Last roman

Млад съм още за наследници /тогава ще трябва да се преименувам на предпоследния римлянин/. То и сега има робство, само че под друго име. По своята същност изплащането на кредити не се различават по нищо от дълговото робство. Иначе най-добре за принудителя е, когато човек сам си прави това, което не му харесва и е в разрез с интересите му. Оковите и камшиците са вече остаряли средства. Както казваха другарите комунисти - доброволно и с песен!

Виж обаче кой е най-великата личност в историята според едно издание: Майкъл Харт 100-те Най-влиятелни личности в историята на човечеството Преработена и осъвременена класация за 90-те години на ХХ век Какво представлява тази книга Това е сборник от биографии на велики личности, който се различава от всички други подобни енциклопедии. Хората в него са подредени не по азбучен или по хронологичен ред, а по значимостта на тяхното дело. Критерият е до колко те са повлияли на хода на историята и на живота на всечки човек. Независимо от споровете, които ще породи, тази книга е изключително ценна както с огромната информация, която дава от всички исторически епохи и области на живота, така и с оценките и сравненията на влиянието, което великите хора са оказали върху света. Мухаммед (570-632) Решението ни да поставим Мухаммед начело в списъка на най-виятелните личности в света може да предизвика изнената у някой читатели, а от други – съмнения, но той е единственията човек в историята, постигнал изключителни успехи както във верско, така и на светско равнище. Със скромен произход, Мухаммед създава и разпространява една от най-големите религии в света. И става извънредно ефикасен политически водач. Днес, тринадесет века след смъртта му, неговото влияние е все още много мощно и силно въздействащо. Повечето личности в тази книга имат предимството да са родени в средища на цивилизацията във висококултурни и политически влиятелни нации. Но Мухаммед, роден в 570 година, произхожда от Мекка, град в южна арабия – по онова време изостанал район, далеч от всякакви средища на търговия, изкуство и наука. Останал сирак на шест години, той израства в скромна среда. Според ислямските предания е бил неграмотен. Икономическото му полужение се подобрява, когато на двадесет и пет годишна възраст се оженва за богата вдовица. Независимо от това, когато наближава четиридесетте, все още липсват външни признаци, че е забележителна личност. По онова време повечето араби били езичници, вярвали в много божества, ала в Мекка живеели малък брой евреи и християни и тъкмо от тях Мухаммед вероятно възприема преставата за един единствен всемогъщ Бог, които господства в цялата вселена. На четиридесет години Мухаммед вече е убеден, че този исторически Бог (Аллах) влиза в досег с него чрез Архангел Гавраил (ангелът Джебраил) и го избрал да разпространява истинската вяра. Три години Мухаммед проповядва само на близки, приятели и познати. После, към 613 година, се отдава на публични проповеди. Когато лека-полека спечелва привърженици, властите в Мекка започват да го смятат за опасен. Мухаммед се чувства застръшен и през 622 година се преселва в Медина (град около 320 км северно от Мекка), където му предлагат служба със значително политическо влияние. Това преселение, наречено Хиджра, е повратна точка в живота на Пророка. В Мекка той не е имал много последователи. В Медина те са далеч повече и скоро той добива влияние, което фактически го прави абсолютен властелин. През следващите няколко години, когато последователите на Мухаммед бързо нарастват, се водят редица битки между Медина и Мекка. Тази война завършва през 630 година и Мухаммед се връща победоносно в Мекка като завоевател. През останалите две и половина години от живота му арабските племена бързо се приобщават към новата религия. Когато умира през 632 година, Мухаммед е вече истински управник на цяла южна арабия. Бедуинските племена в арабия се славят като безстрашни войни. Ала те са малобройни и раздирани от разединение и междуособни битки, не могат да се мерят с по-големите армии на кралствата, установили се в земеделските райони на север. Обединени от Мухаммед за първи път в историята и вдъхновявани от племенната си вяра в едничкия истински Бог, тези арабски бойци се впускат в поредица то най-изумителните завоевания в човешката история. На североизток от арабия лежи обширната новоперсийска империя на Сасанидите; на северозапад е византия, или източната римска империя с център Константинопол. Количествено арабите не могат да се сравняват с противниците си. Обаче на бойното поле положението е съвсем различно и въодушевените араби бързо завладяват цяла Месопотамия, Сирия и Палестина. През 642 година Египет бива откъснат от Византийската империя, а персийските войски са смазани при големите боеве около Кадисия през 637 година и Нехавенд през 642 година. Но дори тези огромни завоевания, постигнати под ръководството на най-близките приятели и приемници на Мухаммед – Абу Бакр и Омар ибн Ал-Хаттаб – не слагат край на арабското нашествие. През 711 арабските армии вече са прегазили Северна Африка чак до Атлантическия океан. От там те се насочват на север, преброждат Гибралтарския проток и завладяват Кралство Испания. По едно време се появили опасения, че мюсюлманите може да покорят цяла християнска Европа. Обаче в прословутата битка за Тур през 732 година мюсюлманските войски напреднали до средата на Фрация, са съкрошени от франките. Въпреки всичко за по-малко от един век бедуинските племена, вдъхновявани от словото на Пророка, създават империя, която се простира от Индия до Атлантическия океан и каквато светът не е виждал дотогава. И на вред, където мюсюлманските войски