"Най-търсеният човек" от Джон льо Каре

[deadface]

"Най-търсеният човек" от Джон льо Каре

Британският писател Джон льо Каре (Дейвид Корнуел) е истинска легенда в света на шпионските трилъри. Благодарение на дългогодишната си работа като агент на Британските тайни служби МИ5 и МИ6, той опознава в детайли тънкостите на шпионажа по време на Студената война, които после пресъздава майсторски върху белия лист. Третият му роман, "Шпионинът, който дойде от студа", се превръща в международен бестселър и го нарежда сред най-големите имена в съвременната шпионска литература. След края на Студената война Джон льо Каре продължава да пише, като насочва вниманието си към глобализацията, корпоративната власт и ролята на тайните служби в защитата на корпоративни интереси. "Нещата, които се правят в името на акционерните дружества – заявява в едно свое интервю той, - за мен са не по-малко ужасяващи от нещата, които се вършат в името на Бога. "

До момента Джон льо Каре е написал 22 романа, отличени с престижни литературни награди като "Едгар" и "Джеймс Тейт Блек Мемориъл", а по негови произведения и сценарии са заснети 2 телевизионни сериала и 12 филма ("Шпионинът, който дойде от студа", "Руска къща", "Шивачът от Панама", "Вечният градинар" и др.). Книгите му са преведени на повече от 30 езика, като само от "Шпионинът, който дойде от студа" са продадени над 40 милиона копия.

"Най-търсеният човек" е предпоследният роман на Джон льо Каре и първият от дълго време насам, в който действието отново се развива в Европа. Но не в Европа през Студената война, а в Европа след събитията, разтърсили света на 11-ти септември 2001.

В Хамбург, градът, от който Мохамед Ата и сподвижниците му потеглят на самоубийствена мисия срещу Световния търговски център, пристига нелегално млад бежанец на име Иса. Той твърди, че е чеченец, но не говори родния си език, представя се за мюсюлманин, но не знае каква е разликата между сунитите и шиитите, казва, че търси убежище и е дошъл в Германия, за да следва медицина, но психическото му състояние е нестабилно, защото е бил измъчван продължително време в руски и турски затвори. И, което е още по-подозрително, носи в себе си само 500 долара, но разполага с милиони... в тайна сметка в частна банка.

Гюнтер Бахман, агент на германското разузнаване, започва да следи Иса, защото подозира, че нелегалният имигрант е терорист. Междувременно Анабел Рихтер, млада адвокатка-идеалистка, се заема с нелеката задача да спаси Иса от депортиране и да му помогне да придобие милионите, които са собственост на починалия му баща, руски полковник със съмнително минало.

Но кой и какъв е в действителност Иса? Терорист или жертва на параноята от нови атентати след нападението на 11-ти септември? Какво смята да прави с мръсните пари на баща си? Ще успее ли Анабел да го защити от Гюнтер Бахман и – което може да се окаже още по-трудно – от дългата ръка на ЦРУ и Британските тайни служби?

Майсторът на шпионски романи и този път няма да разочарова многобройните си почитатели. С талантливото си перо Джон льо Каре създава портрет на съвременния свят, който се е отърсил от сянката на Студената война, за да попадне в друга – тази на Войната срещу терора. Една война, в която службите по сигурността не си сътрудничат, а се борят за надмощие, като често потъпкват човешките права в името на различни политически интереси.

Пъстрите, реалистични персонажи, напрегнатата фабула и поетичната проза са само част от достойнствата на "Най-търсеният човек". Това, което превръща този увлекателен трилър в едно наистина незабравимо четиво, е неговата дълбочина и моралните въпроси, които повдига – въпроси като стойността на човешкия живот и правото на лична неприкосновеност.

Откъс:

"И кой е този Гюнтер Бахман от Берлин – що за птица е, например, в домашна обстановка?

