Видове римски бойни кораби
Римските кораби не търсели оригиналност в конструкцията - римляните били добри практици и наготово взели корабостроителните достижения на народите до тях /гърци, финикийци/. Така униерата /кораб с един ред гребла/ станала монорема; диерата /кораб с два реда гребла/ станала бирема; триерата - трирема. Последните били най-често използваните кораби в античните флоти. Били дълги 36 метра, широки 5, 80 метра. Седалките на гребците били наредени на три ката - на горния ред имало 31 гребци, наречени транити, на втория - 27 гребци /зигити/, а на най-долния ред - също 27 /таламити/.
Въпреки разпространеното схващане - гребците не били роби, а свободни граждани /набрани от по-бедните слоеве на населението/. Съществували професионални колегии от гребци.
Освен 170-те гребци, екипажът на триерата се състоял и от няколко офицери, 12 моряка и 80 морски пехотинеца /manipularii или liburnarii/ - общо 255 души. При необходимост могли да поберат до 200 легионери.
В античните източници има упоменание за квадриреми и квинквиреми, но тук вероятно става дума не за броя на редовете /което би направило корпуса прекалено висок и неустойчив/, а за броя на гребците на едно гребло. Така квинквиремата имала двама гребци на горното, двама гребци на средното и един гребец на долното гребло. Била дълга 52 метра, широка 8 метра, с дълбочина на газене 4 метра. Екипажът бил от 310 гребци, а корабът побирал до 300 морски пехотинци. Командирът на кораба имал ранг на центурион.
Римските бойни кораби също могат да се класифицират като naves longae - "дълги кораби", които се използвали в морските битки и naves rotundae - "кръгли кораби", които служели за транспорт на войските. Ако имали таран, се наричали naves rostrae. Съществовало и разделение на корабите без палуба /напр. либурни/ - naves aspertae и на палубни /триреми, квинквиреми/ - naves constratae. Устройство на римски боен кораб
Килът бил дъбов, по-рядко буков. На предния му край се прикрепвал бронзов или железен таран - rostrum /дължината му варирала от 3 м. при триремите до 4, 5 м. при квиквиремата/:
Над тарана се помествала обкована с желязо тъпа греда, за да не се забива прекалено надълбоко във вражеския кораб. На много кораби от всяка страна на носа рисували по едно око /магически символ. Корпусът бил изработен от масивни дъски, захванати за ребрата с чепове.
Дъното било плоско, но леко изпъкнало. Отвън корпусът бил обшит с грубо дебело платно или кожи, което го предпазвало от ударите на копията и огнените стрели. Римските кораби от императорско време били облицовани с бронзови плочки.
Към 2 в. пр. н. е. се появила непрекъсната палуба по цялото протежение на кораба, която служела за бойна площадка /дотогава между носа и кърмата имало тясна пътека/. Корабът можел да бъде оборудван с бойна кула /покрита с бронзови или железни плочки/. Имал две железни котви. За рул се ползвали две широки кормилни гребла, разположени в задната част на кораба:
Мачтите били две - главна мачта и лека, наклонена фок мачта на носа. Преди бой двете мачти се сваляли, за да не се счупят при таранния удар. Платната били изтъкани от лен или коноп. Тези на флагманския кораб били обагрени в пурпурен цвят: Въоръжение
До Първата Пуническа война /264 г. пр. н. е./ римляните имали флота от двадесетина леки двуреди кораби /либурни/ за патрулиране край бреговете, разчитайки при нужда изцяло на гръцките съюзни градове.
Либурна:
След началото на военните действия Рим построил само за два месеца 100 квинквиреми и 23 триреми, използвайки за прототип една претърпяла корабокрушение картагенска пентера.
