Ролята на религията

[IYI Аспарух]

Решаващият тласък за християнството не идва от императорите, а точно обратното. Преди те да наложат християнството като официална и задължителна религия, от поне 400 години преди това огромни маси от населението се християнизират масово, доброволно и въпреки гоненията. Това е реакция отдолу-нагоре.

Аз пък твърдя, че Империята трескаво е търсела обединавяща кауза за алмагамата от народите попаднали под властта на Рим. Процеса на дезинтеграция предизвикан от все по-често неподчиняващите се на императора в Рим провинции е трябвало да бъде спрян.

Рим виждал оцеляването си в "глобализиране" на религията - монотеизъм въплатен не в абстрактен, а в реално съществуващ и преминал в небесните поселения след потресаващи мъки богочовек.

И избрал за целта самонадеяния напорист но и наивен знахар от Назарет, синът на пиян римски легионер припознат от кроткия Йосиф, като основен герой на вечната притча наречена християнство.

Нужно е било само верния му приятел Юда Искариот да бъде инструктиран да му нашепва в ухото колко е велик, безсмъртен и над нещата...

[alvassareiro]

Глобализирането на религията, или т.нар. религиозен синкретизъм, е задължително явление за етапа, на който една цивилизация се уедрява политически, и редицата местни политически единици, чрез които се е представлявала в етапа си на растеж, след братоубийствена борба, се уедряват и обединяват в универсална държава. По този начин политическите граници изчезват, което е физическа предпоставка за религиозен синкретизъм. Феноменът е ускорен от военния милитаризъм, който всяка империя извършва извън границите си, след като се е интегрирала вътрешно, което води до вкарването в социалната й тъкан огромни човешки маси от завзетите територии на други цивилизации, както и варварски поселения. В тази ситуация, имаме най-често няколко конкуриращи се местни религии, които сега в рамките на политическата структура на мегадържавата имат физическото и социалното пространство да прескочат първичната си териториална и социална база, и да се наложат като обща религия, т.е висша религия, дело винаги на някой от завзетите със сила народи, от една страна, и различни философски движения, които трябва да решат проблема, дело на елита. В тази специфична ситуация една религия се доближава до друга, до степен, че често прелива, една философия се доближава до друга, до степен, че се появява една обща философия, и на трето и най-важно място, религията на пролетариата се добрижава до философията на елита, и обратното, но движението от страна на философията към народната религия започва от по-рано, и стига по-далеч, до степен, че елитът накрая се слива духовно с пролетариата на пролетарски терен, а философията на елита от първоначално любопитство към религиозната тематика преминава към чиста религиозност и накрая при директния си сблъсък със съперничестата си религия деградира в пародия и суеверие. И това е окончателният момент, в който народностната религия, извираща отдолу и отвън, се налага и абсорбира елита.

От друга страна има специфично стечение на обстоятелствата, при което е възможно определен политически субект насилствено да наложи на народа си култ. Въпреки, че при подобни начинания провалът е правило, а успехът изключение, изключения има. Въпреки това, първо, тези изключения се наблъдават само при спечифични обстоятелства, и второ, полето и силата им на действие са силно ограничени. В резултат, имаме две хипотези, при които това е възможно.

Първо, владетел може да наложи култ на народа отгоре надолу, когато този култ в същината си не е религиозна концепция, е политическа институция или проект, облечен в религиозни форми. Това се случва при идолизирането на римския цезар, или на създателя на шумерската империя Ур-Енгур, защото и двамата са местни владетели, които налагат политическо единство чрез определена институция, след мъчителен период на вътрешни борби и кръвопролития. Но подобен култ е мимолетен, защото губи популярност веднага след разпадането на мира и единството. На този следващ етап, дори империята да е възобновена и стабилизирана, култът към владетеля е достатъчно дискредитиран, за да се наложи отново. В този момент владетелите, за да наложат или запазят властта си, са принудени да се позоват не на собствената си личност, а на свръхестествена сила, и така вече Константин не е въплътен Бог, а управлява от името на Бог, както Хамурапи, за разлика от Ур-Енгур, не е живо божество, а наместник на божеството Бел-Мардок на земята и негов върховен жрец.

