Last roman

Човешкото въображение е сила. Останалото са спекулации, както правилно посочи с цитати, друже.

не минава без простотия, по-скоро.

Религиозната политика на Диоклециан и Константин За реформираната си империя Диоклециан търсел не само материална, но и идеологическа опора. Създателят на домината решил да възроди римската религия и да я направи всеимперска. След като Каракала през 212 г. дарил римско гражданство на всички жители на империята, отпаднала необходимостта новите римски граждани да се доказват почитайки чужди за идеологията им богове. За да подчертае принадлежността си към традиционната религия Диоклециан приел официалната титла Iovis /т. е. син на Юпитер/, а Максимиан се титулувал като Herculius /син на Херкулес/. В империята по това време най-голяма популярност имали източните религии – Митраизъм, Християнство, култът към Изида и Непобедимото слънце /въведен от Аврелиан/, а също така дуалистичните учения като манихейство и гностицизъм. Най-голяма опасност владетелят виждал в лицето на християните, които не зачитали култа към императора и 'развращавайки посредством лековерието на хората обществените нрави, с всякакви надежди за бъдещето те възбуждали умовете на народа'. През 303 г., след пожар в двореца му в Никомедия, за който били обвинени християните, Диоклециан издал едикт, забраняващ практикуването на тази религия. Домовете на християните били разрушавани, храмовете им затваряни, а имуществото – конфискувано. По-упоритите във вярата си били екзекутирани. Максимиан и Галерий провеждали сходна политика, единствено Констанций Хлор не прилагал репресии, тъй като в Галия и Британия Християнството не било толкова широко разпространено като на изток. Гоненията продължили до 311 г., когато незадълго до смъртта си Галерий ги отменил. През 313 г. дошлите на власт Константин и Лициний издали знаменития Милански едикт, даващ равни права на Християнството с останалите официални религии в империята. Макар че Константин останал езичник до края на дните си и чак на смъртния си одър приел кръщенето от арианите, през 325 г. за урегулиране на споровете между различните течения в Християнството от него бил свикан и проведен Никейският събор на който признание получило Православието. Постепенно при наследниците на Константин останалите религии били забранени. Така обновената държава получила най-накрая унифициращата си религия, пред която всички национални и статусни различия били без значение. От сега нататък всеки римски гражданин бил съответно и християнин, а императорът, утвърден от Църквата, бил божият наместник на земята. Тъй както императорът разполагал с неограничена еднолична власт, така тя трябвало да бъде легитимирана и потвърдена от единствения Бог на небето, за да се запази целостта и единството на държавата. Църквата получила обширни поземлени владения и била освободена от налози. Впоследствие конфискуваното имущество от езическите храмове постъпило в нейната хазна, с което нейното богатство и влияние нарастнали неимоверно. На запад последната цитадела на старата римска религия, изповядвана от аристокрацията станал Рим, но нито опитите на Юлиан да я реформира, нито последната война на езичниците срещу източния император Теодосий имали успех.

Финансова реформа и данъчна политика Въпреки монетната реформа на Аврелиан, целяща да спре инфлацията, положението в империята не се стабилизирало. Диоклециан на свой ред през 286 г. провел също такава реформа, за да повиши паричното обръщение и да възвърне доверието към римската валута. В Ранноимперския Рим от 327 грама злато се секли 40 ауреуса. През III век, в резултат на обезценяването и добавянето на примеси в ауреусите, в тях почти не останало злато. За да върне дноминала на ауреуса през 301 г. Диоклециан разпоредил от 327 грама злато да се отсичат 60 ауреуса, от същото количество сребро – 96 денария /сребърна монета/, а от същото количество мед – 30 сестерции. Така би трябвало една златица да съдържа 5,5 грама злато. Но мерките нямали желания резултат. Новите златици били изземани от обръщение и спестявани, увеличило се отново количеството на нискокачествени ауреуси, което довело до още по-голямо обезценяване на парите и инфлация. Зачестили и въстанията, например в Ахилея /Египет/. За да бъдат успешни реформите в административния апарат и армията, изискващи големи разходи за заплати на чиновниците и войниците, Диоклециан променил и събирането на данъци. През 1-2 век събирането на данъци и такси било доста сложно и объркано. Някои части на империята изобщо не плащали данъци, какъвто е случаят с Италия, други плащали с натурални стоки /Египет, Африка/. В повечето провинции данъците били и парични, и в натура. Диоклециан унифицирал напълно данъците. През 289—290 г. бил извършен генерален препис на населението и съгласно това оформено разпределянето на налозите /census/. Цензът се провеждал на всеки 5 години. В тези списъци се вписвали хора, земя и имущество. Селяните били обложени с поголовно-поземлен налог /capitatio – iugatio/. За платежна единица се считала главата /caput/. На нея се равнявал един възрастен гражданин земеделец /независимо от статуса му/, две жени /жената се брояла за половин глава/, определено количество обработваема земя и животни. Земята била обложена с т. нар. iugum /ярмо/, размерите на който зависели от качеството на земята, засадената култура и пр. Например югум на който растяло просото бил с по-големи размери от този, на който растяло гроздето. Гражданите плащали налози върху занаятите /chrysargyrum/ и търговията /negotiatorum collation/. Чиновниците и ветераните били освободени от налози. Като цяло налоговата реформа на Диоклециан се отразила тежко върху активното работещо население. Тя не само увеличила общата сума на внасяните данъци, но също така довела до увеличение на чиновническия апарат, който бил зает с установяване количеството земеделска площ и брой население. Съдържанието на новите чиновници естествено също било за сметка на данъкоплатците, пък и самата система допускала всевъзможни злоупотреби и корупция. За да не се мести населението от място на място и да се плащат данъците редовно, процесите на закрепостяване се засилили. Тъй като държавата искала да знае колко точно колона притежава даден земевладелец, те нямали право да напускат владенията му под страх от смъртно наказание. Дори занаятчиите нямали право да се местят от градовете в които живеели. Те били закрепени към своите колегии, които следели за редовните им вноски. Декурионите /или куриалите/ отговаряли за това гражданите по куриите да внасят изискваните данъците, в противен случай те плащали от своя джоб. Тъй като в резултат на промените инфлацията продължавала да расте, Диоклециан се опитал да наложи фиксирани цени на някои важни продукти на пазара. През 301 г. бил издаден Едикт за цените на стоките /Edictim de pretiis rerum venalium/, целта на който била да фиксира цените на стоките и услугите, както и заплащането за положения труд. Били представени списъци с определени тарифи за различните занаяти и професии и максималните продажни цени за стоките от първа потребност, за неспазването на които се предвиждало дори смъртно наказание. Едиктът обаче се оказал неефективен и спекулата продължила да расте, тъй като наред с неподлежащата на контрол повсеместна натурална размяна държавата не била в състояние да регулира производството.

