Егалитарната революция през плейстоцена

[nik1]

Не отхвърля, разбира се . Никой няма да седне да твърди, че мъж на 23 г. е по-слаб от мъж на 65. Но се показва относителният характер на фактите от живота.

В абсолютни стойности: Младите мъже тичат по-бързо, скачат по-надалече от по-старите, и вдигат повече от по-старите ..При 20 годишните имаме среден максимум за тези дейности, или по-точно - имаме обратна зависимост (спадаща права) на тези параметри от възрастта..

Иначе, и аз съм само относително сляп, защото двата диоптъра късогледство не ми пречат да разпознавам (познати) хора на далечно разстояние (демек има си компенсационни механизми), но ако трябва да карам кола без очила, става страшно...

Редактирано Януари 31, 2011 от nik1

[Kuna]

There are certain immutable truths concerning the performance of the human body as it ages, particularly as the athlete reaches age 40. The physical peak for most humans, in most sports, is between 25 and 35 years of age; during this peak period, the well-conditioned athlete can create a confluence of muscular strength, peak cardiovascular and oxygen transport, speed and reaction time, and mental capabilities (including the ability to deal with competitive pressures), all bound together by a desire to succeed.

***

However, for sports in which strength (both muscular strength and bone density), oxygen uptake, and cardiovascular efficiency are vital to success, the aging process may be slowed, though never halted or reversed. Since 1950, the average age of world champion distance runners in the 3-mi (5,000 m) races through to the 26-mi marathons (42.2 km) ranges between 28 and 32 years of age.

http://www.faqs.org/sports-science/A-Ba-and-timeline/Aging-and-Athletic-Performance.html

Изобщо цялата статия е интересна.

[simple_stupid]

В абсолютни стойности: Младите мъже тичат по-бързо, скачат по-надалече от по-старите, и вдигат повече от по-старите ..При 20 годишните имаме среден максимум за тези дейности, или по-точно - имаме обратна зависимост (спадаща права) на тези параметри от възрастта..

Иначе, и аз съм само относително сляп, защото двата диоптъра късогледство не ми пречат да разпознавам (познати) хора на далечно разстояние (демек има си компенсационни механизми), но ако трябва да карам кола без очила, става страшно...

ще е добре да разгледаш рекордите в леката и тежката атлетика, ще останеш много ... изненадан...

[nik1]

ще е добре да разгледаш рекордите в леката и тежката атлетика, ще останеш много ... изненадан...

Давай, джвакай си с предъвканите вече аргументи..

Аз няма да се "изненадам" от рекордите или от възрастта на рекордьорите (щото за разлика от теб не се изненадвам от познания), но ти очевидно ще се изненадаш безкрайно много от резултатите от научните изследвания... на 600 или 1000 неспортисти....

[nik1]

There are certain immutable truths concerning the performance of the human body as it ages, particularly as the athlete reaches age 40. The physical peak for most humans, in most sports, is between 25 and 35 years of age; during this peak period, the well-conditioned athlete can create a confluence of muscular strength, peak cardiovascular and oxygen transport, speed and reaction time, and mental capabilities (including the ability to deal with competitive pressures), all bound together by a desire to succeed.

***

However, for sports in which strength (both muscular strength and bone density), oxygen uptake, and cardiovascular efficiency are vital to success, the aging process may be slowed, though never halted or reversed. Since 1950, the average age of world champion distance runners in the 3-mi (5,000 m) races through to the 26-mi marathons (42.2 km) ranges between 28 and 32 years of age.

http://www.faqs.org/sports-science/A-Ba-and-timeline/Aging-and-Athletic-Performance.html

Изобщо цялата статия е интересна.

Ето ти данни за скачащата способност (сила и честота/скорост) в зависимост зависимостта от възрастта при неспортисти:

http://www.charite.de/zmk/kongress_fuer_web/muscle_power.pdf

фигура 2 - средна специфична сила на скачане;

Jumping power and age. The peak power was measured on a

ground reaction force platform during a counter-movement jump. Here,

we have plotted the peak power specific to body weight versus age

for the same subjects as in Fig. 1. Both for the women as well as for

the men, highly significant correlations were found.

фигура 3 Chair stand up cycles per second (PCSU) and age. This measure

of antigravitational power was measured in the standardized way

(Nevitt et al., 1989).

---

И ще добавя нещо - младите на 20 години, имат п- малко време за реакция спрямо по-старите от тях ..Отново имаме спадаща права на зависимостта на времето за реакция от годините)

[Kuna]

И ще добавя нещо - младите на 20 години, имат п- малко време за реакция спрямо по-старите от тях ..Отново имаме спадаща права на зависимостта на времето за реакция от годините)

Отново това в контекста на темата, но и не само, е абсолютно безполезно твърдение. При дейности, изискващи специални умения, опитът е важен за адекватността на реакция.

[nik1]

Отново това в контекста на темата, но и не само, е абсолютно безполезно твърдение. При дейности, изискващи специални умения, опитът е важен за адекватността на реакция.

Обобщенията като "абсолютно безполезно" и "отново" и други от подобния репертоар са признак на "плитък ум", според един философ (забравих ми името)..

"Контесктът на темата" , от които не си се отказала (защото пишеш че отново моето мнение е безполезно - което значи че държиш на мнението си за трамбоването и фитнеса, и държиш че чичовците и башите са трамбовали повече от младите) и продължаваш да джавакаш и налагаш, е абсолютно лаишки както вече се разбра....

Контестът на темата е дали най-силните са имали предимството, или не?..

Очевидно не, и няма за какво да спорим повече..

Имали са значение опита и знанието - това което твърдя аз (ти трабва да ми кажеш какво твърдиш, защото доколкото си спомянам се хвърли да опонираш на това)..

Редактирано Януари 31, 2011 от nik1

[Kuna]

Обобщенията като "абсолютно безполезно" и "отново" и други от подобния репертоар са признак на "плитък ум", според един философ (забравих ми името)..

За името му не знам, ама за ника се досещам

Ти сериозно ли смяташ, че само защото на едно момче на 19 може да се измери с прецизен апарат по-голяма мускулна сила на даден мускул, то ще е по-издръжлив физически и по-умел ловец, от един мъж на 28 г., който ежедневно се занимава с това?

/Всъщност ми е интересен процентът на разликата в тази сила - т.е. темпът на спад през целия възрастов диапазон до 35 г., да кажем - можеш ли да дадеш данни?/

[nik1]

За името му не знам, ама за ника се досещам

Ти сериозно ли смяташ, че само защото на едно момче на 19 може да се измери с прецизен апарат по-голяма мускулна сила на даден мускул, то ще е по-издръжлив физически и по-умел ловец, от един мъж на 28 г., който ежедневно се занимава с това?

/Всъщност ми е интересен процентът на разликата в тази сила - т.е. темпът на спад през целия възрастов диапазон до 35 г., да кажем - можеш ли да дадеш данни?/

Контестът на темата е дали най-силните са имали предимството, или не?..

Очевидно не, и няма за какво да спорим повече мисля..

Имали са значение опита и знанието, пред силата - това което твърдя аз (ти трябва да ми кажеш какво точно твърдиш, защото доколкото си спомянам се хвърли да опонираш на това)..

--

Младите са по-издръжливи от старите на натоварвания...Вероятно младите са по-неиздръжливи от страите на студ, доколкото мастната им маса е по- малка, и по-неиздръжливи от по-старите доколкото имат нужда от повече ресурси за да поддържат състоянието си на мускулите, В същото време са по-неопитни.. Питаш ме това което и ти можеш да се досетиш, ако не продължаваш да джвакаш "аргументи" без да знаеш какво точно искаш да ми докажеш..

Редактирано Януари 31, 2011 от nik1

[Kuna]

Контестът на темата е дали най-силните са имали предимството, или не?..

Очевидно не, и няма за какво да спорим повече мисля..

Имали са значение опита и знанието, пред силата - това което твърдя аз (ти трябва да ми кажеш какво точно твърдиш, защото доколкото си спомянам се хвърли да опонираш на това)..

Ми чакай да си спомня какво твърдях, то така се размиха нещата, че не е много лесно Май се сетих. Твърдях, че не може да се разделя така рязко силата от другите качества, като говорим за престиж или предимство, особено в общества, в които основните дейности по прехраната и бита са лов например. Така или иначе явно вървим към изчерпване на спора

[nik1]

Ми чакай да си спомня какво твърдях, то така се размиха нещата, че не е много лесно Май се сетих. Твърдях, че не може да се разделя така рязко силата от другите качества, като говорим за престиж или предимство, особено в общества, в които основните дейности по прехраната и бита са лов например. Така или иначе явно вървим към изчерпване на спора

Ами мисля че никои не е твърдял че нефелните хора са най-добрите ловци..

