Last roman

с други думи Х и пресечения Х са равнозначни по номинал?

Министерството на психическото благосъстояние предупреждава, че неконтролираната употреба на настоящето четиво като средство за хомеопатична терапия при поява на леки до средни форми на периодчиен или хроничен шовинизъм, може да доведе до временни или трайни изменения на историческото Ви самосъзнание! Правовата държава на Страхотния Какво премълчава “Свидас” за Крум Страшний? Защо е известно толкова малко около смъртта му? Кои са наченките на модерното законодателство у нас? Каква роля са играели определени групировки при формирането му? – Друго от империята не можаха да научат тези негодници в Плиска, само как да кепазят природата! – викаше набитият мъж от подравнения буков пън в градинката под северната стена. Слънцето клонеше на запад и наоколо беше доста оживено, та думите му не останаха нечути. – Стига, бе, Круме, какво сега, пак ли за екологията ще ни пилиш? – попита с отегчен глас един рус бабаит от спрялата се отпред група. – И за екологията, – отвърна набитият със спортна злоба – и за законите ще говоря! Без строги закони никаква политика не може да се прави, камо ли екологична. Закони трябват на тази държава, закони за всички и всичко! – гласът му лека-полека придобиваше плътност, като на оперен баритон, който се разпява. Групата пред пъна започна да набъбва. Няколко хубавици забавиха крачка и също се заслушаха. – Че какви толкова нови закони се пънеш да прокараш? – изсмя се русият. – Нали знаеш, както се разпореди канът, така гласи законът и толкоз. По-просто и логично от това има ли? – Да, така е, както канът се разпореди. Ама има ли го черно на бяло, питам ви? Няма го! Затова жупаните и князете после си го извъртат, както си искат и както им отърва. Това закон ли е? Това е беззаконие! Ораторът мярна с крайчеца на окото прииждащите и се опита да преброи числото на слушателите си, за да прецени, дали има смисъл да се дере по-нататък. – Ама вас от това не ви дреме, нали? В първите редици някои започнаха да пристъпват от крак на крак. Не знаеха тях ли има предвид и да почват ли да се чувстват виновни. След риторичния въпрос последва ефектна пауза и гласът от буковия пън наново закънтя: – Не ви пука и от това, че в Средец години наред горят кафява кал и мокра слама, та въздухът не може да се диша. Децата вече са се поболели в цялата долина, добитъкът също. Това е екологично престъпление първа степен, ви казвам, там наоколо има и наши деца. Набитият вече беше загрял и сега думите му се редяха като карти за пасианс в ръцете на професионален комарджия. – Ако канът и боилите си бяха мъже на място, отдавна да сме завзели този прокажен град и да сме изтребили всичката паплач вътре – стовари той второто си кроше по адрес на „тези отгоре”, а при представата за унищожения град лицето му се разведри и придоби замечтано изражение. – Бе, то вярно, че бая мирише, като се мине оттам, – заяви един от присъединилите се слушатели с вид на търговец – ама не е нищо в сравнение с имперската столица, да ви кажа. Лани бях там, ако знаете каква смрад е на пролива... – Знам ги много добре тези еко-терористи, които изливат помиите си направо в морето – навъси се отново набитият. – И занаятчиите им са обърнали пролива на клоака. Защото в империята имат закони и разпоредби за какво ли не, ама за опазване на околната среда нямат. А това е и наше море... – И какво сега, бе, Круме? Според тебе и столицата ли трябва да я завземем и да избием всички вътре? – ехидно се обади един рижав багаин. – Малко ще се поозорим, при тези яки стени и милион жители – засмя се търговецът до него. – Цялата наша войска може да се събере в хиподрума им. – Може и столицата. – поусмихна се и набитият лукаво и веднага продължи сериозно – Но аз първо бих я обсадил и засипал всички канали, да се задушат в собствените си боклуци. Да видите как за броени седмици ще се изчисти даже морето наоколо, че човек да може отново да си измие краката в него. Нещата все още могат да се оправят, стига да има желание. Ама на, и на техния василевс няма кой да му го налее в кухата глава! – Ти ли ще му я налееш, бе, Круме? – чу се смях отзад. – На василевса? – Ако трябва... – закани се набитият. – Той само да си я покаже отсам Хемус. Сред групата се поде спор дали василевсът заслужава подобна участ или не, но всички бързо млъкнаха, когато ораторът продължи: – Същият бардак е около Адрианопол. И него са го обърнали на бунище. Този град определено е пренаселен и трябва да се преструктурира, половината жители да се депортират отвъд Истрос. – С какво ще ги прекараш толкова хора през реката, бе Круме? – обади се отново като черна станция рижавият багаин, но ораторът предпочете тоз път да го игнорира и продължи: – Ама на, тези наши ояли се политици в Плиска, вместо да се заемат с проблемите около южната граница, само знаят да лапат и далавери да въртят, пък и обикновените хора вече се научиха. Само твърди закони, ви казвам, ги оправят всичките тях и вас! Ревът му стигна кулминация и се покачи с още една терца нагоре. – Така е, какво ме зяпате, и в Плиска вече се правят какви ли не стоки със суровини от съмнителен произход, само и само да се пласират в империята и докарат някоя и друга номизма валута. После търговците карат като бесни конете по пътищата, християни се пишат, а мъчат тварите божии и не пазят света, който е създал. Трябва да им се наложат глоби, глоби до откат, докато им дойде акълът. Скоростта по магистралите трябва моментално да бъде ограничена, особено по „Виа Игнация”. – Че и тя е в империята, бе, бате, – обади се един мургав дребосък с вид на просяк. – Не е наша земя. – Ако трябва, и нея ще я завземем и блокираме! – авторитетно заяви набитият от пъна надолу. – За екологията граници няма. – Хей, това ми харесва! – провикна се дребосъкът – Ако после ще можем да се разхождаме по „Виа Игнация”, аз съм „за”! – Мислѝ си, никакви такива! – пресече го набитият. – Всичките