Дойде поредният 3 март. И отмина. Заедно с поредната доза от скучни, патетични и клиширани речи, които са неизбежни по такива празници. Ще чуем ли обаче ясно изговорено онова, което на 10 ноември 2017 г. президентът Румен Радев само мимоходом вметна – че България се лута в безпътица. Ще чуем ли и логичното продължение на тази констатация – че се лута, защото през последния четвърт век за първи път българската държава е лишена от идеология.
Тяло и душа
Народите и държавите са като човеците – имат тела, имат и душа. Ако се случи така, че душата, която озарява отвътре телата и която движи делата, загине или залинее, заедно с нея се разболява и умира и тялото. Тази идея, която е древна колкото самото човечество и е далече по-стара от християнството, важи с пълна мяра и за държавите и народите. Но при тях душата бива наричана с малко по-други думи: културна матрица, национален идеал или национална идеология. Заедно с които върви и националната доктрина. Наличието на такава „душа“ помогна на римляните да създадат огромна империя, започвайки от едно маларийно село на брега на Тибър. Тя даде тласък на англичаните да изградят империя върху четвърт от земното кълбо и вдъхна провиденциалната вяра на бившите британски колонии в Северна Америка, че са по-добрата част от човечеството и тям принадлежи бъдещето. Днес все още онези държави, които държат да имат някакво бъдеще и имат своя визия за него, поддържат, изграждат или възстановяват своята държавна идеология.
Русия
След официалния крах на Съветския съюз през 1991 г. в Русия настъпи идеологическа разруха, която беше съпроводена и от икономически и социален крах. Когато през 2000 г. Владимир Путин стана президент, в Кремъл ясно беше осъзнато, че идеологическата безпътица не вещае нищо добро за държавата.
От една страна Русия от хиляда години е православна страна, но, от друга, 70 г. социализъм оставиха голяма част от руснаците белязани от неговата идеология. Поради тази причина кремълските идеолози се заеха със задачата да създадат две паралелни религии за раздвоения народ. Едната беше възобновеният и засилен култ към победата през Втората световна война, към мъчениците от войната, както и към обявяването на Русия/СССР за спасител на Европа и света от чумата на нацизма. Този култ или религия беше предназначен за носталгично настроените руснаци, за които Сталин е велик герой, а не деспот и кървав тиранин. За по-сигурно през май 2014 г. беше учредена и един вид „инквизиция“ под формата на подписания от президента Путин закон за борба с реабилитацията на нацизма, в който има вмъкнат текст, предвиждащ наказания от глоба до пет години затвор за всеки, който разпространява преднамерено лъжливи сведения за дейността на СССР по време на Втората световна война. Така обновеният култ към победата получи и своя „Никейски събор“, задал „Символа на вярата“ на реформираната религия и поставил законодателни пречки пред опитите за различно от официалното тълкуване на ролята на СССР в събитията от втората четвърт на миналия век.
Едновременно с това обаче в Кремъл отчетоха и завръщането на голям брой руснаци към православието, крепило Русия в течение на столетия. На тях бе предложено обръщане към „изконните православни и руски ценности и традици“, които, по исторически и по други причини, са противопоставени на Запада с неговата „аморалност и груб материализъм“. Така получиха своята религия и онези руснаци, които смятат периода 1917–1991 г. за национална катастрофа.
През февруари 2018 г. обаче в Русия се случи нещо, силно наподобяващо указа на византийския император Ираклий (610-641 г.) за монотелизма, учение, опитващо се да обедини враждуващите помежду си православни и монофизитски християни във Византийската империя с цел да намали сепаратизма в източните й монофизитски провинции. Във филма на журналиста Андрей Кондрашов „Валаам“ президентът Путин отбеляза, че всъщност комунистическата идеология е много сродна с християнството и че основните ценности на комунизма – свобода, равенство, братство, справедливост – са също така заложени и в Светото писание, че съветската власт нищо ново не е изобретила, а само е приспособила идеологията си към изконните човешки ценности. Пътьом президентът Путин сравни мумията на Ленин с нетленните мощи на християнските светци. Тези изявления на Владимир Путин дават да се разбере, че новият идеологически курс на Кремъл върви към синкретизация на двата досегашни култа – на този към Великата победа във Великата Война и към стария строй между 1917 и 1991 г. от една страна, и на този към руското православие с неговите „изконни ценности“ от друга. Целта е прозрачна – още по-голямо обединение на народа около Кремъл. Дали този модерен руски монотелизъм ще подейства, тепърва ще се разбере. Ясно е обаче, че Русия старателно работи по укрепването на своята държавна идеология, от която се очаква да е защитна във вътрешен план и експанзивна във външен.
