КЕПЛЕР Е ПРАВ, А НЮТОН СГРЕШИ

[Пенчо Бойчев]

КЕПЛЕР Е ПРАВ, А НЮТОН СГРЕШИ

От класическата механика е известно, че всяко движение в природата се предизвиква от влиянието на най-малко две противоположни сили. Обикновено едната сила е с ускорително или закъснително действие, а втората сила е съпротивителна. Знаем от принципа на Мах, че движенията във Вселената са резултат от влиянията на безброй други сили и влияния на етерната среда. Всички външни влияния могат да се разглеждат като действие на една резултанта, която непрекъснато се мени по стойност и направление. В този смисъл във Вселената под влияние само на една движеща сила и една съпротивителна са възможни единствено криволинейни движения, дължащи се на разлика на две сили и затворени циклични, причинени от равновесие на две доминиращи сили. Праволинейни движения във Вселената са забранени и не съществуват.

За нашето разглеждане са от значение затворени елиптични или кръгови движения. Всяка гравитационна система се състои от централно тяло, което непременно се върти и различен брой сателити. Всеки сателит се движи под въздействие на две сили: външна центростремителна и вътрешна центробежна. В историята на физиката няма досега изработен и възприет модел или теория на действуваща гравитация. Само математически са изведени и формулирани закони за гравитация, които по тази причина са валидни само за земни условия и не дават реална представа за физичните процеси на движение и големината на масите на телата.

Какво представлява една сила? Ако изключим пряко ударно въздействие, механично въздействие и разглеждаме само действие от разстояние, силата представлява етерно налягане върху едно твърдо тяло. Когато като наблюдатели стъпваме по земята, възприемаме космическото етерно налягане като тегло. Ако сме в един ускоряващ или спиращ автомобил, възприемеме промяната в скоростта на етерния поток като ускорение. По същият начин един пасажер в самолет, извършващ свободно падане, за наблюдателя вътре в самолета той изпитва липса на тегло, а за наблюдателя от земята, пътникът се движи ускорително. Делениeто на масата на тегловна и инертна зависи само на гледната точка на наблюдателя и е признак за невежество.

До Теорията на относителността учените правилно са смятали етера за основен фактор в космическото пространство, като носител на светлина, гравитация и механична сила. Неуспехът на опитите на Майкелсон и Морли цементира грешките на Айнщайн и спря развитието на физиката с цял век. Не случайно Майкелсон нарече Теорията на относителността “чудовище’. През май 1991 г. българинът Иван Манев и американцът Ричард Милс провеждат в Питсбърг, щата Флорида експеримент, който всеки може да повтори и да провери. Изпращат лазерен лъч на разстояние 50 метра в направление изток-запад. Лазерът е поставен неподвижно. Лъчът се изпраща на всеки час и се маркира върху екран. В продължение на 24 лъчът описва елипса. С този опит се поставя началото на края на заблудите в Теорията на относителността, като се възстановява ролята на етера. Откритието е регистрирано в Библиотеката на конгреса на САЩ във Вашингтон през 1991 г..

Какво е обяснението? Магнитното поле на Слънцето облива Земята с етерен поток в направление север-юг на голяма височина, в резултат на което от юг се образува обратно течение от юг към север, но по земната повърхност. Това течение създава течението Гълфстрийм и се регистрира с компас. Магнитното поле на Земята е насочено вертикално към земната повърхност и не се регистрира с компас, защото е двупосочно. Обаче земното магнитно поле взаимодействува и изкривява слънчевото магнитно поле, благодарение на наклона на земната ос от 23 градуса и разположението на Земята, относно слънчевите лъчи. Деформацията на земното магнитно поле се извършва в космоса, а резултатът се регистрира на Земята. Ако се измери отношението на малката ос на елипсата към голямата ос, ще се получи 0,4, което е стойността на синус от 23 градуса. При липса на наклон на земната ос, елипсата ще се промени в отсечка, поради сумиране и изваждане на слънчевия поток със земното магнитно поле при въртене на Земята.

В космоса се движат етерни частици във всички възможни посоки, подобно на Брауново движение, но с много по-дълъг свободен пробег на частиците. Еластичните удари на частици върху атоми и молекули, както и тяхното отражение, създават механични импулси. Сумата от тези импулси действува като налягане и създава сила. Във Вселената не съществуват сили на привличане, а само на отблъскване.

