът към Кибела, Изида, Митра/. Освен традиционните богове всеки войник си имал бог-покровител. Изборът бил практически безкраен /от общоприетите до местните божества/. Най-голямо разпространение получил култът към сирийския бог Митра /аналог на Юпитер Долихен/, символът на който бил Слънцето. Култът към Sol Invictus /непобедимото Слънце/ бил изповядван и от императорите, които се отъждествявали с него: Голяма роля играели и различните суеверия, страхът от магия, уроки и поражение били в ежедневието на войниците. За предотвратяването им последните носели амулети. За благодарност към боговете били издигани паметници на мястото на битката, извършвали се жертвоприношения, част от плячката се посвещавала на храмовете. Птиците се считали за вестители на боговете, затова по поведението им често се правели предсказания /този ритуал бил взаимстван от етруските/. С това се занимавали авгурите: Те наблюдавали за височината на полета и по него определяли дали поличбите са благоприятни. Също така се грижели и за свещените кокошки. Това бил интересен обичай: преди битка се пускали кокошки да кълват просо; ако кокошките кълвяли настървено - победата била сигурна; ако пък отказвали да ядат - нещата отивали на зле. Колегията на харуспиците пък гадаела по вътрешностите на жертвеното животно. Особено бил важен черният дроб. Ако последният бил засегнат от някаква болест - поличбите били лоши. В зависимост от това в коя област на черния дроб се наблюдавала аномалия, се правело съответното предсказание. Срокът на служба Veterani били войниците, които след изтичането на срока на службата оставали във своя легион. Първоначално легионерът служил 16 години. След това за четири години минавал в разред ветеран. До окочателното уволняване ветераните влизали в състава на самостоятелни отряди със собствени знамена /оттам и наименованията - vexillarii, vexilla veteranorum/. При необходимост те били длъжни да участват във военни действия. Стремейки се да съкрати разходите за уволняване на войниците, Август увеличил срока на служба до 20 години плюс 5 години като ветеран. За войниците от помощните войски срокът на служба достигал до 30 години. След завършването на службата си, ветеранът излизал в пълна оставка /missio honesta/. Отслужилите войници /emeritus/ бил заселвани в колонии. Ветераните се ползвали с редица привилегии. Те били освободени от някои данъци, имали редица облаги при започването на търговска дейност например. Помощните войници получавали и римско гражданство. Официално нито легионерите, нито оксилариите не могли да се женят легално. Постъпването в легиона се считало за форма на развод. Фактически обаче войниците сключвали бракове, от юридическа точка незаконни, но властите се съобразявали с това. Така че войникът можел спокойно да остави на жена си имуществото, дори и само със устно заявление. Статусът на децата бил обаче проблемен. Ако легионерът се женел за неримлянка, децата му също не получавали римско гражданство. Синовете на легионера ставали римски граждани само ако постъпели на служба в легиона. През 197 г. император Септимий Север легализирал браковете на войниците. При оставката си войникът получавал документ /diploma/ - две съединени бронзови плочки с имената на командира, подразделението и свидетелите на прощалната церемония: Ветеранът получавал и солидно възнаграждение /praemia militiae/. През първи век паричните суми били заменени от раздаване на земя, като войниците избирали в коя провинция да се заселят. Много често войниците, служили в един легион, се заселвали в една колония /обикновено на територията на която служили/. Това било оптимално решение за властите, защото при нужда жителите на колониите могли да подсилят местните войски. Разположението на войските Общата численост на армията била недостатъчна за отбраната на обширните граници на империята. Затова от първостепенна важност било разпределението на силите. Още при Юлий Цезар /46-44г. ВС/ легионите били изведени от Италия и разположени на "горещите точки" - където съществувала опасност от вражеско нахлуване. На най-застрашените от нашествие територии Рим разполагал конни отряди от наемници и оксиларии. Легионите съставлявали стратегическия резерв и се намесвали само в краен случай. Разположението на легионите при имп. Тиберий: През 1 в. основното внимание на императорите било приковано към Рейн, където били съсредоточени около 100 000 войници в това число и 8 легиона. През последвалите 2 века проблемните региони променяли локализацията си. При император Траян /98 - 117г./ стратегическото значение на тази граница постепенно отслабнало и там се намирали едва 45 000 войници. Центърът на тежестта се преместил по поречието на Дунав, във връзка с водените там Дакийски войни: През 107 година там се намирали приблизително 111 000 войници. Пет легиона се намирали в Мизия, три - в Дакия, 4 - в Панония. Срещу партите в Сирия били съсредоточени 3 легиона /+ още два формирани при управлението на Флавиите/. След завладяването на Арабия /106г./ един легион бил изпратен и в тази провинция. В провинции като Испания, Северна Африка и Египет, сравнително отдавна присъединени към империята легионите били с непълен състав. От "второстепенните" региони изключение правела Британия. Там били разположени три от петте легиона, участвали в завладяването на острова. Британците били покорени сравнително скоро и там от време на време избухвали въстания. В Галия /откакто тя получила статут на провинция през 16г. ВС/ при необходимост пращали испански или германски легиони. Формиране и разформиране на легиони След победата си над Марк Антоний, Август съкратил драстично броя на легионите от 60 на 18. Но кампанията му по разширяването на империята до естествените речни граници /Рейн и Дунав/ наложила увеличаването на числото на легионите до 28. През 9 г. три римски легиона /LEG XVII, LEG XVIII и LEG XIX/ били унищожени в Тевтобургската гора и така броя им към края на управлението на Август достигнал 25. При Калигула били създадени два легиона - LEG XV PRIMIGENIA и LEG XXII PRIMIGENIA /посредством разделянето на две на съществуващи легиони/. Броят на регулярните части станал 27. В края на управлението си Нерон набрал още два легиона /LEG I ITALICA и LEG I ADIUTRIX/, формирани от моряци, а Галба създал Legio VII Gemina. Така количеството на легионите достигнало 30. След гражданските войни през 69г. и бунта на батавите Веспасиан разформирал четири германски легиона / Legio IIII Macedonica, Legio I Germanica, Legio XV Primigenia и Legio XVI Gallica/ и на тяхно място създал три /Legio IIII Flavia Felix, Legio XVI Flavia Firma и Legio II Aduitrix/. По времето на Домициан през 82 г. бил създаден Legio I Minervia, формиран в Кападокия. В резултат на дакийските войни, които водил императорът, през 86 г. Legio V Alaudae бил унищожен, а през 92 г. съдбата му последвал и Legio XXI Rapax. За продължението на дакийската си кампания, Траян формирал Legio II Traiana Fortis и Legio XXX Ulpia Victrix. Броят на легионите отново достигнал 30. При въстанието на Бар Кохба през 132 г. били унищожени Legio XXII Deiotariana и Legio IX Hispana. Марк Аврелий през 165 г. набрал два Италийски легиона /Legio III Concors Italica и Legio II Italica Pia/, за да се справи с квадите и маркоманите /така легионите отново станали 30/. През 197 г. Септимий Север формирал три Партски легиона /Legio I Parthica, Legio II Parthica и Legio III Parthica/ при завладяването на Месопотамия. Общото количество легиони в Империята достигнало 33 и се запазило до началото на управлението на император Диоклециан. Дислокация на римските легиони през 2 - началото на 3 век: (1) VI Valeria Victrix: Eburacum, Britannia (2) XX Valeria Victrix: Deva, Britannia (3) II