Last roman

такаа, гледам пак фентъзи на трако-българска тематика се е заформило /затова се отказах да чета тук, ама хайде/. Понеже много се спекулира какъв е произходът на Максимин и откъде изобщо е той, давам насока: В Historia Augusta се твърди, че баща му бил гот, а майка му - аланка. He was born in a village in Thrace bordering on the barbarians, indeed of a barbarian father and mother, the one, men say, being of the Goths, the other of the Alani. http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Historia_Augusta/Maximini_duo*.html С две думи - варварин от смесен произход, роден в тракийско селище. Следователно епитетът "Трак" не е етноним, а топоним, показващ от коя провинция произхожда Максимин. Нещо повече - Херодиан със сигурност е знаел къде е Тракия, къде е Мизия и къде е - Скития. (2) В силу своей природы он был как по нраву, так и по происхождению варваром: унаследовав от предков и соплеменников кровожадность, он стремился укрепить свою власть с помощью жестокости, боясь как-нибудь внушить презрение сенату и подданным, если они посмотрят не на его нынешнее положение, а на дешевые пеленки его младенчества. О нем все болтали и злословили, что он был пастухом во фракийских горах и, обладая большим ростом и физической силой, стал обыкновенным воином на родине 2 и счастливая судьба привела его к власти над римлянами. http://www.gumer.info/bibliotek_Buks/History/Gerodian/07.php За неразбиращите руски - Максимин е представен като овчар от тракийските планини. Не знам кой 'гений' е решил, че това е сегашна Добруджа. Къде имаме планини там? От там нататък и останалите разсъждения вървят по изцяло измислена следа и както винаги се търси под вола теле. Vale!

не можеш да съдиш за нравите на древните от съвременна гледна точка. Обществата тогава са се подчинявали на строги закони и табута. Имало е и изключения в редки случаи, но 'еничарската' ти хипотеза за набор в антична Спарта е неприложима. Даже да се беше намерил някой Ликург готов да го проведе, щеше да завърши със скок от скалата с младенците.

Така е устроен полисът. Гражданинът затова е такъв, защото гласува и ходи на война. На никой не му би хрумнало да прави 'еничерски набори'. Това си е своеобразна каста. Затворено общество. За да разбереш, защо идеята ти е абсурдна, си представи рицарите да наемат попълнения сред крепостни селяни и да ги правят себеподобни.

Спартанският държавен строй щеше да се разпадне. Изобщо подобна система на вербовка е невъзможна за елинското общество, където гражданинът е същевременно и воин. А илотът е роб без право на глас.

Изследвания въз основа на подобни абстрактни допускания не се правят. Но ако си навит, предлагам ти да напишеш фантастична трилогия: Книга 1 - Митанни книга 2 - Медите в Иран книга 3 - Медите в Тракия Успех.

Интерактивна карта, показваща разположението на римските легиони във времената от управлението на Август, до това на Септимий Север: http://www.roman-glory.com/interaktivnye-karty-legiony

То не че арабите пристигат със значими сили в Месопотамия и Сирия. Но темата доста взе да се отклонява от римо-партския конфликт.

Те батковците от Пфайзър отдавна са измислили с какво да вдигат самолетите със или без романтика. Колкото до разгонването - за някои няма сезонност. Ей го Историкът като бик напира - музика със секс ще ни сервира.

Едно време, когато Хитлер окупирал Чехия, никой не предполагал, че това е началото на ВВ2. А сега арабите се разбунтуваха. И това е само началото! Покайте се грешници! Иначе по руските сайтове всяка втора жълтина почва с думите "Ванга предсказала...". Така че всеки сам може да си направи извода за каква 'достоверност' иде реч.

Гледам пролетта за някои вече е настъпила и хормоните са се разиграли.

Или сниже /верните й последователи/.

Да си чувал за сборник с нейни предсказания? Щото всичките уж нейни пророчества през последните 20 години, са на базата на слухове.

те руснаците дотолкова са се видиотили на тема Ванга, че какво ли не й приписаха. Май че при тях вероятността е по-голяма да я канонизират.

недей, че ще ни обвинят в антисемитизъм. Към вековната борба между евреите и Римската империя ще добавя и фактът, че когато арабите нахлули в Сирия и Палестина, чадата израилеви отваряли нощем вратите на градовете и след оплячкосването им купували от арабите пленените християни и често просто ги убивали.

Браво!

Предполагам че юдеите отново започват да се заселват в Палестина покрай кризата през средата на 3 век, когато изтокът попада в ръцете на Оденат. По времето на управлението на император Зенон /484 г./ самаритяните /незасегнати от предишните войни и репресии, защото не вземали участия в тях/ вдигат въстание и превземат Неапол /в Сирия/ и Цезарея, избивайки живеещите там християни. Правителството организира доброволчески отряди, които разгромяват евреите през 486 г. През 517 г. в Йемен /в Арабия по това време живеели доста евреи, преселили се тук от Сирия и Палестина/ се възцарява владетел, изповядващ юдаизма и разпалва нов религиозен геноцид срещу християните там. Православните етиопци през 525 г., подпомогнати от ромеите, организират може би първият кръстоносен поход, довел до унищожаването на изверга. Малко повече по темата: http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D1%83_%D0%9D%D1%83%D0%B2%D0%B0%D1%81_%D0%AE%D1%81%D1%83%D1%84_%D0%90%D1%81%D0%B0%D1%80_%D0%AF%D1%81%D0%B0%D1%80_(%D0%9C%D0%B0%D1%81%D1%80%D1%83%D0%BA) В това време евреите от Самария /529 г./ вдигат ново въстание в Палестина и започват да колят безмилостно всички християни и да унищожават всички църкви в региона. Тъй като имперските войски са заети срещу вандалите и готите, за потушаването на въстанието заслуга имат наемниците араби и формирани отряди от доброволци. И пак за разлика от геноцида, прилаган от евреите, християните май са по-милостиви в разплатата, защото през 555 г. въстанието в Самария избухва наново.

