Проблемите при покръстването на българите

[К.ГЕРБОВ]

Българите се бунтуват срещу своя княз

Събитието е отразено както в латинските, така и в гръцките хроники донякъде по сходен начин: българският народ, недоволен от покръстването на техния княз, се вдига на бунт срещу него и иска да го убие, той обаче побеждава бунтовниците с помощта на божествена сила.

В Продължителя на Теофан текстът е кратък: „Когато станало известно, че [князът на българите] се покръстил [тайно], той се намерил пред въстанието на целия свой народ. Като носел на гърдите си изображението на божия кръст, той с помощта на малко хора ги победил, а останалите направил християни не вече тайно, но напълно явно и с тяхно желание.”(1) По-късно Йоан Скилица предава известието с малък нюанс: „Първенците на народа и простият народ, като научили за промяната на вярата, въстанали срещу княза и искали да го погубят. Тогава той начело с кръстния знак ги победил с малцината свои привърженици. Те били поразени от изненадата и той ги направил християни.”(2).

Нюансът при Скилица е подчертаването на първо място на участието на „първенците на народа” и посочването на конкретните намерения на въстаналите да убият княза си. И в двата разказа, обаче, съществува интересна подробност: народът приема християнството след бунта. Другият интересен момент е обяснението за лесната победа на българския владетел: божият кръст помогнал на княза и малкото му привърженици да победи въстаналите. Оттук авторите на двете хроники, незапознати в детайли с произтеклото, правят „логичната” връзка, че българите се покръстили, след като видели, че князът им с божия кръст в ръка прави чудеса.

Според сведението на Симеон Логотет, „чашата преляла”, когато завърналият се от Цариград покръстен княз Михаил, поръчал на зографа Методий да нарисува в дома му картината на страшния съд и въздеянието. Това предизвикало бунт всред целия народ, който бил потушен с неголяма военна сила. В това сведение също се споменава за божествения кръст, но не се посочва конкретно той да е помогнал за победата над въстаналите, а се отбелязва в последиците: носейки на гърдите си знака на божествения кръст, князът „открито направил всички християни”.(3) И в тази хроника се извежда покръстването на българския народ, като произтекло след бунта срещу княза им.

В латиноезичните извори сведението за бунта срещу българския княз е отбелязано в „Бертинските летописи”. Вероятно поради близостта на съставилият ги реймски архиепископ Хинкмар до немския крал Людвик и римския папа Николай І, все личности, с които тогавашния български владетел е бил в близки отношения, сведението в посоченият извор е доста по-обстоятелствено. В него се казва: „866 г. Князът на българите приел светото кръщение. Той бил замислил да стане християнин миналата година, понеже бог го вдъхновил и му внушил това чрез поличби и бедствия всред народа на царството му. Недоволни от това, негови боляри разбунтували народа против него, за да го погубят. И тъй, колкото били в десетте комитата, те се събрали около двореца му. Но той, като призовал името Христово, потеглил срещу цялото множество само с четиридесет и осем души, които били останали при него поради предаността си към Христовата вяра. И веднага, щом излязъл от градските врати, нему и на тия, които били с него, се явили седем духовни лица и всяко едно от тях държало в ръката си запалена свещ. И така, те вървели пред княза и пред онези, които били с него. А на тези, които били въстанали против него, се сторило, че върху тях пада огромна пламнала сграда. А конете на онези, които били с княза, както се сторило на противниците, вървели изправени и ги поразявали с предните си крака. И такъв страх ги обзел, че те не могли да се приготвят нито за бягство, нито за отбрана, но, прострени на земята, не могли да се движат. Обаче князът наказал със смърт петдесет и двама от болярите, които най-много бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да си отиде невредим.”(4)

По такъв начин, с горните легендарни разкази е разпространено случилото се в България в или малко преди 866 г. За не толкова вярващите изглежда странно, че по такъв „чудодеен” начин княз Михаил е успял да усмири въстаналите против него. На летописците явно са липсвали каквито и да са конкретни сведения за въоръжени стълкновения между малобройните привърженици на княза и техните противници, от които само числото на жестоко наказаните е било по-голямо от броя на защитниците. Набляга се, особено в латинския източник, че подстрекатели на бунта били първенците-боляри. В сведението също не се споменава за покръстени българи преди бунта.

Нещата се изясняват донякъде в глава 17 от познатите ни „Отговори на папа Николай І по допитванията на българите”. От текста в началото на главата подразбираме, че пристигналите при папата български пратеници са му дали вероятно писмо от княз Михаил, с неговия разказ как е възприел по божия милост християнската вяра и накарал да се покръсти целия български народ. Обаче тези, които били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против княза си, като твърдели, че не им е дал добър закон, и искали да го убият и си поставят друг княз. Подготвен срещу тях със съдействието на божията сила, той обаче ги надвил и заловил със собствените си ръце. Всичките първенци и по-знатни хора с целия им род (някои превеждат „потомство” и конкретно „синове”) били избити с меч, а не толкова знатните и по-малко видните не претърпели никакво зло.(5)

Тук отново виждаме намесата на божията сила, но все пак има и нещо любопитно: бунтовниците били заловени и тогава по-видните избити. Съвсем очевидно става дума не за открито стълкновение, защото тогава щеше да има убити при самото сражение. При това, както се вижда по-нататък от глава 17 на „Отговорите”: „поколението, което не е участвувало в замисъла на своите родители и не е било изобличено, че е дигнало оръжие против Михаил, е било изклано невинно, заедно с виновните”. Т. е. били са избити и хора от семействата на подбудителите, които не са били непосредствени участници в метежа. Ако е имало някъде конкретно място, където да са произтекли въоръжени сблъсъци, „поколението” не е присъствало там, а е било избито вероятно по домовете. Многозначителна е и думата „замисъл”. Ако е вярно преведена, тя потвърждава, че действията на бунтуващите се са се изразявали вероятно само в закани да убият владетеля си, а не в реални действия.

Последните сведения и анализът им насочват към мисълта, че залавянето и избиването на по-видните от бунтуващите се, най-вероятно е протекло по сценария, познат като „Вартоломеева нощ”. Всичко е станало до голяма степен потайно, защото освен конкретни сведения за открит въоръжен сблъсък, няма споменаване заловените да са били съдени. Всъщност няма и въставане на целия народ: само вече покръстените искали да убият княза си. Михаил много добре е знаел предварително кои са тези, които са искали да го убият, тъй като те явно са били потърпевши от наложения недобър закон. Най-вероятно българският княз сам е бил начело на отряда от верни нему хора (според Хинкмар те били 48), които са заловили противостоящите му. Към това директно насочват думите на папа Николай І в отговор 17: „вие сте ги надвили от мало до голямо и сте ги заловили със собствените си ръце”.