стъпват, следва масово приобщаване към новата вяра. Вярно, не всички завоевания остават. Макар че запазват вярата си в Пророка, по-късно персийците си извоюват независимостта от арабите. А в Испания повече от седем столетия борба християните си възвръщат целия полуостров. Но Месопотамия и Египет, люлки на древна цивилизация остават арабски и владеят целия северноафрикански бряг. Разбира се, новата вяра продължава да се разпространява през вековете далеч отвъд границите на пръвоначалните мюсюлмански завоевания. В наши дни тя има десетки милиони последователи в Африка и Средна Азия и дори повече в Пакистан, Северна Индия и Индонезия. В Индонезия тази нова вяра се оказва обединяващ фактор. Но на индийския подконтинент конфликтът между мюсюлмани и индуси все още е главна пречка по пътя към единението. При това положение как трябва да се оцени цялостното въздействие на Мухаммед върху човешката история? Както всички религии, Ислямът упражнява огромно влияние върху битието на своите последователи. Тъкмо по тези причини всички създатели на големите религии заемат видно място в тази книга. И тъй като християните в света са почти два пъти повече от мюсюлманите, на пръв поглед може да изглежда странно, че Мухаммед заема по-предно място от Исус. За тази подредба има две глани основания. Първо, Мухаммед е играл много по-важна роля за развитието на Исляма, отколкото Исус за развитието на християнството. Макар че Исус е създал основните етични и морални норми на християнството (доколкото те се различават от юдаизма), Свети Павел е този, който разработва християнското богословие, той е главният прозелит (църк. новопокръстен, пламенен привърженик на нова вяра или идея) и автор на голяма част от Новия завет. А Мухаммед е създателят и на ислямското богословие, и на главните етични и морални принципи на Исляма. Освен това той има ключова роля в разпространяването на новата вяра и в създаването на нейните обреди. Според ислямското предание Коранът – книгата на книгите, която е низпослана чрез Архангел Гавраил (ангелът Джебраил) на Мухаммед – е основиният пътеводител в живота на мюсюлманите. По-голяма част от него е преписван още докато Мухаммед е бил жив, а след неговата смърт е събран в меродавен сборник. Такъв подробен сборник от Христос не е достигнал до нас. И понеже Коранът е толкова важен за мюсюлманите, колкото Библията за християните, влиянието на Мухаммед чрез Корана е огромно. Не е изключено влиянието на Мухаммед върху Исляма да е по-голямо от общото влияние на Исус Христо и Свети Павел върху християнството. От чисто верско гледище може да се каже, че въздействието на Мухаммед върху човешката история е равнозначно на Исусовото. И още нещо – Мухаммед, за разлика от Исус, е водеща фигура както от религиозно, така от светско гледище. Всъщност като двигателна сила на арабските завоевания, той може да бъде поставен на първо място като най-влиятелния политически водач на всички времена. За много то важните исторически събития можем да кажем, че са били неизбежни и щяха да се случат дори и без определен политически водач, който да ги насочва. Например южноамериканските колонии вероятно щяха да извоюват независимостта си от Испания дори ако Симон Боливар не се беше родил. Но не може да се каже същото за арабските завоевания. Нищо от този род не се е случвало преди Мухаммед и няма основание да смятаме, че би станало без него. Единствените подобни успехи в човешката история са завоеванията на монголите през 13-ти век, които се дължат главно на Чингис Хан. Макар и по-обширни от арабските, те обаче се оказаха нетрайни и днес единствените райони, заемани от монголи, са тези, в които те са живели преди времето на Чингис. Арабските завоевания са нещо съвсем друго. От Ирак до Мароко се простира цяла верига арабски нации, обединени не само от вярата си в Исляма, но и от общия си арабски език, история и култура. Мястото на Корана в мюсюлманското вероизповедание и фактът, че той е написън на арабски, сигорно са попречили арабският език да се разпадне на неразбираеми помежду си диалекти, което би могло да се случи през изминалите тринадесет века. Разира се, между арабските държави има различия и недоразумения, и то значителни, но частичното разединение не бива да ни пречи да видим важните елементи на едниство, които продължават да съществуват. Така например нито Иран, нито Индонезия – и двете петролопроизводителки и с ислямско вероизповедание – се присъединиха към петролното ембарго през зимата на 1973-74 г. Не случайно всички арабски държави участваха в ембаргото. Както виждаме, арабските завоевания през 7-ми век продължават и днес да играят важна роля в човешката история и тъкмо това несравнимо съчетание на светско и верско влияние ни дава правото да смятаме Мухаммед за най-влиятелната фигура в историята на човечеството. Омар ибн Ал-Хаттаб – заемащ 52-ро място сред 100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството (ок. 586-644) Омар ибн Ал-Хаттаб е вторият и вероятно най-великият мюсюлмански халиф. По-млад съвременник на Мухаммед, както Пророка той е роден в Мекка. Точната година на раждането му не е известна. Смята се,юе е около 586 г. Отначало Омар е един от най-върлите противници на Мухаммед и неговата нова религия. Но някак неочаквано приема Исляма и след това става един от най-ревностните му последователи (Поразително е сходството му със Свети Павел, който по същия начин приема християнството). Омар е един от най-приближените съветници на Мухаммед и остава такъв до края на живота му. През 632 г. Пророкът умира без да е определил свой приемник. Омар бързал да подкрепи кандидатурата на Абу Бакр, близък помощник на тъста на Мухаммед. Така се избягва борбата за власт и става възможно Абу Бакр да бъде всепризнат като първия халиф, т.