Военнни реформи Реорганизацията на армията започнала при Диоклециан и продължила при Константин. Опирайки се на опита на Галиен в създаването на мобилни конни отряди, Диоклециан разделил армията на две части. Полевата армия /комитат/ била предназначена за потушаване на въстания и борба с масивни варварски инвазии, а граничните войски /лимитани/, съставени от закрепостените части на ранноимперските легиони или варвари-колонисти трябвало да пазят отредените им гранични територии. Общото количество на войската достигнало 350 хиляди. Причината поради която Диоклециан понижил статуса на съществувалите дотогава легиони била прекалената им привързаност към местата на лагеруване, тяхната немобилност, нежеланието им да воюват на отдалечени територии, както и честите бунтове срещу централната власт, когато разквартируваните легиони избивали свои претенденти за престола. Създадените имперски комитати /comitatenses/, били разположени във вътрешните провинции и могли бързо и лесно да бъдат прехвърляни там където било необходимо. Понякога, за подкрепления на лимитаните били изпращани допълнителни части, наречени pseudo-comitatenses. Така в резултат на реформата изчезнали класическите 6 000-ни легиони, а заедно с тях и постът legatus legionis. Числеността на подразделенията се смалила до 1000 или 500 човека. Те продължавали да се наричат legiones, vexillationes, auxilia, cohortes, alae, cuneis, а също така numeris и equites. Създавали се и нови подразделения получили името Ioviani /създадени от Диоклециан/, Herculani /създадени от Максенций/. Командвали ги офицери в ранг на трибун /tribunus/ или префект /praefectus/. Както и в управлението на провинциите, така и тук изчезнали разликите за постовете трибун и префект, и те могли да бъдат заемани от всеки заслужил войник, а не само от представителите на конническото и сенаторско съсловие. Цялата империя била поделена на военни окръзи – дуксове – Изток, Тракия, Илирик и т. н., под командването на вождове /dux/. Дуксовете на отделните провинции се подчинявали на един дукс. Например Дуксът на Галия /Dux per Gallia/, командвал вождовете на войските в целия диоцез и действал съвместно с викария му. Дуксовете по ранг също спадали към viri spectabiles. Върховният главнокомандващ на имперските сили бил естествено императорът. При Константин, вместо преторианските префекти, за негови подчинени и помощници били назначени два висши началника - magistri militum. Този с по-висок ранг командвал цялата пехота и се наричал magister peditum, а другият, командващ конницата - magister equitum. Те спадали към най-висшия ранг - viri illustres. Занимавали се със цялата логистика, свързана с организацията на военните действия, снабдяването на армията и пр. Подчинените на магистрите се наричали комити /comes/, командващи няколко отряда. Те също спадали към viri spectabiles. В Рим и Константинопол се намирали и дворцовите войски /schola palatinа/, както и телохранителите на императора /protectores domestici/. Те били създадени на мястото на старата преторианска гвардия от Константин. Ядрото на римската армия съставлявали наемници, постъпили доброволно на служба. При извънредни събития, когато доброволците не стигали, се прибягвало до принудително зачисляване на граждани. Службата обаче била непривлекателна за тях /мнозина даже си отрязвали палците, за да не отбиват военна повинност/, така че попълването ставало за сметка на поселените германски колонисти на територията на империята. Така армията окончателно се варваризирала, което се отразило на нейната боеспособност, екипировка и организация. Дори офицерските длъжности при Константин били заети в по-голямата си част от германци, а не от римляни.

