Въпреки разпространеното мнение, че едва ли не Християнството е оцеляло и наложило въпреки Римската империя, именно благодарение на последната тази нова религия получила такова широко разпространение на стария континент, възприемайки нейната организация, език и структура.
А всичко започнало в най-изостаналата и размирна провинция на империята - Юдея.
След разпъването на Исус, римският гражданин Павел развил по-различна дейност от съмишлениците си Яков и Петър - той започнал да проповядва в Гърция и Мала Азия и да привлича за последователи неюдеи.
Новата религия се отличавала с единобожие, отказ от земни блага в името на спасението на душата и вечно блаженство в отвъдното - нещо немислимо за един нормален римлянин, свикнал да се наслаждава на красотата на живота. Но философията на първите християни допаднала на бедните и угнетени слоеве на имперската столица.
Самите римляните били прагматици. Римският пантеон бил препълнен с чужди и свои божества, а вярата в древните богове през Принципата била трансформирана в уважавана традиция, изразяване на лоялност към държавата. Причините за тази религиозна индиферентност се корени в проникването на гръцката философия през 3-2 в. пр. н. е., която превръща римляните в атеисти, а официалните им богове станали формално почитани, тъй като олицетворявали държавата.
В самия Рим заслужилите императори като Август, Клавдий, Веспасиан, Траян и останалите Антонини били обожествявани след смъртта си - като най-висша награда за техните заслуги към империята. "Божествеността" на императора обаче не бива да се приема буквално. Тя била израз на почит към императора, но не била съпроводена с безрезервна вяра, и религиозен екстаз, характерни за източните култове.
Империята била търпима към различните изповедания, стига последователите им да не извършвали човешки жертвоприношения /като друидизма/ или да не се отнасяли твърде фанатично към прилагането на религиозните си обичаи, поставяйки ги над римските закони /както правели юдаите и християните/.
Първоначално римските власти не правели особена разлика между християни и юдеи. Светоний пише, че император Клавдий изгонил и едните и другите от Рим, когато възникнал конфликт между живеещите в града юдеи и последователите на Исус.
Първото сериозно гонение било подето от император Нерон след пожара в Рим през 64 г., в който християните били обвинени. Тази секта, както пише Тацит, в римските очи било доста диво и нецивилизовано учение, изповядвано от шепа роби и евреи от най-низшите слоеве. В самия Рим тайните събирания били изрично забранени от римския закон - поради опасност от бунт /така че християните нарушавали закона по тази точка/. Освен това и приказките за края на света, за адския огън който ще унищожи "майката на градовете", не вдъхвали особено доверие за миролюбието на тази нова религия. Така че християните били обвинени /заслужено или не/ за нещастието.
Гоненията срещу Християните през първите 150 години се провеждали или по доноси от страна на юдеите или според закона на император Траян, забраняващ обществата /християните били разглеждани като общество, наравно с това на обущарите или пожарникарите и били гонени поради тази си причина, а не заради вярата си/.
Самият Траян се отнасял с безразличие към християните, а след като забранил всякакви доноси, Християнството свободно се разпространило из цялата държава. Императорите Адриан и Марк Аврелий постановили да се възбужда наказателно дело срещу християните, само ако последните публично декларират, че са такива. Така че новата религия процъфтявала тайно и необезпокоявано в римските катакомби.
За консолидацията на последователите на Христос повлияло до голяма степен въстанието на Бар-Кохба през 135 г., когато разбунтувалите се срещу римската власт юдеи зверски избивали и живеещите в Юдея и Галилея християни.
През 155 г. християните официално започнали диспут, защитаващ религията им. Юстин Философ формулирал принципите на Християнството, различаващи се от тези на юдаизма и елинизма. Той отхвърлил вярата в древните богове и жертвоприношенията. Оттогава всеки, който се смятал за християнин трябвало да вярва само в Единния бог.
В условията на икономическата криза и противоречията, разкъсващи римското общество в края на 2 - началото на 3 в., новата религия започнала да печели все повече поддръжници и сред по-заможните слоеве, тъй като последователите му демонстрирали високи нравствени качества и готовност да умрат за вярата си.