просяци ще бъдат разкарани от пътищата. И за това трябва закон. От публиката скептично клатеха глави. – Той и Йошката Рибаря при франките отначало така говореше – промърмори един старец. – Ама след това го направиха министър и затлъстя като шопар, а цялата му екология отиде, та се не видя. – Ъхъ – завъртя глава рижавият багаин. – Ходи им вярвай после на тези зелени фундаменталисти. За какво пък трябва да завземаме чак „Виа Игнация”? Само ще ни вкарат в някоя беля... – Що бе, това дето го казва звучи добре, ама да не беше такъв противник на виното – подметна русият достатъчно високо, че да го чуе и ораторът. – Кой е казал, че съм против виното? Кой, питам! – кресна набитият и лицето му стана тъмномораво – Какви ги дрънкаш врели-некипели? Ти на всичко ли вярваш, което го пише по вестниците? Я виж това тука – той посочи бъклицата, която висеше на колана му. – Да не мислиш, че е компот от боровинки? – Да, ама миналата седмица казаха... – заобяснява русият. – Това е долна инсинуация на имперската пропаганда и жълтата преса! – сряза го набитият. – И на това трябва да се сложи край със закон. Клеветниците под нож, казвам аз! – Ти сега не го увъртай, ами раздуй каква е тая работа с виното – упорстваше русият бабаит. Явно този въпрос го интересуваше повече от всички други. Набитият си пое дълбоко дъх: – Виното лозарите да си го правят, стига да е от контролиран район, никой нищо напротив няма, ама да си плащат и данъците. Да не ни лъжат, че било само за собствена консумация. По пет бурета на калпак собствена консумация... как ли не! Групата се разшумя одобрително и ораторът продължи. – И да не секат южните склонове на Хемус, че долината става все по сушава без гора. Някой ден ще се обърне и там екологията и после ще трябва да внасяме вода от моравците. Всичките лозя, дето са кацнали по сечища трябва да бъдат изкоренени, а горите възстановени. А тези далавераджии, дето продават крадения дървения материал, да бъдат наказани по закона. Това ви повтарям, закони трябват. – А за ракията? – не се предаде русият. – Ти на това, дето го разливат по чаршиите на Загоре ракия ли му викаш? – излая ораторът – Щото аз му викам менте. Как не са се изпотръшкали всичките по празниците, само те си знаят. Ракията трябва да се прави от родни продукти с проверени екологични качества, а не от табуретки, внесени без акциз отвъд Истрос. Закон и против ментетата трябва да се издаде и против пиячите на ментета също! Тоз път въодушевените възгласи бяха предимно женски. – Ей, страхотен е този Крумчо! – възхитено прошушна една от насъбралите се пред буковия пън зяпачки – Kато нищо бих си го хванала за гадже, да знаете – тя млъкна и се огледа, а приятелките ѝ се изкикотиха. – Пикла! – изфуча лелката до нея. – Да те видя колко ще ти е до гаджета, като ти гракнат три-четири гърла в къщи. Той закон за подкрепа на майките да измисли, тогава и аз ще съм „за”! Отстрани на сянка седяха двама багатури и дъвчеха по парче пастърма, като запиваха от общ мях. – Леле-ей, – възкликна по-якият от двамата и посегна към мяха – представяш ли си го това диване ако влезе в съвета на тарканите какво става? – Ще го видим и тоз сеир… – кимна прошареният до него и се усмихна. – Море, сеир! То, вярно, в съвета диванета колкото щеш, ами тоз както се е засилил, да не вземат да го направят кан, че тогава яко ни дупе, ако не го спрем навреме. От екологични походи и нови закони живот няма да има. Страшно ще стане, слушай ми думата, страшно! – Айде сега, баджанак, чак пък страшно… – поде прошареният. – Какви ли не сме ги слушали, пък после, като влязат в съвета стават мирни и скромни, та чак закуските си почват да пестят и само гледат да гушат. – Точно тоз не ми изглежда да миряса скоро – възрази якият. – Този е от идейно подкованите, той си вярва на приказките. Трябва го държим по-надалеч от Плиска. – Спокойно, ще го разковем, нека първо свърши работа – снижи тон прошареният. – Каква работа, бе? – удиви се якият – Ама ти сериозно ли мислиш да се залавяме за него? За съвета ли ще го гласиш? – Не само за съвета… – намигна му прошареният. Ченето на якия се отправи стремително надолу, а очите му станаха на палачинки. Прошареният се усмихна, хвана го подръка, двамата станаха и се отдалечиха от групата. – Гледай сега баджанак, – занарежда той с конспиративен тон. – Старият не беше лош, ама вече е взел-дал. Тъй или иначе ще ни трябва нов кан, нали? Защо пък да не е този Крум, поне кураж Тангра му е дал? На никой не му пука за зелените фантасмагории, но човекът е напорист и умее да говори. Ако такъв дръпне на бойците една-две речи предварително и ги поведе напред, току виж наистина са успели да завземат Средец. После нека си се занимава там със закони и екологични програми колкото ще, важното е ние да подхванем приватизацията на града. Даваш ли си сметка колко сделки са това? Якият все още го гледаше като теле, затова прошареният продължи: – А пък хванем ли „Виа Игнация” и почнат ли от там да капят комисионни… Якият се поокопити и започна да разтрива солидния си врат. После се огледа предпазливо и попита. – А столицата? И нея ли искаш да завземе? Това е самоубийство! – Естествено че не – засмя се прошареният. – Достатъчно е да забие копието си в портите. Да стресне империята така, че на василевса да му държи влага още години напред. Да възобнови годишните плащания, пък може и да ги поувеличи, мен ако питаш. Разбираш ли? Якият неуверено кимна. После отново все да разтрива схванатия си врат и се замисли. Мисленето явно не беше от обичайните му дисциплини, затова измина доста време преди да вдигне поглед: – Ти хубаво казваш да го побутнем нагоре, ама има ли после кой да го спре, като му дойде времето? Щото, като го гледам – умора няма. – Ех, баджанак, – усмихна се прошареният. – ако не се спре сам където трябва, ще му уредим пък едно сакрално пътуване до Тангра, колко му е? Няма да е нито първият, нито последният. Важното е бизнесът да върви.