Административни реформи Реорганизация на провинциите и нови длъжности За да са по-удобни за управление /а и за да се избегне концентрацията на властта в ръцете на наместниците/ старите големи римски провинции били раздробени до 100 наброй. Заедно с Рим, който бил отделен като административен окръг с особен статут броят им станал 101. Управителите на провинциите или ректорите /rectores/ били различни по ранг - проконсули, консули, корректори и президии /praesides/. Всички те спадали към т. нар. viri clarissimi /светлейши мъже/, титла, която в епохата на Принципата носели само сенаторите. По географски признак малките провинции били обединени в 12 диоцеза /dioeceses/: 1) Източен /Египет, Киренайка, Сирия, Месопотамия и Арабия, 2) Понтийски диоцез, 3) Азия /Мала Азия/, 4) Тракия /и долна Мизия/, 5) Мизия /с Дакия Рипензис, Македония, Ахая, Eпир и Крит/, 6) Панония и Норик, 7) Италия /с Реция и Сицилия/, 8) Виенски диоцез /южна Галия/, 9) Галия, 10) Британия, 11) Испания и 12) Африка. Диоцезите били управлявани от губернатори, наречени викарии /vicarii/. Те били с ранг viri spectabiles /високородни мъже/. Самите диоцези се групирали в 4 префектури под началството на преторски префекти /praefecti praetorio/ - Галия, Италия, Илирик и Ориент. Първоначално префектите били двама, за всеки август, а когато последните избрали цезарите, се появили още двама префекти. Префектите били с най-висшия ранг viri illustres /сиятелни мъже/. Префектът на Галия, резидиращ в Треверум / Трир/, управлявал викария на Испания, викариите на германските и галските провинции и викария на Британия. Префектът на Италия /в Рим/ управлявал викария на Италия, викария на Илирик /Далмация, Панония и Норик/ и викария на Африка. На префекта на Илирик /станувал в Сирмий/ се подчинявали викариите на Македония и Дакия Рипензис /Крайдунавска Дакия/. На префекта на Ориента /Изтока/ с резиденция в Константинопол се подчинявал викарият на Изтока /Палестина, Финикия и Сирия/, викарият на Египет /Египет и Либия/, викариите на Понта и Тракия. Особена категория съставлявали провинция Азия и Африка /в епохата на принципата – Проконсулска Африка/, те били под ръководството на назначените от императора 'приятели' /comites primi ordinis/; с титла, еквивалентна на тази на проконсула. При Константин подобно управление получила провинция Ахая, а при Теодосий – Палестина. Приравняването на Италия с останалите имперски провинции означавало загуба на привилегиите й – т. е. свобода от налози и служба. Диоклециан я разделил на 8 окръга: Транспадана, Венеция-Истрия, Емилия-Лигурия, Фламиния-Пиценум, Етрурия-Умбрия, Кампания-Самниум, Лукания-Брутиум, Апулия-Калабрия. Те били под управлянието на чиновници - корректори /correctorеs/. Корректори се наричали и представителите на императора, контролиращи дейността на местната администрация. По времето на Константин Рим и Константинопол били обособени от състава на префектурите под управлението на градските префекти /praefecti urbis/. Освен това бил обособен диоцез Рим, в който влизали централна и южна Италия, а Диоцез Мизия бил резделен на диоцез Дакия и диоцез Македония. Египет също бил отделен в диоцез. Така броят на диоцезите станал 15 и се запазил непроменен до 5 век. Колкото до градското устройство в Рим, то останало същото от епохата на Принципата. Градът бил управляван от градския префект, за снабдяването му отговарял praefectus annonae /или praefectus frumenti dandi/. Продължили да съществуват различните комисии за хляб и водоснабдяване, за строеж на храмове, обществени и частни сгради, за укрепване на бреговете на Тибър, почистването на улиците и пр. Куриите също съществували не само в Рим, но и във всичи градове. Техните членове – декуриони или куриали били отговорни за събирането на данъците, което било неприятно занимание, защото ако градската община не могла да си плати налозите, декурионите трябвало да възместят недостигащата сума от своя джоб. Така бюрократичният апарат на империята получил стройна организация. Разликите между длъжностите, заемани от конническото съсловие и сенаторирските такива изчезнали. Всички чиновници били строго разпределени по рангове и звания /завършекът на тази реформа бил по времето на Константин/. Централни органи на управление Съществуващите при императорския двор рангове включвали огромно количество чиновници с различно звание и титли. Най-висшият ранг /vir illustris/, освен префектите на 4-те Префектури имали още началникът на императорската спалня /praepositus sacri cubiculi/, началникът на службите /magister officiorum/, квесторът /quaestor/, изпълняващ законодателни функции, комитът на финансите /comes sacrarum largitionum/, комитът на държавните домени /comes rerum privatam/ и двата комити доместици /comites domesticorum/, командоващи конните и пехотните отряди на императорската гвардия /comes domesticorum equitum и comes domesticorum peditum/. Доместиците като дворцова гвардия се появили по времето на Koнстантин, който разпуснал преторианската гвардия. Рангът viri spectabiles наред с викариите, притежавали примицерият на императорската спалня /primicerius sacri cubiculi/, примицерият на нотариите /primicerius notariorum/, икономът на двореца /castrensis sacri Palatii/, завеждащ дворцовите служби и 4-те началника на канцелариите /magister scriniorum/. Магистър оффициорум командвал дворцовата гвардия, разделена на схоли, съставени от скутарии, арматури и гентили, многократно упоминавани от Марцелин. Гвардията се набирала най-често от германците. Отделна схола съставлявали т. нар. agentes in rebus /императорски агенти/ - тайната полиция на императорите. Тази схола заменила т. нар. фрументарии, занимаващи се по-рано със същата дейност /събиране на сведения за външните и вътрешните врагове на режима/. Нотариите също били отделени в схола и се занимавали с протоколите от заседанията на императорския съвет /consistorium principis/ или впоследствие при Константин /sacrum consistorium/.