По това време в империята милитаризмът, сепаратизмът и варварските нашествия подкопали авторитета на императорската власт.
За да укрепи влиянието си и да заздрави властта, разклатена от нескончаемите междуособици, Деций /250-251 г./ въвел култа към непобедимото слънце, с което се отъждествявал той и останалите войнишки императори. "Възстановителят на света", Аврелиан /270-275 г./, след като обединил разпокъсаната империя и отблъснал варварите, продължил тази идеологическа пропаганда към личността на императора. За римските императори религията била средство за манипулиране на масите.
Въведеният официален култ към гения на императора изисквал от поданниците знака на политическата лоялност - признаването на правителя за бог и жертвоприношения пред олтара му. Поради естеството на религията си, християните отказвали да признаят за бог бивш центурион или сенатор, но пък били готови да му служат като на владетел. Именно тази полуотстъпчивост довела до гоненията срещу християните през втората половина на 3 в.
Император Диоклециан, другият системен гонител на християните, сменил строя на държавата от принципат на доминат - неограничено господство на владетеля /подобно на изток - в Персия/. Този вид управление целял да централизира властта, да предотврати сепаратизма и изисквала и формално отдаване на божествени почести на императора. Причините за гоненията на християните през този период, които били подемани основно в големите градове - Рим, Антиохия, Александрия и др. бил отказът на християните да засвидетелстват формално уважението си към култа на императора и оттам към властта като цяло. Логично е, че християните са били възприемани като бунтовници и отцепници.
С времето, запознавайки се с доктрината на Християнството за принципите: "кесаревото - кесарю"; смирение и непротивене на злото, императорите променили отношението си към него. Християнството чудесно подхождало за идеята им - един народ, една империя, един император. То обединявало различните слоеве на населениео в името на религията, без значение на тяхният произход и социален статус, и ги подчинявало на императора - "божия наместник на земята".
Затова през 313 г. император Константин с Миланския едикт признал Християнството за равноправна религия и го използвал за целите си - да подсигури властта си и да стабилизира държавата.
На населението на империята му било все едно, дали ще има един бог или много /в Рим, както казвали, било по-лесно да срещнеш бог, отколкото човек/, затова приело новата религия спокойно. За да е по-лесно усвоимо Християнството, проповедниците префасонирали някои "езически" празници и въвели съответното количество полубогове /светци/ на мястото на старите божества, които да помагат на Единствения Бог в нелеката му задача да слуша молитвите на увеличилия се поток новопокръстени.
Самият Константин си останал митраист, както и неговите предшественици. Малко преди смъртта си бил покръстен /все още се спори от православни или ариани/, тъй като не вървяло да се провъзгласи един езичник за светец.
През 4 - 5 в. Християнството се разпространило и сред варварите. Германците приели арианството, а в империята победило Никейското вероизповедание, така че противопоставянето между римляните и варварите добило и верска основа.
Интересното е, че нито философите-неоплатоници /Ямблих, Либаний, Хипатия/, нито императорът-митраист Юлиан, нито "бащите на църквата" Василий и Григорий Богослов, нито гностиците-християни /Ориген, Маркион/ не преследвали инакомислещите. Но пък римската, антиохийската и александрийската тълпа, войнишките императори, демагозите, неграмотните монаси и продажните чиновници активно избивали първо християните, а после, когато времената се променили - и езичниците.
Първоначално последните били лишавани от имущество, а в последствие започнали и екзекуции за извършване на жертвоприношения. Император Грациан заповядал през 382 г. от сградата на Сената да бъде изнесен олтарът на победата - символът на римското могъщество.
През 394 г. било потушено въстанието на езическата сенатска аристокрация в Западната империя, а предводителите му - Евгений и Арбогаст били екзекутирани от източния владетел Теодосий. Последният забранил Олимпийските игри и разрушил храмовете на древните богове, с което Християнството се превърнало в единствената законна религия в империята.
Нещо се съмнявам, изхождайки от бита и културата, които притежават. Според бай Зиези - шопите са сапеи.
