Отиди на
Форум "Наука"

Recommended Posts

  • Глобален Модератор
Публикува

За чашата-череп ще си позволя просташки да насоча към научно-популярен източник: http://en.wikipedia.org/wiki/Skull_cup

Темата е влязла чак в поп-културата, очевидно. Инак в статията са цитирани доста източници, така че може да се проследи този общ топос на другостта в доста литератури.

За главата на Балдуин съм доста любопитен.

Колкото до Ладика, най-вероятно става дума за романтична история от XIX в., написана по вдъхновение от исторически източници. Просто вътре не липсва нищо от добрата готическа атмосфера. Толкова е хубава, че не ми се вярва наистина да е средновековна легенда :) Иде ми да си пусна "Nevermore" на Едгар По в изпълнение на Кристофър Лий като се сетя за тая история. Добре че не си я е измислил самият Йордан Андреев ;)

Георги Акрополит не може да не е чел Теофан Изповедник (Теофан е светец, страхотен авторитет).

Хехе, в Уикито като гледам, освен прецедента с Крум, все към географски наши земи от едно време ги влече - Северного причерноморие. За Албоин, нали знаеш откъде идат лангобардите в Италия - от Панония, където и хуни е поимвало, че и българчета още в самото начало на VІ век.smile.gif Примерът с келтите е интересен, ама не ми се чини Акрополит да е знаел чак толкова.

Глишев, виж ако имаш на разположение книгата на книгата на Милослав Стингъл. Синовете на Слънцето. С., 1989, надникни вътре, специално на страница 105. Там има една интересна случка. При деветия инкски император Пачакути Юпанки всички съседни народи били подчинени.Единствено независима оставала държавата на колите. Пачакути поискал да подчини и нея и проводил до владетеля й Чучи Капак пратеници с подканата да признае властта му. Чучи Капак отказал да се покори, тъкмо обратното - инкския император, че ако не се откаже от намерението си, ще заплати с живота си. Лично той, Чучи Капак "щял да направи от инкския му череп разкошна чаша, за да има с какво да пие в чест на победата".

А сега кажи и това ли е блуждаещ топос, прехвръкнал през Атлантика преди Колумб да открие Америката. biggrin.gif

Що се отнася до сюжета на историята за Ладика, явно се налага да потретя, че той не ме интересува изобщо, интересуват ме отделни факти и подробности в повествованието, като онези, които изброих във втория си пост.bigwink.gif

  • Мнения 85
  • Създадено
  • Последно мнение

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

  • Глобален Модератор
Публикува

Eто и поетичната преработка на историята на Ладика и Милохнев, дело на Ангел Стоянов Веселинов.

Легенда за Ладика и Милохнев

По времето на мъдрия ни цар,

преславен син на стария Асена,

край яките стени на Търновграда,

в болярски дом, род благороден, стар

живееше красавица засмена

със звучното славянско име Лада.

Единствена любима дъщеря

закриляна от всички в този дом

растеше в обич младата болярка.

Тъй както златоликата зора

обагря в пурпур облачния сном

възлизайки величествено ярка,

така и тя огряваше сърцата

на хората. И всички – стари, млади

наричаха я Ладика с любов.

Мълвяха те, познати, непознати,

че заедно със името си Лада

получила е тя и благослов

от древната богиня на дедите.

Баща й бе съветник приближен

и гост желан във царските палати,

познаваше терзанията скрити

на втория ни цар Иван Асен

и често му помагаше в делата.

Бе славно време. Гордите ромеи

се кланяха пред българския меч,

латините във вярност се кълняха,

а кръстоносците на крал Андрей

на връщане от поход надалеч

на границата българска стояха

в очакване на царско позволение

да продължат по пътя към Маджарско.

Отбрана част от кралските велможи

приети бяха и сред забавления

и подвизи на лов, едиктът царски

очакваха. Тъй стана, че предложи

на рицар млад, на име Милохнев,

във своя дом на Ладика бащата

прием и скоро станаха другари

двамата. Зов на сръндак и мечи рев

за подвизи ги мамеше в гората

сред гъст лещак и дъбове прастари.