Последвалата разправа с „въстаналите” е била жестока, а станалото е било обвито от легендата за намесата на божествената сила. Народът изглежда не е разбрал точно какво се е случило: просто някои хора изчезнали. Под „въстанал народ” също трябва да се разглеждат тия, които са били засегнати от новия закон, дал повод за готвения метеж. Колко са били те, обаче, не знаем.

Княз Михаил се кае за сторения грях

От „Отговорите” на папа Николай І се вижда, че княз Михаил се е опитал да омаловажи пред него станалото при насилственото потушаване на недоволството на покръстените българи. Това не е изречено явно, но личи между редовете. Българският княз все пак е осъзнал, че е допуснал грешка, като е проявил неотстъпчивост при прокарване на свързания с въвеждането на християнството закон, предложен вероятно в неговия най-суров вид. Затова и вметва в обясненията си, че е „надвил” въстаналите „със съдействието на божията сила”.

На наглед невинно зададения въпрос на Михаил дали е сторил грях, като е избил водачите на заговора заедно с целия им род, папа Николай І отговоря деликатно, очевидно съчувствайки му по повод ситуацията, в която той се е поставил следствие на своите действия. Папата не спестява истината и казва, че няма как да не е извършен грях и да не е допусната вина, „щом поколението, което не е участвало в замисъла на своите родители и не е било изобличено, че е дигнало оръжие против владетеля си, е било изклано невинно заедно с виновните”. За смъртното наказание на разбунтувалите се Николай І също се изказва неодобрително „Трябвало е да постъпите по-благо, като им запазите живота от любов към бога... - отбелязва папата в отговорите си - ...вие не сте им позволили ни най-малко да живеят и не сте искали да ги спасите, та изобщо не сте постъпили разумно...”(6) Последното потвърждава, че водачите на бунта, действително са били станали вече християни. Иначе Николай І нямаше да употреби израза: „не сте искали да ги спасите”.

Все пак папата се залавя за подхвърленото му от Михаил „съдействие на божията сила” и малко неуверено заключава, че князът е съгрешил „по-скоро от ревност към християнската вяра и от незнание”. И съзрял във въпроса на Михаил за греха искане и за прошка от високопоставено в църковно отношение място, Николай І добавя витиевато, че българският владетел все пак ще „добие опрощение и милост по благоволението на Христа”, щом последва покаяние от страна на съгрешилия. В отговорите си, обаче, папата не посочва какво да бъде това покаяние, а съгласно църковните правила неговата форма и начин на извършване се налагат от свещеника, който опрощава греховете на вярващия. С други думи папата не е дал прошка на княз Михаил.

По всичко изглежда сведенията, че след покръстването си българският княз „денем се явявал пред народа в царски одежди, а нощем, облечен в груба дреха, влизал тайно в църква, и прострян върху пода на самия храм, прекарвал в молитва, като си постилал отдолу само една власеница”, както и по-късното му оттегляне от българския престол и замонашването му, е било продиктувано от желанието за постигане на покаяние.(7) Дали, обаче, тези действия са били устен съвет, даден от папата чрез неговите пратеници, или сам каещият се си ги е наложил, остава неизвестно.

Не е ясно дали господ-бог е дал опрощение на греха на княз Михаил. А той не е бил само този. Папата окачествява като грях прекалено голямото наказание с отрязването на ушите и носа, наложено от българския княз на лице, което се представяло за презвитер, а не било такова.(8) Общо взето владетелският престол едва ли е давал възможност на заемащият го, да се изявява като безупречен християнин. Българската православна църква, обаче, безкритично приема за даденост едно предположение и почита днес княза покръстител на българския народ като светец.

Причините княз Михаил да се обърне към папата

За да не гадаем относно конкретно произтеклото, нека да се опитаме да разберем по-важното: защо се е породил въпросния конфликт между българския владетел и неговите подчинени, и какви на практика са били реалните последици от него. Да обърнем първо внимание на един много важен момент от „Отговорите” на папа Николай І. Като че ли ключови за разгадаване на една от причините княз Михаил да изпрати в средата на 866 г. свои пратеници до римския папа Николай І са сведенията, записани в глави 17 и 78 от „Отговорите” на последния. А те са свързани именно с бунта срещу българския княз и последиците от него.

Съвсем категорично в „Отговорите” се казва, че срещу княз Михаил въстанали „ония, след като били покръстени”. Това означава, че те не са изявили съпротива срещу самото покръстване, а нещо, което е последвало след това. Какво е било то, го е обяснил сам българският княз: бунтовниците твърдели, че той не им е дал добър закон.

Проф. Васил Златарски в своята „История на Българската държава през средните векове”, изхождайки от посоченият факт обяснява: „Този протест от страна на бунтовниците ясно показва, че новата религия била враждебно посрещната не толкова от догматическа страна, колкото от каноническа. Недобротата на новия закон, на новата вяра се заключавала не в догмите на християнското учение, а в правилата, в задълженията, в наредбите, които предписвало това учение за всекиго, който носел името християнин, и в обществените и държавни реформи, които трябвало да последват след приемането на християнството.”(9) Изглежда, обаче, в действителност имаме нюанс на иначе правилната теза на професора: бунтуващите се са приели християнството без да познават добре догмите му и са считали някои от тях за канони, с които е можело и да не се съобразяват и да ги модифицират на местна почва. И когато са разбрали, че това не може да стане, защото се опира именно до догмите на християнството, се разбунтували срещу княза си.

За да разберем истински ситуацията, в която е бил изпаднал княз Михаил, следва да прочетем глава 78 от „Отговорите”. В нея папа Николай І обяснява на българския княз: „Вие разказвате, че оня народ (може би по-правилно е „ония хора” - бел. моя) , който поради християнската вяра въстанал, за да ви убие, пожелал да стори покаяние, а ония свещенослужители, които са пришълци между вас, отказвали да го приемат. Сега обаче питате какво трябва да се направи с тях. Ако, както твърдите, искат доброволно да сторят покаяние, не трябва да се възпират, но да се подхвърлят на всички степени на покаянието, което епископът или презвитерът, ръкоположен от него, намисли; защото не е присъщо на католиците да не приемат каещите се, а на новацианците.”(10)

В текста има нещо нелогично: как епископът или презвитерът ще наложат на прегрешилите покаяние, след като свещенослужителите, които били в България, не искали въобще да приемат покаянието на съгрешилите?