--

Спорът за спорта, или като средство за достигане на истината, или просто като запълване на време, може и да се продължи..

Как да коментираме жените-ловци при "Сан" които се смятат за най-близки по култура и дори език (цъкаш такъв) на праистриеските Адам и Ева ,

а жените-ловци при Батек (приятелите на Николай Николаевич)?

а жените-ловци при Агта (ловуващи във филиписнките дъждовни гори с бебета на гърбовете си)?

а жените-ловци при Амазонските индианци?

Името "Амазона" в иранските езици означава "силна жена" или "безгръда жена".. Европейците видяли жените-ловци в бразилските гори, са приели тези жени за "амазонки" (жените воини от евразийските степи), и са нарекли региона Амазония

а жените-ловци при заирските Мбути?

а австралийските жени-ловци Tiwi - изполващи брадви, тесли и секири/сатъри за лов..

---

Смята се че жените носят допълнително тегло до 75 процента от теглото си при рейдовете си - оръжие, улов или събрани неща за хапване, малки деца, всичко на гърбовете си..После пак ми разправяйте, че силния пол бил "силен" и издръжлив

Редактирано Януари 31, 2011 от nik1

[КГ125]

Ник1, и днес имаме малцинствени семейства, в които жените работят в трамваите, а мъжете лежат в къщи. Даже имат лаф за това: "Мен жени ме хранят".

Пътищата, по които може да се оформи един обичай в малка примитивна общност са многообразни, да не говорим, че някаква си група хора от племето не знам си кое си просто не може да се ползва за представителна извадка за останалите такива групи.

[nik1]

Ник1, и днес имаме малцинствени семейства, в които жените работят в трамваите, а мъжете лежат в къщи. Даже имат лаф за това: "Мен жени ме хранят".

Пътищата, по които може да се оформи един обичай в малка примитивна общност са многообразни, да не говорим, че някаква си група хора от племето не знам си кое си просто не може да се ползва за представителна извадка за останалите такива групи.

Дискутирахме единствено "силата"..С примерите си илюстрирам единствено че "силата" не е от толкова голямо значение за ловците, каквото Куна се опитва да и предава..

--

Аналогията ти с циганите е авосолтно неподходяща (и според мен е призкнак на зле прикрит расисъм и предубеждения към ловците събирачи)...Обяснявам: В случаите визирам общества, в които двата пола заемат и имат "ролите" както на ловци така и на събирачи (жените и мъжете са едновременно ловци и събирачи) , и липсва има деление в тези две дейности по пол..

Не е така при много други ловци и събирачи, при където има деление на труда межди половете, и ловните банди са мъжки, но не смесени)..

Редактирано Януари 31, 2011 от nik1

[Kuna]

#256, стр. 13.

[КГ125]

Аналогията ти с циганите е авосолтно неподходяща (и според мен е призкнак на зле прикрит расисъм и предубеждения към ловците събирачи)...

Кой ти каза кое малцинство имам предвид??? И как да разбирам горецитираното твое предположение? Не като расистко, надявам се?

[nik1]

Човекът, който живя при ескимосите

От Светломира Димитрова, 02 окт 2008

Проф. Асен Баликси, по някогашния си турски паспорт - Асен Балъкчъ, произхожда от цариградските българи. Роден е в Истанбул в семейството на търговец на риба (оттам и фамилното му име). Баща му наследил дядо му в бизнеса.

"Баща ми беше роден в Отоманската империя и бе неин типичен представител", казва проф. Баликси. Търговските партньори на Козма Николов били турци, гърци, евреи, арменци, сметките си водел на османо-турски, литературният му език бил гръцкият, а политическите му пристрастия били отдадени на българския национализъм. Семейство Николови/Балъкчъ живеело в Пера, в техния дом освен българи често гостували и гърци, и евреи, но никога турчин. "Частният живот на мюсюлманите и немюсюлманите бе строго разграничен, те съществуваха паралелно и нямаха допирни точки, а турците запазваха дълбокото чувство, че те са господарите", обяснява днес професорът. Роденият от големите промени след Първата световна война кемализъм, от друга страна, се опитва да заличи османското минало и да наложи идеята за единна турска нация. Турските фамилни имена станали задължителни (вместо Николови семейството вече било Балъкчъ), образованието преминало изцяло под контрола на държавата, а турският бил езикът, на който се преподавало. Така, когато в средата на 30-те години дошло време за училище за сестра му и за него, по настояване на майка му родителите на Асен Баликси се преместили в София. Каква била неприятната изненада на майка му обаче, когато в София установила, че по-заможните българи предпочитат да дават децата си в училища с френски, немски и английски език. Планираният като дългосрочно решение софийски живот обаче останал само десетгодишен епизод в семейната биография. Под натиска на новите световни идеологически промени в самото навечерие на деветосептемврийските събития семейството емигрирало от България, улеснено от турските си паспорти, и се върнало в Истанбул. Последствията от българските промени понесъл най-вече най-големият брат, който останал още 10 години в страната.

След войната Баликси следва социални науки в Женева и въпреки отличната си диплома не може да си намери работа. Всеки път, когато работодателите го оценяват, се стига до една пречка - турският паспорт. "По онова време това беше третият свят, спомня си Баликси. Като културална референция България стоеше малко по-високо, но все пак не беше приемана като страна от Западна Европа."

От Балканите и Европа към Канада

Така в началото на 50-те години Асен Баликси заминава за Канада. За разлика от сега, в глобализиращия се свят, в който хората пътуват свободно, тогава eмиграцията е one way ticket и връщане назад няма. По онова време в Канада няма безработица, икономиката се развива добре и хората не се плашат от емигрантите, които може да ги окупират.

Но през 50-те Квебек е много консервативна провинция. Всички училища и болници са под властта на църквата. Истинска религиозна вълна залива страната и сред канадците протестанти, говорещи английски, и сред канадците католици, говорещи френски. Евреите също "фолклоризират" религията си по думите на Баликси.

Едва през 60-те години сексуалната революция преобразява страната, а и света. Построени са новите университети, църквата се отделя от държавата. Пиер Елиот Трюдо прави държавата наистина светска, етническите групи са се умножават и мултикултурната политика става официална. За съжаление тази политика, с която Канада се гордее вече няколко десетилетия, днес започва да се разколебава. Въпреки че държавата се опитва да не допуска дискриминация, тя налага доста строги правила при подбора на нови емигранти, като се предпочитат млади семейства с малки деца, които знаят поне един от езиците, които се говорят в Канада, които имат занаят, приложим в страната, и могат да намерят бързо приложение на професионалните си умения. Пристигането на нова категория емигранти от третия свят, с различни културни навици и практики обаче започва да предизвиква роптания. Знаменателно е онова, което се случва преди около година в канадското градче Ерувил. Общинският съвет в това малко градче в горите приема строги правила, целящи да предотвратят заселването на мюсюлмани в селището. Тъй като приетите от съвета на Ерувил правила влизат в противоречие с мултикултурната политика, случаят става повод за поредица дебати с участието на различни граждани, предавани директно от обществената телевизия в Квебек.

Ако вече сте забелязали особената наблюдателност на проф. Баликси за онова, което свързва и разделя хората, е време да кажем, че той е социален антрополог и професор в университета в Монреал.

Бях фанатизиран етнограф

"В Женева нямаше социална антропология, продължава балканската си биография проф. Баликси. В Женева университетът беше малък, скромен и беден. Трябваше да изляза оттам, за да осъществя мечтата си." Отсяда при българин, който е търговец на месо в Торонто. Намира си работа във фабрика. Научава, че има голяма българска група македонски имигранти - привърженици на ВМРО, както и на различни политически партии в преддеветосептемврийска България. Това е предизвикателство за Баликси: "Тази група представляваше истинска социологическа лаборатория. Започнах да си водя бележки. Повечето работеха в ресторантьорството. Имаше над 1000 ресторанта, които се държаха от българи. Започнах да изучавам живота им и написах монография, която и досега остана единствената за тази група от хора."

Благодарение на тази монография получава работа в Националния музей в Отава. Първоначално участва в каталогизирането на фолклорните материали на френските преселници в Квебек. Злополучен инцидент с негов колега французин, който загива "на терен" при ескимосите, с когото междувременно са станали доста близки, го кара да се преориентира към тази нова за него културна територия - Канадският север.

