Етногеография на българите през Възраждането

[К.ГЕРБОВ]

Генерал Иван Петрович Липранди (1790-1880) е интересен за нас с историческите си съчинения, посветени на Балканския полуостров и конкретно на България. Той започва своята кариера като военен и в качеството си на полковник от Генералния щаб взема участие в Отечествената война на Русия срещу Наполеон Бонапарт в 1812 г. След влизането на руските войски в Париж през 1814 г. Липранди е назначен за началник на военната полиция във Франция.

Не знаем точно кога, но известно време преди началото на Руско-турската война от 1828-1829 г. той е изпратен на мястото на предстоящите военни действия, за да подготви необходимите материали, изясняващи обстановката във военно, политическо и етнографско отношение. Участва и в самата война. По този повод в изследването си „Източният въпрос и България” сам Липранди отбелязва, че е бил „запознат отблизо с тая страна (не по едните само книги)”, както и „с това замечателно и достойно за внимание племе”. Бил „свидетел в продължение на повече от десет години на неговите мирни и покрити с пот трудове... също и тогава, когато то е с оръжието в ръце”.

Ген. Иван Липранди

През 1855 г. И. П. Липранди, тогава генерал-майор в оставка, историк, чиновник за специални поръчения към Министерството на вътрешните дела, по молба на Я. И. Ростовцев (началник щаб на Военно-учебните заведения) изложил своите възгледи за границите на европейските народи, като направил бележки върху тогава съществуващите карти на Европа. Бележките му били отпечатани в 1867 г. по повод на провелия се в Москва славянски конгрес, на който бил проявен интерес към „българската тема”.

В бележките си Липранди пише: „Днес българите наброяват 5 до 6 милиона, ако не и повече. Това е земеделски народ, съплеменен на Русия: нито едно от другите славянски наречия не е така близо до руското, и ни едно славянско племе не се притегля към него, както българското.” Липранди счита Македония за безусловно българска територия: „Тя е обитаема от българи, на които е принадлежала”.

На същия конгрес е била представена и етнографска карта на славянските народи, която произвела силно впечатление и била одобрена от всички присъстващи славянски делегати. Успехът на картата довел до трикратното й преиздаване през следващите десет години. Тази историческа по значението си етнографска карта била разработена от руския географ и етнограф, помощник на началника на Главния щаб - Михаил Фьодорович Миркович (1830-1891), и носела заглавие „Етнографска карта на славянските народи” („Этнографическая карта славянских народностей”).

Димитър Ризов отбелязва руската етнографска карта в „Българите в техните исторически, етнографически и политически граници” и пише, че „нейният автор е използувал грижливо, не само дотогавашната етнографска литература по Балканския полуостров, но за някои местности в Балканските земи е разпитвал и добри познавачи на тия земи.” Логиката, че пръв сред тези познавачи е бил ген. Иван П. Липранди, е най-близо до ума. Според картата на М. Ф. Миркович почти цяла Македония и Нишко влизат в границите на българската народност. Същото мнение е застъпвал и Лапранди в своите бележки.

Етнографска карта на славянските народи от М. Ф. Миркович (детайл).

В атласа си Д. Ризов е възпроизвел от руската етнографска карта от 1867 г. само частта, отнасяща се до Балканския полуостров. Тук е показан още по-ограничен детайл, обхващащ България в нейните етнически граници.

През юли 1867 г. Липранди завършва новата си уникална разработка „Източният въпрос и България”, в която подробно се спира и на проблема за границите на България. Той отбелязва, че на съществуващите карти страната е очертана в така наречените й „естествени граници”: река Тимок - река Дунав - Черно море - Стара планина (Балкана). Описвайки подробно етническия състав в съответните географски точки, Липранди издига подхода: истинската България да бъде очертана в нейните „етнографски граници”.

„Източният въпрос и България” на генерал Иван Липранди, която е отпечатана през 1868 г., е забелязана от българските революционни емигранти във Влашко веднага след издаването й. Тя им е направила силно впечатление и още на следващата година се заговорва за превеждането й на български език. В бележка в броя от 12 ноември 1869 г. на вестник „Свобода” редакторът Любен Каравелов отбелязва: „Тая книга е излязла още в 1868 г. и ние се решаваме да говорим сега за нея само за това, защото чухме, че някой си българин я е превел и скоро мислил да я напечата. Ако г. Липранди и да е често пристрастен; ако неговата книга да е непълна, но тя, както мислим, ще принесе голяма полза на българите. Българите из нея ще видят как мислят за тях странците, а особено с какво око гледат на тях русите...” Като изразява своето задоволство от факта, че книгата вече се превежда, Каравелов дава препоръка да се напишат някои обяснения и допълнения към нейното съдържание и да се поместят на края на превода.

