Last roman

проблемът на индивидите с болнав патридиотизъм примесен с комплекс за малоценност е, че те отчаяно търтсят някакви икони, на които да се кланят. Та ако им 'демитологизираш' героя, вербалните обиди са най-лекото, с което можеш да се отървеш. Иначе темата е полезна за изкарване на светло на тъмните половинки на потребителите. Да внеса и аз своята лепта за фалшивия герой Стамболов: Стефан Стамболов - гробокопачът на съвременна България https://sites.google.com/site/demokraturailidictatura/vojnata-za-blgaria/stefan-stambolov---grobokopact-na-svremenna-blgaria

ами за съжаление суеверни хора много, за което говори нарояването на модерни техномитове /покрай главоломното развитие на интернет и технологиите/. Иначе няма как вярващият да не си 'рекламира' заблудите, защото това е в основата на модела на поведение при тези хора - всички наоколо да изповядват неговата идеология, а ако недай си боже някой им се противопостави, той трябва да бъде линчуван /най-малкото/.

Фалшивият скандал с Истанбулската конвенция Шумотевицата, която предизвика както в правителствените, така и във фейсбук-средите решението да се внесе за ратифициране от Парламента ни т. нар. „Истанбулска конвенция“ от 11.05.2011 г. (подписана от България), ме предизвика да се запозная сериозно с нейното съдържание. Още повече, че в дискусията по него се намеси и човек, към когото храня най-добри приятелски чувства (бившият здравен министър д-р Петър Москов). Какво установих? Първо – бях удивен как един толкова ясен документ може да породи многобройни „конспиративни“ подозрения в посока, нямаща буквално нищо общо с него. С Конвенцията се бил правел опит да се „узакони“ понятието „трети пол“ (или най-малкото да се релативизира пола като „природно детерминирана характеристика на индивида“, като се превърне в „наименование за различни медицински или социални отклонения“ и в „модерна ролева игра“ за „извратено забавление“)[1]. Въобще – това пък бе внушението на фейсбук-писачите – „Истанбулската конвенция“ нямала друга цел освен (скритата, непризната, „дяволска“ цел) под претекст от защита от домашно насилие, да „принуди“ „нормалните“ ни общества да признаят законодателно правата на хомосексуални, транссексуални и други „отклонения“ от „традиционното“ и така – постепенно, с още една подмолна крачка – да ускори приближаването на човека към неговото „раз-човечаване“, към превръщането му в „пост-човек“. Някои (а именно националистите в настоящото ни правителство) дори видяха опасност, при ратифицирането на Конвенцията страната ни да бъде, на основание на текстовете в нея, принудена да промени конституционното си определение за брака като „доброволен съюз между мъж и жена“. Накрай, бях удивен също колко лесно широки кръгове (претендиращи да принадлежат към художествената, академичната и т. н.) интелигенция са способни да се „самооблъчат“ от априорните си убеждения в съществуването на „световна конспирация“, съзирана от тях практически навсякъде. Какво обаче ни свидетелства текстът на самата „Истанбулска конвенция“? Първо – той е озаглавен „За превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие“ (курсивът мой) и в него – ако си направим труда да го прочетем открай докрай (а това е възможно: документът е публикуван на български в https://rm.coe.int/168046246f ) – никъде, буквално в нито един пасаж, на нито един ред няма да срещнем понятия като „трети пол“, „еднополови бракове“, LGBT и т. под. Напротив: в член 1: „Цели на Конвенцията“ експлицитно ни се казва, че „настоящата Конвенция има следните цели: а) да защитава жените от всички форми на насилие и да предотвратява, преследва и премахва насилието над жени и домашното насилие; б) да допринася за премахване на всички форми на дискриминация срещу жени и да насърчава действителна равнопоставеност между жените и мъжете, включително чрез овластяване на жените; в) да създаде цялостна рамка, политики и мерки за защита и помощ на всички жертви на насилието над жени и домашното насилие; г) да насърчава международното сътрудничество за премахване на насилието над жени и домашното насилие; д) да осигури подкрепа и помощ на организации и правоприлагащи органи за ефективно сътрудничество с цел да се възприеме интегриран подход за премахване на насилието над жени и домашното насилие.“ (курсивът мой). Както се вижда, във всички декларирани цели на Конвенцията се говори за борба с насилието над жени, което се допълва и с понятието „домашно насилие“, за което пък в чл. 2, 1 (справедливо) е отбелязано, че „засяга предимно жените“. По-нататък в текста на Конвенцията (чл. 4) се осъждат всички форми на „дискриминация срещу жени“, а в чл. 12 („общи задължения“) се казва, че „Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете.“ (курсивът мой – т.е. за промени в идеята, че например „ролята“ на жената е да се подчинява, а на мъжа да „господства“, „ролята“ на жената е да си седи в къщи и да се грижи за дома, а на мъжа – да поддържа „социални контакти“ с приятели, колеги и т.н.). В същия член специално е отбелязано (и това намирам за изключително важно), че „позоваванията на култура, обичаи, религия, традиция или така наречената „чест“ няма да бъдат приемани като основания за актовете на насилие, обхванати от настоящата Конвенция“. С други думи, няма да бъдат приемани като оправдание за насилието нормативните например в определени религиозни традиции (ислямската) или етно-културни обичайни „правосъзнания“ (напр. ромската) убеждения, че жената принадлежи на мъжа (баща или съпруг), че е част от неговото домашно имущество, с което той може да сключва сделки, да я продава, залага и т.н. А с това по същество се издигат в ранг на върховно право европейско-християнските идеи за равноправието на половете („Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“, Гал. 3:28). В чл. 32 на Конвенцията по-нататък се залагат мерки срещу насилствено сключване на бракове („Страните предприемат необходимите законодателни или други мерки, така че сключените насилствено бракове да могат да бъдат признавани за недействителни, анулирани или разтрогвани“). Което впрочем също ограничава – поне на територията на ЕС и на страните, които биха приели да подкрепят тази Конвенция – възможността да се практикуват като легални, присъщи на други култури и религиозни традиции форми на брак (напр. т.нар. „имамски бракове“, уговаряни още в малолетството на жената, бракове, решавани не от брачущите се, а от техните родители, религиозни водачи и т.н.). А с това се ограничават определени крайни следствия, можещи да се извлекат от идеологиите на т.нар. „мултикултурализъм“. От това, мисля си, „консерваторите“ у нас и в Европа трябва да са напълно доволни. Като актове на насилие в чл. 38 специално са описани „осакатяванията на женските гениталии“ (курсивът мой): „а) обрязване, инфибулация или извършване на всякакво друго цялостно или частично осакатяване на големите срамни устни, малките срамни устни или клитора на жена; б) принуждаване на жена да понесе някой от изброените в буква а) актове или предоставяне на такава възможност; в) подбуждане, принуждаване или предоставяне на възможност момиче да понесе някой от изброените в буква а) актове (курс. мой)“. Мисля, че би трябвало да се досещаме в кои религиозни и най-вече културни „традиции“ тези осакатяващи актове се смятат за „нормални“. Е, Конвенцията предписва те да се криминализират за всички, които живеят на територията на Европа – дефинира ги именно като „насилие“ и „осакатяване“ (на жените), а не като „обосновани от културната традиция“, на която са присъщи „специфичности“. Накрай, в членове 44 и 59-61 се гарантира неприемливостта на екстрадицията на жени, жертви на насилие, в страни, в които това насилие над тях би могло да бъде продължено или тепърва извършено, т.е. гарантира се, че жени с неуреден (бежански) статут в Европа няма да бъдат връщани там, където са станали (или биха могли да станат) жертва на насилие. Направих този по-подробен преглед на съдържащото се в „Конвенцията“, за да се убедят онези, които все пак няма да си направят труда да прочетат нейния не тъй обширен текст, какво всъщност тя съдържа и към какво е насочена (какво защитава и на какво се противопоставя). Сега ще се обърна към онези нейни текстове, които станаха повод за шумотевицата около нея и за развихрянето на „конспирологичните“ теории по неин адрес. Собствено, доколкото успях да се ориентирам, текстовете, които „притесняват“ са (точно) три. Първият, цитиран в публикацията на моя приятел Петър Москов (и заслужил пълното съгласие с неговото тълкуване на консервативния ни, уважаван колега Огнян Минчев, а оттам и съгласието на сума фейсбук-„специалисти“) е текстът на член 3, в, в който се дават определения на употребяваните в Конвенцията основни понятия. „„Пол“ – цитира П. Москов едно от ключовите „определения“ – означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“. „Искам да припомня обаче – възразява тук Москов – че „пол“ е биологично детерминирана характеристика на индивида (фабрично така сме направени)… Полът е норма, а не наименование за различни медицински или социални отклонения“… И да – той би бил съвсем прав с това си възражение, ако не си затваряше очите първо – за контекста, в който въпросната „дефиниция“ е дадена в Конвенцията, и второ – не се заблуждаваше (не искам да мисля, че ни заблуждава) по отношение на оригиналния текст на цитираната и както ще покажа неточно преведена на български език дефиниция. А контекстът е следният: целият член 3 от Конвенцията е озаглавен „Определения“, направени „за целите на настоящата Конвенция“, т.е. не изобщо, а за нейните цели. Оказионално сиреч под употребяваните понятия в Конвенцията ще се има пред вид: „а) „насилие над жени“ се разбира като нарушение на правата на човека и форма на дискриминация срещу жените и означава всички актове на насилие, основано на пола, които водят или е вероятно да доведат до физически, сексуални, психологически или икономически увреждания или страдание за жените, включително заплахи за такива актове, принуда или произволно лишаване от свобода, независимо дали това се случва в обществения или в личния живот; б) „домашно насилие“ означава всички актове на физическо, сексуално, психологическо или икономическо насилие, които се случват в семейството или в домакинството, или между бивши или настоящи съпрузи или партньори, независимо дали извършителят живее или е живял заедно с жертвата“. И ето в подточка в) е казано, че (пък) под „пол“ за целите на Конвенцията (която е срещу насилието над женския пол) се има предвид „социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“ (курсивът мой). Веднага трябва да ни направи впечатления, че така цитираното определение звучи нелогично. „Пол“, казва се в него – са определени „социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за…(!) жените и за мъжете“. Но нали „мъжете и жените“ са именно (двата) пола. Как така „пол“ ще са техните „социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики“, при това – които „определено общество смята за подходящи за тях“? Нещата веднага стават ясни, ако текстът, от който П. Москов е направил „обезпокоеното“ си заключение, се прочете в оригинал – т.е. в английския текст на Конвенцията. А там е казано – цитирам буквално – „gender” shall mean the socially constructed roles, behaviours, activities and attributes that a given society considers appropriate for women and men“. Както се вижда „определението“, което цитира Москов, съвсем не е – както си мисли той – определение за „пол“ (на англ. думата е „sex“), а за… „gender“. И сега нека открия на моя приятел (а и на всички, които до захлипване препубликуваха коментара му), че с понятието „gender“, което, повтарям, собствено се дефинира в Конвенцията – въобще не се определя „биологично детерминираната характеристика на индивида“ (мъж или жена). За тази биологично-детерминирана характеристика, пак казвам, в английския език се употребява друга дума – думата „sex“. Но следователно, напрежението, възникващо около дефиницията, се дължи на елементарна подмяна (дошла с нейния български превод или умишлено, не зная). Понятието „gender“ на английски език означава именно социалната, традиционна и културна роля, която дадено общество приписва на… определения „пол“ („sex“). Може да се каже: Gender-ът, това е съвкупността от определените „мъжествености“ или „женствености“, които дадено общество смята за подобаващо присъщи на съответния пол (sex) – на мъжкия или женския. За сведение – на български (макар и неточно и описателно) gender се превежда напоследък като „социален пол“ (впрочем така е и в член 4 от Конвенцията). Разясненото току що значение на gender – нека уверя – е утвърдено в научната (медицинска и социална) мисъл и тук „определението“ в Конвенцията просто го повтаря. Виж например как го разяснява страницата на Medicine, Nursing and Health Sciences (Monash) University в Австралия: „По същество: Полът се отнася до биологическите различия; хромозомите, хормоналните профили, вътрешните и външните полови органи. Gender описва характеристиките, които едно общество или култура свързва с присъщото на жената или на мъжа, с мъжественото и женственото. Тъй че докато полът като мъжки и женски е биологичен факт, който е един и същ във всяка култура, онова, което означава полът от гледна точка на gender ролята като „мъж“ и като „жена“ в обществото, може да бъде твърде различно в различните култури (курсивът мой). От гледна точка на социологията „gender ролята“ се отнася до характеристиките и поведенията, които различните култури атрибутират на половете. Онова, което означава да си „истински мъж“ във всяка една култура, изисква мъжки пол плюс онова, което нашите различни култури определят като мъжествени характеристики и поведения; по същия начин една „истинска жена“ се нуждае от женски пол и женствени характеристики.