Така безгрижно дните си летяха

и често пъти буйната дружина

след страстен лов сред гъстите гори,

замръкваше под непозната стряха,

и в щура веселба със старо вино

пируваше лудешки до зори.

Веднъж един болярин велемощен

за славните победи вдигна тост,

но скочи стреснат Милохнев, когато

бокалът с вино в този час среднощен

пое в ръцете. Почетния гост

видя със ужас, че държи богато,

изкусно обкован в сребро и злато

човешки череп. Рипнаха сърдити

болярите. Тогава се изправи

Богорис – тъй на Ладика бащата

се казваше – и рече; - Да дедите

по своя обичай след битки здрави

със врагове могъщи и коварни

са вдигали наздравици в стакани

от черепите техни изковани

за вечна слава. Милохнев навярно

не знае туй, така че във закана

недейте вдига мечове. Прибрани

да бъдат те във ножниците нека!

Пазете ги за истинския враг,

когато дръзне в родните предели

неканен да престъпи. Надалеко

тогаз да екне гняв, а госта драг

приветствайте със думи и на дело

с добре дошъл. Тъй рече! И смириха

се воините пред тежката му воля.

Ала остана страх у Милохнев.

Понякога, когато вечер тихо

пълзеше мрак сред царствените стволи

в леса вековен и с дълбок напев

самотен вятър в тъмното усое

пригласяше на буйната река,

тогава в него пъплеха неясни,

коварни мисли. Питаше се, кой е

Богорис. Кой е!? Ето как така

достигна до прозрение ужасно,

че в този край неверници живеят,

поклонници на черната магия

и истински слуги на Сатаната.

И той реши, че трябва да успее

път към дома по-скоро да открие.

Че само тъй ще си спаси душата.

Летяха дните. Цар Иван Асен

поиска от маджарския владетел

да му даде, като залог за мир,

да сключи брак от бога осветен

с унгарската принцеса. В зестра двете

области в крайдунавската шир

с големите гранични твърдини –

Браничево и крепостта Белград.

Тъй чрез съюз от Господа скрепен

очакваше щастливи, мирни дни

за българския род и Търновград

примъдрият ни цар Иван Асен.

Дордето височайшите особи

решаваха държавните дела,

Богорис бе на Милохнев другар

в лова. Преследваха със стръвна злоба

те дивеча. И точната стрела

на рицаря безгрешно всяка твар

поваляше. Но случи се веднъж,

че се изправи сам пред страшен звяр –

огромна мечка лошо наранена.

Прочула се бе тя на шир и длъж

като стръвница. Истински кошмар

за хората в Балкана. Разярена

бе сграбчила в огромните си лапи

безпомощния рицар Милохнев

и зееше над него тъмна паст,

от дето слуз и черна пяна капе,

и тътне глух, сподавен, гърлен рев.

Усещаше той сетния си час,

когато неочаквано притече

Богорис се на помощ. Запъхтян

се втурна той със мощен, страшен вик

издигнал гневно бойния си меч

и го заби в сърцето. Смъртна рана

на звяра див нанесе в този миг.

Дълги дни изгаряше във треска,

дълги дни отчаяно се мята

Милохнев на прага на смъртта.

Често пъти в дървените фрески

на тавана в стаята позната

грейваше примамливо врата,

през която топъл глас зовеше

за покой и щастие отвъд.

Сетне пак усещаше как чезне.

В тези дни безспир над него бдеше

Ладика. Незнайно колко пъти

нежността й от безмерни бездни

връщаше във тялото духът.

Над леглото имаше икона,

а пред нея ден и нощ гореше

пламък в чудна лампа. Всеки път

в полусвяст щом мътен взор в потона

впереше, пред него се въртеше

странен танц. Дванадесет мъже

виеха се в бесен хоровод

и мълвяха думи непознати.