Оказва се, че преводачът е Христо Ботев, но за публикуване на преведената книга се заговорва едва през 1874 г. Тогава да я отпечата се наема Любен Каравелов. В бр. 17 от 9 февруари 1874 г. той публикува в своя вестник „Независимост” съобщение, че „г. Х. Ботйов е превел книгата на Липранди „Восточни вопрос и България” и „тя е турена вече под печат”. Седмица по-късно, в притурка на бр.18 на същия вестник е отпечатано „Обявление”, подписано от Любен Каравелов и Христо Ботев. Чрез обявата се набират спомоществователи за отпечатване на преведената книга, която е „едно от знаменитите съчинения” по въпроса. Конкретно се отбелязва: „Генерал Липранди е пътувал дълго време из България, знае нашето положение, нашият характер и нашата история и затова неговата книга по своето безпристрастие е твърде важна за нас както в политическо, така и в етнографическо отношение.”

Работата не потръгва, най-вече защото въпреки положените усилия, отпечатването на труда на Липранди в самостоятелна книга не е могло да бъде осъществено, поради малкия брой абонати, отзовали се на предварителната подписка. Впоследствие, пък, Каравелов и Ботев се скарват.

Едва в подлистника на първия брой на последния вестник на Христо Ботев - „Нова България” е отпечатан първият преведен откъс от „Восточният вопрос и България”. Броят излиза в Букурещ на 5 май 1876 г., малко преди Ботев да отпътува с парахода „Радецки” за Козлодуй, начело на своята чета. След неговата смърт, когато съратниците му продължават издаването на вестника, те отпечатват в него следващите откъси от книгата на Липранди, като отбелязват изрично, че преводът е дело на Христо Ботев. Отпечатването на части от преведената книга в подлистника на в. „Нова България” продължава до 26 август, когато е съобщено, че „продължението се прекъсва за сега”. В следващите броеве редакцията на вестника започва да публикува материали, свързани непосредствено с въстаническите движения от 1876 г.

В крайна сметка преводът на Христо Ботев не е публикуван до края. Не се знае и какво е станало с вероятно преведените страници от книгата на Липранди. Както и с обещаните от редакцията бележки (отбелязано в самия превод на съчинението), относно някои неточности, забелязани в оригиналния текст и по повод на повдигнатите в него въпроси. Забележката, че в дадените от Липранди сведения имало неточности, трябва да се имат предвид, когато се чете „Восточният вопрос и България”.

Иначе описанието на България в нейните етнически граници, с което започва съчинението, доста добре се съгласува както с картата на Миркович от 1867 г., така и с една по-късна карта от 1877 г., разработена от Карл Сакс, който е бил дългогодишен австро-унгарски консул в Сараево, Русе и Одрин. За последната Австрийското географско общество е дало становището, че „картата на консул Сакс — резултат на 17-годишни проучвания на самото място — дава най-съответствующия на фактите картографически облик на етнографията в Турция”.

По-долу е приведен откъсът от превода на книгата на Липранди, отнасящ се до етногеографията на България, като за по-добро ориентиране и за сравнение са вмъкнати четири детайла от картата на Карл Закс, представящи четирите части на страната. Сравненията между картите и текстовото описание, както и изводите, са оставени читателите сами да си ги направят.

„ВОСТОЧНИЯТ ВОПРОС И БЪЛГАРИЯ” ОТ ГЕНЕРАЛ ЛИПРАНДИ

(откъс от превода на Христо Ботев)

„Сега, когато вестниците захванаха да говорят за движението на българите, и не само че това движение става в определени места, но уж че въстанието е близо да стане общо, аз мисля, че в сегашно време не ще да бъде излишно, ако запозная обществото с България и с българите, и то повечето по тая причина, че от сичко що е до днес писано за тоя предмет, се види неточно запознавание на страната и на нейното население. Печатът е търпял даже и такива писатели, които са отричали и самото съществование на българското племе на Балканският полуостров. А между това то е едно и положително едно из сичките подвластни христиени на Турция, което както със своята многочисленост (около пет милиона), така и със своите съществени свойства, може да даде важно поправление на така нареченият В о з т о ч е н в о п р о с.

Запознат отблизо с тая страна (не по едните само книги), а така също и със свойствата на това замечателно и от сяка една страна достойно за внимание племе; свидетел в продължението на повече от десет години на неговите мирни и покрити с пот трудове, повечето земледелчески и домашни; така същото и тогава, когато то е с оружието в ръце [нещо], в което не беше мъчно да забележа преимуществото на българинът пред сичките други съседни нему славянски племена, аз мисля, че ако действително българите са се решили на общо въстание, то Возточният вопрос или, по-право да кажа, съществованието на Европейска Турция може да бъде разклатено до самото му основание; защото да оставим настрана крайдунавските княжества, т. е. сегашна Румъния, но и освободената току-речи Сърбия и отделената съвсем Гърция не би имала сила да направят това, което щат да направят българите сами. (1) (с числа в скоби са означени бележките на Липранди, които са дадени тук веднага след откъса - бел. Г.)

Но преди да изкажа с няколко думи своето мнение върху това, що казах сега, нека видиме как по-голямата част от печатът разбира България.

