Християнството и езичеството в науката
Стефан Чурешки
Въпросът за християнството и съвременното езичество е разглеждан многократно в сериозните богословски съчинения. Изследвана е модата на татуировките, на носенето на обеци и на пиърсинга, на слушането и почитането на определен тип модерна поп музика, която не е християнска като текст и звучене, а друга е направо откровено сатанинска по съдържание. Отдавна православните църкви, римокатолиците и протестантите са се произнесли по този въпрос.
По-важното в случая за нас обаче е възстановката на езичеството по научен път. Този въпрос също не нов и отдавна богословите са обрънали внимание че много от постулатите на съвременната хуманитарстика в областта на философията, историята, литературата и други хуманитарни науки са всъщност реновиране на старинни езически образци, които християнската философия е открекла и оборила през вековете. Но нас ни интересува специфично българския случай, който е много важен за общественото съзнание, за да бъде отминат с мълчание или просто читателят да бъде препратен към европейски трактати за мястото на езичеството в съвременната наука. Причината за важността на българското езичество в науката е обстоятелството, че хуманитаристиката е свързана с политиката и така през науката езичеството може да премине в политическите среди, което да доведе до контестиране на християнството в България от страна на политиците, което ще бъде много опасно както за православието, така и за бъдещото културно присъствие на България в рамките на обединена Европа.
Как изглеждат фактите?
В България напоследък са много популярни тракийските и античните разкопки, които отразяват отдавна отминала езическа действителност по библейските земи на Балканския полустров. Разравянето на стари градове и могили е обявено за научно издирване и много археолози работят в тази насока. Наскоро бяха открити златни принадлежности, които са приписани на тракийските царе, живели през вековете преди Христа, а антични римски градове се проучват детайлно и находките се обявяват по телевизията и медиите. За незапознатия обикновен ценител на антиките тези находки изглеждат бляскави за окото, а много почитатели на арехологията виждат в разкопките на Античноста своя шанс да намерят работа. Античните разкопки в България са включени в специални държавни програми, говори се за държавна политика в областта на културния туризъм и се търсят пари от държавата за организиране на туроператорски фирми, които да развеждат чужденците по тези земи и да им бъдат показвани находките, считани за тракийски и гръко-римски.
Нищо лошо, ще каже някой, нека европейците да видят, че и по българските земи е имало култура и че ние не сме случаен народ. Същевремнно обаче за христянина тази екстраполация на тракологията и на Античноста е твърде болезнена. Чу се например, че Казанлъшкият общински театър е направил възстановка на античните мистерии, посветени на езическия бог Дионис и на тези представления са извършвани жертвоприношения по езическия образец. Това възвръщане на преборени вече езически практики е недопустимо за ХХІ век, който 2000 години след Христа има прекрасна възможност да се християнизира все повече и повече и наместо да търси духовното си усъвършенстване, модерният човек започва да се интересува от езичество и сам да участва в мистерии, които са забранени от каноните на Църквата.
Младите хора в България вследствие на медийния шум по археологията започват да знаят все повече за Античността и за траките и все по-малко за християнството, което е много опасно за развитието на националната ни духовност и за състоянието на Църквата. Опасно е поради две причини.
На първо място откриваемата от археолозите действителност доказано не е християнска и учените много добре го знаят. Откриваната по време на разкопки историческа действителност по предмети на бита е времето на класическата езическа древност, срещу която са проповядвали апостолите и която е взела много християнски жертви от средите на първомъчениците. Това грубо научно погазване на църковната памет, изразена в календарната празнична система на Църквата е безпрецедентно за християнска държава, която се хвали със своята старинна история и с факта, че повече от хиляда години е християнска. Интересът към Античността, както се вижда от казанлъшкия пример, не е просто научен интерес, останал скрит в кабинетите и аулите на университетите. Факт е, че днес, 2000 години след идването на Христос, се стига до възкресяване на езически празници и обичаи, които каноните на Църквата са отрекли, и срещу които Църквата води безкомпромисна война от векове. Насочването на вниманието към тракийската, римската и старогръцката античност измества в научен план интереса към християнското Средновековие и младите хора, наместо да се интерсуват от историята на Църквата, от разпространението на Евангелието и от достиженията на християнската философия, започват да се интересуват от антична философия и култура. Този изместен от медиите и от науката интерес към античноста, наместо към християнското Средновековие, създава опасен прецедент от възстановка на езическата философия и на житейската мъдрост на елините и римляните, която е отхвърлена от историята на Европа и от достиженията на християнското богословие. Това възстановяване на езическото по научен път е много опасно, защото то подменя християнската самоличност на съвременния човек и го върща назад във времето, когато Христос още не е проповядвал и когато езичниците са тънели в мрака и в заблудите на своите учения и митове.
Факт е, че човек изповядва такава религия, за каквото е чел и е слушал. Когато слушат за Античността и за траките, младите хора в България не могат да станат християни, защото Евангелието като текст и като послание тъне в неизвесност за тях. Преекспонираният интерес към Античността в България е на практика опасен научен прецедент, който отклонява духовния живот на младите и интелигентни хора на България и наместо да постърсят вечно живия организъм на Църквата и да познават нейната история и традиции, те започват да се интерсуват от религията на траките, от езическата митология и от античната мъдрост, от която човек може само да почерпи някои исторически и политически примери, но от която не може да изведе религиозни принципи, които да следва в модерността.
На практика точно това се получава – в България се чете и се пише активно за тракийските мистерии, за античните гръцки обичаи, за римските празници, търси се гроба или родното място на Орфей, а библейската археология стои забравена и на практика малцина знаят, че България е част от новозеветните библейски поля и по земите на днешна България Църквата е извървяла едни от първите си победоносни стъпки при конститутирането си като Богочовешки организъм с вселенска мисия. Интересът към тракологията и към античността подлага на забвение както ранната история на Църквата по тези земи, така и подхвърля на незнание каноните на Църквата. Малцина знаят, че тези канони са създадени точно като противодействие на езическите обреди и най-вече срещу култа към Дионис и към Великата богиня-майка, които култове освен че са били неприлични, са измествали и култа към Христос и към св. Богородица. Така съвременното езичество се реновира по пътя на науката и съвременните траколози и античници не могат да бъдат окачествени по никакъв друг начин освен като неоезичници, които със силата на науката в областта на историята и археологията се опитват да контестират християнството, като фокусират вниманието на обществото върху античността и чрез откритията на античната история и археологията да се опитат да създадат новоезически празници.
Такъв е много добре известният на обществото случай с Аполония, което е опит в днешния Созопол да бъдат възстановени старите антични изкуства и културни срещи, известни от езическите времена. Такъв е опитът да бъдат издигнати паметници на римски императори в Силистра, макар да се знае, че въпросният паметник на Марк Аврелий, за който става дума, не е християнски. Това реабилитиране на езичеството, което не е било познато по никакъв начин на старите българи, днес става по научен път - и младият човек, студентът трябва сериозно да се замисли какво всъщност следва в университета и дали под формата на наука не му не се проповядва възстановка на езически философски доктрини, с които християнството вече се е преборило и които, според Евангелието, не са нищо друго освен елински суеверия и отречени антични форми на религиозност, която историята на Църквата и делата на мъчениците отдавна са отхвърлили като нелепи.
За България интересът към тракологията и гръко-римската античност крият и друга, национална опасност. Освен заличаването на християнството и на църковното съзнание от главите на модерните хора, тракологията и гръко-римската античност крият опасности и за националоното съзнание на българите. Държавата отпуска пари за антични разкопки, но не отпуска пари за средновековната българска археология и за проучването на българските манастири, крепости и селища, които изобилстват на територията на страната. Така исторически по научен път се забравя и се подценява собствено българското присъствие по балканските земи и нашата автентична история, която е дала началото на политическото ни развитие през Възраждането днес стои пренебрегната. Това е опасно за политическото ни национално самосъзнание, защото в съвременна Европа националното самосъзание се крепи върху християнското самосъзнание, върху автентичността на езика и върху политическата функция на историческия спомен, т.е. върху съзнанието за принаделжност към една общност, която се е разпростряла не само в пространството, но и във времето. Търсейки следи от траки, ние забравяме за прабългарите, за славяните и за всичко онова, което създава националната ни самоличност в историята. Забравяме за славянската азбука, за мисионерското дело на св. св. Кирил и Методий, за славянските християнски просветители и мъченици, както и за цялата християнска същност на българската култура, която фактически е запазила българщината през годините на изпитания и в трусовете на националните катострофи.
Ето защо интересът към тракологията и гръко-римската античност крие двойна опасност за съзнанието на съвремения български човек. Тракологията и античната археология контестират от една страна историята и развитието на християнството по българските земи, като загърбват неговия исторически и богословски опит, а от друга страна денационализират българското самосъзнание, като забравят и премълчават българското и славянското присъствие в историята на родната ни култура. Затова младият човек с интереси в областта на историята и археологията трябва да бъде предупреден за реновацията на съвременното езичество и за съвременното отродяване, което археологоията, историята и модерната наука му предлагат чрез реактуализация на своя отминал във времето и преодолян философски от християнското богословие научен античен обект.
http://www.pravoslavie.bg/content/view/2768/162/
Maй не правите разлика между Кесар и Василевс. Но проблемът си е ваш. Ето едно четиво за титлите в ИРИ: http://www.romanity.org/htm/fox.01.en.what...yzantine.01.htm И за значението на Кесар през Средновековието: The title kaisar became an honorary title, bestowed usually on members of the imperial family, but occasionally on others as well: Justinian II conferred it to Tervel, khan of the Bulgars, in 705, Andronicus II gave it to Roger de Flor, leader of the Catalan Grand Company, in 1304. Another title was created by Alexius Comnenus in the early 12th c.: sebastocrator, a portmanteau of sebastos and autokratôr, for his brother Isaac, which took precedence over kaisar. Initially meant to upgrade the relatively debased kaisar, it was bestowed later to Stepan Nemanja of Serbia on his marriage with the Emperor's niece in 1191. The word, transformed into Czar in Slavic languages, came to mean http://www.heraldica.org/topics/royalty/em...r.htm#Byzantium