За имперският престол и узото Сагата продължава! Отговаря се на някои до момента неизяснени аспекти от нашата история, например: Откъде произхожда наименованието "грапа"? Защо кан Тервел е помогнал на Юстиниан II да завладее отново византийския престол? Защо първият дворец в Плиска е бил дървен? Как при кан Тервел българската държава се замогнала? Канът учудено впери поглед в необичайния среднощен гост. Пред него стоеше каталясал мъж на негова възраст с масивен пирсинг на носа, облечен в опърпано хазарско наметало. Нещо в лицето му се видя познато, и нямаше начин да не е така, защото иначе дежурният боил, който се подхилкваше до него не би посмял да го въведе ей така, без да се обади. – Как е хавата, Тери? – промърмори гостът на гръцки. – Юси! – слиса се канът. – ти ли си, бе, приятел? Жив ли си? Ние те бяхме отписали. – Знам. – процеди гостът през зъби – Всички са ме отписали. И онзи самозванец Тиберий и той ме е отписал, ама ще му се стъжни на него света, слушай ми думата, само веднъж да стигна столицата...– гостът залитна и аха да тупне, но боилът съобразително го прихвана и ловко, без излишни церемони го сложи да седне. Канът му идеше да се ощипе, но не можеше да има съмнение: Пред него в залата на дървения дворец седеше синът на отдавна покойния василевс, стария му приятел Юси, с когото на младини бяха купонясвали неведнъж. Щуро време беше тогава по дискотеките на столицата. По цяла седмица не се прибираше в къщи, а колчем се прибереше, баща му - старият кан го шамаросваше и обилно ругаеше по адрес на изтърваното поколение. Ех, млади години... Само дето бащите им по едно време се хванаха за гушите, канът беше тръгнал да прави държава та държава, василевсът пък го подозираше, че върти далавери и гледаше да го затрие, та това някак остана семейна традиция. После Юси, още учил-недоучил наследи империята, продължи свадата и въобще го раздаваше тежко, а старият кан псуваше “това копеленце”, дето само знае да се дуе и не спазва договорите. Оттогава не се бяха виждали. По едно време се разчу, че империята си има нов василевс, не се разбра защо и как, медиите печатаха недомлъвки, но едно стана ясно: на Юси му бяха духнали под опашката и вестите за него секнаха, мислеха до умрял. Старият се успокои и почна да поглежда пак на север, без меле не го свърташе, така си и отиде от този свят, прав на коня. И сега същият Юси, приятел от младини и бивш василевс на най-могъщата империя седеше пред него цял целеничък, макар и доста гроги и поемаше от ръцете на младия боил кратунка с отлежалата. Ей, как минава времето, сепна се канът и посегна към своята кратунка! – Наздраве Юси! Добре си ми дошъл в Плиска, стари приятелю, уелкъм бек между живите! Гостът се ухили като чу лафа им от младини, на свой ред вдигна кратунката и отпи. Едвам преглътнал, той отвори уста, изплези език и започна да се дави. Боилът до него с присъщото си чувство за дипломация започна да го налага по гърба – Какво е това?!– шепнешком попита гостът, когато успя да си поеме дъх. – Още не сме му измислили име – засмя се канът. – Северите го изнамериха а колобърът на стария измъдри технологията. – Ти ще ме довършиш! – изохка гостът и подозрително надзърна в кратунката с непозната течност – Че това не се пие бе! – Те и жабарите отначало така викаха. – усмихна се канът – Грапава им била и стържела. Бяхме пратили на родата във Беневент една проба да почерпят херцога. Сега още я наричат Грапа, ама да знаеш как жулят и питат за още. А нашите севери даже не я чакат да отлежи. – Хвана ли си белята с тия славяни? – ухили се гостът злорадо. – Кой дявол го караше баща ти да прави държава с тях? – Като са наша беля, защо ги разселвате от тези земи? – избоботи заядливо боилът? – Казвай сега как попадна тук. – набързо смени темата канът. – И кой ти издокара този странен пирсинг на носа? – Това не е пирсинг. – въздъхна гостът и взе да разправя. От заплетените му брътвежи накрая лека-полека изкристализира следната история: Преди десетина години в столицата група безотговорни кариеристи начело с някакъв си Леонтий му скроили преврат, счупили му носа и го пратили в трета глуха, сиреч в Херсон. После по наредба на изпълняващия длъжността василевс Тиберий, (при произнасянето на това име гостът отново се задави), дори го опандизили в тамошния дрънголник. Но той не се предавал и накрая успял да духне при хазарите, а те го почели достойно, даже булка от сой му намерили. Тиберий обаче ги настъпил и бая пари им предложил, та преди да се изкушат, той, Юси, профилактично наел една чартърна яхта и след ред премеждия и едно средно корабокрушение се добрал някак дотук. Имперските тайни служби го търсели под дърво и камък, навсякъде било пълно с предатели (при тези думи гостът се озърна два пъти), скромните му средства свършвали, силите също. – Само на тебе мога да разчитам, Тери! – проплака гостът страдалчески и пое риска повторно да надигне кратунката – С тебе се знаем от едно време, на тебе ти имам доверие, пък и подразбрах, че ти имат страх. Ако дойдеш с войската си до столицата ще ги натикам всичките в кучи..., да знаеш. Мамка им! Десет години да ми пърдят в кабинета тези самозабравили се узурпатори! – гласът му започна да кудкудяка, устата му се изкриви, той прежълтя, хвана се за стомаха и се килна настрани. – Бягай, извикай колобъра! – скочи канът и боилът изхвърча като невестулка навън. Старият колобър се появи изненадващо бързо за възрастта си, дългите му бели коси се вееха като че ли беше яхнал ат в есенен ден. – Гастрит. – констатира с един поглед той – Гастрит, а може и язва да е хванал вече. Коя е тая отрепка? Добре че не го каза на гръцки, си помисли канът и му направи знак да мълчи и да се занимае със случая. Колобърът свъси рунтавите си вежди, приседна и започна да рови по дълбоките гънки на дрехата си. След малко оттам изникна някаква торбичка с парченца смола, от които той изсипа няколко в шепата си. Гостът беше отворил едното си око и го наблюдаваше с недоверие. – Да ги глътне всичките – нареди колобърът с авторитета на началник отделение спешни случаи и му подаде парченцата смола. Гостът ги пое несигурно, помириса ги, опита и с върха на езика и погледна въпросително нагоре. Канът кимна. Бившият василевс сви рамене в примирение и с изненадващо чевръсто движение изсипа смолата в полупразната си кратунка. Канът зяпна, боилът с присъщото си чувство за такт се изкиска, а на колобъра очите за малко да му изскочат от орбитите. Пациентът обаче съсредоточено разклати кратунката, помириса съдържанието и отпи. Останалите затаиха дъх. – Така се пие. – констатира гостът и отново сръбна – даже и аромат придоби. Как му викате на това? – попита пой и отвори шепата, където се мъдреше останало парченце от смолата. – И да ти кажа, с твоя гръцки език докато го изречеш, бая ще се узориш! – весело отвърна канът. Колобърът все още изпепеляваше госта с поглед и не можеше да му прости разхищението на ценната течност. – Ще се...какво? – със неразбиране погледна гостът. – У-зо-риш! – издекламираха в хор канът и боилът. – Хубаво име – усмихна се пришелецът унесено. – Какво име? – попита канът с недоумение. – Това дето го казахте, у-зо...не знам си кво. Я дай още малко узо! – протегна ръка към колобъра той, като същевременно с другата вдигна кратунката. Колобърът преглътна възмущението си и се затършува за торбичката, а боилът объркано наля. Гостът се разбъбря: – Трябва да ми заредите една амфора като тръгнем тия дни към столицата, та да почерпя като си върна властта. Пък на тебе, Тери, после ще ти редя от онези червените фанели, дето им беше мераклия едно време, помниш ли... – Кратунката се беше изпразнила, лицето му придоби лека червенина, а езикът вече се препъваше на всяка сричка. – Ти лягай сега да спиш, Юси, пък утре ще видим. – меко му отвърна канът и даде наставленията си на боила. – Дай му западната стая и го съблечи и завий, че както е вързал кънките... * – Трябва утре да съберем боилите на съвет – отсъди канът, като останаха сами и сподели вкратце кой е среднощния гост и какво беше научил от него. Колобърът го погледна подигравателно, но нищо не каза, само надигна падналата от ръцете на госта кратунка и с любопитство я помириса. – И князете на северите трябва да викнем – продължи монолога си канът. – Значи ти сериозно мислиш да върнеш този дрисльо на власт? – не повярва колобърът – И от какъв зор? Само защото едно време сте ходили заедно по купони ли? – Не е така, старче. – тръгна да се обяснява канът. – Сегашният василевс Тиберий може и да е узурпатор, ама