Atom

Защото там е Моравия. Хайде да се самоцитирам: И още един цитат от предния ми пост: Средновековният човек е преди всичко религиозен човек. Не може с лека ръка да се подминава въпроса от къде са се пръкнали в славянските езици тези основополагащи църковни термини като църква, олтар, кръст. Имаме тема от 8 страници "произход на титлата Княз" и 24 страници за "какво е канас юбиги". И двете теми нямат, ама никакво отношение и значение за съвременниците на Борис. За разлика от тях обаче, религиозните въпроси за тях са били много по-важни. Само заради една незначителна грешка в някой термин или лека добавка е могло да ги обявят за еретици, със значителни за тях последствия. Е, аз не подкрепям теорията на Юxас, но човекът поне се е опитал да даде някакви отговори. Останалите просто подминават въпросите. По какъв начин в коя историческа обстановка славяните (кои по-точно) са заели от готите църква и кръст и как са се съхранили тези думи до покръстването? Самият Фасмер се чуди по този въпрос и приема готския произход от няма и къде.

Въпросът за Моравия е наистина интересен и противоречив. Няма да се спирам на това къде е Моравия - мисля, че отговорът е еднозначен. Какво ме смущава? - Мисията е при западни славяни, а Кирило-Методиевият старославянски език носи всички белези на език от южнославянската група и то от източния и вариант (факт, който не се оспорва от никой). Обяснението, че Светите братя са от Солун и само този диалект им е известен е наивно. - В старославянският (а и във всички съвременни славянски езици) се използват основни църковни термини, които са от латински произход (църква, кръст, олтар, коледа и т.н.). Термините за държавните ръководители също са от латински (Цар, Комит и т.н.). Етимологията на Фасмер за тези термини не е еднозначна, а произходът им много трудно може да се търси около Солун или на територията на Словакия. В този случай теорията на Юxас (или нейна разновидност) без проблеми обяснява тези аномалии

Налагането на славянският език е вторичен ефект от основната цел - християнизацията на населението. Ако се абстрахираме от наложените клишета (съпротива на Византия за налагането на славянския в България, а на Рим изобщо), то отговорът си идва сам. Нека видим каква е етническата карта на България при Борис. За няколко години след Крум, българските земи на юг от Дунав се разширяват в пъти. Към момента на покръстването, тези нови земи са съвсем отскоро в границите на България, населението е разнородно, а интеграцията в българската държава е в зародиш или изобщо отсъства. Компактно славянско население има в крайния югозапад и северозапад. В централните райони на борисовата държава (областите на Видин, София, Кюстендил, Ниш, Скопие и т.н.) основното население е постромейско, но латино-говорящо (протовлашко) с редки анклави от славяни, остатъци от авари, куберови българи и др. Какво е положението на християнството в ново-усвоените територии? За един дълъг, над сто годишен период тези територии са оставени на самотек. Лъв III откъсва Илирик от юрисдикцията на Рим, но нови епископи на север от линията Охрид Битола така и не са назначени. За над сто години местните християни се оправят сами и от тях не се интересува (или няма възможност) нито Рим нито Константинопол. За този период градският живот почти замира, а манастирският изобщо отсъства. При това положение, със сигурност се е налагало ново приобщаване на тези християни в лоното на светата единна, вселенска църква. Това приобщаване на старите и новопокръстени християни е могло да стане на гръцки, латински или славянски език. За един кратък период от време са изпробвани и трите варианта. Латинският отпада, поради съпротивата на Константинопол, гръцкият не може да се наложи поради неразбиране на по-голямата част от населението (използва се само по крайбрежието, крайния юг, и от елита)- остава единствено славянски. Книжовният славянският език обаче е сравнително нов и за налагането му са необходими огромни ресурси и то за сравнително кратко време. При липсата на манастирски и разбит градски живот, единственото място където е имало подобни ресурси е в новопостроените манастири около столицата и в самата столица (нормално е и сега ресурсите са съсредоточени там), в крайния югозапад - където манастирският и организиран църковен живот никога не е прекъсвал (а и има компактни славянски маси) и ... в самата Византия.

