"Кагемуша" ("Сянката на воина") на Куросава, 1980

[glishev]

Или може би "Воинът-сянка".

Преди десетина години БНТ излъчи "Кагемуша" (а самият филм е от 1980). Винаги съм си падал по самурайски истории, така че тогава се бях курдисал пред телевизора, готов за нещо изключително. Режисьорът е този на "Седемте самураи" - както се сещате, подготвях ce да ахкам възхитено. Още повече, знаех, че филмът е цветен и много красиво заснет. За съжаление беше в някакъв безобразно късен час, така че тогава за свой срам проспах половината.

Мина много време и видях, че в тазгодишната "Киномания" отново влиза "Кагемуша". Догледа ми се. През цялото това време съм се сещал за филма, а откак има торент-тракери все съм си казвал, че ей сега ще си го потърся, но така и не го правех.

Междувременно почти наизустих "Седемте самураи", а изгледах и "Рашомон", "Тронът в кръв" (или "Замъкът на паяжината" по "Макбет"), "Йоджимбо" ("Телохранителят"), "Ран" ("Размирици" по "Крал Лир"), "Тайната крепост" и изобщо всичко, до което можах да се добера от вечната самурайада на Куросава. Така и не оцених некостюмните му филми; останах си хлапето, което лесно се увлича по филмовия образ на Сенгоку Джидай, периода на гражданските войни в стара Япония. Благото изражение на Такаши Шимура заедно с нервно щръкналите мустаци и дивия поглед на Тоширо Мифуне станаха част от личната ми попкултура. Вярвам, че всеки, който е гледал тези филми, ще ме разбере.

Отделно си спомям един случайно мернат филм - "Сен-но Рикю" ("Майсторът на чаената церемония"), който така и не успявам да си намеря в торенти или на диск. И направо се влюбих в "Харакири"/"Сеппуку" - страховитата драма на честта от Масаки Кобаяши. А веднъж случайно попаднах и на "Угецу моногатари" ("Разкази за дъждовната луна"), който също е стар и лачен - взимал е сребърен лъв през 1954, ако не бъркам. Последните три неса на Куросава.

Паднах си и по по-новия "Ооку" ("Вътрешният дворец") от 2006, за който, струва ми се, съм писал във форума. Но тук вече увлечението ми по стара Япония, надявам се, излиза и извън малко детинската страст по лакираните доспехи на самураите. За щастие, епохата Хейан, тази на гражданските войни и сетне на Токугавите предлагат далеч повече - много литература, особена философия (Бушидо определено ме влече повече от Дзен) и прекрасно изобразително изкуство. Разбира се, не знам колкото ми се ще да зная, но пък продължава да ми е приятно да се ровя. В Япония преди Мейджи има за всекиго по нещо.

С тези натрупвания стигнах до днешната (вече вчерашна) прожекция на "Кагемуша" в "Одеон". Каква прелестна трагедия! Три часа златисто-кърваво великолепие, от което и Софокъл не би се засрамил. Дълбокият глас на Тацуя Накадаи (който изпълнява и ронина Цугумо Ханширо в "Харакири" от 1962) звучи с репликите на станалия нещо като легенда кланов водач Шинген Такеда.

В края на ХVІ в. трима даймьо, водачи на кланове, си оспорват върховната власт над Япония: Иеясу Токугава, който в крайна сметка наистина ще стане шогун и ще умиротвори страната, Нобунага Ода и Шинген Такеда, който плаши другите двама с военните си успехи и дързостта си. По време на обсада Шинген е ранен тежко и скоро след това умира, предвещавайки на клана си добро бъдеще, ако наследниците му се ограничават в отбраната на собствените си земи. Служителите му скриват гибелта на господаря и представят на негово място кагемуша или воин-сянка, двойник. Целта им е да сплашват противниците на клана, за да могат да укрепят владенията на Такеда преди вестта за гибелта на Шинген неминуемо да се е разнесла - с последиците си.

Воинът-сянка живее в резиденцията на Шинген, привързва се към малкия внук на господаря, от време на време дори взима сам доста умели решения. Но той е крадец, престъпник, спасен от ешафода за нуждите на клана за времето, в което е нужен на каузата на Такеда. Употребен и захвърлен, защото "Сянката не може да съществува без човека".

Личната му драма се преплита с краха на династията, сънищата му се преплитат с чувството за обвързаност, което се буди у него по време на краткия му живот в кожата на стария пълководец. Воинът-сянка постепенно приема за свой девиза на покойния Шинген: "Бърз като вятъра, тих като гората, буен като огъня, непоклатим като планина." В крайна сметка какво мотивира "сянката" на Шинген: наивност, лудост или благородство?

Може ли един осъден престъпник да има лична чест? Добре ли е човек от простолюдието да се отдаде изцяло на интересите на господарите си? Що е благородство? Възможно ли е един мъртвец да продължи да влияе на съдбите на живите? "Кагемуша" разказва история, стояща някъде по средата между "Принцът и просякът", "Смененият крал" и "Верният Ханс". Вечна история, разбира се. А музиката към филма и невероятните картини в дългите кадри правят цялото зрелище още по-възхитително. Флейтата на обсадените, която господарят Шинген е дошъл да чуе, театралната песен, с която Нобунага иронично отдава почит на своя стар противник (и която напомня песента на призрака от "Тронът в кръв"), както и дългите кадри при поражението в последните минути от филма не се забравят лесно.