Създаване на Домината Диоклециан /или Диокъл/ бил илириец по произход, както и повечето войнишки императори. Кариерата си направил в армията, където достигнал до длъжността преториански префект. Бил провъзгласен за владетел от преторианците след като другият преториански префект Апър убил император Нумериан. Признат от легионите на изток, Диоклециан победил брата на Нумериан, император Карин, в битката при река Морава в Мизия и през 284 г. станал господар на цялата империя. По време на управлението си Диоклециан окончателно се справил с политическата и социална нестабилност, така характерни за III век, с което довършил започнатото възстановяване на империята от Аврелиан. Разгромът на варварите, недоволните граждани и многобройните узурпатори изисквали концентрация на политическата власт и засилване на монархията. Това била системата на Домината, установена от Диоклециан и приемниците му: робовладелска воено-бюрократична монархия от източен тип, елиминирала последните остатъци от републиканските форми на управление. В съвременен смисъл това била диктатура на имперските робовладелци. Налагането на такъв тип строй се дължало на факта, че през III в. римското стопанство в значителна степен се натурализирало. Градските центрове – средища на търговия и занаяти силно пострадали от междуособиците и варварските нашествия. Търговските връзки между провинциите били нарушени, постоянните конфликти с Персия пречели и на източната търговия. Пиратството в Средиземно море било повсеместно. Така упадъкът на градовете довел и до икономическа криза в империята. За сметка на тях селското стопанство, макар и също засегнато от непрестанните войни, се възстановило по-лесно. Развитието на аграрните отношения в резултата на кризата довело до бум на колоната /закрепостяване на населението/, съпроводено с засилването на ролята на едрите земевладелци в управлението на държавата. Повечето от тях били свързани с армията. Това бил военно-бюрократичен нобилитет, опиращ се на огромните си латифундии с хиляди роби и колони в тях. Най-големите земевладелци били естествено императорите. Последните концентрирайки властта в свои ръце се справили с масовите селски въстания в Галия, Испания и Египет на т. нар. багауди /борци/ срещу земевладелците. Реорганизацията на властта и възстановяване на империята След победата си над Карин Диоклециан не се преместил в Рим, а направил своя столица Никомедия, където и бил провъзгласен за император. Такова пренебрежение към 'Вечния Град' се обяснява с няколко причини. На първо място изтокът не бил обвързан с републикано-сенатските традиции, господстващи все още в Италия. На изток от хилядолетия единственият тип управление бил самодържавната деспотична монархия, такава, каквато искал да създаде Диоклециан. Освен това Никомедия била най-близо до уязвимите точки на империята – дунавския лимес през който непрекъснато нахлували варварите и Сирия, заплашвана от възродената Персийска империя. Най-важната причина обаче се кореняла във факта, че източните провинции, колкото и да били опустошени от непрекъснати войни, били много по-богати и икономически по-стабилни от западните. Тук занаятите и търговията се съхранили, както се запазила и културата. В Никомедия, бил създаден пищен дворцов церемониал. По преме на аудиенции и дворцови тържества Диоклециан се появявал с копринени обшити със злато дрехи, обувки украсени със скъпоценни камъни, а на главата му имало диадема /бяла лента, обшита с перли/. Достъпът до императора бил много труден. Евнусите, дежурните офицери, придворните чиновници от различен ранг и стражата следели стриктно спазването на дворцовия церемониал. Тези, на които се падала честта да се срещнат с императора, трябвало да паднат по очи пред него. Официално Диоклециан започнал да се именува Dominus /владика, господар/ и неговата личност се обожествявала. При Константин, церемониалът станал още по-пищен и тържествен. Императорът окончателно станал божествен /а впоследствие с приемането на Християнството – 'божи наместни'/. Неговата воля била свещена и се явявала единствен закон. Целта на тази показност била да се подчертае пред простолюдието необикновената личност на императора, а също и а се минимизитра рискът от покушенията, от които си отишла по-голямата част от императорите през III век. Въпреки получения свръхестествен ореол на протежение на управлението си Диоклециан оставал неуморен воин и практичен политик. През. В 285 - 287 г. Той успешно воювал по поречието на Дунав и разбил карпите и сарматите. През 287 г. в резултат на успешен поход срещу персите, той си възвърнал Армения, където въдворил римско протеже, а през 290 г. сложил край на арабските набези в Сирия. Тетрархия Защитата на Западната част на империята била поверена на Марк Аврелий Валерий Максимиан близък приятел на Диоклециан. През 285 г. той го назначил за цезар и така империята получила двама императори. За столица новият съвладетел избрал Медиолан. Оттам той нанесъл редица тежки поражения на багаудите, разоряващи именията на едрите земевладелци. След това Максимиан воювал успешно със старите противници на Рим – франките и алеманите. Много от победените германци били заселени в Галия и попълнили редовете на армията, която все повече се варваризирала. Срещу Максимин обаче възстанал началникът на западната флота Караузий, който установил едноличен режим в Британия. Към 293 г. станало ясно, че и дори двама императори трудно се справят с външните и вътрешните проблеми, затова те решили да си назначат по един помощник /цезар/. На 1 март 293 г., Диоклециан в Никомедия избрал за свой цезар Гай Галерий Валерий Максимиан, син на прост овчар. По същото време Максимиан избрал за цезар човек от знатен род - Гай Флавий Валерий Констанций Хлор. Двамата нови съправители били оженени за дъщерите на августите и така тетрархията била скрепена династично. Въпреки че били помощници на Диоклециан и Максимиан, цезарите получили за управление част от империята. На Галерий се паднало да управлява Балканския полуостров /без Тракия/ с резиденция в Сирмий, а на Констанций Хлор – Галия и Британия с резиденция в Треверум. Тази децентрализация, освен военна, имала също политическа и икономическа обосновка. Според Диоклециан формата на колегиално управление трябвало да гарантира установен ред на престолонаследяване, за да се избегнат гражданските войни вбъдеще. Всеки август, след 20 годишно управление трябвало да предаде властта си на цезаря, който от своя страна трябвало да назначи нов приемник на досега заеманото от него място. От друга страна икономиката на империята се натурализирала дотолкова, че да се поддържа единството на държавата ставало все по-трудно. Отделните области се превръщали в икономически