Който има смелостта да твърди обратното, е длъжен да нарисува и да обясни модела на взаимодействие. Ако не може да направи това, дискусията е излишна. Силата, която наричаме центростремителна или привличане се получава от външно налягане върху две тела. Външното налягане винаги е по-високо от налягането вътре между телата, а разликата между двете създава сила на привличане. Силата на привличане е ясна - формулирана е със закона на Нютон. Тя се променя с квадрата на разстояние. Силата на отблъскване или центробежна сила, обаче, не е отчетена в законите на Нютон и на Айнщайн. В това се състои техният проблем и проблемът на днешната наука за гравитацията.

Силата, която наричаме центробежна, се дължи на въртене на централното тяло. В резултат на увличане и отражение на етерни частици от централното тяло, се образува отблъскващо магнитно поле. То също е подвластно на гравитацията и има спираловидна форма в поглед отстрани. Етерни частици се изхвърлят с определена енергия в екваториалната област и по гравитационен път се забавят и завръщат към двата полюса. Скоростта на движение на етерни частици е различна за всяка планета и се движи в широки граници от няколко километра в секунда до стотици километри в секунда. Има магнитни полета, движещи се със светлинна скорост, има и с над светлинна скорист.

След изминаване на определен пробег, частиците се забавят, спират и разсейват встрани, за да се насочат обратно към двата полюса. Важна особеност на силата на отблъскване (центробежна сила) е, че тя се променя обратно пропорционално на разстоянието, защото има стремеж да се концентрира в равнина. Това се вижда много ясно от формата на галактиките, на еклиптиката, формата на Слънчевата система, от пръстените на Сатурн и т.н. Целият проблем в закона на Нютон е да се отчете влиянието на центробежната сила на отблъскване в уравнението за гравитация.

Това, което не е могъл да разбере Нютон в идеите на Кеплер, а и все още липсва в учебниците по физика е, че центробежната сила зависи и се определя основно от свойствата на централното тяло – това са маса и скорост на въртене и не зависи от масата на сателита, а само от площта (сечението) на сателита. Не се вижда връзката, че всяка промяна в скоростта на въртене на централното тяло веднага ще предизвика промяна в скоростта на движение на сателитите.

Кеплер прекрасно разбирал ролята на гравитацията по-добре от Нютон и от съвременните учени: считал, че Слънцето, привличайки планетите като магнит и въртейки се, увлича след себе си планетите. Защо до сега астрономите не са открили звезда или планета, която не се върти, а има сателити? Защото такова съчетание е невъзможно, ако централното тяло не отблъсква сателитите, те при неизбежни енергийни загуби, след относително кратко време ще паднат върху него!

Той интуитивно е разбирал значението на този проблем, но не могъл да го докаже и формулира. След неговата смърт Нютон успял да наложи своя сбъркан модел и даже да подведе Айнщайн 400 години по-късно. Третият закон на Кеплер е изключително точен и изведен за планетите от Слънчевата система. Представлява математичен израз на част от отворена парабола - RV²=const

Той е валиден за движение на сателити от всяка една произволна система. На основание на изложеното до тук може да се направи извод, че масата и въртенето на Слънцето формира динамиката на орбитално движение на планетите. Затова във формулата не могат да участвуват масите на планетите.

T₁² / a₁³ = T₂² / a₂³ = const

Законът, обаче, не е валиден за сателити от различни орбитални системи, както по-късно се опитва да наложи Нютон. В него не се включват масите на сателитите, защото те не зависят от динамичните свойства на централното тяло. Следната формула на Нютон очевидно е грешна и напълно непригодна за използуване в практиката. Не може да се включва масата само на един от сателитите към централното тяло – задължително трябва да се включат масите на всички сателити към централното тяло. Ако се отчита само един сателит или нито един, сметката е с твърде голямо приближение и никакъв положителен резултат няма да се получи от сметките.

