Еволюционни идеи в древността.

[lila_va]

And in the ages after monsters died,

Perforce there perished many a stock, unable

By propagation to forge a progeny.

For whatsoever creatures thou beholdest

Breathing the breath of life, the same have been

Even from their earliest age preserved alive

By cunning, or by valour, or at least

By speed of foot or wing. And many a stock

Remaineth yet, because of use to man . . .

Лукреций, "За природата на нещата", книга V.

Дори във времената на оскъдни научни познания, хората са имали подробна представа за живите организми около тях. От тях често е зависел и животът им. Когато тези знания са систематични и на тяхна основа могат да бъдат правени заключения и предвиждания относно заобикалящия свят, можем да говорим за научни традиции. Такива традиции са притежавали древните египтяни и вавилонци. Египтяните, например, развиват научните традиции в медицината, базирани на внимателни наблюдения. Гърците полагат основите в развитието на научния мироглед, в който с помощта на естествени, не магически обяснения, се добива представа за процесите и явленията в природата. Най-ранните древногръцки философи живеят и работят не в самата Гърция, а в една от нейните колонии - Йония (в днешна Турция). Географското положение на Йония е било подходящо не само за развитие и процъфтяване на търговията, но и за разпространяване на идеи. По този начин гръцките идеи повлияват научните познания и философия в Близкия Изток, Египет и дори Индия през различни периоди от историята. По-късно древноримски мислители продължават тази традиция, въпреки че техните научни идеи, не са така оригинални.

Не е възможно да се обхване всичко от широкия спектър и дългата история на научната мисъл в древния свят. Но някои философски течения по-късно са определящи за развитието на еволюционната биология.

Йонийска философска школа.

Историята на еволюционната теория започва с йонийския философ Анаксимандър (611 - 546 пр. н. е.). Много малко е известно за неговия живот, но се знае, че е написал дълга поема, "За природата", която е обобщавала неговите проучвания. Тази поема не достига до нас, запазени са само цитати от нея в други древни произведения. Но и това е достатъчно, за да бъдат до голяма степен реконструирани идеите на Анаксимандър. Според него светът се развива от неопределена, непозната субстанция, която той нарича апеирон. Земята, която е образувана от апеирона, е била покрита с вода в един начален етап от историята си, а растенията и животните са образувани от тинята. Хора не са съществували в тези ранни етапи, те се образуват впоследствие от рибите... Тази поема оказва донякъде влияние на по-късни мислители, включително Аристотел.

Не е ясно дали Анаксимандър е виждал фосили, нито дали е изучавал сравнителна анатомия на риби и хора. За жалост няма как да разберем какви доказателства е прилагал в подкрепа на идеите си. Но така или иначе неговата теория има някои сходства с еволюционната. Той е смятал, че след като всеки човек започва живота си като малко, недоразвито същество, което има нужда от време, за да се усъвършенства и оформи, то същото може да се приложи и към човешкият род като цяло - хората призхождат от по-низши, по-примитивни организми, чието развитие в течение на много векове е довело до произхода на човека. Анаксимандър прилага тази идея и към другите животниски видове. В същото време теорията му изглежда повлияна и от някои гръцки митове, като например историята за Девкалион и Пира, в която хората и племената произхождат от пръст или камък. Концепцията му за апеирон напомня много на китайското философско течение Тао и идеята за безформената и пуста земя от еврейската митология за сътворението, и др. Но дори да приемем, че теориите на Анаксимандър се базират в основата си на тогавашни религиозни митове, той си остава първият, който опитва да даде научно обяснение за произхода и развитието на космоса и живота.

В 6 в. пр. н. е. Ксенофан от Колофон (починал 490 г. пр. н. е.), който е бил ученик на Анаксимандър, доразвива неговите теории. Той изследва фосили на риби и миди, и заключава, че земята, в която живеят, преди време е била морско дъно. Ксенофан смята, че светът се е формирал чрез кондензацията на водата и първичната кал. Той е първият човек, за когото е известно, че е използвал фосилни находки в подкрепа на своите теории за историята на Земята.

Древногръцкият историк Херодот (484-425 г. пр. н. е.) също изучава фосили на миди в Египет и ги привежда като доказателство, че някога Египет е бил под вода. Той също така описва долина в Арабия, планините Мокатан, където е намерил прешлени и ребра на някаква змия, която не може да идентифицира. Той приписва тези кости на крилати змии, които са били убити от ибиси. Днес знаем, че тези кости принадлежат на фосилни бозайници, дъждовете ги вадят на показ през всеки влажен сезон. Някои други древни историци също споменават и описват фосили, като Хипократ (460-357 пр. н. е.) е първият, за който е известно, че дори ги е колекционирал. При сравнително скорошни разкопки на Асклепион е намерен фосилизиран кътен зъб на слон.

Емпедокъл от Акрагант.

Друг гръцки философ от 5 в. пр. н. е., Емпедокъл от Акрагант (Сицилия) смята, че Вселената е изградена от четири елемента - земя, въздух, огън и вода. Тези елементи са свързани с две основни сили, които Емпедокъл нарича Привличане и Отблъскване. Постоянното взаимодействие на тези елементи, взаимното им привличане и отблъскване, формира Вселената. Емпедокъл смятал, че Земята дава живот на организмите, но че първите от тях са били безтелесни органи, които впоследствие се обединяват случайно в най-разнообразни комбинации чрез силата на Привличане, като тези от организмите, които са несподходящи за поддържане на живот, измират.

От днешна гледна точка тази теория изглежда странна, но все пак Емпедокъл формира своеобразна еволюционна теория - естествен отбор в отминали епохи е отговорен за живите същества, които наблюдаваме днес. Според Емпедокъл също така определящо за произхода на живота е взаимодействието на безлични сили, а не боговете. Разбира се, има съществени различия между идеите на Емпедокъл и съвременната теория за естествения отбор: Емпедокъл, например, определя своят "естествен отбор" като процес от миналото, не като процес, който продължава и днес. Ние не знаем на какви факти са се базирали идеите на Емпедокъл и неговите теории. Възможно е да е бил повлиян от митологичните същества, които са описвани като сглобени от части на различни животни - кентавър, сфинкс, химера... Но е възможно да е виждал и деформирани животни или фосилни кости на "чудовищни зверове".

Лукреций.

Много по-късно римският поет и философ Тит Лукреций Кар (99-55 пр. н. е.), пише своята дълга философска поема De Rerum Natura ("За природата на нещата"). В тази поема Лукреций предлага, освен всичко друго, "еволюционна" теория, сходна с тази на Емпедокъл. Което е иронично, тъй като той атакува Емпедокъл, често доста категорично, в други части на поемата. И според Лукреций видовете произхождат на Земята, формирани от случайната комбинация на различни елементи, а естествен отбор е отговорен за изчезването на някога живяли "чудовищни" организми. Тези организми, които оцеляват, оцеляват благодарение на своята сила, скорост или хитрост, или благодарение на това, че са полезни за хората. Но Лукреций не е вярвал, че нови видове могат да се образуват от някога съществували, но изчезнали такива - другата съществена част от съвременната еволюционна теория. Той отхвърля възможността сухоземните животни да са еволюирали от морски същества. Също като Емпедокъл той смята, че растенията и животните са "родени" от Земята и по този начин формирането на видове приключва, не продължава.

Wherefore, again, again, how merited

Is that adopted name of Earth - The Mother! -

Since she herself begat the human race,

And at one well-nigh fixed time brought forth

Each beast that ranges raving round about

Upon the mighty mountains, and all birds

Aerial with many a varied shape.

But, lo, because her bearing years must end,

She ceased, like to a woman worn. . . And what

She bore of old, she now can bear no longer. . .

Поемата на Лукреций представя философията на Епикур и е забележителна преди всичко с начина, по който предлага емпиричният метод като единствен при придобиването на знания: "До кого да направим запитване? За какво? Може ли да съществува нещо по-сигурно от сетивата ни, с което да определяме грешното и истинното?" Тази творба се отличава също така с дългото, подробно обяснение на атомизма - схващането, че всичко в света е изградено от атоми. Лукреций не е автор на тази идея, тя принадлежи на древногръцкия философ Демокрит (5 в. пр. н. е.), но именно неговите описания и разяснения повлияват много писатели и мислители през Средновековието и Ренесанса, както и предизвикват опозиция от страна на Църквата.

(Цитатите от "За природата на нещата на Лукреций са от тук.)