затворени единици и културните връзки, а оттам и единството между тях отслабвали. Добре замислената система на тетрархата обаче била жива само докато нейният създател държал браздите на правлението, заради огромния му авторитет. Когато след 20 години Диоклециан се оттеглил, създаденото от него творение също много бързо слязло от историческата сцена. Но разделението на властта в конкретния исторически момент свършило работа. С новия си помощник Диоклециан смазал въстанието в Египет и отблъснал блемиите /296 г./. След това започнала нова продължителна война с персите, завладяли Армения и Месопотамия. Отначало Галерий бил победен от тях, но след това с помощта на Диоклециан си възвърнал Армения. След мирния договор със Сасанидите /297 г./ империята получила и значителна част от Месопотамия. Галерий успешно се справил с язигите и карпите и укрепил дунавския лимес. Максимиан успешно действал срещу маврите в Африка, а Констанций Хлор победил приемника на Караузий – Алект и си възвърнал Британия /296 г./. Така, по време на тетрархата империята окончателно се справила с външните си градове и локалните узурпатори, границите били укрепени и даже били завладени нови територии. Оттеглянето на Диоклециан от властта и борбата между приемниците му През 305 г. се навършили 20 години от управлението на Диоклециан и Максимиан и съгласно основния принцип на Тетрархата двамата августи се оттеглили от престола, а наследниците им Галерий и Констанций встъпили в длъжност. Назначаването на новите цезари Диоклециан поръчал на Галерий. Последният издигнал за цезар на Запада Флавий Валерий Север, а за цезар на Изтока – племенника си Валерий Максимин Дая. Максимиан и Констанций Хлор били недоволни от избора, тъй като и двамата имали пълнолетни синове и се надявали те да бъдат избрани за съправители. Така дошъл и краят на тетрархията. През 306 г. Констанций умрял в Британия и войската там провъзгласила за август сина му Константин. Галерий първоначални го признал за цезар, а после и за август. Едновременно с това в борбата се намесил и Максимиан, който въпреки оттеглянето си под натиска на Диоклециан явно не споделял идеите му за поетапна смяна на властта. Използвайки недоволството от управляващия в Рим Север, Максиман предложил за кандидат за цезар сина си Марк Аврелий Максенций. След като в Рим избухнало въстание, Максимиан се провъзгласил отново за август. Галерий не останал по-назад и повишавайки титлата на Север до август му поръчал да води войната срещу Максимиан и Максенций. Започнала дълга война в хода на която Север загинал. На негово място Галерий назначил нов август – Валерий Лициниан Лициний за управител на Илирик. В това време обаче другият избран от Галерий за цезар – Максимин Дая се обявил за август и получил признание. Така в империята към 308 г. съществували 4 законни августа – Галерий, Лициний, Константин и Максимин Дая и един незаконен в Рим – Максенций. В Африка пък се появил узурпаторът Луций Домиций Александър. Такъв бил резултатът от оттеглянето на Диоклециан. Максимиан по това време бил изпаднал в немилост и потърсил закрила в Галия от Константин, но след неуспешен заговор бил принуден да се самоубие. През 311 г. започнал вторият етап от борбата за върховна власт. Галерий починал и неговото място наследил Лициний. През това време Максенций ликвидирал африканския узурпатор и встъпил в съюз с Максимин Дая срещу Лициний и Константин. Константин до този момент не приемал участие във войната, а отразявал нападенията на франките и алеманите, опитващи се да проникнат в Галия. През 312 г. той нахлул в Италия, победил Максенций /който се удавил в Тибър с по-голямата част от бягащата армия/ и присъединил към владенията си останалата западна част на империята – Италия, Африка и Испания. Двамата с Лициний се срещнали в Медиолан /Милано/ през 313 г., където издали прословутия Милански едикт, признаващ равноправието на Християнството. Като залог за приятелство Лициний се оженил за сестрата на Константин. Мирът между двамата августи не продължил дълго. След като Лициний разбил Максимин Дая в Мала Азия, започнал финалният етап на борбата. През 313 г. умрял и Диоклециан, който имал нещастието да види краха на измислената от него система. През 314 г. двамата августи се скарали заради неуредени граници на подвластните на тях балкански територии и започнали бойни действия. До решителна развръзка не се стигнало, но по мирния договор всички провинции на полуострова без Тракия преминали под контрола на Константин. През 323 г. започнала нова война. Константин победил Лициний при Адрианопол и го обсадил в Никомедия. Лициний се предал под клетва, че няма да бъде убит, но на следващата година бил екзекутиран в Тесалоника. Единовластието на Константин Така през 324 г. Флавий Константин, наречен от Църквата "Велики", станал едноличен управител на империята. Той победил съперниците си защото бил пресметлив, далновиден, коварен и безпощадно жесток. Той продължил започнатите административни и военни реформи на Диоклециан и макар че действал еднолично, все пак избрал за съправители неговите синове. Първият му син Флавий Юлий Крисп в ранг на цезар от 317 г. защитавал рейнската граница през 320 и 322, а през 324 г. разбил флотата на Лициний при Босфор. През 326 г. обаче изпаднал в немилост и бил екзекутиран. Останалите трима сина в ранг на цезари получили отделни части на империята. Константин II управлявал Испания, Галия и Британия, Констант – Италия, Илирик и Африка, Констанций – азиатските провинции и Египет. Създаването на нова столица Най-значимото дело на Константин било преместването на имперската столица от Рим във Византион, дотогава малък гръцки град, разположен на Босфора. За възродената империя победилият едноличен владетел въвел нова религия,било необходимо да се създаде метрополия освободена от езическите си корени. Новият Рим бил разширен и преустроен с всичките административни сгради, характерни за една столица. Болшинството от римски аристократи се преместили в този нов град. На 11 май 330 г. столицата била осветена тържествено и получила името Константинопол /градът на Константин/. Част от обредите били езически, а част християнски, а управлението било организирано като в Рим със Сенат, съставен от преселилите се римски патриции и градски префект. Причините за избора на Византион за столица били и чисто стратегически. От една страна градът контролирал проливите от Черно в Средиземно море, а от друга страна – това бил мостът, който свързвал Европа с Азия. Местоположението на Константинопол му позволили да преживее падането на Западната част на империята, многобройните готски, хунски, аварски, славянски, арабски и български нашествия, оставайки средище на империята до 1453 г.