Виждаше как сплитат на въже

жилести ръце и кървав плод,

като грозд натегнал под лозата

виснеше от тях. Глави човешки

с капеща от жилите им кръв,

сплитове от червеи в косите,

нанизи от черепи мъртвешки...

После мрак и в него с хищна стръв

зеещи муцуни, а в очите

тъмен огън... Цели шест недели!

Най-накрая страшното премина.

Взе да крепне Милохнев. Веднъж

бе приседнал в меката постеля

със стакан, във който билки с вино

бе му дала Ладика. Тих дъжд

монотонно пееше отвън,

тлееше в мангала дънер стар.

С леки стъпки в стаята пристъпи

Ладика, красива като сън,

и припламна в Милохнев пожар,

и усети колко му е скъпа

младата болярка. Бе и тя

от рицаря мъжествен запленена

и скоро пламна между тях любов.

Несетно в обич месец отлетя

и всеки ден за тях бе споделена

магия нежна, рай и благослов.

Но много радост не е на добро!

В една ужасна нощ, когато буря

ломеше планината с грозен рев

и от небето, като из ведро

се лееше порой, вековни мури

пращяха като съчки, Милохнев

бе влязъл сам във стаята позната

и празен поглед в старата икона

бе вперил. Ненадейно ужас ням

пробяга по лицето му, когато

съзря под нея в нишата-прислона

старинна лампа. Тя стоеше там

от дълго време, но едва сега

съгледа той изящните мотиви,

с които бе изкусно украсена!

Дванадесет мъже, като дъга

опасваха светилника красиво

и всеки следващ бе изобразен

от предния по-грозен. Най-зловещ

бе сетния – изчадие на мрака.

Пред него Сатаната ангел бе.

Най-чудното във тази дивна вещ

бе тайнственият надпис на капака.

Самият той пък бе като небе –

полукълбо обсипано с рубини,

което със ръцете си крепяха

мъжете странни. В центъра под него

поставено бе друго в пръстен син

и в него изумрудено трептяха

студени светлини. Извън обсега

на тяхното сияние зловещо

простенваше в комина вятър леден

и сети Милохнев студена пот

да го избива. Ужасът от нещо

по-страшно от смъртта го сграби. Бледен

изскочи той от стаята. Живот

почувства как във вените пълзи

едва когато Ладика видя

и в нейните прегръдки уморен

спасение подири. Със сълзи

в очите нежно милваше го тя,

целуваше челото му студено.

След тази случка нещо се прекърши,

у рицаря. Той стана мрачен, груб.

За всяко нещо Ладика кореше.

Бе гневен, зъл, не знаеше що върши

във своя яд. А спомена за Дуб

- имението родно - вече беше

единствената мисъл що таеше

в главата си. Тъй месец отлетя.

Напусто с обич младата болярка

сърцето му изстинало зовеше

и нощем скрито своите вопли тя

преглъщаше. Когато слънце ярко

изгряваше, той скачаше на коня

и чезнеше към дивите гори,

а нощите си давеше във вино.

Накрая сложи рицарската броня,

нахлупи своя шлем и без дори

да каже сбогом, към дома замина.

Преди да тръгне Ладика обаче

за сетен път, със сълзи на очи

припомни му щастливите им дни.

Опитваше се тя да не заплаче,

когато му призна, че край горчив

очаква я, че малкият им син

расте във нея, и че смърт злочеста

ще сполети и нея, и детето

ако във грях роди се без баща.

Потрепна нещо в Милохнев, отмести

той шлема си, положи на сърцето

дясна длан и гордо обеща

да се завърне, в пътя си небесен

щом месецът напълни лик отново.

След туй пришпори буйния си кон

и си замина. Пътят беше лесен.

Пристигна в Дуб и скоро бе готов

за нов живот. Посрещнат бе с поклон

и бързо тъй за Ладика забрави.

Понякога във неговия сън

тя идваше, но казваше си той,

че сигурно сърцето му кораво

с магия е уплела. Често звън

на пълни чаши нощния покой

във замъка пилееше сред мрака.