е. като „наследник" на Мухаммед. Абу Бакр е достоен вожд, но умира само след две години. Той обаче изрично определя за свой приемник Омар (който също е тъст на Пророка) и така отново е избегната борбата за власт. Омар става халиф през 634 г. и е на власт до 644 г., когато в Медина го убива един персийски роб. На смъртния си одър Омар определя шестчленна комисия, която да избере нов приемник и така още веднъж се избягва въоражената борба за власт. Комисията се спира на Осман, третият халиф, който управлява от 644 до 656 г. През десетте години на омаровото халифство арабите извършват най-важните си завоевания. Малко след като той поема властта, арабските войски нахлуват в Сирия и Палестина, които по онова време са част от Византийската империя. В битката за Ярмук (636 г.) арабите удържат съкрушителна победа над византийците. В същата година пада Дамаск, а две години по-късно се предава и Йерусалим. Към 641 г. арабите вече са завладели цяла Палестина и Сирия и напредват към днеяна Турция. През 639 г. навлизат в Египет, тогава също под византийско господство. След три години го покоряват. Арабските нападения над Ирак, по онова време част от Персийската империя на Сасанидите, започват още преди Омар да поеме властта. По време на неговото управление арабите постигат важна победа в битката за Кадисия (637 г). През 641 г. цял Ирак е в арабски ръце. Но това не е всичко: арабските войски навлизат в самата Персия и в битката за Нехавенд (642 г.) печелят решителна победа над последния император на Сасанидите. Когато през 644 г. Омар умира, по-голямата част от западен Иран вече е завладяна. След смъртта му арабите не губят инерция. На изток скоро завършват покоряването на Персия, а на запад продължават натиска си над Северна Африка. Обхватът на Омаровите завоевания е толкова значителен, колкото тяхната трайност. Иран, въпреки че населението му приема Исляма, в крайна сметка възвръща независимостта си от арабско господство. Но Сирия, Ирак и Египет не успяват да го направят. Тези страни са напълно арабизирани и остават такива и до днес. Омар, разбира се, е трябвало да намери съответна политика, за да управлява голямата империя, завоювана от войските му. Той решава, че арабите трябва да станат привилегирована военна каста в покорените райони и да живеят ва гарнизонни градове, отделени от местното население. Покорените народи са длъжни да отдават почит на мюсюлманските завоеватели (главно араби), но иначе са оставени на спокойствие. По-конкретно, няма да бъдат насилвани да приемат Исляма. Постиженията на Омар са наистина внушителни. След Мухаммед той има главния принос за разширяване на ислямското влияние. Без неговите бързи завоевания е съмнително дали Ислямът щеше да бъде толкова широко разпространен, колкото е днес. Освен това по-голямата част от покорените по Омаровото време територии остават завинаги арабски. Очевидно е, че Мухаммед е основният двигател, който трябва да получи главната заслуга за всички тези събития. Но би било сериозна грешка да се пренебрегва приноса на Омар.Завоеванията му не са автоматична последица от вдъхновителската роля на Мухаммед. Сигурно щеше да се стигне до известно разширяване на териториите на арабските владения, но не и до огромните военни успехи, постигнати под неговото ръководство. Може да предизвика известна изненада това,че Омар-фактически неизвестен на запада-е класиран тук по-високо от прочути личности като Карл Велики и Юлий Цезар. Но арабските завоевания постигнати под ръководството на Омар, и по размери и по дълготрайност, са значително по-важни от завоеванията било на Цезар, било на Карл Велики. Списък на 100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството: 1. Мухаммед 2. Айзък Нютън 3. Исус Христос 4. Буда 5. Конфуции 6. Свети Павел 7. Цай Лун 8. Йохан Гутенберг 9. Хростофор Колумб 10. Алберт Айнщайн 11. Луи Пастьор 12. Голилео Галилей 13. Аристотел 14. Евклид 15. Мойсей 16. Чарлз Дарвин 17. Ши Хуанг Ти 18. Октавиан Август 19. Николай Коперник 20. Антоан-Лоран Лавоазие 21. Константин Велики 22. Джеймс Уат 23. Майкъл Фарадей 24. Джеймс Кларк Максуел 25. Мартин Лутер 26. Джордж Вашингтон 27. Карл Маркс 28. Орвил и Уилбър Райт 29. Чингис Хан 30. Адам Смит 31. Едуарт де Вер(известен повече като Уилям Шекспир) 32. Джон Далтон 33. Александър Велики 34. Наполеон Бонапард 35. Томас Едисон 36. Антонии ван Левенхук 37. Уилям Т. Дж. Мортън 38. Гулиелмо Маркони 39. Адолф Хитлер 40. Платон 41. Оливър Кромуел 42. Аликзандър Грейъм Бел 43. Аликзандър Флеминг 44. Джон Лок 45. Лудвиг ван Бетховен 46. Вернер Хайзенбер 47. Луи Дагер 48. Симон Боливар 49. Рене Декарт 50. Микеланджело 51. Папа Урбан II 52. Омар ибн Ал-Хаттаб 53. Ашока 54. Свети Августин 55. Уилям Харви 56. Ърнест Ръдърфорд 57. Жан Калвин 58. Грегор Мендел 59. Макс Планк 60. Джоузеф Листър 61. Николаус Август Ото 62. Франсиско Писаро 63. Ернандо Кортес 64. Томас Джеферсън 65. Кралица Изабела I 66. Йосиф Сталин 67. Юлий Цезар 68. Уилям Завоевателя 69. Зигмунд Фройд 70. Едуард Дженър 71. Вилхелм Конрад Рьонтген 72. Йохан Себастиан Бах 73. Лау Цзъ 74. Волтер 75. Йохан Кеплер 76. Енрико Ферми 77. Леонард Ойлер 78. Жан-Жак Русо 79. Николо Макиавели 80. Томас Малтус 81. Джон Ф. Кенеди 82. Грегори Пинкъс 83. Манихей 84. Ленин 85. Суй Уен Ти 86. Васко да Гама 87. Кир Велики 88. Петър Велики 89. Мао Цзедун 90. Франсиз Бейкън 91. Хенри Форд 92. Мен Цзи 93. Заратустра 94. Кралица Елизабет I 95. Михаил Горбачов 96. Менес 97. Карл Велики 98. Омир 99. Юстиниан 100. Махавира Източник: Майкъл Харт - 100-те Най-влиятелни личности в историята на човечеството