Ако на този свят има някого, за когото шпионажът да е единственото възможно призвание, то този човек е Бахман. Потомък-полиглот от поредица смесени бракове на една шантава германо-украинка и, според клюката, единственият служител в службата без образователен ценз, ако не се смята окончателното изключване от гимназията, още преди да навърши трийсетте Бахман бе вече избягал, за да стане моряк, бе минал пеш по билото на Хинду Куш, лежал в колумбийски затвор и написал един роман от хиляда страници, абсолютно негоден за издаване.

Но по някакъв неведом начин в резултат на всичките тези невероятни приключения бе успял да установи както националната си принадлежност, така и истинското си призвание: първо като нередовен агент в някой далечен немски аванпост, после като таен задграничен служител без дипломатически ранг; във Варшава заради полския, в Аден, Бейрут, Багдад и Могадишу заради арабския, и в Берлин заради греховете си, да се поуспокои след почти епичния скандал, от който до клюкарника бяха стигнали само най-бегли данни: престараване, подмятаха злите езици; прекаляване в опит за шантаж; самоубийство и спешното отзоваване на германския посланик.

После, внимателно, под поредното чуждо име, пак в Бейрут, да прави онова, което винаги бе правил по-добре от всеки друг, макар и не задължително според устава – ама откога пък някой спазва „устава“ в Бейрут?, – а именно: да издирва, вербува и ръководи по всякакъв начин живи действащи агенти, което е златният стандарт в истинското събиране на разузнавателни данни. След време обаче и в Бейрут жегата стана прекалено силна за него, та изведнъж отреденото му бюро в Хамбург доби вид на най-сигурното място – ако не за самия Бахман, то поне за берлинските му господари.

Но Бахман без работа не стоеше. Онези, според които преместването му в Хамбург било наказание, явно не са знаели за какво приказват. Стигнал до средата на четирийсетте, Бахман бе станал мръсен, свадлив помияр с набити рамене и често с пепел по реверите, които забележителната Ерна Фрай, отколешната му колежка и помощничка, редовно отупваше. Бе вманиачен, харизматичен и неустоим работохолик с усмивка-трепач. Рошавият му песъчлив перчем бе прекалено млад за плетеницата от бръчки по челото му. Надарен с актьорски талант, способен бе да те прикотка, очарова или наплаши. В едно и също изречение можеше да е и сладкодумен, и каруцар.

– Искам го свободен и в движение – каза той на Ерна Фрай, докато стояха рамо до рамо във влажното анализаторско леговище в есесовската конюшня и наблюдаваха как техният хакер номер едно Максимилиан вадеше като магьосник на компютърните екрани едно изображение на Иса подир друго. – Искам да може да разговаря с когото му е казано да разговаря, да се моли там, където са му казали да се моли, и да спи там, където са му казали да спи. Никой не искам да го закача, докато ние не решим. Най-малко – ония путьовци отсреща.

*

– Доколкото разбирам, пристигнали сте от Турция. По неофициален канал, така да се каже, нали? – подхвърли Бру с леко развеселен тон, какъвто би използвал на някой коктейл. Противно на нарежданията на Анабел, Лейла се бе върнала от кухнята.

– Лежах в турски затвор, господине. – Откачил бе златната си гривна и сега я държеше в ръката си, разклащайки я, докато говореше.

– Колко дълго, ако мога да запитам?