Китай
Тук нещата са по-различни. Китайската комунистическа партия продължава да държи юздите на властта, но в страната от десетилетия се наблюдава и засилващ се култ към Поднебесната империя с нейната 4000-годишна история, величие и цивилизация. Едновременно с това в душите и на китайското държавно ръководство, и на обикновения китаец, не е излекуван травмиращият спомен за времето между първата половина на XIX и първата половина на XX век, когато великата Поднебесна империя беше сведена до полуколония на европейските Велики сили и САЩ, които си бяха разпределили територията й на сфери на икономическо и политическо влияние. Именно по тази причина огромните инфраструктурни проекти, които се осъществяват в Китай през последните две десетилетия, не трябва да бъдат разглеждани само като икономическа необходимост и като начин за инвестиране на огромните доларови резерви на държавата. Те са и нещо много повече.
Например през 2011 г. бе пуснат в експлоатация мостът Qingdao Haiwan, който е най-дългият в света морски мост (42 км) и струваше 2,3 млрд. долара. Година по-късно окончателно влезе в експлоатация колосалната водноелектрическа централа Three Gorges Dam, разположена на река Яндзъ. Дължината на язовирната й стена е 2,35 км, а височината – 181 метра. Строителство на централата започна през 1994 г. и струваше близо 28 млрд. долара. През декември 2017 г. отвори врати Shanghai Tower. Този 632-метров небостъргач е най-високият в Китай и вторият по височина в света. За лятото на 2018 г. пък е предвидено да бъде открит за експлоатация мостът Hong Kong-Zhuhai-Macau. Очаква се това съоръжение с дължина 55 км, което ще свързва остров Хонког с континентален Китай, да струва близо 16 млрд. долара. Пак китайската държава в момента работи по друг грандиозен инфраструктурен проект – изграждане на 1000-километров водопровод, който да доставя вода от Тибет до пустинята Такламакан, намираща се в стратегически изключително важната китайска провинция Синдзян.
Тази кратка извадка на пръв поглед свидетелства за някаква грандомания, обзела китайското държавно ръководство. В действителност тя е послание към света и към собственото население. Към света, особено към тази негова част, която допреди 80 г. е разигравала коня си в Китай, посланието гласи: Вече сме равни на вас и скоро ще ви изпреварим. Забравете за миналото, когато можехте да ни налагате условията си. За китайското население посланието е реално е същото: Вече сме равни с тях и скоро ще ги изпреварим. Мина времето, когато можеха да ни налагат условията си. Това е същината на новата идеология на Пекин – напомняне на света, че до 1800 г. Китай е бил най-голямата икономика и империя на планетата и че скоро нещата ще си дойдат отново на мястото.
Турция
Ако се четат между редовете посланията на Реджеп Тайип Ердоган през последните пет-десет години, става ясно, че те са всъщност вариант на китайските, но в по-груба и демонстративна форма. Подобно на Китай, Турция също е „обидена империя“ и също има стари „сметки за уреждане със Запада“. От една страна, става дума за вековното пренебрежение и даже презрение на християнска Европа към азиатско-мюсюлманска Турция, като към една нецивилизована и полудива държава. От друга страна, Турция е бивша империя, която Западът разпарчетоса между 1878 и 1923 година. Ако в умовете на китайците неизменно стои споменът, че до 1800 г. са били най-голямата икономическа и имперска сила в света и че в следващите десетилетия първенството им е било отнето бързо и агресивно от Запада, то турците никога няма да забравят как по времето на Сюлейман Великолепния империята им се е простирала от Алжир до Каспийско море и от Будапеща до Йемен и е всявала велик страх в сърцата на „неверниците“. И как 200 г. след смъртта на Великолепния империята му беше превърната от същите „неверници“ в полуколония, а след още половин век те я натикаха в границите на Анадола. Днес обаче Анкара при всеки удобен случай показва както на Запада, така и на собственото си население, че това е вече минало и че Турция отново е велика държава, с която всички трябва да се съобразяват и да уважават. Ако не искат да си имат неприятности.
