Last roman

Наболелите проблеми не са отвчера. Още от дълбока древност хората са си задавали същите въпроси, изправяли са се пред същите трудности и са достигали до същите заключения. Така че нищо странно няма в това. Човешките терзания си остават неизменни, независимо дали обитателят им живее в инсула или в съвременна панелка.

Заради петрола най вече.

В случая, за твое съжаление, забавният си ти. Но като не си учил микробиология, ти е простено. Та различните щамове грип естествено предизвикват сходни симптоми. Освен това, явно и имунитетът на сестра ти не е бил на висота, което е довело до усложнения.

TOLERANCE AND APATHY ARE THE LAST VIRTUES OF A DYING SOCIETY. Aristotle.

Охранителни постове е имало на ключови места и пътни артерии /събирали се и такси/, колкото до чешми, около почивните станции е имало такива.

Имeнно пътищата прославили Рим и останали най-дълго използваните съоръжения дори след неговия залез. Те способствали не само за развитието на търговията, а ускорили и културния обмен между народите, живеещи в империята. Още от зората на римската държава, жителите на древния град осъзнали необходимостта от построяване на пътища, които да служат за търговия, комуникация и не на последно място за движение на войските. Повечето от строящите пътища се изграждали в съответствие със 'Законите на 12-те таблици', разработени към 450 г. пр. н. е. Пътищата били разделени на участъци - semita /пешеходни/ - най-периферния участък, широк 30 см.; iter – участъкът в който се движели пешеходци и конници, широк 92 см.; actus – участък по който се движат каруци и колесници, впрегнати с един кон, широк 122 см.; и двулентова via – основната част от пътя с широчина 244 см. Така, ако пресметнем размерите на двете семити, итера, актусите и двулентовата via, ширината на стандартния римски път била около 10-12 метра. В по-късни времена прилагането на тези стандарти не се спазвало толкова стриктно. Римските пътища били няколко вида: Viae publicae /общественни пътища/ — това били основните пътища на Римската империя, аналог на днешните магистрали, които свързвали помежду си големите градове. Наричали се още и viae praetoriae /преторски пътища/, viae militares /военни пътища/ или viae consulares /консулски пътища/. Държавата финансирала строежа им, но налозите за строежа на тези пътища се събирали от прилежащите градове. Най-често те се наричали по името на човека, който предложил пътят да бъде построен. Например Via Agrippa /Агрипиев път/ на името на Агрипа, Via Domitia - на името на консула Домиций Ахенобарб. Надзорът над този път бил поверен на т. нар. curator viarum. Той давал заповеди и указания по всички въпроси, свързани с пътищата и при необходимост организирал ремонтни дейности. Средната ширина на viae publicae била от 6 до 12 м. Viae vicinales /селищни пътища/ — това били разклоненията от viae publicae, които водели до т. нар. vici /селца/. Това били основните пътища за транспорт и комуникация. Ширината им била от порядъка на 4 м. Viae privatae /частни пътища/ свързвали латифундиите, вилите и именията на патрициите с останалите пътища: viae vicinales и viae publicae. Те се намирали във владенията на богаташите и били изградени с тяхни средства. Ширината им била от 2,5 до 4 м. Първият стратегически път, съгласно легендите бил построен от цензора Апий Клавдий Цек през 312 г. пр. н. е. и съответно се наричал via Appia. Този първи каменен път съединил Рим с Капуа а след това и до Бриндизи. Дължината му била 540 км., а широчината: 7-8 метра. Друго ранно съоръжение от този тип бил Фламиниевият път /via Flaminia/, построен към 220 г. пр. н. е. и водещ на север към покорената Цисалпийска Галия /сегашна Сев. Италия/, а оттам през Алпите, по крайбрежието на Адриатическо море – Македония. Други главни римски пътища в Италия били: Via Agrippa — построена в 40 г. пр. н. е., свързала Рим и Булон. Via Aemilia — построена в 187 г. пр. н. е., свързала Римини и Пияченца. Via Aurelia — построена в 241 г. пр. н. е., свързала Рим и Лигурия. Via Cassia - свързала Рим и Етрурия. Via Clodia - свързала Рим и крайбрежието на Тиренско море. Via Domitia — построена около 118 г. пр. н. е., свързала северна Италия с Испания през Нарбонска Галия. Via Egnatia — построена през II век пр. н. е. на Балканите, свързала Дирахий с Византион. Via Julia Augusta — построена в I век пр. н. е., свързала Пияченца с долината на р. Рона. Via Latina - свързала Рим с Южна Италия. Via Postumia - свързала Генуа с Аквилея. Via Salaria - свързала Рим със сабините по устието на Тибър. Via Valeria - свързала Рим с централна Италия. Въпреки релефа на местността римските пътища били прави. При наличие на природни препятствия /падини, хълмове и пр./ те ползвали виадукти или буквално прорязвали пътищата през скалите. Около Неапол, например римляните прокопали в скалата тунел дълъг 1300 метра. Това на пръв поглед учудващо римско вироглавство да се