[Tyroglyphos]

Лукреций.

Поемата на Лукреций представя философията на Епикур и е забележителна преди всичко с начина, по който предлага емпиричният метод като единствен при придобиването на знания: "До кого да направим запитване? За какво? Може ли да съществува нещо по-сигурно от сетивата ни, с което да определяме грешното и истинното?" Тази творба се отличава също така с дългото, подробно обяснение на атомизма - схващането, че всичко в света е изградено от атоми. Лукреций не е автор на тази идея, тя принадлежи на древногръцкия философ Демокрит (5 в. пр. н. е.), но именно неговите описания и разяснения повлияват много писатели и мислители през Средновековието и Ренесанса, както и предизвикват опозиция от страна на Църквата.

(Цитатите от "За природата на нещата на Лукреций са от тук.)

Поемата на Лукреций съдържа наистина изключителни прозрения, далеч надхвърлили времето си. Доста интересно е например описанието на развитието на човека - как първите хора, близки до животните, се прехранвали чрез събирателство, сетне как започнали да живеят в пещери и да ползват примитивни каменни сечива, постепенно открили огъня и металите - медта и после желязото, как се е развил езикът, как са възникнали семейството, институциите. Много точни са и наблюденията на Лукреций за пагубното влияние на религията върху развитието на научната мисъл и опознаването на вселената.

Ето текста за животните от българския превод на Лукреций от М. Марков:

Аз пък повтарям, земята носи заслужено името майка, понеже тя самата е създала човешкия род и е произвела почти в определено време всички видове животни, които сега се скитат навсякъде из високите планини, а също и най-разновидните птици, които летят във въздуха. Но понеже плодовитостта трябва да има край, земята спря да създава, както една жена, изтощена от възрастта. А времето променя целия вид на света; един нов ред на нещата трябва непрестанно да наследява стария и нищо не остава подобно на себе си: всичко преминава, всичко се променя и се превръща по силата на природните закони. Едно нещо тлее и отслабва, изтощено от времето, а друго расте на неговото място и излиза от презряната тъмнина. И тъй, времето променя целия вид на света и земята постоянно преминава от едно състояние в друго; това, което някога е могла да произведе, сега не може и сега създава това, което преди не е могла.

Тогава земята се опита да създаде много чудовища, които се родиха с чудновати образи и членове, както е андрогинът, средно същество между двата пола, но не е нито единият, нито другият, несходен и с двата; имаше същества без крака и без ръце или неми и без уста, имаше и слепи, без лице, или същества, чиито схванати членове бяха прилепнали към цялото тяло и с които не можеха нищо да извършват, нито да се движат, нито да избягват опасностите, нито да хванат нещо, от което имаха нужда.

Природата беше създала и други чудовища и изроди от този вид. Но напразно, понеже тя им беше забранила растенето; и те не можеха да достигнат желания разцвет на възрастта, нито да си набавят храна, нито да се съчетаят чрез връзките на Венера. А ние виждаме, че е необходимо съчетанието на много условия, за да могат видовете да се разплодяват и разпространяват: първо, храна, после плодоносни зародиши, разпръснати по всички части на тялото и в каналите, чрез които да се изливат от отпуснатите членове; най-после, за да може женската да се съчетае с мъжкаря, трябва да притежават органи, за да задоволят взаимно и двамата своите полови чувства.

Тогава трябваше да загинат много видове животни, понеже не можеха чрез размножаване да създадат потомство. А всички тези, които виждаш да се радват на животворния въздух, притежават или хитрост, или смелост, или най-после бързина, които им дадоха възможност да защитят и да запазят рода си още от времето на създаването си. Много животни съществуват, понеже тяхната полза ни ги препоръчва и поставя под нашата закрила. Преди всичко смелостта защищава рода на жестоките лъвове и на други свирепи животни, хитростта – лисицата, бързината – елена. Леко спящото куче със своята привързаност и всичките видове товарни животни заедно с животните, които ни дават вълна, и рогатият добитък, всички те, Мемий, бяха поставени под закрилата на човека. Те бягаха страхливо от дивите животни и търсеха мир и обилна храна, придобита без усилие, която ние им даваме като награда в замяна на тяхната полза. Но тези животни, на които природата не беше дала подобни качества, за да живеят самостойно, нито биха ни били с нещо полезни, можеше ли да позволим техният род да се храни и да съществува под нашата защита? Разбира се, те бяха плячка и жертва на другите, впримчени в оковите на съдбата си, докато природата не доведе техния род до пълно унищожаване.

Но никога не са съществували кентаври и никога не биха могли да съществуват създания с двойна природа и с двойно тяло, образувани от съединението на разнородни членове, както и не биха могли да пребивават в две различни по природа тела еднакви способности. Това ще признае дори и един ограничен ум. След като се изминат три години, конят е в разцвета на своите сили, детето обаче – не; същото дори и на тази възраст често търси в съня си пълните с мляко гърди на майка си. Когато могъщите сили на коня почнат да упадат от старостта и членовете му отслабват и залиняват и животът вече ще го напусне, тогава едва момчето е в разцвета на младостта, която покрива страните му с лек мъх. Не вярвай обаче, че от смесването на човека с коня може да произлязат кентаври, нито че те могат да съществуват, нито пък Сцили, чиито полуриби тела са опасани с бесни кучета и други чудовища от този вид, у които ние забелязваме несъобразно съчетание на членовете. Подобни същества не достигат едновременно разцвета на възрастта, нито силите на телата им едновременно се развиват, нито пък ги изоставят поради старостта: една и съща страст не ги разпалва, нито еднакви нрави ги сближават, нито една и съща храна им е приятна. И често може да се види, че брадатите кози се охранват от бучиниша, който обаче за човека е силна отрова. Най-после, понеже пламъкът сигурно изсушава и изгаря тъмножълтото тяло на лъва, както и всякакво месо и кръв, каквито има на земята, как е възможно същество с тройно тяло, което образува едно цяло, отпред лъв, отзад дракон, а в средата химера, да бълва от тялото си горещи пламъци през устата си? Този, който предполага, че е било възможно да се родят такива животни, когато земята е била още нова и небето току-що създадено, облегнат само на това празно име новост, може да избръщолеви много неща от подобен род; да разправя, че тогава златни реки са текли навсякъде по земята и обикновено по дърветата са цъфтели скъпоценни камъни, или че тогава се е родил човек с такава необикновена сила и с такива грамадни членове, че е могъл да прекрачи дълбокото море и да завърти ръцете си около себе си цялото небе. А това, че на земята е имало множество различни елементи на нещата, когато тя за пръв път е започнала да създава живите същества, съвсем не може да се приеме като достоверен довод, че тя е могла да сътвори смесени животни, съчетания на членове от различни живи същества.

Поради това и разните видове треви, житните растения и плодородните дървета, с които и сега изобилствува земята, не могат да бъдат произведени от съчетания на всички видове, но всяко нещо се развива по свой собствен начин и всички запазват различията си съобразно строгите закони на природата.

[КГ125]

Че то тук е изложена основата и същината на разумното и научно мислене!!!

[lila_va]

Изключителна творба, наистина! Благодаря за цитата, сега си чакам книжката с още по-голямо нетърпение...

[lila_va]

Ето някои илюстрации:

От жаба до Аполон - схема на Йохан Каспар Лаватер (18 в.).

Херкулес спасява Хезиона от нещо, което прилича на... фосилен череп.

Това пък е нещо, което са наричали Crocodilopardalis (мозайка от Палестрина).

Сравнителна анатомия на човек и птица - Пиер Белон, 1555 г.

Ето как си е представял Ричард Оуен архетипът на всички гръбначни (1847 г.)

[Tyroglyphos]

Че то тук е изложена основата и същината на разумното и научно мислене!!!

Мъдри са били древните хора.

Това, с което ние сега разполагаме, ако преди не сме познавали друго по-приятно, особено ни се нрави и ни изглежда твърде ценно. После едно по-добро и по-ново откритие измества предишното и променя нашите чувства спрямо всичко старо. Така людете се отвратиха от жълъдите; така те изоставиха постланото с трева и шума легло. Също тъй те презряха направената от зверски кожи дреха. При все това аз мисля, че нейното изнамиране възбудило такава завист, че този, който пръв я носел, бил убит от засада; тази дреха, разкъсана от нападателите и изцапана с толкова много кръв, беше за тях загубена и не можеше никого да ползува. Някога кожите на животните, днес жаждата за злато и за пурпур тровят живота на човека и го изтощават с войни. Но вината е, както аз мисля, повече в нас.