Обяснението за „новацианци” е, че това са били привърженици на римския презвитер Новациан, който в 251 г. се опълчил против приемането на отстъпници и грешници в църквата и искал тя да се състои само от чисти духом християни. Папата е употребил думата „новацианци”, но всъщност е искал да каже, че става дума за служителите на Цариградската църква и гравитиращите около нея патриаршии. Защото тези, дето са пришълци сред българите и не са всеопрощаващи като католиците, значи са духовници, причисляващи се към някоя от четирите източни патриаршии. От глава 106 от „Отговорите” на папа Николай І разбираме, че в България по това време имало „дошли от разни места християни, които своеволно разправят много и различни неща, т. е. гърци, арменци и хора от други места”. Всъщност те именно са били проповедниците, които според думите на българите давали различни мнения и те питат трябва ли да им се подчиняват.(11)

Последното сведение е дадено на папата като информация от българските пратеници („както твърдите” се казва в „Отговорите”). Формата, в която то е изказано, добре показва, че тези които са извършвали покръстването на българите до 866 г., са намиращите се по един или друг повод в тогавашните български територии духовни лица. Това не са били свещеници, специално и организирано изпратени от цариградския патриарх Фотий, както се твърди от някои историци. Така е разбрал и папата и затова не употребява израз, като например, „гръцките свещеници”, а споменава иносказателно „новацианците”. Най-вероятно става дума все пак предимно за гръцки свещеници, които са били в ново присъединените към България бивши византийски територии, и които са приели да изпълнят покръстваща мисия в пределите на дотогавашната България. Отношенията между населението от тези нови български области и двете църкви - гръцката и латинската, са добре представени от Анастасий Библиотекар по повод дебата, състоял се по време на Осмия вселенски събор.

Възможни са две причини, поради които свещениците в България не са искали да покаят прегрешилите вече покръстени българи. Макар и да не са били изпратени специално от византийския патриарх, покръствалите българите преди бунта са били на негово подчинение, служейки в своята епархия. При тази даденост те са спазвали и византийския закон Еклога, уреждащ правните норми в една държава, където правораздаването е подчинено на християнските канони. Член 3 от титул 17 на тази Еклога гласял: „Който образува партия против царя или конспирира или прави съзаклятие против него или против държавата на християните, такъв би следвало в часа да бъде убит.”(12) Очевидно срещу такова едно провинение, за което присъдата е била смърт, покаяние не можело да бъде дадено.

Това е едната от възможните причини. За втората, която е и по-логична, ще стане дума по-нататък в последната част на изложението.

Вижда се, че след конфликта Михаил е изпаднал в патова ситуация. Усмирените бунтовници, които преди това вече били покръстени, решили да се покаят: значи действително за тях приемането на християнството не е било създаващото конфликт положение. Поне според техните представи. Нямало обаче духовни лица, които да приемат това покаяние! Тогава за какви епископи и презвитери споменава папата, които трябвало да покаят съгрешилите новопокръстени българи? Отговорът е един: нищо друго не е имал Николай І предвид, освен изпращането в България на свои, не отхвърлящи покаянието римски свещенослужители. Това го няма директно записано в „Отговорите”, но се подразбира от тях и се осъществява на практика.

Едва ли, отправяйки своите пратеници до папа Николай І, княз Михаил не е имал предвид какво може да последва. Вероятно добре е знаел, че просто в България трябва да дойдат католически епископи и презвитери (такива Михаил иска и от немския император Людвик), които са били компромисно настроени към греха на българите-християни, разбунтували се срещу княза си, и били готови да приемат покаянието им. Едновременно с това българите са били отново миропомазани от дошлите епископи. За да се започне на чисто, образно казано.

Наистина мисията на папските пратеници в България е била всеобхватна и те не са се занимавали само с прегрешилите (за което нямаме конкретни данни). От въпросите към папата и неговите отговори се вижда, че покръстването на българите до тогава е било водено неорганизирано, от пришълци, някои от които се представяли за духовници, а не били такива. Несъмнено в хода на началното покръстване княз Михаил се е запознал донякъде с църковната организация и е видял, че сам няма да се справи, въвеждайки такава в България. Затова е потърсил помощ.

А за да се насочи за такава към Рим, а не към Цариград, вероятните причини, освен въпроса с покаянието на разбунтувалите се, са били или доброто познаване на слабостите на византийската църква и приемането, че римската е по-добра, или респектът към все още съществуващото по това време формално върховенство на първосвещеника (папата) в Рим над останалите християнски църкви. Според глава 106 от отговорите на папа Николай І българските пратеници в Рим в 866 г. поискали от него: „истинско и съвършено християнство, което да няма петно или бръчка”.(13)

Българите покръстени повторно от латински свещеници

Запознавайки се с положението в България, папа Николай І решава да помогне на княз Михаил с изпращането на свои епископи там. Които трябвало да поправят грешката, допусната от българския княз и да довършат започнатото дело по християнизацията на България. Естествено, че мисията е продиктувана и от амбициите на папата да постави българската църква под свой контрол.

От отговорите на Николай І личи, че по отношение на въвеждането на новата религия (а те се отнасят изключително до това) в България е бил налице един хаос, дължащ се на подхода на княз Михаил, който силово е поискал от българите да се покръстят всичките, но не е помислил, че истинско християнство „без петно и бръчка” не се постига само с формалното изпълнение на някои практики и церемонии, които то изисква. Още по-малко с нагласата на неговите сънародници да ги заобикалят, след като формално приемат акта на покръстването.