Не знам, лично аз съм привърженик на прагерманския произход. Събитията в 6-ти век по-скоро не отхвърлят възможността за заемане от старовисоконемски, отколкото да са в подкрепа на хипотезата.

Според Фасмер, княз е заета или от прагермански или от готски. В този случай ти напълно изключваш възможността думата да е заета от прагермански. От друга страна през VI век е много проблематично да се заеме и от готски. От кой език тогава е заета думата според теб?

Това исторически е ОК, но се разминава с Фасмер. Според него най-вероятно думата е заета още от прагермански. В такъв случай би трябвало да съществува във всички славянски диалекти още от преди разделянето на славяните. Тогава излиза следната хипотеза: Южните славяни имат думата "кънѩѕь", забравят я и след това я заемат от западните, още един път я забравят и я заемат този път от източните, за да имаме днес точно формата "княз". Не знам, малко сложно ми се вижда, но пък е съвсем допустимо. За мен точно това е интересното в темата. Как да се разреши противоречието, че от чисто лингвистична гледна точка думата е заета рано, а от исторически съображения това няма как да е станало преди VI век.

Етимологията на думата е повече от ясна. Германският произход много трудно може да се обори. Не виждам защо изобщо се подлага на съмнение и се обсъжда. Проблемът е интересен от чисто историческа гледна точка. За мен най-вероятно с думата "княз" славяните са превеждали владетелските титли на местните владетели, по същия начин по който гърците ги превеждат и по същия начин по който днес ние използваме "крал". Това обяснява много добре факта, че първите "князе" се появяват с появата на първите славянски държави и славянската писменост. До тогава терминът няма как да се появи в източниците, защото самите владетели са се титуловали по друг начин. Днес няма действащ монарх, който сам да се титулова "крал", но това не пречи да наричаме Абдула II, Елизабет II и Абдула бин Абдул Азис - крале. Според мен по интересни въпроси, които могат да се поставят в тази тема са: - Носена ли е някога тази титла от славянски вождове, лидери на славинии и т.н.? - Случайното езиково сходство между княз и CANIZ, KANAC ли е причината точно "княз" да се наложи (а не някоя друга дума) за владетелска титла при първите славянски държави (които се появяват точно в ареала на авари и прабългари)? - Защо при западните и южните славяни титлата е заменена много бързо, докато при източните се запазва сравнително дълго време?

Няма никакъв проблем думата да е заета сравнително рано, а титлата да се появи късно (или въобще да не се появи на местна почва). Според мен правим грешка, като приемаме за аксиома, че всички славянски племенни вождове, ръководители на славинии, разни племенни съюзи и други местни "селски бабаити" (браво Кухулин, точно попадение), са носили някога тази титла. Най-вероятно още от най-ранния период тя е била "запазена марка" за владетеля. Доколкото най-напред славяните са били под властта на някой германски "конунг" то това е и терминът останал в праславянския език, за обозначаване на владетел изобщо. След германците, "княз" за славяните е бил аварския хаган, българския кан и т.н., до появата на първите славянски държави и собствен "княз". Що се отнася до местните бабаити, то те са били старости, вождове и в най-добрия случай областни управители (жупани).