Горкият Форд Префект... Изгърмя му планетата)) Иначе тази новина не е нова и много се съмнявам, че ще наблюдаваме явлението през този век. Виж след 1000 годинки - може би.

вече пуснах тема за римо-юдейските отношения. Така че дискусиите кой прав и кой крив - там.

Първите контакти между Рим и Юдея датират от 167 г. Пр. Н.е. Възмутени от религиозните реформи на селевкидския владетел Антиох Епифан, свързани с налагането на елинската култура и поругаването на светините им, евреите се вдигар на въстание. Римският Сенат, заинтересуван от създаването на междинна държава между Птолемеите и Селевкидите, признал свободата и автономията на Юдея. Но тъй като на практика Рим не си мърдва и пръста за да помогне на евреите, борбата срещу Селевкидите е оглавена от рода на Макавеите, а през 142 г. пр. н.е. неговият глава Симон бил признат за първосвещенник и цар на Юдея и оттам започва самостоятелното съществуване на тази държава, докато през 64-63 г. пр. н. е. легионите на Помпей не достигат границите й. По това време Юдея е изпаднала в династични раздори. Овдовялата царица Саломея Александра (79-70) предоставя управлението на големия си син, Хиркан, а по-малкия Аристобул държи встрани, страхувайки се, че неговият честолюбив характер. След провъзгласяването на Хиркан за цар, Аристобул събира войска и веднага потегля към Ерусалим, за да отнеме престола със сила. Следва смяна на престолонаследниците, после примирие и след това опит за контрапреврат, разпалвани от идумееца Антипатър. Хиркан и Аристобул се явяват със своите оплаквания при Помпей, който е в Дамаск. Под влиянието на други партии, искащи републикански характер на управление, римският консул изпраща обратно каращите се братя с обещанието, че като приключи походите си към Арабия, ще дойде да разреши проблема в Ерусалим. Аристобул опитва да му окаже съпротива, заедно с жителите на Ерусалим. Три месеца Помпей обсажда Храмовия хълм, но безуспешно. Най-после (в 63 г.пр.Хр.) римляните успяват да нахлуят през един отвор в крепостта. 12 000 евреи са изклани, храмът и пазените в него съкровища - ограбен и всички крайморски градове са обявени за свободни търговски пристанища. Така Юдея загубва своята независимост и териториите, които са били приобщени към нея по време на Макавейските войни. Помпей нарежда стените на Йерусалим да бъдат сринати, за да няма никаква съпротивителна сила. По време на Александрийската си война през 47 г.пр.н.е. Цезар получава помощ от съседните страни - в това число и от Антипатър /управляващ Юдея/, за което последният е награден с римско гражданство. Цезар дава повече права на евреите и дори им позволява да се заселват в Александрия като пълноправни жители. През 41 г. пр. н.е. идумеецът Ирод, наречен по-късно Велики /син на Антипатър/ с поддръжката на Марк Антоний става цар на Юдея. Бидейки едновременно васал на Рим, той получил пълна вътрешна самостоятелност. След битката при Акциум преминал на страната на Октавиан Август и владенията му останали непокътнати. Властването му е отзнаменувано със грандиозни строежи на пристанища, храмове, театри, водопроводи и построяването на град Цезарея /по гръко-римски образец/. Но краят на управлението му е отбелязан с екзекуцията на сина му Аристобул и размирици сред еврейското духовенство и народа. След смъртта на Ирод неговите синове поделят царството му - Архелай получава Юдея, но е изгонен заради некадърно управление, поради което избухват въстания. През 6 г. римляните назначават прокуратор, който да надзирава размирната провинция. Другият син Филип управлява безупречно Северна Палестина 38 години. Антипа - третият син на Ирод приема същото име като това на баща си и управлява формално Юдея под надзора на прокураторите. Обвинен е в измяна от Ирод Агрипа /син на екзекутирания от Ирод Велики Аристобул/ и е изпратен на заточение. Ирод Агрипа се ползва с благоразположението на императорския двор в Рим и е отгледан там. През 37 г. той получава от Калигула Северна Палестина, а през 41 г. Клавдий го назначава за цар и на Юдея. След смъртта му през 44 г. Рим отново започва да назначава прокуратори, поради това, че наследникът му Агрипа II е малолетен. Едната от дъщерите на Ирод Агрипа - Друзила се омъжва за римският прокуратор Феликс. По време на управлението на последния в Юдея се засилва реакцията срещу окупационните римски войски. Вълнения и многочислени нападения срещу римски постове и юдеи, сомпатизиращи на Рим са ежедневие. На това римляните отговарят с екзекуции и репресии. Въпреки че главата на юдейската съпротива Елеазар е заловен, движението не утихва. Освен това и народните вълнения по повод на появата на поредния месия допълнително нажежават обстановката. Не престават и конфликтите между гръкоезичното население и юдеите живеещи в Цезарея. Недоволството от римското управление прерастват в открито въстание през 66 г. Агрипа II напразно се опитва да възстанови мира между евреите и римляните. След превземането на Масада и Йерусалим от въстаниците надеждите за примирие угасват. Неуспешният поход към Йерусалим на сирийския наместник Цестий Гал и поражението което понася при отстъплението си, кара император Нерон да избере талантливият Флавий Веспасиан за военачалник. През 