“[2] Да, факт е, LGBT-движенията също са усвоили „gender“ като свое основно понятие (и дори са придали академична валидност на своите занимания като „Gender Studies“). Това е довело до внедряването на допълнителна (именно LGBT) конотация в самия термин. Според LGBT дейците „мъжкостта“ и „женскостта“ могат да бъдат и социално избрани от индивидите с определен sex (полови) „роли“. Та ето, акцентирането на (или подвеждането по) тази разпространила се конотация при прочита на Истанбулската конвенция е подвеждащо и по същество представлява подмяна, която се състои в това, че при една очевидно базисна (в документа) употреба на понятието gender от неразбиране или злонамереност вниманието се фокусира именно върху тази LGBT конотация, а с това се привижда „разчовечаващ“ стратегически смисъл. В документа обаче – пак ще кажа – „социално изградена роля, поведение, дейност и характеристики, които определено общество смята за подходящо да се приписват на индивидите“, е не „полът“ (sex) – ако бе така действително биологичният пол би се релативизирал и разтварял в социално-изградилите се роли, поведения и дейности, които индивидът избира или обществото му приписва. В документа като социално изградената роля, поведение, дейност и характеристики, които определено общество смята за подобаващи за мъжа и жената, се определя gender-a, а той е различен от „sex“-a. Не разбираме ли, следователно, какво се казва тук? Казва ни се, че определени общества свързват с пола (изрично е казано – на жените и мъжете) определени „социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики“, които „се смятат за подходящи за тях“ и следователно не се смятат за „подходящи“ за противоположния пол. Така например – „определени общества“ (патриархалното, някои религиозни и т.н.) смятат за „подходящо“ за жените поведение подчинението от мъжа и за „неподходящо“ заемането на ръководни функции в бизнеса и държавното управление. Смятат за „подходящо“ за жените да покриват лицата си и за „неподходящо“ да се показват публично с открито лице. В някои среди в България смятат за „неподходяща“ за жената „роля“ дори тази да шофира (която „роля“ е подходяща само за мъжа). И ето: целта на Конвенцията е да предупреди, че Съветът на Европа (европейското човечество) не приема за никакво основание тяхната визия за gender-а на (по-специално) женския пол (sex) да оправдава описаните в членовете на документа актове на дискриминации, насилия, осакатявания и принуждавания. Казва, че: да – gender е съвкупността от „социално изградени (т.е. от определения социум изградени) роли, поведения, дейности и характеристики“, които определеният социум смята за подходящи за жените и мъжете, но че определени роли, поведения, дейности и характеристики, които дадени общества смятат за подобаващи за (по-специално) женския пол, Конвенцията смята за дискриминативни и тяхното налагане пряко волята (или непозволяване) на жените определя като „насилие“. Това е. А че е тъкмо това, става вече неоспоримо ясно от обяснителния доклад към Конвенцията, който ще цитирам сега и за който нямам обяснение защо отсъства от публикувания български превод на документа. Ето неговите пояснения: (43) Терминът „gender” под тази дефиниция няма за цел да измести термини като „жени“ и „мъже“, употребявани в Конвенцията… (44) Терминът „насилие над жените, основаващо се на социалния пол (gender)“, е употребен (на различни места) в Конвенцията и се отнася до насилието, което е насочено срещу жената, защото е жена или засяга жените непропорционално… Този израз следва да се разбира като целящ закрила на жените от насилие, което е резултат от „gender” стереотипите и специфично обхваща жените (курсивът мой).[3] Вторият текст, който ни е привел Петър Москов (и който, видите ли, трябва да ни докаже, че в документа се прави подмолен опит на децата ни да бъдат внушени в училище определени идеи, свързани с „нормалността“ на „нетрадиционни сексуални ориентации“), е следният. Цитирам го първо по начина, по който ни го поднася Москов – т.е. с изпуснатите от него думи (отбелязани с многоточия, което трябва да ни осведоми, че изпуснатото е маловажно или не казва нищо по-различно от цитираното). И тъй: „Страните – цитира Москов чл. 14 „Образование“ на Конвенцията – предприемат където е подходящо стъпки за включване… на нестереотипни форми на пола… в официалните учебни програми и на всички образователни равнища“. От цитата на Москов излиза, че ратифициращите Конвенцията страни се задължават да предприемат стъпки за включване на учебен материал за „нестереотипните форми на пола“. И ето – моят приятел разгорещено заявява, че искрено се развълнувал от „перспективата синът ми да бъде просветен в училище за дебрите на възможните „нестереотипни роли“ на баща му“ (подразбира се, да бъде просвещаван за различните „нестандартни сексуални ориентации на мъжкия пол“). Което – възклицава той в заключение е същинско отваряне на „вратата за узаконената лудост“. Вижте обаче, какъв е пълният текст на член 14 от Конвенцията (в болд отбелязвам пропуснатото в цитата на Петър Москов): „Страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване на съобразен с развиващите се възможности на учащите се учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола (англ. – gender), взаимно уважение, ненасилствено разрешаване на конфликти в междуличностните отношения, насилие над жените, основано на пола, и право на лична неприкосновеност, в официалните учебни програми и на всички образователни равнища.“ Сравнете сега двата цитата и си дайте сметка за манипулацията, която (волно или неволно, не мога да съдя) извършва с нас П. Москов. От неговия цитат на чл. 14 излиза, че Конвенцията препоръчва учащите се да бъдат запознавани с нестереотипните роли на пола (т.е. на „sex“-а, на биологичния пол), като навежда мисълта към нестереотипните му от биологично естество роли. От оригиналния текст на Конвенцията обаче става ясно, че отново се имат предвид нестереотипните роли на gender-а, т.е. на онези „роли“, които определени общества смятат за „нестереотипни“, „неподходящи“ за мъжкия или женския пол. Например – ролята на жената да бъде самостоятелен субект, да решава самостоятелно своя брак, и т.н. И които „роли“ безспорно се смятат за „нестандартни“ за gender-а ѝ от редица „общества“, с чиито практики Конвенцията се бори. Именно затова в текста на член 14 е казано, че учебен материал, свързан с тези „нестандартни роли“, е добре да се включва в програмите на учащите се „където е подходящо“ (с цел сиреч, да се променят в благоприятна посока вижданията на учениците за тези „нестандартни роли“). Съвсем безспорно е, че прочетен изцяло и този чл. 14 говори за виждания върху социалните „роли“ на жените и мъжете, а не за (нестандартните) сексуални роли на всеки един от тези два биологични пола. Накрая от Конвенцията бива цитиран (най-вече от фейсбук-диспутантите) и чл. 4 – единственият, в който се споменава за (различна) „сексуална ориентация“ и се употребява понятието „социален пол“ (редом с просто „пол“). Само че в този член въпросните понятия са споменати в контекст, нямащ абсолютно нищо общо с някакво (евентуално) „узаконяване“ на „различната сексуална ориентация“. Ето целият разискван текст на чл. 4: „Страните осъждат всички форми на дискриминация срещу жени и предприемат без забавяне необходимите законодателни и други мерки за неговото предотвратяване, по-специално като: – включват в националните си конституции или в друго подходящо законодателство принципа за равнопоставеност между жените и мъжете и осигуряват практическото прилагане на този принцип; – забраняват дискриминацията срещу жени, включително чрез използване на санкции, когато е уместно; – отменят закони и практики, които дискриминират жени. Прилагането на разпоредбите на настоящата Конвенция от страните, по-специално мерките за защита на правата на жертвите, трябва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, социален пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имуществено състояние, рождение, сексуална ориентация, идентичност, основана на пола, възраст, здравословно състояние, увреждания, семейно положение, статут на мигрант или на бежанец, или друг статут.“ Прочитайки текста, следователно, ние научаваме, че Конвенцията предписва мерките за защита правата на жертвите да се прилагат без всякаква дискриминация на някое от изброените основания. Сиреч, казва, че жертвата на насилието не бива да бъде третирана по друг начин освен като жертва, ако примерно има – „нестандартна“ сексуална ориентация. С две думи, ако жената, жертва на насилие, се окаже примерно хомосексуална, мерките за защита на нейните права не бива да бъдат (дискриминативно) по-различни от тези по отношения на хетеросексуалната. На което, струва ми се, не би могъл да възрази дори и най-страстният хомофоб. Не мога да не отбележа и появяващото се в българския превод на чл. 4 словосъчетание „социален пол“, с което този път е преведено английското gender. За мен остава неясно защо в чл. 4 то е преведено по този (относително по-адекватен) начин, а в предишния чл. 3, който цитираше П. Москов, е преведено (подвеждащо) като „пол“. Не е сериозно, а както виждаме може да доведе до далеч отиващи недоразумения – в официален документ едно понятие от оригиналния текст да бъде превеждано по два различни начина. В заключение: и в трите текста, върху които се „зацепват“ конспиролозите, при внимателното и коректното им прочитане не може да се открие нищо от приписваното на документа като цяло. Би могло убедено да се заяви дори, че Конвенцията е по-скоро консервативна по дух. Тя, бих казал, отговаря по някакъв начин на страховете на редица люде, че с изпълването на европейското пространство с представители на общества, принадлежащи на други (не-европейски, не-християнски) религиозни и културни традиции, в които отношението към жените и нормите за позволено по отношение на тях е различно и противоречащо на европейското, техните практики биха могли да се разпрострат на континента ни. Е, Конвенцията показва, че Съветът на Европа не е склонен да допусне това и не се поддава на определени крайности, изводими от идеологията на „мултикултурализма“. Чак се чудя как определени хора (като уважавания ми колега Огнян Минчев и други мои близки), които в изтеклите месеци ни занимаваха с далеч отиващите свои опасения от „проблема с мигрантите“, прочетоха в текста на документа не все пак един удовлетворителен за тях отговор на тревогите им, а нещо съвсем, съвсем друго. На представителите на „коалиционните партньори“ на ГЕРБ в парламента и правителството, на представителите на БСП не се учудвам. Те чисто и просто изпълняват своята задача да всяват недоверие към Европа въобще, да промъкват (при всеки удобен и неудобен случай) идеите за „евразийска алтернатива“ за страната ни. Защо други обаче вдигнаха този шум? Защо въобще в България всичко, идващо „от Запад“, се чете през „конспиративни очила“ и затова се чете по този абсурден начин: през фейсбук, избирателно, с фиксация върху три от 81 члена на съответния документ? За всичко това си заслужава да се помисли по-сериозно. И аз възнамерявам да го направя в Портала. _________________________ [1] Вж. П. Москов, http://www.mediapool.bg/petar-moskov-konventsiyata-ot-istanbul-otvarya-vratata-na-uzakonenata-ludost-news273787.html [2] http://www.med.monash.edu.au/gendermed/sexandgender.html [3] Explanatory Report to the Council of Europe Convention on preventing and combating violence against women and domestic violence, Istanbul, 11.V.2011, p.8, https://rm.coe.int/16800d383a Калин Янакиев Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев – „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017). http://kultura.bg/web/фалшивият-скандал-с-истанбулската-ко/