Родените от земята люде, съвършено голи и без зверски кожи, бяха измъчвани от студа. А ние! На нас съвсем не ни вреди, ако ни липсва пурпурна дреха, украсена със злато и с хубави обшивки, понеже и една плебейска дреха може да ни защити от студа. И тъй, човешкият род напразно се труди, напусто и за нищо изтощава живота си в безполезни грижи; без съмнение затова, понеже не знае граници в стремежа си към богатство, нито догде се простира истинското удоволствие. Това постепенно е отвело човека в бурното море и е развълнувало издъно грамадните кипежи на войната.

Но будните звезди - слънцето и месецът, които обикалят лекоподвижния небосвод и разпръскват навсякъде светлината си, убедиха людете със смяната на годишните времена, че и това става по определен закон и в определен ред, който владее в света. Людете вече живееха заградени със здрави кули, земята обработваха разделена и разпределена помежду им, кораби с леки платна украсяваха морето, а градовете си осигуряваха помощ и съюзници въз основа на сключените договори, когато поетите започнаха да разказват в стихове извършените подвизи; немного преди това беше изнамерено и писмото. Затова нашето време не може да вникне тъй далеч в миналото, ако разумът не намери някои следи.

Корабоплаването, земеделието, строителството, законодателството, оръжието, пътищата, дрехите и всички други полезни неща от този вид, както и всички удоволствия на живота, поезията, рисуването, прекрасно изваяните статуи са плод от нуждата и едновременно от опита на неуморимия човешки гений, който постепенно напредва. Тъй времето постепенно изважда наяве всяко нещо, а разумът го поставя в пълна светлина. А людете виждаха в душата си да се осветляват идеите една от друга, докато не достигнаха в изкуствата до върха на съвършенството.

[Tyroglyphos]

Херкулес спасява Хезиона от нещо, което прилича на... фосилен череп.

В древността откриваните фосили обикновено са били обяснявани като принадлежащи на митологични персонажи. Ето едно сведение по въпроса от началото на ІІІ в. ср. Хр. (разговорът се води между тракийски лозар и финикийски търговец):

“Финикиецът: Да, аз заявявам, че не вярвам на митовете... Мисля, че и това, което казват за ръста на героите – че били по десет лакти, е подходящо за митологията, но е лъжливо и неубедително за този, който разглежда нещата съобразно с природните закони, които са мярка за съвременните хора.

Лозарят: И кога започна да смяташ тези сведения за недостоверни?

Ф.: Отдавна, лозарю, още когато бях момче. Защото като малко дете все още вярвах на подобни разкази, и с наслада слушах дойката, която ми разказваше такива митове, като припяваше, а при някои от тях дори плачеше. Но след като поотраснах, вече смятах, че такива разкази не трябва да се приемат без проверка.

Л.: А слушал ли си случайно някога историята на Протезилай?

Ф.: Но как, разбира се, лозарю. Но аз и теб днес те слушам, и пак не ти вярвам.

Л.: И тъй, нека най-напред поговорим за това, в което ти отдавна не вярваш – както твърдиш, не вярваш да е имало хора по десет лакти. А след като получиш достатъчно обяснения по този въпрос, ми напомни да ти разкажа и останалото за Протезилай, и каквото искаш около Троянската война, и ще видиш, че ще повярваш на абсолютно всичко.

Ф.: Добре, така да направим!

Л.: Слушай сега. Дядо ми, чужденецо, познаваше много от нещата, на които ти не вярваш. Той казваше, че веднъж гробът на Аякс бил разкрит от морето, тъй като се намирал до брега, и в него се оказали костите на човек, висок около 11 лакти. Дядо ми казваше, че император Адриан дошъл в Троя, за да се погрижи за костите, и устроил сегашния гроб на Аякс, като даже прегърнал и целунал няколко от костите.

Ф.: Е как да не е правилно да не ти вярвам за такива неща, лозарю? Ето, и ти казваш, че си чувал от дядо си нещо, а може би и от майка си или от дойката си, но от себе си нищо не казваш, освен това, което можеш да кажеш за Протезилай.

Л.: ... Но добре, дори да не вярваш на тези разкази заради изминалото време, не знам как ще възразиш за неща, случили се по наше време. Например високият тридесет лакти Ариад, за когото едни казват, че е етиопец, а други – индиец, беше открит погребан в асирийската земя съвсем неотдавна, когато брегът на река Оронт се свлече. А ей къде ти е Сигей – там преди няма и петдесет години на края на носа се появи тялото на гигант, с когото самият Аполон потвърждава, че се е сражавал при Троя. Аз отидох в Сигей, чужденецо, и видях и дупката в земята, и самия гигант колко е голям. Тогава по море идваха мнозина и от Хелеспонта, и от Йония, и всички островитяни, и цялата Еолия, защото огромните останки стояха два месеца на високия нос, като даваха повод на хората за най-различни предположения, докато най-сетне прорицанието не поясни каква е работата.

Ф.: А би ли могъл също така да ми кажеш, лозарю, за големината му, за разположението на костите му и за змиите, които според разказите излизали от гигантите, така както художниците рисуват Енкелад и останалите около него?

Л.: Дали тези гиганти са били някакви чудовища, чужденецо, и дали са имали животински части, не зная, но този в Сигей беше 22 лакти, и лежеше в една кухина в скалите, главата му беше насочена към сушата, а краката му бяха в самия край на носа. Но не видяхме никакви следи от змии около него, нито някоя от костите беше различна от тези при хората. Също така Химней от Пепарет, който е мой приятел, преди четири години изпрати тук един от синовете си, за да съобщи чрез мен на Протезилай за подобно изумително събитие: на остров Кос, където той има имоти, се случило да копае лозето си, и на копаещите се сторило, че земята удря на кухо. Та като разкопали, там бил погребан мъртвец с височина дванадесет лакти, а в черепа му се била настанила една змия. Та младежът беше дошъл, за да му кажем какво трябва да правят с тази находка, и Протезилай каза да се погрижим за него, като заръча да погребат мъртвеца и да не го оставят така. Той каза, че това е един от убитите гиганти. А пък този, който се появи в Лемнос, открит от Менекрат от Стирия, беше най-голям – аз го видях миналата година, отбих се там от Имброс, защото нямах много време да стоя в Лемнос. Но видях, че костите му още не бяха подредени, защото прешлените бяха разделени, разместени, както мисля, от земетресения, и ребрата му бяха отделени от гръбначния стълб, но като си представих как биха изглеждали заедно и в цялост, ме побиха тръпки от големината му и даже ми е трудно да го опиша. Например черепът му, в който наляхме вино, не успя да се напълни с две критски амфори. В южния край на Имброс има един нос, Навлох, и там се намира извор, от чиято вода мъжките животни получават импотентност, а женските се замайват до такава степен, че заспиват. Там се отломи един къс земя и при свличането си разкри тялото на огромен гигант. А ако не ми вярваш, да отидем: той още си седи там открит, а плаването до Навлох е съвсем кратко.

Ф.: Щях да отида и отвъд океана, ако бих могъл да открия подобно чудо, но търговията не ми позволява да се отдалечавам толкова много и трябва като Одисей да бъда вързан за кораба, защото иначе, както казват, ще загубя и това, което е на носа, и онова, което е на кърмата.

Л.: Но ти, чужденецо, няма да повярваш в това, което ти казах, докато не отплаваш на остров Кос, където са изложени костите на родените от земята – на първите смъртни, както казват, или не видиш във Фригия костите на Хилас, сина на Херакъл, или, бога ми, в Тесалия костите на Алоадите, които без преувеличение са били по девет разтега, както ги възпяват. А неаполците в Италия разправят чудни неща за костите на Алкионей. Те казват, че там са били погубени много от гигантите и че от планината Везувий излиза пушек, защото е върху тях. Също така и в Палена, която поетите наричат Флегра, земята пази множество такива тела на гиганти, тъй като там е бил станът им, и дъждовете и земетресенията разкриват много такива останки. Около пладне дори овчарите не смеят да се доближават до онова място, откъдето изпод земята се разнася тътенът на душите на гигантите, които беснеят там. А мисълта, че подобни неща предизвикват недоверие може би е дошла още на Херакъл, когато убил Герион в Ерития, и като казвал, че се е сблъскал с най-огромното същество, посветил костите му в Олимпия, та да не би някой да се усъмни в този му подвиг.