Разбрах какво означава голям университет

След един сезон при ескимосите Баликси си дава сметка, че не може да напредне в научната си кариера, ако няма докторат. Американски студент от Колумбийския университет, който по това време работи в Канада, го съветва да пише на неговия професор от Колумбийския университет. По това време Баликси още не знае дори добре английски и пише на професора на френски. Вече е женен, с дете. Преместват се в Ню Йорк. Там разбира какво означава да учиш в такъв университет. Той променя светогледа на човек, изкачва го на наистина висока камбанария. Разликата с другите университети е огромна: "Ню Йорк не само е най-големият град на Америка и културният център на света, но и има един голям университет - Колумбийският, има още 30-40 по-малки, но те са университетчета, констатирал проф. Баликси. Той доминира Ню Йорк, а Ню Йорк доминира света - такова чувство изпитва там човек."

Ескимосите, каквито бяха

В Колумбийския университет Баликси продължава и теренните си проучвания сред ескимосите. От 1957 до 1973 г. работи сред тях и публикува различни научни трудове. Започва да снима и серията от документални филми "Ескимосите Нетсилик". "Тогава ескимосите живееха много затворен живот, както са живели хилядолетия техните деди, връща лентата проф. Баликси. Главният ни герой и няколко души край него никога не бяха виждали дърво или къща в живота си. Те мислеха, че са центърът на света, те са хората, другите не са." И обяснява, че както няма човешко общество без религия, така и те имат 4-5 богове, а освен това са и много добри шаманисти. Религията им е основана на табута. Животът им се ръководи от много поведенчески забрани. Например да не се яде тюленово и еленово месо в един и същ ден.

Филмите "Нетсилик" са част от важен педагогически проект в САЩ, който цели да въведе общата антропология в американските училища и да даде възможност на подрастващите сами да достигнат до определени изводи за механизмите на функциониране на човешките общества. Програмата среща голям отпор у консервативно настроените кръгове в американското общество, които обвиняват авторите й в релативизъм и разрушаване на традиционните американски ценности, а финансирането й е спряно след доста шумен дебат в Конгреса.

Преди две години канадският режисьор Чарлз Леърд прави филм за този голям педагогически експеримент. В рамките на този проект проф. Баликси, се срещна отново с ескимосите, след близо 20-годишно отсъствие от Канадския север. "Разбира се, че са се променили - установява той. Старите ескимоси живееха в иглу, сега живеят в обикновени къщи. Запазили са обаче езика си и съзнанието си - много силно е чувството на тяхното "ние", продължават да делят света на "те" и "ние".

Аз съм етнически българин

Въпреки че обикновено е представян като канадски антрополог, случва се да споменат Асен Баликси и като професор от български произход. Неотдавна получил статия, която го цитира като българин. "Много хора смятат, че съм чист американец или най-малкото от скандинавски произход, защото цял живот съм публикувал в американски издания, активно съм участвал в педагогическите дебати в Америка, но най-вече заради това, че съм изучавал ескимосите и индианците. Не могат да повярват, че човек, идващ от Балканите, ще прояви интерес към ескимосите", обяснява той.

Днес проф. Баликси се е установил в София. От средата на 90-те години, когато се е върнал в България, се опитва да помогне за въвеждането на антропологията като научна дисциплина в българските университети. Променил е някои от представите на част от научните среди за хората и техните взаимоотношения, които заедно с политическите събития преосмислят историята. С особен интерес изучава помаците и ромите. Изучава ги още в началото на 90-те години в с. Брезница, Гоцеделчевско.

Но както винаги, да се каже, че проф. Баликси живее в София или където и да било, звучи твърде еднозначно.

"Всяка зима ходя при дъщеря ми, която живее в Хималаите - в малко старо кралство до Непал - Сиким, казва проф. Баликси. Тя работи там в Института за тибетски науки, който е много стар. От 1976 г. кралството се намира в Индия. Това екзотично кътче се намира в тропическа зона на 2 хиляди метра надморска височина. И лятото е хладно - 20 градуса през деня и 7-8 нощем. Омъжена е за местен юрист от същата тибетоидна група, която тя изучава - емигранти от Североизточен Китай от XIV-XV век. Помагам й по малко в работата, направихме два етнографски филма последните години там." Синът на Асен Баликси живее в Канада до Тихия океан. Той реставрира стари къщи на 100-130 години, които за Америка са истински антики - това там се цени, защото е деликатна работа.

Проф. Баликси често се завръща и в родния си Истанбул. "Родителите на майка ми са бежанци - от Тракия, Чирпанско, оттам и фамилията Чирпански, настаняват се до голямото езеро Деркос по време на кърджалийските размирици в търсене на по-голяма сигурност. След Балканската война фамилията по майчина линия се преселва във Варна. Днес селото Дели Юнус, където навремето бил чифликът на дядо ми хаджи Яни и където бил приет главнокомандващият руската армия по време на войната от 1877-1878 г., е под водите на язовира, от който Истанбул се снабдява с питейна вода", обяснява проф. Баликси. Около езерото селата са български. И дядо му, и прадядо му са ловили риба там.

И ако баща му е типичен човек от Османската империя, за себе си Асен Баликси казва: "Аз съм етнически българин. Кръстен съм в българската църква в Истанбул."

http://www.dnevnik.bg/razvlechenie/2008/10/02/558720_chovekut_koito_jivia_pri_eskimosite/

Проф. Баликси: Фолкпевицата Камелия е идол на помаците

автор: Жeни Милчeва, 15-ти Декември 2010

Етнографът проф. Асен Баликси е от н.нар. цариградски българи. Родът му се заселва край Цариград, бягайки от Чирпанско по кърджалийско време. Фамилното име е Николови, но когато след Първата световна война младотурците налагат като задължителни турските фамилни имена, се променя в Балъкчъ заради занятието на баща му, който търгува наедно с риба. Асен е роден през 1930 г. в Истанбул, кръстен е в българската цирква "Св. Стефан", в семейството се говори само български, а турчин никога не е прекрачвал прага на къщата. Когато идва време децата да тръгнат на училище, фамилията запазва турстите си паспорти, но се премества в София. До 14-ата си година Асен Баликси живее на ул. "Московска".

На 6 септември 1944 г. баща му, разбирайки, че нещо се мъти в държавата, извежда семейството си от България обратно в Турция. Асен завършва френски колеж и заминава да следва география и икономика в Швейцария. Там променя фамилията си. След завършването си преценява, че няма големи шансове да намери добра работа в Швейцария с турското си гражданство и емигрира в Канада. Работи в етнографския музей в Отава, започва да изучава и българските емигранти в града. Негов колега и приятел, който изучава ескимосите, загива по време на експедиция и на Асен Баликси е предложено да продължи работата му. Така се оказва при племето нетсилик, които проучва повече от десетилетие. Прави докторат в Колумбийския университе в САЩ.

До 1993 г. преподава в университета в Монреал, но и продължава теренната си работа сред най-различни общности - пущуните в Североизточен Афганистан, пустинното африканско племе данакил, ескимосите сиреники в Източен Сибир, народа лепча - коренното население на бившото кралство Сиким в Хималаите.(Там работи заедно с дъщеря си Анна, също антрополог.) След 1995 г., откакто проф. Баликси се връща да живее в България, прави няколко филма за помаците в Гоцеделчевско.

Проф. Асен Баликси е човекът, който донесе в България визуалната антропология. На фестивала на антропологичния и етнографския филм в края на ноември бяха показани няколко негови филма. Резултат от изследователските му експедиции са поредицата "Netsilik Eskimo Series" (1967), "The Sons of Haji Omar" (1978), "Chronicle of Sereniki in Siberia" (1989), "Помашки портрети" (1997), "Мюсюлмански лабиринти" (2003), "A Month In The Life of Ephtim D." (2003).

- На какъв език се разбирахте с ескимосите нетсилик, професор Баликси?

- Бях живял сред техни окултурени съседи 1 година, докато ги проучвах на терен, за да напиша дисертацията си. Тогава понаучих езика им колкото за всекидневния живот - ядене, пътуване, лов. Но за по-сложните неща като шаманизма ми трябваше преводач. Шаманите използват архаичен ескимоски език, различен от този на сегашните нетсилик и самите те не го разбират.

- Виждал ли сте истинска шаманска магия?

- При ескимосите не. Видях шамански проявления от втори род, ако мога така да се изразя - без транс. Това бяха шамани по-втора ръка, по-слабички. За да предсказват бъдещето, вдигаха тежки предмети. Ако камъкът се вдигне лесно, отговорът на духа е положителен; ако не се вдига лесно, отговорът е негативен. Шаманът може да намира дребни вещи - ако някоя баба си е загубила иглата в тундрата, той ще отиде и ще я донесе.