добре си гледа работата, даже прекалено добре за моя вкус. От години насам вече разселва тракийските славяните по Анадола. Ако утре решим да минем Хемус, там ще са само ромеи, няма да има на кого да се опрем. А седне ли Юси пак на престола, освен разпивки и паметници в столицата друго няма да се прави. Такъв комшия по ми отърва от сегашния. Затова смятам да му дадем рамо, сега е моментът, разбираш ли? – Аз разбирам, ама ти не разбираш! – ехидно отвърна колобърът – С колко хора мислиш да свършим тая работа? Щото цялото ни войнство барабар със северите и братовчедите им надали са повече от двайсет хиляди. Появим ли се пред столицата, легионите на Тиберий да плювнат ще ни удавят. – Можем да звъннем на чичо в Долната Охридска... – неуверено предложи канът. – Чичо ти, как ли не! – изсумтя презрително колобърът. – Къде беше чичо ти, когато на баща ти му трябваше помощ, а? Добре че тогава се разбрахме със северите, та заедно скроихме на Погоната шапка, иначе и досега щеше да трепеш комари отвъд Истрос. Чичо ти най-много да дойде да опита новата реколта, ама стане ли реч за военна помощ, ще се изсули кат мокра връв, помни ми думата. – И все пак татко тогава ги би ромеите, нали? – настояваше канът – Защо пък аз да не мога? – Ех синко, – въздъхна търпеливо колобърът – Баща ти беше мъдър и знаеше какво може и какво не, в това му беше силата. Той никога не би помислил да тръгне ей така против столицата, затова ги подмами, та те сами дойдоха и се насадиха в мочурището. Ама ти сега си тръгнал с главата, та през стената. Столицата е непревземаема, разбери това. Колобърът млъкна и канът наведе глава. Пламъците в огнището тихичко догаряха. Така минаха няколко мига, когато пред прага нещо изтопурка и в залата отново влезе дежурният боил. – Значи така се пиело, а? – изръмжа той и се тръшна на мястото си. – Ей, това гърците имат много извратен вкус, ще знаеш. – След това посегна към осквернената кратунка на госта и с погнуса понечи да я хвърли в огъня. – Чакай! – спря го колобърът, ловко му я измъкна от ръката и съсредоточено започна отново да я души. След това загриза устната си, ушите му взеха да мърдат, белият перчем се поизправи а очите придобиха леко сомнамбулски вид. Боилът отвори уста, но канът успя навреме да го срита, та да млъкне. Нещо явно се мътеше в главата на стария колобър и на този родилен процес в никакъв случай не биваше да се пречи. Старецът близна още веднъж своята кратунката, после тази на госта, прокашля се и вдигна очи: – Колко бъчви имаме? – Колкото щеш. – махна с ръка боилът – Бъчви да искаш. Те, северите, откак чуха че реколтата трябва да отлежи, само дъбове за бъчви секат, друг материал вече не доставят. Защо мислиш че го построихме този дворец от дърво? – Глупак! – изсъска колобърът – Май отдавна не съм ти бръснал главата. Колко пълни бъчви имаме питам! – Раздухай сега де, какви ги диплиш пак? – не се стърпя канът – Първо трябва да знам какво има и какво не! – запресуква се старецът и канът махна на боила да провери в избата за наличното. Когато останаха насаме колобърът продължи: – Слушай сега, синко, още не знам дали ще стане тая работа, ама такъв кьорав късмет идва веднъж на сто години, та просто не е за изпускане... Канът кимна в очакване и колобърът продължи: – Империята никога няма да ни остави на мира, това го знаем и двамата, нали? За в бъдеше ще ни трябват снаряжения, запаси, рушвети, подаръци за съюзниците и Тангра знай още какво. Мислил ли си някога откъде ще го финансираме всичко това? Щото с восъка и кожите освен някоя-друга жълта номизма, колкото за стойка, повече не се изкарват... – занарежда колобърът в тишината. – Но виж, това тука – и той почука своята кратунка – е голяма работа. В сравнение с него виното от Самос е просто крушова чорба. Това плаче за пазар не, ами за голям пазар. На северите пари не можеш да искаш, те са наши хора, франките са си тъпички, само бира им дай, но ако в империята го пропият, това вече ще е бизнес. – очите му придобиха замечтан блясък – Щом на твоя приятел Юси му хареса и други в столицата ще го харесат, щом го предпочитат с смола, ще им го забъркаме, колко му е, щом им звучи добре името “узо”, така да се нарича. Разбираш ли сега как го мисля? – Ами като почнат да си го варят сами? – вметна канът. – За това си има лицензи и те се плащат. – усмихна се колобърът. – Ще пратим още утре куриер да регистрира патент и запазената марка. После даже няма защо да го произвеждаме сами. – Я платят, я не. – усъмни се канът – Пък ако не платят, ща не ща, пак ще трябва да поведа войската, иначе ставаме за резил, ще ни се смеят и малките хазарчета. – Спокойно, ще си платят. Ние първо да ги зарибим. Нека нашите хора в столицата да им пласират чрез посредник няколко товара на вересия. А след месец-два, като ги изпият, ще си искаме лицензните заедно с неустойката за нелегално разпространение. Канът недоверчиво сбърчи чело, но този път не каза нищо. – Разбери, синко, с войската никого няма да уплашиш, империята винаги е била готова за война, тя от векове насам друго не прави. Но виж, ако й се заканиш със съд в средиземноморската търговска организация, ще си платят като попове. Защото разчуе ли се, че не съблюдават лицензните договори, никой вече няма да сключва сделки с тях, всичките им кредитори ще се отдръпнат, куче няма да иска парче хляб да вземе от ръцете им. И това те го знаят много добре, повярвай ми... Канът умислено слушаше, чоплеше брадата си, очевидно идеята започваше да му харесва. Внезапно лицето му светна. – Ами да, точно така, – съгласи се той – а за да не се повтарят в бъдеще подобни издънки, след това ще искам да назначат на длъжност василевс нашия представител Юси. Него тъй и тъй ще му трябва време да си оправи гастрита и събере сили, дотогава ще сме задвижили нещата... – Най-после започна да разсъждаваш като държавник – доволно забеляза колобърът. – Така ми харесваш! ** – Ти май плачеш да хванеш греблото на някоя галера! – ревна новият стар василевс и удари с жезъла по полираното писалище. Дремещия бодигард сепнато се хвана за кобура, но успокоен отново се облегна и започна с насмешка да наблюдава пребледнелия изцапан с мастило хронист. – Или искаш да те пратя да правиш компания на Калиникос? – лъсна жестоката усмивка на най могъщия мъж в света. В столицата се мълвеше, че старият патриарх Калиникос гние някъде по римските затвори и хронистът се разтрепери. Пергаментите в ръцете му се затресоха, един-два листа полетяха надолу, но той не ги забеляза. – Но нали всичко е описано така, както се случи, Ваше сияйно... – замънка той с тънко гласче. – Таратанци! – разбесня се василевсът. – Докога ще те уча бе, дърво нечегарено? Това всичкото, дето си го написал, да го навиеш на един свитък и да си го натикаш... знаеш къде! Хронистът видимо започна да се смалява, докато василевсът си помаше дъх. – А сега си отваряй кирливите уши и слушай, какво ще пишеш, да не се наложи да повтарям: “През пролетта на лето господне 705. Кан Тервел, господаря на България с голяма войска от 15000 души помогнал на законния василевс Юстиниан II да завладее царството на прадедите си. Тервел се отправил към Константинопол и се установил на стан пред Харсийската порта, от която се излизало на Одринския път. Три дни Юстиниан II водел преговори със столицата, но в замяна на обещанията си получавал оскърбления и подигравки. На четвъртия ден той успял с хитрост да проникне в Константинопол, превзел града и наложил на противниците си заслуженото наказание. Щастливият победител се отнесъл извънредно любезно с владетеля на българите за оказаната помощ. Кан Тервел бил приет тържествено в императорския дворец, където бил увенчан с кесарска корона, а раменете му били покрити с императорска хламида.” – ... и така нататък и така нататък, ясно ли е? Да зачеркнеш всичко, свързано с каквито и да били лицензи, всичко относно каквито и да били комерчески плащания. Думата “узо” не искам да срещам в аналите, думата “мастика” още по-малко! Тери е кесар заради заслугите си към империята, a годишните плащания и отстъпената област Загоре са част от съюзния му договор с нас, разбра ли ме добре?! Хронистът кимайки взе да се кланя до земи и заднешком заотстъпва навън. На прага се препъна и за малко да разлее мастилницата върху скъпия персийски килим, но успя невредим да напусне канцеларията. – Тези гнили интелигенти няма да се научат на политическа журналистика и това си е то! – вече поуспокоен констатира василевсът и се протегна в креслото си. Бодигардът тъпо се изхили. Олег Айранов 2005