Но ето, пълноликата луна

изгря в небето. След един запой

в съня си Милохнев видя разплакана,

ранена смъртно, страдаща жена

със мъртва рожба, и във нея той

Ладика позна. Дори тогава

сърцето му не сети капка жал.

Навярно бе изстинало отдавна

под пепелта на пиршествата здрави.

Навярно бе отдавна опустяло.

Спомен блед от миналото славно.

Не мина много, може би година

и Милохнев се влюби в дъщерята

на местен благородник. Скоро сватба

с отбрани ястия, с реки от вино

вдигнаха. Дарени пребогато

бяха те. Най-сетне се възрадва

сърцето му. Но привечер, когато

в разгара бе най-буйна веселба,

се появи пред брачния олтар,

девойка с прелест дивна, непозната.

Към булката отправи тя молба

от нея да приеме свиден дар.

Пред смаяните погледи на всички

поднесе й изкусно сътворена

изящна вещ с украса пребогата.

Бе всеки удивен, ала едничък

бе Милохнев в сърцето поразен.

Пред него беше лампата позната.

Отмина празненството, но всели се

тъмен ужас пак у Милохнев.

Мяташе се нощем в изнемога.

Давеха духа му черни мисли,

чуваше злокобно страшен рев

и безсилен молеше се богу

за пощада. Сетне в полусвяст

тичаше при своята невеста

и с молба гореща, на колене

я зовеше със сподавен глас

лампата да му даде. Но вместо

нея получаваше студен

отказ. Колко дни това

продължи, едва ли някой знае.

Милохнев накрая полудя.

Бъбреше несвързани слова,

тичаше из каменните стаи...

Как изчезна никой не видя!

Но в един дъждовен, мрачен ден

замъка осъмна с вест ужасна...

младата красива господарка

мъртва е! В гърдите меч студен

бе забил съпругът й. Неясно

беше само той къде е. Малко

бяха тези дето в тиха скръб

в своите молитви с дума блага

споменаха края му злочест.

Повечето плюеха през гръб,

казваха, че тъй му се полага

и кълняха. Тази скръбна вест

скоро се разчу в околността

заедно с поверие, че броди

дух от ада в дъбовия лес.

И над тези хубави места

надарени с приказна природа

спусна се проклятие. И днес

там личат стените разрушени

и се стеле тъмен буренак.

Гущери на слънце се припичат.

А когато над леса зелен

тиха вечер стеле тихо мрак,

казват, сред руините надничат

сенки на дванадесет мъже

и се вие странен хоровод,

а над всичко синя светлина.

Счува се, как в тъмното стърже

нещо под земята, ала свод

каменен тежи. И тишина

ляга пак над пустото усое!

http://www.bukvite.b...php?docid=78782

  • Потребител
Публикува

Ка40, дай да ги видим тия клишета във византийската книжнина (всъщност призовавам народа тук, който смята, че я познава). Има ли такива топоси за други народи, през кой период се срещат? А за това, че Акрополит използва думата "казват", то е съвсем разбираемо. Не е светил на джелатите, докато са душали или обезглавявали Балдуин и на мастойрите, докато са обковавали черепа му. Сведението му явно е достигнало чрез някакво изтичане на информация от Мизия. Латинските автори май не споменават, че от черепа на Балдуин е направена чаша, но това е разбираемо, все пак унижението с такова, нанесено от "варварите" на гордите западни благородници, е било прекалено голямо и е било по-добре да се премълчи.

Рико се е движил от Тракия към София.