– Точно сто и единайсет дни и половина, господине. Турският затвор те поощрява във всяко едно отношение да изучаваш аритметиката на времето – възкликна Иса с груб, неземен смях. – А преди Турция лежах в руски затвор, нали разбирате! В три затвора, ако трябва да съм точен, общо в продължение на осемстотин и четиринайсет дни и седем часа. Ако желаете, ще подредя имената на затворите според качеството им – отнесе се, а лиричната настойчивост в гласа му продължи да се покачва. – Понеже, повярвайте ми, господине, аз тези неща много ги разбирам! Един от затворите беше толкова популярен, че се наложи да го разбият на три части. Ами да! В едната част спяхме, в другата ни изтезаваха, а в третата имаше болница, където се възстановявахме. Изтезанията бяха ефикасни и след тях човек спи добре, но болницата, за съжаление, не беше на ниво. Типичен проблем за съвременната ни руска държава, бих казал! Санитарите бяха майстори на лишаването от сън, но видимо нямаха никакви други медицински умения. Ако ми позволите една забележка, господине? Добрият мъчител задължително трябва да притежава съчувствие. Не изпитваш ли жал към обекта, изключено е да постигнеш висини в изкуството. Досега съм срещнал само двама-трима, които са наистина от най-висша класа.

Бру изчака за миг Иса да продължи, но Иса, с пламнали от възбуда тъмни очи, изчакваше Бру. И отново Лейла успя, без да иска, да тушира напрежението. Притеснена от емоционалния изблик на Иса, макар да не бе наясно за повода, тя се втурна обратно към кухнята, донесе чаша сироп и я постави на масата пред него, като не преставаше да гледа с упрек първо Бру, после и Анабел.

– А мога ли да запитам защо първоначално сте попаднали в затвора? – поде отново Бру.

– Ама разбира се, господине! Дори ви умолявам да ме запитате! С пълна сила – провикна се Иса, вече с безгрижието на осъдения на смърт учен, изправен под бесилката. – Това да си чеченец е само по себе си достатъчно престъпление, господине – гарантирам ви го! Ние, чеченците, се раждаме с изключителна вина. Още от царско време носовете ни са престъпно сплескани, а кожата ни – криминално тъмна. Това е едно постоянно нарушение на обществения ред, господине!

– Но вашият нос не е сплескан, ако смея да отбележа.

– За мое съжаление, господине.

– Както и да е, по някакъв начин сте стигнали до Турция, а от Турция сте избягали – обобщи успокоително Бру. – И сте се добрали чак до Хамбург. Доста сериозно постижение, бих казал.

– Такава е била волята на Аллаха.

– Но и с известна помощ от ваша страна, подозирам.

– Както знаете по-добре и от мен, господине, когато човек има пари, всичко е възможно.

– Да, но чии пари? – запита лукаво Бру, готов за атака, щом стана дума за пари. – Откъде, питам се, са дошли всичките тези пари, с които плащахте за многото си великолепни бягства?

– Според мен, господине – отвърна Иса след дълги душевни терзания, които подсказаха на Бру, че отговорът пак ще е „Аллах“, – много вероятно е да се казва Анатолий.

– Анатолий ли? – повтори Бру, след като остави първо името да отекне в главата му и в някакво далечно ъгълче от миналото на покойния му баща.

– Точно така, господине, Анатолий. Той е човекът, който плаща за всичко. И най-вече за бягствата. Познавате ли го, господине? – запита нетърпеливо. – Ваш приятел ли е?

– Боя се, че не е.

– За Анатолий парите са единственият смисъл в живота. И в смъртта, бих казал.

Бру тъкмо се канеше да задълбочи темата, когато от поста си до прозореца се обади Мелик.

– Още са там – изръмжа на немски, докато се взираше през процепа край пердето. – Ония, двете стрини. Вече не разглеждат бижутата. Едната чете обявата на вратата на аптеката, другата се е завряла във входа и говори по мобифона си. Прекалено грозни са, за да са проститутки, дори в нашия квартал.

– Най-обикновени жени – сряза го Анабел, след като отиде до прозореца и погледна навън, докато Лейла завря лице в двете си длани и започна негласно да се моли. – Не ставай мелодраматичен, Мелик.

Това обаче не задоволи Иса, който, усетил притеснението в гласа на Мелик, вече бе скочил на крака и преметнал сака пред гърдите си.

– Кой е там отвън? – запита той остро Анабел, извръщайки се с укор към нея. – Пак ли е вашето КГБ?"