Ф.: Щастлив си да имаш тези сведения, лозарю. А аз, понеже не знаех тези важни неща, неразумно се съмнявах.”

[Last roman]

Мъдри са били древните хора

Определено са стигали до същите изводи, както и ние.

Цитат от Салустий;

"...Всичко, което се ражда, умира, всичко, което расте, старее. Само духът, неразрушим и вечен ръководител на човешкия род, управлява и владее всичко... Затова толкова повече е за учудване порочността на онези, които, отдадени на чувствени удоволствия, прекарват живота си в разточителство и леност, а оставят духа си, най-ценното и най-възвишеното в човешката природа, да затъпява в невежество и бездействие, а при това толкова многобройни и разнообразни са духовните занимания, чрез които може да се постигна най-висша слава..."

Текстът е от 'Югуртинската война', глава 2.

И от Сенека за кометите;

1. Нет, наверное, человека настолько ленивого, тупого, настолько уставившегося, подобно скоту, в землю, чтобы не выпрямился и не устремился всей душой ввысь, по крайней мере, тогда, когда в небе вдруг просияет какое-то новое диво. Покамест все идет как обычно, грандиозность происходящего скрадывается привычкой. Так уж мы устроены, что повседневное, будь оно даже достойно всяческого восхищения, нас мало трогает; а вот зрелище вещей необычных, пусть и ничтожных, всегда сладостно.

2. Так что прекрасный сонм звезд, которыми усыпано непомерное тело [вселенной], не собирает толпы народа на площади; но стоит появиться чему-то из ряда вон выходящему, как все головы задираются к небу. У солнца нет зрителей, пока оно не затмится. Никто не смотрит на луну, пока с ней все в порядке; но стоит с ней чему-нибудь случиться, как целые города завопят хором, и каждый зашумит что есть мочи, повинуясь пустому суеверию.

3. А ведь насколько замечательнее то, что происходит изо дня в день: солнце замыкает своим вращением год, делая столько же, так сказать, шагов, сколько в году дней; от солнцестояния оно поворачивает, сокращая день, а от равноденствия склоняется ниже, удлиняя ночь; оно затмевает светила; оно, будучи намного больше Земли, (1) не сжигает ее, но равномерно обогревает, то усиливая, то ослабляя свое тепло; оно делает Луну полной не раньше и не позже, как она встанет точно напротив него, и затемняет ее, корда она встанет рядом.

4. Но мы не замечаем всего этого, ибо это в порядке вещей. Вот если что-то погаснет или вспыхнет на необычном месте, тогда мы смотрим, задаем вопросы, показываем пальцами: настолько больше свойственно нам от природы восхищаться новым, нежели великим.

................................................................

4. Придет время, когда усердие долгих поколений вытащит в один прекрасный день на свет все то, что скрыто сейчас от нас. Для такого исследования одной жизни недостаточно, даже если вся она будет посвящена небу. Что же говорить о нас, столь неравномерно делящих и без того немногие отпущенные нам годы между науками и пороками? Все это будет разъясняться постепенно в долгой череде преемства.

5. Но придет время, и потомки наши удивятся, что мы не знали столь простых вещей....

Когда-нибудь явится человек, который точно опишет, где пролегают пути комет, почему они блуждают в стороне от прочих звезд; пусть потомки тоже внесут свою лепту в исследование истины.

ЛУЦИЙ АННЕЙ СЕНЕКА.

Естественнонаучные вопросы

Книга VII. О КОМЕТАХ

http://myriobiblion.byzantion.ru/seneca-fil/seneca-fil-natur7.htm

[lila_va]

Не случайно "Космос" на Сейгън започва с цитат от Сенека, наистина. Ето го на български:

"Ще дойде време, когато старателните изследвания, извършвани в продължение на дълъг период от време, ще извадят на бял свят неща, които сега са скрити. Един-единствен живот, дори изцяло да е посветен на небето, не би бил достатъчен за проучването на толкова голям обект... И следователно това знание ще се разкрие пред нас едва след много епохи. Ще дойде време, когато нашите потомци ще се чудят на това, че ние не сме знаели неща, които за тях са съвсем прости... Много открития са запазени за епохите, които тепърва предстоят, когато споменът за нас ще бъде вече заличен. Нашата ввселена би била много малка и жалка, ако не притежаваше по нещо, което всяка нова епоха да изследва... Природата не разкрива тайните си наведнъж и завинаги."

Сбъркал е само в едно, за щастие, че споменът за великите личности бива заличен.

След края на Римската империя това развитие в областта на науката като че ли временно замира в Европа и продължава на изток...

[Warlord]

Ами идва нова религия, която налага своеобразно вето над развитието на науката, докато изтока тогава не е обременен от това.

Да припомним също така че в античността е била възприемана може би най-широко хелиоцентричната проекция на космоса и също така сферичната форма на земята - Аристотел (ако не се лъжа) е направил много лесно това заключение заявявайки, че след като при лунно затъмнение земята хвърля кръгла сянка върху луната значи... няма каква друга форма да бъде

[lila_va]

Изглежда западът и изтокът на няколко пъти си разменят щафетата в това отношение, все по същите религиозни причини...

Аристотел обаче защитава геоцентризма и е привърженик на онази приказна теория за небесните сфери. Преди него още Аристарх стига до заключението, че Слънцето е твърде голямо, за да обикаля около Земята, но май не намира подкрепа сред тогавашната научна общност. Интересно е да се отбележи, че науката по това време е "запазена територия" за властта, за аристокрацията и разпространяването на научни знания сред простолюдието се е считало за опасно, или поне излишно разточителство. И така чак до... Кеплер, който е автор на изглежда първата научнофантастична книга, Somnium, която показва коренно различното му отношение. Кеплер изнася лекции, пише и разпространява научни материали, научнопопулярна фантастика, предимно със свои средства... Изобщо, истински популяризатор на науката, вероятно първият

[Tyroglyphos]

Аристотел обаче защитава геоцентризма и е привърженик на онази приказна теория за небесните сфери. Преди него още Аристарх стига до заключението, че Слънцето е твърде голямо, за да обикаля около Земята, но май не намира подкрепа сред тогавашната научна общност.

Аристарх е по-късен от Аристотел. Отделни учени са изказвали завоалирано поддръжката си за неговата теория, например Архимед. Хелиоцентричната система се е използвала и при някои изчисления, включително и по-късно в арабската астрономия.

Интересно е да се отбележи, че науката по това време е "запазена територия" за властта, за аристокрацията и разпространяването на научни знания сред простолюдието се е считало за опасно, или поне излишно разточителство.

Напротив, науката е била свободно достъпна за всеки, който е можел да чете (а това е била голяма част от населението). Навсякъде са обикаляли и пътуващи философи, които са изнасяли своите научни беседи пред широк кръг хора. Съществувала е и научна литература, предназначена за обикновения народ, която днес бихме нарекли научно-популярна. Самият Лукреций точно по тази причина пише съчинението си в стихове - за да го направи по-достъпно за онези, които биха се изплашили да четат научни трудове:

"Когато например лекарите искат да дадат на децата горчив пелин, първо те намазват края на чашата със сладък златожълт мед. Децата, неопитни поради възрастта си, доверчиво докосват устните си и заблудени, изпиват горчивата пелинова течност; така, заблудени, но без да им се причини някаква вреда, те си възстановяват по този начин силите и здравето. По същия начин постъпвам и аз сега. Понеже моето учение изглежда твърде мрачно на тези, които не са вкникнали в него, и тълпата ужасена се отдръпва далеч от него, аз пожелах да го изложа с благозувчния език на музите, един вид да го намажа със сладкия поетичен мед. Може би по този начин аз ще мога да привлека вниманието ти върху моите стихове, докато ти вникнеш в цялата същност на нещата и разбереш ползата от това."

Друг римски автор, Плиний Стари, който създава обширната "Естествена история" в 37 книги, обхващаща голяма част от познанието на древните за природата, човека и културата, също уточнява, че съчинението му е "написано за простия народ, за тълпите земеделци и занаятчии, и най-после за всички онези, които са свободни за такива занимания."

[Aspandiat]

Навсякъде са обикаляли и пътуващи философи, които са изнасяли своите научни беседи пред широк кръг хора.