Второ, възможно е дори владетел да наложи определен култ, който не е политическа институция под религиозна маска, а реална религия. Това обаче може да стане реалност само ако тази религия има определена степен на априорна почитаемост и популярност сред масите, първо, и второ, дори това да стане, религията се налага успешно, но заплаща прекалено високата цена да се изхаби, да се лиши от духовен заряд, и така да изгуби шанса да стане или остане висша религия, и да деградира, понеже е употребена в името на политиката. Такъв е примерът с Макавеите, които преди 2 в. пр.н. е са фанатизирани войни срещу елинизането на юдаизма, а след това стават политически водачи на местна държава след падението на Селевкидите.тогава от гонени се превръщат в гонители, завземат околните земи и насилствено налагат юдаизма. Но, първо, постигнатото с оръжие е минимално, и второ, в една от завзетите и насилствено юдаизирани неюдаюски земи само сто години след това се ражда пророк на нова религия, които юдейските жреци на юдаизма отхвърлят. Така те се лишават и от минало, и от бъдеще и оцеляват до днес като реликт, вкаменелост от древно общество без духовен прогрес, в който религията е загубила духовните си послания към човечеството и е деградирала в чисто практическата си задача да интегрира членовете на диаспората си, пръснати по света. Подобна е съдбата и на други религии, деградирали в вкаменелости, като зороастризмът на персите в империята на Сасанидите, монофизизмът и несторианството.

[alvassareiro]

Подобен епизод се разиграва в Европа в средата на 16 век след първия кръг от религиозните войни между католици и протестанти. Според аугсбургският мирен договор Владетелят определя религията, и това води до страховити репресии на владетел католик над протестантското население в държавата му, като тези на Луи 14, или обратното – да се сетим за калвинисткият терор, което само налива масло в огъня на религиозните войни и в крайна сметка води до всеобщ отказ от религиозност и скептицизъм, илюстриран във последвалия Век на Просвещението. Това е още един показателен пример как религията, употребена за политически цели, губи обаяние и популярност, и се стерилизира.

В този смисъл могат да се посочат още няколко разновидности на ситуацията, при която владетелят определя религията. Дотук казахме, че за да се наложи въобще религия по този начин трябва тя да има определена популярност сред масите, дори не толкова числена, колкото сред най-активните им членове. Възможно е обаче политическата подкрепа за определена религия или философия да не е ефикасна и да не успее, но това отново е сериозен удар по самата религия и я изхабява. Подобни примери са неуспехът на Адриан да наложи неоплатонизма, неуспехът на Юстиниан да наложи православие над монофизитските си поданници, неуспехът на могулските императори на империята Аурандзиб да обърнат в исляма хиндуските си поданници, провалът на иконоборческите императори да наложат иконокласията, неуспехът на Алока да наложи хинаянската си версия на будизма над хиндуските си поданици, провалът на английската корона да обърне в протестанство католическа Ирландия и др. От подобни примери заключението е, че дори при политическа подкрепа на определена популярна сред народа религия успехът е несигурен, и цената, която плаща тази религия е огромна, то пък опитите на елитът да наложи над пролетариите елитната си философия са напълно обречени на провал. В горния абзац бе посочена природата на взаимодействие между пролетарската религия и елитарната философия, при която и двете се движат една към друга, но пътя, който извървява философията започва от по-рано и стига по-далеч, до степен, че срещата между елит и маси е на изцяло пролетарска територията и елитът се пролетаризира културно. При това приближаване на елитарните философии към религията на масите философията преминава от любопитство към религиозните въпроси през чиста религиозност до суеверие и екстравагантност. С две думи, при срещата между религия и философия, последната е обречена да загине, а първата да триунфира. Причините за това не са чудни. Философията винаги забляга на интелекта и логиката, на рациото и затова нейните жреци са мъдреци и учени. По време на приближаването си към религията, философията постепенно излиза от пътя към интелекта, но не успява да стигне до сърцето, поради елитарния си характер. Така мъдреците вече не са мъдреци, но не спечелват народната любов и не стават светци, а чудаци и екстраваганти.