А бай ти Зосим не е ли авторитет за антична дестилация? http://en.wikipedia.org/wiki/Zosimos_of_Panopolis

Данните са популярни, но естествено, че в началото процесът на пречистване се е различавал доста от модерната дестилация и е включвал изпаряване с последвала кондензация. Това не значи, че в Китай са варили ракия преди 6000 години, макар че историята на алкохола започва много по отдалеч - в неолита. Също така процесите на дестилация били приложими и в козметиката - за извличане на етерични масла. Примитивните дестилационни съдове се наричали аламбаци. Аламбак е арабското наименование на ambikos, което означава цилиндричен съд с коничен връх. Ето един такъв уред, намерен в сев. Месопотамия /Tepe Gawra/, датиращ от 3500 г. пр. н. е.: http://pubs.rsc.org/en/content/articlelanding/1962/ps/ps9620000237 Подобни съдове имаме намерени и в Мохенджо Даро. В Европа имаме открито изображение на аламбак на Хиос, датирано откъм 16 в. пр. н. е. Наистина, няма как да е дело на омировите гърци, а на минойската цивилизация. Разбира се, ако говорим чисто за получаване на спиртна напитка чрез дестилация, възрастта ще поспадне с няколко хиляди години. В Китай получаването на арак от ориз започнало към 9 в. пр. н. е. Те са първопроходците на това поприще /както винаги/. Иначе първите постановки в Европа за дестилиране на вода са дело на гърците в Александрия. Пръв Аристотел описва принципа на дестилация на морска вода. Данните са оттук: http://www.britannica.com/EBchecked/topic/166115/distilled-spirit/66679/History-of-distilling Заслугата за дестилирането на вино обаче е изцяло на арабите. http://www.history-science-technology.com/Notes/Notes%207.htm Така че арабите са създатели на ракията /разбира се тяхната се е отличавала от нашата по състав и спиртно съдържание/.

