Atom

Каква е проруската позиция ще разберем (ако все още сме живи) след властта на Путин. Засега знаем позицията на Путин и съответно пропутинската позиция на путинските медии. Реалната оценка на днешните събития и на всички останали събития около отношенията между Русия и Украйна, руснаците ще си ги направят в пост-путинския период и чак тогава ще стане ясно, кое е било проруско и кое не. С други думи за пропутинките медии важи същото, както и за опозиционните: "Това че някой подава новините на руски, не означава че това е руска преса"

Коя партия бе КГ? Да не е анонимната комунистическа партия на световните анонимници?

Трудна работа, да не кажа невъзможна. Двата разказа са написани от съвсем различна перспектива. Нашият разказ е написан като история на страната, македонския - история на народа. В двата разказа общите моменти са по времето на ПБД в интервала от разказа са славянската писменост и нейното въвеждане до Петър Делян. Следващите общи моменти са през 19-ти век по време на националното изграждане, но ти искаш да ги прескочим. При това положение не знам как ще стане номера. На мен ми се вижда невъзможна мисия.

ОК, приеми го като достижение. Достижение на общонародно дело, а не начинание на отделни аристократи или на отделни групи и в него участват както нашите деди, така и тези на македонците. Искаме обща история с тях, но най-общото което имаме е заметено под килима и омаловажено от нас самите. Ти сам написа това: "По същество се пита следното: ако никога нищо не сме успели да финализираме със собствени сили, откъде знаем, че днес ще успеем". Ами няма да успеем, защото сме си втълпили, че "никога нищо не сме успели да финализираме със собствени сили" Като зачертаваме точно процеса по изграждането на нацията, финализиран с учредяването на Екзархията, кое остава като "обща история"? Априлското въстание или т.н. "освобождение"? Ние се опитваме да им пробутаме нашия исторически разказ, който на практика е история на държавата България след т.н. "освобождение". В този разказ предходният период е силно редактиран и манипулиран в духа на култа към робството. Това, че ние сме избрали да се изживяваме като вечните губещи и жертви, какво общо има с македонците. Те дали искат да са губещи и жертви? Какъв разказ им пробутваме от тяхна гледа точка: турско робство, след това поредица от неуспешни ходове, загуби от войни, сръбско робство и накрая македонизъм силово наложен от Тито. В този разказ те нямат избор. И при македонска и при българска идентичност все са "губещи и жертви". Ако аз съм на тяхно място няма да го приема. Не за друго, а заради ролята на губещ и жертва която се опитват да ми наложат.

Ето два примера за съвременната робофилия набивана в главите на хората. И двата са от в.Труд: За турското робство и османското владичество Няма да преразказвам цялата статия, но това е показателно: "И в този смисъл може да се отдаде нужното на премиера Бойко Борисов, който въпреки че не може да бъде определен като русофил, преди време напомни за Русия, че „те са ни освободили от турско робство“. Робство или иго- да, а не всякакви други увъртени термини, като господство, владичество, власт и съжителство, които представляват поругаване на историческата правда и народната памет." Искам закон срещу отричането на турското робство И тук два кратки откъса: "В последно време самозвани учени от БАН, както и други родоотстъпници, соросоиди, майцепродавци, отцеубийци и отявлени българофоби изписаха тонове хартия да доказват, че турско робство въобще не е имало, а имало съжителство, присъствие, владичество, поданство, обща история и др." ....... "Искам Закон срещу отричането на петвековното турско робство и на турските зверства! Мъките на българите в общ план са по-големи, далеч по-дълготрайни и по-жестоки от Холокоста, представляват демоцид, и имат несравнимо по-тежки последствия за българската нация." Създаването на българската нация е дело чисто българско и успешно. По една или друга причина то се случва точно по време на османския период. Огромният заряд на тогавашните българи им позволява да свършат колосална и невероятна работа. Стартирайки от дълбините на средновековието те изграждат училищна мрежа, поставят началото на изграждането на общ литературен език, построяват една камара църковни и образователни сгради във всеки град и паланка, организират читалища и научни дружества, създават първите медии (периодични печатни издания) и т.н. и т.н.. Цялото това нещо е една огромна победа на целия народ, увенчана с учредяването на Екзархията - първата общо-национална институция призната от всички останали. Всичко това по-горе не може да се оцени подобаващо, ако същия период през който се случват тези неща е квалифициран като "робство". Нямаме успешно завършили борби в националния разказ не защото няма такива реално, а защото не присъстват в разказа. Те са пренебрегнати, скрити и заметени под килима в името на робството и издигането му в култ. Парадоксът е, че ако човек се опита да да изтъкне заслугите на възрожденските българи, техните успехи и победи ще бъде обявен за родоотстъпник, соросоид, майцепродавец, отцеубиец и отявлен българофоб. Българите нямат право да са успешни, да са победители и да са постигнали нещо сами. Имаме право да сме безгласни и неуспешни роби, или пък ако не сме такива в най-добрия случай се допуска да бъдем жертви. Победител може да бъде само чужда сила. Ясно е коя е тя и г.н. Борисов ни го припомни, цитиран в първата статия.