Augusta: Isca, Britannia (4) XXX Ulpia: Castra Vetera, Germania inferior (5) I Minerva: Bonna, Germania inferior (6) XXII Primigenia: Mogontiacum, Germania Superior (7) VIII Augusta: Argentoratum, Germania Superior (8) III Italica: Regina Castra, Raetia (9) II Italica: Lauriacum, Noricum (10) X Gemina: Vindobona, Pannonia Superior (11) XIV Gemina: Carnuntum, Pannonia Superior (12) I and II Adiutrix: Brigetio and Aquincum, Pannonia inferior (13) IV Flavia and VII Cladia: Viminacium, Moesia Superior (14) V Macedonica: Potaissa, Dacia (15) XIII Gemina: Apulum, Dacia (16) I Italica: Oescus Moesia inferior (17) XI Claudia: Durostorum, Moesia inferior (18) XV Apollinaris: Satala, Cappadocia (19) XII Fulmiata: Metilene, Cappadocia (20) I Parthica: Singara, Mesopotamia (21) II Parthica: Mesopotamia (22) III Parthica: Rhesaena, Mesopotamia (23) IV Scythica: Zeugma, Syria Propper (24) XVI Flavia Firma: Syria Propper (25) III Gallica: Phoenicia (26) X Fretensis: Jerusalem, Palestina (27) VI Ferrata: Raphanea, Palestina (28) III Cyrenaica: Petra, Arabia (29) II Traiana: Alexandria, Egypt (30) III Augusta: Lambaesis, Africa (31) VII Gemina: Leon, Hispania Пълен списък на римски легиони от ранноимперския период до 3-ти век, годината на създаването им, техния символ, и базирането им LEG I ADIUTRIX формиран от моряци по времето на Нерон през 68 AD. Символи: Козирог, Пегас. (Brigetio, Pannonia Inferior) LEG I GERMANICA формиран през 48 BC от Цезар (Испания, по-късно Cologne, Germania Inferior). Символ: Бик. Разформиран от Веспасиан след бунта на батавите през 69 AD, като негови части влизат в състава на Legio VII Gemina. LEG I MINERVIA формиран от Домициан през 83 AD за войната с даките. Посветен на Минерва. Символи: Минерва, овен. (Bonna, Germania Inferior) LEG I ITALICA формиран от Нерон през 66/67 AD, Символи: Глиган, бик. (Novae, Moesia Inferior) LEG I PARTHICA формиран през 197 AD от Септимий Север за война с партите. Символ: Кентавър. (Singara, Moesopotamia) LEG II ADIUTRIX формиран от Веспасиан през 70 AD от моряци. Символи: Глиган, Пегас. (Aquincum, Pannonia Inferior) LEG II AUGUSTA формиран от Август 43 BC(?). Символ Козирог, Пегас. (Isca, Britannia) LEG II ITALICA PIA формиран от Марк Аврелий през 165 AD. Символи: Капитолийската вълчица, козирог. (Lauriacum) LEG II Parthica формиран от Септимий Север през 197 AD. Символ: Кентавър. (Alba до Рим) Участвал в походите срещу партите при Север, Каракалла и Юлиан. LEG II TRAIANA FORTIS формиран през 105 AD от Марк Улпий Траян за войната с даките. Символ: Херкулес. След края на войната прехвърлен в (Alexandria, Aegyptus) LEG III AUGUSTA формиран през 43 BC от Август. Символ: Пегас. (Lambaesis, Africa) LEG III CYRENAICA формиран през 36 BC от Марк Антоний. (Nicopolis, Aegyptus; след 106 AD Bostra, Arabia Felix) LEG III CONCORS ITALICA формиран от Марк Аврелий през 165 AD за войната му с квадите и маркоманите. Символ: Щъркел. (Castra Regina, Raetia) LEG III GALLICA формиран от Цезар през 49 BC Символи: Бик, телец. (Raphanea, Syria) LEG III PARTHICA формиран от Септимий Север през 197 AD. Символ: Бик. (Rhesaena, Mesopotamia) LEG IV MACEDONICA формиран от Брут през 48 BC. Символи: Бик, Козирог. Първоначално разположен в Mogontiacum, Germania superior. Реоформен от Веспасиан след въстанието на батавите през 70 AD в LEG IIII FLAVIA FELIX. Символ: Лъв. Пренасочен в Singidunum, Moesia Superior. LEG IV Scythica формиран от Марк Антоний през 42 BC за война срещу партите. Символ: Козирог. (След 30 BC - в Moesia, след 62 AD - Zeugma, Syria) LEG V ALAUDAE формиран от Цезар през 52 BC. Символ: Жерав, слон. (Vetera, Germania Inferior). Според едни източници след бунта на батавите през 70 г. е бил разформиран от Веспасиан, а според други - бил унищожен през 86 г. в Дакия. LEG V MACEDONICA формиран през 43 BC вероятно от Август. Символ: Бик. (Oescus, Moesia, след това Potaissa, Dacia, aслед 274 г. отново в Oescus) LEG VI FERRATA формиран от Цезар през 52 BC. Символи: Бик, Капитолийска вълчица. Сведения за него имаме до управлението на император Филип Арабина /средата на 3 век/. (Raphanea, Syria) LEG VI VALERIA VICTRIX формиран от Август през 40/41 BC. Символ: Бик. (Испания, а след 119 AD - Eburacum, Britannia). Другото му име е Hispaniensis. LEG VII CLAUDIA формиран от Цезар през 58 BC. Първоначално носел името Paterna или Macedonica. Символ: Бик. (Viminacium, Moesia Superior). Пълно название Claudia Pia Fidelis. LEG VII GEMINA Felix формиран от Галба през 68 AD. След 70 г. в състава му влизат части от разформирания LEG I GERMANICA. (Leon, Hispania) LEG VIII AUGUSTA формиран от Цезар през 59 BC. Символ: Бик. (Argentorate, Germania Superior). Нарича се още Gallica. LEG IX HISPANA формиран от Цезар през 58 BC. Символ: Бик.(Pannonia, след 43 AD Eburacum, Britain, след 120 AD заминава на изток). Вероятно унищожен в по време на въстанието на Бар Кохба /135 AD./ или по време на управлението на Марк Аврелий /160 AD./ LEG X GEMINA формиран от Цезар през 59 BC под името Legio X Equestris. Получил наименованието си по времето на Август от сливането на два легиона /след битката при Акциум/. Символ: Бик.(Nijmegen, по-късно Vindobona, Pannonia Superior) LEG X FRETENSIS формиран от Август през 40/41 BC. Символи: Бик, глиган, галера. (Syria, Jerusalem, Judea) LEG XI CLAUDIA формиран от Цезар през 58 BC. Символ: Нептун. Преименуван от Клавдий заради лоялността си към него като Claudia Pia Fidelis. (Durostоrum, Moesia Inferior) LEG XII FULMINATA формиран от Цезар през 58 BC. Символ: Мълния. През 66 г. бил разгромен в Юдея и дори загубил орела си, но не бил разформиран.(Raphanea, Syria; след 71 AD Melitene, Cappadocia) LEG XIII GEMINA формиран от Цезар през 57 BC. След Акциум реоформен от Август посредством сливането на два легиона. Символ: Лъв. (от 45 AD - Poetovio Pannonia, след 89 AD - Apulum, Dacia, след 275 AD - Ratiaria, Dacia Ripensis). LEG XIIII GEMINA MARTIA VICTRIX формиран от Август през 41 BC. Образуван от сливането на два легиона. Символ: Козирог. (Mogontiacum, Germania Superior; oт 43 AD в Britannia; от 92 AD - Carnuntum, Pannonia Superior) LEG XV APOLLINARIS формиран от Цезар през 53 BC. Символ: Аполон. (Carnuntum, Pannonia, по-късно в Satala, Cappadocia) LEG XV PRIMIGENIA формиран през 39 AD от Калигула. Символ: Фортуна (Vetera, Germania) Разформиран от Веспасиан след бунта на батавите през 70 AD. LEG XVI GALLICA формиран през 41/40 BC от Август и реформиран от Веспасиан в LEG XVI FLAVIA FIRMA през 70 AD след потушаването на бунта на батавите. Символ: Лъв. (Mogontiacum, Germania inferior; след 70 AD Samosata, Commagene) LEG XVII формиран през 40/41 BC. Унищожен през 9AD в Германия. LEG XVIII формиран през 40/41 BC. Унищожен през 9AD в Германия. LEG XIX формиран през 40/41 BC. Унищожен през 9AD в Германия. LEG XX Valeria Victrix формиран от Август през 31 BC. Символ: Глиган. (Ara Ubiorum = Cologne Germania, след 43 AD Deva, Britannia) LEG XXI Rapax формиран от Август през 31 BC. Символ: Козирог. (Castra Vetera, по-късно Vindonissa, Germania Superior). Прехвърлен на Дунав за войната с даките и сарматите, този легион бил унищожен от последните по времето на Домициан през 92 г. LEG XXII Deiotariana формиран през 25 BC от Дейотар в Галатия. Първоначално бил в помощните войски, но след унищожението на 17, 18 и 19 легион му бил даден статут на легион под номер 22. (Nicopolis, Aegyptus) Унищожен по време на въстанието на Бар Кохба през 132 AD. LEG XXII PRIMIGENIA формиран oт Kалигула през 39 AD. Символ Козирог. (Nijmegen, по-късно Mogontiacum, Germania Superior) LEG XXX ULPIA VICTRIX формиран от Траян през 105 AD за войната с даките. Символи: Юпитер, Нептун, козирог. (първоначално в Pannonia, по-късно Vetera, Germania Inferior).