67 г. Веспасиан и сина му предприемат планомерно настъпление и в крайна сметка сред редица сражения и обсади превземат по-големите юдейски градове – Йотапата /67 г./, Йерусалим 70 г./ и крепостта Масада /74г./. Йерусалим е оплячкосан и разрушен до основи за назидание. Агрипа II заминава за Рим, където заема преторска длъжност и живее до кончината си през 100 г. Второто еврейско въстание /или "въстание в изгнание"/ е също значимо събитие в историята на юдейско-римските конфликти. То избухва през 115 г., когато римската армия, предвождана от император Траян, воюва с един от основните римски врагове - Партското царство. Възползвайки се от римската ангажираност във войната с партите, разселените извън Юдея евреи вдигат бунтове в Киренайка, а след това в Египет и на Кипър. В Киренайка еврейските бунтовници /водени от Лукуас или Андреас/, унищожават всички гръко-римски храмове, базилики и терми, които за тях са символи на римската власт. Гръцкото и римско население на провинцията е избито от еврейските бунтовници, като последните, обхванати от религиозен фанатизъм разсичат хората на две части, опасват се с червата им като с колани и пият от кръвта им. В Киренайка са изклани 220 хиляди гърци, а в Кипър 240 хиляди. От Киренайка въстаниците се отправят към Александрия, която е изоставена от римската армия, и я опожаряват. В отговор на брожението Траян изпраща войска под командването на преторианския префект Квинт Марк Турбон, който успява да унищожи разбунтувалите се евреи в Египет и Киренайка чак през есента на 117 г. Усмирен е и Кипър. Римската армия успява да отвоюва кипърската столица Саламис и на евреите е забранено да живеят на острова. През това време нов бунт срещу римляните избухва в Месопотамия - Нисибис, Едеса и Селевкия на река Тигър, където има големи еврейски общности. Траян изпраща римския генерал от мавритански произход Лузий Квиет в наказателна акция срещу вавилонските и сирийските евреи. След потушаването на въстанието той е назначачен го за прокуратор на Юдея, където успява да обгради и унищожи последният бастион на юдейската съпротива - Лида. На мястото на междувременно починалия Траян идва император Адриан, който изтегля римските войски отвъд Ефрат, отказвайки се от войната с Партия, а на евреите обещава да възстанови Йерусалимския храм, но така и не го прави. Което шестнадесет години по-късно довежда до третото голямо въстание - това на Бар Кохба. Съществуват различни мнения за личността на Бар Кохба. Някои го считат за герой, който се опитал да обедини и поведе евреите въпреки римското превъзходство, други го наричат егоцентрик, изживяващ се като месия. Информацията за него е оскъдна. Искрата на бунта пламва, когато Адриан посещава Юдея и решава да възстанови Йерусалим - разбира се, не като столица на евреите, а като римски град, известен под името "Aelia Capitolina " /"Aelia" било името на фамилията, към която императорът принадлежал, а "Capitolina" означавало, че градът е посветен на Капитолийския Юпитер, за когото бил построен храм на мястото на еврейския/. Евреите негодуват и срещу римския наместник Руфус, както и срещу забраната на Адриан за обрязването. Отпътуването му от провинцията през 130 г. е знак за започване на размириците. Въстанието продължава 3 години и половина. Наясно, че в открита битка нямат шансове, евреите започват партизанска война из страната. Според повечето източници срещу римските войски действат около 400 000 въстаници. През първата те година успяват да отблъснат X-ти и XXII-ри легион и да си върнат огромна част от Юдея, включително Йерусалим. Адриан, обезпокоен от размаха на въстанието, изпраща един от най-способните си генерали – Север, с още 7 легиона. Докато Руфус настъпва от едно укрепление в друго, Север, наясно със ситуацията, избягва директните сблъсъци с еврейските отряди. Той по-скоро се стреми да спре притока от продоволствия за обсадените. Бавно и сигурно, щадейки войниците си, Север изтощава и унищожава противниците. След три години боеве години повечето от стратегическите укрепления са отново римски. Само Бетар – голям град с 400 синагоги, все още е в ръцете на бунтовниците. След едногодишна обсада през август 135 г. римляните проникват в града след предателство и избиват населението. Според легендите Бар Кохба не можел да бъде убит от човек, и затова умира, ухапан от змия. В хода на тази последна война римската армия претърпяла значителни загуби. Най-вероятно по време на тези стълкновения са унищожени IX и XXII легиони. За пръв път в историята, когато императорът представя отчета за кампанията пред Сената, той не произнеся традиционното : "Аз и армията сме добре". След потушаването на въстанието, Адриан забранява повечето от еврейските празници и ритуали, провинция Юдея е преименувана в Палестина и на евреите е не е позволено да се заселват там. На портата на елинистическият град Елия Капитолина съвсем умишлено е закачена табела с изображение на свиня. Така завършва борбата на евреите срещу Рим.

много добро изложение. Остава да включим и третият фактор, чиято намеса спряла римското настъпление и сложило край на войната - въстанието на юдеите.

a hooray в английския откъде идва? И какво значи германското hurra?