Ясно Глишев, горе-долу започнах да се ориентирам откъде може да идват различните интерпретации на събитията. Ще си позволя да те цитирам : "Същевременно обаче смятам, че от 870 до XIII в. практически няма влияние на Рим източно от линията Срем-Шкодра" и "Една и неделима" на теория е целостта на Църквата по принцип, а не конкретно някоя от поместните Църкви" Очевидно е, че приемаш, че към 10 век идеята за "единна и неделима църква" е до голяма степен изпразнена от съдържание и е само една теоретична идеалогема. Това е автоматична предпоставка и за първото съждение за фактическата подялба на сфери на влияние и ненамеса на Рим източно от Срем-Шкодра. От друга страна, аз приемам, че все още, макар и леко компрометирана, идеята за "единна и неделима църква" към момента не е празна теория, а до голяма степен реалност. Реалност с много крехък баланс, аха-аха да се разпадне, но все пак реалност. Когато употребявам този израз нямам предвид неделимост на Българската църква (българските епископи никой не ги е питал), а преди всичко отношенията Рим-Константинопол. В този смисъл и не мога да допусна Цимисхи да вземе самостоятелно решение без едновременна санкция (поне) от Рим и от патриаршията в Константинопол. Точно по същата причина - запазване на статуквото и идеята за неделимост и единност, според мен Василий запазва Архиепископията, а не я приобщава към Константинопол. Смятам, че до схизмата, а в голяма степен и след това (някъде до Алексий I Комнин), Рим се е намесвал активно на изток, както и до голяма степен Константинопол на запад. От друга страна приемам, че в редица случаи е имало и напълно съгласувани взаимни действия. Веднага давам пример: Във всички славянски езици имената на дните са едни и същи. Те са измислени след приемането на християнството, от човек или хора, които са решавали конкретен проблем, фиксиран в конкретни източници. Става въпрос за това, кой е седмия ден, трябва ли да се почита събота и т.н. Въпросът е решен по абсолютно категоричен начин. Един път за почивния ден е измислен недвусмислен термин "неделя", втори път за да няма съмнение следващият ден е нарече "след неработния" (понеделник) и още един път за да няма никакво объркване имаме вторник, четвъртък и петък - за да може по категоричен начин да е ясно кой е седмия ден. Разпространението на тези термини на запад и на юг, ясно показва, че това е абсолютно съгласувана политика, едновременно водена и от Константинопол и от Рим. Има още много други думи и изрази, които трудно биха се обяснили с естествено проникване от един език в друг. Ако се проследят тези, а предполагам и други причинно-следствени връзки, ще се види, че съгласувани действия е имало и църквата въобще не е била така разделена, както си представяме. Явно е, че взаимовръзките между изтока и запада през 9 и 10 век са много по-сложни и многопластови.