Чакай сега да се разберем - в Египет и Сирия може би е имало някакви мюсюлмански /както ги наричаш ти/ мисионери в отрязъка между проповедите на Мохамед и появата на първите нашественнически отряди там след 10-20 години, но времето е крайно недостатъчно да се 'зарибят' масово каквито и да е прозелити на тази нова религия. Кратко животоописание на пророка: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry48552 Съмнявам се, че проповедите им са имали голям ефект върху населението на най-християнизираните римски провинции /визирам точно Сирия, Палестина и Африка/, където тази религия била преобладаващата от половин хилядолетие. Все едно да кажеш, че в гр. Рим е имало християнска община още преди идването на Павел там. Напротив, дори в Абисиния и Арабия е било пълно с християни, от които Мохамед взаимствал доста от идеите за оформянето на бъдещата си религия. В същност ако не бил 'камиларят' от Мека, Арабия Феликс сега щеше да е напълно християнизирана. Сега по въпроса с приемането на исляма. Християните /както казах - главно несториани и монофизити/ в Сирия и Африка, поради това че отварят вратите повечето си градове и се предават доброволно на арабите, съхраняват вероизповеданието си. Около половин хилядолетие мюсюлмани и християни си живеят рамо до рамо в Халифата. Никой не ги закача до идването на монголите. След като мамелюците успяват да разбият монголската армия /чийто поход по своята същност бил най-успешният кръстоносен поход, освободил за кратко светите земи от мюсюлманите/, започват репресии, избивания на християни и насилственото налагане на исляма в Сирия. При персите нещата са по-прости. Тъй като мюсюлманинът има редица предимства пред 'неверника' /най-вече е освободен от доста данъци/, по-голямата част от бедняците в тази държава с готовност си сменят религията, увеличавайки числото на последователите на Мохамед. Доколко са били ревностни мюсюлмани е друг въпрос, доказателство за което са появилите се не след дълго секти в исляма, довели накрая до междуособици, отслабване и разпадане на Халифата. Колкото до действията на арабите в Западна Европа - те си завладяли по-богатите и плодородни южни провинции, а да се врат на север, където имало малкоразвити варварски кралства и неблагоприятни климатични условия - просто нямало смисъл за тях. Подобно на римляните, които преустановили кампаниите си по покоряването на германските и шотландски племена. Всъщност арабите имат невероятен късмет, че двете империи по онова време /Източната Римска и Персия/ са взаимно отслабени от унищожителната война помежду им, а нетрайните кралства на запад не са сериозен противник. Всъщност ако не беше битката при Ярмук, злощастно завършила за ромеите /въпреки превъзходството им в техническо и числено отношение/ ислямът определено нямаше да пробие извън пределите на Арабия.