Авторката на джендър-идеологията лесбийката Джудит Бътлър: Няма мъже и жени! Полът е фантазия. В центъра на това посегателство срещу ценностния фундамент на човека стои сексуалността. Борбата за отмяната на сексуалните норми е постигнала епохална победа и епохален културен упадък на Западния свят Никога преди в историята властовите елити не са се одързостявали да променят половата идентичност на мъжа и жената чрез политически стратегии и законови мерки. За целта им липсваше ноу-хауто на социалното инженерство. Тъкмо това се случва днес пред очите ни в глобален мащаб. Името на стратегията: Gender- Mainstreaming. Главната идеоложка на джендър теорията е Джудит Бътлър, родена през 1956 г. Тя израства в САЩ в образовано еврейско семейство с унгарско-руски произход. През 1984 г. Йейлският университет й присъжда докторска титла за дисертация върху понятието за желанието при Хегел. Тя е професор по реторика в Университета Бъркли. От 2006 г. заема катедрата по философия „Хана Аренд” в European Graduate School в Швейцария. Един посредствен ум не би дръзнал да нападне половата полярност и цялата културна традиция на нашата земя с намерението да ги разбие. Джудит Бътлър е лесбийка. Очевидно тя усеща двуполовостта като затвор, като ограничение на свободата, като дискриминация чрез природата. Опитът на лесбийка, която приема ту мъжка, ту женска роля, изглежда определя нейното мислене повече от факта, че всяка нейна клетка, телосложението, органите и гласът й са женски и биват разпознати от всеки като женски. Нейната публикувана през 1990 г. книга Gender Trouble – Feminism and the Subversion of Identity излезе в превод на немски през 1991 г. в издателство „Зуркамп”. Това е основополагащото произведение на джендър идеологията. Това пише в книгата си Габриеле Куби в своята книга „Глобалната сексуална революция”, Вълшебната дума беше джендър (gender). Старата дума sex (пол) трябваше да бъде заменена от нова, защото дотогава на въпроса: „Какъв е вашият пол?”, на хората им хрумваха само два отговора: мъж или жена. Понятието джендър (родов пол) беше въведено, за да постигне точно това – чрез политическата борба да „разколебае”, „дестабилизира”, „деконструира” половата полярност. Това трябваше да се превърне в мейнстрийм, в неопровержим Zeitgeist (дух на времето). Откъс от книгата на Габриеле Куби „Глобалната сексуална революция”, публикуван в списание "Християнство и култура" през 2015г. Габриеле Куби *** От феминизъм към джендър идеология "С отричането на природата в човека се обърква и става непрозрачна не само целта на външното овладяване на природата, но и целта на собствения живот. В мига, в който човекът изолира от себе си съзнанието за самия себе си като някаква природа, стават невалидни всичките цели, заради които той живее." Макс Хоркхаймер, Теодор В. Адорно Борбата за равноправие Никога преди в историята властовите елити не са се одързостявали да променят половата идентичност на мъжа и жената чрез политически стратегии и законови мерки. За целта им липсваше ноу-хауто на социалното инженерство. Тъкмо това се случва днес пред очите ни в глобален мащаб. Името на стратегията: Gender- Mainstreaming. Тази борба се води под прикритието на равнопоставеността на жените и мъжете, което всъщност се оказва един тактически преходен стадий. Над 150 години продължава борбата на жените за равнопоставеност. Жените имат добри поводи да разклатят господстващите социални структури, защото отчасти и през ХХ век те не могат: – да учат в гимназия или университет; – да участват в избори; – да си откриват банкова сметка; – (или рядко могат) да упражняват професия; – да заемат обществени длъжности и водещи позиции; – да следват артистичното си призвание, без да са подложени на обиди. Надмощието на мъжа бива оправдавано дори с теории, които представят жената като умствено ограничена. Срещу тези условия жените започват да се бунтуват през XIX век, понеже условията на производство са се променили и е изчезнала ролята на жената като грижеща се за голямо семейство. Първо образованите жени от средната класа призовават за равни права, организират се в християнски женски съюзи и се обявяват за защита на майчинството и семейството. Те не желаят борба между половете, не желаят разделяне на сексуалността от майчинството. Те желаят политически права, право на образование и по-добри социални условия. Днес в западния свят тези искания в голяма степен са изпълнени. С комунистическия отпор срещу ранния капитализъм през XIX век възниква и социалистическо движение. Маркс и Енгелс подхващат женския въпрос и го изопачават в класов въпрос. Енгелс настоява за: 1. премахване на семейството; 2. еднакво включване на мъжа и жената в работния процес; 3. обществено възпитание на децата. Промяната към радикален феминизъм До пълен преврат, дори до рухване на християнско-западния фундамент на обществото доведе борбата за „сексуално самоопределение” на жената чрез легализиране на предпазването от бременност и аборта. Симон дьо Бовоар е в основата на обрата към радикален феминизъм с прочутото си изречение: „Жена не се раждаш, а по-скоро ставаш”. Последва забележителна динамика: на унижението и обезценяването на мъжа от радикалния феминизъм мъжете отвърнаха с чувство за вина и доброволно отстъпление. Вижте, сякаш казаха те, ние съвсем не сме толкова лоши, ние сме симпатични и чувствителни. Ала лидерките на често еднополово ориентираните радикални феминистки не се задоволиха с това. Те заявиха, че ще извоюват още повече „равноправие” за жените. В действителност обаче те воюваха срещу брака, срещу семейството, срещу детето, срещу жената като майка, за пълната дерегулация на сексуалността. Те воюваха срещу всичко, което е отказано на лесбийките. Те воюваха за преобразуване на обществото, което окончателно ще го освободи от ненормалността, „деконструирайки” полярната полова идентичност на мъжа и жената и „принудителната хетеросексуалност”. Деконструкция на половата полярност За да наложат това в обществено-политически план, беше нужна една нова дума, защото езикът не само отразява реалността, той я и създава. Вълшебната дума беше джендър (gender). Старата дума sex (пол) трябваше да бъде заменена от нова, защото дотогава на въпроса: „Какъв е вашият пол?”, на хората им хрумваха само два отговора: мъж или жена. Преди културно-революционната апроприация джендър беше невинен граматичен израз за рода на една дума – който в немския език може да бъде мъжки, женски и среден – и притежаваше чисто граматическо значение. Личността не трябва задължително да е жена, а човекът – мъж. В пълния речник на Лангеншайд от 1978 г. джендър се превежда по следния начин: 1. лингв. пол: мъжки (женски и среден). 2. разг. и хуморист. (мъжки или женски) пол (човек). Разговорното и хумористично определение за пол на човека сега получава задачата да конструира един социален пол, който да се мисли като независим от биологичния пол. Понятието джендър (родов пол) беше въведено, за да постигне точно това – чрез политическата борба да „разколебае”, „дестабилизира”, „деконструира” половата полярност. Това трябваше да се превърне в мейнстрийм, в неопровержим Zeitgeist (дух на времето). Само какво начинание! Колко големи трябва да са бремето на страданието и копнежът по нормалност, за да искат те да подчинят неотменимите природни норми на произвола на човешката свобода във взимането на решения! Вече е налице един проект, който отваря пред нехетеросексуалните възможността да изтласкат чрез активизъм проблемите със своята идентичност. В „обществото” на активистите е добре дошла не само всяка сексуална ориентация и практика, тук можеха да се получат пари и власт: пари текат в милионни потоци от кранчетата на ООН и ЕС към ЛГБТИ организациите, които ускоряват джендър мейнстрийма. (ЛГБТИ е възприетото международно съкращение за лесбийки, гей, би-, транс- и интерсексуални.) По-умните, академично образованите, получиха власт в международните организации, в университетите, медиите и съдилищата. Подривната джендър теория на Джудит Бътлър Главната идеоложка на джендър теорията е Джудит Бътлър, родена през 1956 г. Тя израства в САЩ в образовано еврейско семейство с унгарско-руски произход. През 1984 г. Йейлският университет й присъжда докторска титла за дисертация върху понятието за желанието при Хегел. Тя е професор по реторика в Университета Бъркли. От 2006 г. заема катедрата по философия „Хана Аренд” в European Graduate School в Швейцария. Един посредствен ум не би дръзнал да нападне половата полярност и цялата културна традиция на нашата земя с намерението да ги разбие. Джудит Бътлър е лесбийка. Очевидно тя усеща двуполовостта като затвор, като ограничение на свободата, като дискриминация чрез природата. Опитът на лесбийка, която приема ту мъжка, ту женска роля, изглежда определя нейното мислене повече от факта, че всяка нейна клетка, телосложението, органите и гласът й са женски и биват разпознати от всеки като женски. Нейната публикувана през 1990 г. книга Gender Trouble – Feminism and the Subversion of Identity излезе в превод на немски през 1991 г. в