Просто центърът на Рим е изместен на запад и няма как да повтори завоеванията на Македония. А намесата му в Мала Азия отслабва Селевкидското царство, което дава сигнал за отцепването на повечето полунезависими държавици и възход на партите, които успяват да ги консолидират. Историята на Бактрия също е много интересна.

Римляните докрай смятали тази война за унизителна - това все пак били роби, дръзнали да се вдигнат срещу империята. Победата срещу роби не носела слава и се считала за срамна, а победителят никога нямало да бъде удостоен с триумф. От този период сведенията са откъслечни и лаконични. По-късните автори дават по-подробни сведения за предводителя на въстанието - Спартак. Така и не е ясно обаче дали е бил от благородно потекло. Знае се че е бил от племето на медите, обитавали поречието на Места. Медите и дентелетите нееднократно опустошавали провинция Македония. По времето на първата Митридатова война /88-84 г. пр. н. е./ застанали на страната на този владетел и подкрепилите нахлулите в Гърция и Македония понтийски пълчища. Диктаторът Сула се разправил с пълководците на Митридат в две епични битки при Атина и Орхомен и очистил полуострова от врага. През зимата на 86 - 85 г. пр. н. е. той предприел наказателен поход срещу съюзниците на Митридат - медите. Тогава се счита, че Спартак попаднал в плен. За него се змае, че първоначално бил римски съюзник, после се отметнал и ги предал. След като римляните го хванали по законите е трябвало да го екзекутират. Въпреки това му бил пощаден животът и той станал гладиатор. Странна милост... В Капуа Спартак минал през школата на Лентул Батиат. И една нощ през 74 г. пр. н. е. убедил съкилийниците си да избягат. Въстанието и бягството били успешни - гадиаторите се укрили на планината Везувий. Учудващо е как Спартак е успял да сплоти хора от различни етноси, говорещи различни езици, имащи различни убеждения и религиозни възгледи и да ги обучи да се сражават по римски образец. И това в напълно враждебна обстановка, което говори, че е бил силна личност с невероятен пълководчески и организаторски талант. Властите в Капуа не се отнесли със подобаващо внимание и към бунта на гладиаторите и подценили ситуацията. Но робите от околността започнали да бягат от господарите си и да се присъединяват към въстанниците. Най-накрая, когато грабежите и палежите на латифундии зачестили бил изпратен един недоукомплектован легион от новобранци, начело с пропретора /бивш претор/ Клавдий Глабър. Глабър очаквал шайката да се разпръсне само като види знаците на подразделенията. Но Спартак и съмишлениците му се укрили на един непристъпен хълм. Глабър се ограничил с блокада на подстъпите. Пред риска да останат без провизии, гладиаторите изплели стълби от лози и една безлунна нощ се спуснали и изненадали легионерите, докато спали. Спасили се около стотина човека, заедно с пропретора, а бунтовниците завладели знамената и оръжията на победените. Самочувствието, което придобили от победата ги подтикнала да слязат в равнината и да започнат открита война срещу Рим. Вестта за поражението на Глабър увеличила притока на доброволци в лагера на Спартак. След 2 месеца последователите му наброявали вече 10 000 души, които той разделил в два легиона - организирани и командвани по римски образец. В Рим отново подценили ситуацията и набързо сформирали три легиона от ветерани и гарнизонни части. В това време професионалните войски били заети - Помпей се сражавал със Серторий - отцепил се от империята популар, създал собствен режим в Испания. Марк Лукул бил на поход в Тракия и превземал един по един гръцките колонии по черноморското крайбрежие, а брат му - Луций Лукул гонел стария римски неприятел Митридат VI Eвпатор из Мала Азия, та чак до Армения... За командир на тези недообучени легиони бил назначен Публий Вариний - военачалник с голям опит но и с много предразсъдъци и тромав маниер на действие. Спартак предприел светкавични атаки и контраатаки и съумял да нанесе доста загуби на противника. След като Вариний не успял да го блокира римската армия отстъпила към Рим, а Спартак се прехвърлил в Южна Италия, където осигурил провизии за съмишлениците си, както и нови попълнения откъм човешки ресурси. Започнало и активно обучение на бунтовниците за водене на бойни действия, а също били изградени и работилници, в които се ковяло оръжие. В Южна Италия били формирани още три бунтовнически легиона, съставени от роби и забягнали провинциалисти. Когато Вариний възобновил бойните действия, гладиаторите били отпочинали и добре подготвени. Преторът претърпял съкрушително поражение. След тази победа гладиаторите фактически станали господари на полуострова. Според източниците армията на Спартак по това време достигнала до 70 000 души. Робската армия била въоръжена по римски образец - със свои знамена, команден състав и т. н. Спартак бил обявен за претор и награден с императорско звание. В Рим избухнали дрязги между оптиматите и популарите, а градът бил изправен пред зърнена криза. За да спре притока на избягали роби към армията на Спартак, Сенатът издал декрет в който обещавал на всички боеспособни роби свобода, ако не се присъединят към въстанниците. Мнозина роби предпочели сигурната свобода пред съмнителните перспективи от една война и така Спартак бил лишен от попълненията на които разчитал. Може би затова приел решение да напусне Италия, а не да чака непобедимите римски армии да се завърнат на полуострова и да го унищожат. Повечето роби обаче били отраснали в Италия и не искали да напускат полуострова. Галът Крикс пък решил да води лична война срещу Рим и се отцепил със 20 000 свои съмишленика от армията на Спартак. В това време в Рим била сформирана консулска армия под командването на консулите Луций Хелий и Гней Лентул. За пръв път гладиаторите щели да се срещнат с добре обучени войници. Римляните унищожили отцепилия се отряд на Крикс. Спартак започнал