Васил Левски

[ISTORIK]

Васил Левски

Васил Иванов Кунчев

(6/19 юли 1837 - 6/19 февруари 1873)

Дякона, Апостола, Главният книжар, Тропчо,

Ефенди Аслан Дервишооглу, В. Левский,

Аслан Дервишооглу Кърджалъ, Драгойчо,

Дякон Игнатий

6/19 юли 1837 Роден в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов, известен карловски майстор-бояджия от "попския род Кунчеви", и на Гина Василева Караиванова, от рода на Кара Иван Тинков (Христов) Тахчиев, прочутият карловски майстор на чешми и калдъръми.

Има две сестри - Ана (Яна) и Марийка, и двама братя - Христо и Петър. Едно дете умира рано.

Виж още: Родословното дърво на Васил Левски

Учение Васил учи в Карловско взаимно училище и след това - в класното училище в Стара Загора.

1851 г. Баща му, след постепенно загубване на зрението си, умира от мозъчен кръвоизлив. Почива и най-малкото дете в семейството. Най-голямата дъщеря е омъжена и не живее в бащиния си дом. За прехраната на дома се грижат тримата сина.

1858 г. Става монах и приема името Игнатий.

1861 г. Игнатий става дякон.

1862 г. Взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Тук получава името си Левски, поради лъвският скок по време на военни упражнения.

1864 г. - 1866 г. Учител в с. Войнягово, Карловско.

ноември 1866 г. Пътува до Яш за среща с Раковски.

1866 г. - 1867 г. Учител в Еникьой, Добруджа.

1867 г. Става знаменосец на четата на Панаьот Хитов.

1867 г. - 1868 г. Участвува във Втората легия на Раковски в Белград.

1868 г. Пътува до Румъния, връща се в Зайчар, след което отново заминава за Румъния. Прави опити да създаде независима комитетска мрежа в България. Получава подкрепа единствено от Българското общество и започва първата си обиколка из страната на 11 декември 1868 г.

11 дек. 1868 г. -

февруари 1869 г. Първа обиколка в България. Връща се в Румъния и стои два месеца там.

март-април 1869 г. Тръгва за втората си обиколка из България. Започва да изгражда мрежата в Българско.

1 май 1869 г. Връща се в Румъния през Русе.

26 август 1869 г. Убеждава за преместването на центъра в България, но не намира подкрепа.

В края на 1869 г. Участвува в образуването на БРЦК, заедно с Каравелов.

26 май 1870 г. Напуска Румъния и започва да изгражда Центъра в Българско.

29 април 1872 г. (до 4 май) Участвува в Общото събрание на БРЦК в Букурещ.

края на юни 1872 г. Напуска Букурещ и продължава да действува като Апостол.

22 септ. 1872 г. Димитър Общи организира обира на турската поща в Арабаконак. След залавянето на участниците започва провала в организацията.

1873 г. Левски отказва да обяви бунт по нареждането на БРЦК и Каравелов в Букурещ и решава да отиде в Румъния, след като прибере архивите, за да се разбере с емиграцията. Но предателството води до арестуването му.

6/19 февр. 1873 г. Левски е осъден на смърт чрез обесване. Присъдата е изпълнена. Остава безсмъртието!

След смъртта на В. Левски:

БРЦК изпада в идейна криза.

[ISTORIK]

Гробът на Васил Левски

"Ако ме обесят поне ще ми остане гроба в България и всякой ще го знай"

В периода 1873-1956 година публична тайна сред софийската общественост е бил разказът за местоположението гроба на Васил Левски. Ето какво разказва баба Мария поп Павлова (вестник "Мир" от 06.03.1937г.):

"Тялото на Апостола е било погребано от поп Тодор много близо до бесилката. През нощта гробът е бил откопан от тогавашня клисар при днешната църква "Света Парашкева" ("Света Петка Самарджийска") на ул. Мария Луиза и погребано в олтара на същата църква. Този подвиг е извършен от покойния Христо Хамбаров - Гъската, който е бил във връзка с членовете на софийския революционен комитет."

Подобни са разказите и на други възрастни софиянци от онова време.

Хронология на събитията от последните 40 години във връзка с проучванията на църквата "Света Петка Самаржийска" и последвалите разгорещени дебати, предизвикани от книгите на писателя Н.Хайтов:

1956 - Съгласно разпореждане на Министерския съвет от 07.05.1956 година църквата "Света Петка" трябва да се събори с оглед на преустройство на центъра на София. Започват спасителни археологически разкопки в и около църквата. Вестниците пишат за възможността да бъде открит гробът на Левски в абсидата на храма. Ръководители на разкопките са археологът Ст.Михайлов и арх. С.Бобчев.

До олтара в църквата се открива гроб (N 95). Още тогава професорът от Духовната академия Христо Гяуров исказва предположение, че това е гробът на Апостола. Подкрепя го и арх.Бобчев. Но Ст.Михайлов твърди , че скелетът е от античността, тъй като основите на църквата "минават" през костите на долните крайници. Учените се разделят на два лагера. Арх. Бобчев започва да води паралелен дневник на разкопките освен официалния, воден от Ст.Михайлов.

1959 - Излиза статия на проф. Гяуров в списание "Духовна култура" кн.2, в която авторът призовава да бъдат изследвани костите от гроб N 95. Резултатът - пълно, от никого ненарушавано мълчание.

1961 - Научна публикаця на проф. Ст.Михайлов върху разкопките в църквата "Света Петка". В нея се казва, че твърденията на проф. Гяуров "противоречат на археологическите данни и не почиват на никаква научна основа".

1966 - Умира професор Гяуров. По въпроса за гроба настъпва затишие.

1979 - В сп."София" кн.11 се появява обширна статия с предизвикателно заглавие "Къде е гробът на Левски". Авторите арх.С Бобчев и Е.Балтаджян възкресяват становището на проф. Гяуров, че гробът е в олтара на църквата "Света Петка" и го допълват с нови, в това число и археологически доводи.

1979 - Във в."Пулс" в подкрепа на същата теза излиза статия от юриста Никола Гайдаров , историка Христо Йонков и художника Жечко Попов.

1980 - Отговор на проф. Ст.Михайлов на предизвикателството от в."Пулс", в писмено обяснение до Радио София от 28.02.1980 г.

1980 - Документален филм "Легенда за Левски" , излъчен по телевизията на 16.07.1980 г. където проф. Ст.Михайлов твърди, че скелет N 95 е на жена, и е по-стар от църквата.

1981 - "Кръгла маса" по въпроса за гроба на Васил Левски, организирана от в."Работническо дело". Въпреки бурните дебати, няма особен резултат от начинанието.

1981 - Две статии във в."Пулс" (11.02 и 10.03.1981) от Георги Тахов, който прилага нови доказателства и доводи, че гробът е в храма "Св.Петка". В спора се включва и реставраторът на стенописите на църквата - скулпторът Димитър Бучински - на страната на привържениците на тезата за гроба. Проф. Ст.Михайлов отговаря на Тахов и Бучински също във вестник "Пулс" (21.04.1981). Следва поредица от статии, които вместо да изяснят дилемата, задълбочават повече противоречията. Дискусята във в."Пулс" приключва с редакционна бележка, в която се настоява да се издирят костите от гроб N 95, и да се направи вyрху тях антропологична експертиза. Препоръчва се да бъде поставен надпис в църквата "Света Петка" - "На това място, според народната памет, е погребан Апостолът на Свободата Васил Левски".

1982 - Словестната битка се подема на страниците на в."Литературен фронт". Наред с авторските статии на П.Димитров, Ц.Живков, Г.Тахов и Н.Гайдаров , вестникът публикува редакционна статия , в която се установява "непростителното нехайство с костите, намерени в олтара на църквата" (учените твyрдят, че костите от гроб N95 са събрани в хартиен плик и изпратени в хранилище на Археологическия музей в София , което хранилище по-късно било нападнато от плъхове. Те изяли хартиените пликове и всички кости от разкопки в гр.София се омешали !!! ).

За съжаление тези статии отново с нищо не променят отношението на "учените" към този вyпрос от изключителна важност за нас Българите.

1985 - Излиза книгата на Николай Хайтов "Последните мигове и гробът на Васил Левски". Комитетът за култура и председателството на БАН възлагат на Археологическя институт с музей (АИМ) да я обсъди цялостно и да изрази своето научно становище. Обсъждането се провежда на 14.09.1985 г. в Секцята по средновековна археология.

1986 - Преценявайки материалите от това обсъждане , ръководството на БАН решава, че е необходимо ново обсъждане - този път в БАН, под председателството на Николай Тодоров - зам.председател на Академията. То се провежда на 10,12 и 27 февруари 1986. Същата година се откриват мистериозно изчезналите 37 снимки от разкопките около църквата "Св.Петка".

1988 - Излиза от печат изданието на БАН "Археологически данни по спора за гроба на Васил Левски в църквата "Св.Петка Самарджийска". На цели 500 страници са изнесени всички документи и стенограми от проведеното обсъждане в БАН през 1986 г.

1989 - Излиза второ преработено издание на книгата на Николай Хайтов за гроба на Васил Левски.

Днес църквата "Света Петка Самаржийска" е действащ храм. На мястото, където са били Светите Мощи на Апостола има импровизиран иконостас. След като "синят" синод провъзгласи Васил Левски за Светец, някой ентусиаст е поставил икона с лика на Апостола. Същестува и надпис, който отбелязва, че според народната памет, на това място е погребан Васил Левски.

До ден днешен няма официално становище по този извънредно важен за нас Българите въпрос - къде се намират костите на Апостола на Свободата - Левски.

[ISTORIK]

Пред олтара на Живота!

Той е дарен с обсега на голямото мислене на държавник, на молитвеник, на бунтовник.

За своето дело Левски взима кръв от народа, път от Христа и воля за живот от идеята за свобода. И духом, и физически прилага Учението на Христос, а жертвата си дава не само като подражание, а и като самосъзнание.

Този човек носи една от най-големите мирови идеи — идеята, че религията на роба е свободата! И само той от всички световни революционери има прозвището Апостола, защото наистина е с провиденцията на апостол.

Васил Левски безспорно е духовно лице. Тази тайна — монашеството, го обрече и на вътрешно вглъбяване, вътрешно служение. Учителят му Христос бе казал: Ние сме в Бога и Бог е в нас!, затова той рече: Ние сме във времето и времето е в нас! Някой погрешно, в поведение да снеме част от неговия ореол, писа, че хвърлил расото. Не! Левски не хвърля расото, а намята тогата на свободата и сменя олтара — малкият олтар, който е обиталище на вярващите, с мировия олтар на историчността на един народ! Вътрешната страна на монашеството е това — идеята да узреете за жертва. Ето защо не като съблазън излиза от манастира, а в името на едно служение, в името на националната свяст. И той е дякон в храма на свободата и революционер в душите на хората.

Левски свещенодейства само пред един олтар — народа; дава на людете само едно причастие — революцията; обрича и дава само една жертва — себе си!

Съден е сам, но е достатъчен за всички, защото въплъщава всички! Той е, който можа да каже: "Ако изпечеля, печели цял народ; ако губя, губя само мене си!" Не слага в трето лице — себе си. "Мене си!" — като божествена даденост! И не е предаден, а сам извървява Голготската пътека до бесилката.

Васил Левски е обесен край София като най-големия враг на Османската империя. Там е извършена неговата предсмъртна венчавка, неразтрогаемият брак с единствената му невеста — България. В нейните скути той полага своите кости с клетва за вярност и в нейната душа влива непокорения си дух. Не неизбежният край му дава величие, а величието на делото му отрежда достоен край — такива жертви не се оплакват, те се митологизират!

Възхищението ни не е кумир — няма по-изчистена нравственост от неговата! Реалност е магичността на словото и приложната му воля пред неговите байновци. Те не могат да не го считат за светец, защото във вътрешния им храм олтарът на свободата си остава и някой трябва да бъде свят, за да правят молитвена жертва.

Вътрешната будност, която Апостолът ни оставя, е че пред олтара на свободата най-святата и мистична жертва е човекът!

Ваклуш Толев

[ISTORIK]

Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

Христо Ботев