преодоляват директно препятствията по пътя се дължи на факта, че римляните не могли да проектират завои. Размерването ставало винаги по права линия. Инструментът, с който ставало това се наричал groma и бил взаимстван от гърците. Означавал "индикатор" и бил основният геодезичен инструмент на римляните. Представлява вертикална греда с хоризонтално монтирани на върха прътове, под прав ъгъл един спрямо друг и спрямо гредата. На всяка от кръстатките виси закачена за конец по една тежест. При изграждането на римските лагери специалисти, наречени gromatici (инспектори) размервали и определяли центъра на лагера, където се пресичали двете главни улици кардо и decumanus. Същата схема е била използвана и при строежа на градовете и пътищата. Започвайки строежа на пътя, римляните преди всичко изкопавали канавка /fossa/ дълбока 1 метър, която запълвали с 4-5 слоя настилка. В разрез римският път достигал до 130 см. дебелина /макар че има и такива, достигали до 240 см./. На най-долният утрамбован земен слой /pavimentum/ лягал слой от плоски камъни /statumen/, споени с варовиков разтвор. Дебелината на този слой достигала до 30 см. Третият /rudus/ и четвъртият /nucleus/ слоеве били от пясък и чакъл, споени с римски бетон /на широчина били също колко предходния/. Най-горният слой /Summum dorsum/ е бил изграден от плоски камъни, с площ до 90 см2 и дебели по 13 см. За по-добра съхранност на пътищата, средата им е била по-висока от краищата и така водата се стичала в издълбаните от двете страни канавки. Ако почвата била блатиста или местността – низинна, вместо изкоп, римляните правели насип /agger/ до половин метър върху който стояли пътя. Често за каруците били правени и два улея с ширина между тях 143 см., станали впоследствие образец за железопътните линии. Именно на такива римски улеи в началото на 19 в. Дж. Стефансон тествал първия си локомотив. Разбира се римските пътища варирали по конструкция, често съобразно местата в които се изграждали. В по-северните райони, където температурните промени били по-рeзки, имало опасност бетонът да се напука. В Лондон, например е намерен и друг тип римски път. Той бил направен изцяло от бетон, покрит с плоски керемиди и да дебелина достигал 240 см. Интересното е, че римляните били запознати с природния асфалт, но никога не го използвали за покритие на пътищата си. С разрастването на империята, пътната мрежа се увеличила и разширила. Към края на 1 в. пр. н. е. целият Италийски полуостров бил застроен с каменни пътища, водещи към Рим, а в началото на 2 век при император Траян съществували вече около 100 000 километра държавни пътища. Впечатляващото е, че от общото количество пътища, само 14 000 километра били построени в самата Италия. Останалите пътища били изградени в провинциите, по този начин приобщавайки варварските народи на Европа към цивилизования свят. По главните пътища на всяка римска миля /около 1,5 наши километра/ имало километрични знаци. На определени разстояния се срещали и пътни знаци – кръгли каменни колони, които обозначавали разстоянието до близките градове и до Рим. А в самия Рим до храма на Сатурн по времето на император Август бил заложен нулевият милиарен камък - Miliarium aureum: сърцевината на империята и центъра на цивилизацията. По протежението на пътищата, на определени разстояния се разполагали странноприемници и пощенски станции, където имало храна и свежи коне, както и карти /vademecum/ на пътищата в империята. Били създавани и т. нар. итинерарии, които били книги указатели, с изброени градове и пътни станции, и преходите между тях, означени с римски мили. Пръв Цезар наредил съставянето на такъв итинерарий, който впоследствие бил гравиран върху камък и установен до пантеона на Агрипа. Но най-известният итинерарий е този на император Каракалла от началото на 3 век /Itinerarium Antonini Augusti/. В него дължината на римските пътища съставлявала отколо 82 000 км. и свързвала помежду си 372 селища. За поддръжката на пътищата в Рим отговарялa специална колегия - Quattuorviri viarum curandarum, оглавявана от прокуратор. В провинциите за пътната инфраструктура отговаряли провинциалните управители, а тяхното строителство и поправяне лежало на плещите на непобедимите легиони. По пътищата се придвижвали не само войски, носещи плячка и роби от покорените територии, но и държавни служители, куриери, търговци и пътешественици. Така движението на хора, стоки и идеи способствали за глобализирането на империята. В римските градове главните улици кардо и декуманус били с широчина 12 метра /в Кьолн например широчината достигала 32 метра/. Страничните улички обаче били тясни и криволичещи и нерядко широчината им била едва половин метър. Главните пътища в града били оградени с тротоари, широки от 0,5 до 2,4 метра и високи около 0,45 м. Улица в Помпей с тротоар, издълбани улеи за каруците и камъни, по които пешеходците да минават, за да не се изкалят:

Само албанско диско не бях слушал:

Айде поздрав по този случай:

Различни хора - различен имунитет, а явно и различен щам. Иначе стандартният грип си минава за три дена. Обикновено с лекарства се лекуват усложненията, получени след прекаран грип. Нещо друго да ти е неясно.

От цялата тази хаотична тирада, която изписа, сравнявайки майка си с леля ти /което наистина е хем смешно, хем тъжно/ ми стана ясно, че определено не си наясно с материята, която се опитваш да критикуваш. 'Лекувай' се с каквото и както си искаш. Никой не е длъжен да те консултира и да те спасява даром ако закъсаш. Живеем в свободен свят. Жив и здрав бъди ти и роднините ти също.

айде и малко надводна експериментална археология: Древен кораб тръгва на експедиция от Варна Днес екипажът на кораба "Одисей" даде пресконференция по повод предстоящата експедиция. Плавателният съд е реплика на кораб от бронзовата епоха и целта на експедицията е да се изследва древното корабоплаване. Проекта за международна експедиция "Дунавска Одисея" е част от изследователска програма на Центъра за изучаване на историята на корабоплаването в Одеса, Украйна. Целта на тази експедиция е по експериментален път да се изследва един от основните маршрути между земите на югоизточна Европа и древна Анатолия, използван през праисторическата епоха. Корабът "Одисей" е построен през 2000 г. в Одеса. Дъното му е от издълбан ствол на дъб, а бордовете от борови дъски. "Одисей се задвижва от едно платно и шест гребла като максималния екипаж е от 10 човека. Експедицията тази година ще тръгне от село Казашко край Варна.

Земетресения и мащабни вулканични изригвания има откакто свят светува. Лъжепророци също. Майтапа настрана, но сигурно така е изглеждал и Помпей преди 2000 години, преди да го отнесе пирокластичният поток.

Айде да повторя пак. Хомеопатичният продукт не е лекарство. Защото не е изпитван клинично и няма данни за терапевтичния му ефект. Листовката му не се отличава по своята същност от тази на произволна хранителна добавка. Не фигурира в позитивния лекарствен списък и няма Кратка Характеристика на Продукта /КХП/. Следователно хомеопатичният продукт не е лекарство. Това какво пише в листовката му е вече съвсем друг въпрос. Той не е под контрола на ИАЛ.