Нека попита някой: де е България? Сегашните всеведущи поборници за соединението на една народност с друга и строителите на господарствата, които така много се грижат за гражданствеността, за преуспяванието и за човечността, щат да отговорят, че на запад я отделя от Сърбия течението на река Тимок, че возточна нейна граница е брегът на Черно море и най-после, че Балканът е нейна южна граница.

Така е показана България и на сичките знаменити карти: на Данвиля, на Малтебрюна, на Балби, на Гулемина и на др., а в това число и на нашите (2).

Но турците знаят Молдавия и Влахия, знаят Сърбия и Босна, знаят Черна гора и двете части на Албания, знаят даже и своята Хърватия (Баня лука), знаяха и Гърция. Границите на сичките тие поменати области тие определят твърде ясно. Но тие същи турци, на които във владенията европейците начертават границите на Б ъ л г а р и я, нея тие не знаят; тие знаят само българите, които живеят почти в сичките санджаци (т. е. по политическото, а не по географическото разпределение), и главното тие твърде добре знаят, че несравнено по-голямо количество българи живеят вън от онова пространство, което на картите е определено под названието България, а именно, че тие са натрупани на юг от Балканът, дето господствующо население е българското. Тая страна е, в която не само селата, но и много от градовете са населени изключително от българи. Ще да начна от географическата България, а после ще да премина към оная, дето е събрана масата на българското племе и съставлява главната негова сила.

П р е д п о л а г а е м а т а или географическата България заключава в себе си около 1 800 000 жители и по своето физическо положение се дели на три части: 1. На Возточна, която се разделя на две половини: а) на Северна или Бабадагско окружие (3), и б) на Южна или Добруджанско поле (4); 2. На Средня или Делиорман (5) и 3. На Западна или пространството, което се нарича Видинско (6). Във возточната част: а) Бабадагското окръжие или област е населена повечето със запорожци, некрасовци и власи преселенци, които населяват, цели села покрай Дунавът и на недалечно от него разстояние; а турците обикновено населяват градовете, крепостите и паланките в Бабадаа, в Кара-Керман, в Хърсово; по селата и по чифлиците тие са малко. Българи, като речи, тука няма, тие съставляват едвам 1/10 част от народонаселението на това пространство; б) Добруджанското поле е населено повечето с мохамедани, турците живеят в градовете покрай брегът на Черно море, т. е. в Кюстенджа, в Мангалия, в Каварна, в Балчик и до самият град Варна, който така също е населен повечето с турци; после в Пазарджик, който се намира на границата на Делиорманското пространство; най-после покрай Дунавът в Черна вода и в Росовата (Расова, на картата погрешно Bassowa - бел. Г.). Най-главните турски села са: Муса бей, Конгаз, Байрах дере, Бехтъркьой, Карасу и др.; останалите села са населени с татари. В последньо време тук беше отредена земя за една част от черкезите, които бяха захванали да се преселяват из Кавказ. Власите тука са малко и се намират покрай брегът на Дунавът, от Хърсово до Росовата. Българи така също се срещат малко, и то повечето работници по чифлиците и твърде малко по селата към Пазарджик и в сами него, така щото на това пространство тие едвам ли съставляват една десета част срещу мохамеданите и власите.

Североизточна България

Северната част или пространството Дели-орман е средата между Силистра, Русчук и Шумен, отдето той пръска своите клинове. Жителите на сичкото това пространство носят название „делиорманлие”. Турците живеят в градовете и в крепостите и съставляват несравнено по-голямо число от христиените, а именно: в градовете Силистра, Тутракан, Русчук, Провадия, Енипазар, Ески Стамбул, Шумен, Разград, Осман пазар, Ески Джумая и в другите не толкова значителни паланки, както: в Яалъ кавак, Чатал, Тюрк Арнаутлар и Каург. Въобще тука тряба да забележим, че сичкият северни склон на Балканът от Черно море до Чатал е населен повечето с турци, а южният с българи. А самият Дели орман, т. е. пространството, което се намира между Тутракан, Разград, Шумен, Каурга, Алфатар, Каравелкьой и Кючюк кайнарджик и в които се намират гъсти гори, прорязани от теснаци (7) е населено с турци, известни със своята свирепост, дивота и грабежи. Тие разбойници ограбват и убиват не само чуждестранните, но и своите. Само на това пространство по селата има турци до 200 000, а българи едвам до 30 000. С една дума, по сичкото средньо пространство на описваната тук България можем да кажем, че турци има 4/5, а българите и други племена 1/5. Собствено български села тука има твърде малко и то повече по возточната страна на това пространство. В тия страни българите са размещани много или малко с турци. Влашки села се срещат по брегът на Дунавът и на недалечно от него разстояние, от Расово до Силистра, а по-нагоре, до устието на Лом, тие се срещат твърде рядко. Край Дунавът, между Силистра и Тутракан, има село Попкьой, в което живееха само едни наши (руски) разколници и бежанци (8). В 1829 г., когато аз се намирах с войската в тие места, това село беше празно и сега не зная дали са се върнали жителите в него, или не.