Арабската инвазия по години след смъртта на Мохамед, през (632 г.): (633 г.) Веднага след потушаването на междуособиците, защото пророкът не оставя наследник, Абу Бакр повежда война срещу Византия и Персия. Умар (634-644 г.) успешно продължава завоеванията в Близкия изток и към края на живота си освен самата Арабия владее в Азия Сирия, Месопотамия, Вавилония и западната половина на Персия, а в Африка — Египет, Барка и Триполи. При Усман (644-656 г.) е завоювана източна Персия до Амударя (Оксуса), остров Кипър, Картаген. Междуособиците сред арабите, предизвикани от убийството на Усман и политическата некадърност на Али, довеждат до край на завоевателните походи и дори до отпадане на някои погранични области. При първият представител на Омеядите — Муавия I (661-680 г.) арабите минават отвъд Амударя (Оксус) в Туркестан, до Пейконда, Бухара и Самарканд, а в Индия достигат до Пенджаб; в Африка достигат до Алжир. През този период е окупирана Мала Азия и от 674 до 678 г. е обсаден Константинопол . Въпреки яростните атаки градът устоява, което е първата и най-важна победа на христианска Европа срещу арабите. Населението, в Мала Азия симпатизира и подкрепя Константинопол за разлика от това в Сирия, Палесните и Африка и арабите не могат да се задържат там. Избухналите при сина на Муавия I -Язид I (680-683 г.) нови междуособни войни и борба на Омеядите със сина на Али — Хасан, светите градове и сподвижниците на Абдула ибн-Зубейра, хариджитите и др. водят до това, че някои погранични области отново отпадат. След прекратяването на междуособиците (от 693 г.) при халифа Абд ал-Малик (685—705 г.) и неговия син Валид (705-715 г.) арабите постигат почти невероятни успехи в Афганистан, северна Индия и Туркестан — на изток, Армения, Кавказ и Мала Азия — в центъра, западна Африка (до океана), Испания и южна Франция — на запад. Само енергичните действия на император Лъв III Исавр и Тервел, отбили нашествието на арабите към Константинопол и Мала Азия (717-718 г.), и на Карл Мартел, сложил край на успехите на арабите във Франция (732 г.), спасяват Европа.