Това пак е хомеопатичен продукт, а не лекарство. Ако се съмняваш - провери в търсачката на сайта на ИАЛ. Щом няма КХП, няма никакъв шанс да го изкараш медикамент.За да стане ясна разликата, например направете проверка на някои от Омега-3 хранителни добавки. Всички те не са лекарства. Докато 'Омакор', например е лекарствен продукт. Той също съдържа мастни ненаситени киселини, но е стандартизиран, минал е клинични изпитвания и е медикамент с доказан терапевтичен ефект. Същата работа е и с хранителните добавки, съдържащи екстракт на Гинко. Само 'Тебокан' е регистриран за лекарствен продукт и неговото действие е потвърдено. Ето за справка листовката на Тебокан, където ясно е упоменато, че е лекарство, неговият състав и действие, дозировка, възможни взаимодействия и НЛР: http://apteka.framar.bg/19000345/%D1%82%D0%B5%D0%B1%D0%BE%D0%BA%D0%B0%D0%BD-%D1%82%D0%B0%D0%B1%D0%BB-80-%D0%BC%D0%B3-60 А ето как изглежда и листовката /ако мога така да я нарека/ на хранителна добавка с Гинко: http://apteka.framar.bg/30005935/%D0%B3%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%BE-%D0%B1%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D0%B1%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BF%D1%81-120-%D0%BC%D0%B3-30-%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%BA%D0%BE%D1%84%D0%B0%D1%80%D0%BC Мисля че приликата в начина на описание с хомеопатичния Тонзилотрен е повече от очевидна.

Скубс, тя римската аристокрация и без оловните соли не е горяла от желание да се плоди. А кандидати за благородници от прованса винаги е имало, така че не е било проблем набирането на нови управляващи. Темата обаче бая се отклони от първоначалната.

Друже, айде без глупости в темата. Давам ти елементарен пример с английската сол. Или с КМn04. Провери за лечение на какво се използват. Иначе съществена част от медикаментите са разработени на базата на природни вещества. Представляват доста сложни лекарствени молекули, най-често производни на органични съединения. Но за да направиш преценка кое лекува, а кое вреди, трябва да си запознат поне с фармакогнозия, фармакология, токсикология, фармацевтична химия, че и технология на лекарствените средства. С чесане на клавиатурата по форумите и фриволни разсъждения работата не става.

Точно така - аптеката е здравно заведение, а не магазин. В нея освен медикаменти по лекарско предписание, лекарства без лекарско предписание /OTC/, се продават и нелекарствени продукти: растителни дроги, санитарни материали, медицинска козметика, дезинфектиращи разтвори, хранителни добавки и хомеопатични продукти. За всичко си има информация. А ако пациентът се съмнява или притеснява от нещо, може смело да попита магистър фармацевтът, работещ в аптеката. Той затова е там - да дава консултации и да следи за правилната употреба на лекарствените и нелекарствени форми. Доколко хранителните добавки лекуват - въпросът е мноого спорен. Обикновено на тях пише 'за профилактика' или 'подпомагат лечението'. Което не е лекуване. Иначе с тях се занимава РИОКОЗ, а не ИАЛ. ИАЛ контролира само лекарствените препарати. Тук място за софизми няма. Има ясна граница между това, кое е лекарствен продукт, а кое - не.

Става дума за курсове за лекари, които желаят да изучават хомеопатия. Отделен е въпросът какво е качеството на тези обучения и доколко компетентни ще са 'дипломираните' хомеопати в тази област.

Хомеопатичните продукти не минават регистрация в ИАЛ /Изпълнителната Агенция по Лекарствата/. Съответно нито към тях се подхожда като към лекарствени препарати, нито те са такива. Това вече кой как спекулира с хомеопатията, си е негов проблем.

В аптеките се продават много неща, но не всички от тях са лекарства. Специално хомеопатията пък изобщо не попада в категорията лекарствени продукти /а и не мисля, че някога е претендирала за това/. Не лекува, но пък и не вреди. Даваш го на някой хипохондрик и си измиваш ръцете. Вече за сериозни заболявания си има достатъчно ефективни и доказани медикаменти.