Битката на Калоян при Одрин -------------------------------------------------------------------------------- Глава Първа. Цар Калоян погледна напред към кръстоносците обградили Одрин. "Банда нехранидядовци", каза царя и пришпори коня си няколко метра по-напред към мястото където се развива обикновенно тактическия брифинг преди нападението. Тъй като по онова време картите не били чак толкова напреднали, топографията се състояла от прашно парче земя, специално пригодена за ръчкане в земята клонка и няколко предмета, които обозначавали стратегическите обекти в битката - замъка, кръстоносците, кенефа, кръчмата, банкомата и купчината с умрели. Пръчката с която царя се канеше да чертае се държеше от един от неговите царедворци, снажен момък, с ръждясала ризница и от онези шлемове, които имат странен издатък надолу пред носа, който ограничава зрението и координацията между очите поне с 60%. За нещастие на момъка, цар Калоян имаше корона, която по никакъв начин не му пречеше на взора и с едно премерено движение на меча си отсече ръката на придворния асистент малко под лакътя. Преди безжизнената ръка да падне, или дори да покаже среден пръст, царя я взе и я хвана близо до тям където я бе отрязал като започна да чертая чрез пръчката която държеше новия му аксесоар. Нарисува един малък крив кур в най класическата му форма и докато го правеше изричаше мъдри слова. - Това драги мой приятели са кръстоносците, нагли типове с развалени зъби, странно чувство за хумор и вманиачени по тоя тип Христос, дето се опитват да ни го пробутат от близо 400 години. - КУР ЗА КРЪСТОНОСЦИТЕ АЛЕ АЛЕ АЛЕ, АЛЕ АЛЕ АЛЕ, АЛЕ АЛЕ АЛЕ. - разпяха се и се разтанцуваха военноначалниците като заформиха мини-пого, но Калоян ги успокои с жест на ръката. На ръката която отряза, не собствената си. - Победата е важна в този момент. Кръстоносците говорят наляво и надясно че имам малка пишка, но истината е че беше студено онази вечер. Пък и след като завладяха константинопол ние им пратихме оферта за мир която върнаха с нарисувано човече на гърба, вдигнало ръцете си в недоумение, изключително малък полов орган и въпросителни нарисувани над главата. Ръкавицата е хвърлена, затова трябва да им дадем веднъж за винаги да разберат кон боб яде ли! Групичката от висши командири, случайни кибици и двама румънски шпионинина се оживи от прочувствената реч. Царя не бе впечатлен и се върна към чертаенето на тактика. - Тук се намира замъка, който е обсаден - нарисува цар Калоян един Х, близко до хуя и продължи - В него няма нищо ценно, само жени, деца и старци, така че няма да е фатално ако влезат вътре. Царя продължи да твори своите военни планове - Тук пък сме ние! - нарисува царя един огромен фалос (КУР демек) малко по-далеч от замъка и малкия кур, разбирай кръстатите. - Цар Калояне, ами ние чий ше го дървим в тая битка - попита Роналд, предводителя на Куманите. Сега тук отварям една скоба ( за да ви обясня малко за куманите. Те са едни киселяци идващи от Русия. Абсолютни джигити, но по странно стечение на абстоятелствата им харесало в България, където не е било нужно да изнасилват жените, тъй като те самите идвали при тях веднъж усетят ли ги че са чужденци. Дребна подробност е че Куманите всъщност са безмилостни войни, абсолютни експерти във воденето на конна битка и този ден пред Одрин наброявали около 15 000 глави в армията на Калоян, която се състояла от общо 30 000. Затварям скобата). - Роналд, Рони, Ронко, Роналдчо, Роналдинчо, ЖОРЕ! - Обърна се Калоян към двуметровия рус исполин гледащ с кървав поглед, сякаш дузина капиляри бяха умрели наведнъж в ириса му. - Вашата задача е да отидете в офиса на кръстоногите, да им вземете прането, да им разрушите палатките, да им вземете от листата с ламарина и да очаквате да ви подгонят. През това време ще ги заведете в един проход в планината, където ние ще ги приклещим в ъгъла, ще ги оправим и ще ги преработим в капачки за буркани. Така! Давам думата на Кирчо, нашия скаут, който ще ни представи презентация за врага. Кирчо заповядай мойто момче. - каза Калоян и подаде уверено отразяната ръка с която чертаеше. Кирчо бе силно интелигентен левент за възрастта си и използваше свободно модерните информационни технологии. Въпреки че не бе работил точно с този хардуер, Кирчо имаше опит с ръка подобна на тази, която трябваше да използва. - Здравейте. Днес ще ви представя кратък анонс относно нашия неприятел. Както виждате на първия слайд - каза Кирчо докато рисуваше в прахта - кръстоносците идват от запад и външно са силно повлияни от приказката за Магьосника от Оз, където черпят вдъхновение от стереотипа на киборг в ламарина. Втория слайд - разнесе с крак прахта върху която тъкмо бе свършил да чертае - показва вътрешната нагласа и мотивация на въпросните индивиди. - Кирчо нарисува чаша, кръст и видео камера. - Целта е да отидат при арабите, където според тях, преди 1200 години някакъв нещастен хипар, провъзлгасил се за наследник на Перун, се е изплюл в една чаша и сега е фикс идея тая чаша да я намерат, за да може след време да си съчинят някаква история за блондинки, не се обиждай Роналд, и да спечелят много пари. Третия слайд показва .... - Не успя да си завърши изречението Кирчо тъй като бе отстранен от царя. И под отстранен разбирай посечен първо хоризонтално, сетне вертикално, и после четирите части получени от действието леко подритнати в долината. - Време е за действие! Нека сверим часовниците си, сега е точно 4:20 съдейки по слънцето. Айде армейци!- каза царя и посочи с меча си към лагера на кръстоносците и конницата на куманите тръгна оставяйки само гъст наситен пушек след себе си. "Странно е да има тоя облак дим при положение че валя преди малко. И откъде идва този мириз на изгорял брашлян?" помисли си Калоян. "И защо му бяха червени очите на тоя?" Но Куман бе вече далеч, когато мазна усмивка се спусна по неадекватното му изражение. Глава 2 За да разберете по-добре смисъла на кръстоносците трябва да се знае че една респектираща армия от кръстоносци наброява около 200-300 кръстоносци. За всеки кръстоносец са се грижили около 100 човека обслужващ персонал, който включвал най-различни специалисти. Например сър Джон „Уайфисхор” Сиймен разполага с 6 човека които му хромират бронята, трима лични асистенти и дузина чернокожи евнуси, на които обаче бе забравил да отстрани половите органи, което ги превръщаше в абсолютно безполезни за работата. Също така Сър Джон имаше на свое разположение 70 от най-добрите войници, които често се биеха вместо него, тъй като 40 годишен човек с 30 килограма желязо, върху кон, държащ 10 метрово копие, не бе точно мобилен. Бомбето на сър Джон едвам се показваше под огромния черен чадър, а ансамбъла се довършваше от огромен вестник, който четеше. Тъй като бе кално се налагаше част от свитата му да образува жива пътека по която той се движеше, която се състоеше от пет мустакати джентълмена, които саможертвено лягаха и ставаха в калта като образуваха жива пътечка. При всеки оборот сър Джон възкликваше „Splendid!”. И това би било първия в света ескалатор ако в този момент не бяха дошли Куманите и стъпкали изобретението. “Bloody hell !!” възмути се сър Джон при вида на вече бившия си ескалатор чийто стъпала се гърчеха от черепно мозъчни и гръбначни травми, най-вероятно смъртоносни. „Сега ще трябва да ходя пеша” намусено промърмори той когато усети че дузина от неговите хора препускаха по посока куманите. Той влезе в палатката си, където го чакаха шестимата отговорни по обличането на бронята и когато свършиха след 40 минути , сър Джон бе в пълнобойно снаражение. Излезе от лагера и осъзна че е сам. Като не броим свитата му. Той щеше да се присъедини към другарите си, и да прекършат цар Калояновото опълчение, но бе време за чай и така останалите неща в главата му минаха на заден план. Глава 3 Цар Калоян заби меча си в очния процеп на каската на кръстоносеца. Продължи да напъва в часовниковата посока докато горната част на каската не се отвори и разкри череп разрязан на половина. Картината странно много напомняше на човек който отваря консервна кутия с развалено русенско варено. Наоколо битката бе в разгара си, като дузина българи се бяха нахвърлили върху всичко що имаше метал, с цел да го върнат после за претопяване. Една фигура прикова вниманието на цар Калоян, който изпробва своя бекхенд върху главата на поредния кретен с кръст на тила. Въпросния обект бе дебел французин с мустак на порно лисан и смешна къдрава мазна перука. Същия този французин правеше неприлични жестове на царя с които напомнял за мита за малката чурка на Калоян. Царят ни побеснял, започнал да сече телата на кръстоносците с лекотата на плешив германец режещ домат на ренде вьорнер. Всички сокове си остават вътре, ТАМ КЪДЕТО ТРЯБВА ДА СА. Въпросния дебелак се оказал някакъв кретен провъзгласил се за император – Балдуин. Ела баце, елате повече. Хванал го за ухото Калоян и го завел право във Велико Търново. На ти са един Константинопол, на ти един граал, на ти поход. Седи си у кулата. Така завършва и историята за четвъртия кръстоносен поход. Папата започва после да киселее и забравя да прати подкрепа 100 и кусур години по-късно, когато ДПС печелят изборите и стоят цели 500 години на власт. Според някой, те дори и до днес участват във властта!