отстъпление към Алпите, а консулите го следвали по петите, решени да го обкръжат по горното поречие на река По. За да избегне съединяване на силите им Спартак нападнал и разгромил първо отряда на Лентул, а след това с изненадваща атака смазал и армията на Гелий. В памет на Крикс Спартак заставил 300 благородни римляни да се бият като гладиатори. В това време проконсулът на Цисалпийска Галия Kaсий Лонгин мобилизирал четири галски легиона и преградил с тях подстъпите към Алпите. При град Мутина гладиаторите след кръвопролитна битка отново победили. Пътят към Алпите бил свободен, но победите над регулярните армии така опиянили бунтовниците, че те решили да останат в Италия и да водят борба до край. По този начин най-големите победи на Спартак се превърнали в причина за по-нататъшното му поражение. И така Спартак поел обратно на юг, но не нападнал Рим, а решил да се прехвърли в Сицилия - където робските въстания не преставали и където можел да намери подкрепа за каузата си. В това време в Рим бил избран нов претор, натоварен да води военните действия срещу робите. Това бил младият и фантастично богат Марк Лициний Крас. Тъй като нямало особено много претенденти за този пост, Крас бил избран единодушно. Той добре осъзнавал, че войната няма да му донесе богатство, почести и право на триумф, но тя щяла да го направи по-влиятелен. За да успее един политик в Рим, е необходимо той да има военни победи и слава. Помпей бил велик пълководец и Крас искал да стане такъв, пък и всички робовладелци в Италия щели да го почитат, когато смаже въстанието. И така, Крас със собствени средства и давайки щедри парични възнаграждения набрал шест легиона от ветерани и опитни войници. След подбора Крас потеглил към Южна Италия, по следите на Спартак. По пътя срещнал остатъците от консулската армия, която прикривала подстъпите към Рим. Войниците й били деморализирани и обезверени. Крас решил да даде урок на своите войници. Дал на трите оредели консулски легиона за командващ некадърния Мумий, като го посъветвал да атакува и унищожи робите. Мумий нападнал армията на Спартак, която наброявала около 120 000 души. След три дни самоубийствени атаки оцелелите 3000 легионера се разбягали. Крас получил необходимия му повод. Той строил остатъците от армията и наредил те да минат през срамния обред децимация /по жребий бил екзекутиран всеки десети легионер, независимо дали бил показал геройство или бягал/. Мъртвият поръчителствал за живите си съратници. Миналите през децимация легионери никога не ще помислят за бягство, тъй като за живота им са платили с кръвта си техни другари. Така се раждала желязната дисциплина, която правела легионите непобедима. За разлика от повечето римски пълководци Крас не бил особено словоохотлив. Купищата обезглавени трупове били по-красноречиви от най-великия оратор. През 71 г. пр. н.е. Крас започнал маневрена война срещу бунтовническата армия - специални малки отряди от кавалеристи и ветерани постоянно атакували робите, унищожавали фуража и припасите им. Част от робите се поддала на провокацията и нападнала легионите на Крас, но била обкръжена и избита. Спартак отстъпил към Брутийския полуостров и влязъл в съглашение с киликийските пирати, които му обещали да предоставят кораби, които да прехвърлят робите в Сицилия. В уречения час, обаче, когато въстаниците достигнали пролива, пиратите не се появили. Възможно е, че пиратите, които били съюзници на Митридат да са действали по негово внушение - робите трябвало да останат на полуострова, което да доведе до отзоваването на войските от Мала Азия и така Митридат да получи така необходимото му време за отбрана. Възможно е и Крас, който разполагал с неизчерпаеми средства да е подкупил пиратите. Спартак се опитал да строи салове, но бързото течение възпрепятствало това начинание, а около 7 000 гладиатори се издавили. В това време се получило известието, че армиите на Помпей и Лукул са отзовани от Испания и Мала Азия и ще дебаркират до дни. На гладиаторите им оставал изходът да се върнат обратно, да смажат Крас и да си отворят път към Алпите. На връщане обаче пътят на робската армия бил преграден от укрепления и насипи с дължина 50 км., проточили се през целия Брутийски полуостров. Така армията на робите била отрязана и обречена на гладна смърт. Избухнали епидемии и броят на боеспособните въстанници се топял. Единственият изход бил отчаяният щурм. В една мрачна нощ робите атакували укрепленията. Крас се изтеглил с армията си, оставяйки отделни подразделения да отбраняват укрепленията, нанасяйки огромни загуби на атакуващите. На сутринта гладиаторите запълнили рововете и пробили блокадата, но римляните вече били отстъпили. В това време Луций Лукул дебаркирал в Южна Италия с легионите си, а Помпей вече бил в Капуа. Пътят на Спартак бил отрязан. От армията му се отцепили частите на Каст и Ганик - разбунтували се провинциали, които не искали да напускат полуострова. Крас обкръжил отцепниците и ги разбил. Пътят на Спартак бил преграден. Положението му било безнадеждно - армията му се смалила до 30 000 души и не могла да противостои на трите елитни армии. Оставал бой до смърт. Спартак разбил лагер до река Силар. Малко преди залез слънце Крас ги нападнал. Той не могъл да допусне победата да му бъде отнета от Помпей или Лукул. Битката била ожесточена. Целта на гладиаторите била да убият колкото може повече римляни, а на последните пък Крас обещал големи парични награди. Двамата пълководци лично водели войските си. Повечето гладиатори били избити, а малцината избягали били хванати след няколко дена от легионите на Помпей. Трупът на Спартак така и не бил намерен. Крас постигнал своята цел. Той разгромил робите без помощта на другите пълководци и за да потвърди това, наредил пленените 6 000 гладиатора да бъдат разпънати на кръст по пътя от Капуа до Рим. Така той демонстрирал пред света мощта и неумолимостта на империята!