- На какво се гради авторитетът на шамана?

- На това, че е полезен на обществото. Най-важното е, че цери болести. Понякога успява, понякога не. Ако не успее, обяснението е, че злият дух е бил подсилен от друг шаман, който се е съюзил с него и са атакували заедно.

Полезен е и с това, че открива къде е дивечът. Ако го няма, хората гладуват. Тогава шаманът в транс вика своя добър дух - див елен с 1000 крака, и му поръчва: иди да намериш събратята си диви елени в тундрата, за да пратя нашите ловци там да ловуват. Духът намира стадото елени и казва на шамана: еди къде си са. Ловците отиват и ловуват. Когато има някаква злополука, шаманът обяснява кое табу е било нарушено, за да се случи така. Тяхната религия е основана на табутата, на забраните. Шаманът прави интелектуален синтез на ситуацията и най-вече на опасностите, които наистина са много.

- Защо ескимосите нетсилик са останали без старите си шамани, които могат да изпадат в транс?

- При тях имаше един католически мисионер, пристигнал там 20-ина години преди аз да отида. Той живя с тях от 25-ата си година до смъртта си. Построява си малка колиба от камъни и малка църквичка. Той беше много силен, много волеви човек. Та този католически мисионер много ги плашеше, беше обявил война на шаманите и даже им беше отнел шаманския барабан. И те млъкнали. Когато аз бях там, вече не смееха да шаманстват.

- Ескимосите как примирявдт науката и магията в днешно време, след като вече се ползват от придобивките на цивилизацията?

- Зависи от конкретния човек - доколко е станал модерен. Но като цяло не са стигнали до науката. Аз бях при тях в последната година от традиционния им начин на живот. Скоро след това избухна епидемия от грип, при която от 100 души нетсилик починаха 15. Тогава властта направи въздушен мост, със самолети достави строителни материали и за няколко месеца им построи къщи. Направиха им и училище и модерен здравен пункт. Сега ако някой е болен, не отива при шамана, а при медицинската сестра.

- Как ви понасяше студът?

- Наистина беше студеничко. Всичко беше трудно - пътуването, спането, храненето. В моето иглу нямаше лампа с тюленова мас, която да гори постоянно и да пречупва въздуха. Лампата принадлежи на жената, а аз нямах жена, живеех сам.

- Как ескимосите се пазят от болести?

- Не се пазят от болести. Не поддържат хигиена. Забелязах обаче, че не могат да понасят кръв по ръцете си. Като са чистили животно, бързат веднага много добре да се избършат в снега.

- Как регулират раждаемостта?

- Няма контрацепция. Но броят на децата се регулира чрез детеубийство. Системно са убивали новородени момиченца, като ги оставяли навън да измръзнат. Най-възрастният мъж в семейството решава дали да оставят живо новороденото в зависимост от това дали могат да го изхранват. Има изключително редки случаи да бъдат пожертвани и момченца.

- А като живеят изолирано и на малки групи как си намират съпрузи?

- Това е тежък въпрос. Заради убийството на новородени момиченца, много момчета не могат да намерят съпруги. Решават проблема, като търсят жена в близки племена, които не практикуват до такава степен умъртвяване на момичета. Или ако в общността наскоро се е родило момченце, веднага след раждането и на момиченце ги сгодяват. Особено ако са близки роднини, братовчеди. Веднъж сгодено, момиченцето повече не е застрашено, защото вече си има място в общността.

- Какво представлява сватбата? Има ли развод?

- Сватба няма, това е сгодяването на момичето и момчето още при раждането, когато родителите им ги обещават един на друг. Няма развод, но съществува раздяла. Има и случаи, когато сам мъж убива друг, за да му вземе жената. Записани са 9 такива случая. И това се прави, за да се сдобие мъж със съпруга.

- Ако деца останат сирачета кой ги отглежда?

- Най-близките роднини. Много обичат децата и много добре се грижат за тях. Не им се карат, никога не ги бият. Децата научават всичко, което им е необходимо, като наблюдават възрастните и им подражават.

- А как се грижат за възрастните?

- Много добре, но когато старият човек прецени, че вече е в тежест на общността, пожелава да го оставят сам в тундрата. Може да му направят малко иглу и да му дадат няколко залъка. Той измръзва и умира сам. Затрупват го с камъни. Няма ритуал по погребване. За тях смъртта е нещо съвсем естествено, не е трагедия.

- Освен с табута по какъв друг начин се регулират отношенията помежду им и с околната среда?

- Има две сфери, в които хората живеят, и те не трябва да се преплитат, а да останат изолирани една от друга. Разделени са животът и животните на земята от живота и животните на морето. Например ако днес ядат еленово месо, не ядат месо от морето - риба или тюлен. И хората се разделят на 2 категории - тези, които са родени лятно време на суша, и тези, които са родени зимно време върху морето.

- Това социално разделени ли е? Има ли йерархия, класи?

- Няма класи, ескимосите са крайно егалитарно общество. Никой ескимос не може да разпореди на друг какво да прави или да не прави. Има обаче известна вътрешна йерархия, на първо място е възрастовата - възрастният човек е повече уважаван, защото знае повече и има повече опит. Хората се разграничават и според личните качества и заслугите. Знае се кой е най-добрият ловец - този, който осигурява храната, защото винаги се връща с плячка. Той има най-голям престиж. Но се знаят и т.нар. мързеливи ловци - те са известни на всички с това, че много-много не ги бива.

По-умният, с повече чувство за отговорност и с по-голям опит някакси се представя като първи заради качествата му, но той е пръв сред равни. Например като дойде време да се смени мястото на лагера, защото дивечът в района е свършил, всички се събират на обсъждане и всеки си дава мнението. Възрастните приказват повече от младите. Най-накрая "този, който мисли" (това е названието за умен човек), трябва да вземе решение. Той синтезира мненията и изразява колективното решение. Няма политика в нашето разбиране. Ескимосите са организирани в разширени семейства, които са автономни.

- Има ли конфликти и по какви причини?

- Няма войни, но конфликти има. Най-тежките са заради грабването на вече омъжена жена от мъжа й. Много рядко се случва някой да си присвои ловно място от друг, това е абсолютно забранено, понеже ресурсите - дивечът и земята, принадлежат на всички.

- Как си разпределят ловните територии?

- Те са огромни и всяко семейство отива там, където си иска. Има ред, но той следва природното разпределение на ресурсите и най-вече цикличността в използването им. През септември завършва ловът на диви елени във вътрещността на тундрата, кожите се одират, от тях се приготвят нови зимни дрехи. После племето се мести на място, наречено Реката, в южната част на територията им. Там рибата е в изобилие. Разполагат се по протежение на реката за риболов и често успяват да се запасят със стотици килограми риба. Като дойде зимата, отиват по фиордите на океана и там ловят тюлени. За да дишат, тюлените си правят дупки в триметровия лед. При тези дупки ловците ги дебнат с харпуните си. Малко като се затопли, тюленът излиза върху леда на слънце. Ловците го хващам там вече със съвсем различна ловна тактика. Този лов също може да е доста сполучлив и да се съберат значителни запаси тюленова мас, месо и пр. После пак идва ред на рибата - с баражи в реките ловят сьомгата, която плува срещу течението. После пак дивите елени, Реката. Цикълът се повтаря. От ескимосите можем да се учим на уважително отношение към ресурсите и природата.

- Как се ориентират в еднообразния пейзаж?

- На нас всичко ни изглежда еднакво в безкрайната равната тундра. Но те си имат начини. Веднъж се поколебаха за пътя, ловецът ми поиска запалката, за да разтопи леда и като видя камъните отдолу, уверено каза: Вървим натам! И стигнахме, където трябва. По вида на камъните и следите, които глетчерите са оставили по тях, позна къде се намираме и се ориентира.

- Какви са празникците им? Пеят ли, танцуват ли?

- Празниците им са в края на зимата. Пеят и много танцуват. Събира се цялата общност. Тогава са и големите шамански изпълнения. Те са решаващи за престижа на шамана, за да продължават да му вярват. Затова е нужно да прави големи и сложни неща. Например да се качи на Луната, за да спре буря. Според вярванията тя се предизвикана от лошо дете, което се е разгневило. То е царят на времето. Шаманът се качва на Луната, връзва го с въже, за да го укроти и бурята спира. Зрелищни са и битките между шаманите, при които се състезават. Който е по-изкусен в магиите, побеждава и престижът му скача.