Животът на Легионера Армията в поход Армията по време на марш се наричала agmen. Трябва да се отбележи, че по време на война легионите не били никога в пълен състав. Една или две кохорти винаги оставали в постоянния лагер. Легионите никога не действали поединично. Обикновената армия никога не надхвърляла 4-5 легиона с обща численост /заедно със спомагателните войски/ - до 30 000 души. Консулската армия, която се считала за териториален стратегически резерв, използван само в крайни случаи, наброявала 6 легиона с численост до 36 000. Големите завоевателни армии като войската на Сула или Лукул в азиатските кампании, армиите на Помпей и Цезар били имперски, съставени от 8 до 12 легиона /съответно от 48 000 до 72 000/. Те се набирали при нужда и се разпускали след края на присъединяването на дадена провинция към империята. След установяването на едноличната власт легионите били разквартирувани извън Италия в пограничните райони, за да пазят завладените територии. За неголям поход се заделяли 3-4 легиона. При нахлуването на територията на силен противник числото им можело да достигне до 8 или 10. Походът започвал при изгрев слънце, а дори и по-рано. Йосиф Флавий в книгата си "Юдейската война" описва походния ред /ordo agminis/ на легионите при придвижването на Веспасиан от Птолемаида. Леките помощни отряди и стрелците били изпратени напред за отразяване на непредвидените неприятелски атаки и оглед на подозрителни местности, с цел да се предотвратят възможностите за засада. След тях се придвижвала част от тежковъоръжената пехота. После идвали така наречените castrorum metatores или exploratores, които при приближаване към крайната цел на дневния преход, трябвало да определят мястото за разполагането на лагера. Следвали ги "сапьорите" /antecursores/ с брадви - dolabra, които трябвало да отстранят неравностите по пътя и да го направят леснопроходим. Зад тях яздели конниците, пазещи обоза и щаба на главнокомандващия. Самият той се придвижвал след обоза, заобиколен от личната си охрана. След него карали мулетата, превозващи обсадните машини и друга военна екипировка. После идвал редът на легатите, трибуните и префектите, прикривани от отбрана войска. Следвали ги легионерите, маршируващи в редове по 6 човека във всеки. По краищата на колоните вървели центурионите и optiones, следящи за реда и дисциплината. В края на бойния строй се придвижвали останалите помощни войски и наемниците. Войската се придвижвала с такава скорост, че да не се разтегнат колоните и при необходимост да се прегрупират за битка. Ако врагът бил близо, войската се движела в боен ред. При опастност обозът бил поставян в средата на колоната, 2/3 от войската минавала в авангарда, а 1/3 прикривала колоната. Нормалният дневен преход /justum iter/ бил приблизително 30 км. и продължавал около 7 часа. Ускореният преход /magna itinera/ бил 35 км., а форсираният /maxima itinera/ достигал до 50 км. Лагерът Независимо от времето, умората и отдалечеността от врага, в края на всеки дневен преход легионерите е трябвало да строят укрепен лагер /castra aestiva/. Затова разстоянието между преходите често се обозначавало с броя на лагерите. Строенето на римския лагер било подчинено на определени правила. За най-подходящи места се считали хълмовете, с източник на прясна вода наблизо. Формирала се специална група, която трябвало да определи точното разположение на лагера. Началникът на групата забивал бял флаг на мястото, където трябвало да бъде разположена палатката на пълководеца /praetorium/ - в центъра на лагера. От тази точка се определяло разположението на останалите части на лагера. Войниците оставяли своя багаж и се залавяли за работа /често работели въоръжени/. По периметъра на лагера се изравял ров /fossa/ и бил издиган защитен вал /vallum/. Отгоре валът бил подсилен с дървени колове /pila muralia/, дълги 1, 60 и заострени от двете страни. След като строителството на укрепленията било завършено, се издигали палатките на пълководеца и трибуните. Всеки офицер имал собствена палатка. По 60 метровия периметър около претория се разполагали палатките на висшите офицери и щаба /principia/. Палатките на легионерите се издигали последни. Пространството между укреплението и първия ред палатки било 30-50м., за да се маневрира свободно и за да не могат неприятелските стрели да ги достигнат. Палатките /tentoria/ имали дървено скеле, върху което се закрепяли ленено платно или кожи. В палатката се побирали 8-10 човека /contubernia/. За лагера отговарял paefectus castrorum. Лагерът бил във формата на правоъгълник /с размери – 450 – 650 м./. Пресичали го две главни улици, всяка от които завършвала с две главни порти – porta praetoria /гледаща към неприятеля/ и porta decumana, зад която се разполагали палатките на търговците. Другите две врати били porta principalis dextra и porta principalis sinistra /лява и дясна/. Центърът на лагера – praetorium била както самата палатка на главнокомандващия, така и пространството около нея: До палатката на пълководеца имало помещение /sacellum/ където се съхранявал орелът на легиона. Пред палатката стоял олтарът /ara/ където се правили жертвоприношенията. Вдясно от олтара се намирал quaestorium /с палатката на квестора/. Вляво се намирал трибуналът, насип, от който пълководецът държал реч пред войската и където съдели провинилите се. Зад трибунала се намирал форумът, служещ за войнишки сбирки. Отляво и отдясно на преториума се намирали палатките на трибуните и префектите. Зад преториума се намирали спомагателните войски. Пред преториума, от двете страни на via praetoria се намирали палатките на легионерите. Кварталът заеман от една центурия бил от 10 палатки /с 8-10 човека вътре/ и палатката на центуриона. Отстрани се намирало и оградено място за мулетата. Работата по съоръжаването на лагера отнемала от 3 до 5 часа, след което войниците се подготвяли за нощувка. Лагер, в който войската прекарвала повече от една нощ, се наричал castra stativa. Летният лагер се наричал castra aestiva, а зимният – castra hiberna. Доставката на припаси, вода, дърва се осъществявало от назначени по жребий поделения. Всички лагерни дейности се извършвали само по сигнал с тръба. Носенето на караулна служба било задължение на всеки войник /без ветераните и офицерите и жреците/. Патрулите били дневни /excubiae/ и нощни /vigiliae/. Всяка от четирите врати била пазена от по 1 кохорта. Денем околностите на лагера били пазени от конници, а нощем от пехотни части. Нощните патрули се сменяли 4 пъти /на всеки 3 часа/. Сигналът за смяна се подавал от буцинатор. Времето се определяло с помощта на водни часовници. Сутринта войниците на групи се явявали с поздрави при центурионите, те от своя страна идвали при префектите и след това всички офицери заедно приветствали пълководеца, който им давал паролата за деня и разпореждания за дейността, която трябва да се извърши. Напускането на лагера също било последователно – след първия сигнал войниците разглобявали палатките, след втория – обозът се натоварвал на животните. Третият сигнал означавал излизане от лагера – легионерите се построявали в редици и напускали мястото. Постоянните лагери с по-мощни укрепления, строени по бреговете на Рейн и Дунав постепенно заприличвали на неголeми градчета: Вместо палатки в тях се строели дървени бараки или казарми, отначало покрити със слама, а после и с керемиди. В рейнските лагери бараките се строели от камък вече по времето на Нерон. Около постоянните лагери възниквали пазари, занаятчийници, болници, театри училища и др. Така възниквали градовете. Съвременните градове - Кьолн, Страсбург, Майнц, Виена, Белград, и много други, дължат произхода си на разквартируваните по тези места римски легиони. Военни действия и тактика Готвейки се за битка, войската излизала от лагера, оставяйки в него багажа и обоза. Преди това пълководецът правил предсказания /auspicia/, след приключването им пред палатката се забивало червен vexillum и се подавал сигнал с тръби. Войската трябвало по възможност да е отпочинала и нахранена. Често главнокомандващия, опитвайки се да повдигне бойния дух на войската произнасял реч /adlocutio/. Не разчитайки на случайността, римляните се стараели да избират мястото на битката предварително. За предпочитане местността трябвало да е открито пространство с възвишение, на което войската да има изгодна отбранителна позиция. Благоприятно трябвало да бъде и разположението на слънцето и посоката на вятъра. Ако слънцето се разполагало зад римляните – лъчите му заслепявали противника. Вятърът духащ по посока на врага не само отнасял прахта към него, но и увеличавал дължината на полета на стрелите и копията. Войските, построени в боен ред се наричала acies. Центърът се наричал media acies, а фланговете – cornua. Фланговите подразделения се означавали като alae /криле/. Легионите заемали центъра, фланговете им били прикрити от помощните войски, а фланговете на последните се подсигурявали от конницата. Предната линия в построението се наричала frons, линиите след нея – latera; тилът – tergum. Резервът се наричал subsidia. Легионите могли да бъдат групирани в от една до четири линии /acies simplex, acies duplex, … quadriplex/. Тактическите подразделения били вече кохортите, иззели функциите на манипулите от Републиканския Рим. За главни кохорти били определяни I, II, III. От манипулите по старшинство първи били манипулите на триариите /названията се запазило, въпреки че разликите във въоръжението изчезнали/, следвали ги манипулите на принципите и най-нисши в йерархията били манипулите на хастатите. Интервалите между воините във всеки ред трябвало да бъдат 1 м., а между два съседни реда – 2м. Най-честият боен ред бил шахматният – 10-те кохорти на легиона се построявали на интервали, равни на фронта на една кохорта, най-често в три линии /acies triplex/. Първата и втората линия се състояли от кохортите на опитните бойци и новобранците, разположени близо една до друга, а третата се разполагала по-надалеч и изпълнявала функцията на резерв. Първата линия съдържала 4 кохорти, а втората и третата – по 3: Описани са няколко построения на легиона и неговите подразделения: Cuneus – клинообразна настъпателна колона, предназначена да пробие неприятелския строй: Orbis – кръгово построение на войската, когато по-многобройният неприятел я обграждал: Съществувало и построение, предназначено за отблъскване на неприятелската конница: Преди битката да започне, пълководецът се обръщал към войниците с въодушевяващ призив, след това се подавал знака за атака с tuba. Той се предавал по подразделенията с по-малките рогове – cornu. Атаката стартирали