Сега ми хрумна - защо тук нямаме подфорум/или раздел Фантастика. Гледах вчера "Обитаемый остров" /ектанизация по романа на Братья Стругацки/ и доста ми хареса.

така е - битието определя самосъзнанието. Обаче за някои това не е достатъчно, затова си търсят митични прародители /траки, атланти, хипербореи и пр/.

То от балон и баба ми може да скача. Друго е да излезеш в открития космос.

Ok, поживем - увидим, както казват братушките.

между другото всеки 'истински' българин, който иска да докаже у себе си наличието на 'тракийски гени', може да го направи тук: http://www.familytreedna.com/public/bulgar...na/default.aspx и тук: https://genographic.nationalgeographic.com/...articipate.html

Хайде дай да ги видим тея генетични тестове, които са 'определили', че над 50% от населението ни има 'тракийски гени' /не знаех, че народността може да се определя по гените/.

Да бе, ти щото много разбираш. Иначе, в интерес на истината - Орфей е герой от гръцката митология, затова южните ни съседи са се вкопчили в него.

Тея от Ватикана ме кефят с иновативното си мислене: http://news.ibox.bg/news/id_1793396007

Ти да виждаш някъде стреме?

За Чарлз Дарвин се говори, че към края на живота си публично се е отрекъм от теорията си, че човекът произлиза от маймуната; пък и е факт, че досега нито една човекоподобна маймуна не се е превърнала в човек!....... Продължаваш да ме смайваш с невежеството си. Как и да е - темата не е за това колко хора не са чели "Произход на видовете", или пък са бягали от часовете по Биология, а за рождения ден на великия учен.

виж този линк и всичко ще ти се изясни: http://tayna.hit.bg/

Увлекателни уроци по латински език /за съжаление не владеещите руски няма да ги разберат/: http://historia.su/forum/97