Глишев, много истини казваш, но и много неща са извадени от контекста и времето. Това изобщо не е сигурно. Има податки, че българският въпрос е решен на извънредно заседание, след приключване на събора. Почти сигурно е, че Рим изобщо не се е примирил с подобно решение. Не случайно Фотиевият събор на практика отхвърля решението от 870г. и се отказва да ръкополага в България - "дори да има отправена молба". За подобно решение Борис няма нито възможности, нито потенциал да въздейства и няма никаква заслуга. Единственото обяснение на подобно "странно" решение е натиск на Рим. Писах и по-горе - самостоятелността на българската църква е преди всичко компромис между Рим и Константинопол - решение което устройва и двете страни, но в същото време със сигурност прието за временно, както от Константинопол, така и от Рим. А временните решения понякога стават постоянни, защото липсва алтернатива и вземането на трайно решение е по-проблематично. Що се отнася до цитирам: "Вътре в границите на империята и в рамките на ойкуменето византийските императори се стремят да държат под свой контрол църковната администрация." - това никой не го отрича. Стремеж за контрол е имало винаги - дори и когато на пръв поглед империята е била неспособна за подобно нещо (по времето на Симеон). Нещо повече - в една друга тема предположих (и бях освиркан), че империята никога не се е съпротивлявала на славянизацията на България и даже я е подкрепяла, а влиянието и контрола върху българския църковен живот никога не е спирал. Хайде да заместим Борис II и да се прехвърлим 50 години напред. Същата ситуация, окончателен край на държавата, но..... патриаршията (архиепископия) е оставена да функционира. Не можем да прехвърляме начин на мислене, характерен за управляващите от новото време в средновековието. Царят е преди всичко закрилник на църквата. Дори най-силните императори формално са зачитали съборното начало и винаги са обличали решенията си с формален църковен акт. Светската власт може да арестува някой епископ или патриарх, да го осъди и дори да го унищожи, но нито може да му избере заместник (поне формално трябва да се утвърди от църквата), нито да се разпореди със диоцеза му. Тези неща винаги са се спазвали и зачитали. Дори когато са се назначавали светски лица - директно за патриарси, то изискванията за заемане на определени от църквата длъжности са се спазвали (поне формално) и светските лица са преминавали цялата стълбица, която е трябвало да премине един патриарх. Цимисхи в случая е постъпил по единствения възможен начин: - детронира патриарха, оставя някаква формална автокефалност, като същевременно осуетява избиране на нов патриарх. Остатъка от българската църква се управлява директно от синод или наместник, а епископите се привличат (или изнудват) един по един да преминат към Константинопол. Това е пътя по който е сложен края и на Търновската патриаршия - няма акт за приобщаване към Константинопол, а едно принудително "доброволно" преминаване към същата. Така формално съборното начало е запазено и божите дела са оставени в ръцете но божите служители. Същото е щяло да стане и в ПБЦ ако го нямаше въстанието на комитупулите. Към 971 година за Цимисхи не е било нужно и не му се е налагало да закрива каквото и да е. След като формално могат да избират патриарх (но на практика не), след като формално могат да водят самостоятелен църковен живот (но на практика не) епископите доброволно щяха да преминат към Константинопол и Българската патриаршия щеше да угасне по естествен път - сама и "канонично". Това е най-естественото решение, което не изисква никакви сложни операции, като събори, актове и т.н, които биха довели до евентуални вътрешно-църковни и/или външни проблеми. Тук всичко което си описал е абсолютно вярно, но заключението търпи критики. Ако погледнем нещата в развитие си прав - да архиепископията в Охрид, такава каквато я познаваме в нейния класически вид (при Комнини, Палеолози и османската епоха) не е старата българска патриаршия. Ако погледнем нещата от канонична гледна точка, към момента на управлението на комитопулите и поне до великата схизма, то това е същата тази институция и няма как да е друга. Тук ключовата дума е Апостолска. Да така е, но става въпрос за древните апостолски катедри. Църквата е консервативна институция. Ти сам казваш "арменските патриарси и католикоси, грузинските и българските патриарси". Няма нови апостолски катедри, а не може да има и приравняване на нови към апостолските. Търсенето на легитимация (Дръстър, Юстиниана Прима и т.н.) е само доближаване, но не и приравняване. Българският патриарх никога не е носил титлата "Дръстърски Патриарх" по простата причина, че подобна титла не може да има. Той е Дръстърски Митрополит и Патриарх Български, по същия начин по който днешния патриарх Максим е Софийски митрополит и патриарх Български. Първоначалната титла на Охридския архиепископ е "Αρχιεπίσκοπος της πάσης Βουλγαριας", а значително по-късно когато църквата е разделена и Рим не е пречка, се търси легитимация чрез Юстиниана прима. Да обобщим - Формално закриване на българската патриаршия е невъзможно, подобно нещо никога не се е случвало преди това, нито ще се случи до новите времена. Църквата за средновековния човек е преди всичко църква, а не някаква национална институция (категория, която ще възникне много по-късно). За разлика от държавата, която може да е чужда, църквата е една, неделима и няма основание Цимисхи да счита Българската патриаршия за нещо друго, различно от тази църква. В този случай той няма как да предприеме акт, който да пренебрегне съборното начало. И накрая пак да те попитам - къде и кога имаме "закриване на църква" - обявено от император или събор? Къде и кога се е случило подобно нещо, за да може изобщо да допуснем, че Цимисхи е предприел подобна стъпка? П.П. Попитах те за автономна, защото даже и за такава няма данни да е закрита с декрет. Що се отнася до Охридската архиепископия - тя винаги (от основаването до закриването) е била автокефална, но наистина това са само технически подробности.