Книга третья. Цезарь и война с белгами. 1. Белги – это не кельты и не германцы, а, говоря откровенно, непонятно кто. Во всяком случае, родными их не считают ни там, ни там, и за века такой жизни между молотом и наковальней они были вынуждены стать храбрыми и искусными воинами, готовыми в любой момент дать отпор в обе стороны. Особенно в этом вопросе среди них преуспели нервии, которых сами белги опасаются – мол, дикие, непредсказуемые и чувства юмора никакого, чуть что – сразу в драку. Однако, будем справедливы, именно белги первыми поняли, что римляне сюда не погулять пришли, а с далеко идущими планами, и неплохо было бы этих римлян быстренько выкинуть, пока они тут сами чего не выкинули. Всю зиму, пока римляне на тучных землях секванов доедали то, что не доели германцы Ариовиста, белгские вожди развлекались небольшими междусобойчиками, на которых заключали договора, обменивались заложниками и приносили клятвы, причем в обстановке такой сугубой секретности, что об этом моментально стало известно всей Галлии, ну и Цезарю тоже, ясное дело. 2. На каждый народ всегда найдется какое-нибудь племя, которое хлебом не корми – только дай подлизаться к кому-нибудь посильнее и пострашнее, чтобы потом с этого союза тихо снимать сливки. У нас это, как я уже говорил, эдуи, у белгов – ремы. Так что белловаки могли быть сколь угодно многочисленными и храбрыми, суессионы – богатыми, а нервии – дикими, все равно никакого толкового секретного союза у них не получилось, а все, что Цезарь о них еще не успел разузнать, ему радостно рассказали ремы, вплоть до того, сколько воинов какое племя выставляет. Врать не буду, я не знаю, какие именно цифры называли ремы, но те, что упоминает Цезарь в «Записках», годятся разве что для римского сената, а любого здравомыслящего человека рассмешат до колик. По его арифметике выходит, что белги готовы были выставить двести тридцать пять тысяч воинов! Причем якобы стянули всех в одно место (хотел бы я посмотреть на это место). 3. Решившись на войну с белгами, Цезарь не забыл о дружественных эдуях и дал им ответственное военное поручение: разорять поля белловаков. Эдуи во главе с Дивитиаком приступили к выполнению с большим воодушевлением, так как все военные силы белловаков уже находились в районе Бибракта, и никто не мешал эдуям проявлять свою доблесть против женщин, детей, стариков и мелкого рогатого скота. 4. Тем временем, согласно Цезарю, белги всей толпой осадили город ремов Бибракт, причем, опять же согласно Цезарю, тактика их заключалась в том, чтобы камнями сбить со стен защитников, а потом построиться «черепахой» и поджечь ворота или подкопать стену. С камнями, говорит Цезарь, все прошло как по маслу, но потом совершенно внезапно наступил вечер, и атака захлебнулась. Ну не умеют белги в темноте ворота поджигать! 5. Узнав о такой печали, Цезарь незамедлительно послал на помощь ремам нумидийских и критских стрелков и балеарских пращников. Все двести тридцать пять тысяч белгов пришли от этого отряда в такой ужас, что даже думать забыли штурмовать Бибракт! 6. От разочарования белги якобы отправились всей толпой штурмовать лагерь римлян, причем выглядело это, согласно описанию Цезаря, так: пока конница дралась где-то в стороне, пехота с обеих сторон стояла и строила друг другу глазки через болотце, но лезть в грязюку не хотелось никому, поэтому толковой стычки так и не вышло. Разочарованные белги попытались сделать крюк и напасть на римлян с тылу, но не вышло, и они отправились по домам. Вдобавок пролетел слух, что к границам белловаков приближается Дивитиак, а всем известно, что по сравнению с эдуями саранча – это просто крупные кузнечики. Естественно, все белги безо всякой дисциплины рванули каждый в свою деревню – прикапывать продукты в огороде и отгонять скот, женщин и детей в лесные схроны. 7. Римляне, опасаясь, что эдуи успеют первыми, бросились вдогонку, в азарте много народу порубали и споткнулись только на хорошо укрепленном городе суессионов Новиодуне, который взять с разбегу не смогли. В принципе, было понятно, что сегодня не взяли – возьмут завтра, но суессионы не упустили случая хоть как-то над противником поиздеваться и дождались, пока римляне с форсированной скоростью подведут к городу крытые галереи, насыплют вал и воздвигнут все осадные сооружения. После того, как легионеры с языками на плечах забили последний гвоздь в последнюю осадную башню, белги бодро вышли сдаваться. 