За Ладо и прочее в османските регистри. Доверявам се на хората, които са ги разчитали. Точката няма как да промени обаче от Владо на Ладо, по-скоро може да лъсне някой Надо вместо Ладо.bigwink.gif

Ами аз тези два топоса, който в момента се сещам - ги споменах. Но съм сигурен,че са доста повече. Че Акрополит не е светил на джелатите, не е светил, щот иначе като нищо и на него щеха даму светят маслото. Отдавна не сам го чел Г. Акрополит - ВБЦ ми е безинтересно, но не е лошо да се прегледа внимателно дали не е от типа автори, които обичат да архаизират и да украсяват писанията си с всякакви небивалици. Ако Калоян наистина си беше направил чаша от тиквата на Балдуин, предвид особената любов на ромеите към него, неслучайно го наричат с гальовното име Скилойоан, едва ли може да има съмнение, че сведенията за това щяха да са много повече. Като се знаят золумите, които Калоян е извършил спрямо ромеите, то нищо чудно да са плъзнали и доста попреувеличени слухове, в които да е "добавен" и споменът за Никифор т.е. Акрополит да е предал реално съществуващи слухове, които обаче неотговарят на истината.

Напълно съм убеден, че Калоян главата много много не го е слушала, ама чак пък толкова, че да си направи чаша от чужда глава!

Ако въпросната група павликяни наистина е била западно от Траянови врати, това наистина е интересно.

  • Потребители
Публикува (edited)

Приятни стиховце, непретенциозни, но имат атмосфера. Малко приличат на Тенисън.

Е, те индианците са бугари, това е известно :tooth: Не се съмнявам, че и на други места по света на някой кръвожаден вожд може да му хрумне блестящата идея да вдига тостове от кухарката на врага. Тя дивотията по хората ходи. Сещам се и за прекрасния амазонски обичай да се прави тсантса от отрязаната вражеска глава.

Но когато двама византийски автори напишат едно и също за две различни събития, свързани с един и същи народ, е естествено да заподозрем, че вторият автор е чел първия, харесал го е и нарочно е включил същия мотив в своя текст, за да му проличи колко е начетен, оставяйки на също така начетената си публика да се възхищава от тънката алюзивност и ерудиция. Както правилно казваше Вачкова преди да се отдаде на фантастиката - ромеите ценят литературата и умеят да я различават от действителността.

За келтите и главите се сещам за историята с пророкуващата отрязана глава на Бран Благословени, погребана гледаща на изток, за да пази от врагове (посоката в случая няма мистично значение - от изток идват злите сакси). Напомня и на историята с отрязаната пророкуваща глава на Миймир в скандинавските митове, и на ужасната арабска приказка за отрязаната лъжеща глава на лекаря Дубан, а и за главите на Орфей и на Горгоната, то се знае. Главата, било на враг, било на пророк/лекар е винаги ценена.

На мен в случая с Ладика ми е любопитно дали историйката наистина е средновековна или е изфабрикувана от някой романтично настроен чешки даскал от деветнайсети век.

Редактирано от glishev
  • Потребител
Публикува

На мен в случая с Ладика ми е любопитно дали историйката наистина е средновековна или е изфабрикувана от някой романтично настроен чешки даскал от деветнайсети век.

Трябва да се види, дали някой чешки Бохидар Димитровичек не е написал нещо от типа на "12-те мита в чешката история"

Между другото и в самото име Ладика се усеща лек романтичен полъх. Случайно или не главната героиня не се казва Драгана или Милица, а Ладица - кръстена на славянската богиня на любовта.

  • Потребители
Публикува

И да е добре почистена. Не е добре послевкусът на токайското "Аварски ринг", реколта 789 г., да бъде съсипан от нюанси на съсиреци :biggrin:

(Ей, много се пие в тоя форум...)

  • Глобален Модератор
Публикува (edited)

И да е добре почистена. Не е добре послевкусът на токайското "Аварски ринг", реколта 789 г., да бъде съсипан от нюанси на съсиреци :biggrin:

(Ей, много се пие в тоя форум...)

Спамиш ли, спамиш ли, дедо попе? smokeing.gifsmile.gif

Туй не е спам, бре, серсемино! Поп Глишо

Редактирано от glishev
  • Глобален Модератор
Публикува (edited)

E това, че чак поема са написали по тая история, не знаех....

Редактирано от КГ125
  • Потребител
Публикува

В линка има и: АСИЛЯ — Благородная, знатная, ценная.