Професор Добрев ми напомни много резонно на лично съобщение, че в края на краищата претенции за патент могат да имат тези, които са открили дестилацията /да напомня - тя е непозната по нашите земи, а е открита в Близкия изток/. Първата следа от истинска дестилация идва от Вавилония и е от ІV хилядолетие преди Христа. Използвани били глинени съдове със специална форма за извличане на малки количества дестилиран спирт чрез естествено охлаждане, който служел за парфюми. Но се смята, че дестилацията в казан също е много стара техника - в Китай я използвали още 3000 години преди Христа, в Египет - 2000 години пр. Хр., в древна Гърция - 1000 години пр.Хр., а в древен Рим - 200 години пр.Хр. Съществуват доказателства, че към ІІІ век от нашата ера алхимиците в Александрия (Египет) използвали дестилацията за получаване на спирт. А около VІІ век в Централна Азия са използвали ледената дестилация или "монголския дестилатор". Методът се състои в замразяване на алкохолната напитка и отделяне на водните кристали. По време на колониалния период в Америка, правели ябълкова ракия от сайдер, използвайки именно този метод. Развитието на дестилатора (казана) със съд за охлаждане (колектор) - необходим за ефикасна дестилация на спиртни напитки без замразяване - е резултат от труда на арабски и персийски алхимици през VІІІ-ІХ век. Казанът или дестилаторът наречен по-късно аламбик е изобретен от Гебер (Хабир Ибн Хайан, 721 - 815). Той забелязал, че виното нагрято в такъв съд отделяло запалима пара, която той описал като "трудно приложима, но от огромна полза за науката". Малко по-късно Ал Рази (864 - 930) дава описание на алкохолната дестилация и приложението й в медицината. По това време, дестилираните алкохолни напитки стават доста популярни: поетът Абу Нууас описва вино, което "има цвят на дъждовна вода, но отвътре е тъй жежко, сякаш е огнена главня ". Термините alembic, alcohol, и вероятно метафоричното spirit (дух) и aqua vitæ (жива вода, вода на живота) за дестилирания продукт, са достигнали до нас от алхимиците на Средния изток. Дестилираният алкохол се появява за първи път в Европа в средата на ХІІ век сред онези алхимици, чийто интерес бил насочен повече към медицинските "еликсири" отколкото към получаването на злато от олово. За aqua ardens (горяща или огнена вода) се споменава в Compendium Salerni на медицинското училище в Салерно. Рецептата била закодирана, което предполага, че са я пазели в тайна. Тадео Алдероти в неговата Consilia medicinalis споменава "серпентината", като се смята, че това е била охлаждащата тръба на казана. Параселсус кръщава алкохола с неговото модерно име, като го взима от арабската дума означаваща "фино (прецизно) разделен", като отпратка към процедурата извършвана с виното. Неговият тест бил или да изгори цяла супена лъжица спирт без никакъв остатък или да запали парче плат накиснато в алкохол, без всъщност да се увреди плата. И в двата случая за постигане на този ефект, алкохолът е трябвало да бъде поне 95%. Претенциите за произхода на оригиналните алкохолни напитки са противоречиви и често са свързани с национална гордост. В края на ХІІ век се появяват ирландското уиски и германските Hausbrand (домашна ракия) и бренди. Тези напитки трябва да са имали много по-ниско алкохолно съдържание от чистите дестилати на алхимиците (около 40 обемни процента) и първоначално са били смятани по-скоро за лечебни еликсири. Консумацията на дестилати се повишава драстично в Европа сред средата на ХІV век, когато хората вярвали, че те действат като лекарство срещу "черната смърт" или чумната епидемия. Около 1400 откриват как се дестилира алкохол от житни, овесени и ръжени бири; дори дървените стърготини били използвали за получаване на алкохол - доста по-евтин вариант от гроздето. Тогава се раждат и повечето национални европейски напитки като английския джин, германския шнапс, руската и полска водка или нашата балканска ракия. Днешният процес на дестилация не се е променял практически от VІІІ век. Но познанията за хигиенните принципи и достъпът до стандартизираните белтъчни филтри са подобрили качеството на изходния материал. А и по-ефективните казани дават по-висок рандеман и намаляват отпадъчните материали. В играта се включват съставки като царевица, ориз и картофи, които са по-евтини заместители на традиционните зърнени растения и плодове. Химиците откриват научните принципи стоящи зад отлежаването и измислят начини да се ускорява стареенето без да се влияе на вкуса. Модерните филтри позволяват да се премахват нежелани остатъци и да се получават по-меки, гладки и чисти крайни продукти.

Именно. Цялата патардия е да се патентова ракията. Ще паднат акцизите и ще поевтинее скъпоценната течност. Важното е парите да се въртят, пък кой ти се интересува от история?

Което показва, че чалга историята на Божо продължава да набира скорост. След фарса с измислените мощи на Йоан Кръстител, човекът се е заел да докаже българският произход на едно очевидно небългарско питие /което си личи от етимологията му/. Сигурно ли е, че под думата 'ракиня' открита на чашата, се подразбира сегашната алкохолна напитка, приготвена по характерната за днешно време технология или се има предвид нещо съвсем друго?

Поредната чалга новина от божов тип. Дето се вика тепърва трябва да се изясни какво точно се има предвид под думата 'ракиня', а те милите за лицензии са се размечтали. Дали се подразбира сегашната алкохолна напитка, приготвена по характерната за днешно време технология /която в Средновековна България не се използвала/ или се има предвид друго питие, например като турското 'ракъ'?

Идат избори, г-жа Фандъкова требе дейност да отчита.

Хубаво е човек да се съмнява, но на базата на знанието, а не от позицията на незнанието. Щото напоследък по форумите е пълно с лаици, които бъкел не разбират от материята, която се опитват да критикуват.

Браво Глишев, много вярно и точно казано. Всяка жаба трябва да си знае гьола, иначе става едно мътно блато, люпило на всякакви уродливи псевдонаучни спекулации.