Новите кораби имали два недостатъка - били от сурово дърво /това ги правело доста по-неманеврени от картагенските такива/; а екипажите от гребци били набързо стбрани и недостатъчно обучени да действат в синхрон за таранна атака. Затова пък римляните изобретили абордажен мост, наречен гарван /corvus/. Той бил с дължина 11 м. и ширина 1, 2 м., закрепен на шарнир в основата си /което му позволявало да се върти/ и привързан за главната мачта. Горната част на моста завършвала с дълъг железен или бронзов клюн:
Когато картагенският кораб наближавал за таранна атака, римляните спускали гарвана, който се впивал в палубата му, и по него добре обучените за сухопътни битки римски легионери завземали кораба на абордаж. Новото оръжие дало на римляните превес в морските сражения при нос Миле /260 г. пр. н. е./, при Екномос и нос Бон /256 г. пр. н. е/., повечето картагенски кораби били превзети на абордаж и увеличили римската флота. Недостатъкът на гарвана бил, че правел кораба неустойчив. Така непобедимата римска флота била почти унищожена от буря край Сицилия /потънали близо 270 кораба/, след което Рим се отказал от това изобретение. Бойните кули се появили най-напред при гръцките кораби /още през IV в. пр. н. е./ и почти без изменение преминали при римските бойни кораби: Метателните машини във флотата се деляли на лъкови и торзионни /както в сухопътните армии/. Според изстрелваните оръжия били стрелометни, каменометни и огнеметни.
Стрелометните оръдия могли да пробият дъска с дебелина до 3, 5 см. на разстояние до 300 м. Древните гърци, изобретили арбалета /гастрафет/ и доразвили конструкцията му до първите лъкови оръдия, които поставили на въртящ се лафет. Далекобойността на лъковите оръдия била до 150 м. Постепенно лъковите оръдия били изместени от торзионните балисти и скорпиони. Те били монтирани върху бойните кули, откъдето поразявали живата сила на противника, или повреждали бордовете на кораба и такелажа му. Балистите палинтони - за мятане на камъни и балистите еутитони - за мятане на стрели, били тежката "артилерия" на римската флота. С тях те изстрелвали камъни с тегло 80 - 100 кг. и стандартизирани стрели с дължина от 44, 4 до 88 см. Далекобойността им била до 300 м.
Балистата, поради по-големите си размери, се използвала по-рядко - само на големите кораби:
Най-разпространеният двураменен стреломет в римската флота бил скорпионът:
През втората половина на 1 в. пр. н. е. бил въведен и абордажният харпун /харпакс/, разработен от адмирала на Октавиан Август - Агрипа. Той представлявал обкована с желязо и завързана с въжета триметрова греда с метален зацепващ се край. Харпунът се изстрелвал и се забивал в палубата. Наконечникът бил така направен, че се разтварял, след като се забивал и било почти невъзможно да го измъкнат. След това неприятелският кораб бил придърпван и превземан на абордаж. Благодарение на това ново оръжие, Агрипа удържал важни победи над флотите на Секст Помпей /36 г. пр. н. е./ и Марк Антоний /31 г. пр. н. е./: Запалителните средства също широко се използвали в античните флотилии. Гърците използвали в морските битки намазани със сяра, битум и смола горящи стрели и копия. От 3 в. пр. н. е. гърците започнали да използват горяща смес от петрол и химикали, която пръскали със специални сифони върху палубата на противника:
От гръцкия опит се поучили картагенците и римляните, които по време на Пуническите войни взаимно се обстрелвали с горящи стрели, обвивани в парцали, напоени с асфалт. За огнева поддръжка римляните използвали критски стрелци, славещи се с точността си.
Римляните изобретили и свое огнено оръжие - огнените кошове. Те били железни, провесени на дълги пръти пред носа на кораба. Кошовете били запълвани с горяща смес и при среща с противника ги изсипвали върху неприятелските кораби. Новото оръжие доказало качеството си по време на Сирийската война, когато през 190 г. пр. н. е. авангардът на римския флот, без да дочака основните сили, сам подпалил половината сирийски кораби. Командване
Флотата била командвана от двама военно-морски дуумвири (duumviri navales). По-късно се появили флотните префекти (praefecti), еквивалентни на днешните адмирали. А иначе всеки кораб се приравнявал по ранг на центурия и бил командван от центурион. Тактика и водене на военни действия
Най-старият и сигурен начин за победа бил таранния удар в борда на противника. Таранната тактика била постоянно упражнявана от древните ескадри. Целта била да се изпотрошат греблата на неприятелския кораб, за да се лиши последният от маневреност и след това със завършващ таранен удар в борда да се потопи. Гърците били най-големите майстори на пробива, наричан от тях дактплус /diekplous/. Целта на маневрата била да се разкъса линията на противника, като водещият кораб се промъквал в пролуката между двата неприятелски съда, след което незащитените бордове на противника да бъдат пробити с таран. Тактиката на пробива била парирана ефикасно от двойната фронтална линия. Корабите от втората линия нанасяли таранен удар по неприятелските съдове, точно в момента, когато те пробили първата линия и правели полукръг, излагайки незащитения си борт под удар.