Северозападна България

Най-после, третята, или западната част на географическа България, като начнем от реката Кара Лом на запад и се приближим към видинският санджак, а особено към югозапад захваща да прилича много или малко на България. В това пространство се намират градовете Търново, Габрово, Враца, Ловеч, Плевен, и др., дето главното население се състои повечето от българи. Така също по тие места се срещат много села, в които няма нито един турчин. А в южната част на Видинският пашалък покрай Балканът и вътре в него народонаселението е чисто българско, което се съединява с българите от Нишко, от Софишко и с българите, които са по-нататък, на юг от Балканът. В тая южна част на Видинският пашалък турци, като речи, никак не живеят; тие се срещат само по главният път из Видин за Ниш и за София. По тоя път са направени кули, в които се намират по няколко души въоръжени заптии и стоят в тях като в постоянна обсада, от която се избавят за няколко часове, само тогава, когато преминуват турските потери. Тука съществува постоянна война на българските хайдуци с турците и навремени техните чети биват доста значителни, а навремени и съвсем се изгубват, за да могат изведнаж да направят някакво изненадано нападение връх тайфата на някой бей или връх чиновниците, които събират данъкът.

В северната част на тая третя или западна страна на България, покрай Дунавът, така също живеят българи: в Свищов, в Никопол, в Оряхово или Рахово и в Жибра, но тука тяхното население не може да се сравни с турското. Тука по брегът на Дунавът се срещат влашки села, но не дотолкова много, колкото във возточната част. А северната и западната част на Видинският пашалък и самият град Видин заключават в себе си несравнено по-малко чисто българи, отколкото турци, които са се усилили тука още повече после освобождението на Сърбия и които са едни от най-злите и най-решителните турски войски. И така, северната, западната и южната част на Видинският пашалък заключава в себе си повече от 1/2 турци и по-малко от 1/3 българи. Това също може да се каже и за северната част на Русчушкият пашалък. В тая западна част на България се намират някои места, които изключително са населени с българи, както например местата от Видин на юг, т. е. по направлението през Белоградчик, към Ниш и към София, а другите споменати по-горе места, т. е. тие, които се намират на юговозток от Русчук, са много или малко размешени. Но ако в тая част на България българското народонаселение и да надминува турското, но българите повечето са пръснати на големи пространства по селата и се занимават повечето със земеделие и със скотовъдство, когато турците се намират сякога събрани в куп по краищата и по другите укрепени места и сякога са въоружени.

Въобще християнското и мохамеданското население в географическа България взаимно могат да се надпреварят в първенството, и ако би то и да надтегне (освен некрасовците, запорожците, молдованците, власите, гърците, арменците, циганите, евреите и др. т.) на страната, собствено на българите, то на секи случай положението им тука е съвсем противоположно на задбалканската България, Загора и ще да бъде сякога зависима от турците, защото тука сичкото мохамеданско население е въоружено и съсредоточено на купове: както напр. в Добруджанското равнище, в делиорманските гори, във Видинският пашалък.

Освен това в по-важните укреплени градове като Варна, Шумен, Силистра, Русчук, Видин почти сичките жители са турци, освен многочислените гарнизони, които постоянно се намират там; тъй също и във второстепенните градове и крепости, дето тие са повечето. Турското население в градовете относя се към християнското население, както три към едно. Още тряба да знаем, че некрасовците, запорожците, гърците, евреите, арменците, циганите сякога ще да земат страната на турците, а не на българите (молдованите и власите в това отношение са хора нищожни) и сякой според свойствата си и способностите си ще да помагат за запазванието на турците като господствующо племе. Отлични в това отношение могат да се покажат гръцките изверги, които да бъдат както и сякога предатели на славянските племена пред турците. А освен сичкото това, определяемата от географите България дотолкова не прилича на същата България, щото по-скоро може да се уподоби на пространна и укрепена казарма, която турците като завладели, утвърдили се в нея. Тука тие владеят множество укрепени места и пространства, които могат да им послужат като добра физическа отбрана, както например делиорманските гори. А българите в тая България са невъоружени, пръснати по сичкото това пространство, и само на юг от Видин, както по-горе забележих, захващат да показват масата на своята народност, която се простира и се повече и повече усилва в онова пространство, което се даже и не признава от географите за България, но което, напротив, има това преимущество против турците, от което тука то е съвсем лишено. Самите нрави, обичаи, характер, способности и направления на българите, които живеят на север от Балканът, различат от тия, що живеят на юг от него; а това произлазя от туй, че в първата, т. е. в Северната България — по причината на нейното постоянно почти военно положение — тие са привикнали на такава покорност, каквато българите на юг от Балканът съвсем и не знаят.

Като направих дотук кратко описание на географическа България, аз ще да премина към ентографическата или настоящата, която българите са населявали във времето на бурната и страшната самостоятелност на своето царство и в която тие и днес повече от четири пъти са по-многочислени от своите едноплеменници, които живеят в географическа България.

