Last roman

значителна - колко да е значителна. Иначе в района имаме заселени и готи, и лангобарди.

разбира се, че може да се разчита на нас, но моралните ни ценности не се формират от разните му там свети писания. Други въпроси.

за противогрипната ваксина съм съгласен, че трябва да се прави само на уязвими пациенти /напр. стари хора/. За млад човек е достатъчна само добрата профилактика.

Абе че нищо не разбираш е явно, че се пънеш да разсъждаваш на базата на ограничената си информация - също. Модерните ваксини не съдържат цели вируси/или бактерии/, а само антигените им /напр. части от мембраната или белтъци/, към които организмът развива имунен отговор. Една от малкото ваксини с инактивиран, но жив причинител /от който явно толкова те е шубе/ е наш патент - БЦЖ е нарича. Случаи от заразяване с туберкулоза след прилагането на ваксината - няма. Колкото до страничните реакции, /болка, оток, възпаление, температура/, те са нормалната реакция на организма към екзоген от всякакъв произход /а не както си мислиш ти, че са признак на това колко са опасни ваксините/ - ако не вярваш: вкарай си талк подкожно и ще докладваш какво е станало. Реакцията варира при всеки човек. При едни е силно изразена, при други по-слабо. Задействат се изключително много имунни механизми, които и да ти ги изреждам, едва ли ще ти говорят нещо, пък и според мен ще е загуба на моето време. Но все пак ако си толкова любознателен, с нормалното пациентско некритично мислене, ето ти линкче за ваксините да си четеш и да се радваш на живота: http://medpedia.framar.bg/%D0%B7%D0%B0%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F/%D0%BC%D0%BA%D0%B1-y58-3/%D0%B1%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8-%D0%B2%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%BD%D0%B8

Гледам днес явно си нямаш друга работа и си чешеш клавиатурата. Нещо по-съществено от голи 'хипотези' няма ли да представиш, все пак?

че не можеш да разбереш линка, който си 'чел' е напълно очевидно от последното ти изречение. Така че, още веднъж те приканвам да спреш да се правиш на компетентен в област, в която не си.

С това съм напълно съгласен. А глупостите, които изписа по-нагоре показват, че идея си нямаш какво представлява ваксината и как действа. Не че си длъжен де, но човек, който не знае, обикновено си трае.

Кое точно те притеснява? Че буците от замръзнал лед и прах имат свойството да се разпадат с приближаване към Слънцето ли? Това не е прецедент. Преди 15-16 години друга такава комета /Шумейкър-Леви/ се разпадна и се изтресе на Юпитер. И този път гигантската прахосмукачна на Слънчевата ни система /и добре че я има/ ще си свърши работата.

Човек, който сам не иска да си помогне има най-малко основания да вини здравната система. Ок, аз отказвам да се ваксинирам от полиомиелит /щото нали ваксините са световен заговор срещу здравето, тъпкани с живак и пр./, разболявам се и после 'етично' ли ще е да пропищя свята колко са лоши докторите и защо не ми помагат?

Ей, аман от несвързани брътвежи. Ако не ти харесва форумът - никой не те кара да пишеш в него. Има си Двери.бг за такава цел.

Нещо интересно: http://slavyanskaya-kultura.ru/forum/thread173.html

Голяма красота. И в Болница Токуда има няколко копия, но по-добре човек да не стъпва там, щото последното нещо, което ще гледа тогава са картините.