Партите били ирански племена, населяващи областите Партия и Хиркания /южно от Каспийско море/. Сведенията за тях са оскъдни. Те нямали собствена литература и писмените сведения за тях се състоят от външни описания на конфликтите им с римляни, гърци, евреи и, на другия край на пътя на коприната, с Китай. Дори наименованието им за самите тях е спорно, поради липса на местни записи. Най-доброто предположение е, че те са наричали империята си Ераншахр. Според античните автори те били храбър и свободолюбив народ и се занимавали главно с война и лов. Развито при тях било скотовъдството, търговията със стоки от Индия и Китай / кожи, вавилонске тъкани, желязо, стомана, скъпоценни камъни, слонова кост, мазила, благовония и коприна от Китай/. Облеклото им ило сходно с мидийското. Почитали Митра, Анахита, поклоняли се на огъня и избягвали морето. Били веротърпими, като не преследвали елинската култура. Нямали постоянна войска. Главната им ударна сила били конните стрелци, които могли да стрелят и обръщайки се назад - т. нар. от римляните ‘партски поздрав’:. В началото на битката партите се опитвали да обхванат врага в полумесец и често се правели, че отстъпват, за да разстроят редовете на преследващия ги противник. Катафрактите им също били добре познати, между тях имало и отряд от така наречените ‘нераняеми’, аналог на персийските ‘безсмъртни’ с штандарти във формата на дракон. Партите се стремяли да водят битките през деня, предприемали летни походи, защото нямали практиката да се запасяват с провизии. Това, заедно с отсъствието на флота, пехота и дисциплина били техни най-големи недостатъци. По време на най-голямото им териториално разширение царството им обхващало територии от Армения до Инд. Партската империя към 1 в.: Деляла се на 18 сатрапии. Управлявала се от ‘цар на царете’, който подобно на персийските шахиншахове имал блестящ двор и четири пъти в годината сменял резиденцията си – в Хекатомпил през пролетта, в Селевкия или Ктезифон през зимата, в Хиркания – лятото. Монархията била по-скоро избираема, отколкото наследствена. Провинциите се управлявали от васални князе – мегистани, съставящи царския съвет, които се ползвали с големи привилегии и свободи и често вдигали въстания или се обявявали за претенденсти за престола. Първоначално партите влизали в състава на Персия, а след покорението й от Александър – в пределите на Империята на Селевкидите. През 256 г. пр. н. е. партите използвали войната на Антиох II с Египет и въстанали. За цар бил провъзгласен Аршак, който основал династията на Аршакидите. Столица на държавата станал Хекатомпил. Приемникът му - Тиридат I разбил сирийската войска и завладял Хиркания. Раздорите в Царството на Селевкидите улеснили по-нататъчната партска експанзия. Артабан /възкачил се на власт около 212 г. пр. н. е./ завладял Мидия, но бил спрян от Антиох III. Сключен бил мирен договор, по който сирийците се отказвали от претенциите за Мидия. Рим, Партия и империята на Селевкидите през 200 г. пр. н. е.: Към 150 г. пр. н. е. Митридат I предприел ново настъпление срещу Селевкидите, които били отслабени от териториалната загуба на Мала Азия по време на войната с Рим от 190 г. пр. н. е. Смутовете в сирийския двор позволили на партите да завладеят безпрепятствено Атропатена, Елимаида, Месопотамия, Вавилония, Армения на запад и да унищожат Бактрийското царство на изток и да стигнат до Хиндукуш. Митридат се обявил за наследник на персийските царе и приел титлата ‘цар на царете’. Следващият цар Фраат II завладял Селевкия – важен град между реките Тигър и Ефрат. През 129 г. пр. н. е. обаче той загинал в сражение със скитите, като участта му последвал и наследникът му Артабан II. Едва Митридат II Велики успял да усмири скитите. Партия и Рим през 129 г. пр. н. е: Към 92 г. пр. н. е. датират и първите контакти на партите с Рим. Тогава, опасявайки се от експанзията на понтийския цар Митридат VI Евпатор и арменският му приятел Тигран II, Митридат II Велики сключил съюз с бъдещия диктатор Сула. Въпреки това римляните се стремили да превърнат Партия във васална държава. След победоносните походи на Лукул 74-69г. пр. н. е./, и Помпей /68-63 г. пр. н. е./, Мала Азия, Понтийското царство и Сирия били завладяни от Рим, а Армения се превърнала в зависима държава. Партите също проявявали апетит към Армения и конфликтът между двете империи бил въпрос на време, още повече, че Помпей присъединил към владенията на Тигран и отнетата от партите Кордуена /малка държавица в Северна Месопотамия/. Рим и Партия през 59 г. пр. н. е. През 54 г. пр. н. е. единият от триумвирите – Марк Лициний Крас, решил да се прослави на военното поприще, а и да заграби съкровищата от партите предприел поход в Месопотамия, начело на 11 легиона /около 50 000 човека/. Недостатъкът на римляните бил в липсата на кавалерия, за сметка на прекрасно екипираната пехота. Партският цар Ород I набрал армия съставена изключително от конни сттрелци и катафракти, а част от войската си изпратил срещу Армения, която не могла да прати така нужната конница на римляните. Помощ на партите оказал и князът на Осроена, който ползвайки се с доверието на Крас завлякъл римската войска в неблагоприятните за сражение месопотамски равнини при град Каре, където партиските конници засипали легионерите отдалеч със стрели. Не разполагайки с кавалерия, римляните не могли да ги прогонят. Поражението било пълно. 