Има и леко вицов момент с християнството и европейските влияния в облеклото на Нобунага Ода (който не от днес е клишираната фигура на злодея/хитреца в книги и филми). Всъщност Ода, Токугава и Такеда относително често са герои на манги и анимета днес.

"Кагемуша" е много лесно откриваем по торенти, както установих. Търсете, гледайте.

http://www.youtube.com/watch?v=cLgN5B70bqU

[Last roman]

хубав е филмът. Зачот!

[КГ125]

Абсолютно! 100% източен, 100% чудесен. Нямам много думи за да навлизам надълбоко в него, Глишев го е сторил. Гледайте го!

[Warlord]

Има доста алегорични и театрални моменти в него, може би и с вътрешните терзания попрекалява Куросава особено в по-късния си период. Но като цяло това са единствените критики, за които мога да се сетя и са си бели кахъри на фона на всеобщото великолепие на творбите му. "Кагемуша" определено е един от върховете - душата на мъртвия воин започва да живее в неговия заместник - в това отношение е по-оригинален от "Ран", в който си личеше западняшка конструкция на сюжета, но наистина прекалено първичен, кървав и батален дори и за хард екшън маняците на запад.

А "Рашомон" пък ме учуди с коренно различен похват показващ дори повече от две страни на монетата що се отнася до човешките чувства, борби и взаимоотношения и то от една съвсем обикновена и кратка случка, което е фундаментално постижение за не западен филм и то сниман през 1950!

Може би най-повърхностен и неоригинален откъм гъвкавост на сюжета в сравнение с останалите е "Седемте самурая", но въпреки всичко за мен той си остана №1 не само от самурайските ами въобще, той е пленяващ по естествен начин с вплетените в него съдби и истории на фона на размирните времена и изключително величествен. Въобще трудно е да се опише, трябва да се гледа. Припомням музиката от филма, отнася мигновено в самурайските времена на Япония:

[glishev]

Абе май тия филми на Куросава са по-популярни в Европа и Америка отколкото в Япония. Ние тук си ги гледаме с кеф - ако нещо ни се види странно, отдаваме го на далекоизточния дух и продължаваме напред. А за японците, изглежда, повечето филми на Куросава са прекалено поевропейчени.

[Warlord]

Определено е така, той Куросава по-скоро им е за износ работил е и се е консултирал със западни режисиори исценаристи. Например от един американски е възприел похвата да посипва пепел по земята преди конниците да минат оттам и да засилят ефекта от препускането си в облаци прах. Но и обратно влияние има обаче спрямо каубойската школа, появи се филм "Великолепната седморка" дето беше каубойския варянт на Седемте самурая... смех на буци

Но наистина ако гледаме традиционно японско кино дори и на влюбените в Япония и задълбочени нейни изследователи им е трудно да го възприемат. Съвсем друга естетика и светоглед имат просто.

А е нормално на западния пазар да пристига само това, което ще бъде що годе разбрано от него. Същото е като с китайската кухня - тва дето го ядем тук в китайските ресторанти всъщност е това, което на нас ни харесва от тяхната кухня и приготвено както на нас ни харесва, а самите те в Китай си ядат съвсем други неща

[glishev]

Нормално да е така.

Абе има два японски филма, правени като за японци, които си ми харесват. И двата са пак костюмни. Единият е "Харакири" от 1962, другият е "Вътрешният дворец" от 2006 (той, да речем, е все пак по-комерсиален). Страхотни са, нищо че са мудни и протяжни.

Интересно, че старата им литература си се чете идеално, без да е неразбираема или скучна. Митовете, етическите трактати, дневниците и спомените на старите им автори са си съвсем прилични като за европейския вкус. Поезията им е малко по-необичайна с тия кратки форми, но пак я четем. Е, театърът им е убийствено скучен след десетата минута, но то не може всичко да е като за нас. Кой знае дали и японците не умират от досада на Софокъл или Шекспир (то и доста тукашни тупани не могат да се концентрират за повече от десет минути в театър). Художниците им са си много добри и се радват на интерес по западните краища на света вече сто и кусур години. А в Япония пък свирят класически композитори като скъсани. Явно все пак имаме нещо общо във вкусовете, нищо че се намираме на противоположни точки на планетата.

Така че ми е малко странно какво толкова не му харесват на Куросава

"Рашомон" наистина беше перфектен филм. Отлична история и невероятно разказана.

"Йоджимбо" си е баш уестърн, ама японски, много е забавен.

Обаче "Тронът в кръв" кърти, чисти и извозва, поне за мен. Бездруго си падам по "Макбет", щото пиесата е кратка и кървава в най-добрите традиции на средновековния екшън. А версията на Куросава на това отгоре е с допълнителни детайли на злокобност, от които просто ми иде да завия от кеф. Яко нерви, търчане насам-натам, писъци, тревоги, ужасяващи призраци, които на това отгоре пеят някакви зловещи песни, кръв до лактите, при това за нея повече се говори отколкото да се вижда, щото филмът е черно-бял... филмът е подходящ за пускане на бой-скаути вечер преди лягане, хехе.

Иначе да, българо-китайските манджи са най-добрата ресторантска оферта - изобилна, вкусна и евтина. Мечтата на студента.

[Doris]

И новата японска литература е хубава за четене. Непресторено екзотична. Филмът "Рашомон" е по произведения на Рюноске Акутагава.

[glishev]

Вярно е