Atom

Голямата цел на Империята е да разпространява християнството в правилната (от гледна точка на самата Империя) версия, а не да дава азбука или писменост на чужди народи. Второто е следствие от първото, а не причина или търсен ефект. А дали голячата цел е пълен non sens!!! или не, може да се спори ако човек се опита да види нещата от гледна точка на епахата. Ако нещата се гледат от съвременна гледна точка ще се получи едно голямо нищо.

По-скоро холивудска приказка е митът, че "византийската политика и църква иска да ни погърчи". Разпространението на славянското богослужение е имперска политика, а тези които го приемат (българи, сърби, руси) са просто обект на политиката.

1. Лингвистичната ти визия акцентира на лексиката и неглижира граматика, фонетика, морфология и т.н. Ето ти същото изречение на френски (Гугъл преводач): 2. Votre vision linguistique met l'accent sur le vocabulaire et néglige la grammaire, la phonétique, la morphologie, etc. Общата лексика в двете изречения е видна (подчертаните думи). Тя не пречи, но и не помага кой знае колко българите и французите да се разберат без преводач. Лексиката в по-голямата си част в двете изречения уж е еднаква, но различните наставки, представки, съюзи и частици, различната фонетика и различните ударения са напълно достатъчни ако някой французин ти каже второто изречение да не схванеш абсолютно нищо.

Нищо интересно няма нито в тезите на Пейчев, нито в списъците на Макето. Това даже не е псевдонаука - при нея има някакво заблуждение или незнание, но все пак хората които предлагат песводаучните "хипотези" не са злонамерени. Тук имаме 100% антинаука. Т.е. целенасочено отричане на науката. Хубаво е разбира се, но лично аз не виждам да се вниква в "тънкости".

Ами не. Фактите, поне според науката са, че със словѣне, словене, Σκλαβηνοί, Sclaveni и т.н. се описва едно и също понятие, но на различни езици. Формата "словѣне" се появява след християнизацията по простата причина, че тогава се появява и славянската писменост. Това, че твоето твърдение е несъстоятелно се доказва по елементарен начин. Ако терминът словѣне наистина е християнски, религиозен термин, то той би трябвало да има своето строго съответствие и в останалите езици, например на гръцки и латински. Там обаче такива думи, които да съответстват на словѣне няма. Християнската доктрина няма нужда от подобна дума.

Правата обикновено вървят заедно със задължения и отговорности. Обратната йерархична пирамида предполага, че повечето от "нещата" се вършат на долните нива, а колкото по-нагоре се отива, толкова по-малко задължения и отговорности остават за горните. Ние обаче не искаме отговорности и задължения, а само права. Друг някой да ни решава въпросите за образование и здравеопазване, друг да ни разрешава споровете, да се грижи за сигурността, за инфраструктурата и т.н. и т.н. Това е проблема, а не изборната математика. Ако искаме някой друг да ни решава проблемите, а не ние самите, то и избирателната система е такава, каквото е. Аз затова и питах в другата тема, дали хората ще поискат твоята система. Т.е. дали са узрели и искат да се натоварят със задължения и отговорности. Ако нямат такова желание, каквато и изборна система да им предложиш резултатите ще са същите, а може би и по-лоши.

Не са етнос, раса или нация, нито племе, племенен съюз или народ. Това е езикова общност.

Ами какво да ти кажа. През същата епоха норманите, русите и франките говорят на своите собствени езици, но 100-150 години по-късно езиците им са изместени от езиците на подчиненото население. С други думи не е като да няма аналогии. От там нататък в поста ти има нещо като опит за логични разсъждения, но не и излагане на "съвкупни доказателства". Противопоставянето на българи vs славяни е безсмислено. За да ги противопоставяш първо трябва да дефинираш двете понятия. Какво се крие зад всеки от тези два термина? - племе, племенен съюз, банда, нещо друго? Не ми казвай, че става въпрос за "народи". За да употребиш това понятие също трябва да го дефинираш. Какво точно трябва да разбираме под "народ" отнесено към епохата?

Ти си отговорил вече на този въпрос: "Казано е от латини, че Кирил и Методи превеждали на склавински". От друга страна съвременниците на Кирил и Методий не ни казват, че те са превеждали на хунски или аварски. За да допуснем, че езикът на преводите не е склавски, а нещо друго би трябвало новото допускане да се опира на някаква основа, т.е. да се оформи нещо като хипотеза с всичките и атрибути. Доколкото такава хипотеза няма или поне няма издържани алтернативи, които да заслужават обсъждане, то и няма как да се реши, че това е нешо различно от "склавски език".

Така е спор няма. Този факт обаче е установен от лингвистите на база сравнителното езикознание. Репликирах г-н Пейчев, тъй като той отхвърля лингвистиката и генетиката и ги смята за несъвместими с историята: Проблемът е, че ако забравим за лингвистиката и се опираме само до чисто историческите сведения в изворите, няма как да се направи каквото и да е заключение за естеството на книжовния славянски и до каква степен той се различава или прилича на моравския или българския. Пейчев цитира писмо на папа Стефан V. Ако се разгледа по-обстойно този извор, както и останалите свързани източници, "доказателствата в своята съвкупност" не доказват абсолютно нищо.

Нещата не са чак толкова сложни. Християнството е религия на писаното слово - на книгата. Освен това то си има собствена терминология, както и своите постулати и догми. Папите и епископите не ги интересува на какъв език се извършват проповедите, а да не се "изкривява словото божие" и писанието винаги да се тълкува по правилния (за църквата) начин. Не става въпрос за езика на моравци vs българи, а за "правилния", терминологично издържан склавски, който отговаря на църковните догми в опозиция на простонародния език, независимо дали той е "моравски" или "български".

Ха нещо ново. Дай да ги видим тези "доказателства в тяхната съвкупност". Кои например са тези два църковни събора (а може би един или пък три?) и какви точно решения са приети на тях.

Добре, но искат ли хората такава обратна (възходяща) йерархическа система? Как ще им я наложиш? - насила, с "ограмотяване" и пропаганда или чрез някакъв друг механизъм.

ОК. Науката се опира на два основни стълба. - първият е, че за разлика от останалите хора, хората които се занимават с наука знаят, че "нищо не знаят". Ако човек не подлага на съмнение това което е научил по времето на образованието си няма смисъл да се занимава с наука. - вторият стълб е придържането към научния метод и научните стандарти. Ако те не се спазват, трудът на учения няма да е разбираем за останалите учени и системата спира да работи. Всичко останало е следствие от тези две предпоставки и може да се моделира и променя с течение на времето. Кое според теб се нуждае от ремонт?

Така е, спор няма. Това не променя обаче факта, че образованието и науката са две различни "системи". Те взаимодействат помежду си, но по същия начин взаимодействат и с редица други системи, включително и с политическите. Абсолютни истини няма и не може да има. Прав си , че единственото което може да направим е да изградим система. Система която да осигурява възможно най-близко приближение към истините или дава най-висока вероятност "нещо да е истина". На този етап, най-добата система която човечеството е измислило за постигането на тези цели е науката.

Бъркаш образование и наука. Това са две различни категории. Иначе науката най-общо е "системата" за която апелираш: "Но като оставим настрана тия невъзможности, ние все пак се стремим към идеала, нали така? Това означава че се опитваме да стигнем по-близо до истината. А пък това може да стане по различни начини. Начините са различни, защото и хората са различни и са на различни места. И истината е фактически някакво средно аритметично. Но не е толкова лесно да се намери. Обаче може да се намери системата на организация, при която равнопоставеното взаимодействие между отделните хора, да даде най-правилното средно аритметично."

Това безспорно е така. Информацията се разпространява по стария изпитан средновековен метод. Един чете на глас (често на някакъв напълно неразбираем език) и след това разяснява с "думи прости" и на "простонароден език" за какво става въпрос. Колкото и да изглежда елементарно, методът е безотказен и изключително ефективен. Двете световни религии - християнството и исляма се разпространяват именно благодарение на писаното слово, а не заради силата на меча. Съвсем друг е въпроса за приноса на Паисиевата книга. Писах вече, че според мен до средата на 19-ти век много по-голям ефект за запознаване на хората с българската история са имали книгите на Раич и Наскович. Не за друго, а поради факта, че са печатни и тиражите им надхвърлят многократно броя на копията на Паисий. По отношение на Македония си в грешка. Точно обратното е. В Македония продуциране на славянска книжнина има на Атон и в крайния север - Скопие и Тетово. На територията на днешна България през 16 и 17-ти век книжовни центрове има в Рилския манастир, Самоков, няколко манастира в Софийско, Пловдивско (Аджар, Куклен), Карлово, Етрополе, Ловеч, Враца и др. През 18-ти век ареалът се разширява на изток и обхваща цялата територρя на Балкана и под Балкана + Свищов, Лом, Русе, Стара Загора Сливен и т.н. През същия период се продуцират и много сборници (т.н. дамаскини) които вече са написани на народен език (т.н. новобългарски дамаскини). За същия 18-ти век обаче в Македония е дупка. Ето какво казва по въпроса Блаже Конески: "От 18 век, за съжаление, не ни са известни дамаскини в по-голямо количество. Тук можем да посочим сборника, издаден в «Споменик српске краљевскеакадемије »XXXI (1898 г.). Той по всяка вероятност е преписван в диалектната област южно от Кратово, може би в Лесковския манастир (за това донякъде говори и фактът ,че този необемист ръкопис е писан последователно от четири ръце - значи на място, където са били събрани повече грамотни хора). Очевидно е, че за негова основа са послужили различни текстове, едни от които били със сръбски, а други - с български езикови белези. Този сборник стои вече някъде по средата между църковния и народния език." - http://www.softisbg.com/library/harry/koneski/Uvod_kon_Gramatikata_na_Blaze_Koneski_scr.pdf Под "български езикови белези" Конески разбира източно-български (в опозиция на македонски). Освен тази книга цитира само още една, но пък тя е със спорно датиране - края на 18-ти или началото на 19ти век.

Това са "македонски митове". Напротив, около Охрид заради присъствието на Архиепископията елинизацията е много по-ранна. В южна Македония ако през 18-ти век пишат изобщо на народен език го правят с гръцки букви (други не знаят). Много рядко се намира някой хипер образован интелектуалец, който освен гръцки разбира и от славянски. Славянската писменост се запазва само в северна Македония (Скопие, Тетово и т.н.) заради това, че са били част от Печката патриаршия. На територията на България в запада се запазва около Кюстендил; Самоков (+Разлог и Банско) и Рилския манастир, които също до някое време са на територията на патриаршията в Печ. В северна България, Балкана и Средна гора също се запазва поради близостта с Влахия където до късно има славянско богослужение.

Прегледах по-подробно книгата на Йорданов. Предлага се следната хронология на печатите: 927 - неопределено. През този период според автора са в обръщение печатите от серията "Петър и Мария василевси на българите". Групата се състои от 12 печата. Според автора "документираните екземпляри или са некачествени като отпечатване или по-късно са повредени. При нито един екземпляр няма пълен надпис, поради което включването им в тази група е проблематично. При зле съхранени екземпляри е възможно да бъдат сбъркани с тези от третата под група" 40-те години на 10-ти век. Тук позиционират печатите "Петър и Мария автократори и василевси". Серията се състои от 22 екземпляра. Дизайнът на този печат се обвързва с периода на управление на Константин. Т.е. по-тясното датиране е след 945г. 40-те, 50-те на 10-ти век. Иконография: Петър и Мария, надпис: Петър благочестив василевс, общо 88 броя. Има две хипотези за датирането. Едната е, че печатите влизат в употреба след отстраняването на Роман Лакапин, т.е. след декември 944. Другата е, че влизат в употреба след смъртта на Мария около 950г. Останалите печати на които е изобразен само Петър са датирани след 945г. Общо са документирани 31 броя, от които 1 Петър василевс на българите, 5- Петър василевс, 18 Петър деспот и 7 Петър цѣсарь(цар) (на кирилица) + 1 матрица със същия текст на кирилица, но с добавка "българи" Обобщение. Предлага се хронология в която периодът от 927 до 945г. е представен от 12 печата. Всички останали печати, които са общо 141 или 142 броя (ако броим и печата Мария василиса) са датирани през останалото време от управлението на Петър, т.е. от 945 нататък. Това, че титлата е "на българите" се предлага общо за 16 печата (от 153) + матрицата. 12 от първата група, която като цяло е с лошо качество и нечетливи надписи, 3 от втората под група където Р се чете като R (ако се чете така както се вижда би трябвало да е "на ромеите") и 1 от периода на самостоятелното управление на Петър.

Доколкото схванах с помощта на палеографски и иконографски особености може да се датира един сравнително широк времеви диапазон. От там нататък стесняването на диапазона става изцяло опирайки се на "историческите съображения". Например за печата "Мария василиса" се казва, че "иконографски и палеографски характеристики го датират в интервала между Х и ХІІ в, а археологическата среда на местонамирането му свива тази рамка от Х до ХІ в." Целият корпус от печати на Петър хронологично трябва да се напъха в рамките на няколко десетки години. Палеографските и иконографските особености могат да ни помогнат грубо да се определи даден печат дали е възможно да е на този Петър и на тази Мария, а не на някои други от друг времеви отрязък. От там нататък действат изцяло историческите съображения.

Предполагам, че годината 950 (а не например някоя по-ранна) се предлага точно заради "церемониите". Така остава един кратък времеви прозорец от 945 до 950, през който да се отрази промяната в протокола на Багренородния. Колкото до втория брак, това не е задължително. Петър няма да е нито първия, нито последния владетел, който да предпочете да не се обвързва повторно. Титлата която си приписва в тези печати - "благочестив василевс" в добавка с изображението на него и починалата му съпруга също е в унисон с последното.

Основният дебат тук е, кога приключва земния път на царица Мария. Има една група печати (III.3.А.в), където са изобразени заедно Петър и Мария, но надписът съдържа само името и титлата на Петър (Петър благочестив василевс). Това е нетипично (изобразени са двама владетели, а в надписа е един) и изисква някакво обяснение. Има две хипотези: - Печатите отразяват "постепенно отстраняване на Мария от управлението на държавата" след 945 (Йорданов) - Печатите са в употреба след като Мария вече не е между живите (Тодоров). Подобна практика понякога се използва във Византия за да се илюстрира приемственост във властта. Проблемът е, че това е най-многобройната група печати от периода на управлението на Петър. Към 2015, когато е подготвено последното издание на корпуса има 88 печата (от общо 150 с Петър) и продължават да се намират още. Въз основа на тези печати, някои от учените клонят по-скоро към втората хипотеза и, че Мария е починала някъде около 950г.

Печатите - да, но печатите основно са датирани според "историческите съображения". Колко са печатите с "българи"? - броят им е нищожен на фона на всички печати на Петър. Естествено, поддръжниците на класическата хипотеза (Петър е коронован за цар на българите) намират някакво обяснение - Петър имал претенции към римската титла и затова премахнал от печатите си всякакви българи". По този начин "печатите с българи" стават най-ранните, а всичко останало се измества в по-късни периоди. От тази интерпретация излиза, че като изключим първите 2-3 години от управлението на Петър и последните 1-2, през цялото останало време той е бил "претендент". А тези претенции засвидетелствани ли са някъде другаде? - никъде. А затова и питах какъв се явява Симеон на българите, като нямаме и един печат където той да се определя като "василевс на българи".

Маджарските нашествия определено са една от причините които обтягат българо-ромейските отношения. Може би те са факторът, който има най-голямата тежест (като мотив) за действията на ромеите по ликвидирането на българската държава. Не мисля обаче, че имат каквото и да е отношение по въпроса за титлите на българските владетели.

Знам ли. Презастраховане, специфична мода на епохата или нещо друго. Роман Лакапин например обявява трима от синовете си за василевси. По-късно Роман II - двама (Василий II и Константин VIII) В "за церемониите" са отбелязани двама сина със собствени титли - единият канартикин (ὁ κανάρτι κείνος) и другият вулия таркан (ὁ βουλίας ταρκάνος). При промяната на протокола синовете вече са без титли. Може да се предположи, че първата титла се отнася за Борис, а втората за Роман, но тя не подсказва подготовка за духовник. Името на Роман присъства в няколко царски поменици. Вярно, те са много по-късни, но пък са показател, че името му е останало в народната памет като Цар. Другият момент който може би ни дава някаква индиректна информация е начина по който го описва Скилица. Той по принцип е много пестелив при "титулуването" на българите. Това не е само негова специфична черта, а въобще на ромейските автори от това време. Тодор Тодоров в статията си за титлата на Петър открива следния "системен подход": " Цар Петър най-често е представян с титула василевс, когато се споменава заедно със своята съпруга. В останалите случаи византийските автори както от ранната група, така и от късната следват утвърдената традиция и наричат българския владетел най-често „архонт“ или, както вече бе отбелязано, само Петър Българина." Да се върнем обаче на Скилица. В работата си пише общо два пъти за Петър като за цар. Единият път наистина във връзка с жена му. Вторият път обаче е като пише за Роман. Първият път когато пише за Роман (за бягството му) той е просто един от синовете на Петър (Петър е без титла). Вторият път обаче той е "Роман син на царя на българите Петър и брат на Борис". Това е много, ама много необичайно. По принцип гръцките автори много рядко споменават титлата на Петър. Скилица го прави общо два пъти и единият е свързан с Роман. Това може би е индиректно доказателство, че Роман наистина е бил почитан като цар, иначе не знам защо изобщо ще се споменава царската титла на Петър. Скилица не може да си позволи да го напише изрично и затова го прави по този сложен и заобиколен начин. Горе-долу е същото и положението със Самуил. Скилица не му "дава" никаква титла, но все пак пише, че е станал "монарх на България" (а не архон, ексусиаст, протос, хегемон или нещо друго). Монарх не е случайна дума, а е синоним на самодържец/автократор, а тази титла е засвидетелствана в битолския надпис.