лековъоръжените войски. След това се включвали и легионерите. Придвижването към врага започвало с ускорена крачка, преминаваща в бягане. Достигайки дистанцията на полета на пилумите /15-20 крачки/ легионерите ги хвърляли, а след това с извадени мечове атакували дезорганизирания неприятел като го поразявали с гладиусите си под прикритието на големите щитове: Конниците се сражавали в плътен боен ред. Често слизали от конете. Разпространен похват бил те да се разполагат между редовете на пехотата и в подходящия момент да атакуват през интервалите между кохортите. Кавалерийският отряд /turma/ се групирал в две линии /по 16 конника във всяка/ - общо 30 конника, декурион и младши офицер. Кавалеристите се стараели да пазят помежду си дистанция от един метър, което било трудно поради естествената склонност на конете да се отдалечават едни от други при галоп. Колкото по-обучени били конниците, толкова по-плътен оставал строят им. Те атакували, мятали копията си и отстъпвали. След прегрупиране действието се повтаряло. Съществувал и друг начин на атака – например кръговата атака. Кавалеристите яздели около вражеския строй и хвърляли копията си, когато се изравнявали със него. Кавалеристите наемници ползвали своя тип оръжие – в римската армия служели конни стрелци и катафракти. Последните били предназначени за директна атака. По време на сражението тактическите маневри вътре в армията били затруднени и бързото предаване на заповеди било на практика невъзможно. Затова задачата на пълководеца била правилно да определи действията на армията преди биткат да е започнала. Той трябвало да открие слабите места в линията на противника и да съсредоточи удара имено в този участък. Били познати няколко вида построения според това срещу кой участък от неприятелската линия да бъде насочен ударът: Главните сили били съсредочени в десния фланг, откъдето бил нанасян основният удар, целящ да пробие фронта на противника: Алтернативен бил и масираният удар по десния фланг на противника /използван по-рядко, тъй като обикновено римляните предпочитали първия вариант/: Ако генералът бил достатъчно сигурен в дисциплината и обучеността на войските си, можел да заповяда равномерно настъпление срещу противника: Когато римляните имали по-малобройна или по-слаба войска за прикритие на фланговете използвали естествени прегради /река, гора/, а цялата налична конница и лека пехота съсредоточавали на другия фланг: След като строят на врага бивал пробит или той се впускал в бягство, кавалеристите ставали главните действащи лица. При преследването те се разделяли на две големи групи. Едната продължавала да гони и избива бягащите, а другата оставала като резерв, за да предотврати възможна контраатака. Относно пехотата - да се насърчават войниците вече нямало нужда. Чувствайки плячката те самите тичали напред. Сега задачата на главнокомандващия била умело да ги сдържа, за да не нарушават линията на настъпващата армия. Причината била проста – отстъпващите не трябвало да се окажат обградени. Обграденият и отчаян неприятел би оказал упорита съпротива, което би нарушило бойния ред на легионите и би направило управлението на битката невъзможно, създавайки хаос. След битката - мeдицинската служба в римската армия По времето на Траян /98-117 г./ в римската армия се формира редовна медицинска служба. Преди това воините сами си помагали един на друг, но сега се появили добре обучени и екипирани специалисти. Служителите в младшия медицински персонал се наричали капсарии /от латинското capsa/, понеже носели характерната кръгла кутия с превързочни материали. Тяхната задача била да окажат първа помощ на мястото на битката. Нелекият труд на капсариите бил увековечен на колоната на Траян: Евакуацията на ранените протичала сдлед приключването на военната операция. В най-близкия град или селище /близо до лагера/ се строяла полева хирургическа сграда, наречена валетудинарий /valetudinarium/, където се помещавали медиците, икономите, инстументариите и обслужващ робски персонал /изпълняващ функциите на съвременните сестри/. Икономите били аналогът на съвременната болнична администрация, а инструментариите /или снабдителите/ отговаряли за хирургическите инструменти, лекарствата, превързочния материал и друго медицинското оборудване. Към края на 1 век във всички подразделения на римската армия имало професионални военни лекари – medici. Първият фиксиран в изворите военен лекар бил Диоскорид – военен хирург по времето на Нерон. Началникът на медиците в легиона се наричал medicus legionis. Негови подчинени били medici cohortis, които във всяка кохорта били по четирима. Хирурзите, работещи в болниците /валетудинариите/ се наричали medici vulnerarii /от vulnerare – наранявам/. Във флотата също имало медици – по един на кораб. Освен това всеки римски воин носел със себе си превързочен материал, за оказване на първа помощ.

Помощни войски /Аuxilia/ През 1 в. това били отделни отряди, набирани в провинциите, използващи националното си оръжие и командвани от собствените си вождове. Всяка провинция е била длъжна да осигурява за римската войска определено количество оксиларии. Към средата на 1 в. – началото на 2 в. тези отряди получили по-единна организация и минали под командването на римските офицери. В битката помощните войски прикривали фланговете на легионите. Те били организирани в пехотни кохорти, кавалерийски alae и в смесени кохорти. Формирали се и помощни кохорти само от стрелци. Към помощните войски спадали и наемните войски – cohortes mercennariae – балеарски прашкохвъргачи, критски стрелци, нумидийски конници и пелтасти и др. Имало и т. нар. нестроеви отряди - numeri, съставени от съюзнически варварски бойци, групирани по етническа принадлежност и използващи националните си оръжия /например сирийски конни стрелци/. На най-голяма почит се радвали помощните кохорти, набрани измежду римски граждани и доброволци от Италия (cohors voluntariorum civium Romanorum), въведени в армията още от Август, които имали същото заплащане като това на легионерите. Всяка спомагателна кохорта или ала имала собствен номер и наименование, сочещо типа и произхода на подразделението напр.: Cohors I Afrorum. Също така в названието понякога влизало и името на военачалника, който го командвал – при Тацит е описана вспомагателна ala, командвана от някой си Себосий – Ala Gallorum Sebosiana. Пехотни помощни кохорти /Cohortes peditаta/ Съставени били от 6 центурии от по 80 човека, така че всяка кохорта се състояла от 480 войника /също както и при легионната такава/. Такова подразделение се наричало quingenaria /което означава – 500 човека/. Във втората половина на 1в., когато били увеличени първите кохорти на легионите, се появили и помощни кохорти с удвоен състав /1000 човека/. Наричали се milliaria /хилядни/ и били съставени от 10 центурии. Помощните кохорти, съставени от римски граждани, били командвани от трибун. Пехотните кохорти квингенарии, били под командването на префект, назначаван обикновено от губернатора на провинцията. Хилядните кохорти били командвани от трибуни. Те били назначавани предимно от императора. Центурионите на оксилариите нямали такава ясна йерархия, както при легионите, въпреки че при тях също имало главен центурион принцепс. Всяка кохорта имала и собствени принципали - сигнифери, вексиларии. Въоръжението и бронята на оксилариите към края на 2 век започнало постепенно да се доближава до това на легионерите. Пехотинците носели ризница /lorica squamata или lorica hamata/, която в последствие била заменена от така характерната за легионерите lorica segmentata. Шлемът им /железен или бронзов/ наподобявал на този на легионерите, но бил по-опростен и без украси. Главният отличителен белег на оксилариите бил овалният плосък щит /clippus/. Имало обаче някои кохорти, използващи scutum – cohors Hispanorum scutata. За нападателно оръжие служели две копия /lancea/ и меч /gladius/.Наемниците ползвали традиционното си оръжие: Прашкохвъргачите /funditores/ се набирали предимно от Балеарските острови. Служели си с прашка /funda/. Използвали камъни или изляти от олово снаряди /glandes/. Не носели броня. Стрелците /sagittarii/ идвали главно от източните провинции /Сирия, Крит/. Те носели дълги ризници, били въоръжени с лък /arcus/, и колчан със стрели: Помощна кавалерия Функцията й била да прикрива фланговете на легиона от непосредствена атака и да преследва бягащия противник. Освен това тя разузнавала за засади и била използвана за предаване на съобщения. Римляните не ценяли много конницата, разчитайки изцяло на ударната мощ на легиона. Затова при сблъсъка на Рим с народи, прекрасно владеещи конната тактика /парти, сармати/, недостатъците на неговата кавалерията веднага проличавали. Проблемът се състоял в това, че римляните така и не се научили да използват кавалерията като специфичен род войска. Въпреки че не била на особена почит, конницата достойно се справяла със възлаганите й задачи по поддръжка на легионите и охраната на границите на империята. През I в. основните подразделения на помощната кавалерия били алите, наброяващи 500 човека /ala quingenaria/; съставени от 16 турми /всяка от по 30 конника/. Към 70-те години на I в. се появили и ala milliaria, съставени от 24 турми, всяка от които наброявала до 40 кавалериста. Кавалерийските али били подчинени на префекти /praefectus equitum; а по-късно – praefectus alarum/. Префектът можел сам да си избира помощник /субпрефект/ – ставащ втори в йерархията след него. Във всяка турма имало трима декуриони, командващи съответно трите й декурии. Един от тях командвал цялата турма. От декурионите в цялата аla един /decurio princeps/ се считал за най-главен. Стъпка по-ниско стояли duplicarius /на които им било плащано двойно/ - аналог на optio в легионната пехота; и sesquiplicarius /който получавал 1, 5 пъти по-висока заплата от обикновения служещ/. В турмата също имало curator, който се грижел за конете. Тръбачите в конницата се казвали luticines – от името на инструмента lituus, с който били предавани командите: Турмата си имала знак, носен от signifier, а знамето на цялата ala /vexillum/ било носено от vexillifer. Римски кавалеристи от края на 1 в.: От средата на втори век символът на алите станал драконът /draco/, взаимстван по всяка вероятност от сарматите. Конникът бил защитен от плетена или люспеста ризница и железен шлем. Те били по-разнообразни по украса от тези на лeгионерите. Декурионите и знаменосците носели маски, закриващи лицата им: Щитът бил плосък, както при пехотните части - овален или шестоъгълен. Копията били два типа: къси за хвърляне - lancea и по-дълги /hasta/ - за нанасяне на удари. Мечът се наричал spatha и бил по-дълъг от гладиуса /70-95 см./. В края на 1 в. по поречието на р. Дунав се настаняват сарматските племена на аорсите и роксоланите, разполагащи с тежка кавалерия – катафрактите. Те са били нещо като праобраз на средновековните рицари. Цялото им тяло, а и конят били защитени с доспехи. Въоръжени били с дълго копие /contus/, което било и основното им оръжие. Римляните се видяли принудени също да въведат собствени отряди от катафракти. Първите такива подразделения /conttarii/ били формирани при император Траян по време на дакийските му войни /101 -107 г./. Кавалерийските доспехи претърпяли обратна еволюция спрямо тези на легионерите. Докато последните се опростявали и облегчавали, кавалерийските се усложнявали и ставали все по-тежки, докато конниците не се превърнали в тежковъоръжени войни /clibanarii – от clibanus – малка желязна печка/. Смесени кохорти /cohors equitatae/ В началото на 1в. се появил и този нов тип подразделения. Също били quingenaria или milliaria. 