БЪЛГАРИТЕ СТАВАТ ХРИСТИЯНИ

[Apofis]

БЪЛГАРИТЕ СТАВАТ ХРИСТИЯНИ. Изборът на княз Борис I

През 852 г. в двора на Людовик Немски в Майнц пристига българско пратеничество, което съобщава, че новият български владетел - хан Борис, потвърждава мирния договор от 832 г. Хан Борис идва на престола в преломна за Европа епоха. Политическата и църковната експанзия на Немското кралство спрямо среднодунавските славяни (Великоморавия) създават напрежение в Централна и Югоизточна Европа и водят до сложни политически комбинации и военни съюзи. По същото време славянският свят е в процес на християнизация, която изостря съперничеството между Константинополската патриаршия и Римската курия. България активно участва в първото голямо политическо противоборство в Европа на страната на Немското кралство.

В продължение на десет години хан Борис воюва с Хърватско, Великоморавия и Византия. През август 863 г. започва силен земетръс на Балканите, който продължава 40 дни. Годината се случва неурожайна. За българите настъпва глад. През есента хан Борис започва преговори за мир с Византия. Още в хода на преговорите българските пратеници приемат християнството.

През пролетта на 864 г. хан Борис, воден от чисто политически съображения, се покръства. Негов кръстник чрез посредничеството на един епископ става византийският император Михаил III. Борис получава християнското име Михаил и е провъзгласен за княз. Същата година в Плиска пристигат учениците на създателите на славянската азбука Константин-Кирил Философ и брат му Методий: Климент, Наум, Сава и Ангеларий. Княз Борис изпраща Климент в Охрид, а останалите задържа при себе си. Тяхната дейност поставя началото на първите български книжовни школи в Охрид и Плиска.

Княз Борис се оттегля от престола през 889 г. и предава властта на първородния си син - Владимир-Расате (889-893). Борбата на Владимир срещу византийското църковно-религиозно влияние в страната се преплита с опита на някои среди да възродят езическите вярвания и обреди. Този опит обаче не среща подкрепа сред управляващата аристокрация и сред народа.

През есента на 893 г. Борис свиква народен събор в новопостроената българска столица Велики Преслав. На него той обявява свалянето на Владимир-Расате от престола. За български владетел съборът провъзгласява третия Борисов син - Симеон.

Княз Борис умира на 2 май 907 г. Скоро след това в знак на дълбока почит към неговото дело българската църква го канонизира като един от първите български светци.

Управлението на Симеон започва с война срещу Византия. Повод за нея е преместването на българското тържище от Константинопол в Солун през 894 г. Първоначално Симеон прави опит да уреди възникналия спор по дипломатически път. След като не постига резултат, той нахлува с войските си в Тракия и нанася съкрушителен удар на византийската армия, съставена предимно от императорската гвардия. Император Лъв VI наема като съюзници унгарците, предвождани от Арпад и Курсан. По това време унгарците обитават земите между реките Буг и Днестър. Те разоряват и разграбват североизточните български земи. На свой ред Симеон сключва съюз с печенегите и заедно с тях разбива унгарците и ги принуждава да се оттеглят в Панония (дн. Унгария).

През 904 г. арабите превземат Солун. Градът е разорен напълно, а значителна част от населението му е избита или отведена в робство. След оттеглянето на арабите Симеон се насочва на югозапад. С цената на териториални отстъпки ромеите склоняват българския владетел да се откаже от превземането на Солун и да сключи мир. От български надпис върху граничен стълб, открит край с. Наръш (на 20 км северно от Солун), виждаме, че, отказвайки се от Солун, България получава част от Драчка област (Южна Албания), Южна Македония и областта на юг от Странджа до черноморския град Мидия. Византия се задължава да продължи да изплаща ежегоден данък на българите.

На 12 май 912 г. умира император Лъв VІ. Според обичайната практика българският владетел изпраща пратеничество за потвърждаване на мирните отношения между двете страни. Пратениците са изгонени позорно. Български войски се отправят към Константинопол и го обсаждат. Започват преговори, които завършват с тържествен обяд в двореца. На него присъстват двама от синовете на българския владетел и малолетният император Константин VІІ Багренородни. Обядът е последван от една изключително важна за България церемония. Биографът на папа Николай І Анастасий Библиотекар разказва: „Патриарх Николай излязъл пред Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо корона собствения си епириптарий". Мирът е сключен, царското достойнство на Симеон е признато. Освен това мирът предвижда малолетният император да се ожени за една от дъщерите на цар Симеон.