T₁² (M + m₁) / T₂² (M + m₂) = a₁³ / a₂³

Като астроном, Кеплер е вярвал, че Слънцето заставя другите планети да се въртят около него него посредством физическа сила на притегляне. Смятал, че тази сила действува навсякъде. Той достигнал до гениалния извод, че Слънцето ги "тласка", изпускайки при своето въртене особени частицн (species immateriata), при това ексцентричността на орбитата се определя от магнитно взаимодействие между Слънцето и всички планети. Правилната формула на Нютоновия закон е:

T₁² / R₁³ = T₂² / R₂³ = C M_СЛ+_ПЛ

където С е гравитационен коефициент за Слънчевата система, а M_СЛ+ПЛ е масата на Слънце, плюс масите на всички планети и техни сателити. Отделен въпрос е, че масата на Слънцето и този коефициент и днес все още не са изчислени и са неизвестни.

Благодарение на своите многобройни опити и гениални съждения, Йохан Кеплер достига до извода, че силата на привличане е право пропорционална на теглото, но обратно пропорционална на разстоянието. Силата на привличане се определя от повърхностно или обемно налягане в пространството и действува върху определена тъмна площ или сечение на планетата, която е двумерна. Затова тя се променя обратно с квадрата на разстоянието от централното тяло и сателита. Обаче силата на отблъскване, която представлява равновесно центробежно налягане върху обратната, осветена площ на планетата, се разпространява в равнината на екватора на Слънцето или друго тяло. Затова тя по характер е едномерна и се променя обратно пропорционално на разстоянието от централното тяло до сателита. Какво представлява центробежната сила? Това е налягане на етерни частици върху сателита, излъчени от централното тяло. Силата на привличане е прпорционална на масата, тя от своя страна е право пропорционлна на разстоянието до сателита, както ще докажем по-нататък.

Тези две сили действуват с променлива стойност върху сателита, когато той се движи по елипса. За обяснение ексцентричността на орбитите, Кеплер предположил, че планетите представляват сами по себе си «огромни кръгли магнити», магнитните оси на които запазват постоянно направление, подобно оси на жироскоп. Следователно, планетите периодично ту ще се привличат близо към Слънцето, ту ще се отблъскват от него, в сътветствие с разположението на техните магнитни полюси в състояние на устойчиво равновесие.

Тогава промяната на орбитата в пространството на сателит, от едно положение в друго, се извършва със сила, действуваща обратно пропорционално на разстоянието!

Кеплер отново е прав и ако беше доживял времето на Нютон, той не би допуснал приемането на този объркан закон, който даже учените на ХХ век не успяха да поправят!.

Законът за гравитация вече може да се изкаже така: Гравитационната сила на привличане между централна планета и сателит се уравновесява с центробежната сила на отблъскване от централната планета, упражнена върху площта на диаметрално сечение на сателита.F_ГР = F_ЦБ

Законът на Нютон за равенство на гравитационна и центробежна сила може да се изрази така:

mV² / R = π r_ПЛ² P₀*r_СЛ / R

mV² =πr_ПЛ²P₀r^СЛ

Центробежната сила на отблъскване на сателита е равна на силата от налягане на магнитното поле върху сечението на сателита. От горният израз може да се изчисли стойността на етерно налягане в газовия слой на Слънцето P₀ . Тъй като измерваме налягането в газовия слой на Слънцето, а се отчитат разстояния от центъра му, в израза се включва радиуса на Слънцето. При R= r_СЛ се получава P = P₀.

P=P₀r_СЛ / R

където m_ПЛ е маса на планета, С_СЛ е гравитационен коефициент за Слънчевата система, P е етерно налягане на магнитното поле на Слънцето върху определена планета, P₀ е етерно налягане на магнитното поле върху газовия слой на слънчевия екватор, R е разстояние от центъра на планета до центъра на Слънцето, r_ПЛ е радиус на планета, r_СЛ е радиус на Слънцето .

М_СЛ е маса на Слънцето, изчислена по стария закон на Нютон и g е гравитационният коефициент на Нютон. С_СЛ числено е равен на произведението М_СЛg, но действителната маса на Слънцето и гравитационния коефициент за Слънчевата система са неизвестни, а G е гравитационен коефициент само за системата Земя – Луна.