2/3 от тях били съставени от пехотинци, а 1/3 – от конници. Съответно в смесените кохорти квингенарии пехотинците били 380, а кавалеристите - 120, командвани от префект. В хилядните кохорти пехотинците били 760, а конниците 240, командвани от трибун. Тяхното въвеждане в армията е заемка от тактиката на германските племена - конник и пехотинец да се сражават по двойки. Кавалеристите от тези кохорти били по-скоро пехотинци, качени върху коне, отколкото професионални ездачи. В бойния ред смесените кохорти съставлявали втората линия зад останалата кавалерия. Пехотинците от смесените кохорти имали същото въоръжение, както и на останалите оксиларии, но детайлите му били съвсем опростени, което свидетелствало за ниското им положение в йерархията на легиона. Шлемовете им били кавалерийски /бронзови или железни/ с характерни прекръстосващи се ребра. Cohors equitata и легионер 2 в.: Други подразделения Преторианци Тази отбрана войскова част води началото си от съществуващите през републиканско време отряди лични телохранители /praetoriani/ при щаба на всеки военачалник. Впоследствие за поддържането на реда в Италия и най-вече в Рим по време на гражданските войни, император Август създал 9 кохорти преторианска гвардия /cohortes praetoriani/, под командването на преториански префект /praefectus praetorio/, с обща численост 4 500 човека. Впоследствие те били увеличени на 14 кохорти. В началото на 3 в. съставът на всяка кохорта бил увеличен до 1000 човека. По своята същност подразделенията на преторианците представлявали кохорти от смесен тип /cohors equitatae/ всяка от които под командването на трибун, като 1/5 от тях съставлявала кавалерията, набирана от най-добрите конници в империята. Знакът на преторианските кохорти бил червен вексилум с изображението на скорпион върху него. Върху щандартите често се помествали и изображения на орли, като в легиона. Войниците за преторианските подразделения се набирали главно от италийците. Те имали ред привилегии - служили 16, а не 26 години, а заплатата била 3 пъти по-висока от тази на обикновения легионер /720 денария за година/, а при уволняването си получавали 5000 денария /за разлика от обикновения легионер - 3000/. Освен това често всеки нов император изплащал премии на гвардейците, за да гарантира благоразположението им. Август държал в Рим не повече от 3 кохорти. Останалите лагерували околните градове. При Тиберий преторианците били събрани в Рим и им бил изграден постоянен лагер /Castra Praetoria/. При изпълнение на служебни дела и в двореца преторианците носели тоги. На парадите носели богато украсени шлемове и мускулни кираси от елинистически тип, кама, меч, червени туники и плащове. На обточените им с бронз щитове /овални или правоъгълни/ били изобразявани мълниите на Юпитер и скорпиони. През 1 век преторианците рядко участвали във военните действия, но с голям ентусиазъм правели заговори и преврати и издигали свои избранници. С тяхна помощ след убийството на Калигула, на престола се възкачил чичо му - Клавдий. След самоубийстворо на Нерон, преторианците убили и следващия император Галба, защото последният отказал да им изплати премиите, с които да купи тяхната лоялност. Вителий разпуснал част от гвардията, била се на страната на противника му Отон. Недоволните преторианци подкрепили следващия претендент за трона Веспасиан, който реорганизирал намалялата в следствие на гражданските войни гвардия в 9 кохорти, добавяйки я с предани на него легионери. Домициан добавил още една кохорта и броят им отново станал 10. Към края на 1 век преторианците започнали да се използват от императорите за водене на военни действия. През 80-те години гвардейците водели ожесточени боеве с даките по долното течение на Дунав, а през 86 г. преторианският префект Корнелий Фускус загинал в бой с варварите. След убийството на Домициан, в което също участвали преторианците, непопулярният сред войската император Нерва осиновил военачалника Траян и го направил преториански префект. Гвардейците участвали в кампаниите на новия император срещу даките /102 - 107 г/ и в похода му срещу партите през 115 - 117 г. Преториански кавалеристи в Дакия 85 г. През 2 век, във връзка с възраждането на традицията императорът лично да ръководи бойните действия, преторианската гвардия се превърнала от дворцова в полева част. Те съпровождали Луций Вер на изток през 162 - 166 г. и Марк Аврелий във войната му срещу квадите и маркоманите /169 -180 г/. При Комод преторианците отново започнали да играят значителна роля в политиката. Префектите му Перен и Клеандър фактически управлявали държавата. След убийството на Комод разхайтените гвардейци обявили търг за императорското място, купено от Дидий Юлиан. Подкрепеният от дунавските легиони военачалник Септимий Север ги разпуснал, а от преданите си войници набрал нова гвардия. Тя го следвала вярно в походите му срещу другия узурпатор Клодий Албин /197 г./; срещу Песцений Нигер и партите на изток /197 - 202 г./; и срещу пиктите в Британия /208 - 211 г./. През 3 в. преторианските префекти концентрирали все повече власт в ръцете си, назначавайки и сваляйки чиновниците из цялата империя, но често бивали убивани от своите подчинени. Нерядко те заставали на страната на претендента, предложил им повече пари или сами се обявявали за императори. Такъв е случаят с Макрин и Филип, организирали съответно убийствата на император Каракалла и Гордиан III и узурпирали престола; префектите Проб и Кар. Император Диоклециан /който също получил властта на поста преториански префект/ съкратил численността им, а Константин през 312 г. окончателно разпуснал гвардията след битката при Милвийския мост, тъй като те издигнали и подкрепили противника му Максенций. Длъжността praefectus praetorio обаче останала, като се трансформирала в началник на тайната полиция. Германски телохранители/Germani custodes corporis/. За личната охрана на императора по време на Юлиево-Клавдиевата династия и семейството му се набирали и телохранители от германските племена /най-често батави/, които били фанатично предани на императора и го пазели от произвола на преторианците. Те били организирани подобно на спомагателните али в подразделение от 500 човека. Били разделени на декурии от по 30 човека, командвани от декурион. Лагерът им се намирал в района на градините на Долабела от другата страна на Тибър. След смъртта на Нерон през 68 година новият император Галба разформирал германските отряди и много от недоволните телохранители подкрепили въстанието на Цивилис в Галия, след потушаването на което тези подразделения повече не се споменават. Equites singulares Augustii /Императорската конна гвардия/ Били формирани като подразделение при управлението на император Траян като негови непосредствени телохранители. Наброявали 770 конника, разделени на турми от по 30 човека и съставлявали личната охрана на императора по време на поход /станът им се помествал до палатката на главнокомандващия/. Към края на 2 век броят на кавалеристите нарастнал до 1000. В Рим те станували в казарми на Целийския хълм. Кавалеристите се набирали главно от помощните кавалерийски али - най-често от панонските и испанските и били командвани от трибун. Често конниците от гвардията били назначавани на командни места в конните части из империята. Съществуването на тази елитна част може да се проследи до 260 г. след което тя изчезва от летописите, вероятно трансформирана в лична гвардия покрай военните реформи на Галиен. В легиона също имало обособени подразделения, които изпълнявали различни задачи със специално назначение. Antesignani - антесигнани /букв. сражаващи се пред знаците/. Първоначално в републиканския легион така се наричали принципите и хастатите, сражаващи се пред триариите /при които се намирало знамето на легиона/. По времето на Цезар антесигнани се наричали отбрани войници, пазещи авангарда и ариегарда на армията. Наброявали 300 човека и били освободени от носенето на багаж /затова се наричали и expediti/. Макар да спадали към легиона, те най-често получавали специфични нападателни или отбранителни задачи, сражавайки се отделно от другите части. Вексиларии/vexillarii/ били ветерани, прослужили повече от 16 или 20 години в римската войска, които и след изтичането на редовната им служба оставали в легиона. Te образували отделни отряди vexillatiores (вексилации), ползуващи се с известни привилегии. Понякога при кризисни ситуации тeзи подразделения били привиквани отново да участват в бойните действия. Тези части не влизали непосредствено в състава на легиона. Имали си собствен знак - червен квадратен плат /vexillum/, закрепен на прът. В Рим и останалите италийски градове, освен преторианските поделения имало и други части. Градските кохорти/Cohortes urbanae/ Намирали се под началството на praefectus urbi - градския префект. Тези кохорти били създадени в началото на 1 в. от император Октавиан Август, едновременно с преторианските и номерацията им започвала от X - .... /за разлика от тези на преторианските - I - IX/. Император Клавдий увеличил броя им. При Веспасиан /69-79 г./ в Рим били оставени 4 кохорти, а останалите - пратени в Картаген и Лугудунум /Лион/, за да пазят императорския монетен двор. Службата в градските кохорти била 20 години. Вигилите /Vigiles Urbani/ Изпълнявали функциите на нощна стража и пожарна. При император Октавиан Август били създадени 7 кохорти вигилии - по една на всеки 2 от 14-те района на Рим. Били под командването на praefectus vigilum, пряко подчинен на градския префект /praefectus urbi/. Не носели оръжие, а кофа и тояга. Срокът на служба бил 7 години.