За тези 2 имена някакво етимологично обяснение има ли? Питам, защото в списъка например виждам и името "АСФИРА — 1. Желтый (цвет). 2. Заботящаяся о ком-либо, переживающая из-за кого-либо", което на мен ми прилича на заемка от руско-библейския ономастикон, а не татарско име. Имам предвид еврейското женско име Esther или Esthir с типичната за руския замяна на гръцката буква "тита" с "ф" като например Феодосия, Феодор, Фома и т.н.

Отделно че от списъка в линка по никакъв начин не може да се разбере кои от тези имена са исторически засвидетелствани при татарите в предходните столетия и кои са резултат от модни увлечения от ХХ век.

Просто ми попадна това,в смисъл,че все пак се среща това име.За Асфира видях,че другаде го определят като арабско в значение жълта,за второто значение не зная окъде са го извели.Още има и Эсфира - звезда.Башкирското пък другаде го определят като Асфира – блистательная

Това не знам дали ще свърши работа :post-20645-1121105496:

асыралгъан - неприкосновенный

асыраргъа - приберечь, припасти, припрятать, сохранить, схоронить, хоронить

асырау - запас

асыры кётюрюрге - преувеличить

За чашата,не съм сигурна,но май печенегите също използват чаши-черепи..

  • Потребител
Публикува

5. Двата месеца път до Бохемия и обратно.

Според мен дори това споменаване е ценно от историческа гледна точка, защото дава данни за колко време конник е пътувал от България до Централна Европа през ХІІІ век - 1 месец в едната посока. Сведението може и да хвърли светлина върху достоверността на съобщението на Михаил Сирийски за двата месеца, през които българите на Булгариос пътували през зимата на 587/588 г. от Имеон (Памир-Хиндукуш- Тян Шан) до река Дон (Танаис). При всяко положение Имеон не е бил районът на Ставропол, както, ако не ме лъже паметта, твърдеше в този форум уважаваният проф. Добрев.

Може дане е в районът на Ставропол,но и Хиндукуш за мен е малко вероятно

  • Потребител
Публикува

За чашата,не съм сигурна,но май печенегите също използват чаши-черепи..

И то не от кой да е ами са си направили чаша от тиквата на ония разбойник Светослав.

  • Потребител
Публикува

Всъщност за кои други народи, освен нас, има сведения, че правят чаши от черепи?

освен споменатите печенеги, има данни за лангобардите и скитите

  • Потребител
Публикува

За кои ли не...

Траки, скити,масагети, келти,печенези, хуни, лангобарди, тибетци...

По лесно е да се каже при кои този обичай е непознат- славяни и гърци.

Фактът че по отношение на българите чашата череп е документирана цели три пъти показва че не е бил рядък обичай.

  • Потребител
Публикува

За кои ли не...

Траки, скити,масагети, келти,печенези, хуни, лангобарди, тибетци...

По лесно е да се каже при кои този обичай е непознат- славяни и гърци.

Фактът че по отношение на българите чашата череп е документирана цели три пъти показва че не е бил рядък обичай.

Траки и хуни, мисля че ще трябва да отпаднат от този списък.

Обичаят е регистриран не три, а два пъти в български среда - като вторият път е коментираният тук и най-вероятно става въпрос за "извор" създаден през 19в.

  • Потребители
Публикува

Три пъти, Качо, нали стана дума и за Акрополит относно Балдуин.

  • Потребител
Публикува

Три пъти, Качо, нали стана дума и за Акрополит относно Балдуин.

Верно, горкия Балдуин го бях забравил.

Сега обаче се сещам и една друга история за Балдуин, ама не се сещам извора. Та доколкото си спомням, Калоян му отрязал ръцете и краката и го метнал от Лобната скала. Тук веднага възниква чисто практическият въпрос, дали при това падане Балдуин не си е пукнал черепа, т.е. дали ако Калоян след това си е направил чаша от него, тя не е текла? :unsure:

  • Потребител
Публикува (edited)

За обичаят при траките има едно сведение на Луций Флор, но като гледам май само автохтонци го цитират което автоматично го прави много съмнително.