Надеждите на цар Симеон за траен мир рухват много скоро. Още през октомври същата година императрицата майка - Зоя, взема властта в Константинопол и отхвърля всички споразумения с цар Симеон. В отговор той изпраща през лятото на 914 г. войски във византийските земи. Те опустошават Тракия и Македония, превземат Адрианопол (Одрин) и се изтеглят.

На следващата година цар Симеон организира успешен поход към Солун и Драч. Византия е принудена спешно да сключи мир с Арабския халифат през юни 917 г. Империята прехвърля всички свои сили от провинциите в Мала Азия в Европа. Ромеите привличат на своя страна сърбите начело с княз Петър Гойникович. Цар Симеон успява да предотврати опита на Византия да настрои печенегите от североизток срещу България и неутрализира сърбите.

Дълго подготвяният и от двете страни военен сблъсък започва през 917 г. Решителното сражение е на 20 август при р. Ахелой (край дн. Анхиало). Византийската войска е разгромена напълно. Следва второ поражение на византийците при с. Катасирти близо до византийската столица.

В периода от 920-923 г. цар Симеон засилва натиска срещу империята. В това време византийската дипломация настройва сърбите срещу България. Това налага цар Симеон да спре за кратко офанзивата към Константинопол (921). Той сваля Петър Гойникович и поставя на сръбския княжески престол Захарий, който до момента е бил пленник в България. Византийската дипломация срещу България дава своите плодове. През 924 г. княз Захарий се опълчва срещу България и изпраща главите на българските пълководци Мармаис и Теодор Сигрица в Константинопол. Българският владетел е принуден да сключи примирие с Византия, което му е нужно, за да се разправи със сърбите. Той потегля към Константинопол с цялата си войска . С посредничеството на Константинополския патриарх Николай на 9 септември 924 г. на специално приготвена платформа при Златния рог император Роман Лакапин и цар Симеон се прегръщат. Сключено е примирие. Веднага след това цар Симеон тръгва на поход срещу сърбите. Княз Захарий бяга в Хърватско, княз Чеслав заедно с други сръбски велможи е отведен в Преслав като пленник. Цар Симеон ликвидира сръбската държава, като присъединява земите й към българската територия.

Това прави България непосредствен съсед на хърватското кралство. Византийският император Константин Багренородни пише в „За темите", че за да отклони цар Симеон от Константинопол, византийската дипломация успява да въвлече хърватската държава в борбата срещу България. През пролетта на 927 г. българските войски навлизат в хърватска територия, но са разбити от хърватите начело с крал Томислав. В разгара на подготовката за нова война срещу Византия цар Симеон внезапно умира на 27 май 927 г.

Цар Симеон посвещава много усилия и време за обогатяване на българската духовност. Възпитаник на прочутата Магнаурска школа в Константинопол, Симеон полага грижи за развитието на българската християнска култура. Стотици години по-късно признателните потомци определят периода на неговото управление като „златен век" на българската средновековна култура.

След смъртта на цар Симеон на българския престол идва неговият втори син - Петър. Той се жени в Константинопол за внучката на император Роман Лакапин - Мария. По силата на сключения българо-византийски договор Българската архиепископия е издигната в ранг патриаршия. Тогавашният архиепископ на Дръстър (гр. Силистра) - Дамян, става първият Български патриарх.

Цар Петър управлява най-дълго в историята на Първото българско царство. По негово време по българските земи се разпространяват ереси, една от които е богомилството. Той отделя изключително внимание на устройството на българската църква и след смъртта му е канонизиран като светец. По негово време България е подложена на няколко разорителни унгарски похода. През 967 и 969 г. в българските земи нахлуват, подтиквани от Византия, руските дружини на киевския княз Светослав и стигат до столицата Велики Преслав. Цар Петър не издържа на напрежението, получава удар и умира на 30 януари 969 г. След смъртта му от Константинопол се връщат двамата му синове. По-големият от тях заема престола под името Борис II (969-971).

Възцаряването на Борис II съвпада със засилването на темповете на руското настъпление в северните български територии. Руските войски завладяват Дръстър и българската столица Велики Преслав. Успехите им в Тракия предизвикват смут в Константинопол. Император Йоан Цимисхи преминава източните проходи на Стара планина и на 14 април 971 г. превзема българската столица. Цар Борис II е пленен заедно със семейството му. Йоан Цимисхи разбива и прогонва руснаците и се завръща триумфално в Константинопол. На специална церемония той сваля знаците на царската власт от Борис ІІ и отслужва благодарствен молебен в църквата „Св. София".