Рано или късно всички нроди стареят и загиват. А нашият народ е доста древен. Колкото до порното - щом има търсене, има и предлагане.

Дядо, пий си лекарствата и изчезвай там откъдето си дошъл.

Причината в повечето пъти е ясна - религия. В Египет и Сирия мнозина са приели исляма още преди завоеванието, като Дамаск пада почти без съпротива Малко трудно ще приемеш Исляма, при положение, че никога не си чувал за Мохамед. Припомни си кога стъпват арабите в Египет и кога живее пророкът. Лесното присъединяване на тези провинции се дължи на сектите на християнството - монофизитство и несторианство и готовността на изповядващите ги да живеят под чуждоземна власт, отколкото под управлениет на православния Константинопол.

Eх, едно време какъв бизнес се е въртял с тея реликви /или поне с ментетата им/: патъци на Св. Петър, гвоздеи от Кръста, сълзите и кръвта Христови.... Кажи после, че християните не са идолопоклонници.

Има такава теория.

дълга тема, но ето тук са изложени някои основни съображения: http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board...lapsed&sb=5 http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board...lapsed&sb=5

ужасни сте, ей. Такова взаимно окепазване и в дир.бг го няма. Затова се разходете навън /времето се затопля/, изпийте бира с приятели, свалете някоя жена... изобщо - проветрете си мозъците.

Лошото е, че нашият заклет фоменковист орос си вярва. А това е само началото. Бисерите му нямат край. Още си спомням забавният случай, когато сравняваше владетелите от Именника на българските ханове със римските императори. http://clubs.dir.bg/showflat.php?Board=his...mp;sb=&vc=1

Абе фалшификати на реликви много /особено плащеницата/. Но изпусна да споменеш една важна такава - черепа на Йоан Кръстител, когато бил на 10 години.

Съвсем на майтап го обърнахме, аре наздраве по този повод тогава. Между другото - лятото тази година се навършва своеобразен 2000 годишен юбилей на засадата в Тевтобургската гора. Ако не ме мързи ще напиша нещо за битката.

По времето на Наполеон населението на Европа било доста по-многобройно, отколкото по времето на Лъв III. Но тук навлизаме в съвсем друга тема. Доста наивно е да сравняваме Средновековието/античността с модерното време.

айде, почна се тегленето на общ знаменател под всички медицински лица. Не създавай масова истерия, драги.

Ох, добре че най-накрая ги посвалихме 'малко' тея 200 000 до 100 000 /че вече бях започнал да се притеснявам за вас/. Така, сега остава да попитам, защо цифрата на обсаждащите да не е била 60 - 80 000 души? Колкото до разнородната армия - за обсади това не е най-подходящото решение. Непрофесионалните подразделения се деморализират и отчайват най-бързо, а това не влияе положително и на бойният дух на останалите войници. Ти би ли се бил уверено, знаейки че не можеш да разчиташ на колебаещия си другар до теб? Пак повтарям - атаката на арабите към Константинопол била дълго подготвяна операция, а не авантюра, когато свикваш целия башибозук, който можеш да събереш и го пращаш напред с думите: "Търчете, тамо са раите"...