Сталин медленно достал папиросу, медленно распотрошил содержимое в трубку, и монотонно утрамбовывая табак указательным пальцем, произнес , обращенные в пустоту, слова: -- Мы не можем ждать так долго, как того просит Жуков. Если испытательный образец доведен до семидесяти пяти процентов готовности, значит мы пошлем на Луну сто тридцать четыре ракеты вместо предполагаемых ста., если я не ошибаюсь расчетах. Маршалы молчали. Сталин не ошибся в расчетах. -- А потому, - продолжал Сталин, - пусть товарищ Жуков строит не сто ракет, а сто тридцать четыре. Заметив, что лицо Жукова посуровело, Сталин спросил маршала: -- Кажется вы хотели что-то сказать, товарищ Жуков? Жуков подошел к карте Луны и постучал чуть дрожащей ладонью по Морю Спокойствия. -- Вчера еще два наших лунохода были атакованы здесь. Как раз в ста километрах от предполагаемой точки высадки десанта. Я считаю, что если мы произведем посадку именно в Море Спокойствия, мы неоправданно потеряем людей и машины. Высаживать десант следует южнее. Да, местность там гористая, и это создаст определенные трудности при высадке, которая по предварительным оценкам займет времени на пять часов больше. Но, совершив марш - бросок на ракетных катерах, мы сможем неожиданно для врага напасть на лунные базы с более удобного для атаки юго-западного плацдарма. Жуков опустил глаза. Мышцы его челюстей налились свинцом. Сталин долго смотрел на карту Луны, неторопливо стряхивая с пальца табачные крошки. Потом Сталин закурил. Дым "Герцеговины Флор" растекся по бункеру. Маршалы успокоились. План Жукова понравился генералиссимусу. Командир второй бригады луноходов, майор Васильев, третий день не вылезал из блиндажа. Вчера фашисты опять атаковали базу. Около десятка самолето-снарядов ФАУ-2 упали в угрожающей близости от топливного хранилища, поставив под угрозу выполнение всей операции "Юг". Ракетная техника немцев была крайне сырой. У них не было времени доводить экспериментальные образцы до нужной кондиции. Но враг брал числом. Из пятидесяти ракет, пять - шесть обязательно достигали цели. В советской же армии подобных ракет не хватало, и они береглись на случай массированного наступления. Советские войска упорно оборонялись, используя малоэффективный для ФАУ лунный вариант "Катюши". Предназначенные для использования в условиях земной гравитации, эти неуправляемые реактивные снаряды, из-за своего малого для Луны веса, часто просто не взлетали с пусковых станин и взрывались вместе с прислугой. Васильев сбросил с плеч кожаную летную куртку, расстегнул ворот гимнастерки и прилег на топчан. В ту же минуту над шлюзовым люком вспыхнула красная лампочка. -- А, черт… - ругнулся Васильев, нехотя поднялся, и принялся вращать непослушные, скрипучие воротки вакуумной двери. В шлюзе стоял красноармеец в сильно поцарапанном скафандре. Но разглядев сквозь желтое стекло улыбающееся лицо своего ординарца Паши Соловьева, Васильев успокоился. "И где только он раздобыл этот старый скафандр?" Пашка, не снимая медного шлема с красной звездой и наварными буквами "СССР", козырнул , и протянул конверт. "Срочное!" - доложил трескучий микрофон Пашкиного скафандра. Васильев опять прилег, взломал сургучные печати. Тем временем, Пашка со скрипом сворачивал шлем. "Водолаз, чертов" - невольно подумалось Васильеву. -- Ты где раздобыл такое барахло? - вслух спросил он ординарца. -- Да мой скафандр вчера осколком пробило, насилу удержал кислород, пока до лунохода добрался. А этот каптер выдал. Бери, говорит, первая модель. Сам Ворошилов в таком на Луну летал. Васильев уже читал приказ. Его казачьи брови хмурились, глаза наливались огнем. -- Ох, Павел, - в сердцах сказал, сложив приказ, майор, - отрубить бы тебе , как недоброму гонцу башку, да времена у нас сейчас не царские. Пиши сию минуту мамке письмо! Чтобы сегодня с ракетой домой отправить. Завтра уже будет некогда… Обер - лейтенант Дитрих Дитц третий час торчал в скалах, наблюдая в дальномер за перемещениями в лагере русских. Пружинный лунный автомат, стреляющий иглами, лежал рядом, зарывшись прикладом в серую лунную пыль. Воздуха оставалось на сорок четыре минуты. Если его не заберут, он погибнет . Дитриха бросало в дрожь от мысли, что ему суждено будет умереть от недостатка кислорода. Он помнил синие, распухшие лица Мюллера и Раскова., луноход которых был подбит русскими неделю назад. До последнего Расков и Мюллер были на связи. А потом - лавина проклятий и тишина, потому что спасательный вездеход подорвался на мине, а от вездехода до базы было в два раза ближе чем до Раскова и Мюллера. Мюллер отстегнул пустой кислородный баллон, слил, вопреки инструкциям, испражнения. "Что-то случилось. Они не придут за мной" - понял Дитрих , отключил связь и налегке направился к русским. Он должен успеть дойти раньше, чем закончится кислород. Железный крест неприятно скребся о гофрированные шланги скафандра. И какого черта, он нацепил эту железяку? Огни русской базы становились все ближе. Вдруг они слегка потускнели и вновь вспыхнули с прежней яркостью. Дитрих догадался, что произошло - его засекли русские локаторы, и включившаяся сигнализация вызвала легкий скачок напряжения в трансформаторах. Обер-лейтенант картинно отбросил лунный автомат. Чтобы русские видели - он без оружия. Наблюдая, как красноармейцы, в серых скафандрах со