В описанието на последнята, т. е. на географическа България, ясно беше, че колкото се приближаваме към Балканът, от левият бряг на Кара Лом, и по северната част на Видинският пашалък, захващат се села, в които живеят българи, неразмесени с турци, а така също колкото повече се приближаваме на юг, тие села се преваляват през Балканът и се явяват вече в чистият свой народен състав. Тая висока част на България, в която по цели окръжия се не срещат турци, се намира на онова пространство, което по направлението на юг се стеснява и свършва на клин, а именно захваща от Търново, от София, (даже и от Ниш), от Пловдив и най-после се спуща към Серес, който се намира недалеч от Егейско море, покрай което българите са вече размешени наполовина с гърци. В тая висока България, която европейците неизвестно защо наричат Македонска България, се считат повече от 2 1/2 милиона българи и не повече от 100 000 турци, които живеят по градовете; а на запад и на юг се срещат цели окръжия, в които рядко можем да срещнем турчин. Както тука, така в сичките окръжия на висока България други език не съществува, освен българският. Това място определят планините, които се простират между Колар, Матица. Островът, Верея и по долините на Места и Водена. По-нататък на юг се захваща гръцко население; но по-значителната дължина на онова пространство, което се протака надолу покрай Архипелага, принадлежи пак на българското племе, което занимава тука градовцете Буюк Бечик на езерото Бечик или Болба, Пазария или Пазир-джерид на Сидеро или Сидер капуси.

(Б. Р. В горнето описание на България от г-на Липранди се срещат доста големи географически и етнографски погрешки. Но защото книгата е обтрупана с много забележки, ние оставяме да направим нашите в края на подлистникът.)

По-първите места на Горня България - освен горепоменатите - са: Татар Пазарджик (тука с разрешението на Махмуда II е построена съборна черква, единствената, която има камбана), Кюстендил и сичкият негов пашалък, Карлово, Калофер, Железник, (Демир жилер), Верея или Берое, Берхоя, сичкият аянлък Разлог и сичките околности на знаменитият Рилски манастир, околностите на планината Доспат (Деспот-даг), Куманово, Кратово, Брезник, Радомир, Дупница, Джумая, сичкото окръжие на Враня, Самоков, сичкият бивши Пловдивски пашалък, сичкото окръжие Царин Брод, Габрово, Шипка, Вратца, Шаркьой или български Пирот с окръжието си. На това пространство, по пътът из София към Ихтиман, се намират теснаци, известни под названието Демир капу или Железни врата; тие теснаци са населени изключително само с българи: Белоградчик, Вербар, св. Никола, Кюприя, Белилово, Хвостица, околностите на Стара планина, сичкото окръжие на Ниш и много други, от които по-голямата част, както по-горе забележих, са съвсем необитаеми от турци - в другата част тие са твърде малко. Тука се счита на 20 души българи един турчин, но и то повечето в градовете, дето се срещат търговци гърци, арменци, евреи и др.

Между православните българи, които живеят в тая България, т. е. в Кратово, в Брезник, в Радомир, в Кюстендил, в Дупница и в Джумая, наполовина живеят католици или унияти. Православните наричат тие свои съотечественици - католици шопи, т. е. простаци (9), и в страната, дето живеят, тие са известни под името павликени и пострумци, защото живеят повечето по бреговете на река Струма.

И така, населението в тая горня част от географическа България и от другите места на возток, на запад и на юг от главната маса на тоя народ, можем да разделим, даже и по самата природа на местността, която тие населяват, на три раздела, от които секи един има свой главен град, а секи град от 30 до 80 и повече хиляди жители.

1. Горна България е обиколена в средата с непристъпни планини и в която главният град е св. София, т. е. Средец или инък Триядица. Тоя град има за българите такова значение, каквото има за нас (русите) Киев. Тука принадлежи и Търново, който така също се почита от българите, като последня. столнина на техните царьове. Двата тие градове имат наоколо си манастири, от които първо място захваща Рилският.

2. Загорето или Загория, в която главна точка е Филипопол, когото турците наричат Филибе, а българите не другояче освен Пловдив. Той прави значителна търговия с Цариград, с Мала Азия и с Виена и изкарва навън ориз, жита, дърва, сахтиян и груби вълнени платове. В градът има няколко православни черкови (10). В Загорето, и то собствено по градовете, турците са някак повече. Най-после:

3. България, която европейците наричат Македонска, има за главен град Серес. Тя достига до заливът Контеса и до Атонският нос. В северната половина на тая част живеят, току-речи, само едни българи, а в южната, като захванем от околностите на Серес, към морето българите са размесени с гърци.

От споменатото тяло, или по-добре да кажем от сърцето на българското племе, се простират вече клонове на разни страни, дето това племе се размесва с други племена: така напр. по южните поли на Балканът между българите се срещат вече турци, както в Ески Захра (но тука са много и българите) и в Казанлък или Котел-Кадзан (и тука българите са несравнено повече. В Ямбол българите са 1/3 част, но през реката в градецът Каргун българите са 9/10. В Сливен от 20 000 жители половината са българи. Във Виза и в нейните околности има 2/3 българи, в Карнобат 2/3 са българи, в Айтос 2/3 българи, но в Русо де Кастро и в Бургас главното население са турци, има така също и гърци, а българите са само една четвърта част. Недалеч от тоя град често се срещат села от българи, както напр. Казъл Сахля, Вуюк Боялък, Вакова, Ак бунар (старовременна Беловежа) и др. т. в Анхиал (Ахило), в Месемврия и в Созопол турците и гърците съставляват 3/4 от населението, а българите 1/4. Тука въобще (има се предвид района като цяло - бел. Г.) на трима българи се пада един турчин.