Гледаме църквата ”Св. София” през стъклен саркофаг До края на годината под стъклен покрив ще може да бъде видяна гробницата на Хонорий до църквата "Св. София", която доскоро беше покрита с ламарини, съобщи БТА. Кандидатът за кмет на Столичната община от ГЕРБ Йорданка Фандъкова, заместник-министърът на културата Тодор Чобанов и депутатът от ЕП Андрей Ковачев посетиха изграждащия се подземен музей под базиликата "Св. София". По думите на арх. Васил Китов в съседство на гробницата пред църквата са разкрити още две. Основната гробница - на Хонорий, е разкрита през 80-те години по време на строителството на колектор, като заради него е била частично разрушена. Имало е идея да се разруши изцяло заради инженерната инфраструктура. Според Тодор Чобанов гробницата е от края на пети и началото на шести век, като вътре е имало стенописи с кръстове и лозници. Ще бъде изградена връзка между нея и музея под църквата "Св. София". По думите на Чобанов главният "виновник" за ускоряването на проекта за социализация на обекта е Йорданка Фандъкова, която всяка седмица се е интересувала докъде е придвижен. Проектът е първият, финансиран по отворената допълнително приоритетна ос - опазване на културно-историческото наследство по общинската програма "Култура", каза Фандъкова. Оттам са осигурени 140 хиляди лева, с които ще се извършат социализацията и изграждането на стъклен покрив на обекта. Чобанов допълни, че се предполага, че Хонорий е бил духовно лице в Сердика. По думите на Чобанов изграждащият се в момента музей може да се разшири в бъдеще с още 500 кв. м. http://sofia.dir.bg/news.php?id=9654138

едно леко провокативно клипче за разминаванията между лингвистиката и генетиката в тълкуването на произхода на европейските народи:

поредната поръчкова политкоректна статийка. Народ, който не си познава историята, няма бъдеще. И това няма нищо общо с национализма.

Благодарение на трите инициативи 'Римски съботник' по разчистването на Западната порта, организирани тази година от сдружение Потомци и будни граждани /а също и екипът на БГ Наука/, стана възможно археологическите проучвания там да бъдат подновени: Отново разкопки при Западната порта на Сердика От понеделник започнаха разкопките при Западната порта на крепостта Сердика, предаде репортер на БГНЕС. В сърцето на София вече три дни археолозите се опитват да разчистят боклуците, насъбрани във времето на мястото зад католическия храм "Св. Йосиф", където някога е била Западна порта. Преди да достигнат до важните за тях артефакти, те откриват изгубени лични карти, дискови с филми, стъклени и пластмасови бутилки, счупени детски играчки и всевъзможни други захвърлени предмети на съвременността. Разкопките ще продължат до края на годината, като средствата в размер на 38 000 лева за тях са осигурени от Столична община. "Ние продължаваме едно проучване на Западната порта на античния и средновековен град, което е започнало през 1975 година и е продължило близо 5 години. Разкрити са монументални останки от Западната крепостна порта, от северната кула, големи участъци от крепостната стена и някои постройки, прилежащи към укрепленията, антични улици с посока изток-запад и север-юг", разказа Илияна Борисова, главен асистент в СУ "Св. Климент Охридски", която е ангажирана пряко с тазгодишните разкопки. Разкрит е и надписът, съобщаващ за построяването на крепостната стена от римските императори Марк Аврелий и Комод във втората половина на втори век. На това място се намират и останки от късната античност. Става дума преди всичко за сгради, свързани с охраната на крепостната стена, изградени от тухли, споени с хоросан. Именно там са се намирали две жилища, датирани от началото на девети век заради съдовете и печките, открити в тях. Около 1/5 или 1/6 от целия терен от 4 декара е частна собственост. Там не се предвиждат проучвания, докато собствениците не бъдат обезщетени от държавата. "Не е във възможностите на общината да обезщети собствениците, тъй като тази територия по общия устройствен план е защитена територия. Собствениците не могат да реализират инвестиционен проект на това място" обясни Борис Чилев, директор на общинското предприятие "Стара София". Той обясни, че Министерството на културата е запознато с този проблем. Продуцентска компания "Файв Стар медия", заедно с една американска продуцентска къща ще заснеме документален филм за разкопките и това, което се открие по време на тях. Филмът има работно заглавие "Западната порта на Източната римска Империя". /БГНЕС / http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=4181811

По-скоро ще я експонират в музея.

нема, бате. Решавай си ги сам. Неволята на разум учи. В далечното лето 2002-ро, га немаше интернет и пр. олигофрении в един прекрасен ден зимната сесия си седнах на седалищните части /щото ми беше припарило под бронята/ и си реших проблема от раз.

Така е, дедо Либене. Според турските автохтонци Омир е Омар, а Агамемнон е Ага Мюмюн. Така че те ти ориенталска автохтонка за оборване

Пушенето не само че е грозно, но и е ужасно тъпо. Пълно вредно демоде, което не знам защо се толерира още в източноевропейските страни. Уж искаме да сме западняци, пък се държим като ориенталци. Свинска работа.))

Световни заговори срещу Великата Българска Държава /на три галактики/ съществуват още от памтивека. То затова Каин убива Авел /щото последният гордо се именува българин/.