издателство „Зуркамп”. Това е основополагащото произведение на джендър идеологията. Бътлър изпитва безпокойство от порядъка на пола и желае, както обяснява в предговора, да го докара до безпокойство. Нейният въпрос е: „Какъв е най-добрият начин да се внесе безпокойство в категориите на родовия пол, които поддържат родово-половата йерархия и принудителната хетеросексуалност? ... Задачата на това изследване е да се центрира върху и да децентрира такива дефиниращи институции: фалогоцентризма и принудителната хетеросексуалност ... успешно да разстройва строгите и йерархични сексуални кодове”. За целите на подривността на съвременния ред на пола авторката постструкуралистка развива сложна теория, която, опакована в един философски изкуствен език, се стреми да разклати устоите на човешкия ред чрез подривно преозначаване и размножаване отвъд бинарната рамка на половите идентичности. Ако беше изказала своите схващания с прости думи, всеки би разбрал, че тя се е сбогувала с реалността, но тъй като обвива деструктивната си мисловна конструкция в сложна философска, трудно разбираема терминология, читателите и слушателите навеждат страхопочтително глави. Джудит Бътлър казва: „Биологичният пол” е идеален конструкт, който с времето бива насилствено материализиран. Той не е прост факт или статистическо състояние на едно тяло, а процес, при който регулиращи норми материализират „биологичния пол” и тази материализация се постига чрез постоянно принудително повторение на въпросните норми”. (Бътлър, Джудит. Безпокойствата около родовия пол. Феминизмът и подриването на идентичността. С., Критика и хуманизъм, С., 2003. Преведено: изобщо не съществуват мъже и жени. Полът е една фантазия, нещо, в което вярваме, защото често ни е повтаряно. Родовият пол (джендър) не е свързан с биологичния пол, той не играе изобщо никаква роля, той възниква само защото е създаден от езика и хората вярват в това, което непрекъснато чуват. През погледа на Джудит Бътлър идентичността е свободно рееща се и гъвкава, не съществуват мъжко и женско същество, а само определено „изпълнение” (пърформанс), следователно поведение, което може да се промени по всяко време. В табуто върху кръвосмешението Бътлър вижда причина за фантазмата на половата идентичност като мъж или жена и причина за табуто върху хомосексуалността. Следователно то трябва да се премахне. Тя казва: „Табуто върху кръвосмешението е юридически закон, който едновременно забранява кръвосмесителните актове и конструира някакви родово-полово белязани субективности чрез механизма на принудителна идентификация... Табуто върху кръвосмешението не само забранява сексуалното съединяване на членове от една и съща родствена линия, но включва и табу върху хомосексуалността”. Ако пол изобщо не съществува, тогава феминистките, които се борят за надмощието на жената, имат проблем. Или искат да разширят властта на жената за сметка на мъжа, или искат да премахнат половата полярност изцяло и да предоставят свободния избор на индивида. Бътлър осъзнава проблема и пита: „Каква нова форма на политика изплува, когато идентичността като обща почва вече не ограничава дискурса относно феминистката политика? ... Дали феминистичната политика би могла да мине без субект в категорията „жена(и)”. И макар тя да работи тъкмо в тази посока, успокоява сподвижничките си феминистки, че „е все така смислено стратегически или временно – да се позовеш на жените, за да издигнеш претенции, че ги представяш”. Ала ликвидирането на половата идентичност е същинската цел, защото едва тогава индивидът ще се еманципира от диктатурата на природата, ще осъществи пълната свобода на избора и подлежащото на промяна по всяко време самоизмисляне. Само докато има жени, жените могат да бъдат потискани; само докато има „хетеросексуална принудителна нормалност”, могат да бъдат обособени „други форми на желанието”. Бътлър критикува „фундационалисткото разсъждаване върху политиката на идентичността”. То било склонно да приеме, че най-напред трябва да е налице идентичност, за да могат да бъдат изработени политически интереси и след това да бъде предприето политическо действие. За Бътлър е другояче: „не е нужно да съществува някакъв „действащ зад действието”; „действащият” се конструира променливо във и чрез действието”. Такова мислене води до твърдението, че съществуват не два, а четири пола според сексуалната ориентация. Следователно според Джудит Бътлър на всяка цена съществува идентичност, но тя не се определя от мъжката или женската битност, а от сексуалната ориентация дали човек е гей, лесбийка, би-, транс., интер- или по друг начин сексуален. Бътлър редуцира идентичността на човека, която се формира под многобройни въздействия, към които принадлежат неговите пол, семейство, култура и религия, до свободно избираема и променлива сексуална ориентация. Семействата според Бътлър се определят вече не от брака и произхода, а чрез произволни актове на временна принадлежност. В паралелния свят на Бътлър децата не се зачеват, а се „проектират” („designed”) и се отглеждат с помощта на всякакви технически възможности като даряване на семенна течност, сурогатно майчинство, изкуствена утроба и генна манипулация. Бътлър се смята за най-значимата теоретичка на куиър теорията. Както и джендър, куиър е дума, конфискувана за нови съдържания. Думата queer трябва да неутрализира зависимостта от понятия, които дори при отрицанието на хетеросексуалността все пак я предполагат, като лесбийски, гей, би- и транссек- суален. Куиър е просто всичко, което не е straight (нормален = хетеросексуален). Полярността на хетеро- и хомосексуалност трябва да бъде отстранена в полза на пълната отмяна на половата идентичност, защото едва тогава „хегемонията на принудителната хетеросексуалност” може да бъде напълно преодоляна и човек ще получи пълната свобода на самоизмислянето. Нека отново потърсим съвет от речника на Лангеншайд. Тук думата queer e преведена по следния начин: 1. странен, необикновен, особен, чудат. 2. вулг. гаден, подъл, фалшив. 3. разг. съмнителен, подозрителен... 6. налудничав, смахнат. 7. пиян, педерастичен. Странно, необикновено и особено в действителност е това, че тези начини на поведение и качества са добили статуса на внушителни научни теории и queer studies се преподават в университетите като част от gender studies. Да обобщим какво твърди джендър теорията: биологичният пол на човека като мъж или жена няма значение за неговата идентичност, а представя „диктатурата на природата” над свободната самоидентификация на човека, диктатура, от която човек трябва да се освободи. Идентичността на човека се определя по-скоро от неговата произволна сексуална ориентация и затова е гъвкава, променлива и многообразна. Илюзията, „фантазмата” на двуполовостта се създава чрез табуто върху кръвосмешението в семейството и чрез езикови определения като мъж и жена, баща и майка, които трябва да бъдат неутрализирани в полза на свободното самоизмисляне. Хетеросексуалните „сигнатури” на обществото трябва да се изличат във всички области. Мъж и жена, брак и семейство, баща и майка, сексуалност и плодовитост нямат право на естественост, по-скоро те обосновават хегемонията на мъжа над жената и на хетеросексуалността върху всички други форми на сексуалност. Това трябва да се унищожи из корен. От 1999 г. Джудит Бътлър принадлежи към Guggenheim Fellowship, от 2001 г. към Rockefeller Fellowship, през 2004 г. тя получава Brudner Prize на Йейлския университет за особени заслуги „for lesbian and gay studies”, през 2008 г. е отличена с Andrew W. Mellon Award, отличие, дотирано с 1,5 млн. долара, което позволява на носителите „да преподават и изследват при особено изгодни условия”. От 2012 г. Бътлър е гост професор в Columbia University. Странно, необикновено и особено е, че „субверсивната” теория на Джудит Бътлър и на нейните учители и съратници се приветства, насърчава и подкрепя от академичните елити на този свят. На 11 септември 2012 г. тя получава наградата „Теодор В. Адорно” от 50 000 евро. Субверсия означава преврат, сваляне, събаряне, унищожение, развала. Субверсивните активисти през XIX и XX век са насочени срещу властващата класа, а тези елити не са били готови да пожертват без бой своята власт. Днес международните организации като ООН и ЕС и фондациите, разполагащи с милиарди, сами осъществяват подривна дейност и насилват света. Чий интерес ги мотивира? За 20 години джендър идеологията стана господстваща. Финансирани от държавата „центрове по джендър компетентност” се грижат за претворяването й в политика. В университетите бе наложен новият предмет gender studies/queer studies – с бързо нарастване на местата. Джендър идеологията се представя на младото студентско поколение като достижение на модерното мислене. Персоналът на служби, стопански предприятия и образователни институции се приучва на джендър. Всичко това се случва, без да има публичен дискурс за това нито в парламента, нито в медиите. Никой не знае какво е джендър, но въпреки това джендър става мейнстрийм... [...] Библейското домостроителство Според Битие човек е създаден по Божий образ и подобие като мъж и жена (Бит. 1:26-28), определен за взаимно допълване и призван към плодовитост. Обвързващата любов между мъжа и жената, която се изпълва в детето, е аналогия на тринитарната любов на Отца и Сина и Светия дух. Понеже Бог е любов, Той е създал човека от любов и го е призовал в любов. Той го е определил за сътворец на новия човек. Поради тази причина практикуваната хомосексуалност противоречи на действителността на човешкото сътворение. Когато страниш от нея в живота, се разлъчваш с Бога и в края на краищата, със собственото си предопределение. Поведение, което разлъчва с Бога, Библията нарича грях. Този възглед споделят и нехристиянските религии. Той е преобладаващ и до днес в повечето страни на земята. Идеологията на сексуалната революция на нашето време се прицелва в най-съкровеното на християнската вяра, във въпроса: кой е човекът? Тъй като идеологиите на сексуалната революция отричат Бог, човекът деградира до чист продукт на еволюцията, който не се отличава съществено от животното и съгласно манипулацията зависи и е предаден от самия човек. Това, че ще се стигне до отрицание на полярната полова идентичност на мъжа и жената, би изненадало всеки човек на тази земя, живял преди Джудит Бътлър. Нищо друго не кара секуларизирания свят да се чувства така предизвикан, да изпада в такава ярост, да отхвърля всяка рационалност, както сексуалната тема. По-скоро той би потърсил отговорност от папата за вируса на ХИВ, отколкото да си зададе въпроса защо мъжете, които правят секс с мъже, са отговорни за почти 70 % от новите заразявания с ХИВ. По-скоро ще превърне всички свещеници в изкупителни жертви на сексуалните злоупотреби, отколкото да се занимае с въпроса защо стотици хиляди деца биват насилвани сексуално и в тяхната всекидневна среда. [...] Дерегулация на сексуалността Ние се намираме насред един поразителен процес: обезсилени са фундаментални норми на човешко поведение, които само допреди няколко десетилетия бяха валидни за всички. Приетото тогава за добро, днес се приема за лошо. Тези норми засягат продължението на човешкия род и универсалната институция, в която това се случва: семейството През 1948 г. нациите, разтърсени от Втората световна война, формулират Всеобщата декларация за правата на човека. В нея се казва: „Семейството е естествена и основна клетка на обществото и има право на закрила от обществото и от държавата.” (чл. 16) Семейство възниква от брака между мъж и жена, които се задължават да споделят живота си и са готови да създават и отглеждат деца. Семейството се нуждае от моногамията, а именно от сексуалната вярност между брачните партньори. Ако се откажем от моногамията като нравствен ориентир, семейството ще се разпадне. Водещи ценностни представи, обичаи и закони утвърждават тази висока морална норма в житейската практика на населението. През последните четири десетилетия раждаемостта спада в повечето европейски страни много под нивото на оцеляване. В същата степен, в която се опитват да компенсират дефицита чрез миграция, те жертват своята собствена култура. Една политика, ориентирана към общественото благо, трябва да отдаде приоритет на подкрепата на семейството в социалната политика. Вместо това се практикува дерегулация на сексуалните норми в угода на неголеми малцинства и така семейството се лишава от ценностния си фундамент. Поразителен е този процес и затова, защото унищожава предпоставките, които са създали европейската висока култура — един успешен модел за целия свят. Това, което днес се случва, отива по-дълбоко. Не става дума за диктатура на пролетариата или за диктатурата на една властваща раса. Терористичните режими бяха разпознати като потиснически и бяха победени след 70, съответно 12 години. Днес посегателството се насочва към най-интимната морална структура на човека, която го прави пригоден за свободата. Секирата удря в корена. Последствията са драматични: много хора не желаят да предадат живота, който са получили; семейства се разпадат; успеваемостта на новото поколение спада, 20 % от 15-годишните не разбират това, което четат; все повече деца и младежи страдат от психически смущения; правото на живот на децата в майчината утроба, на болните и възрастните вече не е защитено; свободата на вероизповеданието, на изразяването на мнение, на възпитанието, на науката се лишава от съдържание. Всичко това се случва в името на една идеология, която отрича, че човекът съществува като мъж или като жена, отрича, че тази полярност определя неговата идентичност и е условие за възпроизвеждането на човешкия род. Никога по-рано не е имало идеология, която да е искала да разруши половата идентичност на мъжа и жената и всяко етическо нормиране на сексуалното поведение. Идеологията се нарича джендър мейнстрийминг. На пръв поглед няма държавна идеология, която да се налага с насилие, но една нова джендър идеология тайно се внедрява на всички нива на обществото. Въпреки че народът не познава понятието, цялото общество се оджендърява. Като всяка утопична идеология тя иска да създаде един нов човек, който да проектира себе си, както сам желае. Днес в Европа не се изкореняват групи от населението, но всяка година по света се умъртвяват в майчината утроба повече от 40 милиона деца. Не съществува държавна цензура, но съществува държавна и академична езикова политика, която налага правила на новоговор с цел да създаде новия джендър човек. Не съществува манипулирано от един фюрер, фанатизирано масово движение, но съществуват атомизирани, обезродени маси, които на сегашния етап все още могат да бъдат държани в покой чрез държавните социални помощи, ала потенциалът им за радикализация при икономическа криза е непредвидим. Тези процеси са глобални и биват ускорявани от влиятелни лобита в международните институции. Сърцевината на тази глобална културна революция е дерегулацията на сексуалните норми. Както дерегулацията предава финансовите пазари на ненаситната жажда на богатите за още повече пари и власт, така и дерегулацията на сексуалните човешки норми предава хората на ненаситната жажда за сексуално задоволяване. Отмяната на моралните ограничения на сексуалността изглежда като повече свобода, но води до неспособност за привързване и създаване на връзки и по този начин до разпад на носещи социални структури. Днес изглежда напълно възможно този ужас да се стовари върху нас и след по-малко от век. Хората тъкмо са преживели Втората световна война и възлагат надеждите си на новосъздадената Организация на обединените нации, която през 1948 г. приема Всеобщата декларация за правата на човека. Те трябва да се превърнат в крепост срещу неописуемите зверства, в които загиват милиони хора, обезчестени, обезправени, останали без имущество, измъчвани, изтезавани и убити от хората, заслепени от една идеология и изгубили човешкия си облик в корупцията на властта. Половин век по-късно същата организация се бори умъртвяването на неродени деца в майчината утроба да бъде издигнато в човешко право и народите на тази планета да приравнят съюза между личности от един и същи пол с брака. Както Хъксли предвижда, в центъра на това посегателство срещу ценностния фундамент на човека стои сексуалността. Борбата за отмяната на сексуалните норми е постигнала епохална победа. Същевременно ние сме свидетели на епохален културен упадък на Западния свят. Истинното, красивото, доброто, възхвалени още от Платон и Аристотел, имат лоша слава. С истина, с красота и с добро не могат да се спечелят големи пари, милиарди се печелят с лъжа, грозота, със зло, с ужаси и порнография. Когато една култура престане да цени високо добродетели и да предава на следващите поколения собственото, провереното, ценното чрез пример, възпитание и образование, тогава тя сама си изкопава гроба. Все още има свобода и не е твърде късно да я защитим. Ала трябва да знаем кой по какъв начин я ограничава, за да наложи собствените си интереси. --------------------------------- Бележка на редакцията на сп. "Християнство и култура": ** Габриеле Куби e родена през 1943 г. в Констанц, Германия, в семейството на публициста Ерих Куби и скулпторката Едит Шумахер. Учи социология в Берлинския свободен университет, а по-късно в университета в Констанц. Работи като социоложка и преводачка. Тя е католичка, майка на три деца. Публикувала е 11 книги, преведени на много езици. Първата е "Моят път към Мария". "За силата на живата вяра", следват "Порив към любов". "За младите хора, които желаят да имат бъдеще", "Джендър революцията – релативизъм в действие", "Only you – дай шанс на любовта", "Самопознанието – пътят към сърцето Исусово" и др. Книгата на Габриеле Куби "Глобалната сексуална революция", от която предлагаме откъс, е публикувана в Германия през 2012 г. Тя разглежда джендър идеологията и стратегиите, които подриват основополагащи структури като брака и семейството. Книгата получава най-високи оценки в католическите среди. Папа Бенедикт XVI се обръща към авторката с думите: „Слава на Бога, че вие говорите и пишете”. Превод от немски: Людмила Димова Източник:hkultura.com

сериозно ли смяташ че трезвомислещ и ерудиран човек би приел да вярва в тази простотия за плоската земя? Плоскоземците са екзотична секта и тяхната бройка е пренебрежимо малка /основното им ядро е в САЩ/, макар наличието им и да доказва безкрайността на човеката глупост. Между другото картинката е сбъркана. Плоската Земя трябва да е в центъра на Вселената и всички планети и звезди да се въртят около нея

'Хипотезата Гея' на Лавлок описва земната биосфера като гигантски саморегулиращ се меха/организъм. Разбира се, възможностите за саморегулация не са безгранични. Когато нещата отидат отвъд предела й, настъпва масово измиране на видовете /както се е случвало практически през всички геологически епохи/. https://en.wikipedia.org/wiki/Gaia_hypothesis

първо елиминираш едните, а после и другите. Война на 3-4 фрона е неефективна. Точно това направиха сирийците и руснаците - първо освободиха Алепо и разгромиха 'умерените терористи', а след това изметоха и ИДИЛ от Ефрат. Сега правят същото в Идлиб.

Римска 'питагорова чаша', която позволява да я напълниш само до определено ниво, а при по-голямо количество течността започва да изтича от нея по закона на скачените съдове. В центъра й има декоративна украса, в която е поместена извита тръба, свързана с два отвора, от които единият се отваря на дъното на чашата, а вторият - от външната й страна. Когато съдът се пълни с вино - течността, съгласно закона за скачени съдове се издига по канала до извивката на тръбичката. Ако в чашата бъде изсипано количество над допустимото, то потича по извивката надолу към другия отвор, който е от долната страна на чашата и така до пълно изпразване на чашата. Обикновено такива чаши били снабдени с означение докъде може да се пълни с вино /както е на тази сребърна находка от Хърватия/, за да може да бъде използвана за пиене.

Четейки глупостите, които сте написали /вместо да си празнувате Новата година като всички нормални хора/, смятам че в сегашния си вид темата се е превърнала в страшен буламач, както става винаги, когато в дискусията се намесят неуки автохтонци. Затова смятам че няма да е голяма загуба за форума, ако й сложа катинара.

това ми напомня сбърканата логика на фоменковистите, които осланяйки се на ренесансовите картини за Античността /където героите са изобразени с рицарски брони/, 'доказват', че събитията от Римската история са се случили през Средновековието. Та и при теб така

Това изобщо не е вярно /логиката ти е сгрешена, както обикновено/. Престани да спекулираш на тема лингвистика и генетика, разбрахме че не са ти ясни тези науки

сериозно? Траки са племената обитаващи Тракия и наречени така от гърците /подобно на даките, които също са сборно понятие/. Самите са далеч от някакво народно самосъзнание, оставайки си на ниво междуплеменни вражди до завладяването им от Рим. Иначе Йоан си пише за жителите на Тракия, само дето не пояснява дали има предвид романизираните тракийци като цяло или някое конкретно племе. Видяхме, че Данубиус не е изначално тракийското наименование на реката, то е привнесено от келтите. Разбира се за 5-6 век това няма никакво значение, а и целта на автора не е да изнася урок по география. Това го правят автохтонците, търсейки под вола теле. Та от 'неяснотите' в текста всеки може да си прави каквито си иска спекулации, подобно на простотиите които написа за Афродита и за Дунав. Но когато лаик започне да разсъждава за неща, които не разбира, резултатът винаги е комичен

Ти първо се върни да поясниш фантазиите си за Киприда и духащия Дунав, шегобиецо.

ебаси безсмислените мохабети се вихрят тук. :)))

траки през 5-6 век са жителите на провинция Тракия. Също като мизите - топоним.

в Дакия също имало златни мини, но темата е за съвсем друго.