Те не са ли били малко нещо философстващи циркаджии? Или циркаджийстващи философи?

[Tyroglyphos]

Те не са ли били малко нещо философстващи циркаджии? Или циркаджийстващи философи?

Имало е всякакви, както и сред сегашните учени. Но така или иначе съществуването им показва големия интерес на обикновения човек към науката - интерес, който след това е умрял за повече от хиляда години.

[Incorrectus]

Имало е всякакви, както и сред сегашните учени. Но така или иначе съществуването им показва големия интерес на обикновения човек към науката - интерес, който след това е умрял за повече от хиляда години.

Или един нормален, естествен интерес към знанието, без смесване на знание и култ.

В кое време, може би с кой автор, поставяте възобновения интерес към естествознанието?

[Last roman]

Имало е всякакви, както и сред сегашните учени. Но така или иначе съществуването им показва големия интерес на обикновения човек към науката - интерес, който след това е умрял за повече от хиляда години.

Софистите много обичали да се заиграват с мнението на тълпата, излагайки нови теории и оборвайки традиционните схващания, използвайки логически разсъждения, ораторско изкуство и находчивот. Така те можели да докажат каквото си поискат. Дион Златоуст и неговата оригинална трактовка на Троянската война е пример за това:

http://www.mith.ru/cgi-bin/yabb2/YaBB.pl?board=mith;action=display;num=1085488905

Малко приличат на днешните ни форумни 'философи', които се опитват да докажат /най-вече сами на себе си/, че тяхната гледна точка е единствено правилната.

Редактирано Ноември 12, 2010 от Last roman

[Kuna]

Ами идва нова религия, която налага своеобразно вето над развитието на науката, докато изтока тогава не е обременен от това.

Да припомним също така че в античността е била възприемана може би най-широко хелиоцентричната проекция на космоса и също така сферичната форма на земята - Аристотел (ако не се лъжа) е направил много лесно това заключение заявявайки, че след като при лунно затъмнение земята хвърля кръгла сянка върху луната значи... няма каква друга форма да бъде

Още преди 2200 г. александрийският учен Ератостен успява да изчисли обиколката на Земята по Александрийския меридиан с огромна точност - разликата е само 4%. Точно в "Космос" на Сейгън бях попаднала на този факт.

[Last roman]

Още преди 2200 г. александрийският учен Ератостен успява да изчисли обиколката на Земята по Александрийския меридиан с огромна точност - разликата е само 4%. Точно в "Космос" на Сейгън бях попаднала на този факт.

Аристарх Самоски пък е създателят на хелиоцентричната система, потвърдена след 18 века от Коперник:

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D1%85_%D0%A1%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D1%81%D0%BA%D0%B8

[Tyroglyphos]

Или един нормален, естествен интерес към знанието, без смесване на знание и култ.

В кое време, може би с кой автор, поставяте възобновения интерес към естествознанието?

Този интерес не е преставал да тлее дори през средновековието, както личи например от броя на преписите и преводите на сборници от типа на т. нар. "Физиолог". Но широкият интерес е обусловен по-скоро от равнището на грамотност, така че не бих го поставил преди 16 в., а доближаване до ситуацията в античността има едва в 18 в.

[Incorrectus]

Този интерес не е преставал да тлее дори през средновековието, както личи например от броя на преписите и преводите на сборници от типа на т. нар. "Физиолог". Но широкият интерес е обусловен по-скоро от равнището на грамотност, така че не бих го поставил преди 16 в., а доближаване до ситуацията в античността има едва в 18 в.

Мисля си също за алхимията като, наред с всичко друго, форма на своеобразно естествознание. В нея традицията не прекъсва: от египетската, през гръцката, арабската, латинската алхимия. У нас не ми е известен нито един текст с такова съдържание, а във Византия е имало?

[Tyroglyphos]

Мисля си също за алхимията като, наред с всичко друго, форма на своеобразно естествознание. В нея традицията не прекъсва: от египетската, през гръцката, арабската, латинската алхимия. У нас не ми е известен нито един текст с такова съдържание, а във Византия е имало?

Във Византия, поне в ранния й период, има изобилна алхимическа литература, т. е. няма прекъсване на (късно)античната традиция. От тези гръцки и сирийски текстове впрочем тръгва и арабската алхимия. В по-късната Византия сякаш повече се разпространяват чисто практическите сборници с рецепти и именно с тях имат много далечна връзка и няколко наши текста с "медицинско" съдържание (бях пускал най-ранния от тях някъде из форума). Разбира се, у нас има и рецепция на Физиолога, а въпроси, свързани с природата, се разглеждат и в църковни съчинения от типа на Шестоднева.

[lila_va]

Да проследим и развитието на методите за датиране в историята.

Съвсем естествено, точни отговори на въпросите - кога се е образувала земята, кога се е появил животът, хората и останалите примати - няма преди 60-те и 70-те години на миналия век, когато са открити методите за радиометрично датиране, които позволяват датирането на проби на милиони, милиарди години. Въпреки това, много учени в миналото са опитвали да определят възрастта на Земята и началото на живота.

В древни времена изследванията са се базирали основно върху преброяване на поколенията в свещените текстове. Например Манетон (ІV-ІІІ в. пр. н. е.), древноегипетски жрец и историк, прави списък с всички династии, фараони и богове, които са господствали до това време. Чрез този списък той установява, че Земята е на 38000 години. В началото на 17 в. пък ирландският архиеп. Джеймс Ушер, приемайки юдео-християнския Стар завет буквално, пресмята поколенията на библейските персонажи и определя, че дата на началото на сътворението е 23 октомври 4004 г. пр. н. е. (преди около 6000 години).

С бързото развитие на науката в Европа, предимно след 17 век, става все по-ясно, че Земята е на много повече от няколко хилади години. Някои учени отхвърлят теологичните методи и започват да търсят други, с помощта на които да определят възрастта на земята на базата на естествени, природни процеси. През 1691 г. британският астроном и математик Едмънд Халей изказва предположението, че ако водата в световните океани първоначално е била сладка, то може да се определи възрастта на Земята като се раздели общото количество сол, което се намира в момента в океаните, на добавяното всяка година количество от реките и потоците. Въпреки че Халей не разполага с всички необходими данни за подобно изчисление, той приблизително пресмята, че Земята не е по-млада от 100 млн. години.

През 1785 г. шотландският геолог Джеймс Хътън предполага, че различните земни пластове принадлежат към различни времеви периоди, като наблюденията му показват, че по-дълбоко са разположени по-старите пластове. През 1799 г. Уилям Смит, британски инженер и геолог, доразвива тази идея като разделя седиментните скални пластове на 6 основни подразделения, базирайки се главно на фосилните находки, които се съдържат в тях:

1. Неозой - съвременни форми на живот.

2. Мезозой - междинни форми на живот.

3. Палеозой - древни форми на живот.

4. Протерозой - ранни форми на живот.

5. Археозой - начални форми на живот.

6. Азой - липсват форми на живот.

Тези основни подразделения, или ери, предложени от Уилям Смит стават основа на геологичната времева скала, която използваме и днес. Смит също така създава и първата подробна геоложка карта на Англия. Не случайно днес е считан за баща на геологията.

В средата на 19 в. някои учени започват да определят времевите периоди, които стоят зад всяка промяна във видовете, чиито фосили са намерени в скалните проби на Смит. Тогава се е приемало погрешното схващане, че видовете еволюират на етапи, които са строго определени във времето и могат да бъдат измерени. Английският геолог Чарлс Лайъл използва този подход през 1867 г., за да определи че животът съществува на Земята от около 240 млн. години. Това се случва 8 години след като Чарлс Дарвин публикува "Произход на видовете", където обяснява как естественият отбор може да доведе до образуването на нови видове.

Друг неточен метод за определяне възрастта на Земята е предложен от Уилям Томпсън (Лорд Келвин) през 1862 г. Базирайки се на законите на термодинамиката и изхождайки от предположението, че Земята в своето начало е била съставена от разтопени скали, той изчислява времето, което ще е нужно на повърхностните скални слоеве, за да се охладят до сегашна температура. В резултат заключава, че Земята е на повече от 400 млн. години.