20 000 римляни, заедно с Крас и сина му Публий /отличил се в галските войни на Цезар/ загинали, 10 000 били пленени и само около 10 000 успели да се измъкнат. Ород подчинил Армения, карайки царя й Артавазд да ожени дъщеря си за престолонаследника Пакор. След това партите нахлули в Сирия, но тъй като обсадното изкуство не им било познато, те не могли да щурмуват крепостите там, кампанията им завършила с неуспех. Партски катафракт, и стрелци след битката при Кара: Рим и Партия през 44 г. пр. н. е. По време на гражданската война между Цезар и Помпей, партите подкрепили последния, опасявайки се от отмъщението на Цезар за смъртта на Крас. Към партите се присъединили и някои помпеянци, противнижи на установената от Цезар диктатура. С помощта им партите завладяли Мала Азия, Сирия и Палестина. Така владенията им почти обхващали бившата Персийска държава на Ахеменидите – от Инд до Средиземно море. Цезар започнал да готвил голям поход срещу тях, но убийството му през 44 г. пр. н. е. спряло това начинание. След победата на цезарианците Октавиан и Марк Антоний над републиканците – Брут и Касий и разделянето на империята между двамата, Антоний изпратил легата си Вентидий, който през 39-38 г. пр. н. е. разбил партите в Мала Азия и ги изгонил от Сирия. Загинал престолонаследникът Пакор, а Армения отново станала сателит на Рим. Грандиозният източен поход /36-33 г. пр. н. е./ на Марк Антоний срещу Партия, управлявана сега от Фраат IV обаче също се провалил. Войската на Антоний наброявала 80 000 човека с голямо количество обсадна техника. Антоний си поставил за цел да завладее столицата на Атропатена – Фрааспа, където се намирала партската съкровищница. За защита на напредващия по-бавно обоз със обсадна техника били оставени само два легиона. Вероятно уведомени за това от арменците, партите нападнали обоза и го унищожили и така провалили обсадата на Фрааспа. Лишен от подкрепата на арменската конница, Антоний започнал изтегляне обратно, в което под ударите на партите римляните загубили 35 000 човека. Антоний считал за главен виновник за провала си Артавазд и през 34 г. пр. н. е. организирал поход срещу него. Артавазд бил пленен и три години по-късно убит, а Армения – завладяна от Рим. След като Антоний и Клеопатра били победени от Октавиан Август през 30 г. пр. н. е., и положението в империята се стабилизирало, влиянието на Рим на изток отново се засилило. През това време на арменския престол застанал Арташес II син на Артавазд /30-20 г. пр. н. е/. Той успял да избие римските гарнизони, оставени в Армения. Политиката на Рим през това време се свеждала до поставянето във васална зависимост на малките княжества в Мала Азия и Сирия. Софена, Ороена, Кордуена, Кападокия, Комагена, Палмира, Бостра и др. станали сателити на римляните. През 20 г. пр. н. е. Август изпратил бъдещия император Тиберий да възкачи на арменския престол Тигран III, брата на Арташес II, възпитан в Рим. Проримски настроените арменски благородници убили Атрашес и така царството станало васал на империята на Август. Тигран обаче след няколко години променил ориентацията си към Партия. Същата политика поддържал и сина му Тигран IV /управлявал от 8 г. пр. н. е./, което довело до конфликт с Рим и няколко преврата. След убийството на царя, страната управлявали поставените от Рим Арташес /от 18 до 34 г./, Митридат /брат на грузинския цар Фарсман/ и синът на Фарсман – Радамист. Римската империя и Партия в края на принципата на Август: През това време партската аристокрация въстанала срещу Фраат IV заради жестокостите и произвола му и провъзгласили за претендент Тиридат. Последният пленил сина на царя и избягал в Рим. Фраат склонил императора да му върне сина само срещу връщането на пленените Красови легионни орли и римските войници. През 9 г. пр. н. е. Фраат сключил мирен договор, като в Рим били предадени за заложници четиримата му по-малки сина. Те живяли в Рим обкръжени с царски разкош и били използвани като евентуални претенденти за партските царе. Това задълго определило мирните отношения между Партия и Рим. Нееднократно аристократите, недоволни от царете си, молели Рим да им прати някой от царските синове за управител. Последните обаче, до голяма степен романизирани, не могли задълго да се удържат на партския престол. Но това и не влизало в плановете на императорите, за които междуособиците в Партия били само от полза и улеснявали налагането на римската власт в Близкия Изток. Едва през 42 г. от н. е. /при Калигула/ партският цар Артабан III се опитал да нахлуе в Сирия, но бил разбит от наместника на провинцията – Вителий и бил принуден да сключи нов мирен договор, който давал на римляните право да окупират част от Северна Месопотамия. Римската империя при Клавдий: Партите отново се активизирали при Вологез I /започнал управлението си през 51 г/. Той успял да възкачи на арменския престол брат си Тиридат. През 54-64 избухнала продължителна война с Рим. Изпратеният от Нерон талантлив пълководец Домиций Корбулон дълго обучавал войската си за сражение