То именно за вътрешния план говоря. Нашият разказ си е наш и на никой друг не му пука какво точно ще пише вътре. Робството и робофилията нанасят вреди на нас, а не на околните. С какъв точно емоционален заряд подхранва националния ни разказ? Създава спойка на основата на ценности като тази, че "не ставаме за нищо", подхранва бягството от собствена отговорност и ни кара непрекъснато да търсим някакви външни причини, освободители или опори. И ей така между другото ни втълпява вечна признателност и лоялност към Русия. Виж националните празници на държавите по света: https://bg.wikipedia.org/wiki/Списък_на_националните_празници_по_държави На колко от тях, националният празник е свързан с "освобождение"? Повечето празнуват ден на независимостта, а не се "освобождават". Причината е елементарна. Независимостта е вътрешно-обусловена категория, докато "освобождаването" е по-скоро външна и предполага освободител. Нашите деди са имали по-добър усет за тези неща от нас самите. Например след учредяването на Екзархията се честват дните около нейното учредяване, а не датата на султанския ферман. Първото е вътрешно-обусловено събитие, докато второто външно. Трети март (тогава 19 февруари) непосредствено след т.н. "освобождение" се чества като ден на „възшествието на престола на император Александър ІІ и заключение на Санстефанския мир“. Няма освобождение, роби или иго-та, а просто един празник свързан с руската монархия. Т.е. това на практика е монархичен празник, а не национален. Като ден на "освобождението на България" (но пак без робство или иго) е обявен от Фердинанд с указ от 31 декември 1887г. Това става в разгара на т.н. българска криза и е опит за някакъв политически реверанс към Русия и омекотяване на отношенията (нещо като - признателни сме) в момент в който политическите отношения между двете страни са изключително изострени. С други думи т.н. "освобождение" става освобождение чисто случайно и по конюнктурни причини. Като стана въпрос за 3 март, хвърлих едно око на Санстефанския договор. Чл.6 изрично гласи: България ще образува автономно, трибутарно княжество, с християнско правителство и народна милиция. Т.е. конституирането на България като монархия е договорено още тогава (а може би и по-рано в някакви договорки между великите сили) и никой не пита българите искат или не монархия. Това, че българите искат република никой не го интересува. Тя и съвременна Гърция стартира като република, но бързо-бързо републиканските им мераци са порязани.

А как го правят другите? Въпросът за изграждането на нацията изобщо не се разглежда от разказа ни, от страх да не би случайно да помрачи ореола на "робството". Този въпрос обаче не може да се подмине защото в противен случай разказът ни не отговаря на реалиите. Така наречените църковни борби са всъщност национални борби, а не религиозни. Например в "История на османската империя" на Мантран, този момент е описан като "възраждането на нациите (миллет)" и обхваща не само българите, но и самите гърци, арменците и евреите. Общото е желанието за засилване на светския елемент и светските характеристики в управлението на дадената общност, а това на този етап и в конкретната реалност, може да стане само през религиозните институции. С други думи общото е това за което писа ти: "адекватното представителство във властта" и въобще не става въпрос за спорове от религиозен характер. Сега как е? В македонския разказ "българизацията на македонците" е представена като резултат от пропагандата на Екзархията, пък тя видиш ли сигурно е паднала от небето или е създадена по прищявка на султана. Трябва ли да им се сърдим, че разказът им е менте, като точно по този пункт нашият собствен разказ също е менте. В какво да ги убеждаваме - че са роби? Ами ако не искат. И аз да съм и аз няма да искам.