Ми не, ето какво гласи Хипократовата клетва: В името на Аполон - лечителя, в името на Хигия, в името на Панацея и в името на всички богове и богини, които вземам за свидетели, поемам върху себе си тази клетва. На учителя, който ме е учил да лекувам, ще гледам като на баща: ще му помагам да живее и ще му давам каквото му е нужно, и ще гледам децата му като свои братя. Ако те поискат да изучат нашето изкуство, аз ще ги обуча без пари и без никакви задължения в бъдеще. Ще ги уча на принципите на медицината, ще им давам обширни обяснения, ще им развивам доктрината като на свои деца, както на тях, така и на учениците си, които са записани при мен и са положили клетва. Аз ще препоръчвам на болните подходящ режим според познанията си и ще ги защитавам от всички вредни неща. Никога и никому няма да препоръчвам употребата на отрови и ще отказвам да давам на когото и да било подобно нещо. Когато влизам в някоя къща, това ще бъде само за да лекувам някой болен, като се предпазвам от всякаква волна неправда и най-вече от всякакви сластолюбия към жените и мъжете, били те свободни или роби. Всичко, каквото видя или чуя при изпълнението на своята професия или извън нея и което не бива да се разправя, аз ще го пазя в тайна и ще го смятам за нещо свещено. Ще запазя живота си чист и свещен, както и моето изкуство. Ако изпълня тази клетва, без да я нарушавам, дано живея дълго време, за да преуспея в изкуството и да стана прочут во веки веков, като пазя тази клетва и не престъпя нищо от нея. Ако пък сторя обратното, нека ме сполети ранна смърт и вечна забрава. Заклевам се, че по силите на знанията си ще върша всичко, в което се кълна. ЗАКЛЕХ СЕ!

И за идиотов. Их всегда много и их никому не жалко.

Не, реформирането на армията приключва окончателно при Константин. Макар че и приемниците му също внасят своята лепта. Но за това по-натам.

И аз нямам нищо против, стига да съм на 2-3 бири

Спандеций, прекрасен очерк от положението на източния фронт! Колкото до разделението на префектурите, според мен Диоклециан се е ръководил от географския принцип и икономическото положение на провинциите. Виждаш латинизирания, но не особено богат Запад е обединен в префектура Галия. Африка и Алпите са под контрола на Италия, тъй като са близо до нея. В Илирия влизат романизираните земи. Изтокът пък обхваща богатите елинизирани провинции.

Подкрепям тази версия. Преследвачът бива подмамен в клопка и унищожен. Има доста такива примери в историята.

Не съм археолог, за да правя анализ на артефактите. Просто ще представя структурата, видовете войски, въоръжението и реформите в късноантичната римска армия. Точно по тая тема в България за съжаление няма много информация. И все се кумя да пиша.

Благодаря, това разбира се е съвсем бегъл обзор, щото основният ми фокус по-нататък ще е върху късноримската армия, а тук съм загатнал малко за структурата й.

Човешкото въображение е сила. Останалото са спекулации, както правилно посочи с цитати, друже.

не минава без простотия, по-скоро.

Религиозната политика на Диоклециан и Константин За реформираната си империя Диоклециан търсел не само материална, но и идеологическа опора. Създателят на домината решил да възроди римската религия и да я направи всеимперска. След като Каракала през 212 г. дарил римско гражданство на всички жители на империята, отпаднала необходимостта новите римски граждани да се доказват почитайки чужди за идеологията им богове. За да подчертае принадлежността си към традиционната религия Диоклециан приел официалната титла Iovis /т. е. син на Юпитер/, а Максимиан се титулувал като Herculius /син на Херкулес/. В империята по това време най-голяма популярност имали източните религии – Митраизъм, Християнство, култът към Изида и Непобедимото слънце /въведен от Аврелиан/, а също така дуалистичните учения като манихейство и гностицизъм. Най-голяма опасност владетелят виждал в лицето на християните, които не зачитали култа към императора и 'развращавайки посредством лековерието на хората обществените нрави, с всякакви надежди за бъдещето те възбуждали умовете на народа'. През 303 г., след пожар в двореца му в Никомедия, за който били обвинени християните, Диоклециан издал едикт, забраняващ практикуването на тази религия. Домовете на християните били разрушавани, храмовете им затваряни, а имуществото – конфискувано. По-упоритите във вярата си били екзекутирани. Максимиан и Галерий провеждали сходна политика, единствено Констанций Хлор не прилагал репресии, тъй като в Галия и Британия Християнството не било толкова широко разпространено като на изток. Гоненията продължили до 311 г., когато незадълго до смъртта си Галерий ги отменил. През 313 г. дошлите на власт Константин и Лициний издали знаменития Милански едикт, даващ равни права на Християнството с останалите официални религии в империята. Макар че Константин останал езичник до края на дните си и чак на смъртния си одър приел кръщенето от арианите, през 325 г. за урегулиране на споровете между различните течения в Християнството от него бил свикан и проведен Никейският събор на който признание получило Православието. Постепенно при наследниците на Константин останалите религии били забранени. Така обновената държава получила най-накрая унифициращата си религия, пред която всички национални и статусни различия били без значение. От сега нататък всеки римски гражданин бил съответно и християнин, а императорът, утвърден от Църквата, бил божият наместник на земята. Тъй както императорът разполагал с неограничена еднолична власт, така тя трябвало да бъде легитимирана и потвърдена от единствения Бог на небето, за да се запази целостта и единството на държавата. Църквата получила обширни поземлени владения и била освободена от налози. Впоследствие конфискуваното имущество от езическите храмове постъпило в нейната хазна, с което нейното богатство и влияние нарастнали неимоверно. На запад последната цитадела на старата римска религия, изповядвана от аристокрацията станал Рим, но нито опитите на Юлиан да я реформира, нито последната война на езичниците срещу източния император Теодосий имали успех.