При източните хуни /хунну/ има регистриран обичай за чаши черепи, самият Моде си направил една такава , при западните хуни май няма описан такъв обичай.

При монголите също го има , Чингиз е пиел от черепа на Онг хан.

В Китай има описан случай когато от череп е направено нощно гърне за уриниране, според автора на историята събственикът на гърнето го позвал"редовно и с голямо удоволствие", което говори за здрави бъбреци.

В Тибет сред някой племена има обичай да се правят чаши от черепите на родителите и да се пие от тях в тяхна памет, през 19 в. пътешественик описва подобен обичай сред Австралийските аборигени- малко момиченце носи чаша направена от черепа на майка и и пие с нея вода за да си я спомня.

В пещерата Арси сюр Кюр в Франция са намерени чаши черепи ползвани от кроманьонци, да не говорим за Централна и Южна Америка....

Изобщо обичаят е масово разпространен по целият свят без връзка тъй като много народи са стигнали до извода че черепът е вместилище на човешката душа и притежава магически свойства.

А и е удобен съд като погледнеш, що да се хаби материала...

Редактирано от Raven
  • Потребител
Публикува

За обичаят при траките има едно сведение на Луций Флор, но като гледам май само автохтонци го цитират което автоматично го прави много съмнително.

При източните хуни /хунну/ има регистриран обичай за чаши черепи, самият Моде си направил една такава , при западните хуни май няма описан такъв обичай.

При монголите също го има , Чингиз е пиел от черепа на Онг хан.

Нали се сещаш, че тук веднага ще повдигне въпросът за изворите? Кой къде споменава въпросните черепи-чаши.

Останалите примери в случая не са важни защото едно е да направиш чаша от черепа на майка си, друго от черепа на най-големия си душманин.

  • Глобален Модератор
Публикува

Може дане е в районът на Ставропол,но и Хиндукуш за мен е малко вероятно

Сигурно съм го цитирал сигурно поне 3 пъти досега във форума, но ето отново: ".... планината Йемавон, която е по-висока и по-дълга от останалите [планини] и прилича на пергел, подобен на арменската буква "люн", имаща сгъвка от изток на юг..." (Ананиа Ширакаци, "Ашхарацуйц", VІІ век). Арменската буква "люн" наподобява латинското L. Такава форма има точно масивът Хиндукуш - Памир - Тян Шан ако се гледа от изток на юг (може и от юг към изток).

  • Глобален Модератор
Публикува

На мен в случая с Ладика ми е любопитно дали историйката наистина е средновековна или е изфабрикувана от някой романтично настроен чешки даскал от деветнайсети век.

Може, може, и за мен е странно в род, толкова държащ на древната традиция, да кръстят дъщерята-магьосница с име на славянска богиня. Под "може" имам предвид историята да е гланцирана и аранжирана през ХІХ век, а не да е измислена изцяло тогава.

Сега обаче се сещам и една друга история за Балдуин, ама не се сещам извора. Та доколкото си спомням, Калоян му отрязал ръцете и краката и го метнал от Лобната скала. Тук веднага възниква чисто практическият въпрос, дали при това падане Балдуин не си е пукнал черепа, т.е. дали ако Калоян след това си е направил чаша от него, тя не е текла? :unsure:

То това не е ли изобщо възрожденска измислица?

П.П. Никой не взе отношение към 12-те "чичковци" от лампата. Да приемам ли, че сте съгласни с моята трактовка за тях? bigwink.gif

  • Глобален Модератор
Публикува

Ако името е срещано, няма нищо странно. Към този момент (то пък и към други, по-стари) никой в БГ не се е делял на българин и славянин!

Дванадесетте чичковци определено ми говорят за такава стилистика и за хипотезата, за която говориш. Защото какво друго да са? Измислица на автора? Не са никак "чешки".. на чехите е присъща така малко готическа приказност, най-много нещо в стила на "Голем". Но 12 фигури, първата млада и добре изглеждаща, следващите все по-грозни, последните страшни.... не е чехско това.