Съвременните методи за датиране се базират главно на разбирането на процесите на радиоактивен разпад. Някои радиоактивни изотопи в скалите са движещите механизми на своеобразен "атомен часовник". Например уран-238 се разпада в няколко етапа до олово-206. Скоростта, с която се извършва процеса е постоянната, а периода на полуразпад на уран-238 е 4,5 милиарда години. През 1905 г. американският химик Бертрам Болтууд осъзнава, че може точно да се определя възрастта на древни скали, като внимателно се измери съотношението в тях на тези два изотопа. През 1907 г. той датира с този метод най-старите скали, които успява да намери и заключава, че земята трябва да е на повече от 2 милиарда години.

В началото на 60-те години на миналия век е открит периода на полуразпад на много други елементи и това започва да се прилага в радиометричното датиране. Геолозите започват усилено да търсят най-старото късче от земната кора. Днес е известно, че скали на възраст 3,5 милиарда години са относително често срещани на всички континенти. Една от най-старите скали, която е откривана, се намира в Хъдсън Бей, Канада. Тази скала - Acasta gneiss - датирана на 4,28 милиарда години, не е част от първичната земна кора. Всъщност това е парче диорит, формиран най-вероятно чрез утаяване в дълбоководни хидротермални извори. Още по-стари са и циркониевите кристали, открити в седиментни скали в Западна Австралия. Датирани са на 4,36 милиарда години. Те също не принадлежат към първичната земна кора. Скалата, от която произхождат, е ерозирала, а частиците впоследствие стават част от седиментната скала, от която е пробата. Малковероятно е някога да открием непокътнато парче от първична земна кора, защото ерозията и други геологични процеси в продължение на милиарди години са я рециклирали. Но е почти сигурно, че планетата ни е по-стара от твърдата земна кора, защото в началото повърхността й е била изградена от разтопени скали.

Повечето астрономи смятат, че астероидите и малките скални обекти, които обикалят около Слънцето, главно между Юпитер и Марс, са формирани по същото време като Земята. Тъй като тези тела не са достатъчно големи, за да притежават разтопена кора или атмосфера, е много вероятно да са почти неизменени от момента на формирането си. Периодично някои от тях биват извеждани от орбита от преминаващи комети и падат върху Слънцето, а в редки случаи и Земята се оказва на пътя им. Останки от такива метеори са датирани с помощта на различни радиометрични методи и възрастта им е от 4,29 до 4,56 милиарда години. Въз основа на това, учените изчисляват, че Земята най-вероятно е на възраст от 4,54 ± 0,02 милиарда години. В подкрепа на тези данни са и пробите лунни скали, донесени от астронавтите на мисиите Аполо на НАСА в началото на 70-те. Най-старите от тях са на възраст от 4,29 до 4,56 милиарда години.

[lila_va]

Една статия, на която попаднах, за грешките в историята на науката:

Грешките в науката.

Вярвате или не, учените не винаги са прави. Издигнали сме ги на пиедестал, смятаме ги за непогрешими... Но те са преди всичко хора и не е редно да очакваме от тях да са перфектни. В повечето случаи обаче науката се самопречиства от грешките. Да, такива е имало, вероятно ще има за в бъдеще. Но по-важното е, че те не остават премълчани, потулени, а съответно и непоправими, както става в много други области. Именно затова от позицията на времето повечето от тях са се превърнали в забавни спомени от зората и развитието на научната мисъл. Нека видим някои.

Алхимията.

Идеята, че е възможно да превърнем олово в злато, може би ви изглежда налудничава от съвременна гледна точка, но върнете се назад във времето и си представете, че живеете в древни или поне средновековни времена. Представете си също, че никога не сте учили химия на гимназиално ниво и не знаете нищо за елементите, атомните числа или периодичната система. Сега си представете, че наблюдавате химически реакции, които изглеждат много внушителни: веществата променят цветовете си, хвърчат искри, експлодират, изпаряват се, стопяват се, отделят странни аромати - и всичко това пред очите ви. Естествено, ще решите, че щом химията може всичко това, значи е разумно да очаквате, че може да превърне и един обикновен, сив, прост метал в бляскав, златистожълт такъв, нали? С надеждата да получат всичко това учените са търсили митичния философски камък - субстанция, за която са вярвали, че може да увеличи магическите им способности. Те също така са прекарвали много време и в търсене на елексира на живота. Никога не го откриват, разбира се.

По-тежките предмети падат по-бързо.

Един подвеждащ въпрос - дали по-тежките предмети падат по-бързо от по-леките? Днес всички знаем, че не е така, но е някак разбираемо защо Аристотел е стигнал до погрешно заключение. Никой преди Галилео (в края на 16 век) обаче не е тествал това. Мисля си, че той най-вероятно не е пуснал тежестите от наклонената кула в Пиза, както разказва легендата, но по-важното е, че извършва експеримента за целите на собствената си теория - че гравитацията ускорява всички обекти с една и съща стойност. През 17 век Исак Нютон отива стъпка по-далече, описвайки гравитацията като привличащата сила между две тела. На Земята най-важна е привличащата сила между много масивния обект - нашата планета - и всички останали обекти разположени на нея. Няколко години по-късно теорията на Алберт Айнщайн ще ни отведе в съвсем нова посока, разглеждайки гравитацията като изкривяване на пространство-времето, което телата причиняват. Но това не е всичко. Днес учените се опитват да намерят една обща теория, която включва гравитацията и работи еднакво добре както на макро, така и на микро ниво, а дори и на субатомно такова.

Флогистон.

Моля? Никога не сте чували за флогистон? Е, не се упреквайте прекалено, защото той така или иначе не съществува. Предложен е през 1667 г. от Йохан Бехер като още един от основните елементи (другите са: вода, земя, въздух, огън, а понякога и етер). Флогистонът сам по себе си не е огън, но е карал нещата да горят. Бехер смята, че всички горими вещества притежават флогистон, като в процеса на горене го освобождават. И така учените започват да използват тази нова теория, за да обясняват огъня и горенето: защо нещата горят (трябва да освободят съдържащия се в тях флогистон), защо огънят се нуждае от въдух (въздухът вероятно абсорбира флогистона), защо дишаме (за да се освободим от съдържащия се в телата ни флогистон)... Днес знаем, че процесът дишане доставя кислород на тъканите ни, че веществата се нуждаят от кислород, за да горят и че флогистонът просто не съществува.

След оран винаги следва дъжд.

Де да беше толкова лесно. Всъщност е шокиращо, че човечеството доскоро е поддържало схващането, че чрез земеделие земята може да стане (ако не е) плодородна. Така ли пък никой не се е огледал, за да види, че земеделието в сухите области не е направило много? Толкова за методите на наблюдение. Всъщност тази погрешна теория (много популярна по време на заселването на Америка и Австралия) е поддържана толкова време отчасти защото понякога наистина е работела... или поне така е изглеждало. Днес обаче знаем, че не оранта носи дъжда, климатичните условия го правят. Сухите територии (като американският запад, например) минават през дълги периоди на засушаване, последвани от по-дъждовни години. Ако чакате достатъчно дълго, да, ще доживеете няколко по-влажни такива. Но има един проблем - след още няколко години дъждовният период отминава и отново настъпва суша, независимо какво правите.

Земята е на само 6000 години.

Някога, преди мнооого лета, Библията е била считана за научна книга. Сериозно. Хората просто са приемали, че е вярна, дори когато не са виждали особен смисъл в написаното. Да вземем възрастта на планетата като пример. През далечния 17 век един религиозен учен се захваща с отговорната работа да преброи всички поколения в Библията и стига до заключението, че Сътворението се е случило през 4004 г. пр. н. е. И като добавите още приблизително 2000 години, които го делят от 18 век, ще получите има-няма 6000 години. Днешните проучвания, базирани на датирането с радиоактивни изотопи, определят възрастта на Земята на приблизително 4,5 млрд. години. Всъщност още през 19 век учените започват да осъзнават, че ако геологичните процеси са толкова бавни, колкото показват проучванията им и ако Дарвин е прав за еволюцията (която също е изключително бавен процес), Земята трябва да е много по-стара, отколкото са предполагали. Откриването на радиоактивния разпад в началото на 20 век в крайна сметка доказа правотата на тези им предположения.

Атомът е най-малката неделима частица.

Истината е, че хората в древни времена не винаги са били чак толкова глупави, колкото понякога изглежда. Идеята, че материята е съставена от по-малки отделни единици (атоми) съществува от хиляди години - но на идеята, че съществува нещо по-малко и от атома й е по-трудно да се появи. Поне не и преди началото на 20 век, когато физици като Томпсън, Ръдърфорд, Чадуик и Бор слагат ред в света на физиката на елементарните частици: протони, електрони и неутрони, и как те изграждат атома. Оттогава до днес сме изминали дълъг път: през харизматичните кварки и Хигс бозона до анти-електрони, неутрино и мюони.