Опитай се да видиш нещата в общ план, а не в рамките на историческия ни разказ. Има ли българска нация в началото на 19-ти век? Няма такова нещо. През втората половина на века обаче има, при това официално призната и със своя собствена парадържавна институция - Екзархията. Това е абсолютно наше, българско, собствено постижение. През по-голямата част на 19-ти век борбата е за изграждането и съществуването на нацията и тя абсолютно успешна. Екзархията е преди всичко политическа институция, а не толкова религиозна. Има ли друг начин за "адекватното представителство във властта" на Османската империя освен този? Без изграждането на нацията всякакви "помощи" губят смисъла си. На кого ще помага Русия, ако го няма субекта, ако няма на кого да се помага. С други думи точно това е основния камък върху който се гради всичко. Дори и след т.н освобождение Екзархията е тази институция, която продължава да е олицетворение на нацията, а не толкова Княжеството. Македонските революционери например поставят политически искания за автономна Македония и издигат лозунга "Македония на македонците". За тях интересите на Македония са над интересите на Княжество България. Те обаче в нито един момент не поставят под съмнение единството на Екзархията. Нашият разказ обаче е зачертал този въпрос. В него Екзархията е дело на султана с неговия ферман (външна причина). Станало е ей така от само себе си покрай някакви църковни (разбирай чисто религиозни) борби. Само дето в т.н. църковна борба няма нищо религиозно. Става въпрос за изцяло светска борба за "адекватното представителство във властта" която завършва успешно.

Писах вече, че това е много дълбока тема, а и важна и не и е мястото тук. Но добре, ще се опитам да бъда кратък. Първо, чия свобода? Свободата на аристокрацията? (каквато нямаме), или свободата на народа?, или свободата на някой друг? 19 век за българите е преломен. Там за нас са концентрирани и протичат на бързи обороти всички процеси накуп, които иначе стават в западна Европа за доста по-дълго време. И ренесанс, и просвещение, и национално изграждане, че дори ако щеш в известна степен и реформация. На всичко това обаче е турена чертата и е заменено от "робството" и "неуспешната борба". Малко ли е това? От една страна "роби", а от друга "неуспешна борба". Какво се внушава от нашия разказ? Че не ставаме за нищо защото сме наследници на роби, че сме водили някакви борби, но неуспешни. Трябва ли при това положение да се чудим защо във всичко търсим външна причинност и не вярваме на себе си?

Аз съм на обратното мнение. Точно от определението "робство" идват един куп "народопсихологически ефекти", включително и непрекъснатото търсене на външни причини за всичко, повсеместен песимизъм и липса на увереност в собствените ни възможности. Историческият ни разказ е написан така, че набива в главите на хората именно тези качества. При това става въпрос за сравнително модерно явление. В самия период "на робството" думата е просто метафора. Възрожденците се обръщат с "робе" към българите да ги ядосат и нахъсат. Неслучайно в този период има и "гръцко робство", че и двойно робство. Никой обаче не е приемал термина за нещо повече от метафора и литературен похват.

Никак. Аз затова и питах как може да се дефинира термина "турско робство", че да го сравняваме с други робства и да събираме факти Аз не мога, за мен това е една голяма глупост. Виждам, че и ти не можеш......

Дефинирай го като е толкова просто. Турското робство е........ И дай да видим кои са аналогиите му по света. Хората искат факти за робството по света.