  • Потребител
Публикува (edited)

1. Чашата-череп. Галахад, именно нашите гръцки "приятели" са описали тази практика, която на свой гръб е изпитал благородният фландърски император Балдуин. tooth.gif Ето какво пише кир Георги Акрополит, ГИБИ VІІІ, с. 155:

Чашата череп си е директо преписана от историята с Крум и Никифор, както от Акролопит, така и от чешкия автор. Калоян е християнин и ако един християнски владетел извърши чисто езически ритуал то това би станало голяма клюка и непременно ще бъде отбелязано от западните автори, още повече че става въпрос за чаша от евроатлантическа глава

2. Относно избора действието да се развива "по-екзотична държава, дето да бъка от магии, но също така да е и християнка".

Ами от Йерусалим до Маджарско единствената християнска страна, в която може да има неизживяни остатъци от езичество е именно България.

Обяснението според мен е далеч по-тривиално. Тук изобщо не става въпрос за неизживяна езичество. За католическият Запад православните страни винаги са били по-екзотични. Все пак според тях ние сме полухристияни. То вампирът Дракула не случайно е от Трансилвания, а не от Гаскония или Саксония. А защо България- ами този който е съчинил историята явно е чел за Крум и чашата от череп и това го е впечатлило. Явно в неговите представи българите ще да са били диви и кръвожадни, както между впрочем е представено и в разказа. Нашенката била вещица, омагьосала праведния католик, пък нея баща и я убил и т.н.

3. Личните имена на българите в историята за Милохнев.

Нищо загадъчно в имената Богорис се среща във византийските извори и оттам е пренесено и в западните, издавани по време на Ренесанса,за Ладика-очевидно е търсена връзка с славянската Венера-Лада. Между другото името Ладика се среща и сред чехите

4. Описанието на светилника.

То е особено интересно. Броят 12 на мъжете смятам, че не е избран случайно, в това число аз виждам астрологоческо-календарни намеци, например за 12-те зодии от прабългарския животински зодиак. Интересно е уточнението, че лицето на първия мъж е благородно и красиво, а на всеки следващ все по-грозно, като 12-ят вече е направо страшен. Тук може да се види идеята за времето и неговото движение, тези 12 мъже са 12-те месеца, първият мъж е първият месец, "млад месец" и постепенно годината изтича и стига до края си в лицето на последния мъж (месец), който вероятно въплъщава идеята за края на цикъла, за края на времето смъртта, предшестваща ново рождение и затова е страшен и грозен.

Това вече си е чиста научна фантастика. Числото 12 си е сакрално и очевидно е търсена връзката с 12-те апостоли, само че някакви езически, естествено грозни и страшни духове.

5. Двата месеца път до Бохемия и обратно.

Според мен дори това споменаване е ценно от историческа гледна точка, защото дава данни за колко време конник е пътувал от България до Централна Европа през ХІІІ век - 1 месец в едната посока. Сведението може и да хвърли светлина върху достоверността на съобщението на Михаил Сирийски за двата месеца, през които българите на Булгариос пътували през зимата на 587/588 г. от Имеон (Памир-Хиндукуш- Тян Шан) до река Дон (Танаис). При всяко положение Имеон не е бил районът на Ставропол, както, ако не ме лъже паметта, твърдеше в този форум уважаваният проф. Добрев.

Пресилени твърдения. Това очевидно са произволно избарни цифри

Според мен цялата тази история е съчинена някъде в периода ХVІ-ХVІІІ в.и през ХІХ в е дообработена в духа на романтизма.А да се търси отражение на реални събития съхранени в чешкия фолклор е все едно да се смятаме че котарака в чизми е историческа личност :tooth:

Редактирано от grifon

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...
×

Подкрепи форума!

Твоето дарение ще ни помогне да запазим и поддържаме това място за обмяна на знания и идеи. Благодарим ти!