Командният състав на легиона - I в. пр. н.е. - II в.. След близо половин век граждански войни Републиканският строй бил заменен от Принципат /монархия/. Цялата военна и административна власт била съсредоточена в ръцете на императора. Той назначавал легати /практика въведена от Цезар/ - legati legionis, които командвали непосредствено легионите: Легатите най-често били от съсловието на сенаторите. По-ниско във йерархията стояли военните префекти и трибуните. Префектите командвали кавалерийските подразделения /praefectus equitum/, флотата /praefecutus classis/ или били непосредствени помощници на легата /praefectus castrorum – префектът на лагера, на трето място в йерархията след легата, отговарящ за обоза, снабдяването с храна; и praefectus fabrum – командващ инжинерните подразделения и ковачите/. Висшето римското командване нямало тази строга йерархия, която съществува при съвременните армии – офицерските чинове имали не само военно, но и управленческо значение. Разграничаването им понякога е практически невъзможно. Военните трибуни /tribuni militares/ във всеки легион били 6. Назначавани били директно от императора или от губернатора на съответната провинция. Те командвали отделни отряди в рамките на легиона. Това били най-често млади аристократи, отнасящи се към конническото съсловие. Най-старшият сред тях по звание се казвал tribunus laticlavius и в йерархията на легиона стоял на второ място след легата. Tribuni laticlavii произхождали от семействата на сенаторите. Обикновено те нямали особен военен опит и бързо сменяли меча с тога, отдавайки предпочитание на политическата си кариера. Кариерата на петте други трибуна /tribuni angusticlavii/ се подчинявала на други правила. Били с военен опит. Те се занимавали с административна дейност и следили за изпълнението на повседневната дейност на войниците. От средата на втори век се разпространила практиката тези трибуни да бъдат назначавани за префекти на помощните пехотни и смесени кохорти. Трибуните и префектите носели доспехи от късноелинистически тип – бронята им имитирала идеалната мускулатура /такава броня понякога се нарича анатомическа/; имали и наколенници и шлем /също елинистически тип/. Имали също така меч, копие и кръгъл щит. Tribunus laticlavius носел бяла превръзка върху бронята, показваща, че е кандидат за сенатор. Другите 5 трибуна носели по-тесни лилави превръзки. Центурионите били непосредствените командващи на легионерите. Служили колкото и последните - 26 години. Назначавали се от губернаторите на провинциите, но това ставало обикновено с одобрението на легата и трибуните. Във всеки легион имало 60 центурии, разпределени в 10 кохорти. От втората половина на 1 в. първата кохорта на всеки легион била увеличена до близо 800 човека и реорганизирана в 5 центурии /така всяка центурия била с двоен състав/. Във всеки легион имало по 59 центуриона: Командирът на първата центурия /centuria prior/ командвал същевременно и цялата манипула и се наричал Primus pilus. Той бил с най-висок ранг измежду всички останали центуриони и имал право да участва на военния съвет и да изказва мнение. Другите 4 центуриона на I кохорта се казвали primi ordines и също участвали на военния съвет. В останалите кохорти командващите на първите 2 центурии се казвали съответно – pilus prior и pilus posterior, после следвали princes prior и princes posterior; hastatus prior и hastatus posterior. Най-низшият по звание бил decimus hastatus posterior – центурионът на десетата задна центурия на хастатите. Въпреки че след реформата на Марий различията между центуриите изчезнали, наименованията /principes, hastati/ се запазили. Йерархия на центурионите в един легион: Кохорта I. Primus pilus. Centurio I princeps prior. Centurio I hastatus prior. Centurio I princeps posterior. Centurio I hastatus posterior. Кохорта II. Centurio II pilus prior. Centurio II princeps prior. Centurio II hastatus prior. Centurio II pilus posterior. Centurio II princeps posterior. Centurio II hastatus posterior. ................................ Кохорта X. Centurio X pilus prior. Centurio X princeps prior. Centurio X hastatus prior. Centurio X pilus posterior. Centurio X princeps posterior. Centurio X hastatus posterior. Центурионите носели посребрена броня /lorica squamata/,на която били запоени наградите им /falerae/, и наколенници. Гребенът на шлема им бил закрепен напречно. Мечът носели отляво, а камата /pugio/ - отдясно. Също така отличителен техен белег била и лозовата палка /vitis/, с която наказвали легионерите за разни прегрешения. По-ниско от центурионите стояли много други длъжности, оформящи така нареченият младши команден състав или принципали /principales/, отличаващи се от обикновените легионери по това, че получавали по-високо заплащане и били освободени от повседневната лагерна работа. Към тях спадали помощникът на центуриона /optio/, тессерарият, знаконосците /aquilifer, signifer, imaginifer, vexillifer/, музикантите, адютантите /корникуларии/, фуражорите /фрументарии/, бенефициариите /отговарящи за сигурността и охраната на комуникациите/, писарите - librari /изготвящи докладите за Рим, ежедневни отчети за дейността на легиона, списъците с новобранците, личните дела на военнослужещите, отчетите за заплати, резултати от медицинските проверки и др./. Помощникът на центуриона се казвал optio. Основната му функция била да обучава войниците. В мирно време той отговарял за центурията и замествал центуриона, ако последният отсъствал. По-нисшестоящ от него бил тессерарият /tesserarius/, който отговарял за смяната на стражата и паролите. Към принципалите спадали и знаменосците на легиона. Императорският римски легион имал три типа знаци: Орел /aquila/, signum и vexillum. Пред тях се произнасяла клетвата към императора; тяхната загуба се считала за голям позор – подразделението е могло да бъде разформирано и дори подложено на децимация /убийство на всеки десети воин/. След реформата на Марий знакът на всички легиони станал сребърният орел. При Август сребърното изображение било заменено от златно. Птицата била изобразявана с венци на крилата и с вретеното и мълниите на Юпитер в лапите. Орелът се пазел от първата кохорта, под надзора на Primus pilus. В лагера за него било отделено помещение /sacellum/ до палатката на главнокомандващия. Мястото било свещено. Престъпник, потърсил убежище там бил неприкосновен. Signum бил знакът на манипулата или кохортата. Представлявал копие, на върха на който се намирали символът на подразделението /вълк, глиган, длан, венец и др./, наградите на подразделението /венци, фалери/; също така сребърен полумесец /служещ като амулет/. На сигнума били отбелязвани номерът на манипулата или кохортата. Знаците се използвали широко като средство за управление на войската. Чрез тях били предавани различни нареждания касаещи бойния ред, нападение, отстъпление, направа на лагер и т. н. Vexillum бил голямо квадратно платно, закрепено към копие. Обикновено това било знамето на кавалерийските турми, но понякога ставало символ и на отделни подразделения на ветерани, колонисти и др., с наименованието vexillatiores. Вексилумът в качесвото си на награда е могъл да бъде прикрепен и към знака на подразделението. Голям vexillum, червен на цвят се разполагал и пред палатката на пълководеца и служел за сигнал за бой. Всеки легион имал за емблема и портрета на императора /imago/, прикрепен заедно с орела на едно копие. Знаконосците на легиона се казвали съответно Aquilifer, Signifer, Vexillifer и Imaginifer. Тяхното задължение било да се грижат за знаците. Изображения на Signifer, Aquilifer и Vexillarius: Музикантите обикновено се разполагали в строя до знаменосците. В римската армия нямало ударни инструменти. Всички звукови сигнали се предавали с помощта на духови инструменти. Във всеки легион обикновено имало 37 тубицини, 35 корницини и по всяка вероятност също толкова буцинатори. Имената им: tubicines, cornicines и bucinatores идват от инструментите на които свирели. Тuba била дълга права метална тръба, помощта на която се давал главният сигнал за атака или оттегляне. Cornu била медна, извита тръба. С нейна помощ сигналите от тубата се предавали по подразделенията. Bucina – по-малък рог, с нея сигнализирали за смяната на караула и сутрешното ставане. Отличителна черта на знаменосците и музикантите било носенето на животинска кожа върху шлема и бронята. Източните легиони и преторианските кохорти използвали лъвски кожи, а северните легиони – мечи или вълчи кожи. Изображение на cornicen: По-ниско в йерархията от принципалите стояли т. нар. immunes. Това бил обслужващия персонал на легиона, оглавяван от префекта на занаятчиите /praefectus fabrum/. Те също били освободени от ежедневните наряди и други воински задължения. Във всеки легион имало по 620 иммуна. Тук спадали: ковачите, дърводелците, строителите /architecti/ - отговарящи за изграждането на обсадни съоръжения, балистариите /ballistarii/ - обслужващи катапултите и балистите, лекарите /medici ordinarii/, санитарите /capsarii/, ветеринарите и др. Римският легионер през I - II век Набор и обучение След реформата на Марий армията станала наемна. Легионната пехота се формирала само от римски граждани, докато помощните войски се състояли от жителите на покорените провинции. След гражданските войни през първи век преди новата ера на всички италийци, живеещи на юг от река По било дадено римско гражданство. Постепенно гражданските права започнали да се даряват на западните провинции /Испания, Южна Галия и т.н./. Наборът на войската бил вече на доброволен принцип и понеже интересът на римските граждани, желаещи да постъпят на служба не бил особено висок, властите скоро започнали да свикват под знамената жителите на по-романизираните региони /Далмация, Галия/. Така в началото на 2 в. император Адриан заповядал да се приемат в легионите и провинциалите, с което започнала варваризацията на армията. Изгодите от обогатяване по време на война привличали последните повече от римляните. Вероятно през 2 в. около 70% от легионерите били от западните провинции. Преди да стане легионер доброволецът трябвало да получи препоръка от някой чиновник или член на семейството, намиращ се вече в армията. С този документ доброволецът отивал при "наборната комисия" /probatio/, съставена от офицерите на легиона. Проверявали се не само физическите, но и личните качества на наборника. Подборът бил прецизен, защото мощта на легиона зависела от всеки един войник. Новобранецът /tiron/ трябвало да е с минимален ръст 1,75 см., да разполага с прилична външност и да е физически здрав. Любопитното е, че италийците не се отличавали с висок ръст /средният им ръст бил 165 см./, така че за тях изискванията имали по-особен характер. След преминалите изпитания новобранецът /най-често на възраст около 18 години/ произнасял клетва /sacramentum/. Тя се отличавала от съвременната с религиозното си значение - била нещо като мистическа връзка между новобранеца и императора. Например клетвата от времената на Калигула гласяла следното:"Кълнем се в името на Юпитер Пазител, божествения Цезар Август и святата дева на отечеството, че ще бъдем доброжелателни към Гай Цезар Август и цялото му семейство и ще смятаме за приятели тези, които той определи, а за врагове - онези, които той определи за такива. На тези, които съблюдават клетвата, нека им се случват хубави неща, а на клетвопрестъпниците - обратното! Ако съзнателно не сдържа клетвата си, сега или в бъдеще, нека Юпитер Всеблаг Всемогъщ, божественият Август и всички останали безсмъртни богове ме лишат от родина, от безопасност и от всяко щастие!" Пропусналите годишната клетва могли дори да бъдат наказани със смърт. След полагането на клетвата бъдещият войник се записвал в легиона. Тук го разпределяли в някоя центурия, а неговите лични данни се нанасяли в списъците на подразделението. След това започвал изнурителният етап на обучението. Висшето командване, а и императорът стриктно следяли за състоянието на легионите и качеството на обучението. Първоначално то не било системно, но от началото на 1в. станало задължителен елемент от живота на всеки войник. Докато новобранецът не опознаел дисциплината и начина на водене на бой той не бил допускан в строя. Новобранецът не носел колан и по това се отличавал от останалите войници. Три пъти месечно легионерите марширували по 30 км. Войниците били обучавани да пазят строя и да извършват най-различни тактически маневри. Именно благодарение на високата строева дисциплина римският легион оставал непобеден на протежението на толкова столетия. Разбира се докато войниците постигнат съвършенство се похабявали доста лозови пръчки. Легионерите били обучавани да маршируват в два различни ритъма. 'Военната крачка' позволявала да се преодолеят 30 км. за 5 часа по равен терен. 'Удължената крачка' позволявала да се преодоляват над 35 км. за същото време. Строевото обучение било допълвано от физически упражнения, включващи скокове, бягане, мятане на камъни, борба и плуване. Новобранците се обучавали и на езда. Главното ударение обаче се правило върху построяването на лагера. За тази цел новобранците правели учебни лагери два пъти на ден - сутрин и вечер. По-късно започвало и обучението с оръжие. Мечът и щитът за тренировки били дървени, но два път по-тежки от стандартните: Отработвали се удари както с меч, така и с щит. Основата цел при упражненията била при нанасянето на удара дясната незащитена страна на войника да не се изнася прекалено напред. Отработвало се и хвърлянето на пилума. Следващият етап от обучението на новака се наричал аrmatura. Той получавал меч, един или няколко пилума. Провеждали се двубои между легионерите, като остриетата на мечовете били прикрити с дървени калъфи. Широко се използвал принципа за награда на победителя с двойна порция, а победеният получавал за храна овес вместо зърно. Иосиф Флавий описва упражненията като "безкръвни сражения или кървави тренировки". След завършването на този етап войниците се разделяли със статуса на новобранци и се вливали в състава на легиона. Въпреки това през останалия си период на военна служба ги чакали все същите упражнения. Кавалеристите се упражнявали в скокове с препятствия и атака срещу пехотата. Практиката по обучение била дотолкова характерна черта в римската армия, че дори Сенека отбелязал: "Войниците в мирно време отиват на поход, макар и не срещу враг, насипват валове, изтощават се с ненужна работа, за да им стигнат сили за необходимата...." Снаряжение След реформата на Марий различията във въоръжението между легионерите изчезнали. Към началото на 1 в. на територията на Империята се появили първите държавни фабрики за производство на оръжие и брони за армията. Строго еднообразие в произвежданата от тях продукция естествено не съществувало. Защитното снаряжение /arma/ на легионера се състояло от шлем, броня и щит. Шлем /gallea/ В навечерието на Империята, а и до края на управлението на Август, се използвал типичният за републиканския период шлем "Montefortino". Много наподобявал келтските шлемове. Той бил бронзов, с набузници, но задната козирка, защитаваща врата липсвала. На върха му ималo характерен шип, на който се крепял гребенът: От началото на 1 в., с появата на първите държавни оръжейници в Галия, започнало производството на два нови типа шлемове /под влияние на местните традиции/. Единият бил железен и се казвал Port /по мястото в Швейцария, където е открит/: Другият се наричал Coolus – кръгъл бронзов шлем със задна козирка. Този шлем се е използвал приблизително до средата на 1 в. в множество модификации, обозначени условно от съвременните изследователи с букви от латинската азбука. Най-разпространени били типове C и E. През 1 в. еволюцията на римския шлем се характеризирала с постепенно увеличаване на задната козирка. Появила се и козирка на челния дял на шлема, предпазваща лицето от низходящ удар. Към втората четвърт на 1 в. се появили и защитните надушни дъги. Понеже налице е явно келтско влияние върху направата на шлемове, затова те са наречени Императорско-галски тип. Характерното за тях е релефното изображение на вежда на фронталната част на шлема: Най-популярен e бил тип G, иначе вариациите са от А до I. Тип А - шлем непосредствено взаимстван от келтите още по време на цезаровите войни в Галия. Бил бронзов или железен, започнал да се произвежда през последната четвърт на 1 в. пр. н. е: Тип С, от първата четвърт на 1 в. /без надушни дъги и с малка задна козирка/: Тип G - най-разпространената модификация от средата на 1 век /с надушни дъги и по-масивна задна козирка/: Тип I - края на 1 -началото на 2 век: За закрепването на гребена в шлема били направени два отвора. Гребенът, направен от пера или косми, бил закрепен на специални държатели. Гребенът най-често се е носел на парад. Гребените на центурионите били закрепени напречно: Към средата на 1 в. се появява и другият характерен тип римски шлем - Императорско-Италийски /произвеждан от италийските оръжейници/. Подобен е на галския, но е без характерната за последния 'вежда' на фронталната част. Италийският тип сe е използвал широко през 2 в. до средата на 3 в. Тип В /появил се към 30-те години на 1 век/: Тип D /най-често използван към 100г./: Тип G, 2 в., открит в Хеброн /Израел/: Тип Н - с масивна задна и предна козирка, от края на 2 в. - началото на 3 в., е един от последните разновидности на Италийския тип/: Броня /Lorica/ Наричала се така, заради кожените ремъци /lorum/ от които някога е била съставена. При легионерите съществувала модата да покриват бронята си с оловни орнаменти, които й придавали по-помпозен вид. Римските войници използвали няколко вида броня: Lorica squamata /люспеста броня/ - кожената й основа била покрита с редове метални люспи. Широкото й използване придобило популярност при династията на Северите /в края на 2в./, вероятно във връзка с варваризирането на армията. Тя била тежка, трудна за поддържане и неудобна за носене. Сковавала много движенията на войника, но го защитавала надеждно от рани: Този тип бил разпространен повече сред центурионите, знаменосците и кавалеристите. През I век легионерите продължавали да носят lorica hamata. Състояла се от навързани метални нишки. Тя била с къси ръкави и не сковавала движенията на легионера. Ефективно защитавала от наранявания, но била трудна за поддръжка. тежестта й също не била за пренебрегване - 8-10кг. В началото на 1в се появяват нараменниците, осигуряващи двойна защита на рамото. Те били особено популярни при кавалеристите. Олекотената /5-6 кг./ и по-къса lorica hamata широко се използвала от помощните и смесените части /auxilia/, а също така и в източните легиони. Тя останала в обръщение до самия край на империята: От началото на 20-те години галските оръжейници преминават към производството на нов тип броня - lorica segmentata. Състояла се от железни пластини, скрепени помежду си със медни и кожени свръзки. Била по-лека от lorica hamata и осигурявала по-голяма подвижност и защита на войника /при удар не се впивала в тялото, поради по-голямата си еластичност/: Били познати няколко подтипа на тази броня: Corbridge A и B. Това били най-ранните варианти. Трудни за поддържане, поради големия брой детайли /около 40/, влизащи в състава им. Сегментите се закрепвали помежду си посредством ремъци и закопчалки или кукички с примки. Схема на Corbridge A: През 2 век се наблюдава тенденция към опростяване на детайлите на бронята. Сегментите стават по-малко на брой, но по-масивни, както е при тип Newstead: Tя се появява в края на 1 в. и се ползва до средата на 3 в. Тя е най-опростената и най-лесната за производство разновидност, по-малко компоненти /редукция на напречните пластини от 8 до 6/. Максимално опростени са и детайлите, защитаващи рамото - шестте малки и отделни раменни пластини са заменени от една масивна раменна такава, и 5 по-малки, разполагащи се над нея. Те са свързани помежду си с примки, гарантиращи по-голяма устойчивост, но и сковаващи до известна степен движенията на легионера. Това била финалната разновидност на lorica segmentata. В началото на 3 в. отново започва масовото използване на lorica hamata и lorica squamata. Arm manica - в края на първи век се появява броня, защитаваща дясната ръка на легионера, изложена на риск при мятането на пилума или мушкането с гладиуса. Тя се състояла от съчленени върху кожена основа метални пластини, прикрепени с ремъци към ръката: Вероятно била заимствана от гладиаторите. Щит /scutum/ В края на 1 в. пр. н.е той бил елипсовиден и извит, отлично прикриващ воина. За направата му били използвани брезови или тополови дъски, разположени в три слоя, отгоре покрити с волска кожа. Вътрешният слой бил перпендикулярен на външния, което придавало по-голяма здравина на щита: Щитът бил с размери 1,25 на 0,8м. Тежал от 5 до 7 кг. В средата на щита била разположена желязна изпъкналост - umbo. От вътрешната страна на щита имало вдлъбнатина, където се съхранявали личните записи на легионера – име, номерът на легиона. Краищата на щита били облицовани с медни или железни листове. На лицевата част на щита обикновено било изобразявано някакво животно или митична фигура - талисман, предназначен да предпази владетеля му. По време на поход, за да се защити от влага, щитът бил държан в кожен калъф. Щитът се използвал не само като прикритие от удари, но и за нанасянето на такива. При обучението легионерите се тренирали да нанасят удари с желязната изпъкналост /umbo/, а също и с ръбовете на щита –за да извадят противника от равновесие. В началото на 1 в. формата на щита се променя – от овална в правоъгълна, със заоблени ъгли. По-късно /към последната четвърт на 1 в./ ъглите стават правоъгълни. Един от последните модели на скутум, намерен край Дура Европос /Месопотамия/ - средата на 3 в. В началото на 3 в., във връзка с все по-голямото варваризиране на армията и щитовете на легионерите стават овални и плоски. Меч /gladius/Мечът, използван от римляните е взаимстван от малко по-дългия gladius hispaniensis - след края на Втората Пуническа война. Той бил железен със скъсяващо се към върха 50-60 см. острие. Тактиката на римляните се състояла в това да мушкат врага под прикритието на големите си щитове. В началото на 1 в. гладиусът претърпял някои изменения – дължината му намаляла от 55 до 45 см. Острието му от постепенно стесняващо се, се видоизменило в такова с паралелни краища, а заострената част станала по-къса: Познати са няколко разновидности на гладиуса, означени според местата на намирането им: Различавали се по дължината си и дължината на върха. Най-дълъг бил тип "Маinz" /55 см./ с тегло 1,5 кг., а върхът му бил дълъг от 6,25 до 7,5 см. Тип "Fulham" бил с по-тънко острие, а скъсяващата се част била по-дълга. Тип Pompeii /от втората половина на I в./ бил 45 см, върхът му бил най-къс - 5 см., а самият меч тежал около 1 кг. Съвременна реконструкция на различните типове гладиуси: През лявото си рамо легионерите носели превръзка – balteus на която били закрепени ножниците. Така мечът се разполагал отдясно и войникът можел да го извади, без да променя положението на щита: В началото на 1в. легионерите още използвали камата /pugio/. Тя била носена на колана – cingulum от лявата страна. През 2 в., съдейки по барелефите от колоната на Траян тя вече не била в употреба сред легионерите, а само сред офицерите. Копие /pilum/ Pilum: дължина дo 2 м., тегло - 2-3 кг. Това интересно оръжие вероятно дължи произхода си на самнитите - основните римски противници в Южна Италия. При направата му върхът на копието се калявал, а дръжката нарочно била изготвяна от по-мек метал. Тактиката на римляните била при хвърляне да се пробие щитът на неприятеля. Тогава мекият метал се изкривявал, копието засядало и лишавало врага от възможност за маневриране. Най-често последният захвърлял щита си и оставал неприкрит пред приближаващите римляни. Пилумите през 1 в. са два – по-лек /за мятане на по-дълга дистанция/ и по-тежък. След 80-те години започва използването само на тежки пилуми. Пилуми / този долу вляво е най-тежък/: Облекло Облеклото на легионера се е състояло от вълнена дреха /tunica/ с къси ръкави, върху която се носела бронята: Цветът на туниката е изобразяван най-често като червен, но заради скъпата боя само преторианските туники били най-вероятно боядисани в червено. Над туниката римляните обикновено слагали кожена дреха - subarmаlis, предпазваща тялото на боеца от доспеха: Римските войници носели плащ /sagum/: a по-късно, за защита от студа и дъжда било използвани наметало /paenula/ с качулка: Paenula На шията слагали шал или кърпа /focale/, за да не я нарани доспехът. Военният плащ на пълководеца /paludamentum/ бил пурпурен със златна бродерия: Панталоните /braccae/ били заимствани от галите. Носели били предимно от северните легиони и стигали до подбедрицата: Иначе за защита от студа обвивали краката с превръзки /fasciae/. Обувките се казвали калиги /caligae/ - това били невисоки завръзващи се полуботуши, оставящи пръстите свободни. Личен багаж След реформата на Марий обозът бил значително съкратен за сметка на увеличаване на товара, носен от всеки легионер. Той носел вече не само оръжието си, но и строго определен набор от предмети. Така тежестта на товара, пренасян от всеки войник била около 23 килограма. Така натоварените легионери получили саркастичния прякор "mulus Marianus" - мулетата на Марий. Но съкращавайки обоза, Марий направил армията по-маневрена. Товарът /sarcinae/ бил пренасян на дървен прът /furca/. Основният инвентар на всеки легионер бил: плащът /sagum/, лични вещи - сложени в кожен чувал, брадва /dolabra/, въжета, кошница: Войниците носели и тридневен хранителен запас /cibaria/ - несмляно зърно, съдове за варене на храна /vasa/, колове /vallus/ за укрепване на лагера, сърпове и др. В манерките, за по-добро утоляване на жаждата сипвали т. нар. posca - смес от вода и оцет. Шестът с екипировката бил носен в лявата ръка. С дясната ръка легионерът носел пилумите. На рамото бил закачен щитът, покрит с кожен калъф: Според съвременните изчисления и експериментални възстановки легионерът е влачил на плещите си тези предмети в килограми: ленена туника - 0, 55 кг вълнена туника - 1, 1 кг калиги - 1, 3 кг броня - 8, 3 кг 2 колана (цингулум) - 1, 2 кг меч с кания - 2, 2 кг кама /пугио/ с кания - 1, 1 кг шлем с пера - 2, 1 кг щит - 9, 65 кг пилум - 1, 9 кг --------------------------------------------------- Приблизително 29, 4 кг Освен тежестта на допълнителен багаж (sacrina), който носил всеки войник била около 18, 4 кг. В него влизали: калъф за щит - 1, 85 кг манерка с вода или винен оцет около 1, 3 л вместимост - 2, 55 кг бронзово котле - 0, 85 - 1, 65 кг бронзов черпак - 0, 65 кг кожена чанта с дребни предмети (лъжица, нож, чукче, колани, лампа, личен багаж) - 3 кг плащ, шал, панталони, резервна туника - 3, 9 кг и furca: дървената пръчка, на която била закачената sacrina - 1, 9 кг. Общо: облекло, оръжие, снаряжение - 29, 4 кг походен багаж - 18, 4 кг ----------------------------------------------------- - 47, 9 кг По-тежките предмети били превозвани от обоза /impedimenta/. Те били натоварени на мулета и коне. Отговаряли за обоза служители - calones. В обоза били включени резервно оръжие, хранителни припаси, палатки /papilio/, обсадни машини /те се пренасяли в разглобен вид върху мулетата/. Преди битката обозът бил поместван в лагера, под охраната на няколко подразделения.

е сега, какво общо има едното с другото. КГ явно визира как трябва да се чества празника.

Браво, Дендро - Древна Месопотамия винаги ме е интересувала. Особено в частта с нейното управление, закони, право и търговия. Доста сходни с тези на последвалите я цивилизация.

От страницата на Трескейа: Уважаеми приятели, за пета поредна година от Трескейа почитаме през ноември месец Тройната Богиня в тройната пещера утроба до с. Татул. Тук може да видите някои от снимките от тазгодишното почитане - 10 ноември 2012 г.: https://www.facebook.com/media/set/?set=a.10151186202594934.463120.129696034933&type=1

в Южна Амерка са такива мелези, че и 'белите' там отдавна не са бели.

точно така.

* Проблемът вече е отстранен, пишете спокойно. то по тая логика можем и римляните да ги изкараме расисти