звездой, и с гарпунными винтовками системы Симонова наперевес, высыпают ему навстречу, беря в кольцо, он думал, что воздух сладок где угодно - даже в подвале НКВД. Ему было давно на все наплевать - на фюрера, чья ракета десятые сутки мчалась к Марсу, на сослуживцев, одуревших от регенерированного тяжелого воздуха, на идеологию, вбитую в голову еще со времен "гитлерюгенда". Обер - лейтенант просто хотел жить. Дитрих решил рассказать русским все - про ракетные базы, про секретные заводы в недрах Луны, где узники концлагерей дни и ночи напролет куют космическую мощь Вермахта, про марсианскую ракету Фон Брауна и про скелеты с удлиннеными черепами, найденные недавно разведгруппой в горах…Он расскажет все и получит взамен - воздух и Землю… А может… А почему бы и нет? Если его Маргит еще не замужем, он напишет ей из Сибири письмо. И , кто знает, вдруг она продолжает еще любить Дылду Дитриха из параллельного класса? За разгромом лунной группировки фашистов Сталин наблюдал лично, сидя перед экраном огромного телевизора подмосковного барвихинского бункера. В зале Сталин находился один. На столике перед креслом остывал в серебряном подстаканнике чай с лимоном , лежала коробка папирос. Разгром транслировали четыре телекамеры. Две - на борту пилотируемых ракет "Октябрь", везших на Луну десант и бомбы, а остальные - на Луноходах Бронированных, или, как еще их называли, бронемашинах "Лаврентий Берия". Луноходы нанесут основной удар по немцам после воздушной атаки пилотируемых ракет. А потом… Сталин не любил загадывать. Он прогнал навязчивые мысли, отхлебнул чай. Будущее покажет, что будет потом. Десант, как и планировал Жуков, застал фашистов врасплох. После захвата радиостанции, нацистские базы лишились связи и едва опомнившись от бомбардировки, глухие и немые, были напрочь разбиты орудиями луноходов. Враг понес колоссальные потери. Фельдмаршал Кейтель , в серебряном скафандре с символикой СС на шлеме, размахивал белым полотнищем над последним поверженным гнездом мирового фашизма. Знамя капитуляции из рук фельдмаршала торжественно принял майор Васильев, командир второй луноходной бригады., и тут же, бросил в лунную пыль. После восьми часов напряженного телесеанса, у Сталина заболели глаза. Доктор посоветовал закапать лекарство, но Сталин откзался. Он жаждал увидеть финал. Все радиоточки мира громогласно обьявляли о триумфальной межпланетной победе социализма. Английский репродуктор, установленный тут же, голосом Левитана возвещал: " Великая Отечественная война , длившаяся три тысячи дней и три тысячи ночей, завершилась нашей победой! Сегодня, 24 июня, одна тысяча девятьсот пятьдесят первого года, в девять часов утра, фашистская Германия капитулировала! Слава советскому народу, слава непобедимой Красной Армии, слава товарищу Сталину!" И вот, финальный аккорд прозвучал. Лунное отделение генштаба передало секретную сводку, согласно которой, в лунном бункере "Вервольфхаузен" три часа назад, покончили жизнь самоубийстовом Адольф Гитлер, и его последняя любовница, Марлен Дитрих. Вместе с ними обнаружены обгорелые тела Бормана, Мюллера и Валленберга. Фамилия Дитрих заставила вождя улыбнуться. Приходился ли тот обер -лейтенант ей родственником? Наверное, нет. Ведь у артистов настоящие фамилии совсем другие. В Марлен была чопорная холодность, которая нравилась Сталину. Он хотел пригласить ее в свой кабинет, но самолет с актрисой , бежавшей из радиоактивного пекла испепеленного Гитлером Нью - Йорка, был перехвачен аргентинскими истребителями. Ракета, унесшая Дитрих к Луне, взлетела из аргентинской сельвы… Сталин продолжал улыбаться. Он твердо знал, что еще отобедает с Марлен. Дитц Дитрих, который летит на Марс в октябре, привезет ее. Ведь, как сказал недавно Дитцу Лаврентий, лейтенант Красной Армии Дитрих хочет увидеть живой свою Маргит… Очень хочет. Надорванная пачка папирос так и осталась нераспечатанной. Недопитый чай совсем остыл. Сталин ехал в Кремль и думал о Марсе, и еще о том, что лет через пятьдесят, когда американские прерии заселят казахи, или туркмены, или китайцы, или еще какие- нибудь азиаты, плодящиеся, как кролики, Сталин приедет туда, на просторы Нового света, выпьет марсианскую таблетку , продлевающую жизнь, и поднявшись на лифте, покажет Марлен из головы восстановленной статуи Свободы, просторы своего нового Советского государства. Наверное, это будет красиво. © Федор Гайворонский, 2002 http://www.svenlib.sandy.ru/pugovichki/fignya/fiodor1.htm

Направо пилотиран ФАУ с крила.

Хм, странно е, че в 21 век има хора, които явно са незапознати с "Произход на видовете", за сметка на всякакви други фантасмагорични измишльотини.

Наистина велик учен, чиято теория преобраща представите за света и дава тласък на природните науки през следващите 150 години. Поклон пред светлата му памет! http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D0%B0%...%B2%D0%B8%D0%BD

Това означава ли че Адам е изповядвал исляма?

стига сте се бъзикали със Зизо, немате ли си друга работа?

определено я пуснах с цел майтап.

Статуята си е напълно автентична. Просто неграмотните средновековни невежи мислели, че е на Константин, затова не я претопили.

Поназнайвал се е достатъчно с хуните от ранно детство, а и римляните доста хунски наемници са ползвали през 30-те години на 5 век, тъй че е възможно.