Изглежда в България е имало някъде църкви, защото някои от въпросите се отнасят до тяхната дейност и по-точно до поведението на християните в тях. Но не е имало стройна църковна организация. Затова и папа Николай І в глава 72 на „Отговорите” обяснява, че първо трябвало да се установи „какво множество и единодушие на християните” има в България. След това трябвало да се назначи епископ (значи в България тогава не е имало такъв) и когато се разшири влиянието на християнството, да се ръкоположат епископи в отделните църкви. Тогава вече можело да се избере архиепископ, който да се явява техен духовен глава.(14)

През ноември 866 г. в България пристига първата папска мисия. Латинските извори са категорични: официалното масово покръстване на българския народ е станало през 866-867 г. от епископи и презвитери на Римската църква, изпратени в България от папа Николай І, съгласно желанието на княз Михаил. Васил Гюзелев в книгата си „Княз Борис І” се отнася саркастично към писаното в „западните анали” и подхвърля, че в тях за покръстването на българите се привеждали доводи, изтъкани от фантастични измислици. Такава „крайно фантастична легенда” се съдържала в написаното от Анастасий Библиотекар: „Българският княз заедно с народа си приел учението и тайнствата на християнската вяра чрез римлянин, т. е. чрез един презвитер по име Павел. Той възнамерявал да получи от апостолическата катедра не само правилата на вярата, но и учението на светия закон. Той извършил това, научен не само от споменатия презвитер, но и от божественото откровение...”(15)

Антоан Пагий пръв, а после и Йосиф Асеманий, обаче, правилно отбелязват, че във въпросния текст е допусната правописна грешка и след „приел учението и тайнствата на християнската вяра” е трябвало да се сложи запетая. Тогава като продължение следва: „чрез римлянин, т. е. чрез един презвитер по име Павел, той възнамерявал да получи...”(16) В това съобщение Анастасий, освен пропускането на запетаята (или точката), е посочил и неточно сана на епископ Павел Популонски, който заедно с епископ Формоза Портуенски е бил изпратен от папа Николай І в България в 866 г. за да покръстят българския народ и положат основите на църковното дело там.(17) Вероятно Павел преди мисията си е бил презвитер и като такъв си го е спомнил Анастасий Бибилиотекар, пишейки писмото си до папа Адриан ІІ, с което обяснява за покръстването на българите.(18)

Може логично да се предположи, че първоначално - до бунта, са се покръстили князът и някои от неговите приближени боляри. И последните са възроптали, когато Михаил заедно с извършването на покръстването е въвел и закон, свързан с новата религия, в който е имало неприемливи условия за вече покръстените. Изразът в глава 17 на „Отговорите” на папата - „сте накарали да се покръсти целия народ”, не се отнася за нещо вече свършено. Отнася се до заявените намерения на княза и до издадената от него заповед („сте накарали”) всички българи да се покръстят задължително. Покръстването на целия народ не е можело да се извърши в кратък срок по всички краища на не малката по това време страна. Както са единодушни всички хронисти, то е станало след като се разбрало, че княз Михаил приел християнството и българите въстанали срещу това действие. Хронистите даже не са знаели, че преди бунта, освен княза, вече е имало и други българи, покръстени по негова заповед.

Не е имало и достатъчно свещеници в България за бързо масово покръстване на населението. Първите сведения за организирано изпращане на гръцки свещеници там са от времето на Василий І Македонец и след Осмия вселенски събор, т. е.. след 870 г.(19) В средата на 866 г. е била покръстена една малка част от българите. Затова княз Михаил отправя своите пратеници за Рим, за да получи наставления оттам: „какво трябва да стори повече за спасението си и какво трябва да направи за останалия български народ, лишен дотогава от светото кръщение, за да получи тайнствата на вярата”.(20) Буквално разбрани тези думи означават, че към това време Михаил е считал за реално покръстен само себе си и то „не докрай”, затова е искал още наставления „за спасението си”. Останалият български народ тепърва трябвало да бъде покръстен.

Създава се впечатлението, че към това време дори и да е имало покръстени българи, те реално не са осъществявали истински религиозен живот. Не е имало достатъчно постоянно действащи църкви със свещеници в тях, които да наставляват новопокръстените и да им обясняват практиката на християнството. Нейното незнание личи и в „Отговорите” на папата и най-вече в изненадата от „недобрия закон”, който наложил княза, естествено във връзка с приемането на държавната религия.

Анастасий Библиотекар пише за първите римски пратеници, пристигнали в България в края на ноември 866 г.: „А апостолическите пратеници били приети много радушно и любезно от българския княз и започнали да поучават народа със спасителни съвети, с божия благодат кръстили в светата вода всички - от най-малкия до най-големия - и предали на българите целия култ на християнската вяра, както били научени от светейшия папа.”(21) На практика латинските мисионери покръстили не само непокръстените, но и кръстените до тогава. Една от причините е: да се премахне грехът, с който се покрили първите покръстени, вдигнали се срещу княза си. Самата мисия, извършвайки повсеместното покръстване, на практика не признала първото такова, като го обявила за неканонично.

Това е констатирано от патриарх Фотий, който в началото на 867 г. изпратил до останалите източни патриарси послание обвинение срещу действията на папските духовници в България. В посланието Фотий пише: „При това те не се ужасиха повторно да миропомажат миропомазаните вече от презвитери, като прогласиха себе си за епископи и чудовищно говореха, че извършеното от презвитери миропомазване било безполезно и се извършвало напразно... глупост, каквато, без да трепнат, са извършили тия безумци, като са помазали помазаните вече с миро и по тоя начин са обърнали преестествените и божествени християнски тайнства в крайно пустословие и са ги направили предмет за голям присмех..”(22)

По въпроса за мирото, обаче, Васил Златарски коментира, че според 6-о правило на Картагенския събор се признавало само на епископите правото да освещават миро за извършване тайнството миропомазване.(23) И тъй като в България не е бил изпратен епископ от Цариград, презвитерите, покръствали българите не са имали на разположение правомерно осветено миро. Между другото, възмущавайки се от действията на римските свещеници, Фотий не споменава, мирото, използвано от презвитерите, покръстили българите, дали е било осветено правомерно.

В писмото на папа Николай І до реймския архиепископ Хинкмар се споделя и още една причина римските епископи, пристигнали в България, да отхвърлят миропомазването на презвитерите. Според католическите правила оженените свещеници нямали право да помазват с миро челата на покръстените.(24) А изглежда презвитерите, покръстили българите отначало, са имали съпруги, тъй като гръцката църква не е налагала забрана за задомяването им. Последното потвърждава и Фотий в посланието си, пишейки: „те (римските свещеници) подсториха българите да се гнусят и отвращават от истинските божии свещеници - от презвитерите, които се отличават със законен брак”.(25)

Има някакво противоречие в изявленията на папата относно покръстването. В отговор 15 той определя, че независимо, че един от тези, които били покръстили българите, бил лъжепрезвитер, кръстените си оставали християни.(26) Въпреки това, обаче, неговите пратеници кръстили българите отново. Вероятно въпросът с мирото е свързан с някакви по-специфични обстоятелства и миропомазването е било все пак някакъв акт на приобщаване, изглежда конкретно към римската църква. Например, когато през 1896 г. българският престолонаследник княз Борис Търновски сменя вярата си от католическа в православна, основната церемония е била миропомазването.