ДНК не е от такова значение.

ДНК е открита през 1869 г., но дълго време е оставала недооценена нейната роля: вършила е цялата работа без никакво признание, винаги в сянката на много по-интересните протеини. Дори след като в средата на 20 век експериментално е потвърдено, че ДНК всъщност представлява генетичния материал на клетката, много учени продължават да твърдят, че протеините, а не ДНК, са ключът към наследствеността. Смятали са, че ДНК е твърде просто устроена, за да носи толкова много информация. Чак след като Уотсън и Крик публикуват своя двойно спирален модел на структурата на ДНК през 1953 г., биолозите започват да разбират как така една толкова проста по състав молекула може да прави толкова много. Предполагам, че са сбъркали елегантността с простотата.

Земята е център на Вселената.

Доста показателно за огромното колективно его на човечеството. Геоцентристкият (и очевидно погрешен) модел на Слънчевата система на астрономът от 2 век Птолемей не просто оцелява някакви си 20-30 години, а доминира повече от хилядолетие. Едва 1400 години по-късно, през 1543 г., Коперник публикува своя хелиоцентричен модел. Коперник, разбира се, не е първият, който забелязва, че всъщност ние обикаляме около Слънцето, но неговата теория е първата, която получава подкрепа. Повече от 90 години след публикацията му католическата църква е все още привързана към идеята, че ние сме в центъра на всичко, която достига своя връх при Галилео и неговата защита на коперниковите идеи. Старите навици умират трудно.

Кръвоносна система.

Днес не е нужно някой да е доктор, за да знае колко важно е сърцето, но някога в Древна Гърция можехте да сте доктор и пак да нямате представа за това. В онези времена, доктори като Гален, например, вярвали (без майтап), че черният дроб (а не сърцето) движи кръвта (заедно с жлъчката и храчките), докато сърцето (съвсем сериозно) движи... жизнения дух (каквото и да е това). Човек се пита - ама как може толкова да са грешали?! Но става и по-лошо. Гален предполага, че кръвта се движи постъпателно напред-назад и се консумира от органите като гориво. Нещо повече, тази идея се утвърждава за много дълго време. Колко дълго ли? Чак през 1628 г. английският лекар Уилям Харви ни посвещава в тайните на сърцето със своя труд "Анатомични особености на движението на сърцето и кръвта при животните".

[iordanov]

Любопитно, Гален изглежда е разбирал донякъде значението на дишането. Мислел е че кръвта от дясната част на сърцето премиинава през отвори в междукамерната преграда в лявата част, където се смесва с въздуха (pneuma) идващ през белодробните вени.

Той не е разглеждал сърцето като помпа, смятал е че кръвта се извлича от органите, може би е правил аналогия с растенията, които извличат влагата от почвата.

Въпреки че е известен с анатомичните си проучвания, вероятно е бил конформист. Не му е и хрумвало да се противопостави на схващането че във вените тече кръв, а в артериите – въздух.

А пък след Гален какво да говорим... мрачно християнско средновековие.

[lila_va]

Грифоните са може би най-ранният известен пример за легендарно чудовище, чиято история може да бъде проследена до динозавърски останки. Обикновено са описвани като четириноги птици с орлови клюнове и нокти на лъв, които може би не летят, а живеят под земята и охраняват свирепо златните находища. Легендата за грифоните датира най-рано от 675 пр.н.е., когато гръцкият пътешественик и писател Аристей среща скитските номади близо до подножията на Тян Шан (Небесната планина). И през следващото хилядолетие процъфтява легендата за златните съкровища на скитите и чудовищата, които ги охраняват. Грифонът се превръща в изключително популярен обект в изкуството на класическия свят, например в "Прикованият Прометей" от Есхил (460 пр.н.е.).

Мейър популяризира идеята, че източник на легендата за грифоните не е никой друг, а скитските златотърсачи, минаващи през пустинята Гоби по пътя си за Алтайските планини в търсене на златни находища. Пустинята Гоби е известна сред палеонтолозите като един от най-богатите източници на динозавърски фосили. Именно вкаменелости от Гоби са причина за голямата истерия през 1920, когато експедиция на Американския Природонаучен Музей се връща с изключителни фосилни съкровища в Ню Йорк. На определени места в Гоби динозавърските скелети са изобилни, често разположени видимо на самата повърхност. Най-често срещан е протоцератопсът, растителнояден динозавър, с дължина около 2 метра заедно с опашката; известни са много видове и с по-малки размери. Физическите му характеристики включват клюн, повдигната костна яка в задната част на черепа и четири крайника, завършващи с нокти. Благодарение на дългогодишни проучвания върху динозаврите днес ние знаем, че протоцератопсът е влечуго и по-специално динозавър. Но за неопитен наблюдател клюнът може да напомни птичия, а яката да се разглежда като птича характеристика, навеждаща на идеята, че това е нелетяща птица. Описанието на основните физически характеристики на грифона съвпадат доста добре с тези на протоцератопса (ако не обръщаме внимание на богатата художествена обработка на гръцките вази и фризове).

Важно е да се отбележи, че фосилните кости от Гоби се отличават с оцветяването си и не са трудно забележими за разлика от повечето динозавърски кости. Костите на протоцератопса са кремаво бели, още повече че седиментите във формацията, където се намират, са яркочервени. Цветовият контраст е поразителен, костите се открояват и не може да ги сбърка дори случаен минувач. Разбира се, никой не е виждал наживо грифон, но в известен смисъл Гоби е земя на опасности и смърт. Пътуващите вероятно и без друго са ставали свидетели на достатъчно знаци на смъртта - трупове на коне, камили, дори органите на техните нещастни ездачи, изнемогнали от жажда в пустинята, а след това разкъсани на парчета от местните мършояди. Всичко това е било доста показателно за дебнещите опасности на пустинята и нейните плашещи пазачи, грифоните.

Георг Адолф Ерман (1806-1877), който със своите изследвания в Сибир си спечелва медал на Кралското географско дружество, е един от учените занимаващи се с етнографски проучвания. Ерман вярва, че сибирските обичаи, език и устна история отговарят на гръцките описания от 5 век пр.н.е. на древните номади, които първи ги запознават с грифоните. Подобно на тези древни номади местните жители на Северен Урал се занимават със златосъбирачество. Те разказват на Ерман, че често се натъкват на останки от огромни чудовища, които са били избити от техните смели прадеди. Ерман идентифицира тези "чудовища" като живяли по време на последното заледяване мамути и носорози, чиито останки в торфените пластове лежат над златоносните пясъци край реките, вливащи се в Северно море. Местните наричали рогата на носорозите "птичи нокти", въпреки че признават, че са знаели, че това не са птици. "Това е просто наш обичай да ги наричаме така", обяснили те на Ерман. Това е сходно с начина, по който китайците наричат всички фосили на изчезнали животни "драконови кости", дори когато разпознават, че някои от тях принадлежат на коне или елени, например. И през 1848 г. Ерман обявява, че е открил прототипа на гръцката легенда за грифона в легендата на сибирските златотърсачи за техните чудовища. Теорията на Ерман потъва в забвение обаче, извадена е на показ отново през 1962 г., но само за да бъде доопровергана от Болтън. Информаторите на Ерман са живеели отвъд арктичната окръжност, отбелязва Болтън, на около 3200 км северозападно от мястото на възникване на мита за грифона, в Алтайските планини в Централна Азия. Освен това черепите на носорозите и мамутите не притежават клюнове - отличителната характеристика на грифона. Все пак Ерман е бил прав в най-същественото - че легендата за грифона се базира върху наблюдения на праисторически останки на някога съществували животни.

Някъде през 7 век пр.н.е. гърците за първи път осъществили контакт със скитските номади. И заедно със златото и други полезни стоки от изток дошла и легендата за пазителите на златото, грифоните. За първи път тази легенда е описана в епичната поема за Скития от пътешественика и поет Аристей. Аристей посетил най-източните скитски племена през 675 пр.н.е., които му разказали за голямата пустиня отвъд техните земи, където златото е охранявано от свирепи грифони. Думата грифон произхожда от древногръцкото gryps, която означава изкривен, както клюнът; gryps е сродна на древноперсийската giriften, която означава сграбчвам. Аристей записал как скитските златотърсачи, яздейки коне, се биели с грифоните; самите номади описват грифоните като хищници с размерите на лъв, със силни извити клюнове като на орли.