P₀=m_ПЛС_СЛ/πr_ПЛ²Rr_СЛ=5.975.10²⁴*1.99.10³⁰*6.67.10^{- 11} / π*(6378.10³)2*149.6.10⁹ *696.10⁶= 5.96.10¹⁰ N/m2

Масата на планетите се определя по закона m_ПЛ = π r_ПЛ² P₀ R r_СЛ / С_СЛ ; GС_Л=π P₀ r_СЛ / С_СЛ = 0.9818 kg / m³

С изключение на радиуса на планетата и разстоянието и` до Слънцето, всички други величини са константи. Законът може да се запише опростено:

m_ПЛ =0.9818 r_ПЛ² R ~ 0.1gr_ПЛ² R~ r_ПЛ² R [kg]

m_ПЛ = r_ПЛ² R

Това уравнение е в сила за планетите от Слънчевата система и за системата Земя – Луна, в която е валиден коефициентът G. В общият случай, валиден за всяка гравитационна система с прилежащите и` сателити, горното уравнение трябва да се запише така:

m_ПЛ = rr_ПЛ² R, където r е различен гравитационен коефициент на плътност за всяка гравитационна система, като например за сателитите на Юпитер, Сатурн и т.н.

Изчисляване масата на Луната. Тъй като Луната е свързана със Земята, тук е в сила гравитационния коефициент G, следователно коефициентът r е равен на 1.

mЛ = r_Л² R_Л = (1738.10³)²*384400.10³=1,162.10²¹ кг

Известно е не на всички, че Луната е кухо тяло без ядро. Масата и` се оказа 5142 пъти по-малка от масата на Земята, а не само 81,3 пъти! Масата на Луната е 63 пъти по-малка от изчисляваната досега, а средната и` плътност е само 53 кг/м³ ! Луната представлява един голям сферичен мехур. Затова лунните жители не позволиха на Аполо 13 да взриви ядрен заряд върху Луната!

Изчисляване на лунното ускорение a_Л върху повърхността на Луната:

a_Л = G*m_Л / R_Л² = 6.67^-11.1,162.10²¹ / (1738.10³)² = 0,026 N/m²

Следователно един човек с маса 80 кг ще тежи на Луната около 210 грама, а не 13,3 кг, както беше пресмятано по невалидния закон на Нютон! При толкова слабо ускорение по Луната не може да се ходи, а придвижването става само със скокове.

Много космически станции на НАСА и СССР, насочени към Луната, в миналото отлитаха в космоса или се забиваха в Луната, поради грешно изчислено лунно ускорение. И ако днес НАСА и учените не признаят този резултат за лунната гравитация, значи никога не са стъпвали на Луната.Очевидно е, че всички кадри от Луната с американските космонавти са снимани със забавен каданс в студио на Земята. И причината не е в това, че корабите Аполо не са кацали на Луната, а че хората на Земята не е трябвало да виждат неща, които има на Луната!

За какъв Нютонов закон можем да говорим при това положение?

Изчисляване на масата на Юпитер:

m_Ю = r_Ю² R_СЛ = (71000.10³)2*7,8.10¹¹=3,93.10²⁷ кг

Масата на Юпитер е два пъти по-голяма от масата, смятана по Нютон

Изчисляване масата на Сатурн

m_Сат = r_Сат² R_СЛ = (60000.10³)2*1,43.10¹²=5,15.10²⁷ кг

Масата на Сатурн е девет пъти по-голяма от масата по Нютон. Тази маса обяснява наличие на най-мощното магнитно поле и най-голяма маса на планета от Слънчевата система.

Изчисляване масата на Плутон

m_Пл = r_Пл² R_СЛ = (1216.10³)2*5,92.10¹²=8,75.10²⁴ кг

Масата на Плутон е близо 1,5 пъти по-голяма от земната маса!

Плътността на Плутон е 1 тон за 1 литър обем!

Ако един сателит се задвижва от въртене на магнитното поле, той е устойчив във времето. Спиралата на магнитното поле може да се разложи на две съставки - нормална и тангенциална. Нормалната представлява отблъскваща центробежна сила, а тангенциалната - ускорява или забавя сателита, в зависимост от разстоянието R до централното тяло. Това важи при елиптично движение. В идеалният случай - при кръгово движение, тангенциалната съставка не оказва никакво ускорение или съпротивление на сателита. Тогава движението му теоретически е "вечно", без да отчитаме растеж на маси и край на Вселената. И в двата случая, при елиптично и при кръгово движение, сателитът се намира в устойчива орбита. Когато скоростта на сателита не съответствува на скоростта на въртене на магнитното поле, орбитата е променлива във времето.