Еха, къде ли в негостоприемните степи на Монголия са се родили 200 000 конника? Малко по-полека със свободните съчинения. То вярно, че сме в алтернативната история, ама чак пък толкова да се оливате. Забележи - всеки монгол си е мъкнал поне два коня - ездитен и товарен. Така че за 200 000 човека стават около половин милион коне? При това как се осигурява фураж за толкова животни - то след тях би трябвало да остане пустиня откъдето минат. Иначе и Тигран Арменски според римските източници вади 100 000 армия срещу трите легиона на Лукул /които били максимум 20 000/. Победата естествено е римска, ама малко ме съмнява врагът да е бил и наполовината толкова. Колкото до обоза, проститутките, разните там гадатели, роби и останалия помощен персонал - той естествено не се включва в армията и за продължителна обсадата е по-скоро пречка, защото също трябва да се изхранва. Арабите може би не са били луди, но определено е нямало откъде да извадят такова количество, колкото и да искат. Пак си повтарям въпроса - кръстоносците, превзели Константинопол 100-200 хиляди ли са били?

Защото, драги ми приятелю - непрофесионалната армия отдавна щеше да се разпръсне. Та изводите са два - или армията при Константинопол е 200 000 непрофесионална сбирщина /устояла срещу атаките на ромеи и българи по волята на Аллах/, или пък е професионална, но в доста по-скромно количество от упоменатото. Един китайски стратег беше казал - да хвърлиш в битка необучени хора означава просто да ги изхвърлиш. Съмнявам се, че арабите са постъпили толкова необмислено. Напротив, цялата операция е подготвяна щателно две години. Между другото някой знае ли каква е числеността на обсаждащата Константинопол турска армия през 1453 г?

Ха, ти какво разбираш под пълна мобилизация? Мобилизация на всички годни да носят оръжие араби? Или пък извънреден набор и сред покорените народи? Защото никой няма нужда от необучена тълпа от въоръжени мъже. Не количеството прави боеспособна една армия, а качеството. А това, че арабите седят две години под Константинопол, търпейки лишения и постоянни атаки и въпреки това не отстъпват, определено показва, че армията им не била от кол и въже събрана, а съставена от професионални войници. 200 000 обаче е прекалено голямо количество за професионална армия. За сравнение - общият брой на войниците в легионите на Римската империя през епохата на Принципата /да кажем 1-2 век/ бил 150 000 войника. А Римската империя по големина не отстъпвала на Халифата. Та сега си представи цялата тази професионална армия, събрана на едно място, загърбила охраната на останалата държава /където бунтове определено ще има поради липсата на гарнизони/. И какво става накрая - почти цялата войска е унищожена. Ако става дума наистина за 200 000, то кой ще попълни тази ужасна загуба в жива сила и професионални войници? Защо тогава, според теб кошмарната загуба на арабите под Константинопол не довела до разпадане на Арабския Халифат, при положение, че цялата му активна армия била избита?

Ами т. нар. 'Копие на Исус', или пък парченцата от Светия кръст, а и мощите на разни светци. Камъкът Кааба също може да бъде включен. Но всяка религия си има съответните свещенни предмети. Дори и примитивните вярвания на индианците в Амазония.

Може да е пик на териториалното й разширение, но повечето земи /като испания например/ са присъединени неотдавна и се нуждаят от присъствието на постоянни воински части, за да не се разбунтуват и отцепят.

Михаил Сирийски едва ли е преброил собственоръчно обсаждащите. Тъй че цифрата, която дава едва ли може да се приеме за безкритична. Арабският халифат е империя, но през 716 г. е още в началото си. Завладените земи не са все още арабизирани окончателно. А при изтеглянето на гарнизоните оттам с цел съсредоточаването им в една точка за дълъг период от време, неминуемо ще избухнат въстания. Та, представи си, че цялата армия /200 000 човека е унищожена при Константинопол/. Това би означавало катастрофа за арабите и неспособност да удържат завоеванията си, тъй като няма да могат да наберат и обучат нова армия. Освен това, както дискутирахме с Рицаря, Константинопол и другите големи градове са били превземани и от по-малки армии.

Приятел, 150-200 000 е ужасно голямо количество народ.

Tук съм съгласен. Иначе арабите са готини хора. Поне от общуването ми с тях в университета и по екскурзии съм останал с много приятно впечатление.