Югоизточна България

От Пловдив по течението на р. Марица (Малка Морава или Моравица) до Едирне сичките ханища по пътят, които се наричат моганджи, се държат от българи и тука (11), както и насякъде, българите управляват имането на турците или го земат с кирия от ленивите и безгрижните спахии и извличат от него голяма полза. Техните села се намират по страните. В градецът Узунджово главното население се състои от българи, в него става панаир, който се продължава един цял месец и на който дохождат търговци из различните страни на Европа и на Азия: търговията с кожи захваща едно от първите места (особено търговията с така наречените златки, т. е. известна порода куници, които се въдят твърде много в Горня България и в горите на Босна). В Едрине от 100 000 жители 25 000 са българи (12), 45 000 турци, а другите са гърци, арменци, евреи и цигани. В Кърклисия (Лозенград) от 8000 жители повечето от половината са българи. От Лозенград на возток към морето, в Търново (Малко Търново), в Самоков и в околностите на тие два града са българи, в Мидия българското население е 1/4, а околните села са само от българи; така също в Агтебал, във Василико жителите са само българи. Българи живеят доста и в Силиврия; в Чорла тие захващат почетно място, но арменците са повече - с една дума до самият Цариград ние намираме заселени българи. В Инджега, малък манифактурен градец, главното население се състои от българи. В Димотика много български села се простират до Енос, а после на запад до брегът на морето; в Енидже (13) и в Родосто от 40 000 жители 8000 са българи; в Галипол в тоя същи размер, но в Кара-кьой и в Руско или Казан са само едни българи. В Алар Исар българите са 5/6 и тука се види, че българското население се увеличава и гръцкото и турското слабеят. Селеник (Солун) е пълен с българи едвам ли не наполовина с гърците. Въобще в южната част нататък, наречената Македония и Тесалия. Явно е, че в народонаселението, което се състои от 2 милиона души, българите не отстъпват на гърците. Българите се простират чак в Ливадия и срещат се даже в Морея.

Югозападна България

Южната част на Сереският пашалък наполовина вече е размешена с гърци, а на запад се срещат и арнаути. Тука, както и насякъде, българите предпочитат да живеят по селата, а градовете оставят на гърците. И по тая причина пътешествениците виждат малко българи; защото тие живеят надалеч от пътьовете. Но при сичко това и тука българското народонаселение е несравнено по-многочислено от гръцкото.

В Охрида и в неговото окръжие българите са размешени повече от половината с арнаути-христиени; така също в околностите на Охрида, на Манастир или Битоля, на Скопия (Ускюп), на Воскопол живеят цинцари, известни в народът под название „куцовласи”. Тие власи са останки от оние свои прадеди, които Аврелиян изведе из Троянова Дакия. Българите са ги нарекли така за това, защото тие не са нито едно, нито друго, т. е. нито власи, нито българи. Думата „куц” на български и на гръцки означава хром. (14)

Из сичко това, що по-горе изложих, се види, първо, че географията неправилно определя границите на България, т. е. онова пространство, на което живеят четири пъти по-малко българи, нежели на юг от Балканът и че тука тие само в едно тяло, неразмешани с турци, са до 1 500 000, което число е два пъти по-голямо от числото в географическа България, в която тие са размешани наполовина с турци и с други племена; и второ, че българското племе се простира, на твърде голямо пространство и от своят център, т. е. горня България, дето то, на число, както казах, около 1 500 000 народонаселение пуща своите клонове на сичките четири страни, дето много или малко се смешва с други племена, но при сичко това изобщо удържа връх над турците. Така, на север това племе се простира до бреговете на Дунавът и по сичкото негово течение, от устието на Тимок до Черно море, на возток до Черно море, т. е. от устието на Дунавът почти до самият Воспор и Цариград; на юг до Воспорът, до Мраморно море, до Дарданелите и до Архипелагът; на запад до границите на Албания.

И така българското население, на число повече от четири милиона, със своите краища допира до три морета, а из средата текат много плавателни реки. При многото граждански добродетели, които обладава българското племе, то тряба да чака най-щастлива бъдъщност, ако само примките на римската пропаганда и на различните други западни утопии не възпрепятствуват на това.

Като оставим настрана старите български преселения в различните места на Неаполитанското царство, на Мала Азия и др. т., в сегашно време голямо число от това племе се намира и извън настоящите свои граници; българи има в пределите на Русия, в Бесарабия; има, и то твърде много в Молдова, а особено във Влашко; има в Банат; има в Сърбия; има в Албания, има дори и в самата Гърция. Насякъде тие заемат най-почетно място между гражданите и насякъде са най-трудолюбиви земледелци. Досега тие са били съвсем чужди от политически впечатления, насякъде са упазили много или малко своите обичаи, своят характер и съчувствуват едни на други, без да гледат на разстоянието, което ги отделя.