На този зимен празник върху таваните на 3 съседни иглута ескимосите построяват общ покрив, под който танцуват и правят пантомима. Това обикновено е театрализиране на естествено явление - например кит, който плува, или елени, които препускат.

- Проучвали сте и ескимосите сиреники в Източен Сибир. Миналата година е починала Въййе - последната жена, която е говорила езика им, и с нея той е изчезнал. Какво става, когато един език изчезне или един етнос залезе със смъртта на последния си представител?

- Примитивните общности не осъзнават изчезването си. Но за нас, културните хора, които знаем, че загубата на език е загуба на основния елемент в човешката история, това е трагично. Езиците и етносите са продукт на хилядолетия културна еволюция и история, която се преплита с историите на други групи и на цялото човечество. Затова изчезването им е огромна загуба.

Според социалния дарвинизъм оцеляват обществата, които са по-добре приспособени към дадени условия - географски, екологични. Има много данни за племена, които не са оцелели. Ескимосите нетсилик в американските учебници се изучават като пример за екологично приспособяване. Но през 1922 г. Расмусен пише за тях, че заради високия процент на убитите момиченца това племе е на път да изчезне. С пристигането на католическия мисионер тази практика е прекратена, раждаемостта скача и сега нетсилик са вече 400 души, а бяха 100.

- Говорим за физическия край на един етнос, който изчезва със смъртта на последния му представител. Българите не сме непосредствено заплашени от физическо изчезване, макар да има и такива прокоби за близките 100-ина години, но пък има постоянно вайкане, че сме заплашени от загуба на идентичност в Европейския съюз.

- (Смее се с глас.) Българите лесно няма да загубят своята идентичност и със сигурност това няма да стане заради Европейския съюз. В продължение на 5 века под турска власт не са си загубили идентичността, та сега ли - за няколко години и заради ЕС?! Това е много невероятно, смешно е даже да се каже. Българите са много интровертни, гледат към себе си, не гледат към чуждото и са силно интегрирани, вътрешно сплотени. Не са индивидуалисти като американците.

- Има ли българската идентичност своя "запазена марка", с която да се заявим пред света и да се рекламираме?

- Това е много интересен и важен въпрос, но не мога да му отговоря, защото се изисква много проучване и много мислене. Но имайте пред вид, че от културална гледна точка балканските страни са много близки. Едно българско село например е много близко до едно сръбско или гръцко. Затова за чужденеца е много трудно да ни открои сред другите балканци.

- Българите живеем със съзнание за своята културна древност и за неповторимост на нашите културни паметници. С основание, или това е мит?

- Културната древност на българите не подлежи на съмнение, дума да не става. Но паметниците са малки и бедни. А са такива заради 5 века турска власт, заради ниската производствена мощ на население от много, много бедни селяни! С какво тази бедност да отличи България? Да, имаме Копривщица, Боженци, няколко манастира, сред които Рилският е изключение, защото е голям...

- А българският фолклор? В списъка на ЮНЕСКО за нематериалното културно наследство е представен от групата за автентичен фолклор "Бистришките баби".

- Да, фолклорът ни наистина е красив, впечатляващ и много се харесва на Запад. Много от моите студентки в Монреал пееха и танцуваха в български ансамбъл. Българското посолство им даде костюми и вино. Прекрасни празници се организираха! Цяла мода се създаде в Северна Америка с българския фолклор.

- Изучавал сте българските емигранти в Канада.

- Те са различни категории. Някои успяват, но повечето не успяват. Необразованите и работниците без високи интелектуални амбиции дружат с други българи. Образованите, особено тези с френски език, веднага се интегрират. Компютърни инженери, архитекти вадят много пари, имат къщи, коли, добре са. Те стоят по-високо от първите и се дърпат от тях, предпочитат да дружат помежду си.

Българинът, като отиде в Торонто, започва да работи, за да се устрои. Това значи да си купи къща и кола, да има семейство. Думата е много точна, идва от построявам - живота си, кариерата си. Тези, които са го постигнали, няма да се върнат в България, защото тук не могат да го имат. Но и не могат да донесат къщата тук и да я покажат и тя в известна степен става излишна...

Емигрантите са в двойна скала - хем са "преуспели", защото са се устроили, хем носталгията ги измъчва. Тъгуват за България, където са израснали, там са приятелите им, роднините, имат спомени. В носталгични моменти човек се пита: Какво ли правят моите роднини там? Аз до края на живота си ли ще остана тук? Няма ли друго?

- Това предизвиква ли криза в идентичността им?

- Предизвиква. Много въпроси се задават. Аз например се питах какво ли е направил комунизмът от България. Но на кого да задавам въпросите си? Жена ми беше тамошна, тя нищо не знае за България, тя й е далечна като Луната. На децата ми - също. Те са родени там, канадци са. Бяха много учудени, като пораснаха и разбраха, че говоря и друг език. Дъщеря ми ме гледа, че чета и пиша на кирилица, и ме пита: "Ти наистина ли знаеш тези букви?".

- На едно място казвате, че сте професионален чужденец. Защо, какво дава това на човека и какво му отнема?

- На многото места, където съм живял, винаги съм бил в периферията - и в Истанбул, и в Женева, и в Канада. Винаги съм оставал чужденец, колкото и добре да съм се интегрирал. Няма значение колко много знаеш за една култура - ти не принадлежиш към нея. Това създава интелектуално разстояние между човека с неговото съзнание и неговото обкръжение. Винаги оставаш на разстояние като страничен наблюдател. Рядко си вътре в нещата, а творческият потенциал се изразява само ако си вътре. Но наблюдението отстрани е добро за етнографията. Може би затова и станах етнограф - понеже навсякъде бях чужденец. Обществата, които ме привличат, са екзотичните т.е. най-различните от нас. Затова нямам голям интерес да работя в България - не е екзотична за мен.

- Но работихте сред помаците в Брезница. Имахте ли усещането, че живеят във вътрешно напрежение, със съзнание за драматично раздвоение?

- Те са нещастни хора, които искат да бъдат дефинирани от някого. Но той да дойде отвън, за да им каже, че е така, както си мислят, да потвърди тяхната идентичност.

Западните помаци - в Гоцеделчевско, където е и Брезница, са най-твърдите от идеологическа гл.т. Турският елемент е в центъра на тяхната идентичност. Смятат се за чисти турци османлии, преселени от гр. Коня в Централен Анадол. Това вярване е много разпространено и в Азербайджан и в Босна. Но има и много по-екзотични вярвания. Например, че са потомци на военопленници, доведени от Иран от генералите на Александър Македонски и заселени в Родопите. И тези военопленници били... мюсюлмани. Това вярване пък е много разпространено в целия Близък Изток. Като работех при пущуните те също твърдяха, че са наследници на войниците на Александър. Тези 2 вярвания се разпространяват с пътуването на хората в рамките на Османската империя.

- А имат ли легенда за приемането на исляма?

- Не, помаците сравнително отскоро казват ние сме мюсюлмани. Иначе казват ние сме от турската вяра. При тях се е получила страшна идеологическа каша. Има стари вярвания, има български, навлезли чрез училището, има влияние на скорошна пропаганда. В Брезница преди 10 г. всички учиха турски по учебници, осигурени от турското посолство, назначиха и две учителки. Но сега - 10 г. по-късно, нищо от турския не е научено, всички учебници са събрани в мазето на училището и стоят там. Хората не гледат турска телевизия, защото не разбират езика.

- Но това е в противоречие със собствената им легенда за турския им произход.

- В пълно противоречие е, но те не обичат да им се посочват противоречията. Искат някой отвън да им каже хубави неща за тяхното минало. Тяхната позиция е: "Ние не сме българи, но сега живеем тук, в България. Българето са други, ние не сме като тях." Това е много ясно и категорично заявено всяка минута.

- Има ли при помаците криза на идентичността заради сблъсъка на традиционното и модерното, светското и религиозното?

- Преживяват натиска на модерното особено във връзка с момичетата, които вече са много по-свободни, не могат да ги държат. Модернизмът им се отразява зле, не могат да му устоят. Телевизията ги удря жестоко. Те са много добри клиенти на масовата култура. Фолкпевицата Кемелия беше в Брезница, всички платиха да я видят и слушат. Тя им е новият идол. Телевизията безпощадно ги атакува. Заради това ще има големи промени в културата и всекидневното им битие. Засега държат много на религията и все още са затворени. Не са така силно инкапсулирани, както при комунизма, по малко започват да се отварят, но при всяка заплаха отвън тяхната стратегия винаги е затваряне и самоотбрана.