Другата маневра била наричана periplous /обхват/ - едната флота заобикаляла другата по фланговете и таранела крайните й кораби. Това бил прост и ефективен метод /при него имал значение численият превес/:
При битка кораб срещу кораб, изходът на сражението бил решаван от по-добре обучените гребци, които с изкустни маневри се стремяли да ударят противника отстрани. Ако таранът не успеел, противникът бил закачан с абордажни куки и настъпвала ръкопашна схватка.
В по-късни времена флотилиите още отдалеч обсипвали една друга с метателни и запалителни снаряди. Основната цел била да се порази живата сила на противника и да се нанесат максимални щети по вражеските кораби, лишавайки ги по този начин от маневреност. Преди битка мачтите били сваляни, корабите били покривани със сурови кожи, за да не се подпалят, а бордовете били подсилени с бронзови плочки, за да бъде защитен екипажът от метателните снаряди на противника. С въвеждането на корвуса и харпакса, римляните взимали приближаващите се за таран кораби на абордаж. Всички пехотинци и моряци на галерата грабвали копията и мечовете и се устремявали към чуждия кораб. Настъпвал ръкопашен бой, в който по-добрите бойни умения на легионерите решавали изхода на сражението в своя полза. Дислокация на римската флота
След като римляните станали неограничени господари на морето, флотата им била разпределена в Средиземно и Черно море, както и по реките Рейн и Дунав.
Римската флота се разделяла на главна на и провинциална.
Главните ескадри контролирали Средиземно море и се намирали в италийските пристанища Остия, Неапол и Равена /тези бази били основани от Август през 27 г. пр. н. е./. Стоянките били обслужвани от специално създадени за целта помощни кохорти /Cohors I Classica, Cohors I Aelia Classica, Cohors II Classica/, както и от занаятчии и дърводелци /fabri/, следящи за изправността на съдовете.
Флотите носели съответно имената Classis Misenensis /контролиращ Западното Средиземноморие/, Classis Ravennatis /контролиращ Източното Средиземноморие/. През 330 г. тези флоти били преместени в Константинопол, новата столица на Римската империя, основана от Константин.
Имало и няколко провинциални флотилии, които контролирали отделни региони. Такива били:
Classis Britannica - основана по време на римското нахлуване в Британия през 43 г. и базирана в дн. Дувър, Ричбъро и Па-Де-Кале. Тя контролирала крайбрежието около Британия;
Classis Germanica /контролираща поречието на Рейн и Северно море/, основана през 12 г. пр. н. е. от пълководеца Друз /брат на имп. Тиберий/ и базираща се в Кастра Ветера /Горна Германия/, а по-късно и в Колония Агрипина /Кьолн/;
Classis Pannonica - базирана в Аквинк към 35 г. и контролираща поречието на Дунав от Регина Кастра /дн. Регенсбург/ до Сингидунум /дн. Белград/. Била реорганизирана по времето на управлението на Флавиите и получила името Classis Flavia Pannonica;
Classis Moesica, базирана в Рациария /дн. с. Арчар/, Сексагинта Приста /дн. Русе/ а от II век и в Новиодунум, контролирала долното течение на р. Дунав и северното крайбрежие на Черно Море /където имала база в Херсонес - Крим/;
Classis Pontica била основана към 14 г. пр. н. е., а от 60 г. се базирала в Трапезунд /дн. Трабзон/ и контролирала южните и източните райони на Черно море;
Classis Syriaca - била основана през 63 г. пр. н. е, а от 70 г. се помествала в Селевкия Пирия /в Сирия/. Контролирала Източното Средиземноморие и Егейско море;
Classis Alexandrina - базирала се в Александрия /Египет/ и контролирала източната част на Средиземно море. Била основана от император Октавиан Август през 30 г. пр. н. е;
Classis Mauretania - контролирала западното крайбрежие на Африка и Испания;