Ни една част от отоманската империя не е така населена и обработена, както тая, в която живеят българите. А от достоверни сведения се види, че българското народонаселение се умножава, а турското от година на година смалява (15).

Бележки, направени от Липранди към откъса:

1. Аз разбирам това само тогава, когато действително избухне общо движение.

2. Тука не мога да не забележа и това, че повествователите за сегашните събития на Возток, твърде често говорят за Тракия, за Тесалия, за Македония, за двете Мизии, за др. т. стари названия, които нямат сега никакви землеписни предели. Гърците от возточната империя, като завладели земите, които по-напред са принадлежали на римляните, дали им са название „Ром, Рома, Романия”. Турците, като отнеха тие земи от гърците, нарекоха ги „Рум”, както возточните народи са наричали въобще сичките владения на римляните в Европа, в Азия и в Африка с думата „Ерзерум”, която на персийски език ще да каже „земя на римляните”, и др. т. Независимо от това, турците дълго време са наричали завоеваните от тях страни по името на техните последни туземни властители. Така тие са наричали Сърбия „Лаз-веляет” (Лазарева земя, от името на княза Лазара, последният сръбски княз, който е паднал на Косово поле); Северна Албания - „Иван-или”, която са покорили докрай при Ивана Кастриота; Молдавия - „Богдан”, и други такива. Цяла Турция е разделена на велаети (губернаторства), санджаци, пашалъци, аянлъци, войводства и т. н.

3. На возток от устието на Дунавът до Мидия (пристанище близо до Кюстенджа - бел. Г.), граничи с Черно море, на север и на запад до Хърсово - с Дунавът, а на юг от Хърсово до Мидия - с Добруджа.

4. На север това поле се отделя от Бабадагското окръжие с линията от Хърсово до Мидия; на возток от Мидия до Варна е Черното море; на запад от Хърсово до Росовата е Дунавът, а от Росовата навътре се отделя от Дели-орман с линията към Пазарджик. Оттук това пространство захваща да се стеснява към Черно море, дохожда почти до самата Варна и допира до Девненският лиман, който съставлява южната граница към Балканът.

5. Дели-орман има за граница на возток Добруджа, т. е. линията от Росовата през Пазарджик до Девня и до Балканът, на юг захваща от Девня и по северният склон на Балканът и покрай Камчикът достига до Осман пазар през клонът на Балканът и покрай реката Кара Лом (Черни Лом) допира до Русчук. На север (от Русчук до Росовата) тече Дунавът.

6. Возточната граница на това пространство минува покрай реката Кара Лом, от Русчук до Осман пазар, северната.мие Дунавът от устието на Лом, в Русчук, до устието на Тимок; западната захваща от големи Тимок (който отделя Сърбия) и нагоре по него достига до Гургусовец, а от Гургусовец покрай Малки Тимок до неговите извори; южната граница съставлява склонът на Балканът от Осман пазар до изворът на Малки Тимок.

7. В тие същи теснаци Филип Македонский, като се завръщал с огромна плячка после походът си срещу Атея, царят на скитите, бил нападнат от тривалите. Тук той изгубил значителна част от своята плячка и бил наранен в кракът. Тая рана го направила хром през сичкият му живот. Много пъти той негодувал върху тая вечна повреда и в тоя случай младият Александър, който съпровождал баща си в тоя поход и който му избавил животът, казал: „Как можете вие да негодувате против това, което на сяка стъпка ви напомнюва вашето мъжество?” Но това е история.

8. В 1824 г.. когато било дозволено на шпионите да издирват побягналите жители в Бесарабия, тогава едно голямо число от поселившите се вече в тия места както жителите от градовете Рени, Тучков (Исмаил), Килия, поселението Билково, така и из вътрешните места на Бесарабия к из Новорусийските губернии, в продължение на много години побягнали през Дунавът; едни се заселили в околността на Бабадаа и в Даяни, някои преминали в Поп-кьой, имало така също и такива, които пожелали да отидат дори и в Мала Азия.

9. Тие шопи ние не тряба да смесваме с православните шопи, които живеят около София, Ниш и около планината Витоша.

10. В „Руският вестник” за 1867 г. в № 3 е поместена една любопитна записка от някой си българин, в която числото на жителите на тоя град се определя около 91 300 души (в моето време, т. е. в 1829 г. това число беше малко по-голямо от 60 000), между които освен българи и турци има арменци, цигани, цинцари, (т. е. куцовласи), маджари и павликяни. В градът има 5 български черкови, 6 гръцки (?), 1 католическа и 1 арменска. Освен това има 31 джамии и 1 синагога (хавра).

11. Тука показват една пещера, в която се е крил змеят, когото убил св. Георги. Българите и турците причисляват тоя светия секи на своето племе. Впрочем турците се покланят и почитат много угодници на нашата черкова. Тука не би било място да говоря за това подробно, но ще да забележа само, че това познание би можало да принесе полза из тоя фанатизъм на турците.