Михаил изглежда също е бил миропомазан от римския епископ Формоза, защото Анастасий Библиотекар твърди, че князът „един ден хва¬нал със собствените си ръце косите си и пред погледа на всички се поверил на римските пратеници, казвайки: „Всички боляри и всички народи на българската земя да знаят, че от днес, след бога, ще бъда слуга на блажения Петър и на неговия наместник”, папата.(27)

Предположения за причините за конфликта

Глава 17 от „Отговорите” на папа Николай І, като че ли ни дава насоката, в която да търсим отговора на причините за бунта на първите покръстени българи срещу княза им. Те самите обяснили, че той не им е дал добър закон.

Едва ли е случайно, че папа Николай І започва отговорите си като повдига въпроса за кръвосмешението. За него той говори още в глава 2, като глава 1 е нещо като преамбюл. Кръвосмешението е много сериозен въпрос, но той въобще май не е разглеждан в светлината на въвеждането на християнството като официална религия в България. А кръвосмесителни бракове в държавата е имало. Имало е и многоженство (двуженство). И изведнъж идва официална религия, която не разрешава и двете. Как е преодолявано съществуващото положение и как се е водила борбата за отстраняване на трайно залегналите в бита навици (или по-скоро традиции) в това отношение?

Не са ли „изклани” синовете, които не са вдигнали оръжие срещу княз Михаил, защото са били от родове, в които е имало традиции за многоженство и кръвосмешение? Не са ли се появили тези синове и в резултат на такива бракове? Многоженството е имало почва по разбираеми причини при по-състоятелните, т. е. болярите. При тях вероятно е имало и традиция да се задомяват в рамките на рода, както са правили (май и досега) западноевропейските аристократи.

Папата повдига въпроса за кръвосмешението като продължение на отговора за исканите от българския княз „християнски закони”, за което се споменава в глава 1. Всъщност конфликтът между княз и народ нали беше именно по този въпрос - за лошия закон, въведен от първия. Какво ли му е било лошото?

В глава 39 папата отново засяга въпроса за кръвосмешението. Говорейки за него преди това в глава 2, той е отговарял вероятно на конкретно, изведено на предно място запитване, посочено в предполагаемото писмо на княз Михаил. Второто връщане на въпроса за кръвосмешението ще да е било вече по повод запитване на някой от пратениците, не разбрал, че папата вече е дал писмен отговор по този явно важен за българите въпрос.

„Обаче ние вече споменахме онова, което законите по тоя повод постановяват, но въпреки това смятаме, че си струва труда отново да ви го припомним” - пише Николай І в глава 39 и продължава: „Впрочем те казват: „И тъй не е позволено да се женим за всякакви жени, защото от брак с някои трябва да се въздържаме...” Любопитен е обаче краят на тази глава, която отново завършва по загадъчен начин: „Обаче какво възвестяват за това светите канони и предимно постановленията на върховния предстоятел Захарий, предоставяме на вашия епископ да ви обясни.”(28)

„Вашият епископ” се досещаме, че ще е този, който ще дойде, изпратен от Рим. Защото, ако той е бил някой съществуващ в България, излиза, че папата е казал на пратениците: напразно сте били пътя до тук, вашият епископ в България ги знае тия работи. Има нещо странно в това: „какво възвестяват светите закони”. Излиза, че освен обясненото от папата относно кръвосмешението, има и канони, постановления или практични решения, които изпратения римски епископ щял да обясни на място.

В глава 51 папа Николай І говори и за многоженството, като определя това за много голям грях. Затова многоженството не се позволявало от никакъв християнски закон. У когото се откриело едновременно две жени, на първо време мъжът трябвало да бъде заставен да задържи първата и да напусне по-сетнешната. Освен това многоженецът трябвало да приеме и покаяние, което местният свещенослужител предвиди.(29)

Посочените обстоятелства, които виждаме в отговорите на папа Николай І, ни дават основание да направим предположението, че покръстените българи са въстанали срещу княза си, защото той не им е дал право на личен избор. От една страна сам Михаил заявява, че е „накарал да се покръсти целия народ”. Значи покръстването не е било по избор, а задължително. Да, но на християнинът не е било позволено да има две жени или кръвосмесителен брак. И тук не е имало възможност за избор! Накратко лошият нов закон гласял: задължително се покръствате и изоставате незаконните си по християнските норми съпруги.

Докато за многоженецът, папата казва, че той трябва да се раздели с втората жена, за женения в кръвосмесителство отговор не е даден. Едва ли раздялата на кръвосмесителите е решавала въпроса: грехът така или иначе си е оставал изконсумиран. Все пак в „Закон за съдене на хората” и за такъв брак се казва, че участниците в него трябва да се разделят. Не знаем кога и къде е действал този закон, но той може да ни служи като ориентация. Византийската Еклога, обаче, предвиждала смърт за кръвосмесителите.

Определението „новацианци”, които били против „приемането на отстъпници и грешници в църквата”, също като че ли говори, че големият грях на бунтуващите се българи не ще да е бил, че са посегнали на живота на княза си, а именно, че са пребивавали като християни в осъдено от бога съжителство. Т. е. покръстили са се, но не са искали да се разделят със съпругите си, както изисквал християнския закон. Затова и не го харесали и въстанали.

Едно от доказателствата, че след пристигането на римските свещеници в България, там се извършват законови промени в битността на браковете, е писаното от патриарх Фотий в неговото послание от 867 г. В него главата на Източната църква обвинява латинските свещеници: „защото се изхитриха да развратят българите и да ги отстранят от правите и чисти догми и от непорочната християнска вяра”. И обяснява: „като им отвориха широко пътя на закононарушенията и ги отбиха от правия и царски път, тези, които направиха много девойки да бъдат жени, без да имат мъже, а много жени да хранят деца, добити от незнайни бащи”.(30).

Тук виждаме, че византийският патриарх явно не е бил съвсем наясно за ситуацията в България, защото появата на майките без мъже, всъщност е била последица от налагането на закона, изискващ жените да прекратят официалните си връзки с мъже, които са имали вече други съпруги. Което означава, че римските свещеници не са си позволили затваряне на очите при проявите на многоженство.

Същевременно със сигурност е имало случаи, в които мъжете не са искали да се разделят със съпругите се, но се покръстили по задължение, мислейки, че двуженството ще им бъде простено, поне от княза. Възможно е и да са обявили, че се разделят с вторите си жени, но да са продължили да живеят заедно. Когато князът ги е натиснал да спазят закона, те са се опълчили срещу него.

Може би кръвосмесителството и двуженството е била истинската причина свещениците да не искат да покаят прегрешилите? Последните след като се покръстили, официално разделяйки се с вторите си съпруги, но продължавайки да живеят с тях на семейни начала или пък не разделяйки се, се считали за християни и затова са искали покаяние за извършен грях. Но не по отношение на брака, а за бунта си срещу властта. Свещениците, обаче, не са им дали прошка, защото са били „отстъпници и грешници към вярата” в друго едно отношение. Тези, които трябвало да дадат покаяние много добре са знаели, защо са се вдигнали на бунт, тези, които искат прошка: защото са били вероотстъпници спрямо брачните постановки в християнството.

Чивидалското евангелие ни предлага друг интересен факт. В едната от българските приписки в него се отбелязва името на Сондоке, който е бил в състава на второто пратеничество на княз Михаил до Рим през 867 г. Името, като че ли не е на християнин. Затова пък баща му и майка му, както и децата му имат християнски имена: Йоан, Мария, Михаил и т. н. Оказва се също, че този Сондоке имал две (?) съпруги - и двете ги е записал в евангелието, като едната също има нехристиянско име: Собеслава.(31) Не е ли този служител на княз Михаил от тези българи, които не са се покръстили, защото не е искал да се раздели с втората си съпруга? И всъщност папата или неговите пратеници, след като са разбрали защо всъщност духовниците в България не са дали прошка на разбунтувалите се, не са ли посъветвали българския княз да смекчи постановения си закон всички българи задължително да приемат християнската вяра?

В същото Чивидалско евангелие е споменат и друг български сановник - „знатният мъж” Петър. Явно той е бил доста млад, защото в приписката не са отбелязани имена на негови деца. Този Петър, обаче, е имал само една жена, която е имала християнско име - София.

Прав е Васил Гюзелев, когато посочва, че „в живота на българския народ християнството е намирало всякога място по-скоро на обрядност, отколкото като една асимилирана, осмислена и изстрадана вяра”.(32) Това личи и от въпросите на българите, отправени до папа Николай І: да носят ли гащи, къде да си държат ръцете, когато са в църквата, да носят ли превръзка на главата си и т. н. Затова и новопокръстените са решили, че щом волята на владетеля им е да приемат християнството, ще я изпълнят, но няма да изпълняват стопроцентово всичко, което то изисквало. Най-вероятно след бунта, когато защитниците на старите семейни обичаи са скочили срещу княза си, а той пък им дал жесток урок, страстите са се поуспокоили и е била възприета практиката заварените многоженци и кръвосмесители да не се покръстват, ако искат да запазят семействата си, а нови кръвосмесителни бракове и многоженство да не се допускат.

При покръстването си българите вероятно не са държали толкова на старите си вярвания, а на съществуващите си семейства. Фактът, че Михаил е допуснал дори приближените му да носят нехристиянски имена (Мостич, Сондоке) и да имат по две съпруги, показва, че след бунта си е взел поука и е въвел по-добър закон за своите сънародници. Оставил ги е да избират: християнството или жената. В Чивидалското евангелие присъства и името на най-големия син на княза - Расате. И той май не е бил покръстен в 867 г. Чудно ли е тогава, че Расате, ставайки Владимир (вероятно насила), не е бил много прилежен в християнството?

Според „Бертинските летописи” българският княз изпратил на папа Николай І като дар „оръжието, с което бил въоръжен, когато в името на Христа възтържествувал над своите противници”.(33) Дали кръст е изпратил Михаил на папа Николай І, или меча си, с който е наказал бунтовниците?

Бележки: 1.ГИБИ V, с. 117; 2.ГИБИ VІ, с. 238; 3.ГИБИ V, с. 175; 4.ЛИБИ ІІ, с. 287-288; 5.пак там, с. 80-81; 6.пак там, с. 81- 82; 7.пак там, с. 306-307; 8.ЛИБИ ІІ, с. 77-80; 9. История, т. І/2, 1971, с. 73; 10.ЛИБИ ІІ, с. 112-113; 11.пак там, с. 123-124; 12. виж http://www.ibdp.hit.bg/Ecloga_bg_17.htm; 13. ЛИБИ ІІ, с. 123; 14.пак там, с. 111; 15. Княз Борис І, с. 213-214; 16.Календари на вселенската църква, с. 102; 17.ЛИБИ ІІ, с.185-186; 18.пак там, с. 196-197; 19.ГИБИ V, с. 121; 20.ЛИБИ ІІ, с. 184; 21.ЛИБИ ІІ, с. 185; 22.ГИБИ ІV, с. 101; 23.История, т. І/2, с. 121, бел. 29; 24.ЛИБИ ІІ, с. 64; 25.ГИБИ ІV, с. 103; 26.ЛИБИ ІІ, с. 78; 27.пак там, с. 199; 28.пак там, с. 39-40; 29.пак там, с. 99; 30.ГИБИ ІV, с. 100; 31.Княз Борис І, с. 231; 32.пак там, с. 107; 33.ЛИБИ ІІ, с. 288.

[resavsky]

Дали пък не е бил свикан народен събор на който да се е разиграл този бунт?

[resavsky]

Значи няма такова животно "спонтатен бунт във всичките десет комитата".Още по малко да се съберат всички недоволни по едно и също време около двореца на Борис.Какво знаем:

1.Представители на всички десет комитата /техните първенци/ се събират около двореца на владетеля.Не виждам пречка да се събират за свикан събор.

2.На това събиране се обсъжда приемането на нов закон.Добре знаем че приемането на важни закони е ставало именно на подобни събори.

3.Недоволните от княза заплашват да го свалят и да го убият.Подобни примери на съборите имаме доста.

4.Княза арестува недоволните /или техните водачи/ с неголяма военна сила.Ако се касаеше за въоръжен бунт обхванал цялата страна няма как да бъдат арестувани толкова лесно.Но ако става арест на участници в събор нещата изглеждат по приемливи.

Мнението ми:Борис е свикал народен събор за да оповести приемането на християнството.На събора е имало силна съпротива срещу това решение като опозицията /да я наречем така/ е планирала свалянето и убийството на владетеля.Борис успява да арестува недоволните,наказва ги след което налага решението за приеманане на християнството.

[Хърс Златния]

Мнението ми:Борис е свикал народен събор за да оповести приемането на християнството.На събора е имало силна съпротива срещу това решение като опозицията /да я наречем така/ е планирала свалянето и убийството на владетеля.Борис успява да арестува недоволните,наказва ги след което налага решението за приеманане на християнството.

Написаното от г-н Гербов е пълна глупост, която не подлежи на коментар, затова ще коментирам само написаното от г-н Ресавски.

1. Борис не е свиквал никакъв Народен събор, на който да обявявал каквото и да е. Борис I няма как да е бил чак толкова шантав, че да не разбира какво би могло да се случи на подобен събор.

2. Народният събор е свикан ВЪПРЕКИ волята на Борис I.

3. На събора изобщо не е дискутиран въпросът за християнството или каквато и да е друга религия.

4. Основната цел на събора е била да избере нов владетел (КАН) на България, поради това, че Борис I, поне в очите на голяма част от висшата българска аристокрация, се е бил о....рал до уши и повече не е бил възприеман като кан.

[DendroaspisP]

... 4. Основната цел на събора е била да избере нов владетел (КАН) на България, поради това, че Борис I, поне в очите на голяма част от висшата българска аристокрация, се е бил о....рал до уши и повече не е бил възприеман като кан.

А коя е причината за оси...то? Свързано ли е с новата религия или тя е използвана само като повод, а причините са други?

[decapitator]

Гербов, не беше ли пуснал една статия за покръстване по времето на Омуртаг? Как се връзва тази ти тема с нея?

Възможно ли е това римско "препокръстване" с/у, което роптае Фотий, да е извършено спрямо тези българи (или техни наследници?) кръстени от Патриаршията по времето на Омуртаг (при "подписването" на 30 годишния мирен договор)?

[Хърс Златния]

А коя е причината за оси...то? Свързано ли е с новата религия или тя е използвана само като повод, а причините са други?

Интересен въпрос. Рискувам да предположа, че религията е била важна причина, но далеч не единствена за желанието на боилите да изберат нов кан и да изпратят Борис по живо, по здраво.

[resavsky]

А за това последното не си прав - няма да го изпратят по живо по здраво в никакъв случай.Изхода щеше да бъде малко по различен.

[nik1]

А коя е причината за оси...то? Свързано ли е с новата религия или тя е използвана само като повод, а причините са други?

Говори се от край време (май още от времето на дядо Златарски, до сега), че една от причините за бунта е била опитът на Борис за централизация на държавата, т.е опитът му да отнеме властта (и ли действителното и отнемане) от местните водачи (боили).. Това отнемане, или опит за отнемане, според тезата, е споменато като "лош закон" (в някои от изворите беше)..

Иначе, сама по себе си новата религия смятам, едва ли би била повод за бунт ..Предполага се, че съществува поне едно по-ранно покръстване на българите (българите са споменати в "Християнската топография" като християнски народ, заедно с готите и други народи) ... При документираното покръстване на савирите (хоните), (и тези няколко при аланите), не са споменати ексцесии като бунт срещу кана/владетеля..

Е, савирите са горили свещенниците, които са са ги покръствали, /така поне е според изворите, писани от тези свещенници/, ама накрая са се покръстили де..

[resavsky]

Тази теза е допустима само ако приемем че имаме доказателства за сериозна децентрализация преди Борис и широки права на провинциалната аристокрация.А такива доказателства няма.

[DendroaspisP]

Тази теза е допустима само ако приемем че имаме доказателства за сериозна децентрализация преди Борис и широки права на провинциалната аристокрация.А такива доказателства няма.

Тенденцията към централизация е още от времето на Крум, през реформата на Омуртаг. Поне в този смисъл Борис нито е първият, нито е инициатор на тази политика на централизация (евентуално при него и при Симеон тя окончателно е завършена). Нещо знае ли се за вътрешно-държавната му дейност в това отношение?

[nik1]

Тази теза е допустима само ако приемем че имаме доказателства за сериозна децентрализация преди Борис и широки права на провинциалната аристокрация.А такива доказателства няма.

Няма доказателства и за обратното Ресавски, така че виждането е допустимо

[nik1]

Тенденцията към централизация е още от времето на Крум, през реформата на Омуртаг. Поне в този смисъл Борис нито е първият, нито е инициатор на тази политика на централизация (евентуално при него и при Симеон тя окончателно е завършена). Нещо знае ли се за вътрешно-държавната му дейност в това отношение?

Въпрост в тази връзки, вероятно може да го поставим като "докъде е стигнал Борис", или "какви граници е преминал"?

Нямам достатъчно познания за да правя коментари или анализи на новото законодателство - не знам кога е създадено, какво по същество включва, и какво предствлява всеки един приет закон. Познавам само "Закона за съдене на хората" (за него няма яснота кога точно е приет и откога функционира), не познавам "Земеделския закон", и "Кърмчиите"..

Аз лично не знам нищо за по-раншното законодателство и традиции (писани или не)..Крумовото законодателство, може изобщо да не е съществувало такова, каквото го познаваме от източника (описаното като такова), е възможно да е било просто "поучителна притча", с малък, или дори "без" исторически "пълнеж" (това е виждането на Б.Димитров, срещу което аз нямам възражения)

[resavsky]

Все трябва да има зрънце истина в описаното от Свидас.

[last_godo]

Браво ,Гербов за статията.Ако успея да копна ена книга ще ти я предоставя да допълниш хронологията!

[decapitator]

Написаното от г-н Гербов е пълна глупост, която не подлежи на коментар, затова ще коментирам само написаното от г-н Ресавски.

1. Борис не е свиквал никакъв Народен събор, на който да обявявал каквото и да е. Борис I няма как да е бил чак толкова шантав, че да не разбира какво би могло да се случи на подобен събор.

2. Народният събор е свикан ВЪПРЕКИ волята на Борис I.

3. На събора изобщо не е дискутиран въпросът за християнството или каквато и да е друга религия.

4. Основната цел на събора е била да избере нов владетел (КАН) на България, поради това, че Борис I, поне в очите на голяма част от висшата българска аристокрация, се е бил о....рал до уши и повече не е бил възприеман като кан.

Здрасти Хърсе, много интересни предположения. Обаче, всички те са породени от идеята (ти), че Михаил е изгубил своя авторитет, престиж и доверие сред народните маси, а индикации за подобно нещо в изворите няма ("въстанието" е изолиран акт). Точно обратното, той продължава да дърпа конците в държавата години след "пенсионирането" си.

[Хърс Златния]

Здрасти Хърсе, много интересни предположения. Обаче, всички те се крепят на хрумката, че Михаил е изгубил своя авторитет, престиж и доверие сред народните маси, а индикации за подобно нещо в изворите няма. Точно обратното, той продължава да дърпа конците в държавата години след "пенсионирането" си.

За "народните маси" не съм споменавал нищо, decapitator. Говорих за висшата българска аристокрация. На подобни народни събори едва ли се е събирал целият народ, за да избира нов кан. Там са били само малцина, избрани - в случая част от боилите, някои от които водят своите пълнолетни синове. Съгласен си с мен, нали?

Друг въпрос е дали самите боили са разчитали на широка подкрепа сред населението, което да им даде самочувствието да провеждат подобен събор.

[zagrey]

Браво, Гербов за статията. Ако успея да копна ена книга ще ти я предоставя да допълниш хронологията!

Присъединявам се към това мнение! Статията на Гербов е първото смислено тълкуване на източниците по въпроса. Отрицателните коментарии са плод на някакви емоции и нагласи, нямащи място в едно безпристрастно изследване.

Многоженството, а и други светски правила и норми, влизат в разрез с каноните на католическата църква. Естествено е да има конфликт между християнските норми и битуващите до момента светски закони. Интересно би било да се обсъди доколко по-голямата светска свобода на източното православие е повлияла на избора, към коя патриаршия да се числи официалната българска църква.

Ако погледнем през очите на един заварен многоженец, можем да разберем с какво възмущение се приема "новият закон". Последиците са не само морални, а и чисто юридически. Какво следва, ако се откаже от едната си жена? Ами нали за нея мъжът е платил откуп. Какво наследство ще се полага на такава жена? Ами синовете й - какви права ще имат те. То този момент, въпросите с наследствените права са били решени по някакъв начин - не знаем подробности, но по аналогия можем да предполагаме. И изведнъж, хоп, нов закон. Няма заварено положение. Затова, е било по-приемливо, след краткия "римски период" съпроводен с немалко вълнения, да се приеме Цариградската доктрина.

Има и други страни на въпроса. Цялата патаклама е всъщност отражение на Фотиевата "малка" схизма. Населението на нашата територия става арена на сблъсъка Фотий - Анастасий Библиотекар. Много интересен исторически момент, свързан с множество анахронизми (за тях някой друг път). Анастасий става папа (сега го водят антипапа), а после изпада в немилост. Фотий също е принуден да се оттегли. После и двамата отново изплуват на историческата сцена. Заслужава да го разчепкаме периода доколкото е възможно. Само една забележка: отговорите към българите са писани лично от Анастасий Библиотекар.

[makebulgar]

Борис избира нов Бог който да закриля народа. Народа като последовател на своя бог - Борис, приема решението и съответно новия бог - Христос, но същевременно болярите, които се падат нещо като Ангели пазители за народа, преценяват, че това не е редно и се пробват те да изберат новия Бог чрез отстраняването на стария (Борис). Всичко е въпрос на типа на държавно управление!

[КГ125]

Многоженството пък е най-малкия проблем, ако изобщо го е имало толкова масово ....

[decapitator]

За "народните маси" не съм споменавал нищо, decapitator. Говорих за висшата българска аристокрация. На подобни народни събори едва ли се е събирал целият народ, за да избира нов кан. Там са били само малцина, избрани - в случая част от боилите, някои от които водят своите пълнолетни синове. Съгласен си с мен, нали?

Друг въпрос е дали самите боили са разчитали на широка подкрепа сред населението, което да им даде самочувствието да провеждат подобен събор.

Не си споменавал разбира се, но изворите споменават. Иначе съм съгласен, били са неколцина представители от външните комитати. Определено не са били цвета на аристокрацията, защото представители на същата тази, най-висша българска (ако съдим по нехристиянските имена) аристокрация, участват в пратеничествата до Рим и Цариград.

[КГ125]

Е, че то в един бунт никога не участва целият цвят на аристокрацията.

[К.ГЕРБОВ]

Въпросът, какво е станало с покръстените по времето на Омуртаг е интересен. Тъй като в пределите на България едва ли е имало духовни лица, които да ги наставляват и контролират, те нищо чудно да са се водили, че са християни, но да са имали по две жени. Те и новопокръстените боляри на Михаил са мислели и те да минат така, затова и се покръстили. Все пак интересно е, че на покръстените свои загинали воини, Омуртаг е поставил надгробен надпис с Христовия знак.

[zagrey]

Многоженството пък е най-малкия проблем, ако изобщо го е имало толкова масово ....

Съгласен почти. Не искам да акцентувам на многоженството, и предполагам че Гербов го дава само като илюстрация на конфликта между светските закони и новите християнски правила. Но ако се замислим, все пак е проблем и то главно на заможните люде, можещи да си позволят това многоженство. Има не само икономическа страна - донякъде е и въпрос на престиж и обществено положение. И конфликтът е точно с част от тези, които не искат да се лишат от това положение.

[decapitator]

Съгласен почти. Не искам да акцентувам на многоженството, и предполагам че Гербов го дава само като илюстрация на конфликта между светските закони и новите християнски правила. Но ако се замислим, все пак е проблем и то главно на заможните люде, можещи да си позволят това многоженство. Има не само икономическа страна - донякъде е и въпрос на престиж и обществено положение. И конфликтът е точно с част от тези, които не искат да се лишат от това положение.

Съгласен почти . Възможно е конфликтът да е с тази част от аристокрацията, но е с част от тази част на аристокрацията. Тези "рестрикции" явно не засягат хранените хора на княза, както е видно от Чивидалската преписка - двуженец е сред водачите на българскта делегация до папата.