Причини за епидемиите Към средата на втори век римляните контролирали огромна част от тогавашния античен свят с население от 60-75 милиона души, разпределено на три континента. Пет века по-късно, Римската империя се свила в пределите на Мала Азия, като западните провинции станали притежание на различни германски племена, богатите източни провинции влезли в състава на арабския халифат, а на Балканите, непосредствено до столицата Константинопол, се настанили славяните и аварите. Търговията замряла, градовете били полупразни, а културата и технологиите били в упадък. В опит да се обясни този драматичен крах на римската държавност през периода 3-6 век, най-често се изтъкват политически, военни или социално-икономически причини. Един незаслужено подценяван и откровено пренебрегван фактор е приносът на пандемиите за края на античната цивилизация. Силно урбанизираната Римска империя, вътре в която по прекрасните пътища бързо се придвижвали големи маси хора, била идеалното място за разпространение на заразни болести като шигелоза, паратиф, малария, чума. Счита се че през 2 в. пр. н. е. римляните донесли в Европа и хроничната болест сифилис /наричан пуническо проклятие/. С епидемиите, разразявали се периодично в империята, били свързани значителни загуби както на талантливи държавници и администратори /Тит, Марк Аврелий, Клавдий II, Рицимер/, така и на активно население, което генерирало войници и данъкоплатци и произвеждало материални стоки и културни блага. Леталитетът бил висок, поради отсъствието на ефективни лекарства и на развита медицинска служба, а също и заради непознаването на етиологията на болестта и липсата глобална стратегия за ограничаване на разпространението й. Покрай римските завоевателни кампании в Партия през 2-3 век /съпътствани от множество ранени и убити, и ниски хигиенно-санитарни условия/ били ‚внесени‘ нови болести, за които населението на империята нямало естествен имунитет /подобно на индианците в Америка, сблъскали се с шарката, донесена от белите колонисти/. Древните имали различни версии за това, какво причинявало инфекциите. Повечето вярвали в свръхестествения им произход като обяснението било, че морът е наказание от боговете. Така при една чумна епидемия в началото на 3 в. пр. н. е., специално от гръцкия град Епидавър в Рим била докарана статуя на Асклепий и свещена змия. Естествено, според легендата, след пристигането на божеството, епидемията веднага спряла. В благодарност, на остров на река Тибър /наречен на името на бога Ескулап/ била изградена първата лечебница в града. Естествознателят Тит Лукреций Кар, смятал че заразните болести били причинени от външни зловредни фактори. Причината за тяхната поява той търсел в отровния въздух, като добавял, че е възможно заразата да бъде пренесена с храна, почва и вода. Амиан Марцелин през 4 век в своето произведение ‚Деяния‘, описал ‚чумата‘ разпространила се от непогребаните тела в обсадената от персите крепост Амида /дн. Диарбекир/. Той класифицирал няколко вида болести: „първият вид чума се нарича ‚пандемос‘, благодарение на нея жителите от горещите области страдат от треска; вторият вид – ‚епидемос‘ води до отслабване на зрението и причинява опасни отоци; третата – ‚лимодес‘ е съпроводена със бърз летален изход“. Античните извори, макар и рядко, покрай описанието на бляскави военни кампании, дават и приблизителна картина на бедствията и страданията на жителите на римската държава, вследствие на болести или природни катаклизми. Така могат да се идентифицират няколко големи епидемии от периода на късната Република и империята, които имали сериозен принос за упадъка на Рим: ‚Чумата на Орозий‘ Наречена по името на историка от пети век, който пръв я упоменава и която според него пламнала през 125 г. пр. н. е., след невиждано нашествие на скакалци. Те опустошили посевите и след това били отнесени от бурни ветрове в морето. Изхвърлените от вълните и разлагащи се насекоми предизвикали жестока епидемия, засегнала първо птици, домашни и диви животни, а след това прехвърлила се и върху хората. В Нумидия болестта отнела живота на 800 000 човека, а в новоучредената римска провинция Африка – 200 000. Загинали и около 30 000 римски войници, намиращи се там. В Утика /вторият по големина град в провинцията/ на ден умирали по 15 000 жители. ‚Чумата на Тит‘ Разпространила се в италианската област Кампания след изригването на вулкана Везувий през 79 г. Според Светоний, император Тит се опитал да ограничи болестта с всевъзможни средства, включително прибягвайки и до жертвоприношения към боговете, но през 81 г., когато бил имението си край Рим, сам бил повален от треска и след няколко дни умрял. Макар че имало подозрение за отровителство от страна на Домициан, най-вероятният убиец бил маларийният плазмодий, разпространяващ се чрез ухапване от комари. ‚Антониновата‘ или ‚Галеновата чума‘ Тази епидемия върлувала в Римската империя от 164 до 180 година. Първоначално засегнала източните провинции, след победоносната кампания на император Луций Вер /съуправител на Марк Аврелий/ срещу партите. Счита се че разнасянето й било улеснено от завръщащите се по родните си места легиони като тя проникнала в Галия и сред военните лагери по река Рейн. През 166 г. заразата стигнала и Вечния град, където умирали средно по 2 000 души на ден. Според историка Касий Дион в някои от провинциите епидемията убила до една трета от населението, което сложило край на „Златния Век“. Вероятно от тази болест загинал Луций Вер през 169 г., а през 180 г. същата съдба сполетяла и Марк Аврелий. Описанието на симптомите е оставено от прочутия лекар Клавдий Гален, който бил привикан в Рим от двамата императори след като епидемията поразила и войските разположени в Аквилея /северна Италия/ в разгара на войната с племенната конфедерация на маркоманите. Той споменава треска, диария и фарингит, както и кожен обрив, понякога сух, а понякога гноен, появяващ се на деветия ден от заболяването. Информацията, предоставена от Гален, не определя ясно характера на болестта, но учените обикновено я диагностицират като едра шарка към която населението на империята нямало имунитет. Пандемията отнела живота на приблизително 10% от населението на империята /около 6-7 милиона/ и предизвикала драстични социални, икономически и политически промени из цялата Римска империя. Военната й мощ също била подкопана и оредялата армия трябвало с отчаяни усилия да задържи нахлуващите варварски племена. От 169 година, до смъртта си /единадесет години по-късно/ Марк Аврелий лично ръководел военните кампании срещу маркоманите, сарматите и костобоките, които нахлували на Балканите, в Панония и дори Северна Италия. В съчинението си ‚Към себе си‘ Марк Аврелий пише, че дори и болестта около него е по-малко смъртоносна от лъжа, зло поведение и липса на истинско разбиране. А на смъртния си одър изрекъл: "Не плачете за мен, помислете по-скоро за болестта и смъртта на толкова много други". Интересното е, че по това време /151-189 г./ китайската империя Хан също била засегната от няколко вълни на смъртоносна епидемия, симптомите на която съвпадали с тези на едрата шарка. Не е безоснователно да се търси връзката между двете пандемии особено при факта, че римляните търгували с китайците по пътя на коприната, а и през 166 г. поднебесната империя била посетена от римско пратеничество. ‚Киприяновата чума‘ Пандемията се появила първоначално в Африка и проникнала в почти всички части на империята в периода между 249 и 262 година. Разпространението й съвпаднало с разпада на държавността, когато всяка провинция издигала свой претендент за трона, а външните врагове – персите и готите започнали широкомащабни нападения и опустошавали източните провинции. Галските провинции пък били оплячкосани от франки и алемани. Симптомите на болестта, описани от християнският епископ Киприян живял в Картаген са: диария, непрекъснато повръщане, треска, глухота, слепота, парализа на краката, оток в гърлото и кръвотечение от очите. Често инфектираните умирали. Римляните възприели тази епидемия като наказание от боговете. Според Киприян този мор бил знак, че краят на света и настъпването на божието царство са близо. Според историците, симптомите приписвани от древните източници на ‚чумата на Киприян‘, по-добре съответстват на вирусно заболяване, причиняващо хеморагична треска, като ебола, а не на едра шарка. Болестта се появила първоначално в Етиопия към 250-та година /където били пристанищата през които се внасяли луксозни стоки от Далечния изток/, а през следващата година достигнала до Рим и в крайна сметка се разпространила в Гърция и на изток към Сирия. В Рим от нея дневно измирали по около 5 000 души. От нея загинал и император Хостилиан. Археологическите находки от това време са идентифицирали голям погребален комплекс край Луксор /в Египет/, където били изгаряни жертвите на епидемията в опит да се спре нейното разпространение. Освен междуособиците и непрестанните войни с варварите, за разпространяването на епидемията допринесли периодите на суша, наводнения и глад, което показва значима климатична промяна. През втората половина на 60-те години на трети век на Балканите избухнала нова ‚чумна‘ епидемия, свързана с опустошенията, причинени от варварските нашествия на готите. Тя вероятно била предизвикана от същия причинител, както и ‚Киприяновата чума‘, макар че нямаме нейно точно описание. В ‚ Historia Augusta‘ се споменава, че множество оцелели от избиването варварски племена, затворени в проходите около Хемимонт били измъчвани от глад и от мор, а тези, опитали се да разграбят Крит и Кипър, били също поразени от мор и така победени. След като готите били разгромени при Наисус /Ниш/ обаче заразата плъзнала и сред римската войска, а нейна жертва станали още един римски император – Клавдий II. Тази пандемия, освен че засегнала всички слоеве на населението с характерните за това социално-икономически последици, довела и до значими религиозни промени. Покрай болестта, отнемаща безредно както живота на императори и висши сановници, така и на обикновените хора, позициите на Християнството се засилили, а неговите членове започнали да играят все по-активна роля в обществото. Tе се ангажирали с грижата за болните и погребването на мъртвите. Загиналите от болестта християни били причислявани към мъчениците, което давало надежда на останалите за награда в задгробния живот. Разочарованието от традиционните богове, които не помагали за спирането на заразата също тласнало в редиците им нови последователи и така монотеистичната религия се разпространила широко из всички провинции на агонизиращата империя. Чума през 4-ти век През 312 г., покрай междуособните войни, обхванали империята след оттеглянето на августите Диоклециан и Максимин, избухнала нова епидемия, която за съжаление не е подробно отразена в античните извори. Малария в Рим през средата на 5-ти век През 80-те години на миналия век, по време на археологически разкопки на погребален комплекс край Лугнано в Тоскана /Сев. Италия/, датиращ от 450 г., учените попаднали на повече от 80 детски скелети, половината от които на новородени. Анализът на костния материал идентифицирал причинителя на епидемията, който се оказал маларийният плазмодий – бактерия, размножаваща се в червените кръвни телца и разнасяна от комарите. Древните считали че маларията е причинена от демон. През 3-ти век, в един медицински трактат на Квинт Серен /личният лекар на император Каракала/, за предпазно средство срещу болестта се препоръчвала ‚магическата‘ дума абракадабра, която повторена в определена последователност и с постепенно отнемане на сричките би трябвало да излекува болния. Вилнеещата през средата на 5 век маларийна епидемия в Италия се прехвърлила и върху нахлулите на полуострова хунски орди на Атила, който се оттеглил, без да успее да превземе Вечния град. През 472 г. след разграбването на Рим от наемниците на Рицимер в града избухнала чума, която отнела живота на германския военачалник и на марионетката му - император Олибрий. Юстиниановата чума Климатичната аномалия, породена от редица вулканични изривания през периода 536 – 545 г., за десетилетие понижила температурите в северното полукълбо с близо 2,5 градуса, предизвиквайки „Късноантичен мини ледников период“. Иронично, той съвпаднал с управлението на амбициозния римски император Юстиниан, чиято главна цел била да възстанови империята в предишните й граници. Нещо повече – промяната във времето най-вероятно била тясно свързана и с избухването най-унищожителна пандемия в Античността. Причинителят на тази бубонна чума била бактерията Йерсиния пестис, за чийто произход се сочи Западен Китай и вероятно по пътя на коприната през 541 г. била пренесена в източните провинции на империята. Разнасяла се от бълхите по гризачите, каквито в изобилие се срещали в големите градове и пристанища, където били разположени зърнохранилищата. Според летописеца Прокопий, симптомите били треска, халюцинации, отоци в слабините, подмишниците и зад ушите /т. е. лимфните възли, в които че развивал чумният бацил/. Засегнат от чумата бил самият император Юстиниан, който с божията помощ успял да оздравее. В Константинопол обаче жертвите на епидемията били от 5 000 до 10 000 човека ежедневно, така че бил назначен специален чиновник, който да организира извозването и погребването на труповете. Според Йоан Ефески извън столицата били изкопани огромни кариери, във всяка от които били заровени по 70 000 тела. Археологическите проучвания не са установили досега такива масови гробове, така че свидетелството на църковния историк най-вероятно е силно преувеличено. Въпреки това не буди съмнение фактът, че Юстиниановата чума отнела живота на близо половината от жителите на империята, което подкопало икономиката и редуцирало сериозно военния й потенциал, вследствие на което отвоюваните от варварите провинции отново били загубени. Анализи на костен материал от масови гробове край Йерусалим и едно варварско селище край Мюнхен, датирани от средата на 6-ти век, идентифицират инфекциозния агент в повечето проби. Чумата върлувала четири месеца в Константинопол, но след това се прехвърлила на запад, където още близо два века сеела смърт. Вероятно загинали между 20 и 40% от населението на Европа. Заключение Опустошението причинено от заразните болести в гъстонаселената за времената си империя /с над 60 милиона души/, засягало обширни територии, поради добре развитата пътна мрежа и оживената търговия, а това водело до рязък спад в демографската популация. В опустелите провинции императорите заселвали победените варвари, в качеството им на колони или федерати, което подкопавало романизацията и икономическия просперитет на империята, която от 3 век постепенно изпаднала в перманентна икономическа криза. Замряла търговията, свободното предприемачество било в застой, занаятчиите и селяните били закрепостени, професиите им се унаследявали, за да се гарантира производството необходимите стоки за нуждите на армията и държавния апарат. Поддържката на инфраструктурата на късната империя също не можела да се сравни с тази от ‚Златния век‘ на Антонините. Допълнителен удар й нанесли разрушителните земетресения, описвани от античните автори като Амиан Марцелин, които засегнали много градове и укрепления, а разпространилите се след това епидемии допълнително разредили населението. Като добавим и засилващите се варварски нашествия, кръвопролитните граждански войни между различните претенденти за престола, честите бунтове на изнемогващото от непосилните данъци население, захлаждането на климата и поредица години с лоши реколти, всички тези фактори нанесли неизлечими рани на античното общество и предопределили залеза на Римската империя.