- Тази затвореност не може да продължава вечно...

- Зависи от младите. На тях може да им писне и да кажат: Ние ще си отидем. Но и да избягат, къде ще идат? Няма работа за тях, не могат да емигрират. Едно по-модерно момиче от Брезница избяга в София, но само защото е избрало живот, различен от традиционния в селото, там за нея казват, че е проститутка. Момче, което учи английски към Американския университет и после завърши за счетоводител, остана да работи в София, има хубава заплата. Но се ожени в Брезница. И макар в София да живее на квартира, даде много пари да си купи къща в селото. А не вярвам да се върне.

- Има ли война между поколенията?

- Засега още не, но се чувства, че може да започне. Скоро ще има и такъв момент.

- Живял сте сред различни култури. Достигнахте ли до собствено определение що е цивилизованост?

- В антропологията цивилизацията е много ясно дефинирана чрез писмеността. Едно общество е цивилизовано, ако има писменост. Тя е голямо предимство, понеже позволява акумулация на човешкия опит и предаването му от едно поколение на друго.

Но като говорим за култури, не може да определим която и да е като по-висша или по-нисша спрямо друга. Има по-комплексни култури и по-малко комплексни. Културата на нюйоркчанина примерно е много по-различна от тази на ескимоса, но не можем да я определим като по-висша. Просто е много по-комплексна. Американската статистика преброява около 26 хиляди професии и занаяти. При ескимосите има само един занаят - ловец. Там е голямата разлика.

- Защо антропологичните филми за ескимосите от образователния проект "Маn: A course of study" (MACOS) бяха посрещнати на нож в САЩ?

- Като част от този проект поредицата трябваше да илюстрира различни етапи от социалната еволюция. Филмите бяха предназначени за 10-годишни деца. Заради политическата коректност не можеше да се покаже черен африканец като пример за примитивност. Зятова не снимахме африкански племена. А ескимосите са бели и американските деца можеха да видят, че има и примитивни бели деца. С филма за пущуните трябваше да се илюстрира преходът от номадството към усядането. В Афганистан търсихме номади, които имат контакт с уседнали. Открихме лагерът им на 3500 м надморска височина. Съпругата на Тимоти Аш, колегата с когото снимахме филма за Хаджи Омар, Патси общуваше с жените и тя успя за първи път в историята да заснеме афгански жени.

Но докато работихме в Афганистан разбрахме, че финансирането е спряно и целият проект е прекратен. Заради ескимоските филми стана страшен скандал. Обвинението беше, че първобитните ескимоси се приравняват към американското общество и че се тровят душите на американските деца, като с ескимоския пример се унищожават американските семейни ценности. Проектът имаше официални неприятели сред сенаторите консерватори, дебатите стигнаха до Конгреса и свършиха зле. След зловеща борба всички учебни материали изчезнаха от училищата. Никога не сме мислили да поставяме една култура над друга. Следвахме принципа на културния релативизъм - няма висша и нисша култури, има комплексни и по-малко комплексни. Но телевизиите следяха скандала, показаха ескимоските филми. По света те вече са излъчени над 300 пъти - повече от всички останали етнографски филми, взети заедно.

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=709097

-----

Айде цалувайте ни ръка, и да слушкате батка си alva и батко си nik ...

[Южняк]

идеята за егалитаризъм при ловците събирачи е политически коректна илюзия с нулева познавателна стойност.

Ловците на глави от Яномамо, недокоснати от цивилизацията

[nik1]

идеята за егалитаризъм при ловците събирачи е политически коректна илюзия с нулева познавателна стойност.

Ловците на глави от Яномамо, недокоснати от цивилизацията

Яномато не са ловци и събирачи, а са земеделци с голяма степен на уседналост. Освен това те търгуват помежду си и със съседите си.

Трябва да се прави разлика между класическите ловци и събирачи, и тези племена и общности, които практуват и познават земеделието и търговията. При последните - обществата са по-малко егалитарни, и са повече стратифицирани и милитаризирани. Това е свързано с "йерархиразиране" (създаване на йерархии) в тези общества.

Редактирано Август 16, 2011 от nik1

[КГ125]

И при ескимосите няма егалитаризъм.

[nik1]

Май почти нищо "маймунско" няма във войните на Яномамо (Yanomami), .............................

Ето един добър заключителен анализ от R. BRIAN FERGUSON

(R. BRIAN FERGUSON is a cultural anthropologist at Rutgers University, Newark, with a special interest in violent conflict)

But more fundamentally, before his turn to sociobiology, Chagnon (1968a: 59–67)

repeatedly dismissed the significance of genetic relatedness among men in conflict.

The most bitter fighting, in fact, takes place between members of different villages who

are related to each other agnatically . . . The kinship ties between agnates who live in

the same village are likewise quite weak . . . The relationship between a man and his

brothers of approximately the same age are generally not amicable. (1968a: 66–7)

Or,

Again, village politics are such that notions of agnatic solidarity count for very little

compared to the opportunism characterizing inter-village relationships . . . Thus two

groups linked by agnatic ties may be on neutral terms with each other, and one of

the groups may be actively conducting a war against a group allied with the other.

Yet the one group will not be compelled to side with its agnates in the struggle, and

might even take sides with the strangers, especially if marriage obligations exist

between them. (Chagnon, 1968b: 143)

---

Yanomami do not start wars to capture women. What are interpreted as

‘reproductive conflicts’ between men over women precede only some instances of war,

and then as only one of many issues, with others being more predictive of actual violence.

No evidence supports the conclusion that Yanomami men increase lifetime reproductive

success by participating in a killing; they more likely lower it. Young unmarried

childless males are minor players in Yanomami wars, which are typically decided on and

carried out by middle-aged men with children. There is no basis for implying a pattern

of Yanomami males requiring the death of previous children brought into a marriage.

Yanomami raiding does not resemble, but directly contrasts in critical ways with ‘raiding’

patterns of Gombe chimpanzees. Yanomami warfare is not about territory. No ‘Darwinian

algorithm’ operates to reward lead participants and punish ‘cheaters’ in

Yanomami warfare, quite the opposite. Yanomami conflicts sometimes do but sometimes

do not parallel lines of genetic relationship, but ethnographic evidence shows that blood

ties have little if any effect in shaping choices of which side to support. ‘Cultural pseudospeciation’

is not a factor in wars between Yanomami groups. All together, it is hard to

imagine a more widespread, thorough invalidation of an approach than what Chagnon’s

own writings do to biologistic explanations of war. Unfounded speculation based on

imaginary evolutionary scenarios will not help us understand the whys of war.

--

Накратко, войните възникват по "човешки причини". Според този автор, основна, ако не единствена причина за войните се явява завистта и неразбиране/съперничеството с най-близките (с т.н. agnates) ..Да, ако при войните може да се "намаже" нещо друго (да се забърше жена, например)- ОК,. но това, както и териториалните спорове, споровете на разпределение на блага, не са причини за войните..

/Интересно за мен е че в случая културните причини за войните са с малка тежест (въпреки че присъстват). Например: В родовите общества - "хората" сме ние (от клана, от рода), останалите са "ненапълно" хора, могат да се убиват и крадат (мародерстват)..

Обаче, войни и "редове" при Яномамо срещу "непознати" (хора извън "клана") са рядко срещани.

Finally, there is cultural ‘pseudospeciation’, the idea that enemies are seen as less than

human and therefore acceptable to kill, posited by Eibl-Eibesfeldt (1979: 109–11),

which is closely related to the view that people have evolved to go to war against strangers

and others who are culturally different from themselves (Fox, 1992/3: 16–17; Ghiglieri,

1999: 211–12). In response, one might simply note that most Yanomami warfare

involves killing other Yanomami, and Yanomami translates as ‘human being’./

------

Замислям се нещо друго:

"Завистта" обективно погледнато, е един вид "егалитарна санкция" ; Ако не винаги, то в голяма част от случаите завистта корелира с/отразява егалитарните нагласи на мнозинството - вижте "Приказката за стълбата" на Смирненски..

Редактирано Август 16, 2011 от КГ125

[nik1]

Темата повдигна един интересен за мен въпрос..

Замислям се дали в момента, когато еволюционното дърво се е разклонило, обществата и социаните стуктури на прародителите на хората, не били по-близки до тези на бонобо, отколкото до алфа-мъжки доминираните общества на шипаннзета..

Боново и шипанзетата са най-близките ни живи "роднини", При боново съществува някакъв егалитарен модел с матриархална (матрилинеарна) структура, докато при шимпанзетата съществува алфа-мъжки доминантен модел. Боново са склонни доброволно да споделята храната си, шимпанзета са склонни да я монополизират.