Поемата на Аристей не достига до нас. Но тя е била толкова популярна за времето си, че цитати от нея се запазват в творбите на други антични автори. Древногръцкият драматург Есхил (525 пр.н.е.) е сред най-ранните писатели, които се позовават на информацията, събрана от Аристей, за обичаите и ландшафта на Скития. В неговата трагедия "Прикованият Прометей" (460 пр.н.е.) боговете наказват титана Прометей като го приковават към скала в далечна Скития. Позовавайки се на Аристей Есхил описва мястото - самотни пътища, водещи до пуста страна, в която номадите търсят злато, пустиня, обитавана от чудовищни горгони, които могат магически да превръщат живи същества в камъни, както и от страховити грифони. Есхил оприличава грифоните на "тихи кучета с жестоки, остри клюнове". Въпреки поетичните похвати Есхил е и старателен зоолог - той се стреми да разграничава безкрилите орлоклюни грифони от действителните крилати орли.

Почти по същото време, когато Есхил пише "Прикованият Прометей", често пътуващият историк (и може би първият антрополог в света) Херодот е на посещение в най-западната част на Скития, недалеч от Черно море. Той е чел поемата на Аристей и разпитва черноморските скити за живота на техните номадски братя от далечния изток. Неговите записки са най-старите подробни описания, които имаме, на начина на живот, езика и легендите на степните номади и много от културните характеристики, които описва в своята "История" (430 пр.н.е.) продължават да бъдат потвърждавани от артефакти, изровени от скитски гробници от Руденко и др. в южна Русия и Казахстан.

Няколко десетилетия след Херодот, около 400 пр.н.е., друг грък от Кария, лекар на име Ктесий, се установява в персийския град Суза (днешен Иран). Неговите записки за екзотични земи на изток от Персия, базирани както на собствените му наблюдения, така и на откъси от персийски източници, днес съществуват само на фрагменти. Те обаче се възприемат като твърде фантастични и недостоверни от съвременните учени. Ето все пак как описва грифоните: "високо в планините, в район обитаван от грифони, вид четирикраки птици големи почти колкото вълци, с крака и нокти като на лъв."

Като обобщава разказите на Аристей, Херодот, Помпоний Мела и много други (днес изгубени) автори, Плиний заключава, че грифоните се появяват в района на скитските златни мини. В допълнение към закривения клюн, той е първият писател, който съобщава за "специфични уши" и "крила". Но Плиний остава скептичен. Той отхвърля идеята, че грифонът е подобен на която и да е известна птица, въпреки че не отрича да е притежавал някои подобни характеристики. Плиний добавя и интригуващи нови подробности: "Грифоните са изхвърляли златото, докато са правели своите дупки". Това е първото споменаване на гнездата на грифоните.

Горе-долу по времето на Плиний из Азия обикалял пътуващ мъдрец на име Аполоний. Неговият биограф Филострат (230 г.), е определен от днешните историци като баснописец, но описанията му на грифоните са твърде натуралистични. Според Филострат Аполоний съобщава, че скалите в района на грифоните са били богати на "жилки и капки от искрящо злато". Аполоний предполага, че техните силни клюнове са им давали възможност да изкопават това злато. Той описва техните сила и размери като подобни на тези на лъвовете, като предполага, че грифонът е достатъчно силен да надвие лъв, слон или дракон, но не и тигър. Аполоний казва, че те не са умеели да летят, защото не са притежавали истински крила. Допуска, че са притежавали кожести мембрани, които са им позволявали да правят големи подскоци в битка.

След втори век някои автори започват да твърдят, че грифоните са притежавали петниста козина като на леопард. Павзаний, известен пътешественик от Мала Азия, който описва антична Гърция през около 150 г., не е съгласен. "Тези, които обичат да слушат прекрасни истории, не могат да устоят на изкушението да добавят по нещо и от себе си, като по този начин смесват истината с лъжа", отбелязва той. Само едно поколение след Павзаний в описанията на грифоните се натрупват още по-реалистични детайли. Елий, учен събиращ факти и популярни разкази за естествената история в началото на трети век, е друг автор, често отхвърлян като недостоверен и фантастичен. Той описва разкази на пътешественици и писмени тексове вече недостъпни за нас, за да напише най-пълния разказ, който имаме за грифоните. Елий е последният античен автор, добавил нова информация относно пазачите на златото, грифоните:

I hear that the griffin is a quadruped like a lion, with talons of

enormous strength that resemble the claws of a lion. It is reputed

to have black plumage on its back with a red chest and white wings.

Ctesias says the neck is variegated with dark-blue feathers and it has

an eagle-like head and beak just as artists portray. Griffins make

nests near mountains, and although it is impossible to take a fullgrown

griffin, people sometimes capture the chicks. The Bactrians

say that griffins guard the gold of those parts, which they dig up

and weave into their nests. . . . However, [others] sensibly deny

that the creatures would intentionally guard the gold. The truth is

that when the prospectors approach, the griffins fear for their

young, and so give battle to the intruders.

През 1922 г. Андрюс повежда експедиция, спонсорирана от Американския музей по естествена история, за търсене на праисторически останки в южната част на пустинята Гоби. Следвайки древните керванни пътища от Китай през пустите пейзажи на югозападна Монголия, екипът палеонтолози открива - на повърхността или само частично заровени - множество фосили. Мъжете били удивени от техния брой, по думите на Андрюс "останките били разпръснати по повърхността като камъни", а земята изглеждала като "павирана с кости". Много от видовете били все още непознати на науката динозаври, а екипът бил първият, който описал динозавърски яйца и гнезда. Още в първия си ден от стартирането на разкопките, в регион на около 48 км. от Алтайските планини, Андрюс и екипът му откриват динозавърски череп. В рамките на две седмици те събират около един тон фосили от червените седименти; а за две лета изкопават костите на повече от сто скелета на Protoceratops и Psittacosaurus, датирани към кредния период. Тялото на протоцератопса е около 2 метра дълго, приблизително с размерите на лъв, има четири крайника, но главата притежава един грубоват клюн, големи очни орбити и тънка, костна яка в задната част на черепа. По-малкият, около 1,5 м. пситакозавър, притежава ясно различими израстъци на бузите.

Най-поразителното в древните описания на грифоните е начинът, по който напомнят някои от най-съвременните теории за динозаврите. Повечето експерти днес описват динозаврите като енергични, топлокръвни, птицоподобни четириноги, а не като бавноподвижни, студенокръвни влечуги. Тези заключения за поведението на животните и тяхната физиология палеонтолозите извеждат от фосилните записи, както и от натрупаните знания относно съвременните животни. Древните автори са достигнали до общо взето същите заключения преди 2500 години, имайки на разположение същите веществени материали и са представили грифоните като енергични, топлокръвни, снасящи яйца, четирикраки, нелетящи птици.

В образа на грифоните е възможно да присъстват характеристики и на други динозаври освен пситакозавъра, като например 70 сантиметровите нокти на Therizinosaurus намерени в Казахстан и западната част на Гоби, както и гигантските нокти на Deinocheirus, открити от полско-монголски екип в южната част на Монголия. Костните, набраздени, покрити с шипове черепи и на други азиатски видове може би също са допринесли за описанието на грифоните. Остроклюният, гребенест джунгарски птерозавър, Dsungaripterus weii, чиито останки са намерени на запад от Алтайските планини, притежава 3 метров размах на крилата, които много напомнят описанието на Аполоний за кожести гънки при грифоните.

Изследователите предполагат, че скитските златотърсачи разпространяват легендата за пазачите-грифони, за да плашат и прогонват евентуални съперници. Веднъж след като историята е била разпространена, страховитите скелети с мощни клюнове и нокти са доубедили и най-големите скептици.

Древните спорове относно това дали грифонът наистина е птица са отразени в псевдонима, който зоологът Андреас Вагнер дава на фосилните находки от археоптерикс, пернато влечуго, "преоблечено като птица". Вагнер го нарича Griphosaurus problematicus.

Интересен произход е предложен и за легендата за циклопа. Фосилен череп на мамут, например, със сигурност е изглеждал много необичайно за човек незапознат с подобни животни и вероятно подобна находка е породила легендата: