СЛАВЯНСКА ПИСМЕНОСТ

[Apofis]

Създаване на славянската писменост

До времето на княз Борис І България, както и повечето от ранносредновековните славянски държави, няма своя писменост. Опитите да се заменят латинските и гръцките букви с „черти и резки" от прабългарското руническо писмо, както и механично да се пригоди гръцката писменост към българската фонетика са неуспешни.

С приемането на християнството решаването на този въпрос става още по-належащо. Населението възприема ритуалите, но не и съдържанието им поради неразбирането на гръцкия език, на който се извършва богослужението. Но проникването на византийско влияние чрез официалния език и писменост на византийската дворцова канцелария поражда опасения за отстояването на духовната независимост на българската държава.

Една от вероятните причини за ориентацията на княз Борис към Цариградската патриаршия е либералното й отношение към останалите, извън обявените за „библейски" латински, гръцки и староеврейски езици. Обичайна практика в Константинопол е да се превеждат „светите книги" на езици, които принадлежат на различни етнически общности.

Създаването и първоначалното разпространяване на славянската писменост са свързвани с живота и делото на двамата братя Кирил (със светско име Константин) и Методий. Те са родени в Солун - втория административен център на Византия. Градът се обитава от славяни от българската група, поради което въпреки натрупаните исторически познания за техните родители и днес все още се спори за произхода на двамата братя.

Константин е роден през 826 или 827 г. На 16-годишна възраст заминава за Константинопол в прочутата Магнаурска школа, в която се учат и децата на императорското семейство. Тук той получава високо образование и енциклопедични познания, проявявайки влечение към граматиката и философските науки. Пред него се откриват възможности за светска кариера, но той става монах и избира поста библиотекар на патриаршеската библиотека при църквата „Св. София". На 20 г. Константин провежда първия си публичен диспут срещу бившия Константинополски патриарх Йоан Граматик. След успеха му е привлечен за преподавател по философия в Магнаурската школа. Оценявайки високата му ерудиция, императорският двор му възлага специална мисия при сарацините (арабите) в Багдад. Там той води религиозно-философски диспут с местни мюсюлмански учени и изпълнява успешно и политическа мисия, като издейства освобождаването на византийски военнопленници.

През 855 г. Кирил напуска Константинопол и заминава при брат си Методий в манастира „Св. Полихрон" в Мала Азия. Тук в продължение на няколко години двамата, най-вероятно по указание на императорския двор, създават глаголицата - първата славянска азбука.

Биографичните сведения за Методий са съвсем оскъдни. Не са известни нито точната година на рождението му (вероятно около 815 г.), нито светското му име. Не е ясно и какво го кара да напусне високия си административен пост - управител на област, населена със славяни, близо до Солун, и да стане монах.

Глаголицата е графична система на основата на фонетиката на славянския език. Основни знаци за изписване на глаголическите букви са кръстът, кръгът и триъгълникът. В графичната й структура се откриват първообрази на букви или отделни буквени очертания от гръцкото ръкописно писмо. Съществуват предположения за заемки също от източни и други азбуки. Глаголицата се е използвала активно в българските земи и частично - в други населени със славяни земи до ХII в.

Още в началния етап от създаването на Плиско-Преславското средище се променя съществуващият правопис и се опростява графичната система на глаголицата. Появява се нова графична система, наречена кирилица. Неин автор е Климент Охридски. Той използва за първообраз гръцкото унциално (заглавно) писмо, използвано в Плиска преди глаголицата. В първоначалния си вид кирилицата представлява симбиоза между 24 букви от гръцката азбука и други 14 специфични славянски букви, заети от глаголицата. През Х в. кирилицата се усъвършенства чрез допълнително опростяване на някои от графичните елементи. От ХII в. глаголицата по естествен начин отстъпва място на кирилицата с нейните по-опростени и усъвършенствани букви.

През следващите векове старобългарският книжовен език с неговата кирилица намира приложение и в други славянски православни страни поради близостта на славянските езици. Кирилицата се превръща в основа за създаването на староруски и старосръбски книжовен език. Най-старите руски ръкописи - Остромировото евангелие и Изборникът на Светослав, създадени през втората половина на XI в., са преписи на старобългарски кирилски оригинали. Подобни преписи век по-късно се правят в Сърбия и Босна. От XIV в. в продължение на близо пет века кирилицата е богослужебно и канцеларско писмо в църквата и администрацията във Влашко и Молдова. След 1917 г. по свои вътрешнополитически съображения Москва я налага като основа за азбуки на многобройните неславянски народности, нямащи своя писменост: абхази, башкири, ескимоси, киргизи, коми, узбеки, татари, чеченци, чуваши и др. Кирилицата е въведена и в Монголия. Тази универсалност на старобългарската писменост, използвана повече от 11 века, говори за гениалността на нейните създатели и последователи, подпомогнати прозорливо от мъдреца княз Борис и неговия син - цар Симеон.

Разпространяване на славянската писменост

През 862 г. във византийската столица пристигат пратеници на великоморавския княз Ростислав с молба да им бъде изпратена мисия, която да се противопостави на немското духовенство. Християнството прониква във Великоморавия през VIII в. предимно чрез немски проповедници, подпомагани от Рим. Засилващото се немско влияние създава опасност за духовната и политическата независимост на Великоморавия. Ростислав търси подкрепата на Византия срещу изградения военно-политически съюз между България и Немското кралство.

През есента на 863 г. княз Ростислав посреща тържествено Константин и Методий заедно с техните ученици и им осигурява отлични условия за работа. В основата на преводите на Светите книги, които те правят във Великоморавия, е старобългарският книжовен език, но са включени и моравизми съобразно с фонетичните особености на местните диалекти. Този книжовен език се възприема и става достъпен за местното население поради естествената близост на славянските езици.

По време на престоя си във Великоморавия двамата братя създават първата книжовна школа. Същевременно Константин полага основите на славянското богослужение, съобразявайки се с някои канони и на византийската, и на римската църква. През пролетта на 867 г. двамата братя заминават за Константинопол. По пътя Константин е поканен от Коцел, владетел на славянското Блатненско княжество, разположено около днешното езеро Балатон. Тук за шест месеца той обучава над 50 ученици. Междувременно успява да издейства и освобождаването на 900 византийски пленници.

На път за Константинопол Константин и Методий спират във Венеция. Тук Константин участва в диспут с висши римски духовници, които категорично се противопоставят на официалната употреба на славянския език в богослужението. Той убедително излага доводите на своята теза, че славяните имат пълното право да славят Бога на своя език.

В стремежа си да отстрани влиянието на Константинополската патриаршия над огромната славянска общност новоназначеният папа Адриан II проявява гъвкавост и кани двамата братя отново да посетят Рим. Константин и Методий се връщат за кратко в Константинопол, откъдето взимат мощите на Климент Римски, и през декември 867 г. заедно със свои ученици пристигат в Рим. Във Вечния град ги посрещат тържествено. Папата освещава славянските книги. Отслужена е празнична литургия на гръцки, латински и славянски език. Скоро след това Константин се разболява тежко. Петдесет дни преди смъртта си той приема монашеска схима (строг монашески обет) и името Кирил. Константин-Кирил Философ умира на 14 февруари 869 г. Погребан е с всички почести в църквата „Св. Климент" в Рим.

Методий е ръкоположен от папата за архиепископ на Панония и папски легат със седалище гр. Сирмиум (дн. Сремска Митровица, Сърбия). Наклеветен от немското духовенство през пролетта на 870 г., е изправен на съд в Регенсбург. По време на процеса Методий защитава достойно изконното право на славянските народи на независима църковна организация. Съдът го осъжда на заточение в Елванген (Бавария) под претекст, че проповядва богослужение в чужда област. През 873 г. след застъпничеството на папа Йоан VIII Методий е освободен и ръкоположен за архиепископ на Моравия със седалище Велехрад.

В Моравия Методий възстановява просветната дейност и се опитва да извоюва самостоятелност на моравската църква и богослужение на славянски език. Засилената атака на немското духовенство, промяната в настроенията на княз Светополк и отношението на Рим стават причина за забраната на славянското богослужение през лятото на 879 г. Поредният съдебен процес срещу Методий, организиран в Рим, както и последвалите интриги на немски и други духовници разстройват работата му. Независимо от постоянните трудности той се отдава на книжовна и преводаческа дейност, като подготвя и свои ученици.

След смъртта на Методий на 6 април 885 г. папа Стефан V отстранява Горазд - наследника на Методий, от архиепископския престол на Моравия. Под негов натиск моравският княз Светополк премахва славянското богослужение. Учениците на Кирил и Методий са подложени на гонения и разправа. Затворени и измъчвани са Горазд, Климент, Лаврентий, Наум и други техни последователи. Горазд не издържа изтезанията и умира.

През зимата на 885-886 г. учениците на Кирил и Методий - Климент, Наум и Ангеларий, прогонени от пределите на моравската държава, преминават р. Дунав и отиват при управителя на Белград, който по това време се намира в пределите на българската държава. А той, знаейки за отдавнашното желание на княз Борис да привлече в страната славянски просветители и книжовници, ги препраща в Плиска.

През пролетта на 886 г. Климент, Наум и Ангеларий са посрещнати с почести в българската столица. Сам княз Борис им предоставя отлични условия за преводаческа и културно-просветна дейност. По-късно към тях от Константинопол се присъединяват и други ученици на Кирил и Методий, закупени по робските пазари на Европа. С някои от тях във византийската столица се запознава синът на княз Борис - Симеон, изпратен от баща си да учи в Магнаурската школа, който ги насочва към България. Не след дълго и той се завръща в Плиска, където се включва в работата на книжовниците.

Борис вярно оценява възможностите, които разкрива разпространяването на славянската писменост сред неговите поданици. Той съзнава и нуждата от обучение на свещеници, които да изпълняват църковните обреди по славянски богослужебни книги. Държавата му е обширна и многолюдна и той решава да обособи втори книжовен център. Изпраща Климент в областта Кутмичевица с център Охрид и с административни разпоредби му създава условия за работа. Климент продължава делото на своите учители и полага основите на Охридската книжовна школа. Той проповядва „Божието слово" на славянски и обучава над 3500 бъдещи четци, дякони и свещеници.

По желание на Климент и със съдействието на княз Борис в Охрид са построени три църкви и манастира „Св. Пантелеймон". Манастирът се превръща в любимо място на Климент и става духовен център за християнско учение, българска култура и просвета.

През 893 г. Климент е ръкоположен за „пръв епископ на български език" в огромен диоцез, включващ цяла Средна Македония - областта около р. Вардар и Тивериуполската област, Струмишко и Брегалнишко.

На негово място като учител, проповедник и организатор на книжовната дейност новият български владетел Симеон изпраща Наум, за да оглави епархията в Девол. След 7 години църковно-просветна дейност Наум се оттегля в Охрид в изградения от него манастир „Св. Архангел Михаил", наречен по-късно „Св. Наум".

Културно-просветното средище в Плиска първоначално се ръководи от Наум. В българската столица той организира църковната служба, като заменя гръцкия език със славянски. Наум полага основите на Плисковско-Преславската, или Преславската, книжовна школа. В нея се превеждат и се размножават богослужебни книги, създават се оригинални творби от различни автори - Йоан Екзарх, Константин Преславски, Презвитер Григорий, Черноризец Храбър, Тудор Доксов и самия владетел Симеон и др., подготвят се просветители и духовници. В края на IX и в началото на X в. по време на управлението на цар Симеон, известно като „златен век" за българската книжнина, се създават и се превеждат нови произведения на славянски език.