малко за по-подробно реформите на Константин и Диоклециан и състава на късноримската войска /между другото българската статия във уикито е учудващо добра и си личи, че е писана oт човек наясно с особеностите на този въпрос/: https://bg.wikipedia.org/wiki/Късноримска_армия

езиците еволюират. Само псевдолингвистите си мислят, че владеейки съвременен език, ще разчетат Линеар А, примерно

защото се е изразил по друг, бих казал старолитературен начин, спамърке /смисълът е същият, ама трябва да знаеш малко повече руски/. Ако нямаш какво да кажеш по темата можеш да си потърсиш друга занимавка. Разбира се, ако продължиш да пишеш глупости, ще ти пусна още една почивка до 'руската коледа' /датата е избрана съвсем нарочно, с оглед на това, че братушките явно са ти любима тема/.

за разтуха малко арменски претенции. Учудващо е, че у народ с толкова древна история има представители, които ги тресат същите /прихванати от соца/ панавтохтонни комплекси, подобно на тези у нашите келеши:

абе не беше ли дошло нибиру-то преди 3-4 години :))) това за хастероида пък си е за друга тема

Ами как няма да е Киприда, като според митологията е родена около о-в Кипър? И с античната митология не си наясно, така ли? Римляните, а не траките наричат Дунав - Данубиус. И хидронимът е оцелял благодарение на тях. A АНАЛогията с духането просто няма смисъл да я коментирам. Да не си фен на Фоменко случайно? Малко повече за двете имена на реката: Before the Romans had reached the river, it was little-known, and the Greeks had two names: the western part, about which they learned from travelers who visited the Greek towns along the Adriatic shores, they called Danube, but the eastern part, which they discovered through Thrace, was known as Ister or Hister. Herodotus may have been the first to realize that the two streams were in fact one, and he said he believed that the sources of this river was in the far west, among the Celts, near the Pyrenees http://www.livius.org/articles/place/danubius-danube/ Та забележи - на западните Балкани /където населението е келтско/, името на реката е Данубиус. На изток гърците го наричат Истрос. А Данубиус е име на бога /персонифицирал реката/. То идва от корена deH2nu- „река“, което често се появява в имената на реки (Rhodanus, Don, Dniestr, Downy). Също така от този корен са множество божества, като Дану и Dôn. Нищо общо с духането, така както и Киприда няма нищо общо с кипренето. Но за псевдолингвиста повърхностната аналогия между съвременните и по-старите думи е доказателство за тъждество /а оттам и за идиотските хипотезки за някакви езикови влияния и остатъци/. Коленето на прасе се прави на римските Сатурналии /на гръцки - Кронии/ - празник предшестващ деня на раждането на Непобедимото Слънце /25-ти декември/. Пъроначално Сатурналията е еднодневен празник, отбелязван на 17-ти декември. Освен прасоколенето също така се палели свещи, подарявали се подаръци, раздавали се курабийки с формата на човечета, организирали се фиести, празненства. Все познати неща. В късната античност честванията продължавали цяла седмица. Колкото до норманския в английския - хубаво, там явно са пуснали корени латинските думи, измествайки англосаксонските /нормално/. На юг, обаче - в Сицилия и Южна Италия, където норманите се явяват на по-ниско културно стъпало, нямаме особено езиково влияние върху местния език /който пак си е романски по същество/. Но пък и кръстоносните кралства в Ахея също не оставят езикова, а и културна следа. Извод?

Зализняк критикует Фоменко, http://grdash.livejournal.com/77221.html http://www.kommersant.ru/doc.aspx?DocsID=1372475&NodesID=8 "Основную часть книги А. А. Зализняка "Из заметок о любительской лингвистике" составили статьи, в которых подробно разбираются и уничтожаются лингвистические гипотезы создателя "новой хронологии" А. Т. Фоменко. Интерес — почти драматический — книги заключен в самом сочетании этих двух имен. А. А. Зализняк олицетворяет понимание гуманитарной науки как общего труда многих поколений ученых, ищущих истину; он крупнейший современный лингвист, создатель Грамматического словаря русского языка, автор фундаментальных исследований по истории русского языка. Каждая его работа — образец почти уникальной в гуманитарных науках строгости и ясности. ...Лингвистические рассуждения в книгах Фоменко — сочетание произвола, фантазии и невежества. Каждое из них по отдельности еще вызывает смех ("Может быть, название BRUSSEL (БРЮССЕЛЬ) является легким искажением слова Б-РУССЫ, то есть Белые РУССЫ"), но после прочтения нескольких таких заявлений подряд делается уже не смешно, а тошно. Зализняк разбирает все эти построения спокойно, корректно, раз за разом показывая их абсурдность, иногда сопровождая, но никогда не подменяя аргументацию насмешкой или возмущением. Один из полемических приемов хорошо знаком читателям его недавней, но уже классической книги ""Слово о полку Игореве": взгляд лингвиста": Зализняк предлагает вообразить, какими сведениями и умениями должны были бы обладать пресловутые фальсификаторы, а когда мы это вообразим, "нам ничего не остается, как признать за предполагаемым изобретателем латыни поистине сверхчеловеческое всезнание". Другой прием еще проще: Зализняк предлагает вообразить, что иностранный лингвист-любитель поведет себя так же, как отечественные, и начнет находить следы своего языка на нашей родной земле: "Чтобы почувствовать, какое надругательство над языком представляют собой подобные "истолкования", вообразите, что английский любитель, столь же невежественный и тенденциозный, как АТФ, взялся растолковывать название Красная площадь и "разгадал" его так: это название — слегка искаженное английское crusty plot, "покрытый коркой земельный участок". Нетрудно представить, какое чувство вызвала бы подобная изобретательность иностранных лингвистов-любителей у русской публики, особенно если бы каждый из них заявил, что это именно его национальные войска стояли на Красной площади, когда ей давали такое название. Но АТФ и не рассчитывает на одобрение в Венесуэле. Ему достаточно того, чтобы вызвать энтузиазм у простаков в России". Именно этот простой полемический прием, кажется, должен вызывать у поклонников Фоменко особое беспокойство: тем, кто считает, что их обманули, унизили, низвергли во тьму, всегда кажется, что они видят всех, а их не видит никто, что на них не может упасть ни чужой взгляд, ни свет разума.