В същия като при китайците дух, следва да се разглеждат и огромните инфраструктурни проекти, вървящи или планирани от турската държава. Такива са например проектът за тунел под Босфора при Истанбул с дължина 31 км (от които 6,5 км подводна част), на стойност около 3,5 млрд. долара. Или новото истанбулско летище, което се очаква да бъде завършено през 2018 г. и да струва над 10 млрд. долара. Или дългият 3,6 км мост при Чанаккале, който трябва да свързва двата бряга на Дарданелите и за който се очаква да бъде завършен през 2023 г. и да струва около 10,5 млрд. долара. Към този пакет от големи строежи спада и газопроводът ТАНАП, атомни електроцентрали, автомагистралата „Гебзе-Измир“. Всички тези проекти несъмнено са необходими на Турция, но те носят и следното послание навън към света и навътре към самите турци: Ние можем, империята отново е жива, ние сме отново големи и с нас трябва да се съобразяват. Времената на униженията безвъзвратно отминаха.
САЩ
На Америка не е необходимо да се доказва пред себе си и пред света. Тя го е направила отдавна. Необходимо е единствено да поддържа статута на най-най-най във всяко отношение. Редовият американец не трябва да забравя, че американският начин на живот е най-добрият и останалата част от света би трябвало да го има за подражание. Че Америка е уникална като генезис, американците са новият „богоизбран народ“, създал една нова и високоморална цивилизация в противовес на старата цинична Европа. Че американската армия е най-могъщата, американските корпорации са водещи в света, университетите на Америка са най-добрите, че изобщо американците са едни мъжки момчета, които при нужда действат решително, смело и без колебания. Не че в действителност голяма част от нещата не стоят така.
За разлика от Русия, Китай, Турция, на Америка не е необходимо да създава нова „религия“ около победата във Втората световна война или да вдига до небето небостъргачи и да свързва с мостове континенти. Тя има две могъщи оръжия както за вътрешна, така и за външна пропаганда – английският език и американската масова култура, в частност Холивуд. Вероятно може да се напише цял докторат върху филмите, в които американци и Америка спасяват планетата или демонстрират военна мощ, богатство и лукс. Но не е необходимо. Достатъчно е да се прослуша речта на генерал Майкъл Флин от 16 юли 2016 г. с нейните акценти: Ние сме първата страна, изпратила човек на Луната. Ние сложихме край на Студената война. Ние спряхме комунизма в похода му към световно господство, а съсредоточието на американската политика е да защитаваме Съединените щати, американския народ и интересите им по света. Ние трябва да признаем, че Америка има неприятели както вътре, така и навън и нашите военни трябва да са способни да защитят нацията, откривайки и залавяйки нашите врагове. Ние трябва да възстановим възможността си да съкрушим враговете си навсякъде.
Европейският съюз
Фактът, че огромната част от институциите на Европейския съюз се намират на територията на Белгия, възникнала през 1830 г. и скърпена от различни етнически и религиозни групи под формата на федерална държава, е добра илюстрация на това, че архитектите са планирали ЕС да бъде структура, в която частното и националното трябва по презумпция да отстъпват на общото и наднационалното. Да, испанците се гордеят със своята Реконкиста и старата си колониална империя, за французина времената на Луи XIV и Наполеон са върхови във френската история, за англичаните Ричард Лъвското Сърце, адмирал Нелсън и Чърчил са национални герои. Само че с оглед на вървящия Брекзит доминиращата страна в Европа ще стане Германия, онази Германия, на която от 70 г. й се набива чувството за вина за делата й през 1933–1945 г., за която дума като „хаймат“ („родина“) е позорен отломък от демоничното нацистко минало, и в която не е задължително условие за това да си германец да си християнин, да се казваш Ханс и да пееш на Коледа „Тиха нощ, свята нощ“. Затова е много вероятно „германизацията“ на ЕС да се засили и в посока на още по-яростна война против патриотизма и останалите национални „предразсъдъци“. Но има и нещо друго.
Че големите пари обичат тишината е христоматийна истина. Но малцина имат смелостта да заявят, че големите пари не обичат патриотизма и национализма на народите. Защото такива народи лесно могат да поискат сметка от своето правителство ако е сключило неизгоден за страната договор с някоя мултинационална корпорация и след това той да бъде обявен за недействителен. По тази причина от десетилетия на европейските народи се внушава, че думи като „националист“ и „патриот“ са тъждествени с „фашист“ и „шовинист“ и това върви на фона на барабанния пропаганден огън, че на първо място са „общоевропейските интереси и солидарност“, а след това може да се мисли и за националните. Поне така се казва на новобранците от Източна Европа.
Ние, като пресни „евросъюзци“ (европейци сме от 1150 г.), имаме преки впечатления от тази пропаганда. Тя се лее щедро и поради още една причина: цялата паянтова сграда на Европейския съюз може да бъде държана в някаква горе-долу стабилна хомеостаза, ако вместо „поляк“, „германец“, унгарец“, „испанец“, „българин“ се появи някаква аморфна идентичност от рода на „европейски човек“ или „европеец“. Едно време в СССР го опитаха това със „съветския човек“. Е, не се получи.
А България?
Ако се погледне назад, към времената на Омуртаг, Пресиян, Борис I и Симеон Велики, наличието на държавна идеология личи отчетливо: „българите направиха много добрини на християните (ромеите) и те ги забравиха, но Бог вижда“, тоест българите са по-добри и нравствени от ромеите (времето на Омуртаг); „българите са много, а владетелият им е от Бога поставен и подчинява враговете си“ (отново Омуртаг); „ако ромейският бог беше по-силен от българските богове, той нямаше да позволи ромеите да бъдат поробени от българите“ (пак Омуртаг); „българите са новият богоизбран народ, приел Христовата вяра и станал учител на всички славяни (епохата на Борис–Симеон) и т.н. и т.н. Затова изобщо не е случайно, че точно епохата от Крум до Симеон, когато българското тяло имаше и своя, а не присадена отвън душа, е най-успешният и благополучен период от нашата история.
Второто царство, което, по думите на визионера от първата половина на миналия век Димитър Съсълов, беше направено от жалките кърпежи на Първото и по същество беше кавър версия на Византия, също създаде някаква идеология. Неин основен камък, особено след 1274 г., беше концепцията, че Търново е втори Константинопол, пристан и фар на истинското православие, тъй като ромеите били подписали Лионската уния с католиците. Дали и колко тази идеология е имала ефект, е отделен въпрос, но е факт, че и тогава българската държава има своя идеология.
Освобождението дойде със своя идеология, която се корени в предходните десетилетия и тя можеше да се сведе до краткото „всички българи под един държавен покрив“. Това беше идеологическата основа, върху която се градеше държавността и се възпитаваше българският народ. Между 1878 и 1918 г. идеалът за национално обединение не само галванизираше духовете за подвизи и жертви, но и доведе в началото на XX век до икономически ръст от порядъка на 11-12 процента годишно, до изграждане на прилична транспортна инфраструктура и до създаването на силна войска.
Катастрофата през 1918 г. помрачи, но не унищожи този дух, въпреки появилите се спорадични суицидни пристъпи за влизане в „интегрална Югославия“, тоест да се поставим доброволно под властта на победителите сърби. Краткото обединение на повечето от българите в една държава между 1941 и 1944 г., начело с цар Борис III, разпали отново стария следосвобожденски дух и повторно вдъхна на българите сили и вяра в бъдещето.
След 9 септември 1944 г., когато с помощта на съветските щикове Българската комунистическа партия завзе властта, следосвобожденският идеал, идеология и патриотизъм бяха заклеймени като вредни, реваншистки, антисъветски, противоречащи на социалистическия интернационализъм. Познато, а? Само сменете думичките в „антисъветски“ и „социалистическия“ с „антиевропейски“ и „европейския“ и вместо „интернационализъм“ сложете „солидарност“.
Народът беше мобилизиран да гради социализма, а в последствие като уж неизбежен – и комунизма. Пътьом за малко и Пиринска Македония да бъде харизана на Титова Югославия. Но към 60-те г. на миналия век се оказа, че пришпорването да се гради социализъм (и комунизъм) е изчерпило идеологическия си и мобилизационен заряд и в БКП (а може би всъщност в Москва) беше отчетена опасността държавата да остане без идеология, която да енергизира народа. Затова се пристъпи към трескава реанимация на патриотизма, но, както добре описва процеса Георги Марков в своите „Задочни репортажи“, в една странна версия, съгласно която може да си патриот, само ако си и комунист и ако патриотизмът ти не влиза в конфликт със съветизма. През този период се нароиха и куп доста посредствени романи на средновековна историческа тематика, в които (тук говоря вече като читател) на преден план беше изведена като водеща ролята на народните маси. Убеден съм, че точно от 60-те г. насам трябва да търсим корените на част от националните ни исторически митове като например този за най-старата държава в Европа, запазила и досега името си (нищо, че това е Франция) или за „германския император, който говорел само с конете си на немски“ (майната му на Каролингския ренесанс).
Въпреки всичките откровени идиотщини, гадости и престъпления на комунистическия режим, между 1945 и 1989 г., българската държава имаше идеология. Дали е била успешна или не, тъпа или умна, не е важно в случая. Важното е, че след 1989 г. за първи път Третата българска държава остана без идеология, която да дава цел и посока на народа й. Направен бе опит да се поднесе като някаква квазиидеология и общонационална цел влизането ни в НАТО и Европейския съюз, но на фона на страхотното обедняване на огромна част от българския народ тези опити се оказаха до голяма степен химерични. Беднякът, който не може да си позволи да излезе извън страната или да разбере от личен опит ползите от общия пазар, няма как да усети членството в ЕС като велика национална цел и постижение. Едновременно с това продължи системно да бъде внушавано на българския народ, че да обичаш родина, история и традиции е ретроградно, демодирано, селяндурско и неевропейско. Всеки народ, подложен на такава „диета“, ще изгуби и път, и посока, и вяра в бъдещето и накрая ще влезе в гроба.
Напоследък, явно след като е било отчетено, че дори и хилавият идеологически ресурс на влизането ни ЕС и вече напълно изчерпан, се появиха плахи опити да бъде представено като нова национална цел приемането ни в еврозоната или/и влизането ни в Шенгенското пространство. Ефектът от този опит ще е още по-слаб от ефекта на Евросъюз 2007, тъй като ще засегне положително малко на брой хора. Защото истинската национална идеология и цел трябва да достигат до колкото е възможно повече хора, като се тръгне от върховете на държавата и се стигне до най-ниските обществени слоеве.
Че България не може да има идеология от типа на американската или на китайската и турската, е ясно. Нито имаме икономически, нито военен, нито демографски, нито културен потенциал. Някакво завръщане към „изконните православни ценности“ по руския модел също ще е проблемно, защото така ще отблъснем немалобройните мюсюлмани в България, наши съотечественици. Ние нямаме и имперска традиция, на която да се опираме и от която да черпим сили, тъй като империята си я изгубихме през 1018 година.
Онова обаче, което може и непременно трябва да направи българската държава, е да започне да работи отново и истински с децата и младежите, като промени учебните програми в духа на патриотизъм и национално възпитание на подрастващите. А не в духа на това колко е прекрасно да си обратен. Финансирането трябва да бъде изцяло поето от държавата и да не се допускат никакви средства по външни програми, поставящи свои условия и изисквания. Разбира се, не става дума за тъпашко патриотарство от рода на „булгааар“ и „императора, дето говорил на немски само с конете си“, а за интелигентно направени национална възпитателна програма и пропаганда, които да стъпят на принципа, че другите народи не са повече от нас, но и ние не сме по-долу от тях и имаме с какво да се гордеем. Накратко, възпитанието на младите и на българския народ трябва да се върне в руслото на добрия стар патриотизъм отпреди 1945 г., благодарение на който строителите на България създадоха почти от нищото държавата ни.
Това е пътят към възникване на истинско гражданско общество, за което се говори до втръсване у нас, но чиито темели едва се подават. Истинското гражданско общество е това да разчиташ на собствените сили, да си готов да браниш постигнатото или да искаш да извоюваш повече от това, което имаш. Затова през тази зима 1 млн. гърци излязоха на улицата, за да заявят твърдо, че не са съгласни Македония да има в името си какъвто и да е намек за приемственост с държавата на Александър. Излязоха, защото в Гърция още от долните класове учат децата, че са потомци на древна Елада с нейните герои и цивилизация. И че съвременните гърци са достойни наследници на древните. Тази гордост дава сила на днешните гърци да се вдигат и да защитават страната си от всякакви покушения и опити да й бъдат извивани ръцете.
Ние пък, отсам границата, сме христоматиен пример за това, че с обезродени, лишени от чувство за национална отговорност и дълг, отчуждени от корените си и изгубили вяра в себе си и в народа си хора гражданско общество не може да се създаде. И понеже огромен брой такива индивиди бяха създадени след 1945 г., всички приказки за съдебни реформи, работещо правосъдие и т.н. звучат инфантилно. Дори да смениш законите и правомощията на институциите, в тях и с тях работят хора. Ако те не са достойни за поста и смятат, че са на него, за да тлъстеят без огледа на последствията за държава и общество, и десет реформи да се направят, все тази. Защото преди да се променят законите и институциите, трябва да се променят умовете на хората. А това е много бавно и много по-трудно. Но пък е дългосрочна инвестиция в бъдещето на България.
Доц. д-р Петър Голийски е автор на редица научни и научнопопулярни статии и на няколко книги, сред които „Българите в Кавказ и Армения (ІІ-Х век)”, „Армения и иранският свят І-V век.”, „Заселването на българите на Балканския полуостров IV-VII век." Том I и II.
http://www.glasove.com/categories/na-fokus/news/tryabva-ni-ideologiya
аз лично съм благодарен на японеца, участвал в РТОВ