Current Biology Vol 20 No 5 R2

Bonobos voluntarily share their own food with others

Brian Hare¹ and Suzy Kwetuenda²

1 Department of Evolutionary Anthropology

& Center for Cognitive Neuroscience, Duke

University, 125 Biological Sciences Drive,

Durham NC 27708, USA.

2 Lola ya Bonobo

Sanctuary & Les Amis des Bonobos du

Congo, Kinshasa, Democratic Republic of

Congo.

http://www.friendsofbonobos.org/downloads/hare2010.pdf

[Южняк]

NIK1, ако искаш да научиш нещо по въпроса за това, което наричаш егалитарна революция, хвърли едно око на Стивън Пинкър - A HISTORY OF VIOLENCE Моята връзка - има го онлайн, или още по-добре на книгата му The Better Angels of Our Nature: Why Violence Has Declined;

Вероятно ще ти помогне и ако погледнеш

The 10,000 Year Explosion: How Civilization Accelerated Human Evolution от

Gregory Cochran и Henry Harpending, която се занимава точно с прехода на "егалитарните" ловци-номади към уседналост, земеделие и и класова стратификация.

Останалото е халтура.В смисъл изследвания като това на антрополога от Нуърк, дето си го цитирал ги има с тонове и всичките нищо не струват. Поздрави. Но това е, ако наистина имаш някаква любознателност по въпроса, иначе просто ми игнорирай инфо-то.

[nik1]

И при ескимосите няма егалитаризъм.

Аргументирай се!

Редактирано Август 19, 2011 от nik1

[nik1]

NIK1, ако искаш да научиш нещо по въпроса за това, което наричаш егалитарна революция, хвърли едно око на Стивън Пинкър - A HISTORY OF VIOLENCE Моята връзка - има го онлайн, или още по-добре на книгата му The Better Angels of Our Nature: Why Violence Has Declined;

Вероятно ще ти помогне и ако погледнеш

The 10,000 Year Explosion: How Civilization Accelerated Human Evolution от

Gregory Cochran и Henry Harpending, която се занимава точно с прехода на "егалитарните" ловци-номади към уседналост, земеделие и и класова стратификация.

Останалото е халтура.В смисъл изследвания като това на антрополога от Нуърк, дето си го цитирал ги има с тонове и всичките нищо не струват. Поздрави. Но това е, ако наистина имаш някаква любознателност по въпроса, иначе просто ми игнорирай инфо-то.

Виж сега, от връзките ти не излиза нищо досега: не мога да кометирам каквото и да е от написаното в тези статии и публикации (ти предполагам не искаш това де).

В препоръчана от теб книга "The 10,000 Year Explosion: How Civilization Accelerated Human Evolution" авторът изрично пише че общесвата на ловците събирачи са егалитарни!

За стратифицацията на първобитните общества не пише нещо по-различно това, което пишат стотиците антрополози, и което, като идея беше изложено в темата..

http://www.scribd.com/doc/33322719/Cochran-Gregory-10-000-year-explosion-how-civilization-accelerated-human-evolution

Виж сега, като се опитваш да убедиш всички, и като пропонираш или внушаваш, че написаното от Гимбутене и от стотиците изследователи, писали "стотиците томове", е траш и боклук, можеш само да си спечелиш точки за популярност, но те няма да ти бъдат дадени нито от автора на темата (който е с образование в тази област), нито пък от мен - аз също съм любител, какъвто си и ти - предполагам.

Редактирано Август 19, 2011 от nik1

[Южняк]

аз също съм любител, какъвто си и ти - предполагам.

Здрасти Ник1, не се гневи - няма смисъл. Не съм любител, професионалист съм, в смисъл имам степен по антропология от щатите. Но с удоволствие дискутирам с любители. Както и с професионалисти, междувпрочем. Препоствам есето на Пинкър, поради проблема ти с хипер линка.

"In the decade of Darfur and Iraq, and shortly after the century of Stalin, Hitler, and Mao, the claim that violence has been diminishing may seem somewhere between hallucinatory and obscene. Yet recent studies that seek to quantify the historical ebb and flow of violence point to exactly that conclusion.

A HISTORY OF VIOLENCE

by Steven Pinker

Introduction

Once again, Steven Pinker returns to debunking the doctrine of the noble savage in the following piece based on his lecture at the recent TED Conference in Monterey, California.

This doctrine, "the idea that humans are peaceable by nature and corrupted by modern institutions—pops up frequently in the writing of public intellectuals like José Ortega y Gasset ("War is not an instinct but an invention"), Stephen Jay Gould ("Homo sapiens is not an evil or destructive species"), and Ashley Montagu ("Biological studies lend support to the ethic of universal brotherhood")," he writes. "But, now that social scientists have started to count bodies in different historical periods, they have discovered that the romantic theory gets it backward: Far from causing us to become more violent, something in modernity and its cultural institutions has made us nobler."

Pinker's notable talk, along with his essay, is one more example of how ideas forthcoming from the empirical and biological study of human beings is gaining sway over those of the scientists and others in disciplines that rely on studying social actions and human cultures independent from their biological foundation.

—JB

STEVEN PINKER is the Johnstone Family Professor in the Department of Psychology at Harvard University. His most recent book is The Blank Slate.

Steven Pinker's Edge Bio Page

A HISTORY OF VIOLENCE

In sixteenth-century Paris, a popular form of entertainment was cat-burning, in which a cat was hoisted in a sling on a stage and slowly lowered into a fire. According to historian Norman Davies, "[T]he spectators, including kings and queens, shrieked with laughter as the animals, howling with pain, were singed, roasted, and finally carbonized." Today, such sadism would be unthinkable in most of the world. This change in sensibilities is just one example of perhaps the most important and most underappreciated trend in the human saga: Violence has been in decline over long stretches of history, and today we are probably living in the most peaceful moment of our species' time on earth.

In the decade of Darfur and Iraq, and shortly after the century of Stalin, Hitler, and Mao, the claim that violence has been diminishing may seem somewhere between hallucinatory and obscene. Yet recent studies that seek to quantify the historical ebb and flow of violence point to exactly that conclusion.

Some of the evidence has been under our nose all along. Conventional history has long shown that, in many ways, we have been getting kinder and gentler. Cruelty as entertainment, human sacrifice to indulge superstition, slavery as a labor-saving device, conquest as the mission statement of government, genocide as a means of acquiring real estate, torture and mutilation as routine punishment, the death penalty for misdemeanors and differences of opinion, assassination as the mechanism of political succession, rape as the spoils of war, pogroms as outlets for frustration, homicide as the major form of conflict resolution—all were unexceptionable features of life for most of human history. But, today, they are rare to nonexistent in the West, far less common elsewhere than they used to be, concealed when they do occur, and widely condemned when they are brought to light.

At one time, these facts were widely appreciated. They were the source of notions like progress, civilization, and man's rise from savagery and barbarism. Recently, however, those ideas have come to sound corny, even dangerous. They seem to demonize people in other times and places, license colonial conquest and other foreign adventures, and conceal the crimes of our own societies. The doctrine of the noble savage—the idea that humans are peaceable by nature and corrupted by modern institutions—pops up frequently in the writing of public intellectuals like José Ortega y Gasset ("War is not an instinct but an invention"), Stephen Jay Gould ("Homo sapiens is not an evil or destructive species"), and Ashley Montagu ("Biological studies lend support to the ethic of universal brotherhood"). But, now that social scientists have started to count bodies in different historical periods, they have discovered that the romantic theory gets it backward: Far from causing us to become more violent, something in modernity and its cultural institutions has made us nobler.

To be sure, any attempt to document changes in violence must be soaked in uncertainty. In much of the world, the distant past was a tree falling in the forest with no one to hear it, and, even for events in the historical record, statistics are spotty until recent periods. Long-term trends can be discerned only by smoothing out zigzags and spikes of horrific bloodletting. And the choice to focus on relative rather than absolute numbers brings up the moral imponderable of whether it is worse for 50 percent of a population of 100 to be killed or 1 percent in a population of one billion.

Yet, despite these caveats, a picture is taking shape. The decline of violence is a fractal phenomenon, visible at the scale of millennia, centuries, decades, and years. It applies over several orders of magnitude of violence, from genocide to war to rioting to homicide to the treatment of children and animals. And it appears to be a worldwide trend, though not a homogeneous one. The leading edge has been in Western societies, especially England and Holland, and there seems to have been a tipping point at the onset of the Age of Reason in the early seventeenth century.