и чак през 57 г. навлeзнaл в Армения. През 59 г., когато Вологез бил зает да отбива нападенията на скитски племена във Хиркания, а Тиридат е оставен да брани Армения сам, Корбулон превзел и разрушил столицата Арташат. Съдбата й последвала и Тигранокерта. Армения била завладяна окончателно през 60 г. и римляните назначили за цар своя претендент Тигран VI. В това време Вологез напреднал към Армения, но Корбулон предпочел да преговаря с него и било договорено и римляните и партите да изведат войските си от страната. Скоро Тигран VI бил свален и на престола отново се възкачил Тиридат. Партите отправили посленници при Нерон с молба императорът да връчи диадемата на Тиридат. Нерон се отказал от задочна коронация и поверил воденето на военните действия на любимеца си Пет. През 62 г. обаче той и войската му били обкръжени при Рандея и били принудени да капитулират при унизителни условия, минавайки по ярем /шпалир от копия/. Нерон настоявал Тиридат да се яви лично в Рим, за да получи короната от ръцете му. За продължение на кампанията през 64 г. отново бил изпратен Корбулон, който посъветвал братята /Вологез и Тиридат/ да не упорстват. През 66 г. Тиридат се явил в столицата на империята – един наистина безпрецедентен акт в римската история и бил коронован от императора. Нерон обмислял голям източен военен поход срещу партите, като за тази цел създал нов легион и прехвърлил на изток легиони от Дунавския лимес. Но избухналото въстание на юдеите през 66 г. и свалянето на Нерон от власт през 68 г. прекратили подготовката за инвазията в Партия. В избухналата гражданска война, партите подкрепяли самозванци, представящи се за него, но в крайна сметка запазили неутралитет през управлението на новата династия на Флавиите, макар че римляните превърнали цaрство Комагена в провинция през 72 г. Нов етап в противоборството между Рим и Ктезифон започнал при император Траян, който си поставил за цел да елиминира царствата на даките и партите. По време на дакийските му войни, партите не се намесили, заради вътрешни размирици. След като Дакия била завладяна, Траян насочил римската военна мощ отвъд Ефрат. Войната избухнала през 113 г. заради арменския трон. Римляните нахлули в Армения и я обявили за провинция. Партите били разгромени, Месопотамия и Вавилония превърнати в римски провинции, Ктезифон – разграбен, откъдето бил похитен и златният трон на партските царе, а армията на Траян стигнала Персийския залив. Римската империя при Траян /113-116г/: През 116 г. в Юдея и новозавоюваните области избухнали въстания, което накарало Траян да се изтегли от окупираната част на Партия. На път за Италия императорът умрял. Наследникът му Адриан се отказал от завоевателната политика и сключил мир с партите с граница по поречието на р. Ефрат. В Армения бил оставен да управлява Варган I, а след това и наследникът му Варган II. По времето на Марк Аврелий между римляните и партите избухнала тежка война /162 – 166 г./ отново заради Армения. Две римски армии били разбити, но съправителят на Марк Аврелий - Луций Вер макар и с тежки загуби отвоювал Армения, завладял северна Месопотамия, разгромил партите и отново разграбил и опожарил Ктезифон. Римската империя към 166 г. Опит да си върне Месопотамия предприел Вологез IV през 196 г., който възползвайки се от гражданската война в Рим след убийството на Комод, действал в съюз с един от претендентите – Песцений Нигер. Новият император Септимий Север набрал три нови легиона, разбил съперника си и партите, и отново разграбил Ктезифон. Римската империя при Септимий Север: Синът му – Каракала, през 215 г. с хитрост решил да присъедини към Рим земите на царствата Осроена и Армения, хвърляйки правителите им /Авгар и Хосрой I / в затвора. Войската пратена в Армения обаче била разбита, а за цар бил провъзгласен Тиридат II. Императорът мислел да подмами и партския цар Артабан V и уж започнал преговори с него искайки ръката на дъщеря му. Когато партът отказал, Каракала нахлул през 216 г. в Адиабена и разграбил Арбела, осквернявайки гробниците на партските царе. Артабан се съгласил на мир, но на празненството Каракалла наредил на войниците си да избият присъстващите парти. Артабан успял да избяга, а Каракала и войниците му разграбили Месопотамия. Партите се готвели за война и Каракала планирал нов поход срещу тях, но през 217 г. преторианският префект Макрин организирал убийството на императора при Каре. Римската Империя при Каракала: Партите нахлули в Месопотамия и макар че изходът от тридневната им битката при Низибис с Макрин останал нерешен, последният сключил мирен договор, върнал част от Месопотамия и изплатил контрибуция за зверствата на Каракала. През 226 г. обаче Артабан V бил убит от разбунтувалия се сатрап Ардашир, което последният сложил край на близо четиривековното партско владичество. Основаната от него династия на Сасанидите се обявила за наследник на Ахеменидите и предявила претенции към някогашните Малоазиатски и Средиземноморски владения на Персия, влизащи в състава на Римската империя. Така войните на сасанидите-перси с Римската империя продължили през следващите четири столетия.

'Е те такова животно нема' - най-простото обяснение на аномалия в животинския свят.