Финансова реформа и данъчна политика Въпреки монетната реформа на Аврелиан, целяща да спре инфлацията, положението в империята не се стабилизирало. Диоклециан на свой ред през 286 г. провел също такава реформа, за да повиши паричното обръщение и да възвърне доверието към римската валута. В Ранноимперския Рим от 327 грама злато се секли 40 ауреуса. През III век, в резултат на обезценяването и добавянето на примеси в ауреусите, в тях почти не останало злато. За да върне дноминала на ауреуса през 301 г. Диоклециан разпоредил от 327 грама злато да се отсичат 60 ауреуса, от същото количество сребро – 96 денария /сребърна монета/, а от същото количество мед – 30 сестерции. Така би трябвало една златица да съдържа 5,5 грама злато. Но мерките нямали желания резултат. Новите златици били изземани от обръщение и спестявани, увеличило се отново количеството на нискокачествени ауреуси, което довело до още по-голямо обезценяване на парите и инфлация. Зачестили и въстанията, например в Ахилея /Египет/. За да бъдат успешни реформите в административния апарат и армията, изискващи големи разходи за заплати на чиновниците и войниците, Диоклециан променил и събирането на данъци. През 1-2 век събирането на данъци и такси било доста сложно и объркано. Някои части на империята изобщо не плащали данъци, какъвто е случаят с Италия, други плащали с натурални стоки /Египет, Африка/. В повечето провинции данъците били и парични, и в натура. Диоклециан унифицирал напълно данъците. През 289—290 г. бил извършен генерален препис на населението и съгласно това оформено разпределянето на налозите /census/. Цензът се провеждал на всеки 5 години. В тези списъци се вписвали хора, земя и имущество. Селяните били обложени с поголовно-поземлен налог /capitatio – iugatio/. За платежна единица се считала главата /caput/. На нея се равнявал един възрастен гражданин земеделец /независимо от статуса му/, две жени /жената се брояла за половин глава/, определено количество обработваема земя и животни. Земята била обложена с т. нар. iugum /ярмо/, размерите на който зависели от качеството на земята, засадената култура и пр. Например югум на който растяло просото бил с по-големи размери от този, на който растяло гроздето. Гражданите плащали налози върху занаятите /chrysargyrum/ и търговията /negotiatorum collation/. Чиновниците и ветераните били освободени от налози. Като цяло налоговата реформа на Диоклециан се отразила тежко върху активното работещо население. Тя не само увеличила общата сума на внасяните данъци, но също така довела до увеличение на чиновническия апарат, който бил зает с установяване количеството земеделска площ и брой население. Съдържанието на новите чиновници естествено също било за сметка на данъкоплатците, пък и самата система допускала всевъзможни злоупотреби и корупция. За да не се мести населението от място на място и да се плащат данъците редовно, процесите на закрепостяване се засилили. Тъй като държавата искала да знае колко точно колона притежава даден земевладелец, те нямали право да напускат владенията му под страх от смъртно наказание. Дори занаятчиите нямали право да се местят от градовете в които живеели. Те били закрепени към своите колегии, които следели за редовните им вноски. Декурионите /или куриалите/ отговаряли за това гражданите по куриите да внасят изискваните данъците, в противен случай те плащали от своя джоб. Тъй като в резултат на промените инфлацията продължавала да расте, Диоклециан се опитал да наложи фиксирани цени на някои важни продукти на пазара. През 301 г. бил издаден Едикт за цените на стоките /Edictim de pretiis rerum venalium/, целта на който била да фиксира цените на стоките и услугите, както и заплащането за положения труд. Били представени списъци с определени тарифи за различните занаяти и професии и максималните продажни цени за стоките от първа потребност, за неспазването на които се предвиждало дори смъртно наказание. Едиктът обаче се оказал неефективен и спекулата продължила да расте, тъй като наред с неподлежащата на контрол повсеместна натурална размяна държавата не била в състояние да регулира производството.