At the widest-angle view, one can see a whopping difference across the millennia that separate us from our pre-state ancestors. Contra leftist anthropologists who celebrate the noble savage, quantitative body-counts—such as the proportion of prehistoric skeletons with axemarks and embedded arrowheads or the proportion of men in a contemporary foraging tribe who die at the hands of other men—suggest that pre-state societies were far more violent than our own. It is true that raids and battles killed a tiny percentage of the numbers that die in modern warfare. But, in tribal violence, the clashes are more frequent, the percentage of men in the population who fight is greater, and the rates of death per battle are higher. According to anthropologists like Lawrence Keeley, Stephen LeBlanc, Phillip Walker, and Bruce Knauft, these factors combine to yield population-wide rates of death in tribal warfare that dwarf those of modern times. If the wars of the twentieth century had killed the same proportion of the population that die in the wars of a typical tribal society, there would have been two billion deaths, not 100 million.

Political correctness from the other end of the ideological spectrum has also distorted many people's conception of violence in early civilizations—namely, those featured in the Bible. This supposed source of moral values contains many celebrations of genocide, in which the Hebrews, egged on by God, slaughter every last resident of an invaded city. The Bible also prescribes death by stoning as the penalty for a long list of nonviolent infractions, including idolatry, blasphemy, homosexuality, adultery, disrespecting one's parents, and picking up sticks on the Sabbath. The Hebrews, of course, were no more murderous than other tribes; one also finds frequent boasts of torture and genocide in the early histories of the Hindus, Christians, Muslims, and Chinese.

At the century scale, it is hard to find quantitative studies of deaths in warfare spanning medieval and modern times. Several historians have suggested that there has been an increase in the number of recorded wars across the centuries to the present, but, as political scientist James Payne has noted, this may show only that "the Associated Press is a more comprehensive source of information about battles around the world than were sixteenth-century monks." Social histories of the West provide evidence of numerous barbaric practices that became obsolete in the last five centuries, such as slavery, amputation, blinding, branding, flaying, disembowelment, burning at the stake, breaking on the wheel, and so on. Meanwhile, for another kind of violence—homicide—the data are abundant and striking. The criminologist Manuel Eisner has assembled hundreds of homicide estimates from Western European localities that kept records at some point between 1200 and the mid-1990s. In every country he analyzed, murder rates declined steeply—for example, from 24 homicides per 100,000 Englishmen in the fourteenth century to 0.6 per 100,000 by the early 1960s.

On the scale of decades, comprehensive data again paint a shockingly happy picture: Global violence has fallen steadily since the middle of the twentieth century. According to the Human Security Brief 2006, the number of battle deaths in interstate wars has declined from more than 65,000 per year in the 1950s to less than 2,000 per year in this decade. In Western Europe and the Americas, the second half of the century saw a steep decline in the number of wars, military coups, and deadly ethnic riots.

Zooming in by a further power of ten exposes yet another reduction. After the cold war, every part of the world saw a steep drop-off in state-based conflicts, and those that do occur are more likely to end in negotiated settlements rather than being fought to the bitter end. Meanwhile, according to political scientist Barbara Harff, between 1989 and 2005 the number of campaigns of mass killing of civilians decreased by 90 percent.

The decline of killing and cruelty poses several challenges to our ability to make sense of the world. To begin with, how could so many people be so wrong about something so important? Partly, it's because of a cognitive illusion: We estimate the probability of an event from how easy it is to recall examples. Scenes of carnage are more likely to be relayed to our living rooms and burned into our memories than footage of people dying of old age. Partly, it's an intellectual culture that is loath to admit that there could be anything good about the institutions of civilization and Western society. Partly, it's the incentive structure of the activism and opinion markets: No one ever attracted followers and donations by announcing that things keep getting better. And part of the explanation lies in the phenomenon itself. The decline of violent behavior has been paralleled by a decline in attitudes that tolerate or glorify violence, and often the attitudes are in the lead. As deplorable as they are, the abuses at Abu Ghraib and the lethal injections of a few murderers in Texas are mild by the standards of atrocities in human history. But, from a contemporary vantage point, we see them as signs of how low our behavior can sink, not of how high our standards have risen.

The other major challenge posed by the decline of violence is how to explain it. A force that pushes in the same direction across many epochs, continents, and scales of social organization mocks our standard tools of causal explanation. The usual suspects—guns, drugs, the press, American culture—aren't nearly up to the job. Nor could it possibly be explained by evolution in the biologist's sense: Even if the meek could inherit the earth, natural selection could not favor the genes for meekness quickly enough. In any case, human nature has not changed so much as to have lost its taste for violence. Social psychologists find that at least 80 percent of people have fantasized about killing someone they don't like. And modern humans still take pleasure in viewing violence, if we are to judge by the popularity of murder mysteries, Shakespearean dramas, Mel Gibson movies, video games, and hockey.

What has changed, of course, is people's willingness to act on these fantasies. The sociologist Norbert Elias suggested that European modernity accelerated a "civilizing process" marked by increases in self-control, long-term planning, and sensitivity to the thoughts and feelings of others. These are precisely the functions that today's cognitive neuroscientists attribute to the prefrontal cortex. But this only raises the question of why humans have increasingly exercised that part of their brains. No one knows why our behavior has come under the control of the better angels of our nature, but there are four plausible suggestions.

The first is that Hobbes got it right. Life in a state of nature is nasty, brutish, and short, not because of a primal thirst for blood but because of the inescapable logic of anarchy. Any beings with a modicum of self-interest may be tempted to invade their neighbors to steal their resources. The resulting fear of attack will tempt the neighbors to strike first in preemptive self-defense, which will in turn tempt the first group to strike against them preemptively, and so on. This danger can be defused by a policy of deterrence—don't strike first, retaliate if struck—but, to guarantee its credibility, parties must avenge all insults and settle all scores, leading to cycles of bloody vendetta. These tragedies can be averted by a state with a monopoly on violence, because it can inflict disinterested penalties that eliminate the incentives for aggression, thereby defusing anxieties about preemptive attack and obviating the need to maintain a hair-trigger propensity for retaliation. Indeed, Eisner and Elias attribute the decline in European homicide to the transition from knightly warrior societies to the centralized governments of early modernity. And, today, violence continues to fester in zones of anarchy, such as frontier regions, failed states, collapsed empires, and territories contested by mafias, gangs, and other dealers of contraband.

Payne suggests another possibility: that the critical variable in the indulgence of violence is an overarching sense that life is cheap. When pain and early death are everyday features of one's own life, one feels fewer compunctions about inflicting them on others. As technology and economic efficiency lengthen and improve our lives, we place a higher value on life in general.

A third theory, championed by Robert Wright, invokes the logic of non-zero-sum games: scenarios in which two agents can each come out ahead if they cooperate, such as trading goods, dividing up labor, or sharing the peace dividend that comes from laying down their arms. As people acquire know-how that they can share cheaply with others and develop technologies that allow them to spread their goods and ideas over larger territories at lower cost, their incentive to cooperate steadily increases, because other people become more valuable alive than dead.

Then there is the scenario sketched by philosopher Peter Singer. Evolution, he suggests, bequeathed people a small kernel of empathy, which by default they apply only within a narrow circle of friends and relations. Over the millennia, people's moral circles have expanded to encompass larger and larger polities: the clan, the tribe, the nation, both sexes, other races, and even animals. The circle may have been pushed outward by expanding networks of reciprocity, à la Wright, but it might also be inflated by the inexorable logic of the golden rule: The more one knows and thinks about other living things, the harder it is to privilege one's own interests over theirs. The empathy escalator may also be powered by cosmopolitanism, in which journalism, memoir, and realistic fiction make the inner lives of other people, and the contingent nature of one's own station, more palpable—the feeling that "there but for fortune go I".

Whatever its causes, the decline of violence has profound implications. It is not a license for complacency: We enjoy the peace we find today because people in past generations were appalled by the violence in their time and worked to end it, and so we should work to end the appalling violence in our time. Nor is it necessarily grounds for optimism about the immediate future, since the world has never before had national leaders who combine pre-modern sensibilities with modern weapons.

But the phenomenon does force us to rethink our understanding of violence. Man's inhumanity to man has long been a subject for moralization. With the knowledge that something has driven it dramatically down, we can also treat it as a matter of cause and effect. Instead of asking, "Why is there war?" we might ask, "Why is there peace?" From the likelihood that states will commit genocide to the way that people treat cats, we must have been doing something right. And it would be nice to know what, exactly, it is.

[First published in The New Republic, 3.19.07.]