12. Околностите на Едирне показват, че и в старите времена в тие места са живели славянски племена, така например множеството названия на местностите; Марица, по български Миравица; после градовцете: Чернич. Троянопол, Черна река; в Македония реките: Струмица, Стружница, Вредица, Ежава, Бистрица, Яница, а около Селеник паланките Погоряне, Пещера, Равник, Яница и др. так.

13. Тука расте най-добрият тютюн.

14. Малоруското „короткий”; сравни немското „курз”, латинското „курт” и т. н. О. Б.

15. Тука би било дълго да говоря за това.”

Източници за статията:

1. Кратка биографии на Иван Петрович Липранди (в http://krotov.info/lib_sec/12_l/ip/randi.htm)

2. Олег Айрапетов. О причинах начертания Сан-Стефанских границ Болгарии (в http://zapadrus.su/slavm/ispubsm/210-2010-12-22-13-32-34.html.)

3. Христо Ботев. Събрани съчинения, том 3. С., 1980, с. 173-174, 418-430, 587, и 639-641.

4. Иван Унджиев, Цвета Унджиева. Христо Ботев - живот и дело. С., 1975, с. 640-642.

5. Димитър Ризов. Българитѣ въ тѣхнитѣ исторически, етнографически и политически граници (Атлас). Б., 1917, карти 21 и 27 (в http://www.promacedonia.org/en/dr/dr_20-29_bg.htm )

[Щекн Ичр]

Хубава и изчерпателна статия - Браво, много ми хареса!

Редактирано 11, 2011 от Щекн Ичр

[Eньо]

Генерал Иван Петрович Липранди е интересен за нас с историческите си съчинения, посветени на Балканския полуостров и конкретно на България.

„Днес българите наброяват 5 до 6 милиона, ако не и повече. Това е земеделски народ, съплеменен на Русия: нито едно от другите славянски наречия не е така близо до руското, и ни едно славянско племе не се притегля към него, както българското...”

[Щекн Ичр]

„Днес българите наброяват 5 до 6 милиона, ако не и повече. Това е земеделски народ, съплеменен на Русия: нито едно от другите славянски наречия не е така близо до руското, и ни едно славянско племе не се притегля към него, както българското...”

--------------------------------------

Да българския език е близък до руския защото, славянобългарския или най-точно казано старобългарския език оказва основно влияние във формирането на книжовния руски език.

Ако не беше така, днес руснаците щяха "дзекат" като украинци и белоруси.

[Й. Табов]

--------------------------------------

Да българския език е близък до руския защото, славянобългарския или най-точно казано старобългарския език оказва основно влияние във формирането на книжовния руски език.

Ако не беше така, днес руснаците щяха "дзекат" като украинци и белоруси.

Всъщност българският език е "най-особеният" от всички славянски езици; и е по-отдалечен от тях, отколкото напр. руският. Българският има много особена граматика, в доста отношения наподобяваща други южноевропейски езици: липса на падежи, членуване и т.н. А граматиката е по-устойчива на влияния и промени от лексиката.

Ще припомня една доста точна бележка, направена още преди повече от 150 г. от „бащата на съвременното езикознание“ Август Шлайхер:

„Забележително явление е, че в Долния Дунав и на югозапад от него се намира една група от съседни помежду си езици, които при всички техни племенни различия си приличат само по това, че са най-опорочените (die verdorbensten) в своите езикови семейства. Тези уродливи (missrathenen) синове са влашкият сред романските езици, българският сред славянските и албанският сред гръцките. При най-северния език, посочен на първо място, развалата се показва все още в ограничена степен, в средния, българския — вече в по-голяма степен, а в най-южния, албанския, тя достига до такава висока степен, която почти скрива неговия произход. Тези три езика си приличат особено и по това, че закачат члена на края на думата [курс. мой, Й. Т.].“[1]

[1] „Es ist eine bemerkenswerte Erscheinung, dass um die untere Donau und weiter nach Südwesten sich eine Gruppe aneinandergränzender Sprachen zusammengefunden hat, die bei stammhafter Verschiedenheit nur darin über­einstimmen, dass sie die verdorbensten ihrer Familien sind. Diese missrathenen Söhne sind das Walachische in der romanischen, das Bulgarische in der slawischen und das Albanesische in der griechischen Familie. Das Verderbniss zeigt sich in der nördlichsten Sprache, der zuerst genannten, noch in einem geringeren Grade, mehr schon in der mitt­leren, dem Bulgarischen, und hat in der südlichen, der albanesischen einen ihre Herkunft fast völlig verdunkelnden Grad erreicht. Alle drei stimmen besonders darin überein, dass sie den Artikel an das Ende der Nomina anhängen.“ Schleicher, A. Die Sprachen Europas in systematischer Übersicht. Bonn, 1850 (Repr. Amsterdam classics in Linguistics, 1800–1925. Amsterdam/Philadelphia, 1983), S. 143.