Говорим конкретно за "турското робство". Проблемът там е, че първо трябва да се дефинира какво представлява т.н. турско робство и едва след това да се класифицира заедно с други сходни явления по света и да се търсят някакви аналогии. Ако не знаем какво представлява, може ли да говорим за факти. Факти за какво? Темата няма как да не е дискусионна, по простата причина, че не знаем какво представлява обекта който ще се изследва.

Сложен въпрос. Аз бих то разделил н две: 1. Робството като категория в историческия ни разказ. Каква роля играе във формирането на мирогледа на съвременния българин. 2. Робството като историческа реалност. По втория въпрос, за да се изследва туй нещо което наричаме "робство" би трябвало да се използват всички подходи, а не само "цивилизационния" модел към който се насочваш. Освен това философията на Тойнби е само частен случай на този модел. Въпреки, че Тойнби е най-яркият представител има и други визии които се опират на същия цивилизационен подход Освен този подход обаче има и други. Преди време бях отворил специална тема за моделите и подходите при историческите изследвания, но нямаше интерес, пък и според мен не се разбра идеята на темата. Ако искаш хвърли един поглед и ако ти е интересно може да дискутираме въпроса за робството там. Тази тема се разводни достатъчно.

Не е единичен. Виж тези списъци - https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_largest_German_companies В първия списък има 26 компании, които се намират в 17 различни града.

Да, би могло да е добро, но ако енергията се пренасочи към решаване на важните и неотложни проблеми.. Както писах в темата за демографията, най-големият проблем в момента е демографския спад. И не толкова самия спад, колкото скоростта с която става това. Тази скорост е ужасяваща и ще доведе след себе си куп други необратими процеси в резултат на които нацията ще изчезне. При това не става въпрос за някакво неопределено бъдеще, а съвсем скоро. Оцеляването минава през много, на пръв поглед най-обикновени нещица. Всяко едно обаче е по-важно от Македония, историята и всичко свързано с миналото. Не е нужно да се отказваме от тях, а просто да не отделяме толкова усилия и емоции по Македония, а да се съсредоточим към истински важните неща. Фиксирани ли сме по Македония, без да забелязваме нищо друго, работата ни е спукана. Такава Македония и история на такава цена лично на мен не ми е нужна. Не ги искам.

В Германия не е ли малко по-различно. Ето една милиарда компания - Boehringer Ingelheim. Според Укипедия има милиарден оборот и 50000 служители в целия свят. Самата компания също струва милиарди, но централата с все служителите в централния офис все още е в Ингелхайм ам Рейн и доколкото знам нямат никакво намерение да се местят където и да е другаде. Градът според българската Укипедия в 2014 е бил с население 24000 жители, а според английската версия днес е 35000. Което и число да е вярно това е един доста малък град.

Не мисля, че проблемът е само в работодателите. Политическата ни класа също не се вълнува от този проблем. Ако се вълнуваха, можеше да почерпят опит от Румъния, Сърбия и дори Македония и да видят как решават този проблем там. Например македонците планират по някое време тази година минималната им нетна заплата да стане 300 евро. За сравнение, ако при нас нетната трябва да е 300 евро, брутната отива към 756 лева. Това ниво се приема за високо от българските работодатели и при нас от април минималната ще е 710 лева. Ако за нашите 756 лева е много, то за македонските работодатели при общото ниво на тяхната икономика е супер, супер много. Въпреки това ще я въведат. Доколкото схванах македонското правителство ще плаща на работодателите в продължение на една година за всички работници които получават минимална заплата разликата между сегашната и новата. Т.е. рабтодателте плучават една година гратис да се адаптират. То хубаво, но: 1. В състояние ли са да ги намерят 2. Работодателите и държавата в състояние ли са да гарантират че ще създадат условия тези хора да се адаптират (не очакваме да се интегрират) така, че да не си създаваме друг проблем. Да не стане така, че например пълнят Казанлък с пакистанци, афганистанци и т.н. без да могат да ги адаптират. В резултат Казанлък се превръща в гето и сегашните му граждани го напуснат с двеста. Тук да видят пак опита на Румъния. Те се справят доста успешно и с това. Мен силно ме съмнява нашите да успеят. Румънците се справят и с двата проблема -нивата на ниските заплати и привличането на чужденци. Какво ни дава основани да допуснем, че изобщо не можем да се справим с единия проблем (нямаме капацитет), но видиш ли имаме капацитет да се справим с втория. Това ми е много съмнително.

Ами трийсетина години по-рано Русия смазва или помага за смазването на де що има в Европа национални, републикански, либерални и всякакви такива движения. Самата Русия по това време е самодържавие от всякъде. Например руската църква е на пълно подчинение на императора. Няма патриарх, а синод, който се утвърждава от императора. Шефът на самия Синод дори не е духовно лице, а оберпрокурор лично назначаван от императора. На този фон Русия не би допуснала дори разговори за републиканска конституция или републиканска Екзархия. Това би дало повод за взривяване на самата Русия.

Вярваш ли, че Русия би допуснала една републиканска конституция в държавното ни управление? Под тяхно влияние се сменя и устава на Екзархията и екзархът от избиран за ограничен мандат става пожизнен. Целият устав е променен в консервативен стил и от първоначалния му замисъл не остава и следа. Това не променя факта, че републиканските идеи са били широко разпространени сред тогавашната българска общност. В противен случай този устав просто нямаше да се появи. Сега обаче това е заметено под килима, а републиканските идеи са представени единствено чрез Левски (Бай Василе, когато освободим България ..... и т.н.). Левски обаче е идеал и е недостижим, затова не е опасен. Той може да има републикански идеи, но не и българите като цяло. Поне това ни внушава нашия исторически разказ. Републиканските идеи според него са същата екзотика, като човешките права, гражданското общество и всичко останало. Това обаче по никакъв начин не отговаря на реалиите. Те са доста различни.

Виж дебата ни по-горе с Кухулин. Той предлага да се търсят причини дълбоко в историята. Според мен проблемът идва от това, че така сме се моделирали (волно или неволно) ние самите през последните 100 години. Според мен нещата се объркват някъде след първата световна война. До тогава българите вярват в себе си и своите възможности. Националните катастрофи изглежда преобръщат нещо и оптимизмът се прекършва. Въпреки това след 1944 пак се появява някакъв оптимизъм. Сега не знам. Аз наистина не мога да разбера от къде идва целият този песимизъм и фатализъм. Няма обективни причини, освен тази, че не искаме да се откажем от такъв мироглед. Може би това е и причината аз самия да не искам да чуя за Македония. Може би аз също съм фаталист. Започне ли Македония да заема прекалено голямо пространство във вниманието на българите нещата свършват трагично. Всичките ни национални катастрофи идват по тази схема.

Е, какво правим тогава. Обърни внимание какво ни е набито в главите: - нямаме гражданско общество защото това е западен феномен. Тук такива неща няма - не сме способни да решаваме съдбите си, защото сме малки или пък сме наследници на роби или пък ... нещо си - нямаме исторически традиции за това или онова и то ни е чуждо. Не отговаря на българските интереси Добре, но отговаря ли това на реалиите: - кой построи една камара църкви и училища през 19-ти век? - султанът, високата порта, някой друг? - кой създаде българската Екзархия? Нима това е султана, чрез неговия ферман? Българската Екзархия е продукт на цялата нация. Тя е резултат от работата на същото гражданско общество което го няма. Екзархът по устав се избира за ограничен мандат и дължи отговорност и отчетност пред събранието праз цялото време. Да ти прилича на нещо? - изборност, отчетност, мандатност. При други обстоятелства този Устав щеше да се развява като символ на нацията със статут подобен на Магна Харта. Да, ама не - заметен е под килима. А самите възрожденците и революционери: "Не щеме ний богатство, не щеме ни пари, искаме свобода с човешки правдини." Уау не иска богатство и пари, а свобода и човешки права. Това не може да е българско и да идва от нас самите. Човешки права може да иска само някой евро-гей или хипи-либераст, продавник на "kleta majka balgaria" При една друга приказка разговорът с македонците щеше да е съвсем друг. Във всички тези събития те вземат дейни участия. Още веднъж - Екзархията е продукт на всички, а не само на източните българи. Ние обаче това нещо сме го замели под килима, барабар с гражданското общество, републиканските идеи, човешките права и всичко останало. Вместо това изтъкваме ролята на султана с неговия ферман и руснаците с тяхната война. Всичко това в името на робството, което трябва да е основен фокус в нашия разказ и нищо не трябва да го затъмнява. После трябва ли да се чудим, защо не вярваме на себе си и търсим външните причини?

Хубаво, в такъв случай аналогията с Гърция е добра. Гръцкото гражданско общество има същия генезис, само дето нашето е затрито, а тяхното е оцеляло. Това съм го писал тук вече Ν пъти в най-различни теми. Исторически реалии има колкото искаш. Това са животите на милиони хора и хиляди събития. Те не могат да влязат в един ограничен по обем разказ дори и да искаш. Т.е. още на входа имаш цедка - някои от реалиите влизат, други не. След това имаш преекспониране на едни реалии и замъгляване на други, имаш допълнително замитане под килима на нежелани подробности, имаш преоформяне на целия разказ под някакъв общ сюжет и т.н. Опитай се да намериш например текста на оригиналния първи Устав на Екзархията. Не на проекта, а на текста на самия устав, този който е гласуван и приет от събранието. В Уикипедия ще намериш пълна информация за фермана с който е утвърдена Екзархията, но не и за Устава с който е учредена. Защо мислиш, че е така? Просто уставът е заметен под килима, докато ферманът е преекспониран. Единият акт е историческа реалност, продукт на нас самите, а другия акт е историческа реалност, продукт на чужди сили. Едната реалност отсъства от историческия ни разказ, докато другата е преекспонирана.

Колко по-назад? Възраждането например въпреки името си не е връщане към някакви изконни исторически корени или връщане към средновековието, а е отхвърляне на старото, отхвърляне на традициите и впускане в новото и неизвестното. Гражданското общество по това време също е било факт. Огледай се около себе си. По голямата част от "старите църкви" са всъщност от този период и всички до една са построени от самите хора, т.е. от същото гражданско общество, а не от лордове или църковни принцове. Във всеки град и паланка кората са се организирали сами и са строели църкви, училища, организирали са читалища и т.н. без каквато и да е помощ от "държавата" или от "управляващите". Върхът на това движение е Екзархията, която въпреки религиозната си същност, по-скоро е проявление на новото, т.е. на нацията, а не на религията и е постижение на цялата общност. Националният ни разказ обаче е написан от съвсем друга перспектива. Там основния фокус е робството. Ако няма роби, няма нужда от освободители. Ако има, има и нужда някой да ги освободи. Робството обаче "изяжда" всичко това което писах по-горе. Робите не са в състояние да имат гражданско общество, да имат свои собствени цели, нито са в състояние да управляват съдбата си. Външната причинност и непрекъснатото търсене на виновник някъде извън нас, без значение къде, а само и само да не се търсят причините в нас самите, не е продукт на историята ни. Т.е. на това което се е случило реално, а е продукт на националния разказ. Т.е. на това което сме записали в него като "истина" и с което възпитаваме децата си.

Ами явно защото по друг начин не може. По някаква причина на българина и втълпено в съзнанието, че нищо не зависи от него и всичко се управлява от вън. Следователно защо да гласува и да мисли, като така и така това е без значение. Правилата и законите за нас са също нещо "външно" - наложено от вън, а не наши собствени правила и закони и т.н. Явно българинът се събужда само ако му закипи кръвта. До тогава седи, търпи и се сърди на всички останали, но няма да потърси причината в себе си. Аз затова и писах на Кухулин, че няма смисъл да се сравняваме с Гърция. Гъркът в това отношение е коренно различен и скача и за най-малкото нещо за което му се струва, че не отговаря на интересите му. Гъркът въобще няма да чака да му закипи кръвта или пък обратно, кръвта му по всяко едно време е близо до точката на кипене.