Военнни реформи Реорганизацията на армията започнала при Диоклециан и продължила при Константин. Опирайки се на опита на Галиен в създаването на мобилни конни отряди, Диоклециан разделил армията на две части. Полевата армия /комитат/ била предназначена за потушаване на въстания и борба с масивни варварски инвазии, а граничните войски /лимитани/, съставени от закрепостените части на ранноимперските легиони или варвари-колонисти трябвало да пазят отредените им гранични територии. Общото количество на войската достигнало 350 хиляди. Причината поради която Диоклециан понижил статуса на съществувалите дотогава легиони била прекалената им привързаност към местата на лагеруване, тяхната немобилност, нежеланието им да воюват на отдалечени територии, както и честите бунтове срещу централната власт, когато разквартируваните легиони избивали свои претенденти за престола. Създадените имперски комитати /comitatenses/, били разположени във вътрешните провинции и могли бързо и лесно да бъдат прехвърляни там където било необходимо. Понякога, за подкрепления на лимитаните били изпращани допълнителни части, наречени pseudo-comitatenses. Така в резултат на реформата изчезнали класическите 6 000-ни легиони, а заедно с тях и постът legatus legionis. Числеността на подразделенията се смалила до 1000 или 500 човека. Те продължавали да се наричат legiones, vexillationes, auxilia, cohortes, alae, cuneis, а също така numeris и equites. Създавали се и нови подразделения получили името Ioviani /създадени от Диоклециан/, Herculani /създадени от Максенций/. Командвали ги офицери в ранг на трибун /tribunus/ или префект /praefectus/. Както и в управлението на провинциите, така и тук изчезнали разликите за постовете трибун и префект, и те могли да бъдат заемани от всеки заслужил войник, а не само от представителите на конническото и сенаторско съсловие. Цялата империя била поделена на военни окръзи – дуксове – Изток, Тракия, Илирик и т. н., под командването на вождове /dux/. Дуксовете на отделните провинции се подчинявали на един дукс. Например Дуксът на Галия /Dux per Gallia/, командвал вождовете на войските в целия диоцез и действал съвместно с викария му. Дуксовете по ранг също спадали към viri spectabiles. Върховният главнокомандващ на имперските сили бил естествено императорът. При Константин, вместо преторианските префекти, за негови подчинени и помощници били назначени два висши началника - magistri militum. Този с по-висок ранг командвал цялата пехота и се наричал magister peditum, а другият, командващ конницата - magister equitum. Те спадали към най-висшия ранг - viri illustres. Занимавали се със цялата логистика, свързана с организацията на военните действия, снабдяването на армията и пр. Подчинените на магистрите се наричали комити /comes/, командващи няколко отряда. Те също спадали към viri spectabiles. В Рим и Константинопол се намирали и дворцовите войски /schola palatinа/, както и телохранителите на императора /protectores domestici/. Те били създадени на мястото на старата преторианска гвардия от Константин. Ядрото на римската армия съставлявали наемници, постъпили доброволно на служба. При извънредни събития, когато доброволците не стигали, се прибягвало до принудително зачисляване на граждани. Службата обаче била непривлекателна за тях /мнозина даже си отрязвали палците, за да не отбиват военна повинност/, така че попълването ставало за сметка на поселените германски колонисти на територията на империята. Така армията окончателно се варваризирала, което се отразило на нейната боеспособност, екипировка и организация. Дори офицерските длъжности при Константин били заети в по-голямата си част от германци, а не от римляни.