За пример да вземем движението на Плутон. Орбитата му е наклонена на около 30 градуса спрямо равнината на слънчевия екватор. Поради съпротивление на космическия етер, което е много слабо, орбитата на Плутон постепенно ще се изправя и ще съвпадне с равнината на екватора. Но за това ще са необходими вероятно десетки хиляди години. Също така всички елиптично орбити с времето се превръщат в кръгови орбити.

Луната е в равновесие с магнитното поле на Земята. Това се отнася и за всички планети в Слънчевата система. Не може по-външна планета да се движи с по-голяма скорост от по-вътрешна планета, защото гравитационната спирала не позволява това. Колкото една планета е по-отдалечена от Слънцето, толкова повече намалява скоростта на въртене на магнитното поле. Това е отразено и в закона на Тициус-Боде. Но досега никой не е вземал под внимание спиралата на центробежната сила, която се излъчва в пространството от централното тяло към сателита, а не седи вътре в сателита.

[aleksandar]

ъъъъъ ... 1 тон в един литър обем?

Кажи какъв матерял е чеееее мисля че си открил черна дупка в слънчевата система

[Daniel Genov]

Първо искам да кажа, че не съм физик, въпреки огромното ми желание да бъда такъв в близкото минало Въпреки това, още от около 7-8 клас съм твърдо убеден, в неточността в теорията на относителността. И честно казано, си мисля, че наистина има етер. Всъщност, според мен, пътуване във времето е 100% невъзможно. За уточнение, ще кажа,че под време разбирам интервала между две събития. Или с други думи, за мен е невъзможен, т.нар. парадокс на близнаците.

В момента разглеждам файнмановите лекции по физика, и съм на раздел гравитация и трябваше да потърся нещо в интернет и попаднах на тази тема Темата ми се стори изключително интересна, и си казах "е значи съм бил на прав път" Е аз все още си вярвам, че съм на прав път. Когато прочетох за експеримента на Иван Манев и американцът Ричард Милс бях силно въодушевен, но след като прочетох за конспирацията на мисията на аполо се разочаровах дълбоко и ако може да приложа чувството си за хумор, тази статия както ми се издигна в очите, така и падна Даже много падна

Аз човек, който много силно се осланя на фактите. На база твърденията в статията, всички космически мисии или трябва да са конспирация, или всички са знаели действителните закони на природата, но нарочно са ги криели. И двете възможности, СПОРЕД МЕН, са меко казано абсурдни. Ще дам и друг пример. Тъй, като не съм физик, и не мога да подкрепям коментарите си с математически апарат и термните на физиката, ще изкажа следната логика.

Теорията на относителността на Айнщайн е пряко зависима от фиксираната максимална скорост на светлината. Ако има грешка, то и формулата, че енергията е равна на масата по скоростта на светлината на квадрат, също не би била вярна. А ако последното не е вярно, то ядрените реактори не биха работили по начина по който сега работят, или най-малкото, конструктурите им със сигурност също трябва да знаят за грешката в зависимостта между енергията и масата. А пък аз на 100% мога да заявя, че формулата на Айнщайн е абсолютно вярна, защото съм завършил ядрена енергетика, и не веднъж ми се е налагало да изчилсявам коефициента на размножение, мощността на реактора и т.н. и формулата на Айнщайн работи идеално. Което се доказва и в практиката

От друга страна, си мисля, че гореописания експеримент, може би, не е в противоречие със закона за гравитацията на Нютон, нито със теорията на относителността на Айнщайн. Все пак според последната теория, полето може, да измени пътя на светлината.

А относно фактите, ако наистина има доказателство, което да коригира сегашните разбирания за основните природни закони, то би било безмислено и неоснователно това да се прикрива. Ако ставаше въпрос за прикриване, то много по-изгодно и по-лесно би било, още преди 100 години, да се отхвърли теорията на Айнщайн, защото както знаем, той не е бил влиятелна личност, за да не могат да му се противопоставят определени хора. Същото важи и за Нютон

По темата, мога да говоря, до безкрай, затова ще спра за сега. Най-малкото ще спра, защото ми става малко неудобно, да говоря, без да излагам доказателства във формата на закони и математически зависимости

Само още веднъж, ще напомня накрая, че казаното от мен е нищо повечр от лично мнение, на което ми се струва, че имам право

Благодаря