8. Еще занятней дело обстояло с белловакским Братуспантием. Чтобы римляне не портили вокруг города пейзаж и не перелопачивали грунт почем зря, белловаки заранее выслали им навстречу специальное посольство, в которое согнали всех стариков, инвалидов, убогих и беременных. Когда эта живописная толпа выкатилась перед римским войском в пяти милях от города с предложением мира, Цезарю ничего не оставалось, кроме как согласиться, ибо воевать с такими противниками – это совсем уж себя не уважать. 9. Поняв, что стрелять и кидаться тяжелыми предметами прямо сейчас не будут, как по волшебству возник Дивитиак, заявивший, что белловаки всегда были хорошими и смирными, просто у них нашлись несколько возмутителей спокойствия, но они уже убежали, так не стоит ли передать белловаков под крылышко к эдуям? Цезарь, разумеется, сказал: «Да», - а что сказали про эдуйское крылышко белловаки, я тут писать не буду, потому что на латынь это все равно не переводится. 10. Нервии, между тем, не сдавались и устроили римлянам засаду, но поскольку белги – это белги, о засаде Цезарь узнал аж за десять миль до нее, все предугадал и просчитал, однако нервии почему-то напали с пугающей внезапностью. Драка вышла серьезная, но эти ребята переоценили свои силы, потому что после переправы через реку и карабканья на крутой берег они были здорово запыхавшись, так что римлянам они наваляли неплохо, а римляне им – еще лучше. Вырезав, по обыкновению, все способное носить оружие население, Цезарь явил свое знаменитое милосердие и великодушно разрешил кучке стариков и женщин с детьми доживать свой век на прежней территории, никуда не высовываясь. 11. Тем временем адуатуки подумали, что они круче всех, заняли неприступную крепость и дразнились со стен, обзывая римлян черно...э-э...бедрыми недомерками. Цезарь, привыкший все оскорбления в адрес римского народа принимать на свой счет, обиделся и велел построить осадную башню. При виде здоровенной дуры, движущейся по полю, адуатуки впали в священный трепет и быстренько сдались. Во всяком случае, так рассказывает Цезарь. Лично я думаю – они попросту получили известия, что во всех белгских землях уже хозяйничают римляне, и решили не гробиться понапрасну, раз изменить все равно уже ничего не получится. На всякий случай они еще разок попытались рыпнуться, но римляне не дремали, и атака была отражена. Дальше Цезарь пишет про пятьдесят три тысячи человек из одного города, проданных в рабство, но я уже давно заметил, что он в крупных числах постоянно путается с нулями. 12. Так закончилась война римлян с белгами. Цезарь старательно изображал из себя олицетворение Рима, спешащего на помощь всем друзьям республики против врагов друзей и, соответственно, республики, легионы все прочнее пускали корни на наших землях, арверны по-прежнему оставались в стороне от глобальных событий, а мне все происходящее страшно не нравилось, но кто бы из взрослых меня в мои пятнадцать лет стал спрашивать. В Герговии царили тишь да гладь, и даже Веркассивеллаун не верил, что это ненадолго. Конец третьей книги.

Това вече си е проблем на всеки потребител поотделно с оглед на това каква обща култура има. Иначе не е лошо човек да се съмнява и да проверява съмненията си. Щото иначе се получава отново стаден ефект. Еди кой си каза еди що си и аз му вервам, щото звучи готино.

Мхм, именно гладът за чудеса е причината за появата на толкова много разнообразни техномитове и конспиративни теорийки напоследък. А интернетът ги подхваща и разпространява дотолкова, че по-неизкушеният потребител ги приема за чиста истина.

Tук съм длъжен да напомня, че Западната Римска империя е унищожена не от някакви номади несретни /тип хуни/, а от повече или по-малко романизирани племена - готи и вандали. Последните създават държавни образования, опитващи се да копират римската администрация.

Да, империите се раждат, стареят, умират, а покрай другото цивилизоват и околния свят. Империята също има нужда от свежа кръв, затова варварите са й необходими, за да се възроди отново, макар и под друга форма. Все едно да пуснеш закваска в тесто.