В друга разновидност на максимата владетелят определя религията имаме случай, при който владетелят не налага отгоре надолу някаква все пак популярна религия, а измисля чисто нов религиозен култ, от каприз или откачена мегаломания. А приори такива методи са напълно обречени, но са исторически чудатости, и стига да споменем шииската секта на друзите, или провъзгласеното върховно божество на Римския пантеон – емесианският Бог Слънце Елагабал от авторът на тази нова религия, сириецът Басианус, когато през 218 г. става император. Богът-Слънце Елагабал изчезва след 4 години, когато императорът е убит.

В последните два случая, на Елагабал на Басианус и друзите на Ал хаким са осъдени на зрелищен провал, защото политици се опитват да накарат политическата власт да обслужда религиозните им капризи от чиста мегаломания, но има и други случаи, при които владетел използва властта си, за да наложи религия, не за да задоволи лични капризи, а защото са водени от по-сериозни причини. Така например има управници, които се провалят в пропагандирането на измислена религия прищявка, не защото вярват дълбоко в нея, а защото са водени от по-дълбоки държавнически мотиви и биха могли да се определят като признак за високо държавничество. В друг случай владетелят налага религия, защото е дълбоко убеден и вярващ в нея и се чувства упълномощен от божеството да я наложи с всички средства поради духовните й предимства. Примери за първото са измислянето на култа към Серапис от Птолемей Сотер в Египет, за да запълни пропастта между елинските и египетските му наследници. Резултатът е, че всяка една от двете целеви общности върви по свой път към култа към Серапис, както и във всичко друго, и пропастта се задълбочава. Пример за владетел, наложил нова измислена религия, воден не от мегаломания, не от политически прагматизъм, а от чиста и неподправена вяра, е Ехнатон, наложил първият монотеистичен култ в света към слънчевия диск Амон. Може би това е един от редките случаи, в които владетелят е заслужавал да успее, защото е бил истински вдъхновен и воден от безкористна вяра. Провалът му е пълен, защото не успява да докосне сърцата на масите, а и си навлича неприязънта на политическия елит в страната си.

Подобни порвали се наблюдават и в първите десетилетия след Френската революция, когато новите фигури на деня умуват с какво да заменят загнилия католицизъм. В крайна сметка не се налага нито култът към Върховния човек Робеспиер, нито филаптропската концепция на Ларевлиер Лепо.

Всички тези примери само затвърждават убеждението, че формулата Владетелят определя религията не действа, и ни насочва към алтернативната постановка, че религията сама се определя, и всеки владетел, застанал зад религия, популярна сред масите, само печели от това. Сред най-изтъкнатите примери, разбира се, са Константин, Анри IV, Наполеон и др.

[alvassareiro]

Част 2

В предходната част на това изследване анализирахме функцията на религията като реакция на вътрешния пролетариат на предизвикателството на разлагане на цивилизацията, в която насилствено е включен, и анализирахме алтернативнаа постановка за възможността не народните маси, а владетелят да определи религията, и стигнахме до заключението, че това не е естествено и преобладаващо в разглеждания феномен, сега ми се иска да се насочим към алтернативната постановка, че религията сама се определя, и да видим как става това. Затова в тази втора част на това изследване ще акцентираме на два много важни феномена – синкретизма в религията, и чувството за единство. Макар да изглежда, че тези две постановки са две противоположности, алтернативи, всъщност те съществуват едновременно, но се проявяват доминиращо на алтернативни етапи в социалната еволюция.

Не само това, ами всъщност двата феномена са взаимосвързани, защото чувството за единство поражда синкретизъм, а синкретизмът след това води и затвърждава чувството за единство, което го е породило, като налага една нова хибридна или синтетична култура.

Колкото и странно да изглежда, първо се проявява чувството за единство. Това е дълбоко осмислена необходимост, жажда, за обединение, коята се заражда по време на смутното време, когато отделинте местни общности се избиват една друга, и е алтернатива на жестоките братоубийства. На следващия етап, когато една общност надделее над другите, обедини ги, и създаде универсалната държава, чувството за единство се затвърждава по аналогия с политическото единство. И наистина, нито една империя не би се утвърдила, ако не отговаряше на дълбоката потребност за някакъв вид единство на изтерзаните от войни нейни членове. Сега сме на позицията, при която от една страна човешките души имат нужда и сериозна потребност от единство, а от друга им се предоставя такова във вид на политическо единство. Само че чувството за единство е субективно, защото е чувство, усещане, и следователно е ирационално, и съществува само докато има усет за него, и следователно то се базира също на някакви ирационални и субекгтивни елементи, не на обективни и рационални, каквито политическите институции са. Затова хората имат много по-сериозна потребност от вид духовно единство, отколкото от чисто формалното политическо или законово единство. Това ще рече, че никое единство не е реално, ако е изтъкано само от човешки елементи и тъкани, и представата за общество, което обхваща само човечеството на земята, е академична химера. Затова единственото общество, което може да обхване човешкото, е такова, което обединява човешкото общество с нещо надчовешко, което стои над него – това е божественото общество. Човек не може да съществува без определен модел на фундаментална вяра, и затова съзнателно или не хората се стремят към духовно единство, етап от което е политическото такова.

В този контекст, включването на отделните местни държави в една универсална държава върви успоредно с включването на отделните местни божества в един общ божествен пантеон на съставни божества като Амон-Ра или Мардук- Бел, които са небесни еквиваленти на съответните местни земни владетели.

Този процес обаче се осъществява в началния етап по конституиране на универсалната държава, не в етапа на нейната зрялост и е онова нещо, което определихме като синкретизъм. Можем да считаме, че синкретизмът в религията е небесният аналог на включването на отделните местни държави и техинте владетели в една федеративна империя в самото начало на нейния живот и пренинаването на отделните местни божества в общия пантеон на съставни божества съответства на преминаването на отделните местни владетели във васали на централния владетел. Това е началната ситуация, при която се наблюдава интензивен синкретизъм и се формира общ религиозен пантеон на местни божества, които вече са подчинени на някое централно божество, на което са били равностойни преди съответната местна държава и нейният владетел да бъдат включени и подчинени на централния владетел на империята. Това е началното състояние, при което универсалната държава запазва непокътнати отделните си части и само трансформира предишното им равенство на суверенни държави в хегемония на една от тях над другите, което съответства на множество божества, били преди това равностойни, да бъдат сега подчинени на едно централно.

С течение на времето обаче федеративността и йерархичността изчезват, и универсалната държава се превръща в централизирана и унитарна. До зрелия си етап вече отделните местни подчинени преди това владетели изчезват, и тя придобива две фундаментални черти – един единствен монарх, и един единствен общ закон. В един свят, управляван по този начин, вселената и небето се рисуват по същия модел. Така по политическия модел на единствения владетел възниква космологичният модел на един единствен Бог, който вече не е върховен Бог на много богове, а царува сам като единствен Бог.По аналогия с това законът, който човешкият единствен император налага на земята се трансформира в обш божествен и върховен закон на вселената.

Тези две концепции – за общ закон и едно единствено божество, присъстват във всички космологични концепции за вселената, които се оформят в човешките умове в политическата и социалната среда на универсалната държава в зрелия й етап. Един по-задълбочен анализ обаче показва, че всички подобни концепции за Бога се класифицират в два основни типа – или законът се издига за сметка на Бога, или Богът се издига и подчинява закона. Разликата е в ударението, което се поставя на едната, или другата черта, и по всичко личи, че ударението върху закона е характерно за философиите на доминиращото малцинство, докато ударението върху Бога е характерно за религиите на пролетариата.

В следващата част от изследването ще анализираме тези две алтернативи на космологичните концепции.