Глишев,съгласен съм почти на 100% с теб. В случая не става въпрос обаче за същността, а за детайлите. Посочи ми един случай, когато автономна църква е закрита с декрет (преди 18 век). Църквата е преди всичко съборна, а към момента (макар и в много отношения формално) и единна. При крехкия баланс на силите между Византия, Германия е Рим, Цимисхи никога не би си позволил самовластно да обяви подобен акт. В независимостта на Преслав, а след това на Охрид не става въпрос изобщо за българите, а за един принудителен компромис между Рим и Константинопол (нито твое - нито мое), направен още по времето на Борис и Фотий и препотвърден от Василий II. Ако имаше подобен акт, щеше да се надигне огромен вой, размяна на писма, обвинения, може би анатеми и т.н. от които все щеше да остане нещо. Нито сродяването на Цимисхи с германците, нито каквото и да е би помогнало. Възстановяването е още по-проблематично. Самовластно обявяване на патриарх, би довело до още по-голяма реакция и от изток и от запад. В източниците обаче няма нищо - нито в гръцки, нито в латински. Според мен Цимисхи просто низвергва патриарха и толкоз. Никакъв акт за закриване на патриаршията и за преминаване на диоцеза към Константинопол не е имало, а и не е било нужно. Същото се случва и при края на Търновската патриаршия - с тази разлика, че тогава епископите не са избрали нов патриарх, а един по един са преминали, кой към Константинопол, кой към Охрид, а някои и към Печ.

Какво да разбираме под хиатус? Хиатус на църквата или вдовстващ (овакантен) патриаршески престол. Хиатус на църквата би бил много проблематичен. Това означава акт за закриване на патриаршията и акт за възстановяване (учредяване). Може да се допусне закриване, но в този случай следващата стъпка - акт за възстановяване (учредяване) е практически невъзможен. Дори да приемем, че в 971 година църквата остава без патриарх, това все още нищо не означава - нямаме никакъв хиатус. Вдовстваща или овакантена епископална или патриаршеска катедра е нещо съвсем различно и нормално, както от канонична гледна точка, така и от примерите в историята. Само по времето на комитопулите константинополският патриаршески престол е вакантен три пъти: през 978-980, 993-996, 998-1001. От друга страна твърдението, че има хиатус автоматично изключва опцията - "част от епископите, ръкоположени от Дамян са избрали Герман". Като се казва А, трябва да се каже и Б - т.е - имаме прекъсване, защото имаме закриване и след това акт за възстановяване (учредяване).

Не, няма да излезе. Императори (или само регенти) са Лакапин, Фока, Цимисхи? Аз наистина приемам, че след Роман цар формално е Гавриил, а Самуил пак формално е съцар. За съжаление черно на бяло това никъде не е описано, но друг модел за завземане и легитимиране на властта през 10 век няма. Точно по времето на Самуил, всеки друг начин би бил много по проблематичен. Ако отхвърлим тази хипотеза, трябва директно да скачаме на писмата на Калоян. Това са двете реални възможности за епохата.

Ха, че тя епохата е точно такава. И Роман Лакапин, и Фока и Цимисхи нямат изгода да има македонски императори, но управляват чрез тях и се добират до короната покрай тях. Ако беше прав, че Самуил няма изгода от Роман, то вторият никога нямаше да стигне до България, а щеше да "остане" с брат си на границата. Каква е логиката изобщо Самуил да се занимава с Роман, ако не му е нужен за нещо? А това нещо може да е само едно - легитимацията. Как е станало - най вероятно по примера на Лакапин. Дядото на цар Роман си е осигурил връзка с династията чрез дъщеря си (брак) , а Самуил чрез сина си (осиновяване). Съвпаденията на имената на сина и на царя не са объркване на автора, а още една нишка. И още една нишка - това, че Роман е бил използван от Самуил, ясно личи в малкото записано от Скилица за него - Роман е ПОСТАВЕН от Самуил в Скопие. Никой от другите Самуилови велможи не е поставен, напротив Кракра е описан почти като автономен владетел. Изводите: Бил ли е обявен Роман за цер - най-вероятно да Властвал ли е - сто процента не (бил е марионетка) И накрая - цялата история около скопяването и това дали Роман може или не може да бъде цар има смисъл само ако се разсъждава в посока може ли Роман да бъде действителен Цар (автократор) Да, но в духа на времето и от информацията в наличните източници е ясно, че и два чифта мъжки атрибути да имаше, вероятността точно Самуил да допусне това е нулева.

Не мога да разбера, кой и как би попречил на Самуил да обяви Роман за цар. Какви канонични пречки биха го спрели, като така или иначе е извън закона (бунтовник)? Факт е, че в началото на управлението на Комитопулите Скилица пиша за въстание. Също факт е, че при окончателното покоряване на България, същият автор пише, че при императора "дошъл архиепископът на България", а в Охрид се "издигат дворците на царете на България". Т.е. ако погледнем нещата в развитие - по-някое време въстанието се е превърнало в легитимно управление. А най-лесния и логичен начин да се получи тази легитимация е чрез Роман. Ето един пример от една друга реалност и от друго време, но достатъчно красноречив за мисленето на "средновековните политици" и тяхното съобразяване с каноните: "Мы, поляки, три года тому назад посадили на московский трон государя, который должен был называться Димитрием, сыном тирана, несмотря на то, что он им не был. Теперь мы второй раз привели сюда государя и завоевали почти половину страны, и он должен и будет называться Димитрием, даже если русские от этого сойдут с ума" А Самуил е имал под ръка истински принц, син на истински цар.

Явно няма и наистина е възможно да е аварска, българска или по-стара тюркска заемка. В речника на Фасмер се отдава предпочитание за произход от славянско жупа, свързано с др.-чеш. hpán, чеш. pán, др.-полск. рán. Пак според същия речник, аварският произход е по-малко вероятен. И малко извън темата. Някой знае ли, доколко руското издание на речника съвпада с немското (на самия Фасмер)? Уж речникът е на Фасмер, а забелязвам на доста места се приема дадена етимология и се отхвърля друга - "вопреки Фасмеру"?

Този спор заприличва на ходене на място. Аз лично го виждам така: България от Аспарух до Крум е бета версия. След Крум имаме България версия 1, с различните модификации до покръстването 1.1 след покръстването - 1.2 (на свой ред с варианти 1.2.1, 1.2.2) Спорът явно е какво е управлението на Комитопулите? ъпдейт на 1.2 (например 1.2.3) нова модификация - 1.3 чисто нова версия - 2 друг различен (конкурентен) продукт

Нищо, само да беше отбелязано някъде в дославянски източници, че "славяните наричат архонтите си(дуксове, вождове или там каквото и да е)князе". Аз лично приемам, че славяните са използвали "княз" само за владетел (монарх) и понеже са нямали собствени, то княз за тях е бил местния херцог, хан, хаган и т.н. Поради тази причина титлата се появява едва след появата на книжнина на славянски език. Т.е. до появата на първите славянските държави князе е имало, но те надали сами са се наричали така (просто не са били славяни). Що се отнася до разните славянски вождове, предводители на славинии, на пред-държавни образувания и т.н. то единствената засвидетелствана титла за тях е жупан. Това е - имаме старости, жупани, но засвидетелстван "княз" няма. Или с две думи: преди появата на първите славянски монархии славянските "князе" са били точно толкова князе, колкото библейските царе - царе.

Единствено поради факта, че употребата на думата се простира доста на север. Всъщност жупа (джупа) май все още се среща в България: Диалектната дума ДЖУПА в Златоградско

Не, че може много да се вярва на Уикипедия, но дайте да видим какво пише там. Според немската уикипедия, Gespan (превод на жупан) и Gespanschaft навлизат в немския след усвояването на славянски територии. Т.е. дори германците са заварили жупани. Според унгарската - титлата също се счита за славянска заемка. Т.е. българи и маджари отпадат и остават едни авари. При всички положения това е единствената засвидетелствана титла, носена от славяни до създаването на първите им държави.

Isav, Фасмер е безспорен авторитет и в повечето случаи трябва да му се довериш. Просто по-добър от неговия речник няма. Друг е въпроса, че и ти донякъде си прав - на влиянието на южните славяни върху западните не е обърнато достатъчно внимание. Ето два примера: за църква:....."Исторически более оправданная д.-в.-н. этимология сопряжена с бо́льшими фонетическими трудностями, чем объяснение из гот" за олтар:......"Неприемлемо произведение из ср.-греч. ἀλτάρι(ον) уже из-за одного факта распространения этого слова в зап.-слав." От горните примери се вижда, че дори за църковните термини за които може да се допусне, че са навлезли по-късно се търси приоритетно произход в евентуалната славянска прародина, а на влиянието юг-север върху западните славяни не се обръща достатъчно внимание. Лично аз мисля, че това не е толкова пропуск на самия Фасмер, а по-скоро на редакторите на руското издание, но не съм подробно запознат, по-добре специалистите да се произнесат.

Възстановяване на патриаршията (или създаване на нова) по това време е невъзможно. По-голяма вероятност има Самуил да получи лично кралска корона от папата, отколкото същият да предприеме акт за възстановяване (или учредяване) на патриаршия. Това нито е ставало преди Самуил, нито след него. Вероятността за подобен акт от страна на германския император е никаква (това изобщо не е в неговите компетенции).

Правилата да прости. Има ли някоя дума аналог в германските езици - тя е германска заемка, ако няма аналог - тогава се търси друга етимология. Точно за княз обаче няма как етимологията да е друга. Контактите с германците неминуемо са повлияли на славянските езици. Мен лично ме дразни само "германското посредничество" на латинските думи. Някак странно ми звучи цар и църква да са приети с германско посредничество, но знае ли човек.

Германският произход на думата "Княз" е доказан. Въпросът е не в етимологията на думата, а в нейното приложение. До образуването на първите славянски държави и появата на славянската писменост, няма данни някой от славянските вождове да е носил тази титла. А няма данни, означава няма данни. Т.е. недопустимо е опирайки се на по-късни източници да се връщаме назад и да доказваме, че някой славянски предводител е носил титлата. Специално за ПБД, заместването на Канас с Княз и връзката между тях може да има няколко обяснения: 1. Княз е термин използван само за владетел (но не и за император). - В този случай за местните славяни Княз е Хана (Кан, Канас и т.н.), а цар е Василевса. Аналогично за славяните в Германия княз е бил местния херцог, а за тези в аварския хаганат - хагана (кагана). - Всички така наречени славянски князе - вождове на племена, ръководители на пред-държавни образувания, славинии и т.н. никога не са носили тази титла (не са били владетели и са нямали това право), а най-вероятно, поне на балканите са носели титлата жупан. - при налагането на славянския език в България това е единствената титла останала в употреба (на славянски друга титла за хана е нямало). 2. На местна почва има титла Княз, но е второстепенна - по тази причина не е отбелязана в дославянските източници. - с течение на времето и поради близкото езиково сходство с Канас измества жупан и се приравнява на владетелската титла. - Въведена е от Кирил и Методий в официалната книжнина и след канонизирането на славянската писменост се разпространява и в останалите славянски държави със значение владетел. 3. Титлата Княз не е присъща за южните славяни, а само за западните. - липсва в източниците, защото просто никога не се е използвала - в България титлата на владетеля просто е преведена с термин заимстван от Моравия. - поради факта, че Княз е чужда за южните славяни, титлата жупан се запазва по-дълго на местна почва. Във връзка с темата е т.2. Лично на мен тя ми се вижда малко вероятна, а т.3 най-невероятна.

glishev, Естествено, че изчетох темата преди да си позволя да пиша. За да няма недоразумения ще се опитам да уточня: Тезата ми е, има малка вероятност и не и изключено княз, като титла за владетел, да е приета под влияние на KANAS. Хипотезата е следната: 1. Думата Кънѧsъ навлиза в славянския, заета от германските езици със значение господар или нещо подобно (но общо понятие), а не конкретно за владетел. 2. Терминът за владетеля при славяните е пан, жупан, зоупан, бан и производните и. 3. Някъде преди покръстването, между Крум и Борис, поради езиково сходство между KANAC и Кънѧsъ, княз като термин е започнал да измества жупан и да се осмисля не като общо понятие за велможа, а като понятие за владетел. 4. След покръстването на България и канонизирането на старославянския, постепенно Княз се налага като титла при останалите южни славяни и при русите. Не казвам, че хипотезата е вярна, а че заслужава проверка. Факт е, че има маса ранни източници където се споменават панове, банове, жупани, зоупани и др. подобни, но княз няма. Факт е също, че княз като върховна титла за владетеля се появява за пръв път в местни старославянски източници. Аз поне не знам